Нан Райън
Керван за Багдад (27)

Глава 27

Темпъл и Тариз се прибраха в лагера по пладне. Заради парещата горещина в пустинята бяха принудени да се върнат по-рано. Тя се зарадва на това, тъй като бързаше да се приберат в селото.

Дръпна юздите на Тоз, скочи от гърба му и се втурна към шатрата, като се надяваше, че Шариф вече ще се е върнал. Но там нямаше никого.

Темпъл се намръщи, после се присмя на себе си, че е била толкова глупава. Шариф никога не се връщаше по това време на деня. Та нали той беше шейхът, вождът на много разпръснати племена от хора, които постоянно ангажираха времето и вниманието му. Ясно беше, че е много зает. Тя не можеше да очаква той да зареже всичко и да бърза да се прибере вкъщи, за да прекара деня в забавления с нея.

И все пак много възбудена от изпитаното наслаждение, Темпъл се усмихваше и потръпваше, спомняйки си за вълнуващата страстна нощ, която беше прекарала с красивия Шариф, и вече очакваше с нетърпение магическия момент, когато той отново ще я грабне в прегръдките си. Разхождаше се в шатрата и докосваше вещите на шейха.

Една от ризите му беше метната върху облегалката на стола в спалнята му. Тя я взе, притисна я до лицето си и вдъхна от слабия аромат на бръснарския сапун и френските цигари, които той пушеше. После въздъхна и потърка бузата си в яката на ризата му. Остави я, отиде до високия абаносов скрин и взе черни седефени копчета за яка на риза, които бяха небрежно оставени върху полирания скрин. Тя ги стисна в шепата си и ги подържа известно време, преди да ги остави на мястото им.

Изкушаваше се да отвори някое от чекмеджетата на скрина и да надзърне в тях, но се въздържа. Обърна се и се приближи до масивното легло, което сега беше оправено безупречно. То й изглеждаше по-примамливо от всеки друг път. Темпъл се усмихна и си помисли колко невероятно сладострастно щеше да бъде да се любят върху бялата копринена покривка на леглото сред всички тези черни и бели възглавнички и подложки под тях.

Настана време за обяд, но Шариф още не се появяваше.

Розовината по бузите на Темпъл изчезна и тя не се чувстваше вече в толкова приповдигнато настроение. Безумната й еуфория започна да се превръща в неуверено безпокойство. Противоречиви чувства вече се бореха в нея. Останала толкова време сама да размисля, тя започна да изпитва все по-силни угризения на съвестта и чувство на вина и съжаление. Обзеха я ужасни съмнения.

Дългият горещ следобед се точеше мъчително и с всеки изминат час Темпъл ставаше все по-напрегната, като се разкайваше и се ядосваше на себе си.

Като се бореше със спомените, от които бузите й пламваха, а сърцето й забиваше лудо, тя започна да се разхожда нагоре-надолу, да премисля всичко и да се сърди на себе си за това, което бе сторила. Беше ужасена.

Когато го правеше, й се струваше, че е съвсем естествено. А сега не можеше да повярва, че се е хвърлила напълно доброволно в прегръдките на шейха и в неговото легло. Бяха правили изключително скандални неща и явно се бе наслаждавала на смущаващата интимност, която бе споделяла с него. Бе изпитала непознати усещания. При всяко негово проникване в тялото й я бяха заливали вълни от нарастваща възбуда с плашеща сила.

О, Божичко, какво беше направила!

Темпъл притисна ръце до пламналите си бузи.

Шариф беше арабин. За него всяка жена беше робиня, включително и тя. Той беше необуздан варварин, който я бе отвлякъл.

Господи, та той я държеше пленница в пустинята, а тя му беше позволила да се люби с нея! Как можа да бъде толкова глупава, толкова непростимо слаба! Знаеше много добре какъв студен и особен човек е той! Темпъл беше само едно удобно развлечение, балсам за неговата скука! А по-лошото беше, че ако той случайно скучаеше и я желаеше в този момент, трябваше само да дойде и да я извика. Но ако тя го желаеше, какво можеше да направи? Нищо. Абсолютно нищо. Не можеше да отиде при него. Не можеше да го накара да я вземе в прегръдките си и да му нареди да се люби с нея. Значи трябваше да му отдава всичко и да не иска нищо в замяна?

— Не! — изрече Темпъл на глас. — О, не, няма да го бъде, Ел Саиф! Може да си опасната арабска сабя, но проклета да бъда, ако ти позволя да ме качиш отново на твоето голямо опасно острие!

С ръце, стиснати в юмруци, вдигнала брадичката си нагоре, Темпъл установи, че неукротимото й чувство за независимост се възвръща. Той може да е забравил коя е Темпъл дьо Плеси Лонгуърт. Двадесет и пет години досега никой мъж небе успявал да я подчини и никой нямаше да успее да го направи! И никакъв шейх мохамеданин нямаше да може да я вкара в леглото си, като че му е робиня!

Темпъл сложи ръце на кръста си, а зелените й очи отново засвяткаха предизвикателно.

Е, вярно, беше сгрешила. И какво от това? Но всичко беше дотук. И тя беше човек и бе направила невероятно глупава грешка в момент на слабост. Стореното — сторено, не можеше да го върне назад, но нямаше намерение да плаща за това цял живот.

