Нан Райън
Керван за Багдад (6)

Глава 6

След като бяха яздили три дни, мълчаливите мъже от кервана оставиха животните да си отдъхнат край водата на оазиса. През това време те също си почиваха и похапваха от оризовите кейкове и печеното агнешко. След обеда очите й започнаха да се затварят. На малкия димящ мангал се печеше още агнешко за мъжете.

Като въздъхна леко от удоволствие, че живее и се наслаждава на живота, тя се изтегна на земята, пъхна ръце под главата си и кръстоса в глезените краката си.

Пустинният вятър леко подухна, разлюля клоните на палмите и охлади горещите й бузи. Разговорите на мъжете продължаваха да звучат успокояващо в ушите й.

Гласовете им скоро се превърнаха в лек шепот и после заглъхнаха. Тя се почувства спокойна и отпусната.

Като обърна глава и я постави на прегънатата си в лакътя ръка, Темпъл се унесе. Сънливите й очи се отваряха и затваряха бавно като на дремеща котка.

Но изведнъж се отвориха широко, когато някакъв голям прашен облак се издигна на хоризонта.

Темпъл се надигна и седна, присви очи и загледа бързо нарастващия облак. Тя се уплаши, че това е „шаамал“, една от онези внезапно разразяващи се пясъчни бури, за които беше чела.

Чу се някакъв страшен трясък и от гъстия прашен облак изникнаха банда пустинни воини в черни роби, яхнали арабски коне.

Те препускаха в бесен галоп, сабите им проблясваха, а изпод копитата на конете им се вдигаха облаци прах и пясък. Вдигнали високо пушките си и издавайки на висок глас някакви команди на арабски, племенните воини с тюрбани на главите се носеха като вятър през пустинята.

Бяха се насочили към техния лагер.

Темпъл разбра какво става. Някаква банда от престъпни крадливи и диви пирати нападаха нейния малък керван.

Без да ги изпуска от очи, тя насочи ръка към пистолета, но установи, че е изчезнал.

Изненадана, наведе очи и разбра, че гладкият кожен кобур лежеше на земята, където го беше оставила, но маузерът го нямаше.

— Какво, по… — изруга тя, скочи на крака и се втурна към Сархан и останалите.

— Какво чакате? — провикна се сред оглушителния шум. — Стреляйте по тях! Стреляйте над главите им! Изплашете ги!

Нейните водачи обаче не се подчиниха на командите й.

Смаяна, Темпъл погледна изплашено Сархан. Едрият арабин дори не беше взел пушката си. Той стоеше до димящия мангал с празни ръце и гледаше спокойно как бързо препускащите нападатели се приближават към тях.

— Дяволите да те вземат, Сархан! — извика гневно тя и сви юмруци. — За какво смяташ, че съм те наела? Да гледаш безучастно как ще ограбят всичко, което имаме!

Брадатият едноок водач се направи, че не я чува, и дори не се обърна да я погледне.

Объркана и ядосана, Темпъл вдигна свитата си в юмрук ръка и започна да ругае въоръжените бандити, които обикаляха около лагера като рояк черни врани.

— Няма да намерите нищо тук! — изкрещя тя на нападателите, които помитаха всичко по пътя си. — Чухте ли ме? Тук няма нищо за крадене! Нищо!

Изплашена и побесняла, тя стоеше неподвижно, докато конниците препускаха към нея. Те настъпваха към лагера, конете им пръхтяха, а копитата им изпочупваха всичко по пътя си. Сабята на един от нападателите разсече квадратния мушамен навес, издигнат, за да пази сянка, а конят му събори един от подпорните колове.

Както бълваше ругатни към дивите ездачи, Темпъл изведнъж изпищя, когато един от брадатите бандити се наведе, грабна я и я тръсна на седлото пред себе си. Тя се въртеше като бясна в мускулестите му ръце и крещеше като луда, докато похитителят й я дръпна назад към гърдите си толкова рязко, че тя за момент остана без дъх.

Темпъл се задушаваше, въртеше очи и се опитваше да си поеме дъх, докато нейният похитител пришпори коня си с такава сила, че тя щеше да падне, ако ръката му не я държеше здраво през кръста. След като издаде някакви команди на хората от племето си, той препусна напред и се отправи на изток.

