Р. А. Салваторе
Саблено море (2)

Първа глава
Гръб до гръб

Дългата му бяла коса се спускаше по рамото на Кати-Бри и гъделичкаше голата й ръка; гъстите й, червеникавокафяви къдрици падаха върху гърдите му.

Двамата седяха на брега на Маер Дуалдон, най-голямото езеро в Долината на мразовития вятър, гърбовете им се допираха, а погледите им се рееха в ясното, лятно небе. Пухкави бели облаци лениво се носеха над тях и само тъмните силуети на лешоядите-шинлук нарушаваха безметежното спокойствие на синьото небе. Вниманието на двамата обаче, бе насочено не към птиците (които днес не бяха никак малко), а към облаците.

— Едрокоста пъстърва, увиснала на рибарска кукичка — обади се Кати-Бри и посочи един особено причудлив облак, издължен и леко закръглен в едната си част, а в другата — съвсем тънък и някак разтеглен.

— Как пък го видя? — разсмя се Дризт.

Кати-Бри обърна глава и се вгледа в теменужените очи на тъмнокожия елф.

— Въпросът е ти как не го виждаш — отвърна тя. — Че то е толкоз ясно, колкото белите ти вежди!

Дризт отново се разсмя. Не толкова на онова, което младата жена бе казала, колкото на начина, по който го бе сторила. Тя пак живееше с клана на Бруенор в мините край Десетте града и в речта й бяха започнали да се прокрадват някои от изразите и произношението на грубоватите джуджета.

Дризт се извърна към нея и видя в очите й, така близо до неговите, пламъче, което не можеше да бъде сбъркано — за първи път, откакто Уолфгар си бе тръгнал преди много месеци, радостта се завръщаше в погледа на Кати-Бри. Щастие, по-силно от когато и да било преди.

Елфът се усмихна и вдигна очи към небето.

— Рибата ти избяга — отбеляза той, понеже вятърът беше разсеял тънката лента на „въдицата“.

— Но си беше риба — нарочно си придаде капризно изражение Кати-Бри.

Широко усмихнат, Дризт предпочете да не спори.

* * *

— Проклет дребосък! Глупак с глупак! — Бруенор Бойния чук така се бе разлютил, че навсякъде хвърчаха пръски слюнка; все по-сърдит, той тропна с крак и яростно нахлупи еднорогия си шлем, при което гъстата му, оранжева коса щръкна изпод ръба. — И каква стана тя? Мисля си аз, че имам приятел в съвета, а ти оставяш оня таргосец да си прави каквото ще с цената, без дори да се опиташ да му се противопоставиш.

Риджис (който бе доста отслабнал и все още пазеше едната си ръка, заради ужасната рана, получена по време на последното им съвместно приключение) сви рамене:

— Кемп Таргоски говори само за цената на рудата за рибарите.

— А знаеш ли колко руда купуват те от нас! — ревна Бруенор. — Защо мислиш, че те върнах обратно в Съвета, ако не за да ми улесниш живота поне малко!

Риджис се подсмихна едва забележимо и се поколеба дали да не напомни на приятеля си, че изобщо не дължи мястото си в Съвета на него (след като предишният им представител беше свършил в търбуха на един йети, жителите на Самотната кория сами го бяха помолили да заеме някогашния си пост), но размисли и реши, че е по-разумно да запази тези мисли за себе си.

— Рибари! — не спираше да ругае джуджето и дори се изплю в босите, космати крака на полуръста.

И този път Риджис просто се подсмихна и направи крачка встрани. Отлично знаеше, че Бруенор повече лае, отколкото хапе — всичко щеше да отмине много скоро, или поне в момента, когато го подразнеше нещо друго. Бруенор Бойния чук открай време си беше избухлив.

И наистина, джуджето все още ръмжеше сърдито, когато малко по-късно двамата с Риджис свърнаха зад поредния завой и видяха Кати-Бри и Дризт да седят на брега на езерото, облегнати един на друг, и да съзерцават облаците. Риджис затаи дъх, убеден, че Бруенор ще избухне при вида на обичната си дъщеря в такава интимна близост с Дризт (пък и с когото и да било), ала джуджето само тръсна рошавата си глава и тръгна на другата страна.

— Проклетият му елф! — чу го да казва Риджис, когато най-сетне го настигна. — Кога най-после ще я целуне, та веднъж завинаги да се свърши с тая работа!

— Откъде си сигурен, че вече не го е направил? — подхвърли полуръстът, ухилен до уши, ей така, за да види как лицето на приятеля му придобива огнения цвят на косата и брадата му.

Разбира се, после трябваше бързо да отскочи колкото се може по-надалеч от челичените му лапи.

Бруенор наведе глава и се понесе нанякъде, ругаейки под носа си. На Риджис просто не му се вярваше, че някой може да вдигне толкова шум по меката, обрасла с мъх пътека.

