Р. А. Салваторе
Саблено море (16)

Петнадесета глава
На по чашка с едно сприхаво джудже

— Изобщо не трябваше да ви пускам да тръгвате сами! — посрещна ги сърдит глас, още щом прекрачиха прага на „Кривата сабя“.

Бруенор и Риджис седяха на бара срещу Арумн и като че ли още не се бяха възстановили напълно от тежкото пътуване до Лускан.

— Не вярвах, че ще дойдете — отвърна Дризт и се настани до приятелите си. — Не и толкова късно през есента.

— По-късно, отколкото си мислиш — обади се Риджис, при което и Дризт, и Кати-Бри се обърнаха към Бруенор.

— Ха! — изсумтя джуджето. — Само една нищо и никаква буря, какво толкоз!

— Нищо и никаква за някой планински великан! — тихичко измърмори Риджис и Бруенор отново изсумтя.

— Я налей малко вино на елфа и на момичето ми! — провикна се джуджето към Арумн, който вече правеше точно това.

Още щом ханджията обслужи Дризт и Кати-Бри и се отдалечи, кимвайки им за поздрав, лицето на Бруенор придоби сериозно изражение:

— Е, къде е момчето?

— Доколкото знаем, плава заедно с капитан Дюдермонт на борда на „Морски дух“ — отвърна Кати-Бри.

— Не са хвърляли котва тук — съобщи Риджис.

— Не бяха и в Града на бездънните води, макар да предполагам, че ще се отбият, преди да е дошла зимата — рече Дризт. — Дюдермонт постъпва така всяка година, за да се запаси и да се погрижи за кораба си.

— А след това най-вероятно ще поеме на юг и ще се появи в Града на бездънните води чак след пукването на пролетта — добави Кати-Бри.

Бруенор за пореден път изсумтя и понеже тъкмо беше отпил от халбата си, изплю половината пиво върху полуръста.

— Що щете тука тогаз? — изръмжа той. — Ако момчето ми скоро ще мине през Града на бездънните води, а след туй няма да се веене там половин година, защо не го изчакахте?

— Оставихме съобщение — обясни Дризт.

— Съобщение? — невярващо повтори джуджето. — И какво ще да е туй съобщение? „Здрасти?“, „Добра среща?“, „Обличай се топло през зимата.“? Че нали на теб разчитах да го доведеш обратно, глупави елфе!

— Не е толкова просто — рече Дризт.

Чак тогава Кати-Бри забеляза, че Арумн и Йоси Локвата полекичка се приближават, надавайки ухо, за да чуят разговора им. Не им се скара, защото разбираше, че двамата лусканци си имат своите причини да се интересуват от новините, които те с Дризт носеха.

— Видяхме Дели — рече тя и се обърна към тях. — Както и момиченцето, Колсон.

— И как е Дели? — попита Арумн.

Кати-Бри не пропусна да забележи колко жадно я зяпаше Йоси, дъвчейки долната си устна. Да, той очевидно бе хлътнал по Дели.

— Добре са, и тя, и Колсон — отвърна Дризт. — Макар че когато пристигнахме, и двете бяха в смъртна опасност.

Очите на четиримата й слушатели се разшириха при тези злокобни думи.

— Шийла Крий, или поне така предполагаме — обясни Дризт. — По някаква причина, която още не знам, беше замислила покушение срещу дома на капитана.

— Момчето ли е търсела? — попита Бруенор.

— Или пък е искала да сплаши Дюдермонт, който я преследва вече месеци наред — намеси се Арумн, който бе добре запознат с положението, благодарение на дочутото от моряците, с които беше пълна кръчмата му.

— Или едното, или другото — потвърди Дризт. — Затова се й върнахме — за да разберем кое от двете.

— А откъде да сме сигурни, че „Морски дух“ вече не е на дъното на морето? — обади се Риджис.

Миг по-късно му се искаше изобщо да не си бе отварял устата — дори мисълта за нещо подобно можеше да прекърши Бруенор. Въпреки това въпросът беше напълно основателен, дотам, че Кати-Бри и Дризт бяха решили да го зададат на Арумн, още отпреди да се върнат в Лускан. Сега и двамата вдигнаха въпросителни погледи към ханджията.

