Нан Райън
Керван за Багдад (35)

Глава 35

Преди да изгрее слънцето, точно в този час, когато човек не може да различи черен от бял конец, и правоверните се нареждат, за да прочетат сутрешната си молитва, Темпъл излезе от шатрата на Шариф. Тя се беше приготвила за ездата в пустинята. Беше облякла бяла блуза, бричове и високи кожени ботуши. Косата й беше добре подредена и вдигната нагоре, а в колана на панталоните си беше пъхнала кожените си ръкавици.

На няколко метра от шатрата стояха двама високи мъже, единият черноок, а другият рус, и разговаряха тихо. Един голям кожен куфар стоеше пред краката на русия мъж. Недалеч от тях слуги, облечени в роби, чакаха с оседлани коне.

— А, ето я и нея! — възкликна Чонси и двамата мъже се обърнаха и я загледаха, докато тя се приближаваше. Когато стигна до тях, русият тексасец каза, като се усмихваше топло:

— Тъкмо бях започнал да мисля, че си се успала и ще трябва да си замина, без да…

— Знаеш, че това не може да стане — прекъсна го Темпъл. — Никога нямаше да те оставя да си отидеш, без да се сбогуваме.

Чонси се засмя, огледа я внимателно и закачливо подхвърли:

— Не знам, скъпа. Може би не трябваше да ставаш толкова рано. Изглеждаш ми малко уморена тази сутрин.

Тя се изчерви и неволно погледна към Шариф. Но за крайно нейно учудване и изненада на устните му се появи лека заговорническа усмивка. Сърцето й, което и без това беше изпълнено с мъка, се сви болезнено в гърдите.

— Чонси е прав — потвърди Шариф. — Защо не пропуснеш ездата с Тариз тази сутрин? Върни се в шатрата и си почини.

— Не съм изморена. Честна дума — отвърна тя и за момент го погледна изпитателно, после каза: — Нали знаеш колко обичам ездата.

Той отново се усмихна дяволито при тези нейни думи, когато и той като нея си спомни как само преди няколко часа бяха препускали лудо под лунната светлина.

— Да, знам — отвърна той с тих и равен глас, но черните му очи я пронизаха с жаркия си плам.

— Защо не дойдеш и ти с нас? — предложи Чонси точно навреме. — Така ще можем да отложим сбогуването си, докато…

— Не! — прекъсна го отново Темпъл. — Аз… само ще ви забавя. — После погледна етикетите по куфара му: „Ред Стар Лайн“, хотел „Колон“, Барселона, Пансион „Изабела“, Мюнхен, и веднага промени темата на разговора:

— Ти май обикаляш света, а?

— Да, нещо подобно — потвърди Чонси. — Оттук тръгвах по Червено море за Египет, а после ще стигна до Гърция, оттам отивам в Милано и накрая, а това не е последната ми спирка, ще ида и в Монте Карло — обясни той и намигна. — За да завъртя някой и друг път познатата ми приятелка рулетката.

— Изглежда ще се забавляваш добре — отбеляза тя.

— Да… Е, смятам, че не бива да се бавим повече. Време е да се сбогуваме.

— Да, и аз така мисля — съгласи се Темпъл и му се усмихна топло. — Не можеш да си представиш колко ми беше приятна твоята компания.

— Ела тук, сладурче — каза Чонси, протегна ръце и я придърпа в мускулестите си ръце. — Божичко, колко ще ми липсваш! — добави и я притисна силно до себе си. Задържа я така за момент, докато тя беше облегнала лицето си върху яките му гърди, а той я милваше нежно по гърба. После изведнъж я пусна, дръпна се назад и промърмори:

— Да не ме забравиш, чуваш ли?

— Никога! — отговори Темпъл, а погледът й се отклони към Шариф, когато промълви: — Никога няма да те забравя!

Черните очи на шейха потрепнаха, после той я предупреди:

— Гледай да се върнеш по-рано тази сутрин, преди да е станало много горещо.

Темпъл кимна и не каза нищо.

Доведоха конете при тях, а тя се дръпна назад. Чонси се метна на седлото, докато слугата товареше куфара му на гърба на един от товарните коне. Шариф хвана юздите на Принс, обърна се и се огледа наоколо. Всички бяха заети с последни приготовления. Той махна на Темпъл да се приближи. Когато тя застана точно пред него, той протегна ръка, вмъкна пръстите под колана на бричовете й, притегли я плътно до себе си, наведе глава и прошепна:

— Бързо, скъпа, целуни ме.

После устните му се долепиха до нейните, гладки, топли и настойчиви, но само за момент. Вдигна глава, подръпна копчето в средата на блузата и й прошепна тихичко:

— Ще се върна до залез-слънце. И може пак да пояздим на лунната светлина, а?

И преди тя да успее да отговори, той се обърна и се метна чевръсто на седлото. Наведе се към нея и видя тъгата в очите й, която тя не можа да скрие. Той се намръщи и запита:

— Какво има?