Просто щеше да го забрави. Това нямаше да се повтори повече. Щеше да се погрижи за това. Бе премислила нещата и се беше вразумила, след като бе взела решението си. Започна да се поуспокоява и накрая дори се усмихна. Реши да накара арогантния арабин да разбере точно кой държи властта.

Не той!

А тя!

Щеше да го докаже. На него и на себе си. Щеше да го накара да я желае. Зарече се, че шейх Шариф Азис Хамид няма да я докосне никога повече.

Дългият следобед клонеше към своя край. Слънцето залязваше, а Шариф още не се появяваше.

Стъмваше се.

Часът за вечеря бързо наближаваше и Темпъл беше отново на тръни, облякла една разкошна рокля от съблазнителна черна дантела. Беше я избрала сред дрехите, които Рикия й бе донесла. Роклята беше смела и предизвикателна. Ръкавите й бяха дълги и се стесняваха около китките, а корсажът на роклята беше тесен и се закопчаваше на врата. Но под прозрачната дантела ръцете, раменете и гърбът й бяха голи. Жабо от тафтено моаре покриваше гърдите й и бялата й кожа изпъкваше още по-съблазнително на фона на черната дантела.

Дългата й коса беше вдигната нагоре.

Черна кадифена панделка, от която висеше черна перла, опасваше бялата й шия.

Беше обута с черни лъскави бални пантофки, а под тясната пола на черната си дантелена рокля беше обула прозрачни черни чорапи, които подчертаваха стройните й крака. Елегантни черни дантелени жартиери придържаха чорапите да не се смъкват надолу. Не носеше фуста под тясната си рокля. Не носеше корсет и сутиен. Беше обула съвсем тесни френски долни гащета, съшити от малки парченца черен атлазен плат и дантели.

Нарочно се беше издокарала така, че да изглежда колкото може по-привлекателна, като се надяваше, че Шариф няма да може да издържи на такава съблазън. Искаше той да я погледне и да я пожелае толкова силно, че да му се завие свят. Решителността на Темпъл започна да я напуска още преди шейхът да се прибере. Докато минаваха мъчително дългите минути на очакване, тя започна отново да изпитва колебания. Бе обзета от непоколебима решителност да му се противопостави, независимо от дръзкото си безсрамно желание да го накара да я вземе в прегръдките си на всяка цена.

Нервна и неуверена как точно ще протече вечерта, Темпъл се обърна за последен път към огледалото, като критично се разглеждаше и оценяваше. После докосна блестящата черна перла на шията си. Прокара ръка по гладката си руса безупречно подредена коса. След това леко издърпа жабото по-надолу, за да може по-голямата част от гърдите й да останат покрити само с предизвикателната черна дантела.

В този момент шейхът влезе.

Темпъл се обърна и дъхът й секна. Той й кимна едва забележимо. Хладният му поглед се спря за момент върху нея, после се отклони. И да беше забелязал присъствието й, той с нищо не го показа.

Сърцето й се сви мъчително. Застана неподвижно, докато той влезе в спалнята си. Тя се разхождаше нервно, докато му приготвяха банята. Настъпи трескава дейност — всички бързаха да сервират маса за двама върху бялата покривка, на която сложиха сребърни прибори и крехки порцеланови чинии. Скоро след това изнесоха ваната, загасиха лампите, запалиха свещите на масата и сложиха покритите с капаци сребърни подноси с ястията.

После прислужниците изчезнаха така бързо, както се бяха появили. Темпъл остана сама в осветената от свещите стая и зачака. Беше неуверена и нервна.

Секундите й се струваха часове.

Накрая шейхът влезе през завесите и щом го видя, я обзе някаква странна слабост. И той беше облечен в черно. Безупречно ушитият смокинг беше прилепнал чудесно на широките му рамене. Блестящият черен атлазен плат на широките ревери на сакото сякаш продължаваше с тънки атлазени лентички, които се спускаха надолу по стройните му крака. Острият ръб на черните му панталони свършваше точно до мястото, откъдето започваше горната част на обувките му. Снежнобялата му риза беше от най-фин египетски памук, а яката му беше закопчана с черни седефени копчета, същите, които бе разглеждала. Подхождащи седефени копчета на ръкавелите украсяваха китките му, а като вдигнеше ръката си и рубинът от Бирма попаднеше под светлината на свещите, просветваше ярко като нажежен въглен. Черните му коси, които се нуждаеха от подстригване, бяха сресани нагоре и се бяха накъдрили около яката на ризата му. Лицето му беше гладко избръснато, малкият извит белег на устната му изглеждаше снежнобял в контраст с тъмната му кожа.

Докато гледаше високия красив шейх, Темпъл веднага забрави всичките си предишни решения. Тя искаше шейха. Желаеше го с такава изгаряща страст, че я правеше сляпа и глуха за логиката и разума. Не тя беше силата, а той! И искаше да бъде пак в обятията му, за да се отдаде на тази страхотна сила, да пробуди цялото желание, скрито в него. Искаше и трябваше да се люби с Шариф тази вечер, независимо от последиците.

Пулсът й заби учестено. Едва успяваше да си поеме дъх и не можеше да мисли ясно.

Единственото, в което беше сигурна, бе, че няма търпение тези красиви ръце да я прегърнат отново, да почувства дългите опипващи пръсти да я докосват и галят. Навсякъде…