Р. А. Салваторе
Саблено море (21)

Двадесета глава
Пропъдени

Обитателите на Севера мислеха, че познават добре свирепия нрав на зимата, ала в действителност само онзи, който бе бродил из тундрата в Долината на мразовития вятър, или пък бе навлизал в проходите на Гръбнака на света по време на някоя снежна буря, наистина бе в състояние да оцени по достойнство страховитата сила на природата.

Точно такава буря връхлетя четиримата приятели, докато прекосяваха един проход югоизточно от Окни.

Мощни, ледени вихри ги брулеха и ги караха да се привеждат почти одве, за да не бъдат съборени, снегът ги връхлиташе с яростен напор. Вятърът непрекъснато менеше посоката си из тесните урви и не само, че не им позволяваше да си изберат път, който поне малко да ги предпази, ами и виелицата винаги се обръщаше срещу тях и хвърляше сняг в лицата им. Те неведнъж се опитаха да измислят някакъв план и всеки път трябваше да крещят с пълно гърло, долепили уста до ухото на онзи, с когото решаваха да го споделят.

Най-сетне се отказаха, разбрали, че ще си отдъхнат от бурята единствено ако щастието им се усмихне — трябваше им пещера или поне някакво подобие на подслон, което поне малко да ги предпази от свирепите вихри.

Дризт се приведе ниско и постави ониксовата статуетка на затрупаната със сняг пътека. Повика Гуенивар със същата настойчивост, с която би го сторил, ако им предстоеше люта битка. След това отстъпи назад (но не прекалено далеч) и загледа как сивата мъгла постепенно се завихря във формата на огромна котка. Когато миг по-късно пантерата се материализира пред него, той се наведе, за да й обясни какво иска, и тя се хвърли напред, претърсвайки скалните стени и многобройните странични проходи, които тръгваха от главния път.

Дризт също не остана на мястото си, а пое след нея, за да види дали пък той няма да открие нещо. Останалите трима се скупчиха един до друг, за да се предпазят както от бурята, така и от всяка друга опасност, която можеше да се спотайва наоколо. Именно това ги спаси от сигурна катастрофа малко по-късно, когато поредният порив на вятъра набра особено голяма мощ и събори Кати-Бри на едно коляно, а горкия полуръст направо отвя назад. Той тупна по гръб и се затъркаля, борейки се да се изправи или поне да намери нещо, за което да се залови.

Бруенор, който не можеше да бъде съборен толкова лесно, сграбчи Кати-Бри за лакътя и й помогна да стане, а след това я побутна към Риджис. Младата жена реагира инстинктивно и се хвърли по корем, като в същото време откачи Таулмарил от рамото си и го протегна към хлъзгащия се все по-надалеч полуръст.

Риджис успя да улови крайчеца на лъка миг преди да се претърколи през ръба на пътеката, падане, което щеше да го запрати стотици метри надолу и най-вероятно щеше да предизвика мощна лавина. На Кати-Бри й трябваха само няколко минути, докато го изтегли обратно при тях, ала дори и за толкова кратко време Риджис се покри със сняг и цял затрепери.

— Не можем да останем тук! — викна тя на Бруенор. — Бурята ще ни довърши!

— Елфът ще открие нещичко! — изкрещя джуджето в отговор. — Или той, или оназ’ негова котка!

Кати-Бри кимна. Риджис се опита да стори същото, но вместо това само се разтрепери още по-силно. И тримата знаеха, че времето им изтича. И тримата знаеха, че единственото, което им остава, е надеждата Дризт и Гуенивар да открият място, където да се подслонят.

И то възможно най-скоро.

* * *

Ревът на Гуенивар бе най-прекрасният звук, който Дризт бе чувал от дълго време насам. Той се взря през гъстата бяла пелена и видя пантерата да стои върху един оголен от вятъра зъбер, с присвити уши и муцуна, побеляла от сняг.

Къде подскачайки, къде пързаляйки се, той пое към нея, като гледаше да върви така, че силният вятър да е зад него.

— Какво откри? — попита той, когато стигна до зъбера.

