Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Забравените кралства 4 — Пътеките на мрака (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sea of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Форматиране и корекция
mistar_ti (2011)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Р. А. Салваторе. Саблено море

Редактор: Станислава Първанова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

Формат 52/84/16

ИК „ИнфоДАР“ ЕООД, София, 2008

ISBN: 978–954–761–317–1

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Трета част
Кървава диря

За пореден път Кати-Бри ми показа, че ме познава по-добре от мен самия. Когато научихме, че Уолфгар е успял да излезе от мрачната пропаст, в която сам се бе заточил, и започва да се превръща във война, който някога е бил, почувствах малко страх, прободе ме ревност. Щеше ли да се завърне сред нас като мъжа, който някога бе покорил сърцето на Кати-Бри? Но беше ли го покорил наистина или връзката им беше по-скоро въпрос на удобство, лесно предвидим съюз между единствените хора, близки по възраст и по красота в малката ни групичка?

По малко и от двете, предполагам, и точно на това се дължи покълналото в гърдите ми зрънце ревност. Защото, макар да знам, че днес означавам за Кати-Бри много повече, отколкото бих могъл някога да си представя, част от мен би искала никой друг да не е заемал подобно място в сърцето й. И въпреки че чувствата, зародили се между нас, са нови и вълнуващи и за двама ни, не мога съвсем да се помиря с мисълта, че тя е споделяла подобни чувства с някой друг, пък бил той и толкова скъп приятел.

А може би ми е още по-трудно именно защото става въпрос за толкова скъп приятел!

Но още щом си помисля нещо такова, знам, че трябва да си поема дъх и да захвърля и ревност, и страх. Напомням си, че обичам Кати-Бри и че именно всичко преживяно от нея досега я е превърнало в онова, което е днес, в онази жена, която обичам и бях предпочел истинските й родители да не бяха загинали толкова млади? От една страна — разбира се! Но ако те не бяха умрели, Кати-Бри нямаше да бъде отгледана от Бруенор и навярно изобщо не би отраснала в Долината на мразовития вятър. Което означава, че сигурно никога нямаше да се срещнем. Освен това, ако беше възпитана като обикновено човешко момиче, тя нямаше да придобие войнските умения, които притежава сега и нямаше да бъде жената, която напълно и безрезервно споделя моята любов към приключенията, жената, която на драго сърце понася трудностите на пътя и е готова да рискува (и да остави имен да рискувам) всичко в борбата си със суровата природа и чудовищата, бродещи из света.

Да се връщаме назад, чудейки се „какво би станало, ако…“, според мен е напълно безсмислено. Пътят, водещ до всеки един момент от житейския ни път, е изтъкан от безброй обстоятелства; онова, което трябва да сторим (в случай че мястото, на което сме се озовали, не ни харесва), е да продължим напред в търсене на друг, по-добър път, или пък да крачим щастливо по този, на който се намираме, ако той наистина е пътят на живота ни. Ако имахме възможност да променим злините, сполетели ни вчера, би означавало да променим човека, в когото сме се превърнали днес, а дали това би било за добро или за зло, никой не би могъл да каже.

Затова аз приемам миналото си така, както, надявам се, и Кати-Бри приема своето и се опитвам да не съжалявам нито за едното, нито за другото, а да слея настоящето ни, така че да се получи нещо още по-красиво и величаво.

Ами Уолфгар? В живота му сега има друга жена, както и дете, в чиито вени не тече нито неговата, нито нейната кръв. Въпреки това, с очите си видях мъката по лицето на Дели Кърти и готовността й да се пожертва, само и само да спаси момиченцето, което явно обича като свое собствено. Смятам, че същото се отнася и за Уолфгар, защото въпреки всичко, сполетяло го напоследък, въпреки всички изпитания, през които премина, и грешките, които допусна, мисля, че познавам истинския Уолфгар, човека, скрит под загрубялата от много страдания обвивка.

От думите на Дели Кърти разбирам, че Уолфгар я обича, но освен това знам, че някога той обичаше Кати-Бри.

Какво всъщност представлява любовта? Какво е онова, което дава живот на тази неуловима магия? Колко пъти съм чувал хората да казват, че са открили любовта на живота си, единствения възможен спътник, онзи, който ги допълва и ги прави едно цяло. Нещо повече, аз самият изпитвам същото към Кати-Бри и се надявам и тя да гледа така на мен. Ала ако разсъдим логично, възможно ли е изобщо подобно нещо? Вярно ли е, че за всекиго на света има един-единствен човек, който го допълва, изцяло и съвършено?

