Нан Райън
Керван за Багдад (4)

Глава 4

Щом се зазори, оптимизмът и ентусиазмът на Темпъл се възвърнаха. Тя беше спала само няколко часа, но се чувстваше свежа, отпочинала и гореше от нетърпение да започне дългото вълнуващо пътешествие, което щеше да я отведе в далечната Арабия.

Това пътуване беше най-старателно запланувано, всички подробности по него бяха уточнени и тя се надяваше, че всичко, което може да създаде проблеми, е било предвидено. Месеци наред бяха уточнявали маршрута и бяха направили всички необходими приготовления. Бяха ангажирали каюти в парахода, бяха резервирали хотелски апартаменти, бяха си ушили подходящи дрехи и бяха наели опитни водачи да ги водят през пустинята, като бяха сключили гарантирани договори в град Алжир.

Напрегнатото планиране беше лесно в сравнение с трудността да убеди прекалено загриженото си семейство, че по време на пътешествието през пустинята тя ще бъде в пълна безопасност.

Майка й, баща й и бездетният й вуйчо, братът на майка й, който гледаше на нея като на своя дъщеря, се съмняваха, че е безопасно, и правеха всичко възможно да я разубедят. И тримата я предупреждаваха, че това пътешествие ще бъде пълно с опасности и е съвсем излишно. Всички те бяха единодушни, че една млада хубава жена не може да тръгне да пътува сама в нецивилизованата пустиня на Арабския полуостров.

Свободолюбивата Темпъл се беше приготвила да възрази на това.

— Не съм и имала намерение да пътувам сама в арабските пустини. Братовчедът Рупърт ще дойде с мен да ме пази и да ми прави компания.

Близките й отново недоверчиво възкликнаха:

— Братовчедът Рупърт се е съгласил да дойде с тебе в Арабия?

Придирчивият, своенравен Рупърт Лонгуърт не беше любител на приключения. А неговата представа за неудобства се изразяваше в това да не спи на копринени чаршафи. Не можеха да си представят, че той ще се съгласи да язди някаква миризлива камила през горещите пустини.

— Съгласи се. Дори го очаква с нетърпение — възкликна Темпъл, като пропускаше факта, че още не го беше уведомила, че ще пътува с нея. Но щеше го убеди, беше сигурна в това. Винаги успяваше да накара братовчед си Рупърт да прави, каквото тя поиска. Обикновено го тормозеше, дори тероризираше, за да се съгласи да изпълни желанията й. Сега каза припряно и развълнувано:

— Двамата с него ще отидем на пътешествие за пет или шест месеца.

— Толкова дълго ли? — запита майка й и нежното й чело се смръщи загрижено.

— Ще отплаваме за Англия и ще останем две седмици в Лондон — обясни Темпъл поверително, като погледна първо баща си, а после вуйчо си Джеймс дьо Плеси.

— Знаете, че братовчедът Рупърт много обича Лондон. Ще стоим две седмици там, ще минем Ламанша при Кале и ще пътуваме с влак до Франция. От Тулон ще прекосим Средиземно море и ще стигнем до Бур Саид. Ще минем през Суецкия канал и през Червено море, ще стигнем до Ал Мювал. Там ще се срещнем с водачите на кервана и ще тръгнем към пустинята.

— А колко време ще бъдете в пустинята? — попита баща й все още разтревожен.

— Два месеца — отговори тя. — Два месеца, след като тръгнем от Ал Мювал, ще стигнем в Багдад, откъдето ви обещавам, че ще ви изпратя телеграма, за да знаете, че сме живи и здрави.

Скептично настроените й близки продължиха да се опитват да я разубедят, но накрая се отказаха. Разбраха, че е безсмислено. Темпъл не беше вече предишното своенравно дете. Тя беше вироглава двадесет и пет годишна жена, напълно независима финансово, тъй като беше получила част от сума, поставена под попечителство. Не се нуждаеше от парична помощ, затова не беше необходимо да иска позволение от тях и можеше да върши онова, което й се харесва.