— Не съм чул нищо такова — отвърна кръчмарят. — Но ако Шийла Крий е потопила „Морски дух“, може да минат месеци, докато новината стигне дотук. Ама не ми се вярва. Из пристанището се говори, че никой не е в състояние да надвие кораба на Дюдермонт в открито море.

— Ще се погрижиш ли да научиш колкото се може повече? — помоли го Дризт.

Арумн кимна и даде знак на Йоси също да поразпита тук-там.

— Силно се съмнявам Шийла Крий да е успяла дори да се доближи до „Морски дух“ — рече Дризт и заради Бруенор се постара да придаде напълно убедено звучене на гласа си. — А ако е, то покушението срещу дома на Дюдермонт е било дело на малцината оцелели от шайката й, отчаян опит да си отмъстят заради понесения погром. Пет години плавах с Дюдермонт и мога да те уверя, че така и не срещнах кораб, който да е в състояние да се справи сам с „Морски дух“.

— Или пък с магьосника им, Робилард — додаде Кати-Бри.

Бруенор продължи да се взира изпитателно в тях, с мъка сдържайки нарастващата тревога за своя изгубен син.

— И какво, сега стоим и чакаме, така ли? — попита той след малко, а от тона му ясно личеше, че подобна перспектива никак не му се нрави.

— Настъпващата зима изважда „Морски дух“ от играта — понижи глас Дризт, така че само тримата му приятели да го чуват. — А и Шийла Крий надали ще рискува да излезе в ледените северни води. Предполагам, че ще остане да зимува някъде.

Това като че ли донякъде успокои Бруенор.

— Значи трябва да открием къде! — решително заяви той. — И да си вземем обратно бойния чук!

— И може би тогава Уолфгар ще се завърне при нас — добави Кати-Бри. — Щитозъб отново ще се върне в десницата на своя господар, а Уолфгар ще открие истинското си място.

Бруенор вдигна халбата си в безмълвна наздравица за това обнадеждаващо пожелание и останалите сториха същото, макар и четиримата да разбираха, че макар подобен развой на събитията да бе възможен, пътят пред тях най-вероятно бе много по-мрачен и пълен с опасности.

Приятелите решиха да прекарат следващите няколко дни, претърсвайки местностите около Лускан, включително и всички пристанища и кейове. Арумн, Йоси и Морик (след като го откриеха) щяха да се опитат да научат колкото се може повече за „Морски дух“ и Шийла Крий. Освен всичко друго, този план щеше да даде възможност на Уолфгар да се присъедини към тях, стига, разбира се, да се появеше навреме в Града на бездънните води и да имаше желание да го стори. Не беше изключено „Морски дух“ да мине през Лускан на път за Града на бездънните води. Ако това се случеше, то щеше да е съвсем скоро, убеден бе Дризт, тъй като зимата вече започваше.

Дризт поръча по още едно питие за всички и вдигна чаша в подкрепа на бруеноровия тост.

— Новините са по-добри, отколкото можехме да се надяваме, когато потеглихме от Десетте града — напомни им той. — По всичко личи, че приятелят ни е жив и здрав и е заобиколен от доблестни и надеждни хора.

— За Уолфгар! — рече Риджис, когато Дризт замълча.

— И за Дели Кърти и малката Колсон — добави Кати-Бри с усмивка, насочена към Бруенор и Дризт. — Приятелят ни си е намерил прекрасна жена и дете, което ще порасне силно и храбро под неговите грижи.

— Ами да, Уолфгар се е учил как се отглежда син от истински майстор — подхвърли Дризт и се усмихна на Бруенор.

— Жалко само, че този майстор не го бива чак толкова, когато става въпрос за дъщери — обади се Кати-Бри.

И понеже младата жена нарочно изчака Бруенор да отпие от халбата си, преди да го подкачи, Риджис отново бе залян с пиво от главата до петите.