* * *

Шумотевицата в Съвета обаче, изобщо не можеше да изненада Риджис. Той се опита, наистина се опита да следи заседанието, водено от старейшина Касиус (най-високопоставеният от управниците на Десетте града) и посветено на редица организационни въпроси. Досега градовете се ръководеха независимо един от друг или пък от съвет, в който участваше по един техен представител. Заслугите на Касиус бяха толкова големи, че той вече не бе представител на някой отделен град, дори на Брин Шандер, най-голямото поселище и негово родно място. Това никак не се бе понравило на Кемп, който бе родом от Таргос, втория по големина град в Долината. Двамата с Касиус нерядко имаха противоречия помежду си и когато след издигането на Касиус Брин Шандер бе изпратил друг свой представител в Съвета, таргосецът се бе почувствал в малцинство.

Ала Касиус бе доказал, че стои над подобни дребнавости и през последните няколко месеца дори Кемп се бе принудил да признае, че решенията му са неизменно справедливи и безпристрастни.

За представителя на Самотната кория, обаче, сговорът и спокойствието, царящи в заседателната зала в Брин Шандер, само засилваха допълнително досадата му. Полуръстът обичаше хубавите спорове, особено когато не беше основно действащо лице в тях, а само подхвърляше забележки отстрани в подходящия момент, подклаждайки още повече страстите.

Ех, къде бяха отишли добрите стари времена!

Риджис се опита да остане буден — наистина се опита! — когато обсъждането се насочи към разпределението на водите на Маер Дуалдон между различните рибарски съдове, за да не се оплитат мрежите и да не се стига до разпри насред езерото.

Този въпрос се разискваше десетилетия наред, но Риджис отлично знаеше, че излязат ли лодките в студените води на Маер Дуалдон, никакви правила не биха могли да ги задържат настрани една от друга. Лодките отиваха там, където беше едрокостата пъстърва и нищо, решено от Съвета, не можеше да ги спре. Пъстървата, от чиито кости ставаха прекрасни резбовани предмети и чието месо също си го биваше, безспорно беше най-важната суровина в Десетте града и именно тя примамваше мнозина да поемат на север, за да си търсят късмета.

Ето как правилата, установени от Съвета толкова далеч от бреговете на трите езера, в крайна сметка служеха единствено на самите представители, когато започнеха да изнасят речи след поредното им нарушаване.

Когато представителят на Самотната кория най-сетне се пробуди, колегите му (за щастие!) вече обсъждаха друг, доста по-конкретен въпрос, който при това пряко го засягаше. Всъщност, осъзна Риджис миг след като отвори очи, събудило го бе именно това, че Касиус го бе повикал по име.

— Извини ме, че обезпокоих съня ти — тихичко каза Старейшината на Десетте града.

— Аз… ъ… работих много дни и нощи, за да се подготвя… ъ… за идването си тук — смути се Риджис. — А и Самотната кория е далечко оттук.

Дружелюбно усмихнат, Касиус вдигна ръка, за да му попречи да се изложи още повече. Пък и точно на тях полуръстът нямаше защо да се извинява — те всички добре познаваха както слабостите му, така и ползата от него… полза, която се дължеше в немалка степен на могъщите му приятели.

— Е, ще се заемеш ли? — сопна се Кемп Таргоски, който не харесваше особено Риджис.

— С какво? — попита полуръстът.

Таргосецът наведе глава и изруга под носа си.

— Проблемът с разбойниците — поясни Касиус. — Вярно, тази нова шайка се подвизава далечко, чак отвъд Шаенгарнската река, на юг от Бремен, но всички ще ви бъдем наистина благодарни, ако отново се погрижите за безопасността по нашите земи.

Риджис се облегна назад, кръстоса ръце пред закръгления си (макар и не колкото преди) корем и си придаде задълбочен вид. Ето какво било, значи, каза си той. Поредната възможност за него и приятелите му да се проявят като героите на Десетте града. Именно тук Риджис беше в свои води, макар обикновено да играеше сравнително малка роля в подвизите на своите по-могъщи другари. Но по време на заседанията на Съвета, точно това бяха моментите, когато той можеше да блесне и да погледне като равен дори Кемп Таргоски. Той се замисли над думите на Касиус. Бремен беше най-западното от десетте поселища, отвъд Шаенгарнската река, която сега, в края на лятото, не беше особено пълноводна.

— Смятам, че до десет дни можем да отидем там и да прочистим пътищата — рече той след подобаваща пауза.

Сигурен бе, че приятелите му ще се съгласят. Колко пъти през последните няколко месеца се бяха разправяли с чудовища и разбойници, дебнещи по пътищата на Долината? Това бе задължение, на което Дризт и особено Кати-Бри искрено се наслаждаваха, и за което Бруенор, въпреки постоянното си мърморене, всъщност нямаше нищо против.

Докато си седеше на мястото и мислеше, Риджис установи, че предстоящото приключение изобщо не го тревожи, дори обратното. Нещо се бе случило с него по време на последното им далечно пътуване, когато едва не загина от пронизалото го в рамото гоблиново копие. В началото и сам не бе забелязал настъпилата у него промяна — единственото, което му се искаше тогава, бе да се прибере в удобната си къща в Самотната кория, да дялка резбовани предмети и да седи на брега на Маер Дуалдон с въдица в ръка. Но когато се завърна в уютния си дом, той с изненада откри, че да показва ужасния си белег му доставя много по-голямо удоволствие.

Затова сега, когато Дризт и останалите се заемеха с поредната заплаха в Долината, Риджис на драго сърце щеше да ги придружи и да помогне с каквото може.

* * *

Десетият ден, откакто бяха на път, се очертаваше да бъде също така тягостен, както и предишните. Рояци от комари и нахални мухи жужаха във въздуха, зажаднели за кръв. Гъста кал, освободена от деветмесечната примка на тукашната зима, полепваше по колелата на малката каручка и по износените ботуши на Дризт, който следваше тримата си приятели пеша.

Върху капрата на теглената от един-единствен кон каруца седеше Кати-Бри, със здраво пристегната коса и мръсна, вълнена рокля, която я покриваше от глава до пети. До нея се бе настанил Риджис, преоблечен като момче и поруменял от дългите часове, прекарани под жаркото лятно слънце.

Най-неудобно обаче беше положението на Бруенор и то, по негов избор. Той си беше сковал сандък, в който да може да се вози, беше го прикрепил под каруцата и се спотайваше там по цял ден.

Дризт внимателно си проправяше път през разкаляната местност, бидейки постоянно нащрек. Откритата тундра криеше далеч по-големи опасности от разбойническата шайка, заради която бяха тук. Макар че повечето снежни човеци най-вероятно бяха отишли на юг, следвайки стадата северни елени към подножията на Гръбнака на света, възможно бе някои все още да се навъртат наоколо. Нещо повече, по това време на годината немалко гоблини и великани слизаха от планината в търсене на лесна плячка. И като капак на всичко, каменистите, мочурливи местности, които Дризт трябваше да прекоси пеша, бяха дом на смъртоносната, сивокожа змия, която нерядко достигаше шест метра и чието ухапване можеше да тръшне и великан.

И, разбира се, въпреки тези препятствия, Дризт трябваше непрестанно да се оглежда на всички посоки, без нито за миг да изпуска от поглед каруцата. На всяка цена трябваше да забележи разбойниците, преди те да са го видели, ако искаше всичко да приключи бързо.

Или поне — по-бързо. Бяха получили достатъчно добро описание на разбойническата шайка, за да знаят, че противникът им не може да ги изненада нито с численост, нито с някакви забележителни умения. Въпреки това, веднага си напомни Дризт, не биваше да допускат подобни предразсъдъци да ги правят самонадеяни. Един-единствен щастлив изстрел на противника можеше набързо да извади някого от тях от строя.

Насекомите жужаха в ушите му въпреки вятъра, слънцето пареше очите му, във всяка кална локва, изпречила се на пътя му, може би се спотайваше смъртоносна змия, готова да го изяде, или пък снежен човек, дебнещ в засада, а на всичко отгоре, по тези земи се навъртаха шайка опасни разбойници — заплаха и за него, и за приятелите му.

Дризт До’Урден беше в прекрасно настроение!

Той прескочи ручея пред себе си и се закова на място, забелязал необичайни вдлъбнатини с големината на човешки крак и то на такова разстояние една от друга, все едно някой бе бързал, минавайки оттук. Дризт коленичи, за да ги разгледа по-добре. Следите тук не се задържаха задълго, значи тези пред него трябва да бяха съвсем пресни. Той потопи пръст във водата и тя стигна до втората сгъвка — да, дълбочината на следите също потвърждаваше предположението му, че са оставени от възрастен мъж.

Елфът се изправи и положи ръце върху ятаганите, скрити под маскировъчното му наметало. Сиянието висеше на дясното му бедро, а Ледената смърт — на лявото. И двете оръжия бяха в готовност да изскочат от ножниците и да посекат всяка заплаха.

Дризт присви теменужените си очи и вдигна ръка, за да ги предпази още мъничко от ярката слънчева светлина. Следите водеха към пътя, по който не след дълго щеше да се появи каруцата.

Там, плътно долепен до земята и целият окалян, лежеше онзи, който ги беше оставил.

Вместо да се насочи към него, Дризт се приведе и пое назад с намерението да пресече пътя зад каруцата и да провери дали и от другата страна не е заложена подобна засада. Спуснал качулката на сивия плащ над очите си, за да скрие снежнобялата си коса, той се затича, потривайки ръце.

* * *

Риджис се протегна, прозина се широко и като се облегна на Кати-Бри, притвори големите си, кафяви очи.

— Чудно време за дрямка! — прошепна младата жена.

— Чудно време да накарам всеки, който ни наблюдава, да реши, че съм задрямал — поправи я Риджис. — Видя ли ги преди малко?

— Аха — отвърна Кати-Бри. — Двамина негодници.

Докато говореше, тя мушна едната си ръка под седалката и сключи пръсти около скрития там Таулмарил, черпейки увереност от вярното оръжие.

И не само тя — Риджис също се чувстваше много по-сигурен, като знаеше, че Търсещия сърцата само чака Кати-Бри да го вземе.

Привидно небрежно, той протегна ръка назад и почука по пейката, на която седяха — сигнал за Бруенор да бъде готов.

— Започва се! — пошушна Кати-Бри миг по-късно.

Риджис продължи да се преструва на заспал, но пръстите му започнаха да потропват още по-бързо и той едва-едва отвори едното си око, колкото да види тримата мърляви разбойници, изникнали изведнъж пред тях.

Кати-Бри дръпна юздите на коня.

— О, добри люде! — извика тя. — Дали ще речете да ни помогнете? Мъжа ми го убиха в прохода и ми се чини, че с момчето ми май сме се позагубили. Вече няколко дни как се лутам напред-назад и все не мога да намеря пътя за Десетте града.

— Добре измислено! — прошепна Риджис и замаскира забележката като премлясна, уж насън, и се намести по-удобно.

И наистина, полуръстът беше искрено впечатлен от хитрия начин, по който Кати-Бри бе обяснила защо през последните няколко дни се бяха движили ту в едната, ту в другата посока. Ако разбойниците ги бяха следили, измислицата на младата жена със сигурност щеше да поразсее съмненията им.

— Не знам какво да правя! — проплака Кати-Бри и в гласа й се прокраднаха уплашени нотки. — Сам-самичка с момчето в тая пустош, пък въобще не знам накъде да тръгна!

— Ние ще ти помогнем — рече един от мъжете, слабоват и червенокос, с брада, която се спускаше почти до кръста му.

— Срещу скромно заплащане, разбира се — обади се друг, най-едрият от тримата, преметнал огромна бойна секира през рамо.

— Заплащане? — повтори Кати-Бри.

— Каруцата — отвърна третият разбойник.

Облечен с жълта жилетка, украсена с червено, и туника в същия цвят, той бе препасал изящна рапира на кръста си и изглеждаше и говореше най-изискано от тримата.

Риджис и Кати-Бри се спогледаха — изобщо не бяха изненадани.

Зад тях се разнесе глух тропот и Риджис прехапа устни, молейки се Бруенор да не изскочи навън и да се хвърли в атака, проваляйки изпипания до последната подробност план.

Тропотът се повтори, но този път полуръстът го очакваше и стовари юмрук върху пейката, за да го замаскира.

Погледът му срещна пламналите сини очи на Кати-Бри и той разбра, че много скоро ще трябва да действа.

* * *

Онзи с жълто-червените дрехи щеше да окаже най-сериозна съпротива, реши Кати-Бри, докато го измерваше преценяващо от глава до пети. Но и този с брадвата нямаше да се даде лесно — младата жена беше сигурна, че един удар на страховитото оръжие би могъл да я разполови надве.

— И ще се повеселим малко с фустата — подхвърли едрият разбойник и по лицето му плъзна похотлива усмивка, разкриваща липсата на няколко зъба.

Най-дребният от тримата също се ухили доволно, но мъжът с рапирата ги изгледа отвратено.

— Ама нали рече, че си била изгубила мъжа! — настоя едрият. — Чини ми се, че и на нея й се ще да се позабавлява малко.

Кати-Бри си представи как забива острия си като бръснач меч в слабините на нахалника и трябваше да положи немалко усилие, за да скрие усмивката си.

— Каруцата, навярно, ще е достатъчна — обясни й най-възпитаният от тримата… което, както Кати-Бри не пропусна да забележи, все още не изключваше възможността да се „повеселят“ с нея.

О, да, мъжът с рапирата й беше ясен като бял ден. Той щеше да използва обаянието си, за да получи онова, което другарят му възнамеряваше да докопа със сила. В крайна сметка, и за него би било по-приятно, ако тя се включеше доброволно.

— И всичко в нея, разбира се — продължи разбойникът. — Жалко, че сме принудени да приемем подаръка ти, но и ние трябва да живеем от нещо, докато охраняваме пътищата.

— С това ли се занимавате? — попита Кати-Бри. — Защото на мен ми заприличахте на шайка разбойници, дето пет пари не струват!

Как само я зяпнаха тримата!

— Двама вдясно и трима вляво — прошепна младата жена на Риджис. — Тези пред нас са мои!

— Знам, знам — отвърна полуръстът и тя го изгледа учудено.

Изненадата й трая само миг, после Кати-Бри си припомни колко добре я познава приятелят й, толкова, че най-вероятно бе разбрал чувствата й от началото на разговора с разбойниците до края така ясно, както и тя самата.

Усмихвайки се сухо, тя му даде едва забележим знак, после отново се обърна към бандитите.

— Нямате право да пипате нищо в каруцата ми — рече тя с леко треперещ глас, за да си помислят те, че смелостта й е само привидна и прикрива обзелия я ужас.

Риджис се прозя и се протегна, после отвори широко очи, придавайки си стреснат вид. Миг по-късно нададе уплашен вик и като скочи от каруцата, хукна надясно.

Това беше знак за Кати-Бри да действа. Тя се изправи и с едно-единствено движение захвърли вълнената рокля, превръщайки се от беззащитна жена в страховит войн. Смъртоносният Казид’еа засия в десницата й, Таулмарил също бе изваден изпод седалката. С двете оръжия в ръце тя скочи на земята и дръпна юздите на коня, като по този начин само за секунда раздели най-едрия разбойник от двамата му другари.

* * *

Тримата бандити вляво от пътя видяха неочакваното раздвижване и наскачаха от калта, където се бяха спотаили. Те се хвърлиха в атака с извадени мечове и оглушителен рев.

Изведнъж иззад малка купчинка пръст, която се издигаше наблизо, изскочи пъргава фигура и безшумна като призрак се озова при тях толкова бързо и с такава лекота, сякаш не стъпваше по земята, а се носеше във въздуха.

Два искрящи ятагана изскочиха изпод сивия плащ; широка усмивка и чифт теменужени очи ги приветстваха.

— Насам! Дайте му да се разбере! — провикна се един от бандитите и те се нахвърлиха върху елфа, ала движенията им бяха несъгласувани и непохватни.

С Ледена смърт в ръка Дризт пресрещна страничния удар на един от нападателите си и го отби нагоре, като в същото време с извитата страна на Сиянието спря другите две оръжия, стрелнали се право към него. Докато придърпваше Сиянието към себе си за нов удар, той стовари Ледена смърт върху протегнатите вражески мечове, после стори същото и със Сиянието. Леко навеждане на главата и бързо приклякване и той избегна оръжието на първия си противник, а след това заби Ледена смърт в ръката му.

Разбойникът изрева от болка, пръстите му се разтвориха и мечът му полетя във въздуха.

Но не отиде кой знае колко далеч — Дризт замахна със Сиянието и закачи острието му, а после направи нещо, което накара и тримата бандити да се заковат на място и да го зяпнат като омагьосани. Поредица от мълниеносни движения с двата ятагана накараха меча да се издигне нагоре, да се превърти и да полети в обратната посока.

Едно последно махване и мечът се озова в десницата на собственика си.

— Сигурен съм, че можеш да се справиш и по-добре — усмихна се елфът, когато дръжката на оръжието се приземи в ръката на противника му.

Слисаният мъж изпищя и отново го изтърва, а после си плю на петите.

— Това е Дризт! — кресна един от другарите му и също хукна да бяга.

Последният, било от страх, било от гняв, а може би от глупост, предпочете да се хвърли в атака и замахна право напред, после придърпа оръжието към себе си и опита нов, този път висок удар, който трябваше да се спусне рязко надолу и встрани.

Или поне така възнамеряваше той.

Вместо това ятаганите се стовариха отгоре му, всеки по два пъти, след което Сиянието го натисна и, следван от Ледена смърт, подхвана толкова ожесточена и светкавична поредица от удари, че техният звън се сля в една-единствена протяжна нота.

Пръстите на разбойника започнаха да изтръпват, но въпреки това той опита да се възползва от мълниеносните движения на елфа, като неочаквано се хвърли напред с намерението да се приближи достатъчно, за да приклещи ръцете му в хватката си.

Без сам да разбере как, той изгуби оръжието си, но дори това не го спря и той разпери ръце, за да стисне неприятеля си в мечешка прегръдка… но срещна само въздух.

Изведнъж го прониза остра болка, когато елфът (който незнайно как се беше озовал зад него) провря един от ятаганите си между краката му и го удари с тъпата страна.

Миг по-късно Дризт издърпа Сиянието обратно, а разбойникът подскочи нависоко и се приземи, олюлявайки се.

Ала усилията му да не падне бяха напразни един добре премерен ритник между плещите го повали по лице в калта.

— Ще сториш добре, ако останеш така, докато не ти разреша да се изправиш — рече елфът и като хвърли бърз поглед към каруцата, за да се увери, че приятелите му са добре, най-спокойно тръгна след другите двама бандити, които бяха побягнали.

* * *

Риджис цапаше през калта, като махаше с ръце и крещеше за помощ с цяло гърло — превъзходно изиграна роля на уплашено дете.

Двамината разбойници, за които Кати-Бри го беше предупредила, начаса скочиха на крака и му препречиха пътя. Риджис изпищя и отскочи настрани, при което се спъна и падна на колене.

— Моля ви, не ме убивайте! — проплака той жално, докато двамата се приближаваха със злобни усмивки на лице и голи мечове в ръка. — Моля ви, добри люде! Ето, ще ви дам огърлицата на татко!

И като бръкна под туниката си, полуръстът извади рубинения медальон и лекичко го разлюля.

Разбойниците се спряха пред него, а усмивките им отстъпиха място на нямо любопитство при вида на хилядите отблясъци, разпръсквани от скъпоценния камък, и омагьосващия начин, по който той впримчваше светлината в дълбините си.

* * *

Кати-Бри пусна юздите на коня, остави лъка и колчана на земята и отскочи настрани, за да избегне каруцата и да се изправи лице в лице с най-едрия от тримата разбойници.

Той се нахвърли отгоре й яростно и тромаво, размахал пред себе си тежка брадва.

Пъргавата Кати-Бри с лекота избегна трите удара, които той се опита да й нанесе, включително и един, който трябваше да се стовари отгоре й и да я посече. Ала вместо в нея, брадвата се заби в меката земя, давайки възможност на младата жена да довърши противника си с един бърз удар и да се насочи към останалите. В този миг тя чу как най-изисканият от тримата подкарва коня и видя каруцата да се отдалечава, заедно с двамата бандити на капрата.

Което означаваше, че Бруенор трябва да се заеме с тях.

Кати-Бри реши, че няма закъде да бърза. Мръснишките подмятания на едрия разбойник изобщо не й бяха допаднали.

* * *

— Проклета ключалка! — ръмжеше Бруенор, тъй като резето на сандъка, в който се беше сврял, се бе напълнило с кал от колелетата и заяждаше.

Междувременно каруцата беше тръгнала по-бързо и всяка неравност на пътя здравата го разтърсваше.

Най-сетне той успя да подвие първо единия, а после и другия крак под себе си и с рев, с който и най-свирепият червен дракон би се гордял, строши дъските над главата си и се показа от пода на каруцата.

— Да вземете да понамалите малко, а? — рече той.

Двамата разбойници на капрата се обърнаха и от изражението, изписало се по лицата им, Бруенор го напуши смях…

… Поне докато по-дребният от двамата не извади остра кама и не се нахвърли отгоре му. Изведнъж джуджето осъзна, че няма да му е никак лесно да се защитава, както си стои с ръце, заклещени от дъските на пода.

* * *

Единият от разбойниците изглежда нямаше нищо против да си стои така, втренчен глупаво в полюшващия се рубин. Другият обаче го погледа няколко секунди, после се изпъна и яростно тръсна глава.

— Падна ли ми в ръчичките, дребен хитрецо! — ревна той.

Риджис стисна медальона в пухкавата си шепа и скочи на крака.

— Не му позволявай да ме нарани! — викна той на омагьосания разбойник, когато видя ръцете на другаря му на сантиметри от гърлото си.

Риджис беше по-бърз, отколкото изглеждаше, и успя да отскочи навреме, но противникът му все още имаше преимущество и всеки миг щеше да го сграбчи за врата.

Или поне щеше да го стори, ако в този момент — неговият събрат, убеден извън всякакво съмнение, че полуръстът е негов скъп приятел, не се нахвърли отгоре му. Вкопчени един в друг, двамата бандити се сгромолясаха в калта и се запремятаха, сипейки пестници кой където свари.

— Ти си идиот, а той — шарлатанин! — кресна единият и стовари юмрук в окото на своя другар.

— Ти си дръвник, а той е един симпатичен дребосък — отвърна вторият и го прасна по носа.

Риджис въздъхна и се обърна, за да види какво правят останалите. Беше изиграл ролята си съвършено — точно както всеки път, откакто се бяха захванали с тази работа. Въпреки това мислите му се насочиха към Дризт й начина, по който той би се справил с тези двамата с помощта на верните си ятагани. Щеше му се и той да можеше да стори същото.

Или пък Кати-Бри. Тя несъмнено щеше да използва двете си смъртоносни оръжия — бърз, страховит удар с Казид’еа, последван от съвършено насочена сребропера стрела, която никой враг не можеше да избегне. Щеше му се и той да можеше да стори същото.

А и Бруенор. Джуджето сигурно щеше да получи някой пестник в лицето и да отговори със същото;, щеше да понесе удари, които биха повалили великан, но щеше да устои, докато накрая и двамата разбойници не се озовяха по очи в калта. Още веднъж, щеше му се и той да можеше да стори същото.

— Как ли пък не — изрече Риджис на глас и потърка рамо, сякаш наистина го бяха ударили.

Не, всеки си имаше свой собствен подход, реши той и се обърна, за да види какво става с двамата разбойници, които все още бяха вкопчени в люта битка.

Нещата като че ли не се развиваха много добре за неговия нов приятел.

Риджис извади своето оръжие (малък боздуган, който Бруенор беше изработил за него) и с няколко добре премерени удара набързо обърна хода на битката.

Не след дълго новият му приятел вече надделяваше и Риджис бе на път да успее.

Всекиму своето.

* * *

Тя се хвърли с протегнат напред меч към разбойника, успял най-сетне да измъкне брадвата си от пръстта, я вдигна, за да спре удара или поне да го отбие настрани.

Кати-Бри се приближаваше с широки крачки — твърде безразсъдно на пръв поглед или поне в неговите очи бе така.

Защото разбойникът щеше да я подцени, в това Кати-Бри беше сигурна. Думите му на пътя съвсем ясно й бяха дали да разбере как гледа той на жените.

И наистина, бандитът се хвана на въдицата и вдигна тежката секира с намерението да нанесе страшен удар.

Бързо завъртане на една страна и Кати-Бри с лекота избегна брадвата, озовавайки се достатъчно близо, за да забие Казид’еа в гърдите на злодея. Тя обаче предпочете да използва крака си и с все сила го срита в слабините.

После светкавично отскочи назад. Мъжът простена, но въпреки това се приготви за нова атака.

Кати-Бри го изчака и щом се съвзе, той се приготви за поредния (напълно безполезен) хоризонтален удар. Този път младата жена отстъпи едва забележимо, колкото да избегне брадвата, а после пристъпи напред, покрай протегнатата му ръка и като се завъртя на левия си крак, му нанесе още един ритник в слабините с десния.

Сама не знаеше защо го прави, но това определено й доставяше удоволствие.

И този път се отдръпна преди разбойникът да съумее да реагира, навярно още преди свирепата болка в слабините му да започне да отшумява.

Той все пак успя да се изправи, макар и с голямо усилие, и като вдигна брадвата си, нададе гръмогласен рев и се нахвърли отгоре й — атака на човек, доведен почти до отчаяние. Връхчето на Казид’еа жадно се впи в корема му и го накара да се закове на място. С едно движение на китката, младата жена накара острието да се спусне надолу, а тя самата се доближи на сантиметри от лицето му.

— Обзалагам се, че боли! — прошепна в ухото му и вдигна коляно.