— След като си починем няколко дни в Багдад, ще си тръгнем обратно за вкъщи — им каза Темпъл, а изумруденозелените й очи се изпълниха със задоволство. Хвана ръката на баща си, нежно я стисна и изрече: — Какво толкова може да се случи?

— Какво, наистина? — измърмори баща й.

 

 

Докато Темпъл и братовчед й Рупърт стигнат до кейовете, започна да вали и задуха студен вятър. Но лошото време не можеше да развали настроението на Темпъл.

Красива и жизнерадостна, с яркожълтата си пелерина за дъжд и с вдигната качулка, която скриваше русите й коси, с чадър, разтворен над главата й, Темпъл се смееше весело, докато се качваше по хлъзгавия мостик.

Рупърт Лонгуърт обаче не беше в такова добро настроение. Вървеше под чадъра на Темпъл и мърмореше, че е изгубил своя голям и удобен черен чадър — третия, който беше забравил някъде след пристигането им в Лондон. Беше вдигнал яката на палтото си, а на раменете си беше метнал черната пелерина за дъжд.

Щом стъпиха на палубата, Рупърт предложи да слязат долу и да изпият по чаша горещо кафе, а можеше би и нещо по-силно. Темпъл отказа. Тя не се притесняваше от дъжда и вятъра и предпочиташе да остане на горната палуба.

— Както искаш, дете — каза изисканият прошарен господин, като се мръщеше и примигваше на дъжда.

— Ето, вземи това — каза Темпъл и му хвърли чадъра си. — Той не ми трябва.

— Разбира се, че ти трябва, ако ще стоиш тук горе. — Погледна тъмните надвиснали облаци. Тя поклати отрицателно глава и пъхна чадъра в ръцете му.

— Е, добре, но гледай да не настинеш. Ще бъде жалко, ако се разболееш сериозно, тогава няма да можем да отидем в Арабия — предупреди я той и бързо се отдалечи.

Темпъл се усмихна и се обърна отново към перилата. Беше уверена, че на братовчеда Рупърт много му се иска тя да се разболее, така че да бъде принудена да се откаже от пътуването. Едва успя да го накара да се съгласи да тръгне с нея към пустинята. Ако зависеше от него, щяха да отидат в Лондон.

Параходът най-после вдигна котва и започна бавно да се отдалечава от оживените кейове.

Темпъл се засмя щастливо, а дъждовните капки и солените пръски от морската вода покриваха бузите й и кичурите й руса коса, които се бяха изплъзнали от качулката на пелерината й.

Щом излязоха от Ламанша, тъмните морски води започнаха силно да се вълнуват. Вятърът задуха с такава сила, че предвещаваше буря. Носът на парахода се удряше във високо издигащите се вълни и се люлееше силно. Изплашените пътници побързаха да влязат вътре. Само Темпъл остана там, където беше.

Плаването в бурно море й се струваше много вълнуващо. Преживяването на опасностите отговаряше напълно на авантюристичния й дух и това беше една от причините да предприеме това пътешествие в пустинята. Щеше да бъде невероятно възбуждащо и различно от всичко, което бе преживяла. Е, вярно, че имаше и известни рискове. Но това щеше да направи начинанието й още по-интересно.

Тя, разбира се, беше благодарна за своя безопасен, привилегирован живот, радваше се, че е имала щастието да се роди в семейство, чието богатство и власт бяха неизмерими. И естествено не би заменила всичко това с нищо друго на света. Но понякога чувстваше, че се задушава от този прекалено уреден, сигурен и безопасен живот. Всички луксове, които цивилизованият свят предлагаше, можеха да бъдат нейни още от деня, в който бе отворила очи. Тя беше единственото дете от брак, изгоден и за двамата партньори.

Баща й, талантливият Уолтър Уилсън Лонгуърт, произлизаше от благородна стара фамилия на учени, ректори на университети и членове на университетските съвети, но беше човек със скромни финансови възможности.