* * *

Приятна изненада се изписа по лицето на Морик Разбойника, когато се прибра в малкото си жилище и завари дребна, чернокоса жена да го чака вътре.

— Навярно сте объркали вратата? — любезно рече той, докато оглеждаше непознатата с искрен интерес.

А нея си я биваше — освен че беше красива и стоеше гордо изправена, в погледа й се четеше интелигентност, нещо, което Морик особено харесваше.

— Мнозина биха се съгласили, че вратата на Морик Разбойника наистина е погрешната врата — отвърна тя. — Но иначе не, това е точно мястото, което търсех.

И като се усмихна с престорена свенливост, тя огледа Морик от глава до пети, също както той нея преди малко.

— Изглеждаш все така добре — заяви жената.

Очевидният намек, че двамата се познават отнякъде, разпали любопитството на Морик и той се взря в непознатата, опитвайки се да си спомни.

— Може би ще се сетиш, ако направя някоя магия, от която леглото ти цялото да се разлюлее — подхвърли жената. — Или пък, ако накарам безброй разноцветни светлини да танцуват над нас, докато правим любов.

— Белани! — извика лусканецът. — Белани Тундаш! Колко години минаха?

И наистина, Морик не я беше виждал от доста време, всъщност, откакто бе приключила чиракуването си в Домовата кула. Тогава наистина си я биваше! Почти всяка вечер се измъкваше от кулата и отиваше да полудува из опасните лускански улици. И както повечето красиви жени, излезли, за да се позабавляват, и Белани накрая бе стигнала до Морик, а оттам и до леглото му, където двамата бяха преживели няколко незабравими нощи, припомни си Морик.

— Не беше чак толкова отдавна, Морик — отвърна Белани. — А пък аз си мислех, че означавам малко повече за теб.

И тя се нацупи престорено, така че Морик усети как колената му омекват.

— Бях убедена, че ще ме познаеш, още щом ме видиш, ще ме грабнеш в прегръдките си и ще ме целунеш както някога!

— Грешка, която лесно може да бъде поправена! — заяви Морик и пристъпи напред с протегнати ръце, а лицето му грейна от блажено очакване.

* * *

Кати-Бри и Риджис се оттеглиха в стаите си рано, Дризт обаче остана в кръчмата заедно с Бруенор, тъй като предполагаше, че джуджето има нужда да си поприказва с някого.

— Когато приключим с цялата тази работа, двамата с теб непременно трябва да идем в Града на бездънните води — подхвърли елфът. — Сърцето ми ще се сгрее, когато чуя малката Колсон да говори за дядо си.

— Момиченцето вече говори? — учуди се Бруенор.

— Не, още не — засмя се Дризт. — Но много скоро ще проговори.

Бруенор кимна нехайно, сякаш всичко това слабо го интересуваше.

— Има прекрасна майка — рече Дризт след малко. — А и двамата познаваме баща й. Колсон ще бъде чудесно момиче.

— Колсон — промърмори джуджето и преполови халбата си. — Ама че глупаво име!

— Елфическо е — обясни Дризт. — Има две значения, като и двете са съвсем подходящи. „Кол“ означава „не“, така че цялото име значи буквално „не син“, тоест „дъщеря“. А освен това цялата дума означава „от мрачния град“, което напълно й подхожда, като се има предвид как се е озовала при Уолфгар.

Бруенор изпуфтя и довърши халбата си.

— Мислех, че ще се зарадваш на тези новини — осмели се да отбележи елфът. — Нали ти, по-добре от всеки друг познаваш радостта от това да отгледаш чуждо дете и да го обикнеш като свое.

— Ха! — изсумтя Бруенор.

— Пък и подозирам, че много скоро Уолфгар ще те дари с друг внук, в чиито вени ще тече неговата собствена кръв — рече Дризт и побутна нова халба към приятеля си.

— Внуци? — скептично повтори джуджето и завъртя стола си, така че да погледне елфа право в очите. — Значи смяташ, че Уолфгар е мой син?

— Той е твой син.

