Нан Райън
Керван за Багдад (20)

Глава 20

Оглушителната престрелка престана така внезапно, както беше започнала, и в лагера се възцари донякъде обичайната нощната тишина, но Темпъл не смееше да помръдне или да издаде звук. Лежеше под масивното легло, където я беше напъхал шейхът, трепереше и не знаеше какво да прави.

Чу, че престрелката е престанала, но не знаеше кой е спечелил битката. Неочакваното нападение може би дори е било с цел да я освободят от нейните похитители. Възможно е нейното семейство да е научило за отвличането й и да е платило на наемници от някое вражеско арабско племе, за да нападнат селото на шейха и под прикритието на нощната тъма да я освободят. Може би това щеше да бъде последната й нощ като пленница в това отдалечено пустинно укрепление.

Може би, докато тя лежеше скрита тук, под легло на шейха, нейните освободители обхождат лагера да търсят. Може би трябваше да стане, да се втурне бързо навън и незабелязано от другите да ги уведоми, че е тук. Но веднага след всички тези „може би“, които я изпълваха с надежда, последва друго „може би“ и то беше то кова ужасяващо, че Темпъл застина.

Може би шейхът е бил убит в атаката!

За миг си представи Шариф да лежи мъртъв с надупчено от куршуми тяло, с невиждащи очи, вторачени нагоре към небето.

Темпъл примигна, за да заличи ужасяващото видение и едва преглътна, когато тъмната стая изведнъж се изпълни със светлина. Затаи дъх и зачака. Потрепери, когато една силна ръка я сграбчи за лакътя. Тя обърна глава и присви очи, за да разбере какво става.

После въздъхна леко разочарована, но и с голямо облекчение, като видя ясно пръстена с рубина, който проблясваше на слабата светлина.

Но изпищя от ужас, когато някакъв висок страшен мъж я измъкна изпод леглото и я изправи на крака, в него едва успя да разпознае шейха. Гол до кръста, небръснат, с обезумели от гняв очи, той беше покрит целия със засъхваща кръв. От лявото му рамо капеше прясна кръв и се стичаше по ръката му, а точно под дясното око имаше драскотина.

— Добре ли си? — попита я той с необичайно груб тон, а очите му започнаха внимателно да я оглеждат. Но изчака отговора й.

Преди тя да може да продума нещо, той започна да обръща на всички страни и да я опипва, за да открие дали има следи от нараняване.

— Престани! — запротестира тя, докато стискаше в едната си ръка чаршафа, с който се бе увила, а с другата, мъчеше да го отблъсне. — Добре съм, нищо ми няма.

Той не обърна внимание на думите й. Беше я стиснал здраво през талията и внимателно я опипваше. Темпъл започна да се дразни. Като искаше да се убеди, че е незасегната, въпреки нейните възмутени протести, той продължаваше да я опипва, оглежда и проверява, като прокара ръцете си през косата й, по врата й, по ръцете, по раменете и гърба й.

После той внезапно се обърна към дивана, на който тя спеше всяка нощ. Сърцето му се сви от ужас, като видя, че е надупчено от куршуми. Когато я погледна в очите, Темпъл съзря в тях някакво странно разнежване, което не бе забелязвала дотогава. И видя, че ръката му леко потрепери, когато я вдигна към бузата й. Тя обърна глава настрани, за да избегне докосването му, и лицето й се доближи до лявото му рамо. Тогава видя раната. Тя отпори уста и очите й се разшириха. Отдръпна се и прошепна с учудваща загриженост:

— Но тебе… са те улучили в рамото.

Изящните й пръсти несъзнателно се вдигнаха към раненото му рамо.

— Дребна работа — отвърна Шариф, като хвана ръката и, преди тя да може да го докосне. — Само една малка повърхностна рана. Ще наредя да донесат гореща вода, за да се измиеш. — И той показа кървавите петна, оставени от опипващите му пръсти върху белия чаршаф, с който се бе увила. После се обърна, но преди да излезе, добави:

— Ще спиш в моето легло тази вечер. Аз ще спя на дивана в голямата стая.