Макар че беше започнала да диша нормално, очите й се изпълниха със сълзи, а сърцето й биеше лудо в гърдите. Тя обърна глава и видя, че се отдалечават от лагера. Всички водачи стояха там спокойно и не си помръдваха и малкия пръст, за да й помогнат, докато тези черни демони на пустинята я отвличаха нанякъде.

Темпъл гледаше към лагера, докато хората й, останали там, се отдалечаваха и ставаха все по-малки. И накрая просто изчезнаха, а пръхтящият кон, на който беше качена, премина една висока дюна и се отзова от другата страна на лагера.

Преглъщайки мъчително, Темпъл продължаваше да гледа над рамото на арабина, като все се надяваше, че като по някакво чудо Сархан и неговите хора ще се съвземат и ще дойдат да я спасят. Измина доста време, но не изглеждаше, че някой ще й се притече на помощ.

Темпъл се видя принудена да приеме ужасяващата истина. Те нямаше да дойдат. Никой нямаше да я последва. Тя беше изоставена сама. И трябваше по някакъв начин да се спаси от тези черни диви пирати.

Бавно обърна глава и се вгледа в брадатото лице с орлов нос на своя похитител. После извика високо, за да чуе той:

— Какво искате от мен? Къде ме водите?

Но си даде сметка, че все едно го е казала на вятъра.

 

 

През следващите ужасно дълги двадесет и четири часа нейните похитители я отвеждаха все по-навътре в пустинята. Тя нямаше представа къде я водят и какво смятат да правят с нея. Нямаше да може да научи нищо от тях. Те говореха само арабски, а тя не разбираше нито дума от това, което си казваха.

През целия дълъг горещ следобед препускаха право на изток. Луната беше вече високо в пустинното небе, когато спряха най-после да пренощуват. Темпъл беше обзета от ужасен страх, когато те започнаха да си правят лагер. Накладоха огън и постлаха черджетата си за спане.

Тя отказа да яде. Не искаше и да легне на черджето, което постлаха за нея. Седеше упорито пред огъня, като гледаше пламъците, обвила коленете си с ръце, беше решила да остане там цяла нощ, докато й се удаде възможност да избяга.

Поуспокои се, когато не я насилиха да легне и да спи до някой от бандитите. Беше безкрайно благодарна за това. Но скоро разбра, че не е възможно да избяга. Един от мъжете остана на пост цяла нощ с пушка, изправена между краката му, а черните му очи я следяха.

Късно през нощта Темпъл едва държеше отворени очите си и толкова й се спеше, че не можа да остане повече будна.

Като погледна към въоръжения пазач, тя бавно се отдръпна от огъня, легна на едната си страна със сгънати колене и постави ръце под бузата си. После веднага заспа.

На другата сутрин, като видя, че никой от тези пустинни пирати не я беше докосвал, у нея се породи слаба надежда.

Тя си беше представяла най-лошото.

Но по-късно разбра, че я очаква нещо още по-лошо.

Точно на обяд, когато палещото слънце в пустинята беше в своя зенит, нейният широкоплещест брадат похитител изведнъж спря големия пръхтящ жребец.

Той мълчаливо я хвана през кръста и я свали от седлото.

Щом ботушите й докоснаха земята, обърна коня си и препусна напред. Останалите го последваха, като оставиха Темпъл да стои сама на пясъка в пустинята.

Стъписана и изплашена, тя стоя там една минута, после се затича след тях.

— Моля ви — викаше, като тичаше, — върнете се! Не ме оставяйте тук! Върнете се! Върнете се!

Продължи да тича, докато остана без дъх и остра болка я прободе в лявата страна. Бягаше и се държеше за хълбока, докато те изчезнаха сред дюните.

Но накрая престана да тича и спря.

Сълзи започнаха да се стичат от очите й, като се наведе, натисна с две ръце хълбока си и потрепери от изтощение. Дългата й влажна от пот коса се спускаше около зачервеното й лице. Облиза сухите си напукани устни и се опита да преглътне. След като повтори това няколко пъти, най-после успя.

Оправи косите си и отмахна от очите си падналите кичури. После се опита да размисли. С ужас осъзна, че няма да оцелее при тази палеща горещина в пустинята. Нямаше нито вода, нито храна.

И щеше да умре в това пусто място, а нямаше дори да разбере защо.