— Дали? Мислиш ли, че някакви си година-две далеч от него са достатъчни, за да му простя за онова, което стори на Кати-Бри.

И като изсумтя за пореден път, Бруенор махна отвратено, обърна се към бара, стиснал питието си с две ръце, и промърмори:

— А може би го търся, за да мога най-накрая да му прасна един, задето удари момичето ми!

— Тревогата ти е очевидна и непресторена — отбеляза Дризт. — Отдавна си му простил, независимо дали искаш да си го признаеш, или не.

Бруенор го изгледа с присвити очи и елфът побърза да добави:

— Също както и аз. Също както и Кати-Бри. Уолфгар се бе изгубил, затънал бе в мрак, но от всичко, което научих, личи, че е успял да излезе от него.

При тези думи изражението на Бруенор поомекна, а поредното му изсумтяване вече не бе толкова категорично.

— Колсон ще ти хареса — засмя се Дризт. — Както и Дели Кърти.

— Колсон — повтори джуджето, вслушвайки се внимателно в името, докато го произнасяше, после вдигна поглед и поклати глава, но ако целта му бе да демонстрира неодобрение, не можеше да се каже, че е успял.

— И какво, сдобих се с внучка от син, който всъщност не ми е син и то момиченце, което не му е истинска дъщеря — рече Бруенор малко по-късно, нарушавайки мълчанието, в което бяха потънали за няколко минути. — Някой би рекъл, че поне на един от двама ни можеше да му хрумне, че половината веселба е в това сам да си направиш проклетите му деца!

— Може би един ден на Бруенор ще му се роди син, в чиито вени ще тече неговата кръв? — попита Дризт.

Джуджето се обърна и го погледна изумено, но после сви рамене:

— Кой знае — махна той с ръка и отново се загледа в халбата си, а лицето му придоби сериозно и леко натъжено изражение. — Вече не съм млад, нали тъй? Видял съм не един и два века и помня времена, когато прапрародителите на Кати-Бри и Уолфгар още не са били родени. Пък се и чувствам стар, хич и не се съмнявай, елфе! Чак в кокалите си го усещам.

— Векове, прекарани с ковашки чук в ръка, несъмнено могат да ти се отразят по този начин — отвърна Дризт, ала Бруенор не беше в настроение за шеги.

— А ето че сега момичето ми порасна, а момчето и то, че дори и дъщеричка си има… — Бруенор въздъхна дълбоко и като пресуши халбата си, се обърна, за да погледне Дризт в очите. — Туй момиченце ще остарее и ще умре, а аз още ще съм тук, с моите скърцащи кокали.

Дризт го разбираше прекрасно — нали и него го бяха измъчвали съвсем същите терзания. Когато някое джудже или пък някой елф, бил той мрачен или светъл, се сближеше с човек, полуръст или гном (все раси, които живееха по-малко от тях), неминуемо се изправяха срещу необходимостта да приемат факта, че приятелите им ще остареят и умрат пред очите им. Това бе една от причините и джуджетата, и елфите да имат толкова силно развито чувство за родова принадлежност — те несъзнателно искаха да се предпазят от подобна болка.

— Затуй е най-добре да се свързваме със своите, а, елфе? — подметна Бруенор и му хвърли лукав поглед.

— Съчувственото изражение на Дризт отстъпи място на внезапно пробуден интерес. Нима Бруенор току-що му бе намекнал да стои далеч от Кати? Това наистина го хвана напълно неподготвен! Дризт се облегна назад и се загледа в приятеля си, без да знае какво да мисли. Нима най-сетне бе признал пред себе си какво наистина изпитва към Кати-Бри само за да се изправи пред това сякаш непреодолимо живо препятствие? А може би Бруенор имаше право и той наистина се държеше като пълен глупак?

Елфът си пое дълбоко дъх, за да се успокои и сложи мислите си в ред.

— А може би онези, които се опитват да избягат от болката, никога няма да познаят радостта, която я предшества? — рече той накрая. — Не е ли по-добре да…

— Какво? — прекъсна го Бруенор. — Да се влюбиш в някой от тях? Да се ожениш, може би?