Темпъл тръгна срещу него.

— Но какво ще правиш с раната? Тя трябва да се почисти, да се превърже и…

— Тариз ще направи това.

— Аз ще му помогна — продължи да говори тя успокоена, че дребният мъж, към когото се беше привързала, не е пострадал.

— Няма нужда — отговори той троснато.

— Ще му помогна — настоя тя и тръгна след него, приковала зелените си очи в кървящото му рамо. — Много ли те боли?

— Не — излъга той, толкова отмалял и замаян, че залитна и се препъна.

Нежните ръце на Темпъл го обгърнаха през кръст. Притиснала бузата си до обления му в кръв гръб, тя прошепна:

— Няма нищо. Аз те държа.

— Не — отвърна той толкова тихо, че тя почти не го чу — Не ме държиш!

Шейхът затвори безпомощно очи, но не от болка, а от облекчение, че красивата златокоса жена не е ранена! Беше замаян от наслада, че е обвила около него меки си голи ръце.

 

 

Шейхът седеше сам на една дюна и гледаше гореща мараня, издигаща се от безкрайната пустиня.

Беше изминала една седмица, откакто хората на Мустафа бяха нападнали неговия лагер, но той все още се тревожеше и се чудеше дали турският султан не е научил по някакъв начин, че Темпъл е при него. Това му се стори невероятно. Нагиб беше смел и надежден куриер, който години наред беше отнасял много тайни съобщения до съюзниците му, пръснати из целия Арабски полуостров. Безстрашен мъж, той по-скоро щеше да жертва живота си, отколкото да позволи някое тайно послание да попадне във вражи ръце. Нагиб сигурно беше стигнал вече в Багдад и бе изпратил телеграмата до семейството на Темпъл в Америка.

Поклащайки глава, Шариф се мъчеше да се убеди, че всичко е наред, и че напразно се безпокои. Никой не знаеше, че американката му е пленница. Но въпреки това щеше да вземе всички необходими мерки, за да осигури безопасността на Темпъл.

През нощта на нападението, докато тя помагаше на Тариз да почистят и превържат раната на рамото му, той я уведоми точно кои са били нападателите. Предупреди я, че ако хората на Мустафа я заловят, трябва да се моли да не е жива.

— Не излизай сама от селото — предупреди я накрая.

Наведена над него, заета с почистването на мръсната засъхнала кръв от раната му, Темпъл не отговори.

Стиснал устни, хванал ръката й, той я накара да спре работата си.

— Погледни ме, Темпъл! — заговори той, а тонът му накара и нея, и Тариз да подскочат. — Чу ли ме?

— Да — отвърна тя отчаяно. — Каза да те погледна.

— Казах, че не бива никога да излизаш сама от селото. Никога! Обещай ми това.

Но сега той се питаше дали тя наистина е обърнала внимание на предупрежденията му. Доколкото я познаваше, той се съмняваше в това. Беше безразсъдна и упорита, а това бе опасна комбинация.

Темпъл Лонгуърт беше опасна и за много други неща.

Шариф почувства, че мъжествеността му се втвърдява, помръдва и се издува. Проклинаше се за своята слабост и за това, че тази жена оказва такова въздействие върху него.

После измърмори някакви ругатни и стисна зъби. Само като я погледнеше, започваше да копнее да я притисне в прегръдките си. А като помислеше за нея, кръвта във вените му кипваше. Бе зърнал за миг красивото й тяло през нощта, когато беше разкъсал гневно роклята й, но този образ се бе запечатал в паметта му. Той можеше да си го представи, когато поиска. И нямаше да го забрави никога. Дори да станеше полусляп старец, той пак щеше да вижда голото млечнобяло тяло на Темпъл, коленичила на леглото, и златисторусите й коси, разпилени по раменете й. Аллах да му е на помощ, защото тя беше съблазнителка, на която нито един смъртен не би могъл да устои.

Шариф въздъхна тежко.