Темпъл поклати глава, като се мъчеше да сдържи напиращите в очите й сълзи, и се насили да се усмихне.

— Нищо няма — отговори тя, сложи импулсивно ръката си върху бедрото му и усети как мускулите му се напрегнаха под дланта й. Гърлото й се беше свило и тя едва можеше да говори, когато прошепна:

— Добре съм.

Той кимна.

— А може би си уморена от нощната…

— Идваш ли, Шариф? — провикна се Чонси.

— Ей сега! — отговори му той, хвана ръката й и силно я стисна.

Тя се отдръпна. Той хвана юздите и препусна напред, за да настигне Чонси. Начело на голям керван те напуснаха селото, когато слънцето беше вече започнало да изгрява. Темпъл ги гледаше, докато се отдалечаваха. Чонси се обърна, за да й махне с ръка.

Темпъл вдигна ръката си високо и започна да им маха оживено. Надяваше се, че шейхът ще се обърне назад и също ще й махне, за да може да види красивото му лице за последен път.

„Шариф, погледни към мен. Моля те! О, скъпи, моля те, погледни ме! Ако ме обичаш поне малко, погледни назад и ми махни с ръка. Обичам те, Шариф, обичам те. Искам само да се обърнеш назад и да ми махнеш с ръка. Любов моя, любов моя, погледни към мен!“

Но Шариф не се обърна и не й махна.

Шариф Азис Хамид потегли от своя лагер в пустинята през този летен ден, без да се обърне нито веднъж назад.

Темпъл продължи да стои неподвижно там, докато керванът изчезна напълно от погледа й. Притиснала с ръка сърцето си, с очи, изпълнени със сълзи, отправени към мястото, където беше видяла за последен път Шариф, тя стоеше все още там, когато Тариз дойде да я вземе.

— Темпъл — произнесе той мило името й.

Стресната, тя примигна, обърна се назад и видя усмихнатия дребен слуга, който водеше оседланите коне към нея. Помъчи се да му се усмихне.

— Добро утро, Тариз — каза, колкото можеше по-весело. — Чаках те.

— Още е рано — отвърна, и черните му очи светнаха. — Значи си станала вече, за да изпратиш господин Уелсханс.

— Да. Да. Исках да се сбогувам с него. — Тя погали гладката шафрановожълта шия на Тоз и продължи: — Почакай ме една минута, Тариз. Искам да се върна за малко в шатрата, за да взема робата, която ми е оставила Рикия.

— Е, да. Вземи робата — отговори той. След малко слънцето ще започне да напича силно.

Темпъл се върна в шатрата и облече бялата роба, в която беше скрила манерката с водата и малко храна, която не би се развалила от горещината. После взе кафиеха^[1], но не го сложи на главата си. Не беше нужно да търси оръжие. Шейхът никога не държеше в шатрата си нищо друго, освен камата си, но сега я бе взел със себе си. Тя беше видяла обсипаната със скъпоценни камъни дръжка, затъкната в колана на бричовете му. И можеше само да се надява, че няма да изскочи някоя непредвидима опасност.

Темпъл преметна платнения шал върху ръката си, мина през завесите, спря се за малко и погледна голямото абаносово легло, в което беше прекарала някои от най-щастливите моменти от живота си.

Силна тръпка разтърси крехкото й тяло, а очите й се затвориха от мъка. После преглътна с усилие, прехапа долната си устна и залитна леко. За момент се замисли дали да не се откаже от плановете си.

Като въздъхна тежко, тя отвори очи. Не, нямаше да откаже. Трябваше да си отиде. Нямаше да чака, докато пламенните очи на шейха охладнеят и в тях започне да се чете само състрадание.

Темпъл бързо излезе навън. Нарочно не поглежда към Тариз, за да не забележи той сълзите в очите й. Метна се на гърба на Тоз, пришпори го и се провикна през рамо:

— Хайде да пояздим сега!

Слънцето вече се издигаше на хоризонта, когато двамата ездачи излязоха от селото, Темпъл пришпори леко Тоз и се насили да не се обръща назад.

Като знаеше, че е важно да се държи така, че всичко да изглежда както обикновено, тя поведе оживен разговор с бъбривия Тариз.

Когато се отдалечиха на няколко километра от лагера, Темпъл дръпна юздите на Тоз, спря и слезе от коня, като каза, че й се иска да повървят малко пеша. Усмихнатият прислужник също слезе от коня си и закрачи до нея.

— О-о! — извика тя, като се престори, че си е навехнала крака, и продължи: — Глезенът ми! О-о, не!

Тариз се намръщи и веднага се наведе да огледа глезена й.

— Трябва да си свалиш ботуша — каза той.

Темпъл не му отговори. Докато безмълвно му искаше прошка, бръкна в джоба на полата си, извади оттам напълнената с вода манерка и го удари по главата.

Тариз се свлече на земята в несвяст.

— Съжалявам, скъпи мой Тариз — промълви тя, наведе се и внимателно покри лицето му с платнения шал, за да не го пече слънцето.

После се обърна, метна се бързо на коня и препусна напред.