Като се опита да превъзмогне страха, който я беше сковал, тя си каза, че трябва да запази самообладание. Започна да се върти в кръг, като се чудеше в коя посока да се отправи. Хапейки долната си устна, вдигна ръка, за да прикрие очите си от слънцето, като се питаше къде може да е най-близкото село или най-близкият пустинен кладенец, или разхлаждащ оазис със сенчести дървета и хора. Приятелски настроени араби, които биха могли да й помогнат.

Тя въздъхна с мъка и я обзе чувство на безсилие. Не знаеше накъде да тръгне, а нямаше карта да се ориентира по нея. Но трябваше да направи нещо. Да тръгне нанякъде. Не можеше да стои така и да чака да умре. Трябваше поне да се опита да се спаси.

Съжаляваше, че не носи тропическата каска на главата си. Слава Богу, че поне беше с бричове, ботуши и блуза с дълги ръкави. Реши да тръгне на север. Вдигна решително брадичката си и се отправи към една верига далечни планини, чиито извисяващи се върхове едва се открояваха на хоризонта на север.

Нямаше представа къде се намира и колко е далече от морето, но се надяваше, че Средиземно море може би е от другата страна на, тези далечни планини.

Безжалостното слънце печеше силно и като че се отразяваше от нажежените пясъци, докато тя вървеше към далечните планини. Започна да й се струва, че там има някакъв красив златен град, привлекателен и многообещаващ, до който никога няма да може да стигне.

Темпъл примигна няколко пъти и присви очи, като видя някакво блестящо езеро, а гладката му повърхност просветваше на слънцето като хиляди скъпоценни диаманти. Но всеки път, щом стигнеше до прохладното езеро с бистрата вода, то се изпаряваше пред парещите й очи.

Миражите продължаваха да измъчват напълно изтощената, ожадняла Темпъл, докато се движеше в палещата жега на пустинята. Лицето й се беше зачервило от горещината, устните й бяха пресъхнали от жажда, бялата блуза с дългите ръкави беше прогизнала от пот и беше залепнала към кожата й.

Тя продължаваше да върви с треперещи крака, препъваше се и падаше, ставаше и отново пристъпваше напред, гърлото й беше толкова сухо, че просто я болеше, а в главата си чувстваше пулсираща болка.

По едно време падна и почувства, че не може да направи нито крачка повече. Въпреки това се вдигна с усилие и тръгна отново, като си помисли, че може да припадне от ужасната жега.

Почувства се толкова слаба и замаяна, че почти не можеше да се ориентира. Безкрайните пясъци започнаха да плуват пред очите й, издигаха се и се спускаха надолу като океански вълни.

Като отказваше да се признае за победена, тя вървеше напред. Олюляваше се и се чудеше колко ли километра е изминала и колко й остават да извърви.

Изгаряна от жаждата и безмилостната жега, тя нямаше повече сили да продължи. Трябваше да си почине. Свлече се на колене, като се мъчеше да преглътне отчаяните сълзи, които напираха в очите й.

После избърса нежеланите сълзи с опакото на ръката си и се загледа в пустинята, която се простираше на километри от нея.

Нямаше нищо. Нищо, освен пясък, слънце, горещина и… смърт.

Полузамаяна, Темпъл продължаваше да гледа безкрайното море от пясъци, което я заобикаляше. Беше ужасяващо тихо. Не повяваше дори ветрец, който да повдига във въздуха песъчинките.

Съвсем замаяна, тя се отпусна на колене в златното пясъчно море и изведнъж забеляза някъде далече на хоризонта на изток зад една висока дюна малко облаче прах.

Примигна, вдигна ръка, за да закрие от слънцето измъчените си очи, и загледа като хипнотизирана конника, който изникна иззад дюната.

За секунди снежнобелият кон се изправи величествено на фона на ясносиньото небе, а кремавата роба на ездача се изду като огромни бели криле.

Темпъл отвори уста от изумление и ужас. Несъзнателно се изправи на колене, докато самотният конник се приближаваше бързо към нея.

Прекалено изтощена и замаяна, за да се изправи напълно, тя остана коленичила в пясъка. Големият препускащ жребец спря на няколко крачки от нея.

Конникът с бялата роба се наведе от коня си и й подаде изтънчената си тъмна ръка.

На ръката му проблесна пръстен с огромен кървавочервен рубин.