Майка й, красивата Анна дьо Плеси Лонгуърт, произхождаше от много заможно семейство. Тя и по-големият й брат Джеймс Дъглас дьо Плеси бяха наследници на огромното богатство на фамилията. То беше натрупано през годините от търговия с оръжие. Това беше семейното богатство, от което се беше облагодетелствала и Темпъл чрез голямата сума, оставена под попечителство, докато навърши двадесет и една години.

Тя не беше толкова глупава да съжалява, че е богата. Но понякога й се искаше нейната фамилия да не е толкова известна.

А там, където отиваше, никой не я познаваше. Тази мисъл й харесваше. Сигурно съществуваше някое място в свети, където името Дьо Плеси да не е известно. А то беше точно там, закъдето се беше запътил керванът с бедуините, които бродеха из обширните арабски пустини и положително никога не бяха и чували за Дьо Плеси. През тези два чудесни месеца тя щеше да бъде като тези бедуини — напълно свободна душа, безлична, непозната, скитаща на воля върху гърба на някоя камила. Щеше да отсяда край кладенци в пустинята и да нощува в палатки.

Какво приятно забавление!

— Госпожице, по-добре да влезете вътре.

Темпъл вдигна глава към мокрото от дъжда лице на корабния служител с дъждобран. Без да изчака отговора й, морякът я хвана за ръката и я поведе по мокрите хлъзгави палуби.

След като се подслони на топло и светло, Темпъл свали качулката на пелерината си и започна да търси братовчед си Рупърт сред многото изплашени лица.

Но не го видя никъде.

Изпита леко безпокойство, докато се промъкваше сред хората. Започна да разпитва дали някой не е видял мъж с прошарена коса, на средна възраст с черен дъждобран и жълт дамски чадър.

Няколко души посочиха към вратата на изхода при кърмата.

Темпъл погледна в тази посока и веднага видя братовчед си, който вървеше към нея, залитайки. Беше без пелерината и без палто. Вратовръзката му се беше изкривила, а ризата му беше разкопчана. Прошарените му коси бяха разрошени и изглеждаше изпотен. Очите, които обикновено бяха живи, сега бяха помръкнали.

Щом го видя, Темпъл разбра, че го е хванала морската болест.

— О, Рупърт, скъпи ми, братовчеде Рупърт — възкликна тя, тръгна бързо към него и сърцето й се сви от мъка. Почти беше стигнала до него, когато очите му се разшириха, той вдигна ръка да закрие устата си, поклати глава, обърна се и се затича към изхода, но на няколко крачки от вратата се подхлъзна върху мократа от дъжда палуба.

Темпъл изпищя ужасена.

Той разтвори широко ръце, опитвайки се да се закрепи, но падна лошо и си удари главата в ръба на масата. Изпадна в безсъзнание, а Темпъл се отпусна на колене до него.

 

 

— О, не, не. Не се тревожете, мадмоазел — заяви брадатият лекар с бялата престилка, който говореше малко английски.

— Сигурен ли сте, че ще се оправи, доктор Ледет?

Разтревоженото лице на Темпъл беше обърнато към лекаря. Двамата стояха в тесния коридор на малката болница в Кале пред стаята, където Рупърт Лонгуърт лежеше в чисто, бяло легло, а една усърдна сестра постоянно проверяваше състоянието му. Когато Рупърт си беше ударил главата и бе загубил съзнание, изплашена, че братовчед й може да е починал, Темпъл беше започнала да вика за помощ. За съжаление сред пасажерите нямаше лекари. Но морякът се беше отзовал веднага на виковете й за помощ, бе проверил пулса му, беше повдигнал клепачите, за да провери зениците, и беше уверил Темпъл, че пулсът на братовчед й е нормален. Тъй като параходът наближаваше френските брегове, решиха да закарат Рупърт в болницата в Кале. И сега, няколко часа след като бяха вече в болницата, Темпъл слушаше обясненията на френския лекар, че братовчед й е получил сътресение на мозъка, но няма опасност за живота му. Със сигурност щеше да оцелее и скоро щеше да се възстанови.