Гуенивар изрева повторно и пое по една странична пътека, полузатрупана от сняг. Дризт я последва и само след стотина метра забеляза сравнително голям заслон, образуван от една от скалните стени. Той кимна одобрително — тук наистина щяха да успеят да се предпазят донякъде от вятъра. Ала Гуенивар го побутна и като изръмжа гърлено, продължи напред, към тънещото в мрак дъно на заслона. Дризт направи няколко крачки натам и видя, че пантерата не откъсва очи от сравнително голяма пукнатина в каменната стена.

Елфът се приближи с обичайната си мека стъпка, коленичи пред пукнатината и надзърна вътре. За негова радост, от другата страна имаше нещо подобно на пещера или проход в скалата. Без да губи нито миг (в този момент приятелите му бяха навън, изоставени на милостта на виелицата!), той провря първо главата, а после и останалата част от тялото си през отвора в стената и се приземи върху неголяма каменна площадка.

Намираше се в просторна пещера, пълна с издатини по стените и големи скални блокове. Подът бе предимно глинен и когато настрои зрението си към онази част на спектъра, която обитателите на Подземния мрак използваха, той забеляза малка купчинка пепел — останки от наскоро угасен огън.

Пещерата беше обитавана, което не бе никак чудно, не по тези места и в това време.

Миг по-късно видя и самите обитатели да се придвижват из сенките край отсрещната стена — благодарение на топлината, която телата им излъчваха, Дризт можеше да ги различи съвсем ясно. Веднага разбра, че са гоблини, а не му бе никак трудно да се досети, че няма да са малко, не и в такава удобна бърлога.

Поколеба се дали да не се върне обратно, да доведе приятелите си и заедно да завземат пещерата. С техния опит и умения, четиримата не би трябвало да срещнат особени затруднения с малобройния гоблинов отряд.

Нещо обаче го спираше и то съвсем не беше страх за приятелите му. Можеше ли с чиста съвест да постъпи по този начин? Можеше ли заедно с другарите си да нахлуе в нечий дом и най-безцеремонно да пропъди обитателите му в лютата буря? Спомни си за един друг гоблин, когото бе срещнал преди много години в една далечна земя. Онзи гоблин не беше зъл. Не беше ли възможно обитателите на тази пещера, толкова нависоко в почти непроходимата планина, никога да не са се натъквали на хора, елфи, джуджета, или която и да било от добрите раси? И в такъв случай, имаха ли Дризт и останалите право да ги нападат и то само за да им отнемат дома?

— Добра среща! — обади се той на езика на гоблините, който бе научил в Мензоберанзан.

Диалектът, който се говореше в Подземния мрак, беше много различен от този, който гоблините от Повърхността използваха, но не дотам, че Дризт да не може да се разбере с тях.

Един от гоблините направи крачка към него, ала миг по-късно жълтеникавите му очи се разшириха от ужас и той отскочи назад, видял, че натрапникът не е какъв да е елф, а елф на мрака.

— Аз и моите приятели търсим къде да се скрием от бурята — уверено и спокойно обясни Дризт, опитвайки се да не звучи нито враждебно, нито уплашено. — Може ли да се присъединим към вас?

— Колко сте? — изграчи гоблинът.

Дризт го погледна изпитателно и забеляза, че дрехите му са по-хубави от тези на останалите, на главата си носеше висока шапка, а от ушите му висяха златни халки.

— Петима — отвърна елфът.

— Плаща злато?

— Ще ви платим, да.

Едрият гоблин се изсмя дрезгаво и Дризт, който го прие за съгласие, остави Гуенивар да пази на прага и отиде да доведе останалите.

Никак не му бе трудно да се досети каква ще бъде реакцията на Бруенор, когато научи за уговорката му с новите им „хазяи“.

— Ха! — изпуфтя джуджето. — Ако си мислиш, че смятам да дам и кюлче от златото си на банда смрадливи гоблини, значи нямаш мозък в главата си! Или още по-зле — започнал си да мислиш като един от тях!

— Те нищо не разбират от пари — успокои го Дризт, докато ги водеше към пещерата, тъй като не искаше да остават нито миг повече на открито в това отвратително време — Риджис изглеждаше особено зле, трепереше като лист, а зъбите му не спираха да тракат. — Една-две монети ще стигнат.