Дризт все още не беше сигурен какво всъщност се опитва да му каже джуджето. Дали му намекваше да се отдръпне от Кати-Бри, наричайки го глупак, задето изобщо си бе позволил да мисли за подобно нещо?

Но тогава Бруенор най-сетне разкри картите си:

— О, да, влюби се в някой от тях! — презрително изсумтя той, ала насмешката му бе насочена колкото към Дризт, толкова и към него самия. — Или пък отгледай някой като твое собствено дете! Къде ти, дори не един, ами двама!

Бруенор погледна приятеля си и като се ухили широко, вдигна халбата си:

— За нас, елфе! Двама глупаци, но пък щастливи глупаци!

Дризт на драго сърце вдигна чашата си, разбрал, че приятелят му не му намеква (толкова деликатно, колкото бе възможно за едно джудже) да се откаже от Кати-Бри. Не, Бруенор просто искаше да се убеди, че елфът напълно оценява онова, което има.

Джуджето пресушаваше халба след халба, Дризт обаче едва-едва отпиваше от чашата си с вино.

Възцари се мълчание, нарушено след няколко минути от Бруенор:

— Хей, елфе — заяви той напълно сериозно (което правеше думите още по-смешни), — следващото ми внуче няма да е на райета, нали?

— Стига само да няма огромна рижа брада! — не му остана длъжен Дризт.

* * *

— Чух, че си пътувал заедно с огромен варварин на име Уолфгар — нехайно подхвърли Белани, когато Морик най-сетне се събуди на другата сутрин, много след като слънцето беше изгряло.

— Уолфгар? — повтори Морик и потри очи, за да прогони и последните остатъци от съня, след което прокара пръсти през разрошената си черна коса. — Много отдавна не съм го виждал.

Лусканецът изобщо не забеляза изпитателния поглед, който Белани не сваляше от лицето му.

— Мисля, че отиде на юг, за да открие Дюдермонт — добави той и я погледна заинтригувано. — Защо, аз не ти ли стигам?

Чернокосата магьосница се подсмихна дяволито и нарочно не отговори:

— Една моя приятелка се интересува — рече тя вместо това.

Усмивката на Морик надали можеше да бъде по-похотлива:

— Значи и двете, а? Аз не съм ли достатъчно мъж?

Белани въздъхна и се претърколи до края на леглото, повличайки завивките със себе си, но ги пусна, когато се изправи.

Едва тогава Морик забеляза причудливия символ върху рамото й.

— Значи не си го виждал отдавна? — подметна тя и започна да се облича.

— Защо питаш?

Подозрителният тон на Морик накара магьосницата да се обърне. Лусканецът се беше надигнал в леглото и я наблюдаваше, подпрян на лакът.

— Една приятелка се интересува от него — рязко отвърна тя.

— Напоследък май всички се интересуват от него — отбеляза Морик и отново се излегна, закривайки очите си с ръка.

— Като, например, един елф на мрака? — подхвърли Белани.

Морик надникна изпод лакътя си, а изражението му беше по-красноречиво от всеки отговор.

Внезапно очите му се разшириха при вида на магическата пръчка, появила се най-неочаквано в ръката на Белани. Вярно, тя не я насочи към него, но заплахата беше съвсем очевидна.

— Обличай се! — нареди магьосницата. — Господарката ми ще говори с теб.

— Господарката ти?

— Сега нямам време да ти обяснявам. Чака ни дълъг път и макар да разполагам с магии, които ще ни помогнат да се придвижим по-бързо, ще е най-добре да сме напуснали Лускан до час.

Морик се изсмя:

— Да напуснем Лускан? И къде смяташ да отидем? Нямам никакво намерение да напускам…

Не можа да довърши, защото Белани се приближи и се приведе над него, поставила пръст върху предизвикателно присвитите си устни:

— Можем да го направим по два начина, Морик — спокойно обясни тя… прекалено спокойно, за да се понрави това на изненадания лусканец. — Единият ще ти достави немалко удоволствие, можеш да бъдеш сигурен, и ще ти даде възможност да се завърнеш невредим в Лускан, където всичките ти приятели ще има да се чудят защо не можеш да изтриеш доволната усмивка от лицето си.

