Нан Райън
Керван за Багдад (22)

Глава 22

Темпъл току-що беше влязла вътре и се беше настанила на дивана, когато завесата на входа се повдигна. Тя се изправи и седна, като примигваше от внезапно нахлулата светлина.

Залязващите слънчеви лъчи осветяваха Шариф, докато стоеше на входа и все още стискаше здраво тежката сабя. Той бързо се приближи към нея, а златистите ленти, които опасваха намазаните му с масла мускулести ръце, блестяха на слънчевите лъчи. Темпъл потрепери, когато той се протегна, хвана я и я изправи на крака. Пръстенът с рубина се заби в гърба й и тя почувства допира на ятагана, когато дългото му метално острие опря плътно в бедрата й и като че я избута по-близо до него. Вдигна ръце да се залови за раменете му, и потрепери срещу него, когато той я погледна в очите и заговори гневно:

— Бях търпелив с тебе, американке, но ти непрекъснато ме предизвикваш. — Тя понечи да каже нещо, но той я спря: — Бях ти забранил да излизаш.

Темпъл отвърна:

— Не съм излизала, но…

— Това, че извика името ми, докато изпълнявах танца „Ардах“, можеше да ми струва живота.

Тя обаче заяви:

— Изпълнението на опасния номер „танц със саби“ можеше да ти струва живота.

Без да обърне внимание на думите й, той продължи:

— Ще стоиш тук, докато ти разреша да излезеш.

— О, значи искаш да стоя затворена тук, докато гостите ти напуснат селото ли?

— Искам да изпълняваш желанията ми.

Темпъл не можа да се въздържи и попита:

— И от гостуващата дъщеря на шейха ли изискваш да изпълнява желанията ти?

— Ти ми създаваш големи неприятности — отговори той, а ръката му се стегна около кръста й. Тежката сабя притискаше гърба й и я караше да се приближи по-плътно до него. — Дъщерята на шейха не ми създава неприятности.

— А какво ти създава? — попита тя.

— Само радост.

Темпъл почувства внезапна ревност.

— Ти ми каза, че била още дете.

— Не, ти си предположила така — отвърна той.

Младата жена присви очи.

— Значи, ще се ожениш за нея, така ли? Затова ли е дошла?

— Нужно ли е да знаеш всичко? — попита той.

— Всичко ли? Та ти не ми казваш нищо! Нямам представа защо съм тук, колко време смяташ да ме задържиш и какво смяташ да правиш с мене. — Пое си дъх и бързо добави: — Към харема си ли смяташ да ме зачислиш?

— Не!

Тя потрепери от грубия му тон, когато добави:

— Няма да можеш да бъдеш обучена както трябва.

— Пусни ме! — настоя Темпъл ядосано, като го блъскаше в гърдите и се мъчеше да се освободи от него.

— Ще те пусна, Темпъл, но няма да излизаш, докато не ти позволя.

— Значи ще живея завинаги скрита тук като пленница?

— Ще правиш това, което ти кажа! — заповяда той.

— А ако не се подчиня?

— Ще се подчиниш! — отговори той и я пусна. Изведнъж тя погледна роклята си. Беше изцапана с масло. Навъси се и извика:

— Изцапал си ми роклята! Знаеш добре, че нямам какво друго да облека. Какво ще правя сега?

Като съблече изцапания си елек, той отговори студено:

— Ще стоиш тук, където ти е мястото!

 

 

Темпъл остана в шатрата напълно забравена от Шариф. Стоеше измъчена и сама в затвора си с платнените стени, пренебрегната и изоставена, като че беше някаква мебел, докато той развличаше гостите си. Виждаше го само когато се връщаше, за да се измие и да си смени дрехите.

Тариз призна, когато Темпъл уж случайно го запита, че Мумтаз, красивата дъщеря на шейх Хишман Захра Рахман, била доведена с надеждата, че Шариф ще прояви интерес към нея. Темпъл едва се сдържа да не запита дали шейхът ухажва Мумтаз.

Но какво я интересуваше това?

Не беше нейна работа. Не я интересуваше дали той има една или четири жени. И все пак след трите дни и нощи, когато накрая шейхът Хишман Захра Рахман си тръгна от селото и отведе със себе си явно разочарованата си дъщеря, Темпъл изпита облекчение. Изведнъж се почувства гузна, въпреки че нямаше за какво, като си даде сметка, че е ревнувала от тази млада арабска хубавица и се е страхувала, че Шариф може да я пожелае и да я поиска за жена.

След заминаването на гостите животът в селото продължи както преди. Нищо не се беше променило. Шейхът продължаваше да се държи, като че ли тя не съществува. Ставаше все по-резервиран, подлудяващо сдържан и хладно безразличен.

 

 

През един изключително горещ ден шейхът забиваше шпорите на ботушите си в хълбоците на запотения си кон. Той беше ходил на тридневно събрание с едно от съюзническите им племена „отайбасите“ и сега бързаше да се върне в лагера.