— Можеш да им сложиш медни монети върху очите, когато ги съсека! — изрева Бруенор. — Чувал съм, че някои правели така.

Дризт спря и го изгледа твърдо:

— Вече се уговорих с тях — отсече той. — Дали съм постъпил правилно, или не, не знам, но вярвам, че няма да нарушите дадената от мен дума. Не сме сигурни дали тези гоблини заслужават нашия гняв, а каквито и да са, нахлуем ли там, за да ги прогоним от собствения им дом, значи с нищо не сме по-добри от тях!

Бруенор се разсмя с глас:

— Пак ли си пил от светената вода, а, елфе?

Теменужените очи на Дризт се присвиха.

— Добре де — отстъпи джуджето. — Нека бъде на твойта. Ама имай предвид, че брадвата през цялото време ще бъде в десницата ми. А някое от гнусните изчадия направи погрешна стъпка или рече нещо глупаво, а цялото място се е сдобило с нова окраска — яркочервена!

Дризт погледна към Кати-Бри, очаквайки поне тя да го подкрепи, ала по изражението й разбра немалка изненада), че тя е на страната на Бруенор. Запита се дали не бе сгрешил — може би наистина трябваше просто да нахълтат в пещерата и да прогонят гоблините.

Малко по-късно той бе първият, който влезе в пещерата, следван плътно от Гуенивар. Появата на огромната пантера стресна мнозина от гоблините, ала при вида на рижобрадото джудже те до един се разкрещяха възмутено, започнаха да подскачат нагоре-надолу, да го сочат с пръст и да размахват юмруци.

— Само мрачен елф — заяви предводителят им. — Джудже — не!

— Дуергар — отвърна Дризт. — Сиво джудже.

И като сръга Бруенор в ребрата, прошепна с крайчеца на устата си:

— Опитай да се държиш като дуергар.

Бруенор го изгледа скептично.

— Джудже! — сърдито повтори главатарят на гоблините.

— Дуергар — настоя Дризт. — Не сте ли чували за дуергарите? Сиви джуджета, съюзници на мрачните елфи и на гоблините от Подземния мрак?

Думите му съдържаха достатъчно истина, за да успокоят едрия гоблин. Сивите джуджета често търгуваха и понякога се съюзяваха с мрачните елфи. В Подземния мрак отношенията между дуергари и гоблини бяха почти същите като тези между мрачни елфи и гоблини — между двете раси имаше не толкова дружба, колкото търпимост. В Мензоберанзан живееха немалко гоблини — нали все някой трябваше да чисти, а и младите матрони имаха нужда от някого, върху когото да упражняват уменията си с камшика.

Следващият, който влезе в пещерата, бе Риджис й водачът на гоблините отново изпищя.

— И той е дуергар — побърза да „поясни“ Дризт преди гоблинът да успее да каже каквото и да било. — Но е още момче. Използваме ги, за да проникват в поселищата на полуръстовете и да се смесват незабелязани с тях.

— А! — бе единственото, което гоблинът можа да отговори.

Последна в пещерата влезе Кати-Бри. Естествено, нейната поява предизвика нов взрив от крясъци, тропане с крака, сочене с пръст и размахване на юмруци.

— А, пленничка! — похотливо рече предводителят на гоблините.

Очите на Дризт неволно се разшириха при тези думи и недвусмисления тон, с който бяха изречени. Намеренията на гнусното същество бяха съвсем очевидни и едва сега елфът разбра грешката си. Той просто бе отказал да приеме простичката истина, че Нойхайм, когото бе срещнал преди много години, е едно огромно и уникално изключение.

— Какво рече? — попита Бруенор, който не разбираше езика на гоблините много добре.

— Каза, че сделката се разваля — отвърна Дризт. — Каза да си вървим.

Преди джуджето да успее да го попита какво смята да прави, елфът вече отиваше към другия край на пещерата, извадил двата си ятагана.

— Дризт? — повика го Кати-Бри и се обърна към Бруенор, макар че едва го виждаше в сумрака.

— Те първи започнаха! — изрева джуджето, ала после се поколеба. — Нали така? — извика той към Дризт.