Морик я погледа известно време.

— Не се хаби да ми описваш другия начин — отстъпи той най-сетне.

* * *

— Арумн не го е мяркал — съобщи Кати-Бри. — Нито който и да било от редовните посетители на „Кривата сабя“, а те го виждат почти всеки ден.

Дризт се замисли над думите й. Разбира се, възможно бе отсъствието на Морик да е най-обикновено съвпадение — човек като него бе постоянно в движение, зает ту с една сделка, ту с друга, ту с една кражба, ту с друга.

Ала четиримата приятели го издирваха вече цял ден, прибягвайки до всички методи, за които успяха да се сетят, включително и до помощта на градската стража, а от Морик все още нямаше и следа. В светлината на случилото се в Града на бездънните води и на факта, че дружбата между Морик и Уолфгар не бе тайна за никого, Дризт нямаше как да не се разтревожи от изчезването на Разбойника.

— Извести ли Домовата кула? — попита елфът Риджис.

— Обирджии, всичките до един! — отвърна полуръстът. — Но да, обещаха да се свържат с Робилард веднага щом успеят да го открият. Трябваше ми повече от половин кесия злато, докато ги убедя да се заемат с работата.

— Аз не ти ли дадох цяла кесия? — сухо подхвърли Бруенор.

— Дори с помощта на медальона пак ми трябваше повече от половин кесия злато, за да ги убедя — поясни Риджис.

Бруенор безпомощно поклати глава:

— Значи имам почти половин кесия злато на съхранение у теб, Къркорещ корем — заяви той на всеослушание.

— Магьосниците споменаха ли нещо за съдбата на „Морски дух“? — обади се Кати-Бри. — Знаят ли дали всичко е наред?

— Казват, че не са чули да го е сполетяло нещо лошо. А те имат добри връзки на пристанището, включително и сред пиратите. Ако „Морски дух“ беше потънал нейде наблизо, пиратите дълго щяха да празнуват.

Това не бе кой знае какво потвърждение, но останалите трима се почувстваха обнадеждени.

— Което ни връща обратно на въпроса за Морик — рече Дризт. — Ако Крий се опитва да нанесе първия удар, за да накара Дюдермонт и Уолфгар да се откажат от преследването, не е изключено да вземе Морик на прицел.

— Че каква връзка може да има между Дюдермонт и Морик? — запита Кати-Бри. Напълно логичен въпрос, на който Дризт нямаше отговор.

— Може пък Морик да е в заговор с Крий? — предположи Риджис. — Може да е неин информатор?

Дризт поклати глава, още преди полуръстът да беше довършил. От кратката си среща с Разбойника не бе останал с впечатлението, че той е способен на такова нещо, макар да бе принуден да признае, че Морик съвсем не изглеждаше неподкупен.

— Какво знаем за тази Крий? — попита той.

— Знаем, че не е тук — нетърпеливо отговори Бруенор. — Което значи, че само си губим времето!

— Така е — съгласи се Кати-Бри.

— На север зимата вече е дошла — напомни им Риджис. — Може би е по-разумно да започнем издирванията си на юг?

— По всичко личи, че Крий зимува някъде на север — възрази Дризт. — И слуховете, и Морик, и Йоси Локвата твърдят, че пристанището й е някъде там.

— Бреговата линия между Лускан и Морето на неспирния лед не е никак малка — рече Бруенор.

— Значи ще изчакаме? — обнадеждено предположи полуръстът.

— Значи тръгваме на път — отсече джуджето и тъй като Дризт и Кати-Бри бяха напълно съгласни, четиримата приятели напуснаха Лускан още същия ден, само няколко часа след Морик и Белани.

Ала магьосницата и лусканецът, които използваха магия и знаеха точно къде отиват, вече бяха далеч напред.