Беше истинско мъчение да спи всяка нощ в същата стая с нея, знаейки, че тя е съвсем наблизо, гола и уязвима. Много пъти се бе изкушавал да се вмъкне в леглото й, докато тя спи. И да я целува, докато още не се е събудила напълно, да я гали, да я милва и да я обладае, преди тя да разбере какво става.

Буден или заспал, постоянно мечтаеше да се люби с нея. Колкото и да се мъчеше да не й обръща внимание, не успяваше. Чувстваше присъствието й всяка секунда, всеки божи ден и всяка нощ.

Не трябваше да я довежда тук. Не биваше да я пленява. Това бе ужасна грешка и щеше да плаща заради нея до края на живота си.

А смяташе, че го е обмислил добре. Планът му бе прост. Да отвлече Темпъл и да изпрати телеграма до влиятелния й вуйчо в Америка, за да го уведоми, че щом престане да изпраща оръжия на турците, тя ще бъде освободена.

Отвличането й беше последното средство, до което бе прибягнал. Години наред той и старият шейх преди него се бяха опитвали чрез всички възможни средства да убедят Дьо Плеси да спре да изпраща оръжия от американските си фабрики на кръвожадните турци. Той не ги бе послушал.

Шариф бръкна в джоба си и извади празната гилза куршума, която носеше винаги у себе си. После разтвори дланта си, загледа гилзата и си спомни разказа на стария шейх за това как е намерил същата тази гилза в малката ръчичка на Шариф, когато го открили в пустинята при мъртвия му баща и умиращата му майка.

Шариф затвори шепа.

Стисна силно зъби, настръхнал от чувството за безсилие, после се опита да прогони смущаващите го мисли за тази жена и причината за присъствието й в неговия пустинен лагер.

Е, тя скоро щеше да си отиде.

Но Шариф чувстваше инстинктивно, че това щеше да се окаже недостатъчно скоро за него.

Както правеше по няколко пъти на ден, откакто го бяха простреляли, Шариф размърда раненото си рамо като го повдигаше и отпускаше с кръгообразни въртеливи движения. Потръпна от болка и изскърца със зъби. Челото му се покри с пот, докато се насилваше да продължи тези изтощителни движения за раздвижване. Беше решил да раздвижи раменните си мускули, преди да пристигнат гостите на другия ден.

За пулсиращата болка и мъчителното болезнено чувство Шариф не споделяше с никого. Само когато беше сам, охкаше, стискаше зъби и трепереше от болки. Беше научил по примера на един друг човек, че уважавания вожд на едно племе не бива да показва никаква слабост. Никога! Старият шейх никога не показваше своите страдания, нито физически, нито душевни.

Дори и в края на живота си, когато имаше непоносими болки, преди Аллах да се смили над душата му.

В онези последни моменти, когато Шариф едва сдържаше сълзите, които пареха в очите му, и беше коленичил до леглото на шейх Азис Ибрахим Хамид, шейхът му обясни:

— Пророкът е казал: „Не бива да плачеш и да скърбиш за своите починали близки.“ — Шариф почувства, че човекът, когато наричаше свой баща, му напомняше, че не трябва да плаче за никого. Дори и за загубата на любим човек.

Колко пъти старият шейх му бе казвал:

— Вождът на едно племе трябва да се владее и да не издава чувствата си, за да не изглежда слаб в очите на последователите и на враговете си.

Шариф знаеше колко вярно и важно е това правило. Беше наясно, че малцина от вождовете на другите племена имаха толкова верни поданици, като тези, които служеха на него и бяха служили на баща му преди това.

Затова седеше сега сам на пясъчната дюна, далеч от селото и раздвижваше вдървените си раменни мускули, потреперваше и правеше гримаси. Той беше поддържал тялото си винаги във форма, а мускулите му бяха станали стоманено твърди от този изтощителен живот в пустинята и той нямаше да допусне една обикновена повърхностна рана да го накара да се размекне. Беше решил, че ще бъде в отлична форма за приятелските тържества, запланувани за другия ден по случай посещението на шейх Хисман Захра Рахман и на неговото племе.