— О, да! — долетя отговорът на елфа.

— Направи факла за момичето, Къркорещ корем! — щастливо викна Бруенор, а после се втурна напред. — Стреляй наляво, докат’ Къркорещия корем не запали факлата! Аз ще се държа вдясно.

Двама гоблини се нахвърлиха върху Дризт, по един от всяка страна. Елфът отскочи надясно, завъртя се и рязко се наведе, замахвайки с двата ятагана. Единият гоблин вдигна късото си копие и почти успя да отбие едно от остриетата.

Дризт начаса придърпа оръжията си и като се обърна на другата страна, замахна с дясната ръка. Раненото му рамо запулсира, ала похотливата забележка на гоблина, очевидният намек, че не би имал нищо против да се позабавлява с Кати-Бри, му даваше сили да пренебрегне болката.

Противникът му се приведе, за да избегне един от ятаганите, и инстинктивно вдигна копието си, в случай че елфът реши да му нанесе нисък удар с другото си оръжие.

Вторият ятаган на Дризт му преряза гърлото.

Трети гоблин рухна на земята, а върху него се сгромоляса един от другарите му, пронизан в сърцето от първото оръжие на елфа, който бе направил бърза крачка встрани и миг по-късно вече се бе заел с четвърти противник.

— Мътните го взели, елфе! — изрева Бруенор. — Отнемаш ни цялата веселба!

И той се втурна към Дризт с намерението да забие секирата си в главата на неговия противник, ала в този миг огромна, черна сянка профуча покрай него и гоблинът беше затрупан под планина от черна козина и остри нокти.

Изведнъж тетивата на Таулмарил изсвистя и пещерата беше озарена от синьо сияние. Първите стрели на Кати-Бри се забиха в каменната стена, ала докато летяха, хвърлиха достатъчно светлина, та тя да си набележи няколко жертви.

Още на третия път успя да улучи един гоблин, а всеки от следващите й изстрели или попадаше право в целта, или изсвистяваше на милиметри от скверните същества, така че те бяха принудени да се хвърлят на пода.

Тримата приятели засилиха натиска си, посичайки всеки гоблин, изпречил се на пътя им. Мнозина от страхливите създания се разбягаха пред тях.

Кати-Бри продължаваше да стреля и макар че улучваше по-рядко, по този начин пречеше на гоблините в тази част на пещерата да се притекат на помощ на другарите си.

Междувременно Риджис си беше проправил път покрай отсрещната стена, прокрадвайки се покрай огромни скални късове, сталагмити и приведени надве гоблини. Много скоро забеляза, че от време на време някое от гнусните същества (включително и предводителят им) изчезва в една пукнатина в дъното на пещерата.

Полуръстът почака редиците на гоблините в тази част на каменната зала да пооредеят и се шмугна в гъстия мрак на вътрешните тунели.

Битката свърши за броени минути. В действителност, освен тримата гоблини, които се бяха нахвърлили върху Дризт в началото, трудно можеше да се каже, че страхливите същества бяха оказали кой знае каква съпротива. Вместо да се отбраняват срещу могъщите натрапници, бяха предпочели да избягат. Някои дори бяха стигнали дотам, че за да се спасят, хвърляха телата на другарите си на пътя на джуджето и пантерата.

Всичко свърши, когато Дризт и Бруенор едновременно пронизаха и посякоха един гоблин, който се опитваше да се измъкне през пукнатината в задната част на пещерата.

Бруенор дръпна секирата си, ала острието се бе заклещило и преди да се усети, той преметна и оръжието, и мъртвото тяло на гоблина, през рамо.

— Големият офейка! — недоволно изсумтя джуджето, без да забележи, че на гърба си има гоблинов труп. — Ще тръгнеш ли след него?

— Къде е Риджис? — долетя гласът на Кати-Бри откъм входа на пещерата.

Двамата приятели се обърнаха и видяха, че тя се мъчи да запали една факла.

— Къркорещия корем хич не го бива да изпълнява заповеди — изръмжа Бруенор. — Нали му рекох той да го стори!

— Не ми трябваше светлина, нали имам Таулмарил — обясни Кати-Бри. — Но той хукна нанякъде.