Или пък всички мислещи същества са способни да обичат повече от едного и то е не някаква предопределеност, а стечение на обстоятелствата?

Разумът ми казва, че е второто. Знам, че ако Уолфгар, Кати-Бри или аз живеехме някъде другаде, най-вероятно пак щяхме да открием онзи, който ни допълва и това щеше да бъде някой друг. Логично погледнато, е един свят на многобройни раси и огромно население, това как да бъде другояче, защото как иначе биха се срещнали предопределените един за друг? Разсъдъкът ми е категоричен — това е истината, проста и недвусмислена.

Защо тогава, колчем погледна Кати-Бри всички тези логични доводи губят смисъла си? Спомням си Грамадата на Келвин и първата ни среща, когато тя бе съвсем млада, още момиче. Спомням си сините й очи, топлата й усмивка, чистото и, открито сърце — все неща, на които рядко се бях натъквал на Повърхността. Още тогава усетих, че между нас съществува необикновена връзка, някаква магия, която не можех да обясня. И докато я гледах как пораства пред очите ми, тази връзка укрепна още повече.

Е, стечение на обстоятелствата ли ни събра, или съдбата?

Знам какво ми нашепва разумът.

Ала знам също така какво ми казва сърцето.

Била е съдбата. Кати-Бри е единствената.

Навярно мнозина от нас откриват подходящ спътник в живота, ала любовта е много повече от това. Може би някои хора просто имат повече късмет от други.

Когато се взра в сините очи на Кати-Бри, когато ме сгрее топлината на нейната усмивка и непресторената й приветливост, знам, че аз съм един от тях.

Дризт До’Урден

Четиринадесета глава
Потвърждение

— Нали държите елфа под око? — попита Шийла Крий, когато Белани влезе в стаята й през един ветровит есенен ден.

— Ле’лоринел помага с работата по „Кървавия кил“, без да се оплаква или да се сърди — отвърна магьосницата.

— Точно както би могло да се очаква от един шпионин.

Белани сви рамене и отметна тъмната си коса, а изражението й красноречиво подсказваше, че смята подозренията на Шийла за неоснователни.

— С помощта на магия бях в стаята на Ле’лоринел, тайно и без разрешение, и не видях нищо, което да ме накара да се усъмня.

— Елф на мрака — Шийла отиде до отвора в стената, който гледаше към морето, и соленият бриз подхвана червената й коса. — Елф на мрака по следите ни, поне така твърди Ле’лоринел.

И тя се обърна към Белани, която изглеждаше така, сякаш в този момент би могла да повярва и на най-невероятната история.

— Ако този мрачен елф, Дризт До’Урден, наистина ни открие, ще се радваме, че не сме се отървали от Ле’лоринел — рече магьосницата.

Шийла отново се обърна към прозореца и поклати глава:

— И докога трябва да чакаме, за да се уверим, че Ле’лоринел не ни лъже?

— Бездруго не можем никого да завържем за кила, докато корабът е в пристанището — засмя се Белани и шегата й веднага подобри настроението на Шийла. — Зимата скоро ще свърши.

Двете не за първи път обсъждаха този въпрос. Откакто Ле’лоринел пристигна при тях с невероятната си история за някакъв елф на мрака и един джуджешки крал, тръгнали по петите им, за да си върнат бойния чук, който Шийла вярваше, че е купила честно и почтено от глупака Йоси, двете бяха прекарали дълги часове, чудейки се какво да правят с Ле’лоринел. И много пъти Белани си бе тръгвала от стаята на Шийла убедена, че на другата сутрин елфът няма да е между живите.

Ала ето, че Ле’лоринел още не бе срещнал смъртта си.

— Имате посетител, господарке — откъм вратата долетя гърлен глас и един полулюдоед влезе в стаята, следван от висока и стройна чернокоса жена, съпроводена от още двама полулюдоеди. И Шийла, и Белани зяпнаха при вида на новодошлата.

— Джул Пепър — възкликна Шийла, без да може да повярва на очите си. — Аз мислех, че досега си завладяла половината от Десетте града!