Той присвиваше очите си срещу силната слънчева светлина, а слепоочията му пулсираха от безсънието през последните две денонощия.

Непрекъснато мислеше за Темпъл. Месеци наред се бори със себе си, опитвайки се да угаси изгарящата страст, която го съсипваше. Той я желаеше.

Искаше Темпъл дьо Плеси Лонгуърт. Желаеше я с цялата си страстна натура. Копнееше за нея толкова силно, че това се беше превърнало в истинско мъчение. Не издържаше повече. Беше безсилен пред първичната страст, която изпитваше към тази красива руса американка. Шариф се презираше за своята слабост, но знаеше, че ще я притежава независимо дали тя го иска или не, независимо от честта и разума.

Това постоянно изкушение го беше довело до полуда и той не издържаше повече.

Решението му беше взето. Нямаше връщане назад. Препускаше стремглаво напред към ада, но това вече му беше безразлично.

Бе опитал всичко. Беше се държал резервирано и незаинтересовано. Преструвал се бе, че не я забелязва. Понякога дори не смееше да я погледне, толкова се боеше от това до какво би могла да го доведе тази смайващо красива жена. Но дори и със затворени очи си я представяше прекалено ясно — нежната извивка на бялата й шия, златистите й коси, изумруденозелените й очи и меките й сочни устни.

Стотици пъти на ден се улавяше, че си представя нейния образ. Само Темпъл. Единствено тя.

Темпъл, с тесните си бричове за езда, яхнала жребеца Тоз и препускаща през пясъците. Темпъл, седнала срещу него на масата за вечеря с рокля със съблазнително дълбоко деколте. Темпъл, свила се на пода пред шахматната дъска. Темпъл, когато спи, гола, покрита само с чаршафа.

Темпъл! Темпъл! Темпъл!

Той трябваше да я притежава, за да не изгуби разсъдъка си. Само това можеше да го спаси. Това беше единствената му надежда да я прогони от мислите си и от кръвта си.

Присвил очи, Шариф най-после съзря прохладния зелен оазис, който като че го чакаше и го подканваше да се прибере. Забеляза голямата бяла шатра и си представи как Темпъл лежи с книга, оставена на гърдите й, които леко се надигат и отпускат.

Сърцето му се сви. Мускулите на ръцете му се напрегнаха, а пръстите му стиснаха здраво кожените юзди, като си представи как ще я грабне в прегръдките си и ще я отнесе в спалнята си. Ще я съблече гола, ще я отнесе в леглото си, ще я задържи там и ще се търкалят в развихрилата се наслада на първичния екстаз.

Шариф присви очи, а сърцето му биеше лудо. Той не отговори на поздравите на хората си, профуча бързо край тях и се отправи към шатрата. Втурна се през завесите, видя я и потрепери. Желаеше я толкова силно, че изпитваше болка.

Обаче си даде сметка, че не е в състояние да го направи.

Не можеше да я вземе насила. Не искаше да се люби с нея, когато тя не го желае и дори не може да го гледа. Тя беше прекалено хубава, за да иска това от нея.

Темпъл погледна шейха. Черните му очи блестяха в мрака. Робата му беше покрита с пясък и прах. Тъмна брада покриваше красивото му лице, като още повече подчертаваше малкия бял белег над устната му и го правеше още по-опасен. Той свали тюрбана си и го захвърли, черната му коса беше мръсна и сплъстена, по лицето и по врата му се стичаше пот.

Беше мръсен и разрошен.

Въпреки това й се струваше много привлекателен.

Темпъл безмълвно се изправи и тръгна към него. Докато се приближи, той беше съблякъл вече изцапаната си бяла роба и я бе хвърлил на земята.

— Шариф… — промълви тя и сложи ръцете си върху раменете му. Той разтърси глава и каза:

— Мръсен съм.

— Знам — отвърна му нежно. — Това не ми пречи. — Наведе се и долепи устните си до блесналата му от пот тъмна шия.

Щом почувства вкуса на кожата му, коленете й се подкосиха.

Неговият дъх като че секна, той вдигна ръка и подпря с нея златокосата й глава, когато тя разтвори ризата му и започна да обсипва с целувки широките му гърди. Той затвори очи и изпита някаква особена, мъчителна наслада.

Темпъл вдъхваше дълбоко неповторимата му мъжка миризма, докато устните й се движеха настойчиво и гальовно по гладката му топла кожа. Тя почувства, че отмалява, като усети силата на неговото стройно стегнато тяло, което като че се сля с нейното и коленете й отново се подкосиха.

Шариф потрепери, когато Темпъл плъзна език по шията и вдлъбнатината на гърлото му. Зарови ръце в косите й, вгледа се в красивото й лице и промълви:

— Само да те докосна и няма да мога да спра, докато не те видя да лежиш гола под мене.

Задъхана, тя отговори:

— И аз исках да ти кажа същото.