И като повиши глас, тя извика:

— Риджис!

— Избягал е — прошепна Бруенор на Дризт, макар че и сам не си вярваше, не и след проявената от полуръста смелост на идване от Десетте града, както и изненадващо доброто му представяне в битката край Окни. — Мен ако питаш, след онез’ людоеди е решил, че му стига толкоз.

Дризт поклати глава и бавно се огледа — повече се боеше, че Риджис може да е бил посечен, отколкото, че е избягал.

Няколко секунди по-късно чуха доволно свирукане и видяха полуръста да изниква от дупката в стената. Без да каже нищо, той огледа двамата си другари и подхвърли някакъв предмет на Дризт.

Елфът го улови и не можа да сдържи усмивката си, когато видя какво държи.

Гоблиново ухо, на което висеше златна халка.

И Дризт, и Бруенор спряха изумени погледи върху дребния си приятел.

— Чух го какво каза — отговори на неизречения им въпрос Риджис. — Аз също разбирам езика им.

И като щракна с пръсти пред лицата на слисаните си другари, той се насочи към Кати-Бри. Малко преди да стигне до нея обаче спря, обърна се и подхвърли и второто ухо на Дризт.

— Какво му става? — тихичко попита Бруенор, когато Риджис се отдалечи.

— Приключенски дух? — също толкова недоумяващо отвърна Дризт.

— Може би — рече джуджето и се изплю на пода. — Всички ни ще убият зарад него, или аз съм брадат гном.

Петимата (Гуенивар остана с тях през цялата нощ) изчакаха в пещерата отминаването на бурята. В единия ъгъл откриха купчина дърва (както и гранясало месо, което не посмяха да сготвят) и Бруенор напали буен огън близо до входа. Гуенивар пазеше, докато Дризт, Кати-Бри и Риджис изхвърлиха телата в тунела. После се настаниха около огъня и хапнаха. Редуваха се да стоят на пост през цялата нощ и спяха по двама, въпреки че не очакваха страхливите гоблини да се върнат толкова скоро.

* * *

Далеч на югоизток друг уморен пътник нямаше приятели, които да стоят на пост, докато той спи. Въпреки това, тъй като не очакваше, че в подобна бурна нощ може да се навъртат врагове, Уолфгар се облегна на скалата зад себе си и затвори очи.

Сам бе пригодил това място за подслон, така че сега от двете му страни се издигаха високи снежни стени, а зад гърба си имаше твърда скала. Снегът бързо се трупаше пред него и той знаеше, че трябва да спи на пресекулки — малко вероятно бе да го открият диви животни или чудовища, но ако не почистваше постоянно снега пред себе си, рискуваше да бъде погребан жив, а ако не хвърляше по някое и друго дърво в огъня, най-вероятно щеше да измръзне до смърт.

Разбира се, подобни дребни неудобства не можеха да притеснят варварина, отраснал в откритата тундра на Долината на мразовития вятър, с песента на ледените й вихри в ушите си.

И закален в огнените недра на пъкления дом на Ерту.

Вятърът печално свиреше протяжна, скръбна мелодия в ушите му, която жегна изстрадалия мъж право в сърцето. Там, в снежния заслон, сам в бурната нощ, той неволно се върна назад.

Спомни си детството, прекарано в племето на Лоса, когато тичаше на воля из необятната тундра и досущ като своите предци, които го бяха правили столетия наред, ловуваше и изпълняваше все същите ритуали.

Спомни си битката, отвела го в Десетте града, свирепо нападение, което войнствените му сънародници бяха предприели срещу жителите на десетте поселища. Не особено добре нанесен удар по главата на едно особено твърдоглаво джудже бе станал причина за поражението му и ето че се бе озовал в ръцете на някой си Бруенор Бойния чук — сприхаво, грубовато джудже със златно сърце, което Уолфгар много скоро бе обикнал като роден баща. Претърпяното поражение на бойното поле го бе събрало с Дризт и Кати-Бри и го бе тласнало към пътя, по който щеше да върви оттам насетне. Същия път, който го бе захвърлил в онова пъклено място, бърлогата на демона Ерту.