Чернокосата жена, очевидно поощрена от приветливия тон на някогашната си господарка, се освободи от двете чудовища, които я държаха, и като се приближи, прегърна първо Шийла, а после и Белани.

— Всичко вървеше отлично — измърка разбойницата. — Имах нелоша група помощници и напълно сигурен план… или поне така си мислех, докато един отвратителен мрачен елф не се появи заедно с приятелите си и не сложи край на всичко.

Шийла Крий и Белани се спогледаха изумено.

— Мрачен елф? — изпръхтя Шийла. — Да не би случайно да се казва Дризт До’Урден?

Дори без магическа помощ, новините се разпространяваха със забележителна бързина из северната част на Саблен бряг, особено ако засягаха онези, които живееха извън закона, още повече пък, когато героят на деня принадлежеше към раса, която не се славеше с особена любов към справедливостта. От пивница на пивница и от улица на улица, от лодка на лодка и от пристанище на пристанище се разнасяше историята за случилото се в дома на капитан Дюдермонт, за това как един загадъчен елф на мрака и двете му спътнички (едната, от които била огромна котка) се справили с опита за кражба и убийство в дома на добрия капитан. Малцина направиха някаква връзка между Дризт и Уолфгар и дори между Дризт и Дюдермонт, макар за мнозина да не бе тайна, че преди време на борда на „Морски дух“ е имало мрачен елф. Историята беше вълнуваща сама по себе си, но за отритнатите от закона, които добре разбираха, че подобни нападения срещу прочути и доблестни граждани рядко са плод на случайно хрумване, тя беше от особен интерес. Не, зад разигралото се в дома на капитана със сигурност се криеше нещо повече.

И така, историята пътуваше забележително бързо (веднъж дори бе подпомогната от един магьосник) и новината за случилото се в Града на бездънните води пристигна в Лускан много преди Дризт и Кати-Бри и продължи още по на север.

Ето как Шийла Крий научи за загубата на Гейзел още преди Дризт и Кати-Бри да се появят пред южната порта на Лускан.

Когато това стана, тя изпадна в ярост. Беснееше из стаята си, преобръщаше всичко, изпречило се на пътя й, и ругаеше невъздържано. Когато и това не й помогна да се успокои, тя повика двама полулюдоеди и дълго им крещя и ги налага.

Най-сетне, прекалено уморена, за да продължи, ги отпрати и се хвърли в един стол, без да престава да проклина.

Във всичко това просто нямаше смисъл! Кой беше този отвратителен мрачен елф — същият, който бе осуетил плановете на Джул Пепър за Десетте града — и как се бе озовал в дома на Дюдермонт тъкмо навреме, за да попречи на Гейзел? Шийла Крий затвори очи и потъна в мисли.

— Решила си да промениш обзавеждането? — разнесе се глас и когато вдигна очи, Шийла видя Белани да стои на прага с развеселена усмивка.

— Чу ли за Гейзел? — попита Шийла.

Белани сви рамене, сякаш това нямаше особено значение:

— Няма да е последната, която губим.

— Имам чувството, че напоследък непрекъснато слушам за този мрачен елф!

— Като че ли сме си създали нов враг — съгласи се магьосницата. — Какъв късмет, че бяхме предупредени отрано.

— Къде е елфът?

— Работи по кораба, както всеки ден. Ле’лоринел изпълнява задълженията си, без абсолютно никакви оплаквания.

— Ле’лоринел мисли за едно-единствено нещо.

— За мрачния елф — кимна Белани. — Дали не е време Ле’лоринел да заеме по-високо място в малката ни групичка?

— Със сигурност е време отново да си поговорим — отвърна Шийла.

Белани не чака да я подканят — тя кимна и излезе от стаята, за да доведе елфа, чиято история ставаше много по-интригуваща в светлината на случилото се с Джул Пепър и разигралото се в Града на бездънните води.

— Когато за първи път се появи тук, бях решила да те убия и повече да не се разправям с теб — заяви Шийла Крий направо и кимна на стражите, които побързаха да сграбчат елфа за ръцете.

— В думите ми нямаше нищо невярно — опита се да протестира Ле’лоринел. — С нищо не съм заслуж…

— О, ще си получиш онова, което заслужаваш, изобщо не се съмнявай — увери го Шийла и като се приближи със злобна усмивка на уста, разкъса ризата му с едно движение.

