Нан Райън
Керван за Багдад (36)

Глава 36

Слънцето пръскаше лъчите си от безоблачното светлосиньо небе. Сухият въздух беше изпълнен с изгаряща топлина. Още не беше настъпило пладне, а жегата беше непоносима. Горещият вятър, който прекосяваше целия Арабски полуостров задуха от юг откъм обширната безводна пустош на пустинята Руб ел Хали.

Темпъл разбра, че скоро трябва да спре. Помнеше предупрежденията на Тариз. Щеше да бъде самоубийство да язди през безжалостната пустиня в най-горещите часове на деня. Тя не смееше да поеме такъв риск. При многобройните разходки с конете беше задавала на Тариз някои дръзки въпроси, беше научила много неща за местата, където се намират пустинните кладенци. Той й беше разказал за рядко срещаните убежища и пътните знаци, поставени по старите маршрути на керваните.

И ако изчисленията й бяха точни, след час щеше да стигне до малък оазис с дълбок кладенец. Молеше се да не е сгрешила. Очите й пареха от безсънието и от горещия вятър. Главата й бучеше от неприятната горещина, гърбът я болеше от дългото яздене, а гърлото й беше пресъхнало от жажда.

Като присви очи срещу ослепителния блясък, тя видя само море от златист пясък. Сърцето й биеше бясно в гърдите. Колко дълго щеше да издържи, питаше се уплашено, ако не намери оазиса? Бе изпила и последната капка вода преди повече от час и сега я измъчваше подлудяваща жажда.

Безпокоеше се и за Тоз. Целият покрит с пяна, шафраново жълтият жребец дишаше вече тежко и пръхтеше, беше навел надолу голямата си глава и пристъпваше послушно и мъчително в дълбоките нажежени пясъци.

Няколко минути по-късно на устните й се появи слаба, усмивка, когато забеляза далечните очертания на високите тънки палми, които изглеждаха черни на фона на синьото небе. Картата, която бе запаметила, не я беше подвела. Хладна вода и дълбока сянка я очакваха наблизо.

— Виждаш ли, моето момче? — каза тя и погали изморения кон. — Виж, Тоз, вода! Ще можеш да пиеш сега до насита. Остават само няколко крачки. Още няколко метра и ще можеш да си починеш.

Жребецът наостри уши и вдигна глава. Усети водата и нетърпеливо усили ход. Скоро Темпъл почувства желаната сянка върху сгорещеното си зачервено лице, когато Тоз препусна в лек тръс към сенчестите палми.

Щом стъпи на земята, Темпъл свали мундщука на Тоз. Големият кон изцвили, потрепери и започна да я докосва леко с муцуната си, докато тя се мъчеше да съблече дългата си роба.

— Недей, де! — смъмри го тя, отдръпна се от него и съблече робата си. — Изчакай си реда.

Конят изцвили жално, докосна я по рамото с муцуната си, когато Темпъл наведе глава, коленичи на земята и започна жадно да пие. Щом утоли жаждата си, тя избърса устата и преди да каже: „Сега е твой ред“, жребецът беше натопил муцуна във водата.

След това Темпъл свали седлото на Тоз и го подпря на тънкото стъбло на палмата. Нави бялата си роба на руло и я сложи върху седлото. Събу ботушите си и се изтегна по гръб, като сложи глава върху седлото. Захапа една фурма, но нямаше голям апетит. Засмя се и разтвори шепата си, когато Тоз, който хрупаше трева до нея, я докосна с муцуната си по китката и я подуши. Той бързо изяде фурмите и продължи да пасе трева.

Темпъл въздъхна, затвори очи и си помисли, че трябва да си почине преди дългата нощна езда. Но макар че беше много изморена, не я ловеше сън. Не се страхуваше от това, което й предстоеше. Тъгуваше за онова, което беше оставила зад себе си, защото знаеше, че вече никога няма да види единствения мъж, когото бе обичала.

Беше свършено.