Вятърът все така пееше скръбната си песен, сякаш го молеше да не продължава напред, да спре и да захвърли спомените за Ерту и ужасите, преживени в скверния му дом.

Песента на вятъра се превърна в настойчиво предупреждение, ала Уолфгар, когото мисълта за онова, в което смяташе, че се е превърнал, измъчваше по-силно и от спомена за преживяното в лапите на Ерту, не го послуша. Не и този път. Той жадно се хвърли в прегръдката на спомените, извика ги в съзнанието си и се вгледа в тях, хладнокръвно и безпристрастно. Това беше истината, такава, каквато бе, а не каквото би трябвало да бъде. Истина, която щеше да бъде с него до края на живота му.

Истина, от която трябваше да извлече полза, а не, от която да се крие.

Вятърът продължаваше да напява мрачното си предупреждение, нашепваше му да не поглежда в бездната от ужас, да не поема по пътища, които щяха да го отведат там, където бе по-добре никога да не стъпва, ала Уолфгар издържа докрай, наново преживя всичко, чак до победата над Ерту насред Морето на неспирния лед.

Победата, която той и приятелите му бяха удържали.

Там се коренеше същинският проблем, осъзна варваринът. Той и приятелите му! Беше си тръгнал от някогашните си спътници, защото вярваше, че така трябва. Избягал бе от тях и най-вече от Кати-Бри, защото не можеше да понесе да видят в какво се бе превърнал — напълно сломен, бледа сянка на онзи, който някога беше.

Уолфгар се откъсна за малко от мислите си и хвърли в огъня последните дърва, които беше събрал. След това намести камъните, с които беше обградил импровизираното си огнище, за да могат да се нагреят и да запазят топлината за по-дълго. Накрая изтърколи един от тях под завивките си и го намести така, че да може да легне върху него.

Топлината се разля по тялото му, ала не можа да пропъди напиращите спомени и въпросите, които те водеха след себе си.

— И докъде стигнах накрая? — попита той, ала вятърът не отвърна и продължи да свири жалостиво.

И той, както и Уолфгар, не знаеше отговора.

* * *

Утрото дойде, ясно и светло, слънцето се заизкачва по безоблачното небе и започна да топи преспите, които виелицата беше натрупала през нощта.

Дризт посрещна яркия изгрев със смесени чувства — и той, и останалите бяха щастливи, че отново усещат ръцете и краката си, но също така добре разбираха какви опасности крие подобно време след буря като вчерашната. Щеше да им се наложи да се движат крайно предпазливо, за да избегнат заплашващите ги на всяка крачка лавини.

Елфът погледна назад, към пещерата, в която приятелите му още спяха. Ако имаха късмет, може би още днес щяха да достигнат брега и да започнат търсенето на клисурата и Шийла Крий.

Дризт се огледа наоколо и си каза, че наистина ще им трябва доста късмет. Дори оттук съвсем ясно чуваше далечния тътен на свличащ се сняг.

* * *

Заслонът на Уолфгар се бе превърнал в истинска пещера, същинска снежна гробница, и той беше принуден да си проправя път с юмруци и ритници. Когато най-сетне изпълзя навън, той се изправи и се протегна, оставяйки лъчите на слънцето да стоплят измръзналото му тяло.

Намираше се в подножието на планината на юг, към Лускан, теренът се спускаше надолу, а на северния хоризонт не се виждаше нищо друго, освен високи, заснежени върхове. Уолфгар се изсмя примирено, когато забеляза, че бе нощувал на самата граница на бурята — по възвишенията на юг явно бе валял предимно дъжд, докато земята на север беше покрита с дебел сняг.

Сякаш самите богове му казваха да се върне обратно.

Уолфгар кимна. Може би. А може би бурята не бе нищо повече от въплъщение на избора, който стоеше пред него. Лесният път, който отиваше на юг, към Лускан и отвъд, го викаше, показваше му съвсем ясно откъде да мине, за да избегне трудностите.

Сърцатият варварин се разсмя на символичния начин, по който самата природа сякаш го тласкаше обратно към сигурния, спокоен живот в Града на бездънните води. Той нарами раницата си, взе грубоватата алебарда, която носеше вместо Щитозъб и пое на север.