Двамата полулюдоеди се изкискаха. Шийла кимна към вратата в другия край на стаята и чудовищата повлякоха пленника натам. От другата страна имаше по-малка стаичка, празна, с изключение на запаленото огнище и каменния блок, който бе поставен в средата и който стигаше до кръста на Шийла.

— Какво правите? — гласът на Ле’лоринел беше напълно овладян, въпреки крайно неприятното положение, в което беше изпаднал.

— Ще боли — увери го Шийла, докато един от стражите го просваше върху каменния блок.

Ле’лоринел опита да се отскубне, ала чудовището беше прекалено силно.

— Сега искам отново да ми разкажеш за този мрачен елф, Дризт До’Урден — нареди Шийла.

— Вече ви казах всичко, което знам!

— Кажи ми го отново.

— Да, кажи ни го отново — настоя Белани и прекрачи прага на малката стаичка. — Разкажи ни за този възхитителен елф, който изведнъж се оказа толкова важен за нас.

— Чух за убийствата в дома на капитан Дюдермонт — рече Ле’лоринел и изохка, когато полулюдоедите го дръпнаха по-силно. — Предупредих ви, че Дризт До’Урден е опасен противник.

— И все пак вярваш, че можеш да го надвиеш? — прекъсна го Шийла.

— Готвя се за това цял живот.

— А приготви ли се за болката? — жестоко попита Шийла.

Ле’лоринел усети непоносима горещина.

— Не го заслужавам! — възпротиви се той, ала думите отстъпиха място на агонизиращ вик, когато нажеженият метал докосна гърба му.

Ужасна миризма на изгорена плът изпълни стаята.

— Така — рече Шийла малко по-късно, след като Ле’лоринел дойде на себе си и се посъвзе от болката. — Сега искам да ми разкажеш за Дризт До’Урден. Абсолютно всичко, включително и защо толкова много искаш да го видиш мъртъв.

Все още притиснат върху каменния блок, Ле’лоринел се взря продължително в Шийла.

— Достатъчно — рече тя на двамата стражи. — Махайте се оттук.

Чудовищата побързаха да изпълнят заповедта и Ле’лоринел се надигна с усилие. Белани пъхна една риза в треперещите му ръце:

— На твое място бих почакала, преди да се опитам да я облека — посъветва го тя.

Ле’лоринел кимна и се протегна, опитвайки се да прогони болката.

— Искам да чуя всичко — настоя Шийла. — Сега вече ми го дължиш.

Ле’лоринел я погледна за миг, после се изви, за да разгледа белега на рамото си — знака на Щитозъб, символ на приемането и мястото му в йерархията на Шийла Крий.

С присвити очи и яростно стиснати зъби, надмогвайки свирепата болка, елфът вдигна поглед към Шийла.

— Ще ти разкажа всичко и тогава сама ще се убедиш, че няма да намеря покой, докато Дризт До’Урден не рухне мъртъв — заяви той.

По-късно същия ден Шийла, Белани и Джул Пепър се събраха в стаята на Шийла, за да обсъдят онова, което бяха научили от Ле’лоринел за Дризт До’Урден и неговите спътници, които очевидно ги преследваха, за да си възвърнат бойния чук.

— Извадихме късмет, че Ле’лоринел дойде при нас — отбеляза Белани.

— Значи мислиш, че елфът може да надвие Мрачния? — презрително изсумтя Шийла. — Мътните го взели! Никога не съм виждала елф на мрака. И щях да съм напълно щастлива никога да не видя!

— Нямам представа дали Ле’лоринел има някакви шансове срещу този мрачен елф, или не — призна Белани. — Но знам, че омразата, която таи към Дризт До’Урден, е искрена и дълбока и съм убедена, че дори всичко да изглежда обречено, той би оглавил съпротивата ни, ако някой ден мрачният елф и приятелите му ни нападнат. Дори това е достатъчно, за да сме доволни, че е на наша страна.

При тези думи магьосницата погледна към Джул Пепър, единствената от трите, която се бе изправяла очи в очи с Дризт До’Урден.

— Аз не бих била сигурна за нищо, когато става дума за този елф и приятелите му — рече Джул. — Не само се допълват съвършено, благодарение на безброй многото битки, които са водили рамо до рамо, но и всеки от тях сам по себе си е страховит противник, дори и полуръстът.