Знаеше, че на това празненство ще го накарат да участва в церемониалния танц „Ардах“. Усмихна се кисело.

Нямаше да бъде достойно за племенния вожд, известен в цяла Северна Африка като „Ел Саиф“ (Сабята), да не може да изпълни ритуалния танц със саби.

 

 

Темпъл стоеше навън под сянката на навеса и наблюдаваше Шариф с присвити очи. Тя беше излязла навън, без да пита за разрешение, когато от вътрешността на прохладната шатра беше чула неговите хора да го викат.

Като се преструваше на безразлична и се правеше, че не знае, че той се е завърнал, Темпъл стоеше под сенчестия навес и наблюдаваше как вождът дърпаше юздите на белия жребец Бандит, докато слизаше по една наклонена дюна на изток от лагера към шатри и палмови дървета.

Дъхът й спря, когато той пришпори Бандит към селото. Темпъл вдигна ръка към свитото си гърло и почувства, че цялото й тяло е напрегнато в очакване на това какво ще последва. Знаеше какво ще направи Шариф, това я ужасяваше, но същевременно я и впечатляваше.

Докато яздеше с главоломна скорост и бялата му роба се развяваше зад него, Шариф рязко дръпна юздите, което накара жребеца да се изправи високо във въздуха. Това беше любимият номер на безстрашните арабски ездачи, но сърцето на Темпъл винаги забиваше като лудо, когато видеше такова изпълнение.

Тя почувства облекчение, когато вдигнатите във въздуха предни крака на жребеца се спуснаха надолу и отново докоснаха земята. После въздъхна дълбоко, кога безстрашният шейх слезе от коня си, хвърли юздите на усмихнатия млад коняр и се запъти към боготворящите го мъже, които се бяха струпали и аплодираха невероятната му смелост, като горяха от нетърпение да поговорят с него.

Темпъл знаеше, че Шариф е отишъл сам на дълга сутрешна езда в пустинята.

От две седмици Шариф не беше яздил с нея нито веднъж. Беше излизал всяка сутрин сам и бе отказвал да придружава някой от неговите лейтенанти, дори и верният му Тариз, който се чувстваше обиден, докато Темпъл беше само озадачена.

Този човек беше някаква загадка.

Беше изминала само седмица след раняването му по време на нощното нападение, но като го погледнеше човек, никога нямаше да разбере това. Широките му рамене бяха изправени под дългата развяваща се роба и движеше лявата си ръка сякаш никога не е бил раняван.

Той седеше сега обут с ботуши и поставил ръце на стройните си бедра, и с този ястребов поглед приличаше напълно на шейх от пустинята.

Е, добре!

Това я радваше. Тя се надяваше, че той винаги ще изглежда по този начин.

Така тя никога нямаше да може да забрави колко са различни техните два свята, техните традиции и цивилизации.

Темпъл стисна зъби и присви очи, като продължаваше да го гледа. Повя лек ветрец и повдигна ресните, които висяха от черния двоен декоративен обръч, опасал мургавото му чело. Той се усмихна на нещо, което му доставяше удоволствие. Хората се разприказваха оживено. Всички мъже се смееха и започнаха да говорят високо, после утихнаха. Темпъл чу, че произнасят няколко пъти „Хишман“, и разбра, че става дума за предстоящото на другия ден посрещане на едно от съюзническите племена на шейха. Тариз я беше уведомил за това. Той й бе казал, че шейхът Хишман Захра Рахман и неговото племе ще дойдат на другия ден и ще бъдат почетни гости на Шариф. Щяха да останат в селото най-малко два-три дни. Ясно бе, че всички очакват пристигането на почетния гост. Сигурно бяха запланували всякакви видове примитивни церемонии. Е, тя нямаше да присъства на тях. Нямаше намерение да умира от горещина пред лагерния огън, докато те пият това ужасно гъсто черно кафе, което толкова обичат, и тъпчат в устата си мазни парчета от недопеченото говеждо месо.

Темпъл поклати презрително глава. Тя се досещаше каква е представата за развлечения на тази тайфа от немити, груби и нецивилизовани арабски диваци.