Бяха останали само спомени. Спомените за ездата им заедно в ранните утринни часове с неповторимото великолепие и красота на настъпващата зора в пустинята. Спомени за последната им незабравима езда под сребристия блясък на лунната светлина.

Остра, почти физическа болка прониза сърцето й. Бяха й позволили да хвърли само един бегъл поглед към щастието, което никога нямаше да може да изживее докрай. Той не беше неин. И нямаше да го види никога повече. Нямаше да чуе любимия глас, който нежно й прошепваше „шери“, когато я държеше в обятията си през горещите тъмни нощи. Нямаше да го вижда, като пали цигарата си и я държи между дългите си пръсти, докато я наблюдава.

Като си мислеше тъжно колко ще й липсват шейхът и неговото село в пустинята, Темпъл си даде сметка, че не е тъгувала за своя аристократичен свят, за забавленията, клюките и общуването с благородниците. Не й бяха липсвали баловете, новите клубове и ухажори.

Колко лекомислено беше сломявала сърца, без да изпитва и най-малкото състрадание или угризение, колко егоистично бе изживявала златните дни на своята младост, като беше мислила само за себе си в нескончаемото търсене на приключения и силни преживявания и се беше мъчила постоянно да остава в кръга на своето напълно егоистично търсене на удоволствия!

Никога не беше допринесла за обогатяването на нечий чужд живот.

Темпъл се засмя, макар че горещи сълзи се стичаха по страните й.

Разбра какво е търсила през тези напразно пропилени години. Беше разрешила загадката тук, в горещите арабски пустини с красивия шейх. И ако никога вече не изпиташе същите чувства, каквито шейхът я бе накарал да изпита, и не намереше някого, когото да обича и наполовина, колкото обичаше него, това не беше най-важното.

Нямаше значение, че той не я бе обичал.

Важното беше, че тя го обичаше. Значи беше по-добрата, защото можеше да обича.

Беше решила, че нещо липсва у нея. Че не е способна да обича друго човешко същество повече от себе си. Сега се успокои, като разбра, че е грешила. Обичаше Шариф повече от себе. Обичаше го толкова силно, че реши да не казва на властите или на някой друг какво се е случило.

Ако имаше късмет, щеше да стигне до Багдад много преди уговорената дата за пристигането й и никой нямаше да разбере какво се е случило. Пък и не беше нужно, някой да узнава, че е била отвлечена и е прекарала цялото време на пътешествието в пустинята като пленница на шейха.

Твърдо решила да бъде лоялна и щастлива, че може да опази мъжа, когото обича, Темпъл най-после се отпусна и заспа.

Когато започна да се здрачава, се събуди. Напълни манерката с вода, оседла Тоз и потегли. После препусна в тъмнината, докато луната изгря и освети пътя й. Започна да си пее, за да не се чувства толкова самотна, а когато гласът й прегракна, започна да се взира в блестящите звезди над себе си, като си избираше различни съзвездия.

При мисълта, че бялата кръгла луна огрява и спокойното село на шейха в пустинята, не се чувстваше чак толкова самотна.

Сега, след като беше яздила двадесет и четири часа, Темпъл се питаше докъде може да е стигнала. Тариз й бе казал веднъж, че бедуините могат да изминават с камилите си по сто и двадесет километра на ден. Сигурно и тя бе изминала вече толкова.

Денят й се стори още по-горещ и от вчерашния. Темпъл имаше чувството, че е препускала през безжалостната пустиня цяла вечност. Сякаш бе останала съвсем сама в света, обречена да язди цял живот през подвижните пясъчни дюни.

Цялата сутрин беше много горещо, но сега, когато наближаваше пладне, беше станало непоносимо задушно. Темпъл вдигна ръка, за да избърше потта от челото си, и установи, че прави това вече няколко пъти през последния час. Като въздъхна уморено, тя огледа хоризонта с присвити очи. Но не видя нищо през маранята, освен разпрострелите се безкрайни пясъци, които като че се стремяха да се придвижат на север, подобно на вълни в безжизнено кафяво море.