— Какво можеш да ни кажеш за останалите? — попита Шийла, без да крие притеснението си. — За Бруенор, например. Мислиш ли, че ще поведе цяла армия срещу нас?

Нито Джул, нито Белани можеха да знаят отговора на този въпрос.

— Доста научихме от Ле’лоринел — отбеляза магьосницата, — но остават още много неизяснени неща.

— Когато ги срещнах в Долината, джуджето се биеше заедно с приятелите си, без помощ от другите джуджета — обясни Джул. — Но ако разбере с каква сила разполагаме, нищо чудно да вдигне на крак целия клан Боен чук.

— И?

— Тогава вдигаме котва, независимо дали зимата е отминала, или не — отговори Белани вместо Джул.

Шийла понечи да й се скара, но се отказа, когато видя, че Джул кима в знак на пълно съгласие. И наистина — дори ледените води толкова на север изглеждаха съвсем дребно неудобство в сравнение с перспективата за армия разлютени джуджета.

— Докато беше в Лускан, този Уолфгар работеше за Арумн Гардпек от „Кривата сабя“ — рече Джул, която се бе отбивала в Лускан по онова време.

— Точно един от посетителите на Арумн ми продаде чука, глупакът му с глупак — подхвърли Шийла.

— Варваринът обаче имаше друг приятел, който е стар мой познайник — продължи Джул. — Лукав крадец, известен като Морик Разбойника.

Шийла и Белани се спогледаха и кимнаха едновременно. Шийла беше чувала името на Морик, но това бе почти всичко, което знаеше за него. Белани обаче го познаваше сравнително добре или поне така бе преди години, докато чиракуваше в лусканската Домова кула. Тя погледна към Джул, спомняйки си своя собствен опит с похотливия Морик и се досети какво всъщност има предвид красивата, чувствена Джул, като казва „стар познайник“.

— Мътните го взели! — изруга Шийла Крий, която започваше да си изяснява доста неща.

Двете й помощнички я погледнаха заинтригувано.

— Дюдермонт наистина ни преследва — обясни тя. — Какво мислите, че търси?

— А сигурни ли сме, че изобщо търси нещо? — попита Белани, но отговорът я осени, още преди да бе довършила.

— А след това Дризт и приятелката му се появяват в дома на Дюдермонт — продължи Шийла.

— Щитозъб! — обади се Джул. — Ето какво търси Дюдермонт. Всичко е свързано. Но Уолфгар не е или поне не беше заедно с останалите в Долината на мразовития вятър, така че…

— … така че трябва да е с Дюдермонт — довърши Белани вместо нея.

— О, Йоси Локвата ще ми плати за това, хич и не се съмнявайте! — мрачно заяви Шийла.

— Не знаем къде се намира Уолфгар сега — рече Джул. — Знаем обаче, че през зимата Дюдермонт надали ще плава на север от Града на бездънните води, така че ако Уолфгар е с него…

Тя млъкна, когато Шийла скочи на крака и ръмжейки, удари с юмрук по отворената си длан.

— Не знаем достатъчно, за да решим каквото и да било! — избухна тя. — Трябва ни повече информация!

Думите й бяха последвани от неловко мълчание, нарушено най-сетне от Джул Пепър:

— Морик! — отсече тя, при което и Шийла, и Белани я изгледаха любопитно. — Никой в Лускан не разполага с по-широка мрежа информатори от Морик Разбойника. Още повече, че някога е бил близък с Уолфгар. Навярно той ще може да отговори на някои от въпросите ни.

Шийла помисли миг-два и се обърна към Белани, която благодарение на магическите си умения можеше да се озове в Лускан много бързо, въпреки лошото време.

Белани кимна и без повече приказки излезе от стаята.

— Мрачни елфи и бойни чукове — рече Шийла, когато двете с Джул останаха сами. — И едно загадъчно и красиво създание…

— Необикновено, ако не красиво — съгласи се Джул. — Признавам, че и на мен ми харесва. Особено черната маска.

Шийла Крий се засмя на цялата тази лудост и тръсна глава, така че гъстата й, червена коса се разпиля:

— Ако Ле’лоринел оцелее в изпитанията, които ни предстоят, сред командирите ми вече ще има и елф.

— Изключително загадъчно, красиво и необикновено създание — присъедини се към смеха й Джул. — Макар и малко лудо.

Шийла я изгледа учудено:

— Та не сме ли всички ние малко луди?