— Скоро ли? — запита тя и изписаните й вежди леко се смръщиха. — Колко скоро?

Тесните рамене на лекаря се вдигнаха неуверено.

— Зависи — отговори той и се почеса по брадата — доколко ще се повлияе от пълната почивка и липсата на напрежение. Ако е много спокоен и се държи както трябва, ще можем да го изпишем… мм… да кажем след седмица, може би две.

— Две седмици ли? Толкова дълго?

Не можеше да прикрие разочарованието си. После изведнъж се почувства гузна. Бе мислила само за себе си, беше се ядосала, че ще се наложи да се откаже от толкова дълго планираното пътешествие. Трябваше да се засрами и тя наистина се срамуваше. Горкият братовчед Рупърт лежеше безпомощен във френската болница със сътресение на мозъка.

— Когато го изпиша — продължи лекарят, като размаха заканително тънкия си пръст пред лицето й, — той ще се нуждае от пълна почивка няколко седмици. Разбрахте ли?

— Да — отвърна тя. — Обещавам ви.

— Добре, добре — промърмори лекарят. — Но сега имам и други пациенти. Ще дойда след един час да видя мосю Лонгуърт, уи?

Той се обърна и тръгна бързо по коридора.

— Уи!

Темпъл въздъхна дълбоко, поклати глава и се намръщи. После си пое дълбоко дъх, насили се да се усмихне и влезе в стаята. Братовчедът Рупърт, вече напълно буден, я погледна, усмихна се глуповато с виновно изражение и продума:

— Дете, много съжалявам! Провалих всичко, нали?

— Не говори глупости, братовчеде. Не си провалил нищо.

— А пътуването… пътешествието в пустинята?

— Ще се отложи засега.

Хвана реката му и се опита да се усмихне, но не успя.

— Не, не… — заговори той, — все пак можем да пътуваме. Аз ще стоя тук само няколко дена, а после ще можем…

— Доктор Ледет каза, че ти не трябва да… — Думите й заглъхнаха и слаба надежда проблесна в зелените й очи.

— Какво? — Рупърт я погледна озадачен: — Какво има?

Тя му стисна ръката.

— Ти винаги си обичал да прекарваш летата в Лондон, нали, братовчеде?

— Знаеш, че е така, но…

— Искаш ли да прекараш това лято в Лондон?

Сивите очи на Рупърт светнаха от удоволствие.

— Тогава, като ме изпишат, ще се върнем в Лондон и ще останем там през лятото, нали?

— Не, аз казах, че като те изпишат, ти ще се върнеш в Лондон и ще останеш там през лятото. — Пленителна усмивка се появи на лицето й, докато умът й работеше трескаво.

Гъстите побелели вежди на Рупърт се повдигнаха въпросително.

— А ти къде ще бъдеш?

— В арабските пустини.

— Сама ли? Не дай, Боже!

— Не, Бог ще даде — отвърна тя и весели пламъчета блеснаха в очите й. — И ти ще ми позволиш. И няма да кажеш на никого. Това ще бъде наша тайна. Не е нужно някой да знае това, а така и двамата ще направим онова, което ни се иска. Какво ще кажеш?

Тя позна по блясъка на очите му, че той наистина одобрява тази идея. Но все пак възрази:

— Няма да може, дете, много е рисковано.

— Няма нищо рисковано в това. Ти ще се върнеш в хотел „Савой“ да се развличаш, а аз ще отида в пустинята и ще се забавлявам. После през есента ще се срещнем в Лондон и заедно ще отплаваме за Америка.

Настъпи дълго мълчание.

Рупърт се колебаеше и обмисляше всички възможности.

— Това ми се струва разумно — заяви накрая, а на устните му се появи дяволита усмивка. — Но ще внимаваш. Обещаваш ли ми да се пазиш?

— Много ще внимавам, скъпи братовчеде.