Нан Райън
Керван за Багдад

Глава 1

Лондонско кабаре

Благоуханна пролетна вечер през 1898 г.

Един рубин просветваше в полумрака на кабарето. Шестте ъгъла на червения скъпоценен камък изпускаха блестящи звездички, заради които беше наречен „Звезден блясък“.

Вадеха ги от прочутите мини на Могок в Бирма, родината на някои от най-красивите рубини в света.

Този беше много ценен заради особения кървавочервен цвят, наречен „кръв от гълъб“.

Древните гърци са наричали този особен цвят „антрацитен“. Аленочервен, той пламтеше като нажежен въглен.

В индуската религия рубинът е смятан за един от най-ценните камъни. Приписват му магически свойства. Твърдят, че този изключително търсен скъпоценен камък носи спокойствие и благоденствие на своя притежател.

Според легендата редкият рубин може да предупреждава своя притежател за надвиснала опасност, като се променя, става тъмен до черен и си възвръща нормалния цвят едва когато опасността премине.

Всички рубини са ценни. Но тези с тъмночервения цвят и с повече от три карата са сред най-редките.

Рубинът, който просветваше на меката светлина в кабарето, беше повече от шест карата. Той беше украсявал един Буда в Бирма, чиято статуя се извисявала в Могок, високо на един хълм над долината, където били намерени скъпоценните камъни.

Сега бе само камък, инкрустиран в обикновен златен пръстен, който украсяваше изящна мъжка ръка. Тя беше голяма, загоряла, добре поддържана, с къси, чисти, ниско подрязани нокти и контрастираше с ослепителната белота на покривката, върху която лежеше. Мъжът, който носеше пръстена с прекрасния шесткаратов рубин, седеше неподвижно. Беше сам на маса за един човек, поставена по-настрани в мецанина край открития балкон на кабарето. Мъжът не помръдваше, не трепваше. Не поздравяваше посетителите, не се обаждаше на познати и не викаше келнера. Седеше напълно неподвижен и все пак изглеждаше нехайно отпуснат.

Беше мургав и изумително красив — изискан, изтънчен и много самоуверен.

Висок и широкоплещест, с гладка, доста тъмна кожа, той имаше гъсти лъскави гарвановочерни коси, които хвърляха синкави отблясъци на светлината.

Беше облечен много изискано. Носеше елегантен бял ленен костюм. Отлично скроеното му сако беше разкопчано и придърпано зад стола. Ушитата по поръчка сиво-синя риза беше от фин египетски памук. Колосаната яка беше стегната около гладкия му тъмен врат. Носеше кафява копринена вратовръзка, а от десния горен джоб на сакото му се подаваше копринена кърпичка.

Красивият елегантно облечен мъж дори не забелязваше любопитните женски погледи, отправени дръзко към него. Масичката, на която седеше, се намираше точно до железните перила, обграждащи мецанина в слабо осветеното, задимено и кипящо от живот кабаре. Той наблюдаваше с черните си, пламенни очи дансинга, който се намираше точно под него. Там танцуващите двойки се въртяха като постоянно променящ се разноцветен калейдоскоп, в който се редуваха светли летни бални рокли, грижливо подредени блестящи букли и проблясващи бижута. Поли с ярки цветове се развяваха и усукваха, докато усмихнати мъже въртяха грейналите си от радостна възбуда партньорки.

Но мъжът виждаше само един цвят и само една танцьорка.

Млада стройна жена, облечена в червено, беше обект на вниманието му. Очите му бяха приковани в нея. Беше започнал да я наблюдава от момента, в който тя пристигна с група смеещи се, добре облечени бохеми. Сега тя се въртеше в обятията на някакъв висок мъж, който явно беше пленен от нейната прелест.

Макар и да не беше заслепен като нейния кавалер, тъмнокосият мъж веднага установи, че жената в червено е красавица.

Копринените й руси коси, разпилени по голите й рамене, обграждаха изваяното й лице с фини класически черти. Той не можеше да види цвета на очите й, но установи, че са големи и блестящи, а миглите й са дълги и тъмни. Носът й беше малък и леко вирнат нагоре, а меките й сочни устни бяха чудесно оформени и толкова аленочервени, че приличаха на рубина на пръста му.

Забеляза, че е висока, грациозна и със съблазнително тънка талия. По негова преценка тя вече беше на възраст за женене. Тялото й беше великолепно, гъвкаво и източено и дрехите й стояха безупречно, като подчертаваха изключително женствените й форми.

Младата жена беше смайващо красива с роклята си от червен шифон, а дълбокото деколте разкриваше млечнобялата кожа на високите й пищни гърди. Като подчертаваше съблазнително стегнатия й корем и тънката й талия, ефирният аленочервен плат се спускаше по изящната извивка на бедрата й и падаше на красиви гънки.

Тя беше красива и много весела. Непрекъснато се смееше и говореше по-високо от онези жени, с които беше свикнал да общува.

Малкият бял белег от лявата страна на устните му потрепваше, докато той я наблюдаваше. Красивото му лице изведнъж се вкамени и той неволно стисна силно зъби. Продължи да се взира напрегнато в жената в червено.

 

 

— Скъпа моя, много ми се иска пак да си помислиш — заговори сър Уилям, докато въртеше на дансинга русата си партньорка. — Такова пътешествие не само е напълно излишно, но е безразсъдно и опасно. — Красивото му аристократично лице беше загрижено.

— О, Бил, престани! Да не говорим повече за това — каза Темпъл Лонгуърт и се изсмя на неговата загриженост. — Ще бъда в пълна безопасност, уверявам те. Мъжете постоянно пътуват през пустинята и никой не се тревожи.

— Да, мъже, Темпъл — отвърна сър Уилям. — Но не и жени. Не и красиви руси млади жени, които…

— Ще замина! — отговори тя, като го прекъсна. — Планирам това пътешествие от месеци и нищо не може да ме спре.

Сър Уилям въздъхна отчаяно. Знаеше, че щом упоритата Темпъл Лонгуърт реши нещо, никой не може да я спре. Особено пък той. И тъй като много искаше да я предпази и мечтаеше да я направи своя съпруга, той я притегли в обятията си. После долепи буза до нейната и затвори очи. Искаше му се да успее да я убеди да се омъжи за него още сега и да се откаже от глупавите си намерения за опасни пътешествия в далечни нецивилизовани земи.

Темпъл Лонгуърт му позволи да я притиска до себе си. Но щом усети какви мисли го вълнуват, реши, че не трябва да го насърчава. Тя, разбира се, нямаше никакво намерение да се омъжва за него.

Нямаше да позволи на сър Уилям да развали доброто й настроение. Искаше само да танцува, да се смее и да прекара добре времето си през тази последна нощ в Лондон.

Та нали в края на краищата бяха дошли тук да се забавляват.

Двадесет и пет годишната американска наследница беше излязла тази вечер с любимите си приятели, за да отпразнува дългоочакваното пътешествие из обширните арабски пустини. Млади и стари двойки бяха дошли с Темпъл на прощалната вечер, за да се поразвлекат и да се позабавляват, макар че също като сър Уилям изказваха безпокойството си за предстоящото й приключение.

Те бяха уверени, че е доста опасно за млада хубава жена да прекосява обширните арабски пустини само с един придружител — нейния верен далечен братовчед на средна възраст — Рупърт Лонгуърт.

— Братовчед ми Рупърт няма да бъде единственият ми придружител — обясняваше Темпъл. — Ангажирала съм няколко надеждни арабски водачи. Така че, както виждате, няма защо да се тревожите.

И тъй като тези хора бяха от привилегирования елит и не бяха свикнали да се вълнуват дълго, престанаха да се тревожат и продължиха да се забавляват. А най-много от всички се забавляваше смелата, жадна за силни изживявания и приключения Темпъл Лонгуърт, която щеше да напусне Лондон призори и да се отправи на дългото си пътешествие.

Тази вечер настроението беше приповдигнато, танците — оживени, а Темпъл, много привлекателна в роклята от аленочервен шифон, както винаги беше център на вниманието.

Пренебрегвайки напълно предупрежденията на своя красив придружител сър Уилям Пери, както и на всички останали от компанията, Темпъл се забавляваше от сърце. Развълнувана от предстоящото приключение, леко пийнала, тя танцуваше с ослепителна усмивка на поруменялото си лице, вдигнала грациозно ръцете си над главата, а полите на вечерната й рокля се полюляваха и от време на време разкриваха тънките глезени на добре оформените й крака.

 

 

До площадката при стълбището мълчаливият мъж извади златна табакера. Без да откъсва поглед от жената, която се въртеше на дансинга, той взе една от любимите си френски цигари. Всмукна дълбоко, после извади цигарата от устата си и бавно изпусна дима, който започна да се вие на спираловидни кръгчета във въздуха. Свали ръката си от масата и погледна рубина. Тъмните му очи леко се разшириха.

Камъкът беше потъмнял и бе станал почти черен. Но мъжът не беше суеверен. Устните му се разтвориха в цинична усмивка и той реши, че невероятната промяна в цвета на рубина се дължи на променящите се светлини в кабарето.

Мъжът бавно пушеше френската си цигара и продължаваше да наблюдава движенията на красивата руса американка.

Изведнъж студени тръпки полазиха по гърба на Темпъл. Тя долови някакво присъствие, почувства напрегнатия поглед на нечии очи, които я наблюдаваха, изследваха я и я докосваха. Темпъл вдигна глава над рамото на сър Уилям и не видя никого, освен приятелите си. Долният етаж на разкошния клуб беше почти празен, тъй като бе вече късно и редовните посетители си бяха отишли.

Тя вдигна очи към мецанина и веднага забеляза мургав мъж с бял костюм, който седеше сам на малка маса до железния парапет. Зърна само за миг черната му коса, тъй като той се отдръпна и лицето му остана напълно скрито. Доста заинтригувана, Темпъл разбра, че този загадъчен мъж я наблюдава. Започна несъзнателно да кокетира. Смееше се прекалено високо и танцуваше по-лудо отпреди. Преструваше се, че изпитва по-голямо удоволствие, отколкото изпитва в действителност, й то само заради него.

Необяснимо защо й се искаше да задържи вниманието на непознатия. Започна да преиграва и не можеше да спре. Искаше той да продължава да я гледа все така. Беше решила да възбуди интереса му. Едновременно й стана и топло, и студено, и тя потръпна от наслада, като чувстваше, че загадъчните очи на непознатия я наблюдават.

Започна да се върти буйно. Русите й коси се разпиляха върху голите й рамене, а червените й поли се вдигаха все по-нависоко.

Темпъл погледна предизвикателно нагоре, но беше леко разочарована, като видя, че масата е празна.

Мургавият непознат си беше отишъл.

Темпъл дьо Плеси Лонгуърт кой знае защо се почувства потисната.

Глава 2

Минаваше полунощ, когато лъскавата черна карета с герба на Пери се приближи към лондонския хотел „Савой“. Сър Уилям и Темпъл бяха сами в нея. Рупърт Лонгуърт, преданият братовчед на Темпъл, бе дошъл на празненството, но бързо се беше изморил, беше се извинил и се бе върнал в хотела веднага след десет часа.

Човек с установени навици, Рупърт Лонгуърт — петдесет и осем годишен вдовец, никога не си лягаше по-късно от единадесет и половина, независимо къде и с кого беше.

Той би обяснил на всеки, който би пожелал да го изслуша, че държи всяка вечер точно в десет и половина, да си облече копринената пижама с монограм, след което винаги изпиваше по две чашки коняк и прочиташе поне по една глава от някоя книга, преди да заспи.

Когато каретата спря пред главния вход на хотел „Савой“, Темпъл Лонгуърт се обърна към сър Уилям, поднесе му бузата си за целувка и каза:

— Много е късно, Бил. Да си пожелаем лека нощ тук.

— Не! — Сър Уилям Пери енергично поклати глава. — Скъпа моя, нима наистина мислиш, че ще ти позволя да се разхождаш из хотелските коридори сама по това време?

И преди Темпъл да успее да му отговори, той слезе от каретата. После се обърна и й предложи ръката си. Тя въздъхна тихо, но му позволи да й помогне да слезе на тротоара.

Щом влезе в обширното фоайе на хотела, Темпъл спря под огромен полилей и отново се опита да се сбогува.

— Беше чудесна вечер, Били, наистина много съм ти благодарна.

— Удоволствието беше изцяло мое — заяви той, като я хвана под лакътя и я поведе към асансьора.

— Не е нужно да се качваш до горе — спря го тя нежно. — Сега съм в пълна безопасност и…

— Ще те изпратя до вратата ти — настоя сър Уилям. — Всеки джентълмен би сторил това — продължи той, преди да влязат в обградената с решетки клетка на асансьора.

Асансьорът тръгна нагоре веднага щом се качиха, а сър Уилям Пери, като се обърна с гръб към пиколото, притегли Темпъл по-близо до себе си прошепвайки тихо:

— Толкова си красива! През цялата вечер ми се искаше…

— Бил, моля те, не тук… — Тя се отдръпна и смръщи вежди. Зелените й очи блеснаха и тя посочи с глава дребното момче, което обслужваше асансьора.

— Права си, разбира се — отговори сър Уилям и я погледна с многозначителна усмивка.

Нейният нетърпелив кавалер явно разчиташе, че ще бъде поканен да пийнат нещо, преди да се разделят. Но това нямаше да стане.

Тя беше изтощена от дългата вечер и от изпитото шампанско имаше леко главоболие. А и той, и неговата компания вече й бяха омръзнали. Надяваше се, че Уилям няма да направи някоя сцена.

Асансьорът изведнъж спря. Темпъл и сър Уилям излязоха в тихия коридор. Темпъл започна да се извинява, преди да стигнат до вратата на апартамента й на шестия етаж.

— Трябва да пазя абсолютна тишина — прошепна тя и леко се усмихна на сър Уилям. — Не желая да събудя братовчеда Рупърт.

— Не, няма да го събудим — отговори той и също й се усмихна.

Пред вратата на стаята Темпъл извади един ключ от малката си вечерна чантичка. После се обърна към сър Уилям. Той бързо протегна ръка към ключа и попита:

— Защо не ме поканиш да пийнем нещо, преди да се сбогуваме?

— Бих искала, Бил, но както ти казах вече, братовчедът Рупърт е…

— Заспал дълбоко и едва ли ще се събуди скоро — довърши той. — Забравих да ти кажа, че играхме на карти с братовчед ти във вторник следобед и добре си спомням, че неговият апартамент е на отсрещната страна на коридора.

Темпъл се усмихна и заяви:

— Успя да ме изобличиш, Бил.

— Не, не съм — отвърна той. — Но много те желая и…

— Недей! Не прави това!

— Трябва! Позволи ми да вляза вътре, скъпа. Само за момент. Искам да ти кажа всички онези неща, които имах желание да ти нашепвам, откакто за пръв път те…

— Говорихме вече за това — прекъсна го нетърпеливо младата жена. — Съжалявам, ако ти…

— Скъпа моя — прекъсна я той, — знаеш какви чувства изпитвам към теб. Обичам те, Темпъл — продължи и нетърпеливо обви ръце около кръста й. Сведе глава и й прошепна с дрезгав глас: — Моля те, не заминавай. Остани в Лондон. Омъжи се за мене, скъпа. Омъжи се сега, още тази вечер. Ще ти дам всичко, което пожелаеш. Ще се грижа добре за тебе и…

— Много ти благодаря, но мога да се грижа и сама за себе си! — прекъсна го Темпъл, като се мъчеше да се освободи от прегръдката му.

Той я пусна неохотно и я погледна с тъмносините си очи, когато тя безцеремонно му заяви:

— Няколко пъти вече ти казах, че много държа на независимостта си. Като всички останали, и ти знаеш каква жена съм. Нямам нужда и не желая да се омъжвам. Ти знаеше това. И ме уверяваше, че много добре ме разбираш. Каза, че се възхищаваш от моята откровеност и уважаваш позицията ми, защото и ти самият си на същото мнение. Помниш ли?

Той призна неохотно:

— Но то беше отдавна, моето момиче. Оттогава стигнах до…

— Запознахме се само преди две седмици.

— Две седмици или две години, какво значение има? Нашите фамилии са се познавали отдавна — отвърна той. — Мога да те направя щастлива, ако ми дадеш тази възможност. Позволи ми да вляза сега в стаята и…

— Не, съжалявам — заяви тя категорично. — Дай ми ключа! — Протегна ръка.

Разочарован, сър Уилям кимна тъжно, отключи вратата и й подаде ключа. Но преди тя да влезе в стаята, той повтори:

— Обичам те, Темпъл — каза го малко по-високо от обикновено и като че простена. — Обичам те безумно. Не мога да живея без тебе. Как можеш да бъдеш толкова жестока? Защо се държиш така?

— Шшт! — смъмри го тя с гневен глас, в който не звучеше нито нотка на съжаление. — Искаш да събудиш целия хотел ли?

— Това не ме интересува! — настояваше той. — Интересуваш ме само ти. Само нас двамата. Дай ми възможност да ти покажа колко те обичам. Прекалено много ли искам? Няма ли поне…

Сега той просто я отвращаваше. Тя се бе надявала, че няма да се стигне дотам, и разчиташе, че възпитанието му ще го накара да се държи по-сдържано. Предполагаше, че той ще запази достойнството си. Но явно бе сгрешила.

— Престани, Бил! — прекъсна го не особено любезно. — Съвземи се, за Бога! Никога не съм показвала, че има нещо между нас, защото не е имало. Сегашният ми живот ми харесва и нямам намерение да го променям. Не съм крила това от тебе. Нали?

Настъпи продължително мълчание.

— Не си — призна той накрая много потиснат. После добави: — Да, не си.

Изражението й се смекчи. Тя се усмихна и му протегна ръка. Той я хвана с двете си ръце, стисна тънките й пръсти и като че не възнамеряваше да я пусне.

Накрая тя каза:

— Благодаря ти, че направи престоя ми в Лондон толкова приятен.

— Една целувка за сбогуване, а? — помоли сър Уилям обнадежден.

Но не дочака отговора й. Като хвана ръката й, нетърпеливо се наведе и я целуна право в устата. След целувката се почувства като замаян. Но не и Темпъл.

Тя измърмори набързо „лека нощ“, вмъкна се в стаята и затвори вратата. Беше доволна, че се е отървала от него, че напуска Лондон на другата сутрин и че няма да го види повече.

Сър Уилям Пери се бе оказал голям досадник. Само, за две седмици се влюби до уши в нея и й предложи да се оженят. Колко разочароващо! А беше изискан и забавен компаньон през първата вечер, когато се запознаха.

Когато пристигнаха в Лондон с братовчед й Рупърт, бяха поканени в провинциалното имение на скъпия стар приятел на Рупърт — лорд Хембил, На приема присъстваха около петдесет души, повечето от които като братовчеда Рупърт бяха вече на възраст.

След дълго проточилата се вечеря Темпъл излезе на каменната тераса. Сър Уилям Пери също беше там и пушеше сам на лунната светлина.

Като го видя, тя му кимна и му се усмихна, после се изсмя весело, когато той каза:

— И вие ли скучаете до смърт?

Тя си помисли, че е намерила сродна душа в този висок, рус, изискан, тридесетгодишен английски благородник. Следващите няколко дни и вечери се забавляваше чудесно в компанията му. Той беше интелигентен, чаровен и не се интересуваше какво мислят или казват хората за него.

Но удоволствието не продължи дълго. Много скоро в сините му очи заблестя нескрито желание и в гласа му започна да се долавя прекалено разнежване. Преди да измине и една седмица, той й призна, че е влюбен в нея.

Темпъл въздъхна и се отдалечи от вратата. Събу пантофките си, пресече луксозния хол на апартамента, изгаси и последната от многобройните лампи и се запъти към спалнята.

Там светеше само малка порцеланова лампа с плетен бял абажур, която хвърляше слаба светлина върху лакираното махагоново нощно шкафче. Леглото беше оправено за през нощта. В края му бяха оставени нощница и пеньоар.

Темпъл започна бавно да се съблича, като си мислеше за неприятната сцена със сър Уилям. Все така се случваше, само че с различни мъже. Започваше приятна, забавна връзка с нищо неангажиращ, уверен в себе си зрял мъж, но после винаги настъпваше промяна. Тя мразеше мъжете, които се превръщаха в глупави, влюбени до полуда хлапета. В нейните очи мъжът заприличваше на смешен, объркан неуверен любовник, а мозъкът му се размътваше от желанието да притежава тялото и душата й. Понякога Темпъл се чудеше дали в нея няма нещо сбъркано. Може би не бяха виновни те. Вероятно тя беше тази, която е сбъркана. А може би трябваше да бъде доволна, че предизвиква такава страст. И сигурно щеше да се радва, ако не се случваше така, че след като някой мъж започнеше да я желае страстно, беше готов да се превърне в пластилин в ръцете й. А това я отблъскваше. Мъжете ненавиждаха жени, които се закачат за тях като увивни растения, и напълно ги разбираше. Тя изпитваше същите чувства. И, разбира се, се бунтуваше срещу спъващите вериги и угнетяващата вярност на някой лудо влюбен любовник.

Веднъж, преди години, бе решила, че е намерила истинския мъж. Беше привлечена не само от външния му вид, но и от ума му. Университетски преподавател и поет, той беше на двадесет и осем години, а тя на двадесет и една. Беше строен, с брада и изглеждаше наистина недостижим, което го правеше невероятно привлекателен.

Отнасяше се с нея като с равна, сякаш беше умна и блестяща като него. Техните изключително интересни разговори бяха като между двама интелигентни, свободомислещи мъже, всеки от които уважава острия ум на другия.

Беше чудесно.

Отегчена от баналните разговори за дрехи, храна и бебета, които водеха нейните приятелки, тя се вдъхновяваше и вълнуваше от интелектуалните разговори със своя образован приятел. Голям учен, който пишеше и хубави стихове, той беше и чудесен слушател, като я насърчаваше да мисли самостоятелно и да си казва открито мнението.

Всичко вървеше чудесно, докато в един студен ноемврийски следобед той успя да я убеди да се отбият в неговата каменна вила близо до университета.

Огънят в камината вече гореше, имаше бутилка шампанско и книга с негови стихове. Щом влязоха вътре, той я грабна в обятията си и започна да я целува още в антрето.

Това беше краят на тяхното хубаво приятелство. За една вечер блестящият университетски преподавател, чийто висок интелект я беше привличал толкова много, се превърна в някакъв глупав влюбен обожател, който не можеше вече да мисли както трябва и дори й предложи веднага да му стане жена.

Темпъл ядосано тръсна глава. Къде, питаше се, е мъжът, който да е силен и независим като нея? И който няма да й падне в краката още първия път, когато я целуне. Мъжът, който ще мисли като нея и няма да приема ограниченията в брака.

Въздъхна дълбоко и погледна порцелановия часовник зад нощната лампа до леглото. Беше два часът. Отдавна трябваше да е в леглото и да е заспала. Имаше среща с братовчед си Рупърт долу в трапезарията рано сутринта, за да закусят, преди да тръгнат към кейовете, откъдето щяха да вземат парахода, който да ги отведе към Ламанша за първия етап от дългото им пътешествие.

Темпъл започна да се съблича. Щом остана гола, взе тюлената нощница от леглото и я облече. Но не сложи върху нея пеньоара. И не си легна веднага.

Темпъл Лонгуърт както винаги беше неспокойна. Раздразнена. Незадоволена. Копнееща за нещо. Нещо… и тя не знаеше какво. Нещо, което не беше намерила досега, до двадесет и пет годишната си възраст.

Цялото й безгрижие беше изчезнало и неизвестно защо я обзе меланхолия. Изпитваше някакъв тъжен, но сладък копнеж.

Глава 3

Яркочервеният рубин проблесна, когато мъжът, който го носеше, започна да отключва вратата. Той отвори и влезе тихо в слабо осветеното антре на луксозния си ъглов апартамент. После остави безшумно ключа в плитка сребърна купа върху мраморната маса и влезе бавно в хола с високи тавани.

Докато разкопчаваше бялото си сако, една красива жена, облечена само в съблазнителна бяла дантелена нощница, излезе бързо от спалнята. Тя беше лейди Бароу, кръвна роднина на кралица Виктория и разкошна, тридесет и три годишна брюнетка с млечнобяла кожа, но сприхава по характер, разведена и негова любовница през последните шест месеца.

Тази връзка беше започнала да му омръзва. Отегчаваше го и самата тя. Беше се влюбила в него и бе станала непоносимо ревнива и раздразнителна, защото искаше да го владее.

Но никоя жена не го беше завладяла напълно и никога нямаше да го владее.

Лейди Бароу тръгна забързано към него.

— Крисчън, не може да се отнасяш с мене така! — развика се тя. — Няма да търпя такова нещо! Минава един, а ти каза, че излизаш за не повече от час. Къде беше, дявол да го вземе? И с коя? Искам да знам името й. Казвай веднага!

Докато ревнивата лейди Бароу продължаваше да беснее, Крисчън Телфорд невъзмутимо съблече сакото си, хвърли го на облегалката на един стол и отиде при барчето да си налее коняк.

— Просто няма да позволя това! Чу ли ме, Крисчън? Няма да ме пренебрегваш и да ме правиш на глупачка! Не можеш да очакваш… — и тя продължи да сипе упреци.

Крисчън разклати тъмната кехлибарена течност в кристалната чаша, а големият пръстен с рубина пръскаше червени искри при всяко негово движение. Вдигна чашата и отпи.

Накрая погледна към ядосаната зачервена жена, вдигна ръка и тихо, но властно изрече:

— Престани вече, Беатрис!

Лейди Бароу спря насред изречението. Тя знаеше, че той не се шегува, и незабавно се разкая за думите си. Съжали, че въобще е казала нещо. Беше изплашена, защото знаеше, че го губи, а може би вече го беше загубила. Тяхната връзка беше много бурна в началото. Обаче през последните няколко седмици Крисчън почти не обръщаше внимание на любовницата си. Тя познаваше по очите му, по гласа му, че скоро ще се разделят. Беше загубил интерес към нея и тя отчаяно се мъчеше да си върне любовта му.

— О, любов моя, прости ми — прошепна лейди Бароу.

— Няма нищо — отвърна той и си наля още коняк. Той седна машинално, оправи припряно ръбовете на панталона си и запали цигара „Картие“.

— Не е нищо — поде отново тя, вече съвсем сдържано. — Знам колко мразиш да те разпитвам и не трябваше да ти задавам въпроси.

Отметна назад косата си и се отправи кокетно към канапето. Като му се усмихваше мило, добави:

— Наистина се радвам, че се върна. Ужасно ми липсваше.

Крисчън всмукна силно от цигарата си и бавно изпусна дима. Погледна леко облечената хубавица, която се беше запътила към него, после промълви:

— Не очаквах, че ще бъдеш тук, Беатрис.

Тя нервно се засмя, седна до него и запита:

— Да не бъда тук ли? Защо, скъпи? Ама че глупава мисъл. Разбира се, че ще съм тук. И къде трябваше да бъда?

Той се обърна и я погледна право в очите. В погледа му се четеше отегчение и състрадание, когато заговори:

— Бяхме се разбрали, нали? Не ти ли го казах ясно? Решихме, че скъсваме и…

— О, престани, Крисчън! — отвърна тя със задавен глас. — Не говори така. Няма да допусна това да бъде краят. Не мога да те оставя да си отидеш.

— Това е последната ми нощ в Лондон — заяви той. — Не знам кога ще дойда пак. Ти си аристократка, хубава и богата, ще си намериш някой друг.

— Крисчън, любов моя — започна тя, — не искам друг. Желая само тебе. И ти ме искаш. Знам това. Сега си уморен и напрегнат, затова си такъв.

Усмихна му се гальовно, вдигна черната дантелена нощница високо над млечнобелите си бедра и седна върху коленете му.

— Няма да се получи нищо, Беатрис — каза той. — Свършено е. Съжалявам.

— Както искаш… — прошепна тя привидно спокойно, докато подръпваше възела на копринената му вратовръзка. — Свършено е, приела съм го. Но нима не можем да се насладим на тази последна нощ.

Започна сръчно да разкопчава ризата му. Той не направи нищо да я спре или да й помогне. Седеше там, отпиваше от коняка и пушеше френската си цигара, докато тя правеше всичко възможно, за да го възбуди. За секунди разкопча сиво-синята му риза, разкри мургавите му гърди и прокара пръсти през къдравите черни косми. После привлече и задържа погледа му, като лапна показалеца си и леко го смукна. Почувства, че стройното му тяло трепна, и като плъзна пръста си надолу, докосна тъмното плоско зърно на гръдта му и започна да описва кръг около него с навлажнения си пръст.

— Слез от мене — промърмори той, но в гласа му се прокрадна желание. — Върви в леглото.

— След малко — продължи да движи пръста си, наведе глава и започна да облизва зърното.

Крисчън въздъхна, остави чашата с коняка и загаси цигарата. После хвана главата й и я отдалечи от гърдите си.

— Това нищо няма да промени — заяви той и наистина го мислеше.

— Нищо ли? Как можеш да говориш така, когато чувствам, че си вече възбуден и напрегнат под мене?

Пусна косите й и леко докосна бедрата й. Тя сложи ръцете си в неговите и ги насочи внимателно така, че да повдигнат черната дантелена нощница. Като изпита приятна тръпка от усещането за победа, скоро се възбуди.

Тялото му все още отвръщаше на допира с нея. Тя щеше да го възбуди така, че той да я пожелае пак. Щеше да го накара да полудее от възбуда, докато накрая признае, че още я желае, че трябва да я има и да не я изоставя.

Лейди Бароу започна трескаво да смъква презрамките на черната си нощница. Едрите й гърди се показаха от черната дантела, а големите им зърна бяха вече щръкнали в очакване на пламенните целувки на нейния любовник.

Тъй като той не се наведе да притисне лице към гърдите й, лейди Бароу пъхна ръце в косите му и започна да го целува. Устните й се движеха трескаво върху неговите, тя потъркваше голите си гърди в него, за да може той да почувства напрегнатите им зърна.

По време на дългата им еротична целувка ръцете му започнаха да се движат нетърпеливо и сърцето й заби радостно. Беше долепила устни към неговите, с едната си ръка се беше заловила за черните му коси, а другата плъзна между телата им. Ловките й пръсти припряно започнаха да разкопчават катарамата на колана му, а после и копчетата на панталона му.

Изохка възбудено до устата му, когато неговата твърда мъжественост се изду под тесните панталони. После бързо свали ръката си, за да може да нагласи по-добре влажния си скут срещу твърдия възбуден член.

Накрая лейди Бароу откъсна парещите си устни от тези на Крисчън, вдигна глава и го погледна. Страстните му черни очи блестяха от възбуда, а гърдите му се надигаха и спускаха в учестен ритъм.

Тя ликуваше.

Беше й отнело повече време от обикновено, но накрая опитната в секса лейди Бароу беше успяла да възбуди не особено запаления си любовник. „Няма да можеш да ме напуснеш“ — помисли си победоносно, като се полюляваше ритмично срещу него. Започна да плъзга пръстите си нагоре-надолу по впечатляващо дългия му орган и с нетърпение очакваше да изпита пулсиращата му мъжественост.

Крисчън я обгърна през кръста и я повдигна. Лейди Бароу облиза бързо пръстите си, хвана члена му, прокара пръсти по вдигнатия му край, после го насочи към своята овлажнена топла очакваща го плът. След това го пусна и сложи ръце върху широките рамене на Крисчън. И двамата гледаха, докато той я плъзна бавно надолу по изправения си член.

Полуоблечени, те се любиха на канапето: тя, с вдигната нагоре черна дантелена нощница, той, с разкопчана риза и панталон. Когато стигна до кулминацията, лейди Бароу изохка силно в екстаз, после се отпусна върху изпотените му гърди. Задъхана и задоволена, прошепна:

— Занеси ме в леглото, любов моя, и ме дръж в прегръдките си цяла нощ.

Крисчън дишаше учестено, сърцето му биеше силно, но не й отговори.

Само я пренесе на леглото. Тя въздъхна и се протегна доволно, когато той се съблече и легна до нея. Като постави властно ръката си върху вече отпуснатия му член, който току-що й беше доставил толкова голямо удоволствие, лейди Бароу започна да го опипва закачливо, защото искаше да го възбуди отново.

Но ръката й след малко се отпусна, тя започна да диша дълбоко и скоро заспа.

Но Крисчън Телфорд остана буден. Беше неспокоен, раздразнен и нервен.

Стана от леглото и отиде в съседната стая. Взе цигара от златната си табакера и излезе на тъмния хотелски балкон.

Стоеше гол на прохладния нощен въздух и тъкмо се канеше да запали цигарата, когато една жена излезе на балкона до неговия.

Тя беше боса, само с тънка тюлена нощница, а тежките й руси коси се бяха разпилели по белия й гръб. Тръгна към перилата на балкона, хвана се здраво за тях, отметна назад глава и пое дълбоко дъх.

Цигарата му остана незапалена, докато Крисчън я наблюдаваше, а черните му очи се бяха присвили. Почти жестока усмивка изкриви устните му.

Това беше красивата руса американка, която беше наблюдавал в кабарето.

 

 

Темпъл седеше на балкона, наслаждаваше се на нощната тишина и прохладния ветрец. Кичури от разпуснатата й коса се повдигаха и се развяваха около лицето й. Тънкият плат на нощницата й леко се увиваше около дългите й крака. Градът под нея спеше в този късен час. Беше съвсем тихо и тя усети, че я обзема меланхолия. Стори й се, че е съвсем сама в този спокоен свят.

Изведнъж я полази тръпка, също както преди това в кабарето. Имаше чувството, че някой я наблюдава. Пулсът й се ускори и тя обърна глава, за да се огледа.

Но пъргавият като котка Крисчън Телфорд вече се беше отдръпнал и бе изчезнал. Темпъл не видя никого и нищо. Присви очи и дълго се взира в празния балкон.

Накрая поклати учудено глава, повдигна рамене и се прибра в стаята си.

Глава 4

Щом се зазори, оптимизмът и ентусиазмът на Темпъл се възвърнаха. Тя беше спала само няколко часа, но се чувстваше свежа, отпочинала и гореше от нетърпение да започне дългото вълнуващо пътешествие, което щеше да я отведе в далечната Арабия.

Това пътуване беше най-старателно запланувано, всички подробности по него бяха уточнени и тя се надяваше, че всичко, което може да създаде проблеми, е било предвидено. Месеци наред бяха уточнявали маршрута и бяха направили всички необходими приготовления. Бяха ангажирали каюти в парахода, бяха резервирали хотелски апартаменти, бяха си ушили подходящи дрехи и бяха наели опитни водачи да ги водят през пустинята, като бяха сключили гарантирани договори в град Алжир.

Напрегнатото планиране беше лесно в сравнение с трудността да убеди прекалено загриженото си семейство, че по време на пътешествието през пустинята тя ще бъде в пълна безопасност.

Майка й, баща й и бездетният й вуйчо, братът на майка й, който гледаше на нея като на своя дъщеря, се съмняваха, че е безопасно, и правеха всичко възможно да я разубедят. И тримата я предупреждаваха, че това пътешествие ще бъде пълно с опасности и е съвсем излишно. Всички те бяха единодушни, че една млада хубава жена не може да тръгне да пътува сама в нецивилизованата пустиня на Арабския полуостров.

Свободолюбивата Темпъл се беше приготвила да възрази на това.

— Не съм и имала намерение да пътувам сама в арабските пустини. Братовчедът Рупърт ще дойде с мен да ме пази и да ми прави компания.

Близките й отново недоверчиво възкликнаха:

— Братовчедът Рупърт се е съгласил да дойде с тебе в Арабия?

Придирчивият, своенравен Рупърт Лонгуърт не беше любител на приключения. А неговата представа за неудобства се изразяваше в това да не спи на копринени чаршафи. Не можеха да си представят, че той ще се съгласи да язди някаква миризлива камила през горещите пустини.

— Съгласи се. Дори го очаква с нетърпение — възкликна Темпъл, като пропускаше факта, че още не го беше уведомила, че ще пътува с нея. Но щеше го убеди, беше сигурна в това. Винаги успяваше да накара братовчед си Рупърт да прави, каквото тя поиска. Обикновено го тормозеше, дори тероризираше, за да се съгласи да изпълни желанията й. Сега каза припряно и развълнувано:

— Двамата с него ще отидем на пътешествие за пет или шест месеца.

— Толкова дълго ли? — запита майка й и нежното й чело се смръщи загрижено.

— Ще отплаваме за Англия и ще останем две седмици в Лондон — обясни Темпъл поверително, като погледна първо баща си, а после вуйчо си Джеймс дьо Плеси.

— Знаете, че братовчедът Рупърт много обича Лондон. Ще стоим две седмици там, ще минем Ламанша при Кале и ще пътуваме с влак до Франция. От Тулон ще прекосим Средиземно море и ще стигнем до Бур Саид. Ще минем през Суецкия канал и през Червено море, ще стигнем до Ал Мювал. Там ще се срещнем с водачите на кервана и ще тръгнем към пустинята.

— А колко време ще бъдете в пустинята? — попита баща й все още разтревожен.

— Два месеца — отговори тя. — Два месеца, след като тръгнем от Ал Мювал, ще стигнем в Багдад, откъдето ви обещавам, че ще ви изпратя телеграма, за да знаете, че сме живи и здрави.

Скептично настроените й близки продължиха да се опитват да я разубедят, но накрая се отказаха. Разбраха, че е безсмислено. Темпъл не беше вече предишното своенравно дете. Тя беше вироглава двадесет и пет годишна жена, напълно независима финансово, тъй като беше получила част от сума, поставена под попечителство. Не се нуждаеше от парична помощ, затова не беше необходимо да иска позволение от тях и можеше да върши онова, което й се харесва.

— След като си починем няколко дни в Багдад, ще си тръгнем обратно за вкъщи — им каза Темпъл, а изумруденозелените й очи се изпълниха със задоволство. Хвана ръката на баща си, нежно я стисна и изрече: — Какво толкова може да се случи?

— Какво, наистина? — измърмори баща й.

 

 

Докато Темпъл и братовчед й Рупърт стигнат до кейовете, започна да вали и задуха студен вятър. Но лошото време не можеше да развали настроението на Темпъл.

Красива и жизнерадостна, с яркожълтата си пелерина за дъжд и с вдигната качулка, която скриваше русите й коси, с чадър, разтворен над главата й, Темпъл се смееше весело, докато се качваше по хлъзгавия мостик.

Рупърт Лонгуърт обаче не беше в такова добро настроение. Вървеше под чадъра на Темпъл и мърмореше, че е изгубил своя голям и удобен черен чадър — третия, който беше забравил някъде след пристигането им в Лондон. Беше вдигнал яката на палтото си, а на раменете си беше метнал черната пелерина за дъжд.

Щом стъпиха на палубата, Рупърт предложи да слязат долу и да изпият по чаша горещо кафе, а можеше би и нещо по-силно. Темпъл отказа. Тя не се притесняваше от дъжда и вятъра и предпочиташе да остане на горната палуба.

— Както искаш, дете — каза изисканият прошарен господин, като се мръщеше и примигваше на дъжда.

— Ето, вземи това — каза Темпъл и му хвърли чадъра си. — Той не ми трябва.

— Разбира се, че ти трябва, ако ще стоиш тук горе. — Погледна тъмните надвиснали облаци. Тя поклати отрицателно глава и пъхна чадъра в ръцете му.

— Е, добре, но гледай да не настинеш. Ще бъде жалко, ако се разболееш сериозно, тогава няма да можем да отидем в Арабия — предупреди я той и бързо се отдалечи.

Темпъл се усмихна и се обърна отново към перилата. Беше уверена, че на братовчеда Рупърт много му се иска тя да се разболее, така че да бъде принудена да се откаже от пътуването. Едва успя да го накара да се съгласи да тръгне с нея към пустинята. Ако зависеше от него, щяха да отидат в Лондон.

Параходът най-после вдигна котва и започна бавно да се отдалечава от оживените кейове.

Темпъл се засмя щастливо, а дъждовните капки и солените пръски от морската вода покриваха бузите й и кичурите й руса коса, които се бяха изплъзнали от качулката на пелерината й.

Щом излязоха от Ламанша, тъмните морски води започнаха силно да се вълнуват. Вятърът задуха с такава сила, че предвещаваше буря. Носът на парахода се удряше във високо издигащите се вълни и се люлееше силно. Изплашените пътници побързаха да влязат вътре. Само Темпъл остана там, където беше.

Плаването в бурно море й се струваше много вълнуващо. Преживяването на опасностите отговаряше напълно на авантюристичния й дух и това беше една от причините да предприеме това пътешествие в пустинята. Щеше да бъде невероятно възбуждащо и различно от всичко, което бе преживяла. Е, вярно, че имаше и известни рискове. Но това щеше да направи начинанието й още по-интересно.

Тя, разбира се, беше благодарна за своя безопасен, привилегирован живот, радваше се, че е имала щастието да се роди в семейство, чието богатство и власт бяха неизмерими. И естествено не би заменила всичко това с нищо друго на света. Но понякога чувстваше, че се задушава от този прекалено уреден, сигурен и безопасен живот. Всички луксове, които цивилизованият свят предлагаше, можеха да бъдат нейни още от деня, в който бе отворила очи. Тя беше единственото дете от брак, изгоден и за двамата партньори.

Баща й, талантливият Уолтър Уилсън Лонгуърт, произлизаше от благородна стара фамилия на учени, ректори на университети и членове на университетските съвети, но беше човек със скромни финансови възможности.

Майка й, красивата Анна дьо Плеси Лонгуърт, произхождаше от много заможно семейство. Тя и по-големият й брат Джеймс Дъглас дьо Плеси бяха наследници на огромното богатство на фамилията. То беше натрупано през годините от търговия с оръжие. Това беше семейното богатство, от което се беше облагодетелствала и Темпъл чрез голямата сума, оставена под попечителство, докато навърши двадесет и една години.

Тя не беше толкова глупава да съжалява, че е богата. Но понякога й се искаше нейната фамилия да не е толкова известна.

А там, където отиваше, никой не я познаваше. Тази мисъл й харесваше. Сигурно съществуваше някое място в свети, където името Дьо Плеси да не е известно. А то беше точно там, закъдето се беше запътил керванът с бедуините, които бродеха из обширните арабски пустини и положително никога не бяха и чували за Дьо Плеси. През тези два чудесни месеца тя щеше да бъде като тези бедуини — напълно свободна душа, безлична, непозната, скитаща на воля върху гърба на някоя камила. Щеше да отсяда край кладенци в пустинята и да нощува в палатки.

Какво приятно забавление!

— Госпожице, по-добре да влезете вътре.

Темпъл вдигна глава към мокрото от дъжда лице на корабния служител с дъждобран. Без да изчака отговора й, морякът я хвана за ръката и я поведе по мокрите хлъзгави палуби.

След като се подслони на топло и светло, Темпъл свали качулката на пелерината си и започна да търси братовчед си Рупърт сред многото изплашени лица.

Но не го видя никъде.

Изпита леко безпокойство, докато се промъкваше сред хората. Започна да разпитва дали някой не е видял мъж с прошарена коса, на средна възраст с черен дъждобран и жълт дамски чадър.

Няколко души посочиха към вратата на изхода при кърмата.

Темпъл погледна в тази посока и веднага видя братовчед си, който вървеше към нея, залитайки. Беше без пелерината и без палто. Вратовръзката му се беше изкривила, а ризата му беше разкопчана. Прошарените му коси бяха разрошени и изглеждаше изпотен. Очите, които обикновено бяха живи, сега бяха помръкнали.

Щом го видя, Темпъл разбра, че го е хванала морската болест.

— О, Рупърт, скъпи ми, братовчеде Рупърт — възкликна тя, тръгна бързо към него и сърцето й се сви от мъка. Почти беше стигнала до него, когато очите му се разшириха, той вдигна ръка да закрие устата си, поклати глава, обърна се и се затича към изхода, но на няколко крачки от вратата се подхлъзна върху мократа от дъжда палуба.

Темпъл изпищя ужасена.

Той разтвори широко ръце, опитвайки се да се закрепи, но падна лошо и си удари главата в ръба на масата. Изпадна в безсъзнание, а Темпъл се отпусна на колене до него.

 

 

— О, не, не. Не се тревожете, мадмоазел — заяви брадатият лекар с бялата престилка, който говореше малко английски.

— Сигурен ли сте, че ще се оправи, доктор Ледет?

Разтревоженото лице на Темпъл беше обърнато към лекаря. Двамата стояха в тесния коридор на малката болница в Кале пред стаята, където Рупърт Лонгуърт лежеше в чисто, бяло легло, а една усърдна сестра постоянно проверяваше състоянието му. Когато Рупърт си беше ударил главата и бе загубил съзнание, изплашена, че братовчед й може да е починал, Темпъл беше започнала да вика за помощ. За съжаление сред пасажерите нямаше лекари. Но морякът се беше отзовал веднага на виковете й за помощ, бе проверил пулса му, беше повдигнал клепачите, за да провери зениците, и беше уверил Темпъл, че пулсът на братовчед й е нормален. Тъй като параходът наближаваше френските брегове, решиха да закарат Рупърт в болницата в Кале. И сега, няколко часа след като бяха вече в болницата, Темпъл слушаше обясненията на френския лекар, че братовчед й е получил сътресение на мозъка, но няма опасност за живота му. Със сигурност щеше да оцелее и скоро щеше да се възстанови.

— Скоро ли? — запита тя и изписаните й вежди леко се смръщиха. — Колко скоро?

Тесните рамене на лекаря се вдигнаха неуверено.

— Зависи — отговори той и се почеса по брадата — доколко ще се повлияе от пълната почивка и липсата на напрежение. Ако е много спокоен и се държи както трябва, ще можем да го изпишем… мм… да кажем след седмица, може би две.

— Две седмици ли? Толкова дълго?

Не можеше да прикрие разочарованието си. После изведнъж се почувства гузна. Бе мислила само за себе си, беше се ядосала, че ще се наложи да се откаже от толкова дълго планираното пътешествие. Трябваше да се засрами и тя наистина се срамуваше. Горкият братовчед Рупърт лежеше безпомощен във френската болница със сътресение на мозъка.

— Когато го изпиша — продължи лекарят, като размаха заканително тънкия си пръст пред лицето й, — той ще се нуждае от пълна почивка няколко седмици. Разбрахте ли?

— Да — отвърна тя. — Обещавам ви.

— Добре, добре — промърмори лекарят. — Но сега имам и други пациенти. Ще дойда след един час да видя мосю Лонгуърт, уи?

Той се обърна и тръгна бързо по коридора.

— Уи!

Темпъл въздъхна дълбоко, поклати глава и се намръщи. После си пое дълбоко дъх, насили се да се усмихне и влезе в стаята. Братовчедът Рупърт, вече напълно буден, я погледна, усмихна се глуповато с виновно изражение и продума:

— Дете, много съжалявам! Провалих всичко, нали?

— Не говори глупости, братовчеде. Не си провалил нищо.

— А пътуването… пътешествието в пустинята?

— Ще се отложи засега.

Хвана реката му и се опита да се усмихне, но не успя.

— Не, не… — заговори той, — все пак можем да пътуваме. Аз ще стоя тук само няколко дена, а после ще можем…

— Доктор Ледет каза, че ти не трябва да… — Думите й заглъхнаха и слаба надежда проблесна в зелените й очи.

— Какво? — Рупърт я погледна озадачен: — Какво има?

Тя му стисна ръката.

— Ти винаги си обичал да прекарваш летата в Лондон, нали, братовчеде?

— Знаеш, че е така, но…

— Искаш ли да прекараш това лято в Лондон?

Сивите очи на Рупърт светнаха от удоволствие.

— Тогава, като ме изпишат, ще се върнем в Лондон и ще останем там през лятото, нали?

— Не, аз казах, че като те изпишат, ти ще се върнеш в Лондон и ще останеш там през лятото. — Пленителна усмивка се появи на лицето й, докато умът й работеше трескаво.

Гъстите побелели вежди на Рупърт се повдигнаха въпросително.

— А ти къде ще бъдеш?

— В арабските пустини.

— Сама ли? Не дай, Боже!

— Не, Бог ще даде — отвърна тя и весели пламъчета блеснаха в очите й. — И ти ще ми позволиш. И няма да кажеш на никого. Това ще бъде наша тайна. Не е нужно някой да знае това, а така и двамата ще направим онова, което ни се иска. Какво ще кажеш?

Тя позна по блясъка на очите му, че той наистина одобрява тази идея. Но все пак възрази:

— Няма да може, дете, много е рисковано.

— Няма нищо рисковано в това. Ти ще се върнеш в хотел „Савой“ да се развличаш, а аз ще отида в пустинята и ще се забавлявам. После през есента ще се срещнем в Лондон и заедно ще отплаваме за Америка.

Настъпи дълго мълчание.

Рупърт се колебаеше и обмисляше всички възможности.

— Това ми се струва разумно — заяви накрая, а на устните му се появи дяволита усмивка. — Но ще внимаваш. Обещаваш ли ми да се пазиш?

— Много ще внимавам, скъпи братовчеде.

Глава 5

Пет седмици по-късно

Ал Мурай. Арабския полуостров

Темпъл дьо Плеси Лонгуърт се намръщи, когато влезе в препълнената кръчма една ранна юнска утрин. Посетителите спряха да закусват, загледаха я и започнаха да си шушукат нещо по неин адрес. Без да им обръща внимание, Темпъл тръгна уверено към малката маса на сенчестата каменна тераса, където я чакаше главният й водач Сархан.

Облечена подходящо за суровите земи, през които щеше да пътува, тя носеше плътно прилепнали до тялото си бричове за езда от здрав, брезентов плат, бяла блуза с дълги ръкави и кафяви ботуши от гладка италианска кожа. На ръцете си бе сложила кафяви ръкавици от телешка кожа, под мишницата си държеше солидната тропическа каска, а вътре в нея беше пъхнала бял копринен шал.

Темпъл чувстваше неодобрителните погледи на чужденците, които я следяха с очи. Но това не я притесняваше. Хората често я заглеждаха. Тя отдавна беше разбрала, че като наследница на Дьо Плеси всяка нейна крачка е наблюдавана и коментирана.

Обаче тези хора я разглеждаха не защото беше от фамилията Дьо Плеси. Те я гледаха и си шушукаха, защото не одобряваха облеклото й. Но те не знаеха, че тя ще пътува в трудните условия на пустинята и няма намерение да започне такова пътешествие, облечена с дълги поли и тежки ризи.

Нейният водач Сархан стана, когато тя стигна до масата. Този брадат великан с черна превръзка на дясното око, беше облечен с тъмно „тобе“ — традиционната за всички араби дълга роба. Неговият „гутрах“, тоест тюрбан, беше завързан с черни вълнени връзки под брадата. Той я погледна неодобрително със здравото си око, но после се усмихна учтиво, поздрави я почтително и преди да седне, мина зад нея, за да й дръпне стола.

— Хората с багажа тръгнаха преди нас — уведоми я. — Ще се срещнем с тях в оазиса, където ще преспим първата нощ.

Темпъл кимна, взе малката бяла чашка, поставена пред нея, отпи от горчивото черно кафе и неволно направи гримаса, но после се усмихна. Кафето имаше ужасен вкус, но какво значение имаше това! Тя бе тръгнала на изключително вълнуващо приключение, изпълнено с изненади и опасности. Каква късметлийка беше! И колко бе щастлива, че има такъв чудесен живот.

Докато Сархан я уведомяваше как са се подготвили и какво ще правят през първия ден на пътешествието, Темпъл си помисли за братовчед си Рупърт, който остана в Лондон. Тя беше благодарна на съдбата, че той не е с нея, и й беше приятно, че като погледнеше през масата, виждаше суровите, мургави и спокойни черти на Сархан, а не червендалестото топчесто лице на братовчед си. За него щеше да е отегчителна всяка минута от голямото приключение, а това щеше да помрачава и нейното настроение. Радваше се, че тръгна сама. Нетърпелива и смела, Темпъл изпитваше удоволствие от мисълта, че през следващите два месеца никой от тези, които познаваше, нямаше да я търси, да й праща телеграми или да й разваля удоволствията, по какъвто и да е начин. Това много ценно за нея пътешествие си беше само нейно и тя смяташе да се наслаждава на всеки момент от него.

Искаше й се вече да потеглят и тя нетърпеливо се въртеше на стола си, докато Сархан спокойно сърбаше четвъртата си чаша кафе. Когато накрая вдигна бялата салфетка и изтри устата си, Темпъл припряно попита:

— Готови ли сме сега да потегляме?

Сархан внимателно постави салфетката на масата, усмихна се и отговори:

— Не още.

— Не ли? А защо?

— Първо трябва да отидем на пазар — отвърна едрият арабин и се изправи.

Темпъл също стана.

— На пазар ли? Не искам да ходя да пазарувам. Имаме всичко необходимо.

Той повтори:

— Не всичко.

Темпъл се ядоса, че трябваше да напусне сенчестата хотелска тераса и да тръгне по тясната улица, пълна с хора.

Като я хвана с голямата си ръка за лакътя, арабинът я поведе край сергиите на пазара, където бяха струпани камари цветя, плодове и зеленчуци. Търговците подвикваха на минувачите, които минаваха край тях, и им хвалеха стоките си. Сархан спря пред една малка сергия, където прегърбен, много набръчкан старец седеше и дремеше на някакво дървено столче. Очите на стария човек изведнъж се отвориха, той скочи от столчето и започна да хвали стоката си с бързия си като картечница арабски език.

— Какво каза той? — попита Темпъл и погледна Сархан.

— Каза, че прави най-хубавите пръчки за камили, каквито няма в целия Арабски полуостров.

— Пръчки за камили ли? Трябва ли ми такова нещо?

— Непременно. Всеки, който язди камила, трябва да използва пръчка, за да подканва животното и да го направлява. — Той наклони покритата си с тюрбан глава към подредените зад стареца пръчки.

— Виждате ли тези красиви пръчки? Той ги прави от корените на растението „абал“, което се намира в пустинята. Огъва краищата им и украсява дръжките с различни рисунки.

— Разбирам — отвърна Темпъл, докато разглеждаше различните пръчки, изложени на малката сергия. После каза: — Тази — посочи я и се засмя, когато старият майстор на пръчки за камили започна да се смее радостно, запляска с ръце, а безизразните му очи блеснаха от удоволствие.

— Защо се радва толкова? — запита тя Сархан.

— Защото сте избрали най-скъпата му пръчка.

Слънцето се беше издигнало високо над извисяващите се сгради, които завършваха с кулички и заострени върхове. Темпъл стоеше до Сархан, който държеше здраво юздите на една оседлана камила и говореше нещо на голямото грозно животно.

— Зиз! — изкомандва той и зачака. Нищо не се получи. После повтори по-грубо: — Зиз!

Темпъл отскочи настрани, когато камилата се сниши и клекна. Сархан обясни, че „зиз“ означава както „клекни“, така и „стани“.

— Толкова ли е просто? — попита тя, като се приближи към клекналата камила.

Арабинът се засмя.

— Тази команда обикновено трябва да бъде последвана от лек удар с пръчката по шията на камилата.

С току-що купената си пръчка Темпъл се качи на издаващата някакви особени звуци камила и веднага изпълни указанията на Сархан „да се наклони назад“, за да помогне на животното от клекнало положение да изправи задните си крака. Темпъл ахна от учудване, когато камилата се надигна бавно и щръкна високо над земята.

Сархан се качи на своята камила и веднага потеглиха. Той яздеше до нея, а другите ги следваха на близко разстояние. Темпъл много скоро се нагоди към бавните крачки на камилата. Тя се поклащаше на седлото, докато арабите яздеха камилите си без напрежение, сякаш бяха седнали в люлеещи се столове.

Точно когато сметна, че вече е разбрала как да язди камилата, Сархан ускори темпото.

Темпъл се помъчи да се нагоди към по-трудния бърз ход, но колкото и да се опитваше да промени ритъма на движенията си в синхрон със стъпките на камилата, краката й се търкаха в седлото, тя се полюляваше напред-назад и чувстваше, че гръбначният й стълб се изкривява.

Беше ясно, че тази нощ кръстът ще я боли ужасно.

И все пак ездата беше много вълнуваща и Темпъл не обръщаше внимание на това неудобство. Ръката й, покрита с ръкавица, държеше юздите и новата пръчка. Тежката й коса беше прибрана в тропическата каска, за да я предпазва от слънцето, а малкият й пистолет „Маузер“ беше затъкнат в колана на кръста й. Тя ритмично се поклащаше на гърба на голямото животно, което гальовно нарече „Хай“.

Очарована от екзотичното великолепие на тези необятни пустини, които се простираха пред нея, Темпъл беше обзета от прекрасно чувство на задоволство. Кръвта й като че пееше във вените, а сърцето й биеше спокойно и уверено.

На обяд керванът спря при един оазис, обграден с палми, и Темпъл яде с апетит и наслада също като мъжете.

Когато се качи отново на седлото, забеляза, че бедуините яздеха отпуснати, вдигнали крака върху шиите на камилите, кръстосани в глезените. Темпъл се усмихна, направи като тях и със задоволство установи, че такава поза е по-удобна. Бедуините кимнаха одобрително и се засмяха. Един от тях дори изръкопляска.

С учудване и приятно чувство тя установи колко бързо беше спечелила симпатиите на своите опитни водачи. После въздъхна доволно и си помисли, че наистина си е заслужавало да предприеме това пътешествие.

Глава 6

След като бяха яздили три дни, мълчаливите мъже от кервана оставиха животните да си отдъхнат край водата на оазиса. През това време те също си почиваха и похапваха от оризовите кейкове и печеното агнешко. След обеда очите й започнаха да се затварят. На малкия димящ мангал се печеше още агнешко за мъжете.

Като въздъхна леко от удоволствие, че живее и се наслаждава на живота, тя се изтегна на земята, пъхна ръце под главата си и кръстоса в глезените краката си.

Пустинният вятър леко подухна, разлюля клоните на палмите и охлади горещите й бузи. Разговорите на мъжете продължаваха да звучат успокояващо в ушите й.

Гласовете им скоро се превърнаха в лек шепот и после заглъхнаха. Тя се почувства спокойна и отпусната.

Като обърна глава и я постави на прегънатата си в лакътя ръка, Темпъл се унесе. Сънливите й очи се отваряха и затваряха бавно като на дремеща котка.

Но изведнъж се отвориха широко, когато някакъв голям прашен облак се издигна на хоризонта.

Темпъл се надигна и седна, присви очи и загледа бързо нарастващия облак. Тя се уплаши, че това е „шаамал“, една от онези внезапно разразяващи се пясъчни бури, за които беше чела.

Чу се някакъв страшен трясък и от гъстия прашен облак изникнаха банда пустинни воини в черни роби, яхнали арабски коне.

Те препускаха в бесен галоп, сабите им проблясваха, а изпод копитата на конете им се вдигаха облаци прах и пясък. Вдигнали високо пушките си и издавайки на висок глас някакви команди на арабски, племенните воини с тюрбани на главите се носеха като вятър през пустинята.

Бяха се насочили към техния лагер.

Темпъл разбра какво става. Някаква банда от престъпни крадливи и диви пирати нападаха нейния малък керван.

Без да ги изпуска от очи, тя насочи ръка към пистолета, но установи, че е изчезнал.

Изненадана, наведе очи и разбра, че гладкият кожен кобур лежеше на земята, където го беше оставила, но маузерът го нямаше.

— Какво, по… — изруга тя, скочи на крака и се втурна към Сархан и останалите.

— Какво чакате? — провикна се сред оглушителния шум. — Стреляйте по тях! Стреляйте над главите им! Изплашете ги!

Нейните водачи обаче не се подчиниха на командите й.

Смаяна, Темпъл погледна изплашено Сархан. Едрият арабин дори не беше взел пушката си. Той стоеше до димящия мангал с празни ръце и гледаше спокойно как бързо препускащите нападатели се приближават към тях.

— Дяволите да те вземат, Сархан! — извика гневно тя и сви юмруци. — За какво смяташ, че съм те наела? Да гледаш безучастно как ще ограбят всичко, което имаме!

Брадатият едноок водач се направи, че не я чува, и дори не се обърна да я погледне.

Объркана и ядосана, Темпъл вдигна свитата си в юмрук ръка и започна да ругае въоръжените бандити, които обикаляха около лагера като рояк черни врани.

— Няма да намерите нищо тук! — изкрещя тя на нападателите, които помитаха всичко по пътя си. — Чухте ли ме? Тук няма нищо за крадене! Нищо!

Изплашена и побесняла, тя стоеше неподвижно, докато конниците препускаха към нея. Те настъпваха към лагера, конете им пръхтяха, а копитата им изпочупваха всичко по пътя си. Сабята на един от нападателите разсече квадратния мушамен навес, издигнат, за да пази сянка, а конят му събори един от подпорните колове.

Както бълваше ругатни към дивите ездачи, Темпъл изведнъж изпищя, когато един от брадатите бандити се наведе, грабна я и я тръсна на седлото пред себе си. Тя се въртеше като бясна в мускулестите му ръце и крещеше като луда, докато похитителят й я дръпна назад към гърдите си толкова рязко, че тя за момент остана без дъх.

Темпъл се задушаваше, въртеше очи и се опитваше да си поеме дъх, докато нейният похитител пришпори коня си с такава сила, че тя щеше да падне, ако ръката му не я държеше здраво през кръста. След като издаде някакви команди на хората от племето си, той препусна напред и се отправи на изток.

Макар че беше започнала да диша нормално, очите й се изпълниха със сълзи, а сърцето й биеше лудо в гърдите. Тя обърна глава и видя, че се отдалечават от лагера. Всички водачи стояха там спокойно и не си помръдваха и малкия пръст, за да й помогнат, докато тези черни демони на пустинята я отвличаха нанякъде.

Темпъл гледаше към лагера, докато хората й, останали там, се отдалечаваха и ставаха все по-малки. И накрая просто изчезнаха, а пръхтящият кон, на който беше качена, премина една висока дюна и се отзова от другата страна на лагера.

Преглъщайки мъчително, Темпъл продължаваше да гледа над рамото на арабина, като все се надяваше, че като по някакво чудо Сархан и неговите хора ще се съвземат и ще дойдат да я спасят. Измина доста време, но не изглеждаше, че някой ще й се притече на помощ.

Темпъл се видя принудена да приеме ужасяващата истина. Те нямаше да дойдат. Никой нямаше да я последва. Тя беше изоставена сама. И трябваше по някакъв начин да се спаси от тези черни диви пирати.

Бавно обърна глава и се вгледа в брадатото лице с орлов нос на своя похитител. После извика високо, за да чуе той:

— Какво искате от мен? Къде ме водите?

Но си даде сметка, че все едно го е казала на вятъра.

 

 

През следващите ужасно дълги двадесет и четири часа нейните похитители я отвеждаха все по-навътре в пустинята. Тя нямаше представа къде я водят и какво смятат да правят с нея. Нямаше да може да научи нищо от тях. Те говореха само арабски, а тя не разбираше нито дума от това, което си казваха.

През целия дълъг горещ следобед препускаха право на изток. Луната беше вече високо в пустинното небе, когато спряха най-после да пренощуват. Темпъл беше обзета от ужасен страх, когато те започнаха да си правят лагер. Накладоха огън и постлаха черджетата си за спане.

Тя отказа да яде. Не искаше и да легне на черджето, което постлаха за нея. Седеше упорито пред огъня, като гледаше пламъците, обвила коленете си с ръце, беше решила да остане там цяла нощ, докато й се удаде възможност да избяга.

Поуспокои се, когато не я насилиха да легне и да спи до някой от бандитите. Беше безкрайно благодарна за това. Но скоро разбра, че не е възможно да избяга. Един от мъжете остана на пост цяла нощ с пушка, изправена между краката му, а черните му очи я следяха.

Късно през нощта Темпъл едва държеше отворени очите си и толкова й се спеше, че не можа да остане повече будна.

Като погледна към въоръжения пазач, тя бавно се отдръпна от огъня, легна на едната си страна със сгънати колене и постави ръце под бузата си. После веднага заспа.

На другата сутрин, като видя, че никой от тези пустинни пирати не я беше докосвал, у нея се породи слаба надежда.

Тя си беше представяла най-лошото.

Но по-късно разбра, че я очаква нещо още по-лошо.

Точно на обяд, когато палещото слънце в пустинята беше в своя зенит, нейният широкоплещест брадат похитител изведнъж спря големия пръхтящ жребец.

Той мълчаливо я хвана през кръста и я свали от седлото.

Щом ботушите й докоснаха земята, обърна коня си и препусна напред. Останалите го последваха, като оставиха Темпъл да стои сама на пясъка в пустинята.

Стъписана и изплашена, тя стоя там една минута, после се затича след тях.

— Моля ви — викаше, като тичаше, — върнете се! Не ме оставяйте тук! Върнете се! Върнете се!

Продължи да тича, докато остана без дъх и остра болка я прободе в лявата страна. Бягаше и се държеше за хълбока, докато те изчезнаха сред дюните.

Но накрая престана да тича и спря.

Сълзи започнаха да се стичат от очите й, като се наведе, натисна с две ръце хълбока си и потрепери от изтощение. Дългата й влажна от пот коса се спускаше около зачервеното й лице. Облиза сухите си напукани устни и се опита да преглътне. След като повтори това няколко пъти, най-после успя.

Оправи косите си и отмахна от очите си падналите кичури. После се опита да размисли. С ужас осъзна, че няма да оцелее при тази палеща горещина в пустинята. Нямаше нито вода, нито храна.

И щеше да умре в това пусто място, а нямаше дори да разбере защо.

Като се опита да превъзмогне страха, който я беше сковал, тя си каза, че трябва да запази самообладание. Започна да се върти в кръг, като се чудеше в коя посока да се отправи. Хапейки долната си устна, вдигна ръка, за да прикрие очите си от слънцето, като се питаше къде може да е най-близкото село или най-близкият пустинен кладенец, или разхлаждащ оазис със сенчести дървета и хора. Приятелски настроени араби, които биха могли да й помогнат.

Тя въздъхна с мъка и я обзе чувство на безсилие. Не знаеше накъде да тръгне, а нямаше карта да се ориентира по нея. Но трябваше да направи нещо. Да тръгне нанякъде. Не можеше да стои така и да чака да умре. Трябваше поне да се опита да се спаси.

Съжаляваше, че не носи тропическата каска на главата си. Слава Богу, че поне беше с бричове, ботуши и блуза с дълги ръкави. Реши да тръгне на север. Вдигна решително брадичката си и се отправи към една верига далечни планини, чиито извисяващи се върхове едва се открояваха на хоризонта на север.

Нямаше представа къде се намира и колко е далече от морето, но се надяваше, че Средиземно море може би е от другата страна на, тези далечни планини.

Безжалостното слънце печеше силно и като че се отразяваше от нажежените пясъци, докато тя вървеше към далечните планини. Започна да й се струва, че там има някакъв красив златен град, привлекателен и многообещаващ, до който никога няма да може да стигне.

Темпъл примигна няколко пъти и присви очи, като видя някакво блестящо езеро, а гладката му повърхност просветваше на слънцето като хиляди скъпоценни диаманти. Но всеки път, щом стигнеше до прохладното езеро с бистрата вода, то се изпаряваше пред парещите й очи.

Миражите продължаваха да измъчват напълно изтощената, ожадняла Темпъл, докато се движеше в палещата жега на пустинята. Лицето й се беше зачервило от горещината, устните й бяха пресъхнали от жажда, бялата блуза с дългите ръкави беше прогизнала от пот и беше залепнала към кожата й.

Тя продължаваше да върви с треперещи крака, препъваше се и падаше, ставаше и отново пристъпваше напред, гърлото й беше толкова сухо, че просто я болеше, а в главата си чувстваше пулсираща болка.

По едно време падна и почувства, че не може да направи нито крачка повече. Въпреки това се вдигна с усилие и тръгна отново, като си помисли, че може да припадне от ужасната жега.

Почувства се толкова слаба и замаяна, че почти не можеше да се ориентира. Безкрайните пясъци започнаха да плуват пред очите й, издигаха се и се спускаха надолу като океански вълни.

Като отказваше да се признае за победена, тя вървеше напред. Олюляваше се и се чудеше колко ли километра е изминала и колко й остават да извърви.

Изгаряна от жаждата и безмилостната жега, тя нямаше повече сили да продължи. Трябваше да си почине. Свлече се на колене, като се мъчеше да преглътне отчаяните сълзи, които напираха в очите й.

После избърса нежеланите сълзи с опакото на ръката си и се загледа в пустинята, която се простираше на километри от нея.

Нямаше нищо. Нищо, освен пясък, слънце, горещина и… смърт.

Полузамаяна, Темпъл продължаваше да гледа безкрайното море от пясъци, което я заобикаляше. Беше ужасяващо тихо. Не повяваше дори ветрец, който да повдига във въздуха песъчинките.

Съвсем замаяна, тя се отпусна на колене в златното пясъчно море и изведнъж забеляза някъде далече на хоризонта на изток зад една висока дюна малко облаче прах.

Примигна, вдигна ръка, за да закрие от слънцето измъчените си очи, и загледа като хипнотизирана конника, който изникна иззад дюната.

За секунди снежнобелият кон се изправи величествено на фона на ясносиньото небе, а кремавата роба на ездача се изду като огромни бели криле.

Темпъл отвори уста от изумление и ужас. Несъзнателно се изправи на колене, докато самотният конник се приближаваше бързо към нея.

Прекалено изтощена и замаяна, за да се изправи напълно, тя остана коленичила в пясъка. Големият препускащ жребец спря на няколко крачки от нея.

Конникът с бялата роба се наведе от коня си и й подаде изтънчената си тъмна ръка.

На ръката му проблесна пръстен с огромен кървавочервен рубин.

Глава 7

Темпъл не се поколеба нито за миг.

Едва сподави вик на облекчение и благодарност и постави треперещите си пръсти в дланта на този облечен в бяло конник, когото сметна за свой спасител. Той я изправи на крака, наклони се към нея и я хвана през кръста със здравите си ръце. После с лекота я вдигна и я сложи на седлото пред себе си. Веднага пришпори белия си жребец.

Изморена и успокоена, Темпъл му благодари с поглед. Не се опита да проговори, а не беше и сигурна, че ще може. Въздъхна и се отпусна благодарствено върху широките гърди на ездача.

След малко тя леко извърна глава и вдигна измъчените си очи към лицето му.

Но не можа да види нищо.

Белият тюрбан закриваше почти изцяло главата му и лицето му, като скриваше носа и устата му. Виждаха се само очите му.

Темпъл впери погледа си в черните блестящи очи, насочени право напред. Като разглеждаше тези черни като нощта очи с дълги мигли, тя си помисли, че това са най-загадъчните и красиви очи, които е виждала.

Без да погледне към нея или да намали бързия галоп на коня си, арабинът бръкна в диплите на белите си одежди, извади блестящ сребърен термос и й го подаде. Темпъл го пое с треперещите си ръце, наклони главата си назад и започна да гълта. Водата се стичаше от двете страни на устните й и по брадичката, но тя дори не забелязваше това.

Намръщи се и запротестира, когато арабинът издърпа термоса от ръцете й. Но той не й обърна внимание. Тя се опита да каже нещо, но едва можеше да говори. Гърлото я болеше и дращеше, а гласът й бе пресипнал.

Той поклати силно глава, за да я накара да млъкне. Тя кимна и му се подчини. Но продължи да гледа полупълния термос, като се надяваше, че той скоро ще й позволи да пийне още малко.

Той държеше сребристия термос с дясната си ръка и го беше опрял върху предната издигната част на седлото, а дългите му тъмни пръсти леко го придържаха.

Обърнала очи към него, тя забеляза пръстена с огромния рубин на средния му пръст, когато слънцето освети разкошния камък и той проблесна. Несъзнателно затвори очи, заслепена от силния блясък.

Очите й още бяха затворени, когато арабинът вдигна термоса над главата й, обърна го надолу и изля водата върху нея.

— О-о — изохка тя изненадана и отвори широко очи, когато студената вода заля провисналите й руси коси и се стече надолу по лицето й.

— О, да! — извика тя, вдигна ръце, за да намокри със студената вода горещите си бузи и лепнещия си от потта врат.

— Мм — измънка, когато мократа й бяла блуза поохлади пламналата й кожа.

Обърна толкова рязко глава, за да му се усмихне благодарно, че без да иска засегна окото на арабина с разрошената си коса.

— Извинявайте — промълви ужасена и несъзнателно вдигна ръка към лицето му. Но той беше твърде бърз. Хвана китката й и я спря. Тя го погледна право в очите.

— Аз само исках да…

Думите й секнаха, като погледна тези загадъчни черни очи.

По дългите му мигли блестяха капки вода, а лявото му око се беше позачервило.

Той продължаваше да гледа право напред, докато препускаше на изток с решителност, която беше много обнадеждаваща.

Тя беше сигурна, че той знае къде точно се намират и на какво разстояние оттам е най-близкото село.

Темпъл въздъхна тежко, отклони погледа си от покритото му лице. Тя бавно се обърна и се загледа напред. После се хвана с две ръце за седлото, за да не се обляга с цялата си тежест върху мъжа, тъй като можеше да не му е приятно. Седеше изправена на седлото, но скоро започна да се изморява.

Слънцето грееше безпощадно от безоблачното небе и някаква гореща вълна се издигаше от пясъците на пустинята.

Суровият пейзаж започна да се размазва пред очите й. Клепачите й натежаха.

Единствените звуци, които се чуваха, бяха чаткането на конските копита и виенето на пустинния вятър, който я удряше в лицето. Тези две неща й действаха много успокояващо, както и мургавите ръце, които сега бяха отпуснали леко юздите пред нея. Но държаха в пълен контрол препускащия кон.

А също и нея.

Арабинът пусна юздите и продължи да управлява препускащия жребец само с коленете си. След това я обгърна със здравите си ръце и я придърпа към силните си гърди. Изтощена от умора, тя почувства облекчение, че я е открил този спокоен, властен мъж. И не се възпротиви. Въздъхна и спокойно се отпусна назад към него. Скоро щеше да възнагради този арабин с толкова злато, за колкото не е и мечтал. Тя лично щеше да се погрижи за това.

Болките в изморения й гръб започнаха почти веднага да отслабват, а отпускането на напрегнатите й мускули я изпълни с наслада. Усмихна се от удоволствие и обърна леко главата си назад.

Горещите й бузи се допряха до плоските мускули на покритата му с робата гръд.

Погледна отново тези невероятно красиви абаносовочерни очи. Изненада се колко добре изглежда този арабин от пустинята. Бялата му роба беше съвсем чиста, а тялото му миришеше много приятно. И тя затвори натежалите си клепачи. Имаше голям късмет! Можеше да умре сама в горещата безплодна пустиня. Или да я открият някои престъпни бандити от друго племе, като онези диваци, дето я бяха оставили безсърдечно да умре там.

А този мил, състрадателен арабин се беше появил точно навреме. Той може би беше обикновен добросърдечен бедуин, който обикаляше тези необятни простори на пустинната земя и се мъчеше да свърже двата края, изкарвайки оскъдната прехрана за себе си и семейството си. Вероятно той знаеше без помощта, на каквато и да е карта къде да намира всеки кладенец, воден канал, оазис или село в арабските пустини.

Тя беше сигурна, че той ще се погрижи за нея. Това беше последната й мисъл, преди сънят да я надвие.

Стори й се, че е спала само няколко минути, когато се стресна и се събуди, защото запенилият се бял жребец спря внезапно.

Отвори очи и видя черните очи с дълги мигли да я наблюдават. Ръката на арабина се затегна около нея. Едва тогава разбра, че не седи вече отпред на седлото на коня пред него, а лежи в прегръдките му.

Темпъл се събуди напълно, когато арабинът хвърли юздите на чакащия го коняр и я стисна още по-здраво.

Той прехвърли крака си през шията на коня и скочи пъргаво на земята. После изправи Темпъл на крака, а тя веднага запита:

— Това вашето село ли е? Далеч ли сме от някой град? Можете ли да ме заведете до града, за да изпратя телеграма на семейството си?

Мъже с дълги бели роби се струпаха около тях и заговориха бързо и развълнувано. Темпъл не можеше да разбере нито дума от това, което казваха. Започна да изпитва смътно безпокойство. Ами ако никой от тях не говори английски? Как щеше да им обясни, че не може да остане тук? Трябва да излезе от пустинята и да намери някой град.

— Не мога да остана тук — обърна се тя към арабина, който я беше спасил. — Много съм ви благодарна, но трябва да стигна до някое по-голямо село. Разбирате ли? Трябва да отида някъде, откъдето ще мога да изпратя телеграма. Семейството ми ще се тревожи.

Арабинът не отговори, само я хвана за лакътя и я поведе напред. Темпъл неохотно му позволи да я преведе през струпалите се хора. Разговарящите мъже бързо и почтително се отдръпваха и им правеха път, докато тя вървеше до високия смугъл арабин и се мъчеше да не изостава от него.

— Къде отиваме? — запита го. — Къде ме водите?

Той не каза нищо, само посочи с глава една шатра на двадесетина метра от тях. Голямата бяла шатра беше встрани от другите, по-малките, а под сянката на палмите се виждаше извор с бистра вода.

Докато вървяха към шатрата, Темпъл започна с любопитство да разглежда мъжете, които стояха край пътя, и скоро с изумление забеляза някои от същите онези диваци, които я бяха отвлекли и оставили да умре в пустинята. Там стърчеше над другите и главният й водач, когото беше наела, едрият едноок великан Сархан.

Изведнъж с ужас разбра, че въобще не е била спасявана.

Този висок арабин с дългата бяла роба, който я буташе напред към голямата шатра, беше главатарят на похитителите.

— Не! — неволно се изтръгна от свитото й гърло. Очите й се разшириха и тя се развика с цяло гърло, като се дърпаше, отказваше да направи и една крачка напред и забиваше ноктите си в ръката му, за да се освободи от мъжа.

— Тихо! Дръж се прилично! — предупреди я той на безупречен английски, а гласът му беше тих и леденостуден. Кръвта й се смрази. Викът замря в гърлото й, когато той я бутна да върви напред. Много скоро стигнаха до голямата шатра. Той грубо я тласна в просторното, добре обзаведено жилище и влезе след нея, като спусна завесата след себе си.

Темпъл беше като парализирана от страх.

Мъчеше се да разбере защо са я отвлекли и се изплаши, когато започна да й става ясно. Погледна въпросително високия арабин, който стоеше пред нея.

Той свали бялата кърпа от лицето си и тюрбана от главата си. Косата му беше черна като най-тъмната нощ в пустинята, а лицето му беше невероятно красиво и сурово.

Едър и широкоплещест, той стоеше пред нея с широката си бяла роба, а с дясната си ръка, на която носеше пръстен с рубин, държеше украсения със скъпоценни камъни сарацински ятаган, пъхнат в колана с висящи по него ресни.

Като не можеше да отклони ужасените си очи от него, Темпъл попита накрая:

— Кой сте вие?

— Аз съм Ел Саиф, шейх Шариф Азис Хамид — отговори той и хвърли на земята тежките си бели одежди. — Съблечи си дрехите!

Глава 8

При тази заповед Темпъл беше обхваната от гняв и успя да си възвърне гордостта. Като се отърси от страха и сковаността, тя сложи ръце на кръста, присви зелените си очи, пристъпи към него и извика:

— Не! В никой случай! Нито сега! Нито когато и да е! — Повиши глас и добави: — Никога няма да се съблека за вас!

Вдигна предизвикателно брадичка, но стройното й тяло потръпна.

Без да обръща внимание на бурната й реакция, шейхът стоеше неподвижен и изчакваше тя да се успокои. Беше свалил бялата си арабска роба и бе останал по бяла риза, черни бричове за езда и лъскави черни ботуши. Ятаганът със закривения връх сега бе пъхнат в лъскава кожена калъфка, закачена на кръста му.

— Никога! Никога! Никога! — продължи да вика Темпъл, втренчила изумените си очи в него.

Шейхът тръгна към нея, а очите му бяха силно присвити и някакъв особен блясък просветваше в тъмните им глъбини.

— Не се доближавайте до мене! — каза тя заповеднически, вдигна отбранително ръце и добави: — Предупреждавам ви!

Той продължаваше да върви към нея.

Тя се опита да го заобиколи и да мине зад него, но той беше прекалено бърз. Хвана я и я придърпа към себе си.

Темпъл схвана долните му помисли и потрепери от ужас и отвращение. После започна да се бори, но не можеше да се освободи от силните му ръце. Направи отчаян опит да се отдръпне, но той наклони глава и долепи горещите си устни до нейните.

Прилепил устата си до нейната, той я притисна към разгорещеното си тяло и тя разбра отчаяно, че няма да може да се пребори с този мъж. Не можеше да откъсне устните си от неговите, а и нямаше сили да отблъсне ръцете, които я притискаха.

Докато правеше отчаяни опити да се измъкне от пламенната му прегръдка, тя го удряше с всички сили по гърдите и по гърба. Ударите й бяха бързи, но слаби. Малката й ръка се плъзна по копринения плат на ризата му, спусна се надолу към тънката му талия и се докосна до нещо гладко.

Кама! Беше я пъхнал в гладката кожена калъфка, до която се бе докоснала ръката й. Темпъл хвана инкрустираната със скъпоценни камъни дръжка, докато горещите устни на шейха продължаваха да се движат настойчиво върху нейните.

Предпазливо изтегли острата като бръснач кама и заби острието й в ребрата му.

Реакцията на шейха беше невероятно бърза. Макар че устните му бяха все още долепени до нейните, силните му ръце я заловиха през кръста и острието успя само да одраска кожата му.

Устните му бавно се откъснаха от нейните. Той вдигна глава. Пронизващите му черни очи гледаха спокойно и безизразно. Темпъл изпадна в ужас. Тя се бе опитала да го убие и не беше успяла. Дали щеше да я убие сега? Щеше ли да вземе камата и да я забие в сърцето й?

Той продължаваше да я държи здраво през кръста. Темпъл отвори ръката си и хвърли камата долу на дебелия персийски килим. Той веднага я пусна. Тя се отдръпна уплашено и загледа как той бавно започна да разкопчава ризата си.

Когато я съблече, двамата с Темпъл насочиха погледи към яркочервената кръв, стичаща се по мускулестите му гърди.

— Ела тук! — заповяда й, докато попиваше кръвта с копринената си риза. Тя потрепери от страх, поклати глава и не се помръдна от мястото си. Арабинът вдигна мерните си очи към нея и я докосна леко.

— Казах ти да дойдеш тук!

Тя преглътна тежко, но не се помръдна. Свила ръце в юмруци до тялото си, отбеляза:

— Раната не е сериозна.

Като се надяваше, че наистина е така, добави:

— Само съм ви одраскала.

Едва изрекла тези думи, тя извика стреснато, когато ръката му се стрелна като змия. Той я хвана и я притегли към себе си.

После все така безизразно изрече:

— След като толкова искаш да опиташ вкуса на моята кръв, настоявам да го направиш. Хайде!

— Как… какво казахте? — Темпъл остана като гръмната. — А след това ще ми дадете още една възможност да ви убия, така ли?

— Ще ти дам такава възможност. Дори много възможности. Но първо… — Хвана ръката й и я насочи към кръвта, която се стичаше по тялото му.

Темпъл потрепери, когато пръстите й докоснаха топлата кръв. Направи опит да издърпа ръката си, но той не я пускаше. После започна грубо да я тегли, докато върховете на пръстите й почервеняха от неговата кръв. Едва тогава той вдигна намокрените й с кръвта пръсти.

— Опитай сега вкуса на кръвта ми! — нареди й студено.

— Няма да направя такова нещо! — противеше се тя разпалено.

— Това ще бъде първата ти и последна възможност — заговори й с тих глас, а после вдигна пренебрежително рамене. И за нейна изненада и облекчение пусна ръката й и добави: — Уверявам те, че няма да ти се удаде друг случаи да опиташ вкуса на кръвта ми.

Като избърса пръстите си в прашните си бричове, Темпъл изсъска:

— Дявол да ви вземе, вие сте напълно откачен! Луд дивак такъв! Мръсен, откачен арабски звяр!

Без да обръща внимание на думите й, той внимателно попи с ризата кръвта от гърдите си, наведе се, вдигна камата и като хвърли настрани ризата си, той й подаде украсената със скъпоценни камъни дръжка.

Темпъл го загледа, без да разбира какво иска от нея. Той я подкани:

— Хайде, вземи я! Опитай още веднъж. Може би този път няма да се провалиш.

Темпъл стисна устни, а в очите й се четеше яд и безсилие. Протегна ръка и я взе. Стисна здраво дръжката на оръжието и погледна мъжа. Очите им, изпълнени с напрежение, се срещнаха за момент. Нейните бяха като блестящи зелени пламъчета, а неговите — като студени черни въглени.

Едрият мъж стоеше неподвижно, долепил ръце до тялото си, разкрачил крака.

Мълчаливо я предизвикваше да опита пак. Темпъл го наблюдаваше внимателно, като хищник, който оглежда опасната си жертва. Дали това не беше номер? Дали нямаше и друго оръжие, скрито някъде по него?

— Това не е номер — изрече той спокойно, сякаш прочел мислите й. — Нямам друго оръжие.

Вдигна мускулестите си ръце и разтвори длани. После се завъртя, за да може тя да го огледа.

Като се обърна отново към нея, свали ръцете си и запита:

— Какво чакаш?

Тя мълчеше, гледаше го, без да мига, и се питаше дали ще има смелостта да извърши такова нещо. Можеше ли наистина да забие острието в корема му и да го върти, докато кръвта изтече? Имаше ли сили да убие този мургав опасен арабин, който вероятно смяташе да я изнасили и да я убие?

Ръководена от инстинкта за самосъхранение, Темпъл изведнъж се хвърли към шейха. Искаше да го убие, преди той да е убил нея. Завъртя светкавично извитото като дъга острие, като смяташе с един замах да разпори корема му.

Беше бърза. Но шейхът беше още по-бърз.

Реакцията му беше толкова светкавична, че Темпъл така и не можа да разбере какво стана. Осъзна само, че за една секунда държеше камата в ръката си и се беше насочила към него, а в следващата беше вече в обятията му, ръката й беше извита зад гърба, камата беше вече у него, а острието й беше насочено към седефеното копче на бялата й блуза. Черните му очи я разглеждаха и я караха да се чуди какво ще стане сега.

Темпъл задиша учестено, а сърцето й биеше до пръскане.

С бързо движение на китката си той отряза копчето на блузата й, която се разтвори над гърдите й. Тя се напрегна, затаи дъх и зачака какво ще последва. Но не последва нищо.

Подигравателна усмивка се изписа на устните му, когато той свали ръката си, в която държеше камата, и каза:

— Ти си извади заключенията, Темпъл. Когато те пожелая, ще го разбереш. — Отблъсна я от себе си и добави: — Ако те пожелая, ще те взема без борба. И ти с радост ще ми се отдадеш.

Като направи това арогантно изявление, шейхът й обърна гръб и излезе. Мина през някакви завеси и изчезна.

След малко се върна в голямото помещение, като обличаше чиста бяла риза. Въобще не я погледна. Не й каза нищо. Закопча бавно ризата си, натъпка краищата й в панталоните си, прекоси дългото помещение на шатрата и като стигна до входа, наведе глава и излезе навън.

Темпъл продължи да стои още дълго след като той бе вече излязъл. Беше объркана, изплашена и ядосана.

Беше сигурна, че след като я беше целунал, щеше да я обладае насила. Дали се бе отказал само защото тя се бе опитала да го намушка с камата? Дали щеше да се опита да го направи по-късно?

Потрепери.

Защо я беше отвлякъл в своя оазис?

И колко време щеше да я държи тук? Защо шейх, скитащ из пустинята, говореше толкова добре английски? И защо той… Темпъл изведнъж си спомни нещо.

Той се беше обърнал към нея по име. Беше я нарекъл Темпъл. А тя не му беше казала името си. И той не я беше попитал.

А го знаеше.

Откъде?

Глава 9

Темпъл се застави да си поеме бавно дъх няколко пъти. Имаше нужда да помисли. Трябваше да намери начин да се измъкне от това ужасно положение.

Загледа с любопитство просторното помещение. Един висок кол в центъра поддържаше шатрата. Подът беше покрит с дебели персийски килими. Дълъг диван с разноцветни възглавнички и подложки за сядане по турски бяха наредени около ниска абаносова лакирана масичка. На нея беше сложена посребрена дъска за шах, върху която бяха наредени фигурите от абанос.

Книги с кожени подвързии изпълваха високата абаносова полица за книги. Помещението беше чудесно обзаведено, но вниманието й не бе насочено към мебелите, а само към платнените стени. Тя мина бавно покрай тях, като търсеше и друг изход, освен предния. Опипваше ги с ръце и търсеше някакъв отвор, но скоро изскърца със зъби от разочарование.

Погледна към завесите, през които беше минал шейхът, за да си вземе чиста риза. Пресече бързо шатрата, дръпна тежките завеси, намери преградата, отмести завесата и влезе вътре.

Но изведнъж спря.

Беше се озовала в спалнята на шейха.

Тя беше като самия човек, а тази мисъл я накара да потрепери. Беше тъмна, екзотична и плашеща. Едно двойно легло беше поставено в средата. Личеше си, че стаята с мъжка. Леглото беше покрито с мастиленочерна покривка.

Няколко възглавници, половината черни, половината бели, бяха, наредени покрай масивната му висока абаносова горна рамка. Вляво от леглото имаше солиден гардероб до някакво бюро с много чекмеджета. Бялата изцапана с кръв риза беше метната върху една ракла. Вдясно от леглото имаше дълго удобно бяло канапе с висока рамка и множество малки възглавнички.

Една-единствена лампа с формата на глобус беше поставена върху абаносовото шкафче край голямото легло. Внимателно огледа сенчестата стая на шейха. Не видя никакъв друг изход. Не можеше да се излезе от спалнята, без да се мине през голямата стая на шатрата.

Тя бързо мина през завесите и влезе в голямата стая. Надяваше се, че шейхът е заминал някъде и я е оставил сама. Вероятно е трябвало да тръгне за някое друго място и щеше да отсъства с часове. А ако е така, тя можеше да се измъкне и да избяга, преди да се е върнал.

Слабата надежда, която се породи в нея, я накара бързо да се запъти към изхода на шатрата. Вдигна завесите, дръпна ги и погледна внимателно навън.

Сърцето й изведнъж се сви.

— Дяволите да го вземат! — измърмори и смръщи вежди като дете, на което са отказали някоя играчка.

Шейхът стоеше на двайсетина метра с гръб към нея и разговаряше с някаква група от онези разбойници с дългите роби. Само той не носеше тюрбан и черната му коса заблестя, когато се наведе, за да изслуша някакъв нисък дребен мъж, който стоеше точно до него.

Беше съвсем ясно, че шейхът е почитаният главатар на лагера, способният водач, когото те много уважаваха, любимият им господар, на когото с радост служеха.

Темпъл стисна зъби и пусна завесата.

Не я интересуваше, че го обожават.

Той не беше нейният главатар, водач или господар, а тя не беше негова подвластна поданица, почитателка или робиня. И нямаше намерение да му се покланя или да му служи, по какъвто и да е начин.

Докато обикаляше нервно, ядът и недоволството й постепенно се превърнаха в нарастващо безпокойство поради неизвестността на това, което я очакваше. Макар че не познаваше повечето от техните обичаи, тя беше чувала, че ако арабски шейх пожелае някоя жена, той просто я купува или я вкарва в харема си.

Всемогъщи Боже, такава ли щеше да бъде нейната съдба? Имаше вероятност шейхът да е искал точно това. Иначе защо ще отвлече бяла жена и ще я доведе в отдалечения си оазис?

За какво друго можеше да я използва шейхът, освен за…

Обхваната от паника, тя нададе лек вик, като си представи ужаса да се превърне в робиня на този мургав принц на пустинята.

 

 

Вече се стъмваше, когато завесата на входа внезапно се отмести и Темпъл, която седеше на дивана, скочи стресната.

Шейхът влезе в шатрата. След него вървеше един дребен, набит арабин с набръчкано лице, който изглеждаше винаги готов да се усмихне, и яка, средна на ръст арабка, която явно изпитваше известно неудобство.

Като хвана нежно ръката на жената, шейхът каза:

— Темпъл, това е Рикия. Тя ще те обслужва, когато си в шатрата.

Жената се поклони. Черните й очи се спряха за момент върху Темпъл, но после бавно се сведоха надолу.

— Рикия не говори английски — продължи шейхът. — Но е добре обучена и много веща и може да задоволи изискванията на една дама.

Изчака Темпъл да каже нещо, но тя мълчеше и само го гледаше. Той се направи, че не забелязва суровото й изражение.

— А този мъж — продължи той, като бутна леко ниския мъж напред — е най-скъпият ми и стар приятел Тариз.

— „Алан!“ Добре дошли — каза Тариз топло, като разкри белите си зъби и се усмихна широко. — С Рикия ще направим всичко, което е по силите ни, за да бъде престоят ви тук приятен.

После отново я поздрави по арабски, като докосна с пръсти първо челото, а после и гърдите си.

Той беше приятелски настроен и толкова искаше да й се хареса, че Темпъл едва се сдържа да не му се усмихне.

Над главата на Тариз шейхът обясни:

— Извън шатрата Тариз ще стои винаги до теб, когато мене ме няма. — После погледна към Рикия и й каза нещо на арабски.

Тя кимна и двамата с Тариз веднага излязоха.

Щом останаха сами, Темпъл заговори:

— Значи, ще остана тук, в твоята шатра?

— Да.

— О! А къде ще бъдеш ти?

На лицето му отново се изписа подигравателна усмивка.

— Тук, разбира се — отговори, обърна се и излезе.

 

 

Това беше времето на залеза в арабската пустиня.

Шейх Шариф Азис Хамид стоеше сам на една от дюните, от която се виждаше лагерът му долу. Жребецът му стоеше до него и докосваше рамото на господаря си с меката си кадифена муцуна.

Залязващото слънце оцветяваше златистия пясък в различни нюанси на розово и пурпурночервено и запалените факли просветваха в лагера. Прохладен ветрец рошеше черната коса на шейха, издуваше ризата на гърба му и издухваше оранжеви искрици от цигарата в ръката му.

Това място беше най-любимото му на света, а залезът — най-предпочитаното време от деня в тази пустиня.

Шейхът не се молеше на колене и не заставаше с лице към Мека, както правеха мюсюлманските поклонници. Но изпитваше голямо спокойствие винаги когато беше в любимата си пустиня при залез-слънце. Спокойствие, което не можеше да предложи никое друго време или място на света.

Но тази вечер не беше същото.

Той не намираше желаното успокоение при настъпването на залеза в пустинята. И не се беше успокоил в този час на пълна самота.

Шейхът погледна към голямата бяла шатра. Представи си русата американка, която стоеше там и беше причината за неговото безпокойство. После хвърли фаса на земята и бръкна в джоба на панталона си. Извади оттам блестяща месингова гилза, която носеше винаги у себе си. Като потърка между пръстите си малкия метален къс той го вдигна и го загледа безизразно.

В избледняващата светлина едва можеше да се различи марката на производство върху плоската долна страна на гилзата. Прокара палеца си по надписа. Беше го правил толкова пъти от много години насам, че почти го беше изтрил.

Шариф все още можеше да разпознае издайническото клеймо, както през онзи ден, преди много години, когато мъдрият стар шейх, когото наричаше свой баща, му беше дал гилзата.

Дьо П.

Той стисна силно зъби, очите му се присвиха с омраза, която никога не го бе напускала. Ръката му стисна толкова силно месинговата гилза, че тя се вряза в дланта му.

 

 

В осветената от лампата шатра бунтуващата се Темпъл се разхождаше, когато беше вече започнало да се свечерява. Яденето, която стеснителната и изпълнителна Рикия й беше сервирала на поднос, стоеше непокътнато върху лакираната масичка пред дивана. Горещата вода във ваната, която усмихнатият дребен Тариз беше налял за нея, бе започнала да изстива.

Темпъл твърдо беше отказала да се съблече и да влезе във ваната. Тариз и Рикия не знаеха какво да правят, затова я оставиха на мира.

А сега, когато наближаваше полунощ, Темпъл се разхождаше пред входа на шатрата. Беше гладна, мръсна и се чувстваше неудобно. Продължаваше да се пита дали шейхът наистина ще живее в същата шатра. Не смееше да си легне, макар че беше много изморена. Не искаше да се съблече, тъй като той можеше да влезе всяка минута.

Като си мърмореше нещо и набираше смелост да се опълчи срещу него, когато той се върне, Темпъл беше готова да му се възпротиви. Или поне така си мислеше.

Щом чу гласа му, престана да се разхожда, втурна се към завесите на входа и се загледа навън. Шейхът се беше облегнал на един от подпорните колове на навеса и говореше тихо на едрия пазач.

Излъчваше сила и изглеждаше много авторитетен под потрепващата светлина на фенера, който хвърляше сенки и го правеше да изглежда опасен.

Той се помръдна и Темпъл отскочи назад. Тя се застави да укроти лудото биене на сърцето си и си повтори за последен път това, което беше намислила да му каже.

Увереността й леко отслабна, когато той влезе вътре, погледна я и изглеждаше дори по-страшен, отколкото й се беше сторил преди малко, когато стоеше навън под светлината на фенера. Стори й се, че дори видът й го караше да изпитва някаква силна омраза или страст.

Като се приближи до нея, той запита:

— Не си ли заспала?

— Аз имам един въпрос. — Тя изправи рамене, решена да не се предава и да не отстъпва пред него. — Защо съм тук? Отговори ми сега!

— Като му дойде времето, ще разбереш.

— Това не е отговор! И откъде знаеш моето име? Не сме се срещали никога и аз не съм ти го казвала. За какво правиш всичко това? Искам да знам защо ме доведе тук и какво смяташ да правиш с мен? Отговори ми, дявол да те вземе! — извика тя с нарастващо недоволство и тропна на земята.

— Говори по-тихо! — каза й той и макар че го изрече спокойно, тонът му беше заповеднически.

— Няма да говоря тихо и няма да остана тук! — заяви тя високомерно. — Не можеш да ме задържиш. Ще избягам от тебе. Ще се измъкна оттук. Бъди сигурен, че ще избягам! Ще видиш! Ще избягам, ще го направя, кълна се в това!

Като го гледаше със зелените си очи, изпълнени с презрение, Темпъл за миг изпита чувство на триумф. Тя беше казала това, което искаше. Беше се опълчила срещу него. Не бе отстъпила и не беше свела очи. Не беше отместил погледа си от смущаващите му очи.

Но се разкая горчиво, че не си беше държала езика зад зъбите, когато шейхът съвсем безизразно отвърна:

— Караш ме да използвам методи, с които да предотвратя това.

Обърна се и се запъти към входа на шатрата, а Темпъл извика нервно след него:

— Как… какви методи?

Той излезе, без да й отговори. След пет минути се върна със сънливата Рикия. Темпъл погледна първо него, после прислужницата, а прекрасните й извити вежди се вдигнаха въпросително.

Той заговори:

— Ще отидеш с Рикия в спалнята. Тя ще ти подреди хубаво легло на дивана. Докато го оправи, ти ще се съблечеш. Ще дадеш на Рикия всичките си дрехи, включително и бельото си. После лягаш да спиш. — Помълча известно време и добави: — Гола!

Темпъл искаше да извика срещу него, че няма да се подчини и той не може да я застави.

Но не посмя.

Докато издаваше спокойно заповедите си, от него като че се излъчваше едва прикрита грубост, която я караше да му се подчини. Той показваше абсолютната си власт и пълното си пренебрежение към нейното достойнство и дори към живота й. Беше студен, първобитно красив смахнат мъж и заплахата за предстоящото насилие отговаряше на начина му на поведение.

Кротка като агне, Темпъл последва Рикия в сенчестата спалня. С треперещи ръце разкопча изцапаната си блуза и поклати отрицателно глава, когато жената предложи да й помогне. Учтивата прислужница кимна, че е разбрала, обърна се и започна да застила дългото канапе с чисти бели чаршафи.

Докато се съблече напълно, диванът й беше приготвен. С поруменяло лице тя бързо се вмъкна между чаршафите и гледаше как Рикия отнася всичките й дрехи, включително бельото и ботушите й. Щом арабката си тръгна, Темпъл стана да загаси лампата.

Чу как шейхът обяснява тихо нещо на Рикия. После настъпи абсолютна тишина. Щом се върна в леглото си, тя притегли чаршафа до брадичката си и зачака. Напрегната, трепереща от срам и страх, тя беше сигурна, че всеки момент шейхът ще влезе при нея, ще дръпне чаршафа, ще я вдигне, ще я отнесе в своето легло и ще я принуди да му се отдаде.

Измина доста време.

Като стискаше зъби толкова силно, че челюстите й започнаха да я болят, Темпъл лежеше напълно неподвижно под хладния копринен чаршаф, с ръце кръстосани върху голите гърди, дългите й крака плътно стиснати един до друг и кръстосани в глезените.

Когато очите й започнаха да свикват с тъмнината, тя видя, че завесите се разтвориха, и неволно потрепери. Шейхът влезе шумно в шатрата. Сподавила изплашения си вик, Темпъл го наблюдаваше как прекосява стаята.

Сърцето й, което биеше лудо, изведнъж замря, когато той разкопча ризата си и се отправи към дивана, на които тя лежеше гола и беззащитна. Темпъл не издържа и престана да гледа. Затвори очи, стисна ги, като дори не смееше да диша. Очакваше да почувства топлия му дъх върху лицето си и грубите му ръце по тялото си.

Минаха няколко секунди.

Прошумоляха дрехи.

Тя бавно издиша. Сърцето й заби отново. Отвори едното си око. После и другото.

Шейхът стоеше между дивана и леглото, толкова близо, че ако протегнеше ръка, щеше да го докосне. Той се събличаше, без да бърза. Вече беше свалил ризата си и разкопчаваше бавно черните си бричове за езда.

После спря и вдигна ръце над главата си. Темпъл наблюдаваше как мускулите на гладкия му тъмен гръб се свиват и разпускат, когато прокара пръсти през гарвановочерните си коси. След това се прозя, свали ръце и бързо смъкна панталоните си.

Темпъл отново затвори очи, но първо хвърли бегъл поглед в тъмнината към голата му снага. Той беше едър, силен и опасен. Тя чакаше изплашена, като знаеше, че е напълно беззащитна.

Въздъхна с облекчение, когато го чу, че се отпусна в голямото си легло. Като не смееше да помръдне, погледна към него през притворените си клепачи.

Той лежеше завит до кръста с чаршафа. Дори в неосветеното помещение черните рамене и гърди на шейха силно контрастираха с белите чаршафи.

Темпъл лежеше колкото може по-тихо, като се надяваше, че той ще сметне, че е заспала.

След малко тя предположи, че той е заспал, и се отпусна.

Изведнъж чу равния му спокоен глас:

— Сега няма да можеш да избягаш. — Главата му бавно се обърна на възглавницата. Погледна право към нея, а очите му светеха. — Сигурно дори в Америка една лейди не може да ходи гола.

— Ще платиш за това, дивак такъв! — заплаши го тя със сподавен глас.

— Лека нощ — отвърна той, без да обръща внимание на нейната закана. — Приятни сънища, Темпъл дьо Плеси Лонгуърт.

Глава 10

Шейхът стана още преди изгрев слънце. На слабата светлина на ранното утро той тихо се надигна. Погледът му веднага се насочи към бялата руса жена на дивана.

Тя беше заспала. Най-после. Това го зарадва. Не беше сигурен, но му се стори, че тя плака тихичко през нощта. А той не обичаше да слуша женски плач.

Загледа се в спящата Темпъл. Все още гол, Шариф се беше надвесил над нея и я разглеждаше внимателно. Тя беше легнала настрана със свити колене, а златистата й коса се беше разпиляла по възглавницата.

Чаршафът, с който се беше завила, се бе свлякъл и разкриваше голото й рамо и част от снежнобелия й гръб.

Шариф потръпна, когато тя изведнъж се протегна и се бърна по гръб, после пъхна нежната си ръка под главата. Но не се събуди. Само въздъхна леко и продължи да спи.

Устните й бяха сочни и чудесно оформени. Изглеждаше съвсем млада и невинна, приличаше на сладко, красиво момиченце.

Очите му се спряха на гърдите й, които сега се подаваха от смъкнатия чаршаф.

Тя не беше дете. Беше жена. Красива съблазнителка със златисти коси и твърде темпераментна. А това можещо да създаде проблеми на мъжа.

Той присви очи.

С един замах можеше да свали чаршафа, който я покриваше. И тогава тя щеше да лежи гола и уязвима пред него, чудесна жертва за олтара на вродената му похотливост.

Шариф се обърна и един мускул трепна на лицето му. Отдалечи се от младата жена и бързо се облече при слабата светлина на настъпващото утро. Няколко минути след това излезе, без да погледне към спящата Темпъл.

В голямото помещение на шатрата надигна крехката чашка с димящото горещо черно кафе, което беше оставено за него. После запали една от любимите си френски цигари и излезе навън. Забеляза едрия арабин, който трябваше да стои на пост отпред. Седнал с кръстосани крака върху килима пред навеса, с пушка в краката, той спеше.

Шариф кипна от гняв, но не събуди спящия пазач. Можеше да почака със строгото наказание.

Зазоряваше се. Опасността от нападение на вражеските племена беше отминала заедно с нощта. Жената, която спеше в неговата шатра, беше в безопасност.

Поне засега.

Шариф изпи и последната глътка от кафето си и остави чашката на съседната маса. После се отдалечи от спящия пазач. Като вървеше бързо под огромните палми през пищната тропическа растителност, която закриваше неговата шатра от останалата част на лагера, той бързаше за сутрешната си среща.

На предварително уговореното място в горичката от смокинови дървета на север от неговия лагер Нагиб чакаше своя господар. Той беше доверен и безстрашен лейтенант, верен приятел, на когото можеше да се разчита, че ще изпълни всяка поставена задача, колкото и трудна, и опасна да е тя.

Точно по тази причина беше избрал Нагиб да пътува през пустинята и да отиде в Багдад. Той трябваше да тръгне призори. Нагиб още не знаеше какво ще иска господарят от него. Но това нямаше значение. Той щеше да изпълни желанието му.

Шариф стигна до смокиновата горичка, когато първите лъчи на изгряващото слънце обагриха в розово хоризонта на изток. Двамата мъже се поздравиха, поговориха малко, после шейхът бръкна в джобчето на ризата си и извади малък запечатан плик, в който имаше писмо, написано на английски и на арабски. Подаде го на Нагиб, който го взе, без да задава въпроси, и внимателно го скри под ризата си, като потърка гърдите си точно над сърцето, за да покаже, че е добре скрито и на безопасно място.

Шариф сложи ръка на рамото на по-ниския от него мъж и каза на родния им език:

— Ще яздиш до Багдад. Като стигнеш до града, ще изпратиш телеграма на адреса, който е написан на плика.

Нагиб кимна, че е разбрал. Шейхът продължи:

— След като пуснеш телеграмата и се увериш, че посланието, което носиш, е изпратено на този, за когото е адресирано, ще останеш в Багдад, за да си създадеш връзки и приятели и да събереш колкото можеш повече сведения за оръжията на Мустафа. — Усмихна се и добави: — И не прекалявай с развлеченията.

Нагиб също се усмихна, но мислите му се насочиха към многобройните наслади, които предлагаше този порочен и изкушаващ град. Обзет от нетърпение да се отправи на път, той увери шейха, че ще оправдае доверието, което му е гласувал. И че той, Нагиб, ще изпрати на всяка цена телеграмата. После поздрави своя почитан вожд и се приготви да тръгне.

Шейхът го спря:

— Бъди много предпазлив, Нагиб. Бандите на Мустафа пак бродят из пустинята и тормозят някои от съседните племена.

Нагиб кимна. Беше чул ужасяващата история за това как омразните турци, напълно въоръжени и без да проявяват никаква милост, изненадали предишната седмица някакъв керван на семейство, което почивало край кладенец в пустинята. Конниците с белите роби грабнали децата, които се били отдалечили от майка си. Когато нещастната жена се развикала и се затичала след тях, турците я простреляли точно между очите и отвлекли децата.

Не беше тайна за никого какво се е случило с беззащитните деца.

Целият арабски полуостров и Северна Африка бяха чували за безмилостния стар турски султан Ага Хюсеин и за дебелия му син Мустафа Ибн Ага Хюсеин. Фамилни врагове на Шариф, тези двама ненавиждани мъже бяха невероятно зли. Особено синът.

Казваха, че хората, които бандитите на Мустафа убивали, имали по-голям късмет. Да те пленят и да те отведат в крайбрежния палат на султана беше по-лошо и от смъртта. Говореше се, че сексуалните апетити на Мустафа били ненаситни и перверзни и нито едно младо момче или хубава жена не били в безопасност, когато бедните същества привлечели неговите похотливи очи.

— Не се безпокой, господарю — успокои го Нагиб. — Ще внимавам много. Нито една от престъпните банди на дебелия турчин не могат да пленят неуловимия Нагиб.

Шейхът се усмихна и кимна, когато Нагиб го поздрави отново по арабски.

Шариф вдигна ръка. Пръстите му леко докоснаха челото му, а после гърдите му.

— Саалам алейкум — каза той тихо. — Мир с тебе.

 

 

Темпъл бавно отвори очи, видя белия таван на шатрата и изведнъж се смути. Отначало не можеше да си спомни къде се намира и какво е това странно място. Какво прави тук? И защо, за Бога, е гола?

После изведнъж си припомни всичко и уплашено притисна чаршафа към гърдите си. Погледна към леглото на Шариф. Щом разбра, че е празно, въздъхна с облекчение.

Уви се плътно с чаршафа и стана от дивана. Отмести кичурите, които бяха паднали върху очите й, и огледа стаята с високия абаносов гардероб. Предположи, че е пълен с дрехите на шейха. Трябваше да намери да облече нещо и не се чувстваше неудобно да вземе някоя негова риза и панталон. Ако е решил да я държи гола, не е попаднал на подходящото момиче. Той може би е свикнал да има работа със срамежливи и безволеви жени, които не биха и помислили да облекат мъжки дрехи, но тя съвсем не се стесняваше да се облече като мъж.

Запъти се към гардероба, но преди да направи и няколко крачки, завесите се разтвориха и след като се поклони, Рикия влезе в спалнята. Държеше в едната си ръка някакви сини бродирани кадифени чехли, а на другата беше метнала бледожълта рокля и гащета с дантели по края.

— Какво е всичко това? Не искам роклята и няма да я облека!

Рикия учудено поклати глава и се приближи до нея. Очите й я гледаха почти умоляващо, когато се опита отново да й даде роклята.

— Не, Рикия — каза Темпъл, като предполагаше, че роклята е на някоя от любовниците на шейха. — Вземи си я. Не искам рокля на друга жена! Няма да я нося. Махни се оттук и ме остави на мира!

Смаяна от укорите, които явно проличаха в тона на Темпъл, Рикия наведе глава, кимна леко и се накани да си тръгне.

Темпъл забеляза, че завесите се разтвориха и шейхът влезе вътре. Като притискаше чаршафа до гърдите си, тя го погледна, вирна брадичката и заяви:

— Кажи й да вземе тези неща. Няма да ги облека. Върни ги в харема, където им е мястото.

Шейхът спокойно се приближи към нея и я изгледа безизразно. Темпъл почувства, че започва да губи самообладание, както ставаше винаги, когато се появеше той. Шариф сложи внимателно ръка върху рамото на Рикия и й каза нещо с нежен глас. Тя веднага му подаде жълтата рокля, дантеленото бельо и сините кадифени чехли и излезе през завесите.

Шариф мълчаливо изчака Рикия да се отдалечи от шатрата. После пристъпи с невероятна бързина, а черните му като нощта очи го правеха да изглежда още по-страшен, но и засилваха невероятното му излъчване. Когато застана до нея, Темпъл беше принудена да вдигне глава, за да може да го погледне в лицето. Той беше висок около един и деветдесет, чудесно сложен, имаше широки рамене, тясна талия и дълги мускулести ръце. Пред него тя се почувства слаба и нищожна.

Това неприятно чувство, това ужасно неравенство на силите беше породено и от факта, че той беше напълно облечен, а тя беше увита само с чаршафа. Темпъл преглътна и потрепери.

— Никога! — изрече той със същия тих, но смущаващ глас, с който говореше винаги. — Няма да се отнасяш с Рикия така!

Беше очаквала да чуе всичко друго, но не и това. Тя го погледна учудено.

— Нямам представа за какво…

— Никога! — прекъсна я той и очите му блеснаха. — Рикия е нещо повече от прислужница, тя е приятел. И не разбира грубостта на някаква разглезена американка. Няма да позволя да я обиждат.

Темпъл понечи да каже нещо, но погледът му я спря.

Той се приближи смущаващо близо до нея. Тя се опита да се отдръпне назад, но не можа да го направи достатъчно бързо. Шариф протегна ръка и хвана чаршафа.

— Пусни го! — извика тя уплашено и стисна здраво чаршафа.

Той обаче я притегли до себе си и хвана по-здраво края на чаршафа.

— Пусни ръцете си надолу!

— Изключено! — отвърна тя. Искаше й се гласът й да прозвучи по-властно, а тя да може да отклони погледа си от тези стряскащи, хипнотизиращи очи.

— Веднага! — нареди й и смразяващият тон на гласа му отговаряше на властния му поглед.

Като го гледаше с омраза, ненавиждайки и себе си, че се бои от него, тя неохотно пусна чаршафа и отпусна ръце. Сърцето й биеше толкова силно, че щеше да изхвръкне от гърдите й. Ако сега пуснеше чаршафа, той щеше да се свлече на килима и тя щеше да застане гола пред него.

Като продължаваше да стиска здраво края на чаршафа, шейхът държеше жълтата рокля, бельото и кадифените чехли близо до лицето й.

— Тези неща са нови и са купени специално за теб — заговори той. — Никоя друга жена не ги е носила. Твои са.

Темпъл не отговори нищо. Гледаше го уплашена, че той ще пусне чаршафа.

— Избирай сега, Темпъл — продължи той и хвърли дрехите на леглото си. — Или ще облечеш тези дрехи, които съм купил за теб, или ще ходиш гола. За мен е без значение.

Отпусна леко края на чаршафа и продължи:

— Кое ще избереш?

Темпъл моментално хвана ръцете му.

— Ще облека тези дрехи.

— Умно решение — отвърна мъжът, пусна чаршафа и се отдалечи. Пред входа на голямата стая се обърна и добави: — Чистотата тук не е въпрос на избор. Ще се изкъпеш, или… — спря и погледът му бавно се плъзна по тялото й — самият аз ще те изкъпя.

Глава 11

Наближаваше пладне.

Темпъл се чувстваше по-объркана от всякога. Елегантната дълга рокля, гащетата от атлаз и дантели и бродираните кадифени чехли явно не само бяха нови, но й ставаха. Като че бяха поръчани специално за нея от някого, който е знаел точните й мерки.

Как беше възможно това? Един шейх от пустинята да е наясно с модерните европейски дрехи в момента? И откъде би могъл да знае мерките й?

Пък и как беше възможно този загадъчен арабски главатар да говори толкова добре английски? Къде го беше учил? Може би от своя прислужник Тариз? Но ако беше така, откъде пък Тариз го знаеше? Тя се намръщи и се опита да си отговори, налучквайки липсващите части от тази смайваща загадка. Темпъл оправи финия плат на роклята си. Този, който я беше избрал, явно разбираше от красиви скъпи рокли. Като се изключат удобните кадифени чехли, тя можеше да отиде с майка си на следобедно посещение на някоя от богатите дами на нюйоркското Пето Авеню или да се разходи из лондонския Хайд Парк с някой изискан кавалер с благородническа титла.

След като се почувства значително по-добре след дългата освежителна баня, Темпъл облече лятната рокля с късите ръкави и дълбокото деколте и боязливо се запъти към хола.

Там нямаше никого.

Зачуди се къде може да е отишъл шейхът, като й се искаше той да не се връща въобще или поне да се забави до вечерта. Във възбуденото състояние, в което се намираше, не можеше да издържи да остане затворена с него цял ден в този луксозен затвор. Неволно потрепери, като си спомни онези напрегнати ужасяващи моменти сутринта, когато Шариф беше хванал чаршафа, с който се бе завила. Отново почувства интимното докосване на ръцете му, тези дълги, тъмни пръсти, между плътно загърналия я плат и голите й гърди.

При този спомен някаква странна вълна от страх и топлина се разля у нея и тя смутено се изчерви. Като се мъчеше да си внуши, че горещината в пустинята е причина за това, тя се стараеше да се утеши с мисълта, че и шейхът може да се е почувствал неудобно.

Сякаш привлечен от нейните мисли, шейхът изведнъж се появи. Както предполагаше, той беше без тюрбан и също изглеждаше разгорещен. Мургавото му лице беше изпотено. По черната му коса блестяха капчици пот, бялата му ленена риза беше мокра и залепнала за тялото му. Шейхът веднага насочи погледа си към нея, но изражението му беше неразгадаемо. Стойката му, чертите на лицето му, плавната му походка, подобна на тази на пантера, всичко в него я накара да потръпне, когато той й кимна леко, прекоси стаята и започна да разкопчава мократа си риза. Съблече я и я захвърли. Едва тогава Темпъл събра смелост да го заговори:

— Какво правиш?

— Готвя се да се изкъпя — отговори шейхът студено.

— Тук ли? — запита тя ужасена.

— А къде другаде?

Темпъл се намръщи, за да разбере той, че тя смята това за неприлично. Но не можеше да откъсне очи от тялото му. Възхити се на гладката му маслиненочерна кожа, твърдите му мускули и извивките на стройното му разкошно тяло.

Вниманието й беше привлечено от струйките пот, които се стичаха надолу по тъмния му врат и оттам по гъстите черни косми на гърдите му, които образуваха интересна форма подобна на ветрило по голото му тяло. Той вдигна мръсната си риза, за да избърше с нея капчиците пот по гърдите си, и Темпъл почувства, че се изчервява.

После се опита да се овладее.

Загледа шейха презрително, смръщи нослето си и се обърна с гръб към него.

— Ако искаш да се къпеш тук — заговори, — аз ще изляза.

Почака, затаила дъх, като се надяваше, че той ще й позволи това. Може би щеше да се съгласи, тъй като сега имаше много хора навън и нямаше опасност тя да избяга.

— Няма да ходиш никъде! — нареди той със спокоен, тих глас.

Установи, че се е приближил малко повече до нея и сега стоеше точно зад гърба й.

Миризмата и топлината, които се излъчваха от сгорещената му от слънцето плът, дразнеха приятно сетивата й. Изведнъж я обзе някаква слабост и световъртеж. Тя се обърна, като се мъчеше да запази равновесие.

— Ако се опиташ да излезеш — продължи той спокойно, — ще бъдеш доведена обратно тук и тогава ще те накарам да седиш до ваната, докато се къпя.

След тази дръзка заплаха гордостта й се възвърна. Ядосана от думите му, за момент забрави, че той е толкова близо до нея, обърна се рязко и се блъсна в гърдите му. Силен вик от болка и изненада се изтръгна от устата й. Тъй като имаше опасност да падне, несъзнателно се хвана за него. Той вдигна ръка и я улови за лакътя, за да я задържи.

— Дяволите да те вземат! — възкликна тя, постави ръка върху голите му гърди, а пръстите й се заплетоха във влажните къдрави косми. — Виж какво направи сега!

— Нищо не съм направил — отговори той и продължи да я държи за лакътя.

— Направил си! — възрази тя, разтревожена и ядосана. Сърцето й биеше силно. — Изцапал си ми роклята! — възкликна тя възмутена, намръщи се и плъзна пръсти по тесния корсаж на роклята си, където личаха петната, останали от мръсотията и праха при докосването на неговото тяло до нея.

— Какво ще правя сега? Какво да облека?

Той пусна лакътя й и заяви:

— Просто ще облечеш друга рокля.

— Друга рокля ли? Нямам други рокли!

— Не — отговори той. — Имаш!

Той се обърна, отиде до входа на шатрата и извика Тариз.

Тариз влезе, последван от двама мускулести араби, които носеха тежък сандък. Щом го свалиха на земята, носачите веднага излязоха. Тариз се усмихна, поклони се и ги последва.

— Какво е пък това? — запита Темпъл, като загледа подозрително сандъка.

Шариф вдигна капака.

— Дрехи. Рокли и други неща за теб.

Когато тя се приближи, за да ги разгледа, Шариф изтри ръцете си в панталона, бръкна в отворения сандък, извади снежнобяла копринена вечерна рокля и я метна върху вдигнатия капак на сандъка. После извади друга неофициална лилава памучна рокля, поръбена с ирландска дантела, и я метна върху бялата. След това извади една разкошна рокля от красив зеленикав шафран, вдигна я за малко да я види тя и я пусна обратно в сандъка. Ефирната зелена рокля прошумоля и изчезна на дъното му.

— Всички тези неща са твои сега — обясни той и извади един голям поднос, покрит с кадифе и отрупан с бижута. Колиета, гривни, обеци с диаманти, рубини и смарагди блестяха върху подноса.

Шейхът остави подноса върху ниската масичка пред дивана.

После се доближи пак до сандъка, зарови двете си ръце в него и извади оттам поръбени с дантели неглижета, нощници, комбинезони, бельо и копринени чорапи.

— Мисля — каза, като пусна изящното бельо обратно в сандъка, — че ще намериш тук всичко, което ти е нужно.

Почака тя да каже нещо, но Темпъл мълчеше. Тя почти не погледна дантеленото бельо, красивите рокли и дори таблата с блестящите скъпоценни бижута. Очите й не се откъсваха от шейха.

Беше я принудил да прекара една ужасна дълга нощ съвсем гола и тя го беше проклинала за неговата жестокост. И сега се възмути от нечовешкото му отношение. Мразеше този тъмнокож варварин от дъното на душата си. А той й предлагаше красиви рокли и скъпи бижута, като че беше любимата му любовница. Започна да го ненавижда още по-силно.

Намеренията и плановете му й се струваха още по-неясни. Това, че владееше английски и беше изрядно чист, го правеше да изглежда малко по-цивилизован от неговите съотечественици, но той все пак си оставаше един нечестен арабин.

— Ах, ти, арогантен арабски глупак! — промърмори тя. — Даваш ми ефектни рокли и блестящи дрънкулки, защото очакваш да правя абсолютно всичко, което поискаш, така ли?

Очите й изпускаха зеленикави пламъчета и приличаха на разкошните смарагди в подноса.

— Не! Очаквам, че ще правиш абсолютно всичко, което искам, с или без роклите и бижутата. — Чувствените му устни се разтегнаха в дяволита усмивка. — И точно това ще правиш!

След това, без да каже нищо повече, като опитен матадор, който обръща гръб на разярения бик, той се отдалечи бързо.

— Ами, имаш да взимаш! — прошепна Темпъл, но изчака разумно той да си излезе, за да не може да я чуе.

Глава 12

Нагиб се чувстваше щастлив.

Бяха изминали четири денонощия, откакто беше потеглил от пустинния град на шейх Шариф Азис Хамид. През това време срещна само няколко малки приятелски настроени кервана, които се движеха бавно в безкрайните пясъци.

Той яздеше един от обучените коне на шейха — едър, трениран жребец, който беше много издръжлив и бърз.

Докато препускаше в лек галоп по безкрайните дюни, Нагиб попипваше мястото, където беше скрил плика, както бе правил вече много пъти по време на тази дълга самотна езда. Той се усмихваше доволно. Запечатаният плик, който му беше поверил неговият почитан вожд, беше в безопасност до сърцето му.

След най-много още двадесет и четири часа щеше да стигне до Багдад в посоченото учреждение, за да изпрати телеграмата до този, за когото беше адресиран пликът.

След като потвърдяха, че телеграмата е изпратена със сигурност и съдържа точните думи на писмото, написано лично от шейха, той, Нагиб, щеше да се промъкне в някоя от тесните тъмни улички на града и да изгори писмото и квитанцията.

След като и двете станеха на пепел, той щеше да се върне обратно на слънчевите улици и да започне да събира каквито успее сведения за злата империя, чиято власт простираше ръцете си чак до Багдад. Щеше да се постарае да научи всичко, което може, за разрастващата се инвазия на омразните алчни турци.

Първо дългът, а после удоволствията. Нагиб се усмихна. Той имаше право да се отдаде и на своите удоволствия като награда за добре свършената работа.

Като си представяше някое място с красиви, чернооки жени, екзотични ястия в прохладни хотелски стаи, Нагиб се усмихваше замечтано. Свечеряваше се. Той премина през още една наклонена дюна, когато кървавочервеното слънце изчезна напълно и остави само ярко оранжево сияние над хоризонта.

Когато стигна върха на пясъчния хълм, той ги видя.

Въоръжени мъже с черни роби яздеха право към него. Надяваше се, че са от някое приятелско племе, но скоро щеше да разбере, че греши.

Като опипа нервно плика, скрит в робата му, Нагиб дръпна юздите на коня и вдигна ръка за приятелски поздрав.

След като не му отговориха, разбра, че тридесет и осемте години, които беше преживял на тази земя, щяха да приключат дотук. Погледна тъжно залязващото слънце и осъзна, че няма да го види да изгрява отново.

Обърна се и пришпори уморения, покрит с пяна жребец в бърз галоп през горещите пустинни пясъци. Чуваше зад гърба си бързото потропване на конските копита и виковете на кръвожадните бандити, които го преследваха.

Тогава Нагиб се обърна към Аллах за помощ. Не го молеше да спаси живота му, защото не това беше важното. Искаше да може да скрие от тези пустинни пирати тайното послание, което изпращаше неговият господар. Докато препускаше с коня си, Нагиб нервно мушна ръка под робата, за да извади важния плик, да го пъхне в устата си и да го сдъвче.

Но не успя.

Покритият с пяна жребец беше напрегнал всички сили, но един от бандитите успя да се изравни с него, свали Нагиб от коня и измъкна плика от свития му юмрук.

Той изгуби всякаква надежда, когато те започнаха да се смеят, да размахват сабите си и да разговарят на турски помежду си. Разбираше много малко техния език, подочу името, което те споменаха. Това беше името на омразния син на стария турски султан, злия Мустафа Ибн Ага Хюсеин.

— Дахелек! — прошепна Нагиб, когато те го хвърлиха грубо на пясъка и насочиха пушките към тюрбана на главата му. — Аллах да ми е на помощ!

И неговият бог прояви известна милост. Нагиб издъхна веднага от половин дузината куршуми, изстреляни в главата му.

За няколко минути турците го съблякоха гол и го оставиха там, където костите му скоро щяха да побелеят от безжалостното слънце на пустинята.

Празните гилзи от изстреляните куршуми останаха пръснати около трупа му.

По тези гилзи ясно беше изписано името на производителя.

Дьо П.

 

 

Темпъл се мъчеше да разбере защо шейхът я държи в плен. Дали щеше да иска откуп? Нейното семейство беше приказно богато и щеше да плати колкото поиска той. Само да назовеше цифрата и щеше да получи парите.

Първите дни и нощи след похищението й бяха ужасни. Тя нямаше престава какво я очаква. Не знаеше какво смята да прави с нея нецивилизованият неразговорлив шейх.

Когато той беше в шатрата, тя беше нащрек, обезпокоена от неговата студена, неприятна резервираност, и се питаше какви ли мисли се таят в главата му. Щом вдигнеше очи, често забелязваше, че той я наблюдава студено и безизразно. В очите й пламтеше бурно негодувание, но той оставаше непроницаем.

И все пак тя беше още по-притеснена, когато той я гледаше — устата му се изкривяваше, а черните му очи изразяваха гняв.

Тогава имаше чувството, че той я мрази.

Дори когато шейхът не беше в шатрата, тя не се отпускаше. Никога не знаеше кога ще се върне. Не можеше да изпита и удоволствие от сутрешната си баня от страх, че той може да се нахвърли върху нея.

Не заспиваше, като знаеше, че той би могъл да се промъкне тихо в спалнята й.

Прекарваше по-голямата част от времето си, като се разхождаше и все поглеждаше неспокойно към входа на шатрата, очаквайки го всеки момент да се появи.

Дългите горещи нощи бяха дори още по-непоносими от напрегнатите дни. Много по-непоносими.

Да лежи само на един-два метра от шейха беше мъчение, каквото никога не си бе представяла. Опасността той да я пожелае постоянно нарастваше и нарушаваше съня и спокойствието й. Като се ослушваше и при най-малкия шум, тя следеше всяко движение, което можеше да бъде сигнал, че той се приближава към нея.

Лежеше отчаяна, плувнала в пот, с опънати нерви, изплашена какво може да й направи нейният тъмнокож похитител.

Не забравяше нито за миг, че е гола и той е гол, и са сами в тази отдалечена шатра. Мисълта я възбуждаше, но я и ужасяваше.

Нямаше възможност да избяга от смущаващото му присъствие. Той се беше погрижил за това. Тя нямаше никакви дрехи. Хубавите нощници, неглижета и бельо, които й беше показал от големия сандък, бяха отнесени веднага след това. Не й позволиха да ги облича. Все така, както първата вечер, я караха да предава всичките си дрехи на Рикия, когато настанеше време за лягане. Прислужницата ги отнасяше, а на другата сутрин Рикия идваше с нов комплект дрехи за през деня.

Така Темпъл лежеше будна в тъмнината и се ослушваше, докато чуеше бавното, тежко дишане на шейха, по което разбираше, че е заспал.

Дори и заспал, той й се струваше опасен. Гледаше и тръпки я полазваха по гърба. Той й напомняше на голям неопитомен звяр, който само е задрямал. Дори в съня беше силно напрегнат и можеше внезапно да скочи и да нападне своята жертва.

Темпъл не заспиваше дотогава, докато можеше да държи очите си отворени. Боеше се, че може да изживее най-лошия си кошмар. Този човек можеше да я задържи завинаги в пустинята.

Започна да осъзнава, че нейното отвличане е било грижливо запланувано. Всяка подробност е била уточнена предварително.

Шейхът изглежда знаеше всичко за нея. Той беше осведомен за вкусовете й. Знаеше цветовете и кройката на роклите, които предпочита. Знаеше точните й мерки. Прекрасните рокли бяха ушити специално за нея. Той знаеше дори номера на обувките й и този на бельото й. Беше открил кои парфюми обича, като например скъпия „Ла Роз Жаклино“ на фирмата „Коти“, който беше сред многото неща, предназначени за нея.

Скъпите бижута явно бяха избрани, за да украсяват шията и китките й.

Книгите с кожените подвързии, всичките на английски, бяха за нея. Мълчаливата Рикия я глезеше и като че предугаждаше всяко нейно желание, а лъчезарният мургав Тариз с удоволствие й прислужваше.

Ако не пристигнеше в Багдад на уречената дата, никой нямаше да разбере какво се е случило с нея. Щяха да изпратят веднага спасителни екипи да я търсят. Но те нямаше да я намерят. След известно време щяха да изгубят всяка надежда и щяха да прекратят издирването. След това щяха да я обявят за мъртва.

Глава 13

Темпъл имаше свои планове. Една сутрин Рикия я събуди много рано. Мълчаливата прислужница беше донесла дрехите, с които Темпъл беше дошла, вместо една от многобройните техни рокли. Изтърканите й бричове за езда и бялата й блуза бяха чисти и изгладени. Ботушите й бяха лъснати така, че блестяха.

Като облече познатите си дрехи, Темпъл се почувства по-защитена и по-спокойна. Обичайната й самоувереност се възвърна. Бавно излезе от стаята си, влезе в хола и веднага забеляза, че завесите на входа са дръпнати настрани.

Обнадеждена от това, че може да й разрешат да подиша малко чист въздух, бързо прекоси шатрата.

Но се стресна и подскочи, като чу точно преди да се покаже от шатрата, спокойния глас на шейха, които я викаше да излезе навън. Изкушаваше се да не му отговори и да не му се подчини, но вече не издържаше да стои затворена като в клетка. Струваше й се, че ще полудее, ако не излезе навън. Почака няколко секунди, после спокойно излезе.

Шейхът и дребният Тариз, който вървеше по петите му, бяха довели красив кон, чиято блестяща козина беше шафрановожълта. Изумруденозелените очи на Темпъл блеснаха от удоволствие, като видя голямото невероятно красиво създание. Без да поглежда към едрия мъж, който също беше екзотично красив, протегна ръка, за да погали кафявата муцуна на жребеца.

— Прекрасен е. Как се казва?

— Името му е Тоз — отговори Шариф, като не гледаше коня, а бялата, стройна жена, чиито златисти коси блестяха под изгряващото слънце.

— Тоз — повтори Темпъл и нежно погали жребеца. — Странно име за кон. Какво означава то?

Шейхът не й даде никакви обяснения.

— Наречен е така заради невероятния му цвят — обясни Тариз разпалено. „Тоз“ на арабски е думата за ръждивия прах, който засипва всичко, когато пустинният вятър разнесе пясъците навсякъде.

Темпъл се усмихна и каза:

— Тогава това име напълно му подхожда. Протегна ръка и погали красиво обагрената шия на жребеца.

— Ще ми позволиш ли да те пояздя, Тоз? А, моето момче?

Конят започна да танцува възбудено на място, изцвили високо и поклати глава. Темпъл се изсмя доволно.

— Давам ти Тоз да го яздиш — обясни шейхът. — Той ще се държи кротко или ще буйства според желанието ти и ще препуска толкова бързо, ако го молиш нежно за това.

Тя кимна.

— Може ли да пояздя сега? Да го изведа от…

— Тариз ще дойде с тебе — прекъсна я той, повдигна я и я настани върху украсеното мавританско седло.

— Нямаше нужда да правиш това — възропта Темпъл. — Цял живот съм яздила коне и мога да възсядам кон без чужда помощ.

Шейхът веднага я свали от седлото, пусна я на земята и докато още я държеше през кръста, иронично отвърна:

— Моите извинения! За момент бях забравил, че не си лейди. — После присви очи и продължи: — Ако някога удариш Тоз с камшика, ще бъдеш ударена със същия този камшик. — Пусна я, обърна се и си тръгна.

— Господарят много обича конете си — заговори Тариз, като едновременно обясняваше и го извиняваше.

Настръхнала от яд, Темпъл отговори:

— Добре е, че обича поне нещо, макар и това да е само едно животно.

След това преметна дългите кожени юзди през шията на коня, хвана се за предната част на седлото и се метна на гърба му. Заби шпори в хлъзгавите хълбоци на коня и го насочи право към отдалечаващия се шейх.

Ако Шариф беше чул, че пръхтящият жребец препуска след него, той с нищо не го показа. Не се обърна и не се спря, дори не погледна през рамо. Продължи да върви с бавни премерени крачки. В последния момент, когато Темпъл се изравни с него, той вдигна дългата си ръка, хвана юздите на препускащия кон и наведе голямата му глава надолу. Конят спря рязко и неподготвената Темпъл падна на земята. Очите й се разшириха от изумление. Продължи да диша задъхано, когато силните ръце на шейха я вдигнаха на крака.

— Добре ли си? — попита я и наведе лицето си близо до нейното, а в очите му се четеше учудваща загриженост.

— Д… да. — Тя кимна, като се мъчеше да си поеме въздух. — Ами… мисля, че съм добре.

Погледът му изведнъж се промени: от тревожен стана студен. Ядът надви тревогата му. Като я хвана за лактите, той наведе глава много близо до нея и изрече с присвити устни:

— Не забравяй никога кой съм аз. Аз съм шейх Шариф Азис Хамид, единственият син на шейх Азис Ибрахим Хамид, вождът на най-могъщото племе в северната част на Арабия. — Притегли я толкова близо до себе си, че краката й се допираха до мускулестите му бедра, а коремът й беше притиснат до неговия. — Всички мъже, жени и животни са под мое командване и мой контрол. Всички отговарят пред мен. И изпълняват онова, което искам аз, иначе понасят последствията. Това се отнася и за тебе. Ще ми се подчиняваш. Ако сама не се научиш да го правиш — изрече го спокойно, но в думите му звучеше такава заплаха, че Темпъл се стресна, — аз ще те науча на това! — Напълно замаяна от близостта с него, Темпъл само кимаше с глава в знак на съгласие. — А сега — продължи той — обещай ми, че няма да създаваш неприятности на Тариз и ще те пусна да пояздиш.

Тя помълча няколко минути. Но по погледа му разбра, че ако не се съгласи да се държи добре, веднага ще я върне в шатрата и никога вече няма да й позволи да язди.

— Няма да създавам неприятности на Тариз — отговори нацупено.

Шейхът веднага я пусна. Устни му се разтеглиха в жестока усмивка, от която бе започнала да се страхува.

— А между другото, ти не можеше да ме прегазиш. Тоз никога няма да убие своя господар. — После се изсмя силно и някак зловещо. — Ще трябва да намериш някакво друго средство.

Тя изпита силно желание да го удари по красивото лице, но само отвърна:

— И ще го намеря. Можеш да бъдеш уверен в това. — После се обърна, пъргаво се качи на чакащия Тоз и разпуснатата й коса се развя.

Тариз, който стоеше до своя стоманеносив жребец, се усмихна на Шариф и каза:

— Американката е темпераментна млада жена, нали, господарю?

— Не я изпускай от очи! — отговори шейхът и щракна с дългите си пръсти.

Изпълнявайки своя дълг, Тариз препусна след нея.

 

 

— Руб ел Хали^[1] — обясни Тариз, като посочи с пръст. — Най-голямата пясъчна пустиня в света. Хиляди квадратни километри пуста земя.

— Живеят ли хора там? — запита Темпъл, закрила лицето си с ръце, за да се предпази от слънцето. Той се усмихна дяволито и отговори:

— Не за дълго.

После се засмя весело на собствената си шега. Темпъл също се засмя.

Двамата с него бяха сега на няколко километра от лагера. Наслаждаваха се на продължителната езда. За пръв път от пристигането си Темпъл излизаше от шатрата. И тъй като не знаеше след колко време шейхът ще й разреши пак да поязди, тя искаше да събере колкото е възможно повече сведения за това какви шансове има да оцелее сама в пустинята.

— Значи да пътуваш в тази част на пустинята означава сигурна смърт, така ли?

Тариз заклати глава.

— Само най-опитните обитатели на пустинята имат шанс да оцелеят в Руб ел Хали.

— Защо? — попита тя, докато гледаше пустата безплодна пясъчна равнина, която се бе разпростряла пред нея. — Тази част от пустинята по-различна ли е от другата?

— Да, много по-различна — отговори Тариз. — Точно оттук започва южната арабска пустиня, а това дотук беше подобно на прохладен оазис, покрит със зеленина, в сравнение с онова, което се простира след него.

— Значи е много неприятна земя, така ли?

— Дневните температури достигат до петдесет и два-три градуса, толкова е горещо, че кожата се изсушава болезнено и очите натежават от атмосферното, налягане — и той стисна очи. После ги отвори и продължи: — Може да се мине оттук, но през дъждовния период, който е през декември и януари, и то само ако се познава отлично пустинята.

Загледа многобройните дюни, които се разстилаха като вълни на огромен океан, и продължи:

— От много години бедуини са изчезвали, като са се опитвали да прекосят тази безжалостна пустиня. Много от кладенците там са пресъхнали и ако конникът не знае къде са останалите, ще умре от жажда, преди да е открил някой от тях. И тъй като няма вода, единствената храна, която може да намери понякога, е „дихай“ или „жербоа“.

— Това някакви пустинни растения ли са?

— Не. Това са гущери и плъхове.

Темпъл направи гримаса. Тариз се обърна, погледна я и каза:

— Казват, че побелелите кости на хората от загиналите кервани са оставени по пустинните пътища.

— Мм… — промълви Темпъл, замисли се и продължи да го разпитва: — Но щом да яздиш през тази част от пустинята е равносилно на самоубийство, по кой път би тръгнал ти, за да стигнеш жив и здрав до мястото, закъдето си се запътил?

Тариз се засмя.

— Аз съм пътувал само от нашето село на север до… до… — изведнъж спря и малко се смути, като че бе разкрил вече повече, отколкото трябваше.

Въпреки че беше много любопитна да разбере какво е искал да каже, тя не го накара да продължи. Явно бе, че той не трябваше да й разкрива къде е щял да ходи, когато се е насочил на север. Затова тя вдигна ръка, посочи в една посока и запита:

— Това там север ли е?

Той се засмя.

— Не, не, това е запад. — После започна да й обяснява как се определят географските посоки без помощта на компас. — Поглеждаш надолу към земята. Виждаш ли онези пясъчни ивици? Те обикновено вървят от юг на север. Влажният сутрешен вятър духа предимно откъм Персийския залив. Значи това е изток — каза и посочи, Темпъл кимна, че го е разбрала. — Умният човек пътува от полунощ до десет часа сутринта, за да си почива междувременно и той, и конят му.

— Разбирам — отговори тя, като се преструваше, че проявява само любопитство, и много внимаваше да не разбере той истинските причини, поради които го разпитва. — И трябва да знае къде са пустинните кладенци, нали? Ще бъде глупак, ако не ги е проучил предварително.

Горд с познанията си, Тариз много искаше да ги сподели с нея. Темпъл внимаваше, когато той описваше какви са указателните знаци, сочещи животворните кладенци, пълни с прясна, сладка вода.

— И човек трябва да бъде крайно внимателен — предупреди той, като размаха пръст срещу нея. — Защото някои от тези кладенци са пресъхнали, а други са били отровени от отмъстителните турци.

— Но защо, за Бога, турците са направили такова нещо? — попита тя със свъсени вежди.

Тъмната кожа на лицето му като че потъмня още повече.

— Защото са зли дяволи — отговори той, но после се усмихна и продължи да обяснява: — Трябва вече да се връщаме, преди да е настъпила обедната горещина.

 

 

Ранната сутрешна езда продължаваше, а застаряващият арабин се оказа чудесен събеседник. Освен това беше безкраен извор на информация. От него тя научаваше все повече неща за суровата природа в този край и старателно запаметяваше всички полезни сведения, за да ги запише и да ги обмисли.

За разлика от влудяващо мълчаливия си господар Тариз беше весел и разговорлив. Като се надяваше да научи нещо повече за загадъчния шейх и защо я държи тук, Темпъл благоразумно се въздържа да разпитва Тариз за странното отвличане. Знаеше, че най-напред трябва да се сприятели с него. Постепенно да спечели доверието му и да й разкрие това, което я интересуваше. Може би след, време щеше да съумее да го убеди да й помогне да избяга.

И така, те яздеха заедно, Темпъл се смееше и се шегуваше с Тариз, като се стараеше да му задава само такива въпроси, на които беше сигурна, че жизнерадостния дребен арабин ще отговори с удоволствие. А на него не му омръзваше да й разказва за пустинята, в която се беше родил.

Двамата скоро се сприятелиха. Темпъл обикна добросърдечния мъж, чиято възраст не можеше да се определи. Само като му се усмихнеше, той я поздравяваше развълнувано, също се усмихваше и започваше да весело. Държеше се топло и приятелски с нея, за разлика от мургавия резервиран мъж, на когото служеше.

Беше ясно, че жизнерадостният Тариз обича шейха.

Когато Темпъл го разпита за него, той призна колко е горд, че е бил личен телохранител и прислужник, а също и верен другар на младия шейх през всичките тези години.

А че с радост би отдал дори живота си за шейх Шариф Азис Хамид, това беше очевидно. Стана ясно също, че ще запази тайните на шейха, когато Темпъл предпазливо се опита да научи нещо повече за господаря.

Верен на своя вожд, Тариз й каза, само че шейх Шариф Азис Хамид е най-великият мъж, учен и водач и най-смелият воин.

— Учен ли? — запита тя и повдигна вежди. — Шегуваш ли се, Тариз?

Развълнуван и сияещ от гордост, той заяви:

— Младият Шариф получи образованието си в Англия. Той завърши Оксфордския университет.

— Не може да бъде!

— Кълна се в Аллах, че е истина! — отговори той. — Когато замина да учи, двамата с баща му се бояхме, че може да не поиска да се върне в пустинята. Никога няма да забравя деня, когато Шариф ни напусна. Двамата със стария шейх гледахме тъжно, докато той се отдалечаваше с коня си и ние… ние… — Тариз изведнъж спря да говори и изражението на лицето му се промени. Като че съжали за това, което е казал, и промълви: — Понякога Тариз говори прекалено много.

— Не, не е така. Моля те, продължавай — насърчи го Темпъл. — Разкажи ми за бащата на Шариф. И за майка му. Къде са те? Защо не съм ги виждала в лагера? Защо баща му го е изпратил да учи в Англия, след като се е боял, че синът му може да не се върне тук!

— Време е да се прибираме — заяви Тариз и леко пришпори коня си.

— Да, време е — съгласи се Темпъл, но пак попита: — Къде са родителите му?

— Починаха — отговори той.

— Съжалявам — изрече Темпъл.

Тариз поклати глава.

— Старият шейх умря преди пет години.

— А майка му?

— Преди много, много години.

Тариз млъкна и не пожела да каже нищо друго.

— Трябва да се върнем бързо в лагера. Иначе господарят ще се тревожи.

Глава 14

Голи морски нимфи, отдадени изцяло на забавлението си.

Най-младите и най-красиви жени от големия харем на султан Ага Хюсеин се плискаха една друга в големия басейн, чието дъно бе покрито със сини плочки, докато ярките слънчеви лъчи проникваха през оградените с решетки прозорци.

Синът на стария султан, разплутият дебел тридесет и пет годишен Мустафа Ибн Ага Хюсеин, наблюдаваше младите жени от издигнатото място в края на басейна.

Излегнал се върху многото възглавници на дивана си, той лакомо ядеше захаросани фурми от сребърен поднос, докато красивите млади робини на баща му весело се плискаха в басейна.

Като избърса дебелите си пръсти в бялата роба, Мустафа се усмихна сладострастно, когато се появиха красиви черни евнуси с чудесно телосложение. Похотливо облиза устни, докато високите нубийци съблякоха робините и се приготвиха за сутрешните ритуали на къпането.

Жените не се къпеха сами. Това не им бе позволено. Можеха да лудуват във водата, да се смеят, да се закачат и да се боричкат палаво, но само грижливо подбрани нубийски евнуси можеха да ги къпят.

И докато евнусите търкаха сладострастно красивите млади нимфи, Мустафа беше насочил цялото си внимание, за да ги огледа и прецени, докато накрая избра не една, а три от тези красавици. Две от жените щяха да отидат направо в неговата спалня за сутрешните сексуални игри. Третата я пращаха на осемдесет и една годишния му баща.

Алчен и самолюбив, Мустафа нарочно избираше за него някоя от жените, която не желаеше за себе си. Зрението на стареца беше отслабнало и той не можеше да забележи разликата. А щом синът му се закълнеше, че му праща най-хубавата жена от харема, султанът му вярваше.

Мустафа лапна още една захаросана фурма и облиза късите си пръсти, отрупани с пръстени.

Избра за себе си две високи, стройни и чернооки хубавици с пищни гърди и дълги крака. За баща си определи ниска, пълничка жена, която, макар че беше красива, не го привличаше.

Като направи избора си, той с мъка се надигна от дивана.

В очакване на пълноценна сутрин от приятни сексуални извратености той излезе от къпалнята със сините плочки, после, подкрепян от двамата си телохранители, се отправи към големия си апартамент, който се намираше точно над къпалнята.

Изборът на помещенията и архитектурният проект на този апартамент бил поръчан от самия Ага Хюсеин. В началото това бил личният апартамент на стария султан. Над тежките завеси от златист брокат една стена с решетки отделяше синята къпалия от луксозната стая.

Когато завесите се вдигнеха, обитателят й можеше да наблюдава през решетките къпещите се жени.

Когато на четиринадесетгодишна възраст за пръв път се промъкна в тази стая, за да наблюдава тайно нищо неподозиращите жени, Мустафа се зарече, че този апартамент ще стане негов. Той осъществи плана си десет години по-късно, като навърши двадесет и пет години.

Успя да накара баща си да се премести в по-малък апартамент в двореца и заплаши слугите, че ще ги убие, ако не убедят полуслепия султан, че просто се е объркал и въобще не е бил местен другаде и че това е същият апартамент, в който е живял винаги.

Сега дебелият млад управник се заклатушка по коридора към големия си апартамент. Той беше много доволен от себе си и от живота, който водеше. Баща му, мислеше си той, няма да живее още дълго. А след смъртта на Ага Хюсеин, Мустафа щеше да стане много могъщ човек и най-после щеше да заеме високия пост, за който мечтаеше.

Да, животът беше хубав.

Отоманската империя държеше под своя власт част от Близкия изток. Могъщата империя управляваше не само Палестина и всички съседни страни, но и господстваше над източните и западните крайбрежия на Арабия. Мустафа се надяваше, че ще се разширят още повече в бъдеще, пък и защо не? Англичаните нямаха желание да раздухват старите вражди, затова не се намесваха. Защо тогава да не разшири земите си за сметка на омразните араби, докато не им остане нищо, освен негодния Руб ел Хали?

При тази мисъл Мустафа злобно се изсмя. После се заклати към своя прохладен апартамент, които гледаш към морето. Сърцето му се изпълни от радост, като си представи как размирните араби ще бъдат прогонени в безводната пустош на непригодната за живот пустиня Руб ел Хали и ще бъдат принудени да преклонят глава пред него.

Особено го радваше мисълта, че онзи проклет надменен арабски шейх един ден щеше да падне на колене пред него, ще го моли за милост и ще му се закълне, че ще му служи вярно. С огромно удоволствие би сломил гордостта на този ненавиждан шейх Шариф Азис Хамид.

— Ваше величество — обади се един нежен женски глас и го извади от приятните мечти. Мустафа обърна глава видя двете стройни робини, облечени съблазнително. През шалварите от тънка прозрачна коприна прозираха дългите им изящни крака и закръглените бедра. Къси разноцветни елечета, предизвикателно отворени, разкриваха част от добре оформените им високо повдигнати гърди. Златни гривни украсяваха китките им, а мъничките златисти звънчета на фините им глезени подрънкваха, докато се приближаваха към него.

— О, да! — прошепна Мустафа на родния си език нетърпеливо разпери ръце. — Елате! Доставете ми удоволствия, мои прекрасни, сочни нарове!

Красивите робини веднага се подчиниха.

Ако някоя от тях смяташе султана с мръсната му роба и некъпаното му тяло за отвратителен, то тя успяваше добре да скрие това.

Всяка робиня в нечестивата империя на емира знаеше неговата склонност към жестокост. Затова колкото и отвратително да беше да се любят с този отпуснат, прекалено дебел мъж, след като ги беше гледал, докато се къпят, а той самият винаги забравяше да се изкъпе, те никога не се оплакваха от страх да не ги измъчва.

— Господарят направи добър избор тази сутрин — заговори облечената с небесносини дрехи жена, хвана го за ръката и го поведе към дивана, тапициран с атлазен плат и пригоден специално за сексуални забавления.

— Това е вярно, ваше величество — потвърди момичето, облечено с бледорозови одежди. За нас е голяма чест, че ни избрахте. Искаме да останете доволен.

— Съветвам ви наистина да ме задоволите — отвърна Мустафа и им заповяда да го съблекат.

След като остана гол, робините му помогнаха да легне на дивана, който всъщност беше тапицирана наклонена дъска. Бяха я поръчали, когато баща му бе чул, че един дебел махараджа изпитвал трудности при половите си актове, докато накрая започнал да използва този метод, който помагал на слоновете да се чифтосват. Говореше се, че след това махараджата се справял чудесно.

Ага Хюсеин веднага бе поръчал такова приспособление и за седемнадесетгодишния си син. С помощта на тази дъска и една красива робиня, два пъти по-възрастна от него, младият Мустафа бе успял за пръв път в живота си да консумира полов акт и да изпита наслада от него.

Оттогава той винаги използваше тази дъска.

Всичко бе готово сега. Той беше съблечен гол и се бе отпуснал удобно върху наклонената дъска, отрупана с възглавнички. До него бяха оставени висока златна чаша с любимия му ликьор и белгийски шоколадови бонбони в златен поднос. Екзотични масла в малки шишенца се подгряваха на слаб огън върху един мангал. Лютня свиреше тихо зад високите прозорци, които бяха широко отворени, за да прониква свежият морски ветрец.

Белият му корем се разтресе от смях, когато едно момичетата го погъделичка закачливо под двойната брадичка.

— Първо ще ми потанцувате — каза им спокойно, прозвуча като заповед.

Едва беше изрекъл тези думи и двете жени започнаха да се извиват сладострастно под звуците на натрапчива мелодия, която долиташе от скритата от очите лютня.

Стройните полуголи тела се движеха бавно и предизвикателно, като че танцуваха на драго сърце, поклащаха го с копнеж и щяха да изпитат голяма наслада, когато трябваше да вършат всички онези обидни неща, които извратеният мъж можеше да поиска от тях.

Мустафа облиза устни и прокара пръсти през влажните къдрави косми на гърдите си. Тъкмо се канеше да извика едно от момичетата при себе си, когато някой почука силно на вратата. Той обърна малките си очички към затворения портал.

— Влез! — извика, без да си направи труда да се покрие с нещо, а момичетата продължаваха да танцуват. Вратата се отвори и влезе верният прислужник Алван, кой носеше върху един сребърен поднос някакъв измачкан плик.

— Извинявайте, ваше величество, казаха ми, че сигурно ще пожелаете веднага да видите това.

Мустафа се намръщи и направи знак с ръка към слугата си да се приближи.

— Какво си ми донесъл?

— Погледнете сам, господарю — каза слугата и му подаде плика.

Мустафа се намръщи още повече, извади писмото плика и го загледа.

— Знаете, че не мога да чета нито на арабски, нито на английски — каза той раздразнено. — Извикайте Джамал.

— Тук съм, ваше величество — веднага се обади той, поклони се и влезе вътре.

Бе чакал навън пред отворената врата и сега се отправи бързо по дебелия килим към своя владетел, който лежеше гол и намръщен върху покритото си с възглавници място за забавления.

— Какво пише тук? — запита той Джамал, като му подаде писмото.

Докато Джамал му превеждаше, Мустафа изведнъж се развесели.

Започна да се хили и малките му черни очички грейнаха от задоволство.

— Откъде взе това, Алван? — запита той.

— Вашите хора са го измъкнали от някакъв арабски конник, който яздел сам в северната част на пустинята преди три дена.

Мустафа се усмихна още по-широко и започна да обмисля каква полза може да извлече от току-що научените сведения. Забравил за присъствието на хората около себе си, премисляше и отхвърляше разни идеи, докато най-после му хрумна нещо, което му хареса.

За тези, които чакаха покорно, минаха няколко напрегнати минути, докато черните кръгли очички на Мустафа заблестяха отново и той избухна в силен смях, при което голият му корем се разтресе и залюля като морските вълни при крайбрежните скали на неговото царство.

След като спря да се смее, той се опита, но не успя да щракне с късите си пръсти, покрити с пръстени. Обърна се към околните и изкомандва:

— Извикайте всичките ми главни лейтенанти, имам важна задача за тях. И той отново се разтресе от самодоволен смях.

Глава 15

Минаха дни.

Седмица. Две.

Бяха изминали три седмици. С Темпъл се отнасяха добре в този изпълнен със зеленина пустинен оазис на шейх Шариф Азис Хамид. Не й липсваше нищо. Рикия я глезеше и обслужваше добре, а Тариз се грижеше чудесно за нея.

Позволяваха й рано сутрин да се разхожда с коня Тоз. Тези разходки бяха освежаващи и приятни, но още по-важно беше, че така се откриваше чудесна възможност да се запознае с опасностите на пустинята, която тя смяташе скоро да прекоси.

Когато дружелюбният Тариз не я придружаваше при сутрешните й разходки, неговият красив и суров господар яздеше с нея върху един от двата си любими арабски коня. Той беше сменил чудесния снежнобял жребец Бандит с Принс — бързоног черен жребец, чиято блестяща кожа беше като тази на господаря му.

Тогава тези сутрешни разходки бяха съвсем различни каквито бяха и двамата мъже, които я придружаваха.

Когато Тариз беше с нея, тя можеше да го разпитва непринудено за множеството известни за него маршрути, които кръстосваха тези негостоприемни земи. Като се преструваше, че го разпитва от чисто любопитство, тя внимателно слушаше и запаметяваше всяка негова дума. А когато се изплашеше, че може да събуди известни подозрения у него, изведнъж сменяше темата.

Двамата се смееха и разговаряха, а Темпъл беше изумена от големите му познания за цивилизования свят. Той се кълнеше, че никога не е стигал по-далеч от Кайро, но я уведоми гордо, че е прочел всичките книги с кожените подвързии в шатрата на шейха, и то неведнъж, а два пъти.

— Знаеш ли какво, Тариз — заяви тя една сутрин, докато минаха през пясъчните дюни, а после спряха, за да си починат малко. — Ти си изключително интелигентен и по-образован от мнозина европейци и американци. Можел си да станеш нещо повече от прислужник. Да заемеш например важен, отговорен пост в търговския бизнес. Можел си да бъдеш много ценен кадър на някоя международна компания. И тогава си щял да пътуваш много, да срещаш интересни хора, да си създадеш голям авторитет и да имаш много пари.

— Да останеш с безгрижно сърце е много повече от пълна кесия с пари — заяви той, без да се замислили се ухили до уши.

Тогава Темпъл разбра, че Тариз е щастлив и доволен човек. Тя не знаеше дали загадъчният господар, на когото той служеше, е щастлив и доволен, пък и това не я засягаше.

Когато яздеха с шейха, той почти не говореше, никога не се смееше и не разкриваше настроението или чувствата си. Единственото, което ги свързваше при тези приятни разходки, бяха онези близки отношения, които се създават между двама души, запалени по бързи и красиви коне. И така, докато яздеха един до друг буйните си коне, силни като тях самите, понякога, макар и мимолетно, се пораждаше някаква странна мълчалива връзка. Като яздеха с еднакво темпо, Темпъл чувстваше горещия пустинен вятър в лицето си и усещаше ускореното дишане на жребеца. Понякога зърваше лицето на шейха, което показваше, че и той изпитва същата неописуема наслада като нея.

В тези редки моменти се чувстваше донякъде спокойна с него. Иначе беше винаги нащрек, възбудена и недоверчива към този странен мъж, които можеше да се държи също и грубо, и безсърдечно.

Щом погледнеше крадешком лицето му, тя виждаше изписано някакво властно изражение и хладна напрегнатост. И това беше ужасяващото.

Цялата тази необуздана жизненост и сексуалност й се струваха постоянна заплаха. И тя го мразеше за това. Презираше го, защото я караше да се чувства безсилна, непохватна и изплашена. Нито един мъж не беше имал власт над нея. Тя не беше допускала това. А този привлекателен варварин я плашеше дори само с властното си присъствие и студената си красива външност.

Темпъл забеляза, че постоянно се чувства раздвоена, това не беше присъщо за нея.

В един момент решаваше, че най-добрата й стратегия, да стои тихо като мушичка, да не се появява много пред очите му и да не привлича вниманието му, за да не забелязва той. Така щеше да я остави на мира.

Но в следващия момент тя променяше решението си, и се кълнеше, че ще му се противи. Щеше да го постави на мястото му, за да разбере той, че не може да я тормози така. Никой мъж не можеше да прави това. Искаше й се да покаже на този черен дявол от пустинята, че не се бои от него.

Когато беше в такова настроение, Темпъл се опитваше да го предизвиква, за да намали тази мълчалива и постоянна заплаха за сексуално насилие. Тя го обиждаше, присмиваше му се и му се подиграваше.

С вродения си буен темперамент, който пораждаше бързите й реакции, докато яздеха една сутрин, Темпъл нарочно наруши неловкото мълчание помежду им. Спря рязко запотения си кон. Шейхът също спря веднага черния си жребец и се върна при нея.

Тя го погледна ядосано и запита:

— Кой всъщност си ти?

— Казах ти много пъти — отвърна той.

— Кажи ми го пак.

— Аз съм шейх Шариф Азис Хамид, наречен Ел Саид — „Сабята“, господар на пустинята и защитник на правоверните.

— Значи такъв е вашият обичай? Да отвличате беззащитни жени и да ги задържате против волята им?

— Ти си първата, която отвличаме — отговори й спокойно и хвана предната част на седлото, а огромния рубин на пръстена му проблесна с кървавочервени искри.

— Не ти вярвам! — заяви тя.

— Това си е твоя работа.

— Да, така е, но и ти не забравяй нещо — каза тя и като присви очи, добави: — Виж какво, о, велики господарю на пустинята, не знам кой си в действителност и какво искаш от мене, но си избрал неподходящата жена. Аз не съм страхливка и не се боя от тебе!

— Заявявала си това много пъти — отговори той. После с подигравателна усмивка попита: — Какво има, Темпъл? Не си в състояние да убедиш себе си ли?

— Не ми се подигравай! — извика тя. — Предупреждавам те, че само да ме докоснеш, ще те убия! Бъди сигурен, че ще го направя. Ще те убия!

— Престани да викаш, моля те — отвърна той спокойно. — Това не е държание на дама.

— Ще викам колкото си искам и когато пожелая! — продължаваше да крещи тя. — Ти пък да не си някой изискан кавалер? Не си! Истинско животно си. Такъв си, такъв си! — Направи кисела физиономия, а очите й засвяткаха. — Не може някакъв мръсен, изостанал неграмотен арабин да ми казва…

Бърз като стрела, той протегна ръка и хвана юздите на изплашения й жребец. После слезе от коня си и я свали от седлото. Доближи се до нея и я притисна до коня.

Очите му бяха станали хладни като отломки от базалт, когато проговори:

— Внимавай да не прекрачиш границите и да ме вбесиш! Не съм един от онези твои глупави обожатели англичани, на които можеш да говориш каквото ти дойде на ума! Не съм запленен от красотата ти, госпожице Лонгуърт. Ни най-малко. Аз представлявам цялата власт тук. Аз издавам заповедите, а не ти! — Стоеше толкова близо до нея, та стремената на седлото се врязаха в гърба й и тя потрепери. Но още по-смущаваща беше топлината, която той излъчваше, и твърдостта на тялото му, притиснало се толкова близо до нея, че просто я задушаваше.

— Никога не забравяй, че аз съм този, който държи твоята съдба в ръцете си. Ти си безсилна срещу мен. Мога и ще правя с тебе каквото си поискам. Разбра ли ме?

Притисната като в капан, тя се опитваше да не трепери. Бе стиснала здраво устните си и не искаше да му отговори. Той обгърна грубо бузите й с ръце и повтори:

— Разбра ли ме?

— Д… да — промърмори накрая неохотно, като се презираше, че по този начин превива гръб пред него.

— Кажи го! Кажи, че си ме разбрала!

— Разбрах те — отговори тя и нямаше търпение той да я пусне.

Ръцете му продължаваха да държат лицето й, а изгарящият му поглед се плъзна бавно към устните й. През тези няколко напрегнати секунди тя мислеше, че той ще я целуне. Главата му бавно се наклони към нея, суровата му уста се отвори леко и чудесните му бели зъби блеснаха.

Когато устните му бяха почти до нейните, шейхът продължи:

— Не ме подлагай толкова често на изпитание. Един ден дори и аз мога да загубя търпение.

След това рязко вдигна глава, пусна я и толкова бързо се отдалечи, че Темпъл само примигна и се подпря на коня си.

После шейхът се качи на коня си и препусна напред. Темпъл преглътна мъчително. Нямаше представа къде се намират и как да се върне в лагера. Предположи, че той така го е запланувал. Не й оставаше нищо друго, освен да се качи на седлото и да го последва. Той не я погледна повече и не й продума до края на разходката им.

Темпъл си отдъхна напълно едва когато най-после стигнаха до относително безопасния, изпълнен с хора лагер.

 

 

Дългите следобеди принадлежаха на Темпъл, тъй като тогава шейхът беше зает. Тя бе попитала Тариз с какво се занимава шейхът следобед. Очакваше да й каже, той прекарва най-горещите следобедни часове в прегръдките на някоя привлекателна чернокоса жена и се успокои, като разбра, че по това време на деня той обучава ловни соколи и ръководи племенни събрания. И Бог знае какво още.

Тя разбираше само, че следобедните часове може да отдъхва. Тогава четеше и си почиваше, доволна, че мургавият мъж, когото мразеше и от когото се боеше, няма да се върне в шатрата до залез-слънце.

Вечер обличаше една от елегантните нови рокли, които Рикия й донасяше. След като подбереше бижутата, които подхождаха на кройката и цвета на роклята й, тя слагаше колие със смарагд и диаманти на врата си или гривна със сапфири и диаманти на китката си, а също и подходящи обици.

Така вечеряше с мълчаливия, безупречно облечен шейх.

Разбрала за оксфордското му образование, една вечер, както седеше срещу него на масата, Темпъл наруши мълчанието. Без да се замисли много заяви:

— Научих нещо за теб, Шариф.

Очите му трепнаха за секунда, сякаш беше казала нещо страшно. Но гласът му остана спокоен, когато запита:

— Така ли? И какво точно си разбрала за мене?

— Че си учил в Оксфорд. Затова знаеш толкова добре английски.

Той вдигна рамене и взе сребърната винена чаша. Рубинът на ръката му проблесна срещу пламъка на свещите. Тогава тя забеляза, че една безупречна шестоъгълна звезда се откроява върху горната част на камъка.

— Много хора са учили в Оксфорд — отговори той и отпи от чашата.

— Но не и първобитни пирати.

Той преглътна, остави чашата върху бялата покривка и изрече:

— Да, първобитни пирати може би, но с благородно потекло. — Присви очи и малкият белег над устната му изведнъж се открои, когато добави: — Когато твоите английски прадеди са боядисвали лицата си със синя боя и са се прекланяли пред разни дървета, тези диви пирати са правели карти на звездите и са определяли времето на приливите и отливите.

— Боядисвали са си лицата със синя боя ли? Това е пълна глупост!

— Кажи го тогава на Уолтър Скот или на твоя Марк Твен — заяви той спокойно. — Ние сме наследници на най-старата цивилизация.

— Не се и съмнявам в това — отговори тя. — А защо тогава единственият син на един арабски шейх е избрал да получи образованието си в Англия?

— А защо единствената дъщеря на един американски аристократ е решила да преброди арабските пустини? — беше неговият отговор.

Темпъл се стъписа. После повдигна вежди.

— А откъде знаеш, че съм единствената дъщеря на американски аристократ?

Шейхът остави бялата си салфетка на масата, бутна, стола си назад и стана.

— Извинявай, но ще отида да се поразходя преди лягане.

И той излезе, а тя остана да се тревожи и да се чуди откъде знае той толкова много за нея. Темпъл още не знаеше причината за странното си отвличане. Явно беше свързано с това, че е американска наследница, и все пак не й се струваше, че парите са били неговата цел.

Това беше някаква загадка.

И той самият беше загадъчен. Не беше разкрил нищичко за себе си. Тя не беше научила за него нищо повече, отколкото в първия час, след като я бяха отвлекли.

Темпъл живееше в неговата шатра. Носеше дрехи, купени от него. Ядеше неговата храна. Спеше в неговата спалня. Но не познаваше този човек.

Шейхът наистина беше загадка за нея. Тя не можеше да си обясни нито неговите реакции, нито с какво я привличаше. Смущаваше я това, че омразата й към шейха беше започнала да отслабва. Тя не го разбираше. Не познаваше мъж като него. Той беше най-студеният и безсърдечен човек, когото бе виждала. Понякога се държеше много мило, почти нежно, а друг път я разстройваше. Плашеше я. Но я и очароваше. Тя не беше вече същата. Не се чувстваше като предишната Темпъл дьо Плеси Лонгуърт. Вече не само, че не познаваше шейха, но не познаваше и себе си.

Глава 16

Топлината и красотата на приятните нощи в пустинята, както и близостта с този студен красив шейх бяха започнали да оказват своето влияние върху Темпъл. Когато той беше с нея, тя искаше да е далеч от него. Но когато го нямаше, лежеше будна, напрегната и неспокойна върху отрупаното с възглавници канапе. Страхуваше се и същевременно очакваше неговото завръщане. Чудеше се къде може да е отишъл и какво прави в момента. Беше видяла, че в лагера има и жени арабки. Дали той беше с някоя от тях? Дали беше любовник на някоя черноока и чернокоса екзотична красавица? И дали, докато тя лежеше гола и сама в голямата тъмна стая, той не беше в прегръдките на някоя обожаваща го любовница?

И когато накрая посред нощ се прибереше, Темпъл лежеше тихо и напрегнато слушаше шумоленето на дрехите му, докато той се събличаше. А когато се изтегнеше в леглото си и беше толкова близо до него, че можеше да го докосне, ако поиска, понякога се изкушаваше да направи точно това. Но никога не го направи.

Шейхът беше дързък и опасен варварин, но беше много красив.

Беше мургав, силен и привлекателен. Имаше сурово лице, студени и все пак покоряващи черни като смола очи, безупречно гладка мургава кожа и стройно мускулесто тяло. Дори само видът му можеше да предизвика неприлични мисли у нея. Тялото й веднага пламваше от страст и дълго след като той заспеше, тя продължаваше да лежи будна.

Имаше дори нощи, когато присвиваше очи в тъмнината, за да може да огледа този загадъчен мъж, когото тя вече не мразеше толкова силно, колкото би трябвало. Темпъл слушаше като хипнотизирана равномерното му дишане. Имаше чувството, че стените на шатрата се издуват и туптят като сърдечен пулс, бавно я обгръщат, и тя се задушаваше от силното сексуално излъчване в стаята.

Докато лежеше така, задъхана и напрегната, и гледаше спящия шейх, в главата й започнаха да се пораждат налудничави мисли, като например да се промъкне в леглото му, докато той спи дълбоко и не може да усети нейното присъствие. Да полежи до него в горещия мрак, в който се чувстваше това завладяващо излъчване. Да притисне голото си възбудено тяло до неговото. Да плъзне интимно ръката си по гърдите му и да прокара пръсти през гъстите гарвановочерни косми. Да долови вълнуващото равномерно биене на сърцето му.

Темпъл се почувства засрамена от тези неприлични мисли, но не можеше да се освободи от тях.

Тя беше по-неуязвима през деня. Но близостта с този загадъчен мъж през нощта смущаваше нейното спокойствие. Като виждаше шейха през деня, когато бе облечен в националната си роба, тя по-лесно можеше да си припомня кой е той.

Беше арабин, главатар, поставен извън закона, който я бе отвлякъл. Тогава се възмущаваше от ужасяващото деяние на този нецивилизован див пират. Той не изпитваше нито, срам, нито угризения на съвестта. Проявяваше към нея по-малко уважение, отколкото към расовите коне в конюшнята си извън селото или към ловните соколи, накацали по прътовете.

Тогава беше доволна, че този черен дявол не й е направил нищо. Все още. Обаче знаеше, че ако не избяга в скоро време от Шариф Азис Хамид, самонадеяното предсказание, което той бе изрекъл първия ден, когато тя беше пристигнала в лагера, щеше да се сбъдне.

„Ако те пожелая, ще те обладая без борба. Ти ще ми се отдадеш с радост.“

Не можеше да чака повече, налагаше се да бяга.

Старателно обмислените планове на Темпъл за бягство бяха почти готови. Като не вярваше, че е запомнила всичко, което й беше разказвал Тариз за почвата, кладенците и пътищата, които водеха извън пустинята, тя бе поискала блок за рисуване и молив, като бе обяснила, че обича да рисува. Беше начертала една груба скица на карта и я бе скрила под възглавницата си. Скоро беше прибавила там и една манерка, напълнена с вода, фурми, фъстъци и малко храна за из път. Липсваше й само екипът за езда през пустинята. Това щеше да бъде трудната част.

Всяка вечер Рикия й донасяше по няколко елегантни рокли и тя трябваше да си избере една от тях за вечерта. Този път се престори, че не може да реши коя да избере. Правеше гримаси и вдигаше нагоре ту една, ту друга рокля. Рикия се усмихна с разбиране, обърна се и започна да вади дантеленото бельо, а после отиде да провери температурата на водата за нейната баня.

Докато нищо неподозиращата Рикия се върне, Темпъл беше успяла да мушне при останалите неща под възглавницата на дивана и една бяла копринена рокля.

— Тази — каза тя и се усмихваше, докато държеше светлосиня вечерна рокля от блестящ копринен шантунг. — Тази вечер ще облека синята рокля.

Рикия кимна одобрително и извади разкошно колие от кутията, подплатена с кадифе. Голям четвъртит сапфир, инкрустиран с диаманти, висеше на фина платинена верижка. Тя доближи сапфира до синята рокля и вдигна въпросително вежди към Темпъл.

— Да! — заяви Темпъл и взе колието. — Чудесно е. Наистина е чудесно.

Доволна, Рикия започна да прибира останалите рокли, които Темпъл нямаше да облече сега. Но Рикия започна да се мръщи и Темпъл се вцепени, дъхът й замря. Знаеше какво мисли арабката. „Дали съм донесла пет или шест рокли?“ И Рикия започна да търси наоколо озадачена.

Като се престори, че не забелязва озадаченото й лице, Темпъл започна да се съблича за банята. Натопи се в горещата вода. Прислужницата продължаваше да търси. Накрая се отказа да оглежда повече, реши, че ги е преброила погрешно, и събра роклите.

След като Рикия излезе, Темпъл въздъхна с облекчение. Тя се усмихваше, докато вдигаше насапунисаната кесийка към лявото си рамо.

Роклята, с която щеше да бъде облечена, когато избяга, беше добре скрита под възглавниците на дивана, където спеше. За предпочитане беше да е някоя по-всекидневна рокля, но най-лесно се оказа да задигне и скрие бялата копринена рокля.

Темпъл беше толкова нервна по време на вечерята, че ръката й трепереше, когато поднасяше сребърните прибори към устата си. Тя напразно се опитваше да прикрие напрежението си. Изчерви се, когато шейхът, който седеше срещу нея, безочливо се загледа в гърдите й, които доста се подаваха от дълбокото й деколте. Ако беше забелязала, че роклята от шантунг е толкова предизвикателна, щеше да избере друга. А ако беше преценила, че верижката на това разкошно колие със сапфира е толкова дълга, нямаше да сложи него.

Чувстваше се разголена, уязвима и нещастна. Раменете, гърбът и ръцете й бяха открити. По-лошото бе, че горната част на роклята й беше толкова вталена и неудобна, а деколтето беше изрязано така смущаващо дълбоко, че имаше опасност гърдите й да се измъкнат при някое по-рязко вдишване.

Големият тежък сапфир й убиваше. Много й се искаше да го повдигне нагоре, но не се осмеляваше. Не и когато шейхът се беше вторачил в нея и наблюдаваше всяко нейно движение.

Може би заради начина, по който изглеждаше той на светлината на свещите, или поради това, че беше нервна заради заплануваното бягство, но тази вечер й се струваше по-опасен от друг път. А може би се дължеше на необикновеното му облекло.

Шейхът беше облякъл черен официален костюм с европейска кройка. Беше си сложил черна риза от фин плат. Не носеше вратовръзка или папийонка. Нямаше копчета на яката, не си беше сложил ръкавели. Черната яка на ризата му беше отворена на врата и разкопчана до средата на гърдите му.

Черни коси, черни очи, черен костюм и черна риза. Предизвикателният принц на мрака! Така изглеждаше той. Можеше дори да бъде самият сатана, дошъл да открадне душата й и да я отвлече в ада. Никога не беше изглеждал по-опасен и по-привлекателен.

Цареше напрегнато мълчание. Темпъл беше прекалено нервна, за да изпитва глад, и знаеше, че шейхът я наблюдава внимателно. Можеше да усети това дори без да вдига очи. Под втренчения му поглед лицето й пламтеше, а сърцето й силно туптеше. Чудеше се дали ще издържи цялата вечер, без да се издаде.

След известно време, което й се стори цяла вечност, вечерята приключи и Темпъл едва се въздържа да не скочи от стола си. Но остана на мястото си, докато шейхът се изправи бавно, бутна стола си назад и заобиколи масата.

После хвана стола й и й подаде ръка. Темпъл я пое, като се надяваше, че пръстите й не треперят твърде много. Щом пусна ръката й, тя понечи да се отдалечи веднага, но той я хвана за лакътя и я дръпна назад.

— Какво? — попита тя изтръпнала. — Какво има?

— Само това — отвърна той, протегна ръка и хвана платинената верижка, на която висеше тежкият сапфир.

— Какво правиш? — запита тя, ужасена от възбудата, която изпита, когато ръката му се докосна до нейната плът.

— Ще дам да скъсят верижката — заяви той, — за да не убива колието на твоите…

— Не разбирам за какво говориш — прекъсна го и се изчерви. — Ако искаш, вземи колието, но си свали ръцете от мене.

— Значи камъкът не ти убиваше? — запита той.

— Разбира се, че не.

— Явно съм сгрешил — отговори шейхът, но черните му очи говореха, че не е сгрешил.

Усмихна се ехидно и дръзко и постави големия сапфир между гърдите й. После се отдалечи.

Стиснала ръце в юмруци, Темпъл го гледаше, когато той се навеждаше и взимаше една цигара от сребърната кутия. За неин най-голям ужас той не излезе и не отиде на обичайната си разходка след вечеря. Седна на дивана, запали цигара и протегна дългите си крака.

Глава 17

Темпъл внимателно придвижи изработения от слонова кост кон и победоносно заяви:

— Шах… И мат! — Вдигна очи и го погледна доволна.

— Ще ми дадеш ли още един шанс? — попита Шариф и се пресегна да си вземе цигара.

Тя кимна, като едва успяваше да прикрие раздразнението си. Стиснала силно зъби, нареди черните и белите фигури за още една игра на шах. Шариф пъхна цигарата между устните си, драсна една кибритена клечка и запали цигарата си. Всмукна дълбоко, издуха едно чудесно синьо клъбце, което се задържа известно време в неподвижния въздух.

Темпъл кипеше от яд. Явно бе, че той смята да прекара цялата вечер с нея. Тя трябваше да се сети за това. Беше присъщо за него да прави неочаквани неща. Той не се прибираше в шатрата до късно през нощта почти откакто бе дошла в лагера, но не и тази вечер. О, не! Той щеше да стои тук сега и щеше да наблюдава всяко нейно движение.

— Ти си на ход — обяви тя колкото можа по-спокойно. Измина цял мъчителен час в игра на шах. Той се бе настанил на дивана и се навеждаше над малката абаносова масичка, а тя беше седнала на дебелия персийски килим.

Той спечели първите две игри, а Темпъл — следващите пет. Тя имаше предимство.

Шейхът не можеше да се съсредоточи върху шахматната дъска. Не и когато тази хубава жена седеше срещу него. Тя беше поразително красива. С тези блестящи сини поли, разстлани грациозно около нея, с белите си пищни гърди, закръглени и подаващи се от дълбокото деколте, и разкошната руса коса, вдигната нагоре така, че да разкрива грациозната й шия.

Той беше опитен шахматист. Но никога не бе имал за противник жена, чието сияещо великолепие да му размътва така главата. Не беше седял никога срещу жена, чиято нежна красота да го кара да иска да събори всички фигури от шахматната дъска и да я обяви за победителка. Нека спечели тя.

Неговото единствено желание беше само да я грабне в прегръдките си, да свали още по-надолу деколтето й и да долепи устните си до тежкия сапфир, който се беше сгушил там.

— Шах и мат! — обяви отново Темпъл, след като беше спечелила осмата поредна игра.

— Извън класацията съм вече! — заяви Шариф, като премяташе една шахматна фигура от слонова кост.

— Аз пък се изморих — заяви тя, вдигна ръка към устата си и се прозя.

— Няма ли да ми дадеш една последна възможност? — запита той.

— Не тази вечер — отговори му и се изправи на колене. Той се надигна бързо, заобиколи масата и застана до нея, преди тя да успее да се изправи. После хвана ръката й, но не я повдигна да стане. Остави я на колене пред себе си. Озадачена, Темпъл вдигна глава и го погледна. Той повдигна ръката й и като я притисна към стегнатото си тяло, загледа Темпъл с пронизващия си поглед. Очите му така замаяха главата й, че тя не се помъчи да стане. Пък и не можеше. Позволи му да я задържи там, коленичила пред него, неспособна да се помръдне или да отклони погледа си от него.

Хипнотизиращите очи я направиха напълно беззащитна и тя стоеше, като да беше една от покорните му робини. Не трепна, не издаде нито звук, когато той я хвана за лакътя. Започна да диша учестено, когато пръстите му се плъзнаха по рамото й, погалиха врата й, докоснаха пулсиращата вена на шията й и накрая се спряха под брадичката й. Мазолестият му палец се плъзгаше по брадичката й, когато каза:

— Ако смяташ, че ще ме надхитриш или ще ме измамиш, много се лъжеш, Темпъл.

— Не съм се опитвала да те мамя — отвърна тя и тръпки полазиха по гърба й, а сърцето й заби силно.

Той рязко я изправи на крака и я притегли по-близо до себе си. Разкрачи краката си и като я обгърна с ръка през талията, я задържа толкова близо до себе си, че тя усещаше как твърдото му като гранит тяло се е притиснало интимно до нея. Темпъл не се опитваше да се дръпне. Беше безсилна срещу него и знаеше това.

Шейхът хвана главата й назад, после наведе лицето си, докато устните му почти докоснаха нейните.

— Не можеш да спечелиш срещу мене — каза той, приковал очите си в нейните. — Няма да си отидеш, докато аз не те освободя, Темпъл.

— Аз… знам това.

— Запомни го добре — каза той накрая и внезапно я пусна.

После се пресегна да вземе една цигара, прекоси шатрата и извика Рикия. Тя дойде почти веднага и Темпъл тръгна след нея към спалнята.

Там се съблече покорно. Изпитваше, макар и слаба надежда, че ще успее да задържи нещо и от бельото, но не успя. Рикия взе всичко. Останала съвсем гола, Темпъл се вмъкна в леглото, докато прислужницата отнасяше дрехите й. Малко след това младата жена се изненада, когато Шариф влезе в стаята си.

Тя затвори очите си и зачака. Той загаси лампата. Темпъл отвори отново очи и го загледа. Напрегната и изнервена от странното му поведение, се чудеше дали е разкрил по някакъв начин нейния план за бягство. Дали затова беше останал цялата вечер при нея? И бе дошъл да си легне рано, за да не я изпуска от очи? А ако не смята да заспи скоро? А ако стои буден цяла нощ, за да няма тя възможност да се измъкне?

Измъчена, Темпъл лежеше изпълнена със съмнения. Но за нейна изненада и облекчение Шариф бързо заспа.

Сърцето й заби силно, обнадеждена след дългото чакане. Тя стоя така час-два, а може би и повече. Накрая, малко преди да стане три часът, отметна завивката си и стана. Погледна лицето на спящия шейх, после извади грубо скицираната карта, манерката, храната и сгънатата бяла копринена рокля.

Като огледа още веднъж внимателно лицето на Шариф, тя се промъкна в голямата стая на шатрата. Набързо облече копринената рокля през главата си. Съжаляваше, че няма бельо и обувки.

Уверена, че пазачът, който стоеше на пост пред шатрата, е заспал, Темпъл тръгна към спуснатата завеса, като си представяше как ще мине зад шатрата и ще се промъкне тихо до мястото, където беше нейният жребец Тоз. Той щеше да я познае и тя лесно щеше да го успокои. Щеше да свали оглавника му от стената, да го изведе навън, да го поведе за юздите, докато се отдалечат малко от лагера. Тогава щеше да го възседне и щяха да потеглят към свободата!

Като спря точно пред входа, стискайки картата, манерката и ценната храна, увити грижливо в един копринен шал, Темпъл погледна за последен път към завесите, които отделяха голямата стая от спалнята. Всичко беше спокойно. Шейхът спеше. Свободата беше наблизо. След това Темпъл разтвори завесите и излезе навън. Но изведнъж изпищя от ужас и изпусна всичко на земята, когато една маймуна чита с жълто обагрена шия и златисти блестящи очи изръмжа заплашително и се спусна срещу нея. Голямото животно, подобно на котка, нашарено с черни и златистожълти ивици, размахваше опашката си, издаваше тихи гърлени звуци и се движеше напред-назад пред нея. Вцепенена от страх, замряла на мястото си, Темпъл въздъхна облекчено, когато почувства, че две силни ръце я улавят отзад.

Шейхът я изправи на крака, грабна я на ръце и заговори нещо с тих спокоен глас на ръмжащата срещу тях чита. Маймуната веднага млъкна и се изтегна отново на земята пред входа, за да продължи бдението си.

Шариф внесе разстроената Темпъл в шатрата, докато в това време заспалият пазач се събуди и започна да се извинява и да моли господаря си за прошка.

Шейхът въведе младата жена в голямото помещение, като продължаваше да я придържа и ръцете му я стискаха за лактите.

— Нима смяташе да яздиш през пустинята с копринена рокля? — запита той, поклати глава, а черните му очи святкаха гневно. — Слушай, Темпъл, вече ти заявих, че докато не бъда готов да те пусна, няма да си отидеш.

Ядосан, той я пусна толкова внезапно, че тя изгуби равновесие и трябваше да протегне ръката си и да се хване за бедрата му, за да не падне. Тогава изведнъж Шариф я придърпа отново към себе си. Силната му ръка я обгърна през кръста.

Едва тогава Темпъл видя, че той е гол. Гореща вълна я заля от невероятната топлина, която се излъчваше от издутата му плът, притисната до нея, и от усещането на ръката му, която придържаше главата й към голата му гръд. Лицето й пламна и тя неволно сведе поглед, но не успя да види нищо. Гънките на роклята й прикриваха онази част от тялото му, към която изпитваше най-голямо любопитство.

Но смутена разбра, че той е прочел мислите й, и прошепна над главата й:

— Да те пусна ли, за да можеш да видиш всичко? Кипнала от яд, Темпъл вдигна рязко глава и като се помъчи да го уязви, заяви:

— Искам да те уверя, шейх Шариф Азис Хамид, че последното, което искам да видя, е голото тяло на един нецивилизован пират от пустинята, който е мръсен, жалък дивак!

Опита се да се отдръпне от него. Той я стискаше здраво.

— Ами! А ти, госпожице високомерна фръцло, Темпъл дьо Плеси Лонгуърт, не само че искаш да видиш, но се и питаш какво би било, ако се любиш точно с този жалък дивак! — Предишната му жестока усмивка отново изкриви устните му, когато попита: — Да ти го покажа ли сега?

Очите й изпускаха зелени пламъци, когато се освободи от прегръдките му, обърна се ядосано, тръгна бързо към спалнята и се вмъкна бързо под завивките си.

Шейхът влезе след нея, без да бърза.

Темпъл се дръпна назад, когато тръгна към нея. Той отметна завивката, хвана ръката й и я накара да застане на колене върху възглавниците.

— Моля те… моля те, недей…

Като я държеше с едната си ръка, шейхът хвана края на деколтето й. С рубина на пръстена си започна да цепи тънкия плат. Тя проплака:

— Не! Не!

Разтреперана от вледеняващ страх и от неудържимото привличане към него, Темпъл стоеше на колене, докато ядосаният Шариф късаше бялата коприна от тялото й и накрая захвърли разкъсаната рокля върху килима.

Сега и тя остана гола като него.

Шейхът се беше подпрял на коляното си и държеше трепереща жена в прегръдката си.

Замаяна от пронизващия му поглед и смутена от близостта на голото му тяло, Темпъл не му се възпротиви, когато той страстно я целуна. Беше омаломощена от тази необуздана, нежелана страст, която той предизвикваше у нея. Ако имаше намерение да я обладае в момента, а тя бе сигурна в това, нямаше да може да му се противопостави. Нямаше сили да го спре. А не беше и сигурна, че ще иска.

Темпъл почувства, че се разтапя от наслада, когато умелите му устни правеха чудеса с нейната уста, те бяха властни, но и много нежни, от тях се излъчваше невероятен плам.

Но шейхът, който винаги я изненадваше, изведнъж прекъсна пламенната си целувка, пусна грубо Темпъл и промълви тихо:

— Само да се опиташ пак да избягаш, няма да бъда вече толкова милостив към теб.

Глава 18

На изток хоризонтът вече беше започнал да се обагря в бледорозово. Група развълнувани мъже с пръхтящи коне чакаха нетърпеливо появяването на своя предводител. Всички погледи бяха насочени към голямата шатра, отделена от другите в далечната част край лагуната, оградена с палми.

Мъжете посрещнаха с радостни викове облечения в черни дрехи шейх.

 

Тариз, който стоеше до оседлания си стоманеносив кон, забеляза Шариф и лицето му засия.

Впечатляващата външност на Шариф отговаряше на високия пост, който заемаше. С изсечените черти на лицето, властния поглед и царствено държание, той беше без съмнение господарят на тази земя.

Шейхът стигна до насъбралите се мъже. Един млад коняр излезе забързано напред и му подаде юздите на оседлания кон. Шариф се метна на танцуващия жребец, обърна се, усмихна се на Тариз и запита:

— Готов ли си, приятелю?

Той веднага възседна коня си, а на лицето му грейна широка усмивка. Наистина беше готов. Почти не беше спал и едва бе дочакал часа за потеглянето им. Беше развълнуван като дете. Вълнението му се засили, когато Шариф протегна ръката си, покрита с ръкавица, за да поеме качулатия сокол.

Тариз обичаше лова със соколи не по-малко от младия си господар. Препускането през пустинята винаги им бе носило голяма радост и успокоение.

Шейхът подкани леко коня, като го докосна по хълбока, за да тръгне, и лагерната дружина препусна към хълмовете, където беше пълно с всякакъв дивеч. За разлика от лова на животните в миналото, когато те разчитаха само на соколите да им набавят храната за нощните лагерни огньове, този лов беше повече за спорт и развлечение.

Тариз си припомни тези отдавна отминали времена, когато ходенето на лов продължаваше понякога със седмици. Сега щяха да стоят не повече от няколко дни. Затова той знаеше, че трябва да се наслаждава на всеки скъпоценен момент от краткото им приключение.

Тариз погледна Шариф, който яздеше пред него, а качулатият му сокол беше кацнал върху покритата му с ръкавица ръка. Тази удивителна птица винаги бе предизвиквала у него голямо страхопочитание. Сега тя бе кацнала кротко върху ръката на господаря си, но всяваше ужас, когато полетеше в небесата. Соколът можеше да се спуска върху плячката си с невероятна скорост. Но ако се откъснеше само едно от перата му, това можеше да провали целия лов.

Докато дружината препускаше право на юг, Тариз си спомни с умиление колко много обичаше лова старият шейх. Колко пъти бяха препускали заедно в пустинята със своите обучени соколи, а после се връщаха с достатъчно дивеч, за да нахранят целия лагер.

Усмихна се при мисълта, за пиршествата след някой такъв лов, голямата им радост, смеховете и последвалите след това танци.

Шейх Азис Ибрахим Хамид се беше изправял пред лумналите пламъци на лагерния огън, бе протягал ръце и беше казвал с дълбокия си властен глас:

— Яжте до насита от това, което получихте от птиците, защото сте ги дресирали, както ви е научил Аллах.

Тариз се усмихна с умиление, като си спомни деня, в който той и застаряващият шейх бяха показали на седемгодишния Шариф как да се оправя с опасните ловни соколи. Той все още виждаше уплашеното лице на момчето, когато шейхът му нареди да протегне тъмната си ръчичка. Шариф веднага се подчини, но си обърна главата настрани и затвори очички, когато шейхът остави големия сокол върху покритата му с ръкавица ръчичка.

— Отвори си очите, сине! — нареди му старият шейх. Шариф се подчини, кимна послушно, а шейхът продължи:

— И ти като мене не трябва да се боиш от нищо. Аз съм могъщ човек, а ти си моят син. — Сложи нежно ръката си върху главата на Шариф, леко разроши косата му и рече: — Моят син… Любимият ми син.

Шейхът, който предвождаше ловната дружина, бе повел своя сокол към северния край на Руб ел Хали, това безбрежно море, което се простираше в сърцето на Арабския полуостров.

Там той повтори традиционните думи на соколаря:

— В името на Аллах! — и пусна птицата да излети. Соколът разпери криле, а Шариф свали кожената си ръкавица. Ослепителният червен блясък на рубина накара Тариз да си спомни предишния му притежател. Той затвори очи и мислено се върна в годините, когато беше млад и здрав, а шейхът бе още силен петдесет и пет годишен мъж.

Денят беше подобен на този сега, много горещ и спокоен. Ловът им, който бе продължил цяла седмица, беше успешен. Двамата със стария шейх си бяха тръгнали по-рано от другите.

И вече се връщаха в лагера. Те почти не разговаряха, докато яздеха през безкрайните дюни. От горещината и монотонното яздене беше започнало да им се доспива и от време на време задрямваха върху седлата си, тъй като имаха доверие, че добре обучените им коне ще ги отведат живи и здрави в техните домове.

Внезапното нервно изцвилване на дорестия му кон стресна Тариз. Той несъзнателно се улови за оръжието и започна да се взира напред.

Старият шейх каза:

— Не виждам нищо.

— Аз също, но конете подушват някаква опасност. — И като се изви на седлото си, Тариз започна да оглежда смълчаните дюни, за да види оттам дали не се задава някой.

Но не видя никого.

— Чуй това — обърна се към него старият шейх и дръпна юздите на коня си.

Тариз спря изведнъж, обърна глава и се заслуша. Някакъв жален стон нарушаваше тишината.

— Дали вие някое животно? — запита Тариз, без да чака отговор.

— Виж! — каза шейхът и посочи един голям ястреб, който кръжеше ниско в безоблачното небе на не повече от стотина метра от тях.

Двамата мъже се спогледаха разтревожено.

Едновременно извадиха оръжията си и подкараха жребците си в бърз галоп. Изкачиха се по дълга наклонена дюна и видяха това, около което кръжеше гладният ястреб.

Като се развикаха силно, за да подплашат и да прогонят лешоядите, Тариз и старият шейх препуснаха бързо надолу по дюната. Тариз пръв скочи от коня си.

Големите му черни очи огледаха изумено ужасяващата сцена.

Един млад рус мъж лежеше по гръб с дрехи, напоени с кръв, а безжизнените му очи бяха широко отворени. Той, слава Богу, беше мъртъв.

На няколко метра от него лежеше млада жена, която беше облечена само с измачкана пола за езда, вдигната нагоре и насъбрала се около ожулените й окървавени бедра. Изящната й ръка беше обляна в кръв и бе обгърнала едно хленчещо зачервено бебе, което седеше на пясъка до нея и галеше лицето й с мъничките си пръстчета.

Старият шейх бързо съблече бялата си роба и покри жената с нея.

После закри лицето й от слънцето с ръка, докато Тариз опипваше пулса на врата й. Като започна да я докосва леко, подутите й от плач клепачи леко се повдигнаха. Тя видя двамата чернокожи мъже и очите й се изпълниха с ужас.

— Няма да ви сторим нищо лошо — заговори старият шейх на родния си език, докато Тариз се пресегна към кожения мях с водата, за да накваси подпухналите устни на жената.

Сълзи на облекчение потекоха от очите й и тя прошепна на развален арабски:

— Араби ли сте?

— Да — отговори шейх Азис Хамид и протегна ръка към плачещото бебе.

— Моят син — прошепна тя с пресипнал глас и тихо се разплака. — Моля ви… трябва да вземете сина ми със себе си.

— Ще вземем и двама ви — отговори старият шейх и отстрани от челото й напоените с кръв кичури. — Сега сте в безопасност.

Като подрусваше плачещото бебе до широките си гърди, той протегна ръка към Тариз, за да налее вода в шепата му. После поднесе водата към устицата на бебето и като по някакво чудо детето престана да плаче и започна да пие жадно от свитата шепа на шейха.

— Ще ви отведем в нашия лагер — обясни Тариз на измъчената жена. — А когато се оправите, ще ви…

— Не… — прошепна тя. — Няма да мога да стигна до лагера. — Старият шейх и Тариз разбраха, че е права. — Слушайте ме внимателно — заговори тя с умоляващо. Имам да ви разказвам много неща, а времето е малко.

Двамата приятели слушаха, докато умиращата жена им разказваше ужасяващите подробности за случилото се.

Тогава научиха, че тя и мъжът й били английски геолози и отивали в арабската пустиня за последните си разкопки. Те толкова обичали своето бебе, че сърце не им дало да го оставят в родината си и го взели със себе си.

Същата сутрин те, техните местни водачи и хамали приготвили кервана и тръгнали през северната част на Арабия. Един час по-късно срещнали група ездачи, облечени с черни роби, които носели европейски пушки и заредени с амуниции патрондаши.

Бандитите веднага ги обкръжили. Водачите и хамалите хукнали да бягат, но скоро след това били убити. Отчаян, съпругът й се опитал да преговаря с бандитите. Но те не пожелали дори да го изслушат и го простреляли в гърдите. Тежко ранен, той лежал безпомощно на земята и се гърчел от болки на няколко метра от нея, докато бандитите я изнасилвали и измъчвали. Накрая след дълги мъчителни часове тези развратни зверове, изморени от порочното си развлечение, застреляли мъжа в главата и изоставили нея и сина й да умрат в пустинята.

Докато тя говореше, шейхът успя да измъкне от свитото юмруче на детето празна куршумена гилза и видя инициалите на производителя на оръжията.

Дьо. П.

Сълзи, предизвикани от състрадание и омраза, блеснаха в черните очи на шейха, когато изрече:

— Турци!

— Да — потвърди тя. — Чух, че разговарят за своя главатар султан Ага Хюсеин.

Голямата ръка на стария шейх стисна празната гилза и той продума нежно:

— Аллах те очаква в рая, чадо мое. Ти вече никога няма да страдаш.

— Ще вземете ли сина ми със себе си? — запита тя, а черните й очи бяха помръкнали.

— И ще го отгледам като собствено дете — отвърна бездетният шейх.

Тя кимна успокоена и добави:

— А когато стане пълнолетен, трябва да научи кой е той. И кои са били родителите му.

— Ще научи — обеща шейх Азис Ибрахим Хамид.

Тогава умиращата млада майка им разказа, че бебето се е родило преди девет месеца в Лондон и се казва Крисчън Телфорд. Нейното име било Морийн О’Нийл Телфорд. Била чернокожа ирландка. Баща му, русият мъж, който лежеше мъртъв на пясъка, се казвал Албърт Телфорд, лорд Дън Рейвън, и бил син и наследник на много богати хора.

Изведнъж тя започна да търси нещо в разкъсаната си пола. След малко измъкна невероятно красив наниз рубини от Бирма, наречени „Звезден блясък“. Тариз и старият шейх примигнаха от смайване, когато те блеснаха на слънчевата светлина. Като вдигна омаломощената си ръка, жената пусна наниза в ръката на шейха и обясни:

— Тези рубини са моят сватбен подарък. Сълзи се стичаха по бузите й, когато продължи:

— Дайте ги на сина ми и ми обещайте, че ще го изпратите да учи в Англия.

— Ще го направя — закле се шейх Азис Ибрахим Хамид.

— Крисчън… — изхлипа тя.

Старият шейх свали към нея неспокойното, въртящо се бебе, внимателно го остави върху гърдите й и обви изтощените й слаби ръце около него.

Тя обърна тъжните си изпълнени с благодарност очи към стария шейх, целуна сина си и промълви:

— Сине мой… Любими мой сине.

Глава 19

Соколът на Шариф се стрелна към небето и започна да описва първия си кръг. Завъртя се бавно около трънлив акациев храст, после се извиси царствено нагоре и стремглаво се спусна към своята плячка.

Преди соколът да убие набелязаната си жертва, вниманието на шейха беше привлечено от рубина на ръката му. Той бе позагубил малко от блясъка си. Камъкът мистериозно беше потъмнял. Сърцето на шейха се сви. Без да каже нито дума, той се обърна и се запъти към коня си. Озадачен, Тариз попита:

— Какво има?

— Трябва да се върнем веднага в лагера — отговори шейхът с помръкнало лице.

— Да се върнем в… Но защо? — запита разочарованият Тариз. — Нали ловът току-що започна…

— Кажи на хората да приберат птиците и да ме последват — заповяда Шариф.

Тариз стоеше и го гледаше втренчено.

— Веднага! — Това беше заповед. Тариз никога не го беше чувал да му говори с такъв тон.

Шариф се метна на коня си и потегли в галоп.

 

 

Темпъл беше нервна. Обзелото я неспокойствие нарастваше все повече.

Разхождаше се напред-назад в шатрата, смутена и объркана, като се питаше дали е нормална.

Беше изминала цяла седмица от несполучливия й опит за бягство. От онази нощ шейхът я пренебрегваше напълно. Не разговаряше с нея, и като че ли не я забелязваше. Неговото безразличие я тревожеше. Сега тя просто се чудеше на себе си. В началото й се искаше Шариф да остави на мира. А сега, когато я пренебрегваше, тя се чувстваше нещастна. Макар че не можеше да разбере защо, искаше той да й обръща внимание. Наблюдаваш го и се опитваше да забележи някаква промяна в отношението му. Искаше й се той да се смее и да разговаря с нея, както правеше със своите верноподаници. Но той не го правеше.

Държеше се така, сякаш тя не съществуваше. Беше я оставил сама да чезне там, а той се занимаваше с племенните си събрания, расовите си коне и ловните си соколи. А сега беше отишъл на лов със соколи и нямаше да се върне поне два-три дни.

Темпъл тежко въздъхна.

Цяла седмица Тариз беше говорил възбудено за запланувания лов със соколи. Дребният арабин беше броил дните, докато чакаше големия лов. Тя също очакваше с нетърпение Шариф да замине.

Сега, когато наближаваше времето за сън, за свое голямо учудване, тя разбра, че не се радва много на неговото отсъствие. И не й беше особено приятно, че е заминал. Надяваше се, че той няма да стои през цялото време на лова. Божичко, сигурно си беше изгубила ума!

Объркана, Темпъл спря да се разхожда. Тръсна глава, отвратена от себе си, и се отпусна сред възглавниците на дивана. Събу кадифените чехли и сви крака под себе си.

Седеше неподвижна и смутена под мъждукащата лампа и не преставаше да мисли за Шариф. Колкото и да се мъчеше, не можеше да забрави как се беше почувствала, когато разгневеният шейх бе разкъсал бялата й копринена рокля.

Темпъл почувства някакво внезапно прималяване, като си припомни тези опасни и вълнуващи моменти, когато двамата бяха голи. Той я целуваше, както никой не я бе целувал дотогава. Вдигна ръка към устните си и въздъхна. Никоя целувка на мъж не й беше доставяла такава наслада. Ничие мъжко докосване не я бе възбуждало толкова, колкото една-единствена милувка на неговата ръка. Страстната му изгаряща целувка и умелото му докосване бяха пробудили у нея желания, каквито тя не бе смятала, че може да изпитва. Колкото и парадоксално да изглеждаше това, единственият мъж, който можеше да пробуди такива чувства в нея, не беше от внимателните, нежни, грижливи и изискани кавалери, които я бяха ухажвали, обичали и настоявали да се оженят за нея. О, не, той беше груб, жесток, невъзпитан: негодник, който не й обръщаше никакво внимание, дори, не я харесваше, а камо ли пък да я обича, и вероятно вече имаше няколко жени.

А какво говореше това за нея?

Е, то не беше важно.

Докато разумът й говореше какви чувства би трябвало да изпитва към шейха, сърцето й не желаеше да я слуша. Тя се боеше от него, но той я и привличаше. Мразеше го, но го желаеше.

Ето, сега си бе признала! Той я привличаше със силата си и своя плам, които логиката и разумът не можеха да обяснят. Сърцето й изтръпна от страх, когато разкри тези разтърсващи истини за себе си и разбра, че очаква с нетърпение завръщането на този суров, безсърдечен арабски шейх, който беше и нейният коравосърдечен похитител.

Завесата на входа внезапно се повдигна, и като че повикан от магическата лампа на Аладин, шейхът наведе глава и влезе вътре. Стресната, Темпъл скочи на крака и се залови за гърлото.

Погледите им се срещнаха и за момент тя съзря смайващото изражение на облекчение, което беше изписано в очите му.

Но това беше само за миг и той пак продължи да я гледа с обичайната си студенина.

— Трябваше вече да си в леглото. — Това бяха първите думи, които й казваше за цялата седмица.

— Тъкмо се канех да извикам Рикия — излъга тя и неволно отстъпи назад пред високия, привлекателен мъж, който беше облечен изцяло в черно и имаше належаща нужда да се обръсне. Сега изглеждаше много опасен, дори демоничен, но и невероятно привлекателен, и много желан.

— Защо се върна толкова скоро? Мислех, че ще отсъстваш няколко дни.

— Да, но чух, че ти ме викаш. — Подигравателна усмивка изкриви плътните му устни, когато добави: — Липсвал съм ти и си искала да се върна.

Саркастичната му забележка я накара да се разтрепери. Запита се дали е възможно по някакъв начин да е прочел мислите й. Тя високомерно му обърна гръб и промълви:

— Няма да ми липсваш, даже никога вече да не те видя.

После се отправи към спалнята си с думите:

— Извикай Рикия! Скучно ми е и ми се спи. — Тя се обърна за момент, погледна го, прозя се и театрално изрече: — Изглежда, твоята компания винаги ми действа така.

 

 

Внезапни изстрели събудиха Темпъл през нощта. Тя току-що бе отворила очи, когато шейхът се надвеси над нея, запуши устата й с ръка, за да не може да вика или да говори. После грубо я свали на земята и я натика под голямото си легло.

Пронизително свистене на куршуми, цвилене на коне и пикове на мъже ехтяха навън. Докато сърцето на Темпъл биеше учестено, тя стискаше здраво чаршафа, с който се бе увила, и гледаше мускулестите крака на Шариф, който се беше изправил пред леглото и бързо нахлузваше панталоните си. После той бързо прекоси тъмната стая и излезе, а няколко секунди след това Темпъл го чу да дава нареждания на хората си.

Тя беше затворила очи и стискаше зъби, докато ужасявалата битка пред шатрата се беше превърнала в оглушително свирене на куршуми, стонове на ранени мъже и неистовото цвилене на изплашените коне.

Щом излезе навън, шейхът прекрачи трупа на нощния пазач и бързо организира своите воини срещу нападателите, които позна веднага.

Главният прицел на нападението явно бе неговата шатра и моментално му мина през ума, че Мустафа е разбрал по някакъв начин за присъствието на Темпъл тук.

Като едновременно стреляше и издаваше команди, шейхът безстрашно се впусна в центъра на битката, вбесен, че турският султан е дръзнал да нападне неговото миролюбиво суверенно селище в пустинята.

Кипеше от гняв, докато се хвърляше напред, за да пресреща стрелящите конни нападатели. В изблик на невероятна сила, породена от гняв и страх, той изтръгваше пушките от ръцете на враговете си, когато се прицелваха да стрелят по някого, и сваляше крещящите мъж с черни роби от конете им. Прерязваше гърлата им сам с един замах на сарацинския си ятаган или забиваш извитото му острие право в нечие туптящо сърце.

Лееше се кръв.

Мъже пищяха.

Умиращи турци издаваха в краката му последния си сподавен стон.

Един куршум го улучи в рамото, друг одраска бузата му. Но той не трепна и дори не забеляза това. Черните му очи горяха като въглени от омраза и гняв и той се биеше като обладан от демони, решен да унищожи омразните турци, преди да имат възможност да докосна дори косъм от главата на жената в неговата шатра. Битката приключи за по-малко от петнадесет минути. Половин дузина от хората на шейха лежаха мъртви под светлината на нощната луна. От всичките тридесет турски бандити, които бяха извършили това неочаквано нощно нападение, само един беше останал жив.

Шейхът нарочно го беше пощадил.

Докато димът от изстрелите още се виеше, Шариф покрит с кръвта на победените си врагове, застана пред треперещия турски бандит.

— Аз… — заговори шейхът бавно и спокойно, докато ръката му все още стискаше украсената със скъпоценни камъни дръжка на окървавения му ятаган, — пощадих живота ти само по една причина.

С разширени от уплаха очи благодарният турчин падна на колене пред шейха и вдигна умолително ръце, нареждайки истерично:

— Ал Ханду Аллах (Слава на Аллах!), Ал Ханду…

— Я млъквай! — заповяда му шейхът и присви очи. После добави: — Стани!

Като клатеше глава, хълцащият турчин се изправи пред него.

Шариф започна да разпитва разтреперания турчин.

Ужасен и изплашен, мъжът потвърди, че господарят му Мустафа Ибн Ага Хюсеин ги е изпратил да извършат това нощно нападение, но се кълнеше, че не знае каква е целта на атаката. Мустафа го бил казал само на своите лейтенанти. На него му наредили да тръгне, без да му дадат никакво обяснение. Но се говорело, че ги изпращат тук, за да вземат нещо или някого, но какво точно или кого, той не знаел.

Въпреки че шейхът не показа с нищо вълнението си, стомахът му се сви. Дали това нещо или някой, за когото са били изпратени, не е било да отвлекат Темпъл дьо Плеси Лонгуърт?

Шариф изпрати турчина обратно при Мустафа със следното послание: „Ако хората ти пак се доближат до лагера ми, аз, Ел Сииф, шейх Шариф Азис Хамид ще нападна крайбрежната ти крепост и лично ще те убия.“

— Кажи на Мустафа, че смъртта му в моите ръце няма да бъде нито лесна, нито бърза — заяви шейхът, а в очите му светеше яростен пламък. — Ще наредя да го измъчват по толкова необичайни и жестоки начини, които дори той с неговия болен и извратен мозък не би могъл да си представи.

Глава 20

Оглушителната престрелка престана така внезапно, както беше започнала, и в лагера се възцари донякъде обичайната нощната тишина, но Темпъл не смееше да помръдне или да издаде звук. Лежеше под масивното легло, където я беше напъхал шейхът, трепереше и не знаеше какво да прави.

Чу, че престрелката е престанала, но не знаеше кой е спечелил битката. Неочакваното нападение може би дори е било с цел да я освободят от нейните похитители. Възможно е нейното семейство да е научило за отвличането й и да е платило на наемници от някое вражеско арабско племе, за да нападнат селото на шейха и под прикритието на нощната тъма да я освободят. Може би това щеше да бъде последната й нощ като пленница в това отдалечено пустинно укрепление.

Може би, докато тя лежеше скрита тук, под легло на шейха, нейните освободители обхождат лагера да търсят. Може би трябваше да стане, да се втурне бързо навън и незабелязано от другите да ги уведоми, че е тук. Но веднага след всички тези „може би“, които я изпълваха с надежда, последва друго „може би“ и то беше то кова ужасяващо, че Темпъл застина.

Може би шейхът е бил убит в атаката!

За миг си представи Шариф да лежи мъртъв с надупчено от куршуми тяло, с невиждащи очи, вторачени нагоре към небето.

Темпъл примигна, за да заличи ужасяващото видение и едва преглътна, когато тъмната стая изведнъж се изпълни със светлина. Затаи дъх и зачака. Потрепери, когато една силна ръка я сграбчи за лакътя. Тя обърна глава и присви очи, за да разбере какво става.

После въздъхна леко разочарована, но и с голямо облекчение, като видя ясно пръстена с рубина, който проблясваше на слабата светлина.

Но изпищя от ужас, когато някакъв висок страшен мъж я измъкна изпод леглото и я изправи на крака, в него едва успя да разпознае шейха. Гол до кръста, небръснат, с обезумели от гняв очи, той беше покрит целия със засъхваща кръв. От лявото му рамо капеше прясна кръв и се стичаше по ръката му, а точно под дясното око имаше драскотина.

— Добре ли си? — попита я той с необичайно груб тон, а очите му започнаха внимателно да я оглеждат. Но изчака отговора й.

Преди тя да може да продума нещо, той започна да обръща на всички страни и да я опипва, за да открие дали има следи от нараняване.

— Престани! — запротестира тя, докато стискаше в едната си ръка чаршафа, с който се бе увила, а с другата, мъчеше да го отблъсне. — Добре съм, нищо ми няма.

Той не обърна внимание на думите й. Беше я стиснал здраво през талията и внимателно я опипваше. Темпъл започна да се дразни. Като искаше да се убеди, че е незасегната, въпреки нейните възмутени протести, той продължаваше да я опипва, оглежда и проверява, като прокара ръцете си през косата й, по врата й, по ръцете, по раменете и гърба й.

После той внезапно се обърна към дивана, на който тя спеше всяка нощ. Сърцето му се сви от ужас, като видя, че е надупчено от куршуми. Когато я погледна в очите, Темпъл съзря в тях някакво странно разнежване, което не бе забелязвала дотогава. И видя, че ръката му леко потрепери, когато я вдигна към бузата й. Тя обърна глава настрани, за да избегне докосването му, и лицето й се доближи до лявото му рамо. Тогава видя раната. Тя отпори уста и очите й се разшириха. Отдръпна се и прошепна с учудваща загриженост:

— Но тебе… са те улучили в рамото.

Изящните й пръсти несъзнателно се вдигнаха към раненото му рамо.

— Дребна работа — отвърна Шариф, като хвана ръката и, преди тя да може да го докосне. — Само една малка повърхностна рана. Ще наредя да донесат гореща вода, за да се измиеш. — И той показа кървавите петна, оставени от опипващите му пръсти върху белия чаршаф, с който се бе увила. После се обърна, но преди да излезе, добави:

— Ще спиш в моето легло тази вечер. Аз ще спя на дивана в голямата стая.

Темпъл тръгна срещу него.

— Но какво ще правиш с раната? Тя трябва да се почисти, да се превърже и…

— Тариз ще направи това.

— Аз ще му помогна — продължи да говори тя успокоена, че дребният мъж, към когото се беше привързала, не е пострадал.

— Няма нужда — отговори той троснато.

— Ще му помогна — настоя тя и тръгна след него, приковала зелените си очи в кървящото му рамо. — Много ли те боли?

— Не — излъга той, толкова отмалял и замаян, че залитна и се препъна.

Нежните ръце на Темпъл го обгърнаха през кръст. Притиснала бузата си до обления му в кръв гръб, тя прошепна:

— Няма нищо. Аз те държа.

— Не — отвърна той толкова тихо, че тя почти не го чу — Не ме държиш!

Шейхът затвори безпомощно очи, но не от болка, а от облекчение, че красивата златокоса жена не е ранена! Беше замаян от наслада, че е обвила около него меки си голи ръце.

 

 

Шейхът седеше сам на една дюна и гледаше гореща мараня, издигаща се от безкрайната пустиня.

Беше изминала една седмица, откакто хората на Мустафа бяха нападнали неговия лагер, но той все още се тревожеше и се чудеше дали турският султан не е научил по някакъв начин, че Темпъл е при него. Това му се стори невероятно. Нагиб беше смел и надежден куриер, който години наред беше отнасял много тайни съобщения до съюзниците му, пръснати из целия Арабски полуостров. Безстрашен мъж, той по-скоро щеше да жертва живота си, отколкото да позволи някое тайно послание да попадне във вражи ръце. Нагиб сигурно беше стигнал вече в Багдад и бе изпратил телеграмата до семейството на Темпъл в Америка.

Поклащайки глава, Шариф се мъчеше да се убеди, че всичко е наред, и че напразно се безпокои. Никой не знаеше, че американката му е пленница. Но въпреки това щеше да вземе всички необходими мерки, за да осигури безопасността на Темпъл.

През нощта на нападението, докато тя помагаше на Тариз да почистят и превържат раната на рамото му, той я уведоми точно кои са били нападателите. Предупреди я, че ако хората на Мустафа я заловят, трябва да се моли да не е жива.

— Не излизай сама от селото — предупреди я накрая.

Наведена над него, заета с почистването на мръсната засъхнала кръв от раната му, Темпъл не отговори.

Стиснал устни, хванал ръката й, той я накара да спре работата си.

— Погледни ме, Темпъл! — заговори той, а тонът му накара и нея, и Тариз да подскочат. — Чу ли ме?

— Да — отвърна тя отчаяно. — Каза да те погледна.

— Казах, че не бива никога да излизаш сама от селото. Никога! Обещай ми това.

Но сега той се питаше дали тя наистина е обърнала внимание на предупрежденията му. Доколкото я познаваше, той се съмняваше в това. Беше безразсъдна и упорита, а това бе опасна комбинация.

Темпъл Лонгуърт беше опасна и за много други неща.

Шариф почувства, че мъжествеността му се втвърдява, помръдва и се издува. Проклинаше се за своята слабост и за това, че тази жена оказва такова въздействие върху него.

После измърмори някакви ругатни и стисна зъби. Само като я погледнеше, започваше да копнее да я притисне в прегръдките си. А като помислеше за нея, кръвта във вените му кипваше. Бе зърнал за миг красивото й тяло през нощта, когато беше разкъсал гневно роклята й, но този образ се бе запечатал в паметта му. Той можеше да си го представи, когато поиска. И нямаше да го забрави никога. Дори да станеше полусляп старец, той пак щеше да вижда голото млечнобяло тяло на Темпъл, коленичила на леглото, и златисторусите й коси, разпилени по раменете й. Аллах да му е на помощ, защото тя беше съблазнителка, на която нито един смъртен не би могъл да устои.

Шариф въздъхна тежко.

Беше истинско мъчение да спи всяка нощ в същата стая с нея, знаейки, че тя е съвсем наблизо, гола и уязвима. Много пъти се бе изкушавал да се вмъкне в леглото й, докато тя спи. И да я целува, докато още не се е събудила напълно, да я гали, да я милва и да я обладае, преди тя да разбере какво става.

Буден или заспал, постоянно мечтаеше да се люби с нея. Колкото и да се мъчеше да не й обръща внимание, не успяваше. Чувстваше присъствието й всяка секунда, всеки божи ден и всяка нощ.

Не трябваше да я довежда тук. Не биваше да я пленява. Това бе ужасна грешка и щеше да плаща заради нея до края на живота си.

А смяташе, че го е обмислил добре. Планът му бе прост. Да отвлече Темпъл и да изпрати телеграма до влиятелния й вуйчо в Америка, за да го уведоми, че щом престане да изпраща оръжия на турците, тя ще бъде освободена.

Отвличането й беше последното средство, до което бе прибягнал. Години наред той и старият шейх преди него се бяха опитвали чрез всички възможни средства да убедят Дьо Плеси да спре да изпраща оръжия от американските си фабрики на кръвожадните турци. Той не ги бе послушал.

Шариф бръкна в джоба си и извади празната гилза куршума, която носеше винаги у себе си. После разтвори дланта си, загледа гилзата и си спомни разказа на стария шейх за това как е намерил същата тази гилза в малката ръчичка на Шариф, когато го открили в пустинята при мъртвия му баща и умиращата му майка.

Шариф затвори шепа.

Стисна силно зъби, настръхнал от чувството за безсилие, после се опита да прогони смущаващите го мисли за тази жена и причината за присъствието й в неговия пустинен лагер.

Е, тя скоро щеше да си отиде.

Но Шариф чувстваше инстинктивно, че това щеше да се окаже недостатъчно скоро за него.

Както правеше по няколко пъти на ден, откакто го бяха простреляли, Шариф размърда раненото си рамо като го повдигаше и отпускаше с кръгообразни въртеливи движения. Потръпна от болка и изскърца със зъби. Челото му се покри с пот, докато се насилваше да продължи тези изтощителни движения за раздвижване. Беше решил да раздвижи раменните си мускули, преди да пристигнат гостите на другия ден.

За пулсиращата болка и мъчителното болезнено чувство Шариф не споделяше с никого. Само когато беше сам, охкаше, стискаше зъби и трепереше от болки. Беше научил по примера на един друг човек, че уважавания вожд на едно племе не бива да показва никаква слабост. Никога! Старият шейх никога не показваше своите страдания, нито физически, нито душевни.

Дори и в края на живота си, когато имаше непоносими болки, преди Аллах да се смили над душата му.

В онези последни моменти, когато Шариф едва сдържаше сълзите, които пареха в очите му, и беше коленичил до леглото на шейх Азис Ибрахим Хамид, шейхът му обясни:

— Пророкът е казал: „Не бива да плачеш и да скърбиш за своите починали близки.“ — Шариф почувства, че човекът, когато наричаше свой баща, му напомняше, че не трябва да плаче за никого. Дори и за загубата на любим човек.

Колко пъти старият шейх му бе казвал:

— Вождът на едно племе трябва да се владее и да не издава чувствата си, за да не изглежда слаб в очите на последователите и на враговете си.

Шариф знаеше колко вярно и важно е това правило. Беше наясно, че малцина от вождовете на другите племена имаха толкова верни поданици, като тези, които служеха на него и бяха служили на баща му преди това.

Затова седеше сега сам на пясъчната дюна, далеч от селото и раздвижваше вдървените си раменни мускули, потреперваше и правеше гримаси. Той беше поддържал тялото си винаги във форма, а мускулите му бяха станали стоманено твърди от този изтощителен живот в пустинята и той нямаше да допусне една обикновена повърхностна рана да го накара да се размекне. Беше решил, че ще бъде в отлична форма за приятелските тържества, запланувани за другия ден по случай посещението на шейх Хисман Захра Рахман и на неговото племе.

Знаеше, че на това празненство ще го накарат да участва в церемониалния танц „Ардах“. Усмихна се кисело.

Нямаше да бъде достойно за племенния вожд, известен в цяла Северна Африка като „Ел Саиф“ (Сабята), да не може да изпълни ритуалния танц със саби.

 

 

Темпъл стоеше навън под сянката на навеса и наблюдаваше Шариф с присвити очи. Тя беше излязла навън, без да пита за разрешение, когато от вътрешността на прохладната шатра беше чула неговите хора да го викат.

Като се преструваше на безразлична и се правеше, че не знае, че той се е завърнал, Темпъл стоеше под сенчестия навес и наблюдаваше как вождът дърпаше юздите на белия жребец Бандит, докато слизаше по една наклонена дюна на изток от лагера към шатри и палмови дървета.

Дъхът й спря, когато той пришпори Бандит към селото. Темпъл вдигна ръка към свитото си гърло и почувства, че цялото й тяло е напрегнато в очакване на това какво ще последва. Знаеше какво ще направи Шариф, това я ужасяваше, но същевременно я и впечатляваше.

Докато яздеше с главоломна скорост и бялата му роба се развяваше зад него, Шариф рязко дръпна юздите, което накара жребеца да се изправи високо във въздуха. Това беше любимият номер на безстрашните арабски ездачи, но сърцето на Темпъл винаги забиваше като лудо, когато видеше такова изпълнение.

Тя почувства облекчение, когато вдигнатите във въздуха предни крака на жребеца се спуснаха надолу и отново докоснаха земята. После въздъхна дълбоко, кога безстрашният шейх слезе от коня си, хвърли юздите на усмихнатия млад коняр и се запъти към боготворящите го мъже, които се бяха струпали и аплодираха невероятната му смелост, като горяха от нетърпение да поговорят с него.

Темпъл знаеше, че Шариф е отишъл сам на дълга сутрешна езда в пустинята.

От две седмици Шариф не беше яздил с нея нито веднъж. Беше излизал всяка сутрин сам и бе отказвал да придружава някой от неговите лейтенанти, дори и верният му Тариз, който се чувстваше обиден, докато Темпъл беше само озадачена.

Този човек беше някаква загадка.

Беше изминала само седмица след раняването му по време на нощното нападение, но като го погледнеше човек, никога нямаше да разбере това. Широките му рамене бяха изправени под дългата развяваща се роба и движеше лявата си ръка сякаш никога не е бил раняван.

Той седеше сега обут с ботуши и поставил ръце на стройните си бедра, и с този ястребов поглед приличаше напълно на шейх от пустинята.

Е, добре!

Това я радваше. Тя се надяваше, че той винаги ще изглежда по този начин.

Така тя никога нямаше да може да забрави колко са различни техните два свята, техните традиции и цивилизации.

Темпъл стисна зъби и присви очи, като продължаваше да го гледа. Повя лек ветрец и повдигна ресните, които висяха от черния двоен декоративен обръч, опасал мургавото му чело. Той се усмихна на нещо, което му доставяше удоволствие. Хората се разприказваха оживено. Всички мъже се смееха и започнаха да говорят високо, после утихнаха. Темпъл чу, че произнасят няколко пъти „Хишман“, и разбра, че става дума за предстоящото на другия ден посрещане на едно от съюзническите племена на шейха. Тариз я беше уведомил за това. Той й бе казал, че шейхът Хишман Захра Рахман и неговото племе ще дойдат на другия ден и ще бъдат почетни гости на Шариф. Щяха да останат в селото най-малко два-три дни. Ясно бе, че всички очакват пристигането на почетния гост. Сигурно бяха запланували всякакви видове примитивни церемонии. Е, тя нямаше да присъства на тях. Нямаше намерение да умира от горещина пред лагерния огън, докато те пият това ужасно гъсто черно кафе, което толкова обичат, и тъпчат в устата си мазни парчета от недопеченото говеждо месо.

Темпъл поклати презрително глава. Тя се досещаше каква е представата за развлечения на тази тайфа от немити, груби и нецивилизовани арабски диваци.

Глава 21

Нямам намерение да присъствам на вашето малко дивашко празненство, арабино!

— Да, знам.

Темпъл и Шариф бяха сами в шатрата. Тя седеше в единия край на дивана, а той — в другия. Шейх Хишман Захра Рахман и хората му бяха пристигнали малко преди пладне. Шариф лично ги бе поздравил, а Темпъл беше гледала с възхищение от входа на шатрата как всички мъже, придружаващи шейх Рахман, бяха пристъпвал напред и бяха целували Шариф по дясното рамо — традиционния бедуински знак на уважение. Когато поздравленията свършиха, отведоха гостите в техните покои да си починат, преди да започнат церемониите, и Шариф се върна в шатрата.

Той си отдъхваше, но не и тя. Нарастващото й влечение към сдържания шейх непрестанно я караше да го предизвиква, да го обижда и да го ядосва, за да докаже на него и на себе си, че може да привлече внимание му, когато пожелае.

— Чу ли какво казах? — запита тя, разочарована от отговора му. Като мислеше, че той не я е разбрал правилно и сигурно иска тя да присъства, Темпъл остави книгата настрана, стана и заяви:

— Отказвам да участвам в някакво смешно тържество с група безбожници, които нямат нито маниери, нито морал. Не можеш да ме принудиш да се сближавам с хора, които смятат, че насилието, бруталността и демонстрирането на груба сила е допустимо поведение.

— Както искаш — отговори шейхът, като стана от дивана.

Застана срещу нея и небрежно започна да разкопча яката на ленената си риза.

— Съгласен ли си с това? — запита Темпъл разсеяно. Искаше й се той да престане с тези копчета.

И той наистина спря.

Ленената му риза беше разтворена до половината на гърдите му. Шариф я измъкна от панталоните си и я съблече през глава. Като бършеше потта от гъстите черни косми на гърдите си, той отговори:

— Не, нямам нищо против.

Темпъл го погледна объркано.

— Нямаш нищо против ли? — попита, като успя да откъсне очи от бавно стичащата се надолу тънка струйка пот. — Наистина ли?

— Честна дума! — отговори той и изтри с ризата си струйката, която така я беше омаяла. После изкриви устни и добави: — Забранявам ти да идваш на малкото ми дивашко празненство!

Темпъл зяпна и примигна срещу него.

— Забраняваш ми да?… Но защо?

— Какво те интересува? Нали не искаш да дойдеш? — повдигна рамене шейхът.

— Не. Но мислех, че… предполагах, разбира се, че… — Темпъл се почувства глупаво и не довърши изречението си. Беше раздразнена и разгорещена, като гледаше голите му гърди, блеснали от пот, и превързаното му рамо. След това се обърна и се запъти към абаносовата библиотека, извади от полицата една книга и започна нервно да прелиства страниците й. Тъй като искаше да го уязви, заяви: — Надявам се, че чисто мъжката ви сбирка няма да се превърне в пиянски гуляй.

— Не е сбирка само на мъже — отвърна той.

Темпъл се обърна рязко и попита:

— Не е ли? Помислих, че ти затова… не…

— Не искам да присъстваш ли? — довърши той мисълта й. — Това няма нищо общо. Разбира се, че ще има и жени.

Смаяна, тя отиде пак при библиотеката. Постави книгата обратно на рафта и стисна зъби.

Шариф хвърли ризата си върху ниската абаносова масичка и с бавни крачки прекоси стаята. Макар че стъпваше безшумно по дебелия персийски килим, когато стигна до нея, тя почувства, че той стои зад гърба й.

От високото му стройно тяло се излъчваше топлина, която я замайваше, и тя обърна глава. Едва доловимата му мъжка миризма — смесица от мириса на почернялото му от слънцето лице и ароматните цигари „Картие“ меката му кожа и силно изявената му мъжественост я привличаха с магнетична сила.

— Вие, арогантните невежи американци — заговори студено Шариф, — не знаете нищо за моя народ и неговите нрави. Алкохолните напитки са забранени от Корана.

— Знам — отговори Темпъл и се обърна толкова рязко, че се блъсна в него. Тя смръщи вежди, отстъпи назад, очите й пламнаха от гняв.

— Защо не съм поканена на тържествата? — попита тя.

— Шейх Рахман е довел със себе си и малката си дъщеря.

— Така ли? — Темпъл се намръщи, скръсти ръце и го загледа. — Какво общо има малката дъщеря с това, че не съм поканена? За Бога, та аз знам как да се отнасям деца. Обичам ги и те ме обичат. Хубава ли е, сладка ли е?

— Да — отвърна той. Хубава е — После се обърна и продължи: — Време е да се облека.

— Още е два часът — отвърна изненадана тя.

Той отиде при входа, вдигна завесата и извика Тариз. Секунди след това цял взвод от араби с яки гърбове започнаха да пренасят големи котли с гореща вода в спалнята, където щеше да се къпе Шариф.

— Церемониите по откриването започват в три часа — заяви той.

— О! — възкликна Темпъл, като правеше усилие да изглежда незаинтересована. — И колко ще продължат?

— До три часа през нощта.

Тариз и прислужниците си излязоха. Шариф тръгна към спалнята си и дръпна завесата. Темпъл хвърли поглед към ваната до леглото му. Беше напълнена с гореща вода, от която се вдигаше пара. Шариф влезе вътре и спусна завесите зад себе ри.

Темпъл седна на дивана. Стори й се, че е седяла цяла вечност, като се опитваше да се съсредоточи върху книгата. Обаче непрекъснато мислеше за това, че от другата страна на завесите Шариф е гол във ваната.

В оазиса цареше спокойствие. Това беше време на бездействие и тишина. Никакъв шум не заглушаваше звуците, които се разнасяха от спалнята — пляскането на вода и търкането на сапунисаната кесийка. Докато се къпеше, Шариф пееше някаква балада на английски.

Накрая Темпъл се отказа от книгата. Остави я настрани, облегна главата си на дивана, загледа се втренчено към входа на шатрата и запуши ушите си с ръце.

— Темпъл! Болна ли си? — чу гласа му. Скочи уплашено. Не знаеше колко време е стоял до нея. Напълно облечен, шейхът беше влязъл безшумно в стаята. — Ушите ли те болят? — попита той. — Рикия ще стопли малко олио и…

— Ушите ми са съвсем здрави, много благодаря! — заяви тя троснато и свали ръце от ушите си. Пресегна се отново към книгата, но не я отвори.

Не откъсваше очи от високия, поразително красив арабски вожд. Беше облечен в бяло, а ятаганът висеше на кръста му. Лицето му беше гладко избръснато. Една черна къдрица се беше измъкнала от снежнобелия му тюрбан. Той вдигна ръка да я отстрани. Рубинът на пръстена му просветна с огненочервен блясък. В очите му се четеше някаква странна смесица от студенина и плам.

Темпъл почувства, че не я сдържа на едно място. Стана й горещо и едва се сдържа да не разкопчае яката на роклята си.

— Изглеждаш малко бледа — установи шейхът, без да се усмихва, и се приближи до нея.

— Така ли? — успя да промълви тя, като затаи дъх, когато той сложи ръка на челото й.

— Малко е горещо — отбеляза той. Втренчил очи в нейните, предположи: — Вероятно трудно понасяш горещината в пустинята.

— Да. Така е. Сигурно е от горещината в пустинята — отговори тя, но знаеше, че причината е пламенният му взор. Усмивката му й подсказа, че той е наясно с това.

Шариф се изправи, обърна се и прекоси помещението. На входа се спря за малко и подхвърли:

— Няма да излизаш навън!

Темпъл не остана дълго на мястото си. Стана и отиде до входа на шатрата. Надникна навън и го видя да се отдалечава. С мургавата си кожа и снежнобялата си роба той беше истински арабски вожд. Беше висок около метър и деветдесет сантиметра, с блестящи черни очи и благородно лице, което не изразяваше никакви чувства.

Вървеше спокойно към тълпата, която се събираше в далечния край на селището. До него пристъпваше маймуната чита. Имаше гладка и лъскава кожа на златистожълти ивици, покорна като домашна котка.

Темпъл неволно потрепери. Ако шейхът сметнеше за необходимо, дали щеше да успее да укроти и нея така лесно, както бе укротил свирепата чита?

Побърза да се отдръпне от входа.

 

 

Темпъл се опитваше да не обръща внимание на голямата суетня навън през този дълъг летен ден. Виковете, смеховете и шумът не стихваха, но тя почти не ги чуваше. Но когато чу приглушеното биене на барабаните, й се прищя да види какво става. Шариф й беше наредил да стои вътре. Ами, да върви по дяволите!

Скочи и бързо прекоси шатрата. Поколеба се за момент на входа и като си пое дълбоко въздух, изправи рамене, излезе навън и се загледа.

Точно срещу шатрата под палмите бяха постлани дебели килими.

Арабите от двете емирства, всички облечени с най-хубавите си роби, бяха насядали на възглавници или коленичили върху малки подложки. Вечерята току-що беше приключила и сега те пиеха гъстото сладко кафе.

Като ги оглеждаше неспокойно, тя търсеше да види шейха. Бързо го откри. Той седеше в центъра на малка масичка, върху която беше поставен месингов чайник за кафе и подноси, пълни с фурми, смокини, разни други плодове и сладки.

От дясната му страна седеше дребен брадат мъж, а робата му беше от син шанжан. Темпъл реши, че това е гостуващият шейх Хишман Захра Рахман. От лявата страна на Шариф беше седнала млада тъмнокожа жена, облечена със скромна, но чудесна роба от светлорозов брокат. Прозрачно розово фередже, украсено със скъпоценни камъни, закриваше долната половина на лицето й, но не скриваше нейната красота. Златни гривни украсяваха китките на ръцете й, а на всеки един от тънките й пръсти имаше златен пръстен. Белите зъби на Шариф блеснаха, когато се засмя и се обърна да прошепне нещо на ухото на младата жена.

— О, не! — промърмори Темпъл.

Дъщерята на шейх Рахман съвсем не беше момиченце, а красива млада жена. Докато Темпъл ги гледаше и се мръщеше, Шариф наведе глава към младата черноока хубавица, която му прошепна нещо. Докато говореше, тя сложи ръка върху лакътя му, а той покри с пръстите си нейните пръсти.

Темпъл с усилие преглътна и неволно притисна ръка към гърдите си. Реши, че истинската цел на посещението на шейх Рахман е била да сгоди дъщеря си за Шариф! А това тържество всъщност бе техният годеж. Шейхът щеше да се жени!

Шариф грациозно се изправи. Темпъл беше приковала очи в него, докато той си пробиваше път през тълпата и накрая изчезна в най-гъстата част от палмовата горичка. Други мъже от племето му също станаха и го последваха.

Барабаните започнаха да бият по-силно. Мъже разлюляха дайретата си.

На освободеното място точно пред шейха и дъщеря му се появиха мъже със саби. Към тях се присъединиха и певците. Те се хванаха за ръце и застанаха в две дълги редици едни срещу други. Певците запяха стихове на арабски, като се полюляваха напред и назад. После мъжете със сабите започнаха бавно да обикалят, като се движеха в такт с барабаните.

Разнесоха се оглушителни викове и бурни ръкопляскания, когато от гъстата палмова горичка се появи един висок строен мъж със сабя на кръста.

Шариф застана в средата на площадката и всички погледи изведнъж се приковаха в него. Той беше свалил бялата си роба, тюрбана със златистите ленти по него и бялата риза с широките ръкави. Беше облечен само с бели, широки шорти, беше препасан с дълъг сребрист пояс, чиито краища се спускаха до коленете. Не носеше риза. Беше със светъл пурпурночервен елек, разкопчан на гърдите му. На ръцете си имаше ленти от лъскава златиста материя. Беше бос и гологлав. Кожата му блестеше от маслата, с които беше намазана. В дясната ръка държеше остра сабя и както можеше да се очаква, беше изправил гордо глава.

Шариф постоя известно време неподвижен, докато късното следобедно слънце го огряваше изцяло, и като че му придаваше неземно излъчване. Той беше поразяващо красив, сякаш беше не човек, а бог.

Разнесоха се възхитени възгласи, когато Шариф започна с бавни и плавни движения да размахва тежката сабя над главата си. Като го гледаше, Темпъл изведнