Р. А. Салваторе
Саблено море (11)

Десета глава
Напук на зимата

— От Дризт — рече Касиус, докато подаваше пергамента на Риджис. — Достави го някакъв крайно недружелюбен лусканец. Велик магьосник, по неговите собствени думи.

Риджис пое навитата на руло бележка и махна панделката, с която беше вързана.

— Добри новини — добави Касиус и полуръстът го изгледа учудено.

— Чел си я? — попита той.

— Магьосникът, някой си Вал-Дусен (надарен със забележителен ум, както сам твърди!) беше забравил името на онзи, комуто трябвало да я предаде — сухо поясни Касиус. — Така че, да, прочетох я и от съдържанието й разбрах, че е за теб или за Бруенор.

Риджис кимна, сякаш обяснението го удовлетворяваше, макар в действителност да смяташе, че Касиус би могъл да се досети за кого е писмото и без да го отваря. На кого другиго биха пращали съобщение Дризт и Кати-Бри? Ала полуръстът само махна с ръка — много повече го вълнуваше онова, което Дризт имаше да му каже. Той отвори бележката и я прочете на един дъх.

Когато свърши, по лицето му плъзна широка усмивка.

— Варваринът може би е още жив — отбеляза Касиус.

— Така изглежда — съгласи се Риджис. — Или поне знакът, който открихме върху рамото на жената, не означава онова, от което се страхувахме.

Касиус кимна, ала Риджис не пропусна да забележи сянката, която премина през лицето му.

— Какво има? — попита той.

— Нищо.

— Не, нещо не е наред — настоя полуръстът и се замисли над думите, които бяха накарали Касиус да се смръщи. — Жената?

— Няма я — призна старейшината.

— Мъртва ли е?

— Избяга. Преди десет дни. Кемп й беше намерил таргоски кораб, където да служи… не същия, на който изпратихме останалите, тъй като тя несъмнено е най-опасната в шайката. Малко след като корабът навлязъл в езерото, тя скочила от палубата.

— Значи вече е мъртва, измръзнала до смърт — рече Риджис, който познаваше Маер Дуалдон достатъчно добре, за да знае, че никой не би могъл да оцелее задълго в студените му води дори през лятото, какво оставаше пък за тази част на годината.

— Така сметнали и моряците на кораба. Явно е използвала някаква магия, защото по-късно я видели да излиза от водата на запад от Таргос.

— Значи трупът й е нейде на южния бряг на езерото — държеше на своето Риджис. — А ако все още е жива, навярно се скита полузамръзнала в пустошта.

Касиус поклати глава още преди полуръстът да бе довършил:

— Джул Пепър е прекалено умна. Никъде не можахме да я открием, а по същото време от една ферма наблизо изчезнали дебели дрехи. Мен ако питаш, отдавна не е в Долината и толкова по-добре.

Риджис обаче не беше на същото мнение. Дали Джул не представляваше опасност за приятелите му? Очевидно познаваше Дризт и най-вероятно искаше да си отмъсти. Ако се връщаше при някогашните си съюзници, пътищата й можеха да се пресекат с тези на елфа.

Трябва да се успокоя, каза си Риджис — все пак ставаше въпрос не за кого да е, а за Дризт и Кати-Бри. Ако Джул Пепър се натъкнеше на тях, толкова по-зле за нея!

— Трябва да вървя при Бруенор — обясни той на Касиус и като стисна пергамента, изхвърча от къщата на старейшината и хукна по улиците на Брин Шандер, с надеждата да хване търговския керван, който тази сутрин се канеше да отпътува за джуджешките мини.

Имаше късмет и успя да си уреди местенце в каруца, пълна с чували с жито. Спа почти през целия път.

Когато Риджис най-сетне пристигна късно същата вечер, Бруенор беше в отвратително настроение — нещо обичайно, откакто Дризт и Кати-Бри бяха поели на път.

— Камъкът не струва! — тъкмо крещеше рижото джудже на двама миньори, чиито лица и бради бяха целите почернели от прах и мръсотия.

При тези думи Бруенор вдигна скалния къс, който беше взел от количката на миньорите, и като го стисна здраво, го направи на прах.

— Да не мислите, че в туй има някаква руда! — не можеше да повярва на очите си той.

— Здравата копахме — обади се едно от по-младите джуджета, чиято черна брада не стигаше и до средата на здравия му врат. — Спуснахме се в най-дълбоката дупка, висяхме надолу с главата…

— Ха! Май ме бъркате с някой, дето му се слуша туй мрънкане!

Бруенор стисна зъби, сви юмруци и изръмжа гръмогласно, а цялото му тяло потрепери, сякаш се опитваше да се отърси от гнева, който го бе обзел.

— Кралю! — възкликна чернобрадото джудже. — Още сега ще идем да намерим по-хубава руда!

— Ха! — изсумтя Бруенор и рязко се обърна, толкова рязко, че се блъсна в натоварената количка и я преобърна.

После, сякаш сблъсъкът му бе помогнал да се освободи от натрупаното напрежение, той сложи ръце на хълбоците си и дълго се взира в камъните, разпилени по пода. Най-сетне затвори очи, а когато отново заговори, гласът му беше съвсем спокоен:

— Няма нужда да се връщате в мината. Вървете да се изкъпете и да хапнете нещо. Нищо й няма на рудата, ама виж, на краля ви май няма да му дойде зле едно хубаво закаляване.

— Да, кралю! — отвърнаха двете джуджета в един глас.

В този миг по коридора се зададе Риджис и кимна на двамата работници, които начаса се завъртяха и си тръгнаха, говорейки си нещо.

Полуръстът се приближи и сложи ръка върху рамото на Бруенор. Джуджето, което не го бе забелязало, подскочи високо и се обърна, с разкривено от гняв лице.

— Да не си посмял да го направиш отново! — изрева то, макар че малко се поуспокои, когато видя Риджис. — Не трябваше ли да си на съвещание в Брин Шандер?

— Могат да минат и без мен — подсмихна се полуръстът. — Ти май имаш повече нужда от мен.

Бруенор го изгледа заинтригувано и Риджис многозначително погледна след двамата отдалечаващи се миньори:

— Престъпници? — насмешливо попита той.

Бруенор ритна някакъв камък, който се търкаляше наблизо — отново изглеждаше така, сякаш ще се пръсне от ярост. Раздразнението му бързо премина, отстъпвайки място на мрачно униние. Раменете му увиснаха, той сведе глава и бавно я поклати.

— Не мога да го изгубя за втори път — промълви най-сетне.

Риджис сложи успокоително ръка на рамото му и когато джуджето вдигна поглед към него, се усмихна и му подаде пергамента:

— От Дризт.

Полуръстът едва-що бе довършил, когато Бруенор сграбчи писмото и го отвори.

— Открили са го! — викна той, после обаче притихна и продължи да чете.

— Не, но са разбрали как е изгубил Щитозъб — поясни Риджис — в крайна сметка, именно заради Щитозъб се бяха уплашили, че Уолфгар може да е мъртъв.

— Тръгваме — заяви Бруенор.

— Тръгваме? — повтори Риджис. — Къде?

— Да намерим Дризт и Кати-Бри. Да намерим момчето ми! — изрева джуджето и се втурна по коридора натам, накъдето се бяха изгубили двамата миньори. — Тръгваме още таз’ вечер, Къркорещ корем! Най-добре се приготви за път.

— Но… — започна Риджис; на устата му напираха безброй възражения, най-същественото, от които бе, че е твърде късно за подобно пътуване — есента вече преваляше, а в Долината на мразовития вятър тя никога не траеше особено дълго, бързо пропъждана от хищната зима.

— Все някак ще стигнем до Лускан, Къркорещ корем, не му се тревожи толкоз! — провикна се Бруенор.

— Поне вземи няколко джуджета със себе си — заекна Риджис, докато се мъчеше да го настигне. — Да, корави джуджета, които не се боят да се изправят срещу свирепата зима и които могат да се бият…

— Не ми трябват джуджета — увери го Бруенор. — Нали си имам теб, а ти за нищо на света не би пропуснал възможността да ми помогнеш да открия момчето си.

Не толкова онова, което Бруенор каза, колкото начинът, по който го стори, ясно даде на Риджис да разбере, че нищо не е в състояние да разубеди джуджето.

Полуръстът издаде няколко нечленоразделни звуци, след което въздъхна примирено.

— Всичките ми неща за толкова дълъг път са в Самотната кория — оплака се той все пак.

— А всичко, от което се нуждаеш, е тук, в моите пещери — отвърна Бруенор. — Ще минем през Брин Шандер, за да се извиниш на Касиус… хем ще го помолиш да се грижи за къщата ти.

— Дума да няма! — насмешливо промърмори Риджис под носа си.

Последния път, когато се бе завърнал у дома, след като бе отсъствал от Долината за известно време, бе заварил къщата си напълно разграбена. Жителите на Десетте града не бяха лоши съседи, нищо такова, но се превръщаха в същински лешояди, когато ставаше въпрос за празни къщи, дори когато се предполагаше, че къщите няма да останат празни твърде дълго.

Точно както Бруенор беше казал, двамата приятели потеглиха на път още същата нощ. Небето бе ясно и осеяно със звезди, вятърът довяваше хлад, а светлините на Брин Шандер проблясваха в далечината. Пристигнаха още преди да бе съмнало и макар Риджис да настояваше за малко търпение, Бруенор се насочи право към дома на Касиус. Силното тропане и още по-гръмките му викове бяха достатъчни, за да събудят не само Касиус, но и мнозина от неговите съседи.

— Имаш пет минути! — ревна джуджето, когато полузаспалият старейшина най-сетне отвори вратата и бутна Риджис вътре.

Пет минути по-късно (според самия него), Бруенор нахлу в къщата, сграбчи полуръста за яката и като се извини доста неискрено на Касиус, извлече приятеля си навън. Продължи да го ръчка и докато прекосяваха града, та чак до западната порта.

— Касиус ми каза, че рибарите очакват лоша буря — не спираше да повтаря Риджис, но дори да го бе чул, Бруенор с нищо не го показа. — Вятърът и дъждът са достатъчно лоши, но ако го обърне на сняг…

— Най-обикновена буря! — презрително изсумтя джуджето накрая. — Да не мислиш, че някаква си буря може да ни спре, Къркорещ корем! Ще стигнем там, където сме тръгнали и туйто!

— По това време на годината в тундрата е пълно със снежни човеци — напомни му Риджис.

— Тъкмо брадвата ми няма да изтъпее. Проклетите му добичета!

Бурята връхлетя още същата нощ — студен, бръснещ дъжд, който падаше почти хоризонтално заради силния вятър.

Крайно нещастен и мокър до кости, Риджис не спираше да се оплаква, макар да бе сигурен, че заради воя на вятъра Бруенор дори не го чува. Единственото хубаво в цялата работа, както джуджето често повтаряше с доволна усмивка, бе, че вятърът духаше в гърбовете им и вместо да им пречи, ги тласкаше напред.

Това обаче не бе кой знае какъв повод за радост, както и Риджис, и Бруенор отлично знаеха. Бурята идваше от югоизток, откъм планината, което се случваше най-рядко и обикновено не вещаеше нищо добро. Жителите на Долината наричаха подобни бури (ако се развиеха според очакванията) Северозападняка. Ако бурята успееше да стигне до морето, студеният северозападен вятър я задържаше над ледените късове, понякога в продължение на дни.

Двамата приятели останаха да нощуват в една ферма, където бяха радушно посрещнати, макар да се наложи да преспят в обора, при добитъка. Докато се топлеха на малкия огън, който си бяха наклали, голи, за да могат дрехите им да се изсушат, Риджис отново се примоли на Бруенор да прояви здрав разум.

И установи, че се е заел с непосилна задача.

— Това е Северозападняка — настояваше полуръстът. — Може да върлува десет дни, а след това да докара кучешки студ.

— Още не е Северозападняка — сопна се Бруенор.

— Можем да го изчакаме да отмине. Да останем тук… или пък да отидем в Бремен. Но да прекосим Долината в такова време може да ни струва живота.

— Ха! Само малко дъждец! — не отстъпваше джуджето и отхапа голям залък от печеното овнешко, което техните домакини им бяха дали. — В Митрал Хол като дете съм си играл в къде-къде по-лошо време. Да беше видял снеговете, които падаха в тамошните планини, Къркорещ корем! Два джуджешки боя натрупваше само за ден!

— Завари ли ни на пътя, и една четвърт от това ще ни дойде твърде много — отвърна Риджис. — И ще ни остави измръзнали до смърт в местност, където бродят само снежни човеци.

— Ха! — изсумтя Бруенор. — Никакъв сняг не може да ме спре, когат’ става дума за момчето или аз съм брадат гном! Ти се върни, ако искаш — все някак ще се добереш до Таргос, а там е пълно с кораби, дето ще те прехвърлят през езерото. Аз обаче продължавам, веднага щом поспя малко и хич и не мисля да спирам, докат’ не видя портата на Лускан и не открия кръчмата, дето Дризт пише за нея, оназ’ „Крива сабя“.

Риджис кимна, опитвайки се да прикрие гримасата си.

— Няма да ти се сърдя, каквото и да решиш — увери го Бруенор. — Ако наистина мислиш, че не можеш да го направиш, върни се.

— Ти обаче продължаваш, така ли?

— Абсолютно!

Онова, което Риджис не можеше да направи, въпреки че здравият разум му нашепваше друго, бе да остави приятеля си да се бори сам с опасностите. Когато Бруенор потегли на път рано на другата сутрин, полуръстът бе до него.

Единствената промяна, която настъпи през този ден, бе, че вятърът вече духаше от северозапад и набиваше студения дъжд в лицата им, което затрудняваше придвижването им и ги правеше още по-нещастни. Бруенор обаче не се оплака нито веднъж, само наведе глава и упорито закрачи напред.

Риджис го следваше безропотно, но все пак гледаше да се държи вляво и зад него, за да използва набитото му тяло като поне малка защита срещу дъжда и вятъра.

Бруенор се съгласи да променят малко посоката, в която се движеха, така че да минат през една ферма, за чиито стопани подобни гости бяха нещо обикновено. Когато двамата приятели пристигнаха, установиха, че във фермата има и други пътници. Те бяха дошли преди два дни и не смееха да поемат напред, тъй като се бояха, че каруцата им ще заседне в калта.

— Още е твърде рано — обясни главният колар на джуджето. — Земята не е замръзнала и не можем да продължим.

— Май ще трябва да зимуваме в Бремен! — недоволно подхвърли един от спътниците му.

— Няма да ни е нито за първи, нито за последен път — отвърна главният колар. — Ако искате, можем да ви вземем с нас.

— Не сме тръгнали към Бремен — обясни Бруенор между хапките овнешко месо, с което ги гощаваха домакините им. — Отиваме в Лускан.

Останалите пътници се спогледаха изумено, Риджис и Бруенор на няколко пъти чуха да се споменава за „Северозападняка“.

— Нямаме коли, дето могат да заседнат в калта — рече джуджето.

— Кал, дето на места сигурно ти стига до над коленете, особено пък с твоя ръст — засмя се друг, но веселието му трая само докато Бруенор не го изгледа смразяващо.

Всички, дори коларят, се опитаха да разубедят двамата приятели от намеренията им, но в крайна сметка последната дума беше на Риджис:

— Пак ще се срещнем на пътя — заяви той. — Следващата пролет. Ние ще се връщаме, а вие още няма да сте тръгнали.

Бруенор се разсмя от все сърце. На другата сутрин, много преди някой друг да се беше събудил, джуджето и полуръстът поеха на път, превити надве, за да се борят с бурния вятър. И двамата знаеха, че това бе последната им нощ под покрив и на топло за дълги дни напред, знаеха, че оттук нататък нерядко ще трябва да се задоволяват с подслон, където няма да могат да напалят и най-жалкия огън, знаеха, че ги очаква гъста кал, която на много места сигурно щеше да е покрита от дълбоки преспи.

Ала освен това знаеха, че Дризт и Кати-Бри, а може би и Уолфгар, ги чакат.

Риджис не се оплака нито веднъж — нито на третия, нито на четвъртия, нито дори на петия ден, откакто бяха тръгнали, въпреки че вече нямаха нито един чифт сухи дрехи, а времето бързо се влошаваше и дъждът бе преминал в сняг. Те просто крачеха напред, плътно един зад друг, и само непоколебимостта на Бруенор и неговата сила им проправяха път, макар че калта го дърпаше при всяка стъпка, а снегът често му стигаше до кръста.

На петата нощ си направиха купол от сняг вместо подслон, а Бруенор дори успя да стъкне някакво подобие на огън, но и двамата отдавна вече не си усещаха краката. Ако продължаваше да вали все така обилно, очакваха, когато се събудят, да видят, че снегът е стигнал до върха на бруеноровия шлем.

— Не трябваше да те карам да идваш — мрачно каза джуджето, а от неговите уста това бе равносилно на признание за поражение. — Дризт и Кати-Бри щяха да доведат момчето още с пукването на пролетта.

— Почти оставихме Долината зад гърба си — отвърна Риджис, призовавайки на помощ целия ентусиазъм, който успя да събере.

Всъщност думите му бяха самата истина — бяха се движили със забележителна бързина въпреки лошото време. Планинският проход, който трябваше да прекосят, вече се виждаше в далечината, макар все още да им оставаше около един ден път.

— Пък и заради бурята не срещнахме нито един снежен човек — добави той.

— Само защото проклетите твари са по-умни от нас! — изръмжа Бруенор и само дето не си напъха палците на краката в огъня в отчаян опит да ги стопли поне малко.

Тази нощ не им беше никак лесно да заспят, тъй като през цялото време очакваха импровизираният снежен подслон да се срути отгоре им. Когато се събуди, обгърнат от мрак и пълна тишина, Риджис изведнъж реши, извън всякакво съмнение, че е мъртъв. Знаеше го с цялото си същество — беше мъртъв.

Стори му се, че е лежал така в продължение на дни, когато най-сетне снежният купол над главата му започна да просветлява и да блести под лъчите на изгряващото слънце.

Риджис въздъхна облекчено. Но къде беше Бруенор? Полуръстът се надигна на лакти и се огледа наоколо. Недалеч от себе си зърна завивките на джуджето, но къде беше то? Още преди да осмисли видяното, чу някакво шумолене откъм входа на импровизираното им иглу и рязко си пое дъх.

Оказа се Бруенор, облечен толкова леко, колкото Риджис не го бе виждал, откакто бяха поели на път.

— Слънцето се показа! — заяви джуджето с широка усмивка. — А снегът бързо се топи. Давай да си събираме нещата и да се махаме оттук, преди покривът да е рухнал отгоре ни.

Този ден не изминаха кой знае какво разстояние, понеже с топенето на снега калта бе станала почти непроходима. Но пък вече не умираха от студ, така че дори това забавяне не можа да развали настроението им. Бруенор откри сухо местенце, където похапнаха богато, а след това прекараха неспокойна нощ, изпълнена с далечен вой на вълци и ръмжене на снежни човеци.

Успяха да поспят, но когато се събудиха на сутринта, установиха, че това май е било грешка — някакъв вълк (както разбраха от оставените следи) се бе промъкнал до лагера и по-голямата част от припасите им бяха изчезнали.

Въпреки загубата и умората, двамата приятели поеха на път в добро разположение на духа. По тези места не беше валял сняг и каменистата почва бе съвсем суха. Разположиха се да нощуват в самото начало на прохода, близо до една от високите каменни стени и с изненада установиха, че не са единствените, когато малко по-късно близо до източната стена се появи светлина.

— Иди да провериш с какво си имаме работа — нареди Бруенор и Риджис го изгледа недоверчиво. — Е, нали ти си по промъкването?

Полуръстът се изкиска безпомощно и се надигна от камъка, върху който се бе настанил, докато похапваше, оригна се няколко пъти и поглади пълния си корем.

— Правилно — по-добре сега, отколкото да го направиш, докат’ се прокрадваш уж безшумно! — посъветва го Бруенор.

Риджис се оригна още веднъж, потупа корема си и с примирена въздишка (което му се случваше твърде често, когато бе с Бруенор) се обърна и потъна в нощта, оставяйки джуджето да разчисти след него.

Когато наближи чуждия лагер, усети уханието на еленско месо и си каза, че Бруенор може и да е бил прав, като го е изпратил да разузнае положението. Възможно бе това да са група скиталци, склонни да разделят с тях месото от успешния си лов, или пък търговци, напуснали Долината преди тях, които с радост биха ги наели като стражи, докато стигнат в Лускан.

Унесен в подобни сладки мечти, нетърпелив да усети вкуса на еленско месо в устата си, Риджис едва не се прекатури през скалната тераса, ухилен до уши. Все пак, предпазливостта надделя и толкова по-добре — когато бавно се надигна, колкото да надникне над скалната издатина, с ужас видя, че от другата страна няма нито скиталци, нито търговци, а орки. Огромни, миризливи, грозни орки. Свирепи планински орки, заметнати с кожите на снежни човеци, които ръфаха големи еленови бутове с такова настървение, че наоколо не се чуваше друго, освен звучно мляскане и хрущене на трошащи се кости, както и ругатните, с които чудовищата се караха за всяко по-хубаво парче.

На Риджис му трябваха няколко секунди, за да усети, че ръцете му са омекнали и всеки момент може да се сгромоляса от близо десет метра. Успя да се задържи и се спусна обратно на земята.

Имаше време, когато това би било краят на цялата история — Риджис щеше да се върне при джуджето и да му докладва, че не могат да извлекат никаква полза от ситуацията. Сега обаче самоувереността, която бе придобил през последните няколко месеца, докато участваше в подвизите наравно с другарите си, както и понатрупалата се горчивина от пренебрежението, с което го споменаваха, станеше ли дума за приятелите му, Риджис реши, че още не е дошло време да се връща обратно. Съвсем не.

Щеше да набави вечеря от еленско месо — за себе си и за Бруенор. Но как точно?

Той направи няколко крачки настрани и щом сметна, че е излязъл от обръча светлина, хвърлян от огъня на чудовищата, отново надникна над скалата. Орките продължаваха да се тъпчат, без да обръщат внимание на нищо друго. Веднъж замалко да се стигне до сбиване, когато две от гнусните същества едновременно посегнаха към едно и също парче месо, при което първият орк за малко да отхапе ръката на другаря си.

В последвалата суматоха Риджис се прехвърли през скалата и като се долепи плътно до земята, пропълзя зад един камък. Няколко минути по-късно избухна нова свада и полуръстът се приближи още малко, внимателно избирайки пътя си.

— Е, сега вече добре се подредих — прошепна си той. — Ако не ме убият, пък на! Или още по-лошо може да ме заловят и когато Бруенор се опита да ме намери, ще убият и него!

Тази възможност здравата го стресна. Вярно, че Бруенор беше страховит противник и орките със сигурност щяха да изпитат яростта му върху себе си, но те бяха големи и силни и най-вече — бяха шестима срещу едно-единствено джудже.

Мисълта, че може да стане причина за смъртта на своя приятел, едва не накара Риджис да се върне обратно.

Едва.

Най-сетне той се приближи до оркския лагер дотолкова, че не само усети гнусната им миризма, но и успя да забележи някои интересни подробности… като например, че един от тях носи сравнително скъпа златна гривна, при това със закопчалка, с която полуръстът можеше да се справи без проблем.

В главата му започна да се оформя хитър план.

В ръката с гривната оркът държеше почти цял еленски бут, който час по час поднасяше към устата си.

Риджис търпеливо го изчака да се спречка със съседа си отляво (сигурен бе, че това ще се случи, защото рано или късно всички чудовища се сдърпваха с някого) и когато оркът отмести дясната си ръка, за да опази месото си от своя другар, от сенките се стрелна малка ръка и с едно движение на пухкавите си пръсти откопча гривната му.

Вместо да я прибере, полуръстът я пусна в джоба на орка, който седеше вдясно от собственика й. Безшумно и незабелязано гривната се плъзна в джоба на чудовището, но едното й крайче остана да виси навън.

След това Риджис побърза да се върне обратно зад камъка си.

Миг по-късно жертвата му се сепна.

— Кой го отмъкна? — попита чудовището на грубоватия си език, който Риджис поназнайваше.

— Какво да е отмъкнал? — попита оркът отляво. — Нали ти докопа най-хубавото парче, ненаситник такъв!

— Взел си ми златния синджир! — изрева обраният звяр и го цапардоса по главата с еленския бут.

— И как пък точно Туко го е задигнал? — обади се друг — онзи, от чийто джоб се подаваше открадната верижка. — Нали цяла вечер все се дърпаш от него, та да не ти вземе месото!

За миг нещата като че ли се успокоиха. Риджис затаи дъх.

— Ти най-добре знаеш, нали, Гиник? — рече набеденият крадец и по лукавия му тон полуръстът разбра, че трябва да е забелязал крайчеца на гривната.

Тези думи бяха последвани от най-страховитата караница за тази вечер. Обраният орк скочи на крака и вдигна тежкия бут с намерението да го стовари върху главата на Гиник. Той обаче спря импровизираното оръжие с една ръка, докато с другата стисна нападателя си през кръста и го събори върху горкия Туко. Не след дълго и шестте чудовища се биеха настървено — сипеха се ритници и юмруци, скубеха се коси, остри зъби се впиваха, където сварят.

В това време Риджис се отдалечаваше, понесъл достатъчно еленско месо, за да насити едно гладно джудже и един още по-гладен полуръст.

И надянал на лявата си китка златна гривна, която много удобно за него бе изпаднала от джоба на несправедливо набедения орк.