Отпуснала рамене, с потно чело, тя обърна глава, огледа се и видя все същия пейзаж, но съзря някъде на юг една дълга тъмна линия, там, където небето като че се доближаваше до дюните.

Дълго се взира напрегнато и се чудеше дали това е пясък, вдиган от някой керван, който току-що е преминал оттам. Или е някой, който скоро ще се появи. Продължи да гледа, докато не се забелязваше вече нищо и реши, че това е зрителна измама.

Темпъл дремеше на седлото, когато внезапно задуха горещ вятър и я блъсна в лицето, след което последва силен гръмотевичен трясък, който проехтя в тишината. Тоз изпръхтя, потрепери, после подскочи, явно силно възбуден, и препусна напред.

— Какво? — извика уплашено Темпъл. — Какво има, Тоз?

Жребецът изцвили и се понесе в галоп, докато Темпъл поглеждаше нервно назад. Странната линия, която бе видяла на хоризонта, ставаше все по-широка и по-тъмна и се придвижваше на север.

— О, Божичко, не! „Имаала“! — бързо движещата се пясъчна буря в Арабия, която се насочваше точно към нея.

Темпъл заби петите си в хълбоците на Тоз, когато ярка светкавица проблесна на небето, последвана от оглушителния трясък на гръмотевицата. Нервният кон, подтикван от обзелия го страх, препускаше през пясъците. Като почувства нервността на коня, Темпъл се наведе и заговори, докато го галеше.

Бурята бързо се движеше към тях.

Небето стана оловносиво. Горещите пориви на вятъра ставаха все по-чести, като надигаха пясъците в спираловидни кръгове подобни на вихрушки. Заслепена от пясъка, тя се мъчеше да се задържи на коня срещу вятъра, който беше толкова силен, че дори сто и деветдесет килограмовият Тоз сякаш се търкаляше по пясъка. Темпъл изплю пясъка, който беше влязъл в устата й, и се помъчи да придърпа арабски шал към носа си.

Жребецът препускаше в разразилата се вихрушка и скоро Темпъл изгуби представа за географските посоки. Вече не знаеше накъде препуска Тоз, не можеше да различи небето от земята. Денят се превърна в нощ, когато, движещите се в кръг облаци от пясък и прах заличиха всичко, а ревът на бурята се засилваше. Темпъл не можеше вече да различи нищо в тъмнината и не чуваше нищо от оглушителния вятър.

Песъчинките я шибаха и боцкаха като иглички, а ръкавиците й и дългите кожени юзди бяха мокри и кални.

Засилващият се вятър заплашваше да я повали от седлото, а ако това се случеше, тя беше загубена. Затова притискаше коленете си до тялото на коня, държеше здраво юздите и се молеше Тоз да не се препъне и да я хвърли на земята.

Внезапно заваля. Дъждът се изливаше като из ведро. Образува се непрогледна водна завеса.

Тя наведе глава, за да се предпази, но вятърът запращаше в лицето й дъждовните капки, примесени с пясък.

Изведнъж всичко свърши толкова внезапно, както беше започнало. Но тя бе мокра до кости, а Тоз беше покрит с мокър пясък.

Когато дъждът спря, а вятърът поутихна, Темпъл зърна през все още спираловидно въртящите се пясъци някаква постройка. Дръпна юздите, обърна жребеца и смени посоката.

Тоз стигна за секунди до укритието, което се състоеше само от стърчащите, порутени стени на малка къща, до която имаше пресъхнал кладенец.

Темпъл скочи от седлото и поведе Тоз към частичната защита на стените, над които нямаше покрив, докато в това време ветровете се разбесняха отново и пясъкът започна да се върти с бясна скорост около тях. Темпъл се свлече на колене, после седна на земята, като се опря до грапавата стена. Застана с лице към нея и тъкмо се канеше да вдигне робата си нагоре и да покрие главата си, когато големият, покрит с кал жребец прегъна предните си крака и легна на земята. После се наведе над нея и допря голямата си глава до стената, точно над Темпъл, като че се мъчеше да я прикрие от пронизващия вятър и навяващия пясък.

— О, Тоз! — промълви тя с благодарност. — Ти си такова добро конче!

Той изцвили от удоволствие, а Темпъл свали арабския шал от главата си, протегна ръка към него, наведе главата му напред и уви мократа кърпа около муцуната му. После покри главата си с мръсната мокра роба, затвори очи и допря бузата си до стената.

Закриляна от едрата снага на Тоз, тя се сгуши, нагласи се по-удобно, за да изчака, докато премине пясъчната буря. Тътенът от урагана беше оглушителен и Темпъл си помисли, че сигурно ще полудее, ако яростните ветрове не стихнат скоро.

Песъчинки хрускаха между зъбите й, глождеха в очите й, щипеха и боцкаха чувствителната й кожа.

Отчаяна, тя само си повтаряше, че не трябва да губи присъствие на духа. Бурята не можеше да продължи вечно, а те бяха в безопасност в този порутен заслон. Скоро ветровете щяха да утихнат, пясъците щяха да се уталожат и всичко щеше да бъде наред.

Бурята вилня с часове.

Настъпи нощта, страшната буря отслабна и накрая отшумя.

Тоз се надигна пръв. След него и Темпъл се изправи на крака. Свали калната роба от главата си, размота кърпата от муцуната на Тоз и двамата се запътиха към изхода.

Но навън Темпъл започна да се върти в кръг.

— По дяволите! — измърмори.

Беше се загубила.

Небето бе почерняло. Нямаше нито звезди, нито луна, по които да може да се ориентира. Не беше минавала преди покрай тези порутени стени и никога не бе чувала за този пресъхнал кладенец. Ужасната буря беше заличила всички следи от пътища и маршрути. Не се усещаше повяването на лекия ветрец, който духаше от изток, откъм залива, за който Тариз й бе казал, че може да служи за ориентир. Нямаше и струпани дюни, наредени от север на запад. Всички следи от кервани бяха заличени. Пустинната земя тук изглеждаше еднаква във всички посоки.

Темпъл не знаеше къде се намира. Не беше наясно в коя посока я е отвел Тоз по време на бурята. Не знаеше и накъде да се отправи.

Беше безнадеждно изгубена.

Ако се отправеше на запад, можеше да се окаже, че се връща в селото на шейха. Ако отидеше много далеч на юг, щеше да се озове в смъртоносната пустиня Руб ел Хали и щеше да загине там. Ако се придвижеше много на север, някоя от върлуващите там турски орди можеше да я залови.

Трябваше да язди на изток към Багдад. Но накъде беше изток?

Темпъл нямаше компас и карта. Можеше да изчака до сутринта, за да се ориентира по слънцето, но нямаше вода. Не можеше да рискува да язди в горещия ден, за да търси кладенец.

Пое дълбоко дъх, навлажни с език краищата на пръстите си и ги вдигна във въздуха. Не полъхваше дори и слаб ветрец. Темпъл отново възседна коня и препусна напред. Късно през нощта те попаднаха на едно „вади“^[1], напълнено с вода от падналия дъжд. Ездачката и конят пиха вода, починаха си няколко часа и продължиха своя път.

Темпъл се събуди от ослепителните лъчи на изгряващото слънце и първото, което видя, бяха мъже с роби, които препускаха бързо и се бяха насочили право към нея. Сигурна, че това е шейхът, който е тръгнал вече да я търси, тя пришпори Тоз.

Измореният и задъхан кон скоро бе настигнат и Темпъл вдигна очи, като очакваше да види разгневеното красиво лице на Шариф. Но това не беше Шариф и неговите хора. Разбра ужасена, че е попаднала в ръцете на отколешните врагове на шейха. Омразните турци!