След това отскочи назад само за да се върне обратно и да пресрещне брадвата му. Казид’еа се вряза в дръжката на секирата с такава мощ, че я сряза надве, като да беше от разтопен восък. Един последен, добре премерен ритник и Кати-Бри се отдръпна.

С премрежени от свирепата болка очи и разкривено лице, злодеят се опита да я последва, ала освен дръжката на секирата, Казид’еа беше срязал колана и панталона му. Неподдържана от нищо, дрехата се свлече около глезените му и само след две крачки разбойникът се препъна и пльосна по очи в калта. Целият оплескан и замаян от болка, той се изправи на колене и замахна към приближилата се Кати-Бри… само за да установи, че вместо брадва в ръката си държи половин дръжка. Естествено, ударът му се оказа прекалено къс и той залитна наляво. Младата жена мина от другата му страна и го срита в дясното рамо, поваляйки го по лице на земята.

Разбойникът се надигна и замахна отново, макар да не виждаше нищо от влязлата в очите му пръст.

Кати-Бри беше зад него и пак го събори.

— Да не си мръднал! — предупреди го тя.

Като проклинаше и плюеше кал, зашеметеният, но упорит здравеняк понечи да се изправи.

— Да не си мръднал! — повтори Кати-Бри.

Както и очакваше, той се подведе по гласа й и се обърна, протегнал крак, за да запази равновесие, като в същото време замахна със счупената дръжка.

Кати-Бри прескочи дръжката и крака му, приземи се преди той да довърши започнатото движение и използва набраната инерция, за да го изрита още веднъж в слабините.

Докато го гледаше как скимти, свит на кълбо в краката й и стиснал слабините си с ръце, Кати-Бри бе сигурна, че противникът й повече няма да се опита да стане.

Тя хвърли бърз поглед към Риджис и отиде да вземе лъка си, а по устните й заигра широка усмивка.

* * *

Отчаянието изпълни Бруенор с нови сили и той вдигна ръката си, подпирайки я с коляно. Успя да изкърти една от дъските и не само я използва като щит срещу връхлитащия разбойник, но дори успя да освободи ръката си достатъчно, за да избие камата от пръстите му.

От друга страна, даде си сметка джуджето, не бе изключено противникът му сам да бе решил да я пусне.

Бандитът провря юмрук зад дъската и го стовари в лицето на Бруенор. Последваха две бързи крошета, от които Бруенор нямаше как да се предпази, затова той не се и опита да го стори, просто се остави да бъде налаган, като в същото време се мъчеше да се отскубне от заклещилите го дъски. Най-сетне успя да освободи и другата си ръка. Сега вече можеше да се защити. С десницата си задържа връхлитащата ръка на противника си и сам замахна за страховит удар, който сигурно щеше да откъсне главата на разбойника, ако той не го беше сграбчил за китката. Така двамата изведнъж се оказаха вкопчени един в друг, без някой от тях да може да вземе преимущество над противника си.

— Я ела тука, Кенда! — провикна се червенокосият бандит към своя другар на капрата. — Падна ни в ръчичките! — И като се обърна към Бруенор, доближи грозното си лице на сантиметри от неговото: — Да те видим сега, дребосъко!

— Никой ли не ти е казвал, че плюеш, когат’ говориш? — погнусено изръмжа джуджето.

Вместо отговор, разбойникът се ухили глупашки и изпръхтя с очевидното намерение да се изхрачи в лицето на Бруенор.

Тялото на Бруенор се напрегна и като един огромен мускул, навярно като тялото на някоя гигантска змия, той се хвърли в атака. Челото му се заби в грозната мутра на злодея и отхвърли главата му толкова назад, че когато се изхрачи (защото той някак си успя да го направи), единственото, което глупакът постигна, бе да наплюе сам себе си.

Бруенор се освободи от хватката му, пусна китката му и с едната си ръка го стисна за гърлото, а с другата — за колана. Миг по-късно разбойникът полетя над главата му и през каруцата.

Бруенор видя спокойствието, с което другият бандит внимателно положи юздите върху капрата и се обърна към него, вадейки тънката си рапира. Същото спокойствие, с което той самият се измъкна напълно от сандъка под пода, взе покритата си с многобройни резки секира и я облегна на дясното си рамо, разтворил широко крака, за да запази равновесие.

— Най-добре да оставиш туй нещо настрани още сега и да вземеш да спреш проклетата каруца — заяви Бруенор.

— Не аз, а ти трябва да се предадеш — отвърна разбойникът, размахвайки рапирата си. — Глупаво джудже!

При тези думи той се хвърли напред, но Бруенор, който бе достатъчно опитен, за да знае точно докъде се простират уменията на престъпника, и острието на рапирата му, дори не трепна.

Оказа се, че го е подценил съвсем мъничко — връхчето на оръжието докосна митралния му нагръдник и намери в него малка пролука, достатъчна, за да го мушне леко.

— Ау! — подигравателно изохка джуджето.

Разбойникът издърпа рапирата и се приготви за нова атака.

— Грубото ти оръжие не може да се мери с моята бързина и ловкост — заяви той и пристъпи напред.

С едно движение на китката Бруенор запрати брадвата си право напред и като се превъртя веднъж, тя потъна в гърдите на разбойника и го запрати назад върху капрата.

— Нима? — попита джуджето и като сложи крак върху гърдите му, се зае да извади оръжието си.

* * *

Виждайки, че Бруенор държи положението на каруцата под контрол, Кати-Бри сниши лъка си. От самото начало беше взела мъжа с рапирата на прицел, готова да го застреля на място, ако се наложи.

Не че вярваше сериозно, че Бруенор Бойния чук може да има нужда от помощ срещу противници като тези двамата.

Тя се обърна на другата страна и видя Риджис да се приближава, следван от покорния си „приятел“, който носеше пленения си събрат на гръб.

— Да имаш някакви превръзки за онзи, когото Бруенор повали? — попита Кати-Бри, макар да не бе сигурна, че разбойникът е още жив.

Риджис понечи да кимне, ала вместо това кресна:

— Вляво!

Младата жена рязко се обърна и се прицели. Мъжът, когото Дризт беше повалил в калта, се опитваше да стане.

Среброперата стрела проряза въздуха и се заби на милиметри от ръката на разбойника, който замръзна на мястото си и изстена ужасено.

— Няма да е зле отново да легнеш на земята! — провикна се Кати-Бри от пътя.

Той се подчини.

* * *

Два часа по-късно двамата разбойници, които бяха успели да избягат, се втурнаха между гъстите храсти, единствената пролука в каменния кръг, сред който бе скрит лагерът им. Препъвайки се, все още обзети от ужас, те притичаха покрай конете и откраднатата каруца и завариха своята предводителка (и освен това — готвачка), Джул Пепър, да разбърква голям котел.

— Днес май не ви е провървяло особено? — попита тя, докато кафявите й очи ги оглеждаха изпитателно.

Тонът и държанието й бяха съвсем красноречиви, ала и двамата разбойници бяха прекалено глупави, за да ги разтълкуват правилно. Нещо се бе случило, сигурна бе Джул, и то далеч не бе нещо хубаво.

— Дризт! — избъбри единият от бандитите, с мъка поемайки си въздух. — Дризт и неговите приятели ни сгащиха!

— Дризт? — попита високата чернокоса предводителка.

— Дризт До’Урден, проклетият мрачен елф — потвърди и другият разбойник. — Тъкмо прибирахме една каруца (някаква жена с хлапето си) и ей ти го на, той изникна отнякъде. Горкият Уокън се сби с него.

— Горкият Уокън — повтори първият разбойник.

Джул затвори очи и поклати глава — очевидно нещо й беше направило впечатление, нещо, на което тези двамата изобщо не бяха обърнали внимание.

— И жената просто ви отстъпи каруцата? — попита тя.

— А, не, май се защитаваше, ама ние побягнахме, та не видяхме кой знае колко.

— Някаква жена, а? — повтори Джул. — Може би имате предвид Кати-Бри, дъщерята на Бруенор Бойния чук? Изиграли са ви, глупаци такива!

Двамата разбойници се спогледаха недоумяващо.

— И си платихме за грешката, нали? — обади се единият, събирайки целия си кураж, за да срещне погледа й. — Можеше да е и по-лошо.

— Нима? — попита Джул. — Кажете ми, тогава пантерата на елфа появи ли се?

Двамата отново се спогледаха.

В този миг лагерът се огласи от гърлено ръмжене, дошло сякаш отдън земя, което отекна между камъните и накара разбойниците да изтръпнат. Конете, спънати в единия край на бивака, изцвилиха и зариха пръстта с копита, тръскайки неспокойно глави.

— Очевидно — да — отговори си чернокосата жена сама и въздъхна дълбоко.

Рязко движение недалеч от тях привлече вниманието им и те като един обърнаха глави натам. Черното петно, което бяха зърнали да профучава във въздуха, се оказа гигантска пантера, дълга повече от три метра и с рамене, които навярно биха стигнали до гърдите на средно висок мъж.

— Котката на елфа? — попита един от разбойниците.

— Казват, че името й било Гуенивар — отвърна Джул.

Другият бандит вече отстъпваше назад, без да откъсва очи от пантерата. Блъсна се в една каруца и бе принуден да я заобиколи, като по този начин се озова точно до подплашените коне.

— И, разбира се, вие дотичахте право тук! — презрително изсумтя чернокосата жена. — Изобщо ли не ви мина през ума, че елфът нарочно ви е оставил да избягате?

— Не! Той беше зает! — възрази първият разбойник.

Джул само поклати глава. Всъщност, не беше учудена, че всичко бе свършило по този начин. Беше си го заслужила, задето се бе захванала с такива глупаци.

Гуенивар изрева и скочи между тях. Джул, достатъчно разумна, за да помисли да се съпротивлява, веднага вдигна ръце и тъкмо се канеше да каже на другите двама да сторят същото, когато чу глухо тупване до себе си. Мъжът до нея беше припаднал от ужас.

Вторият разбойник дори не видя как Гуенивар скочи. Той се обърна и хукна към храсталаците с намерението да остави другите да се бият, докато той се спасяваше с бягство, точно както бе сторил по-рано на пътя. Когато излезе от другата страна на гъсталака, замижал, за да се предпази от острите клонаци, първото нещо, което видя пред себе си, беше черен силует и чифт теменужени очи, вперени право в него.

Миг по-късно дръжката на един ятаган се стовари в лицето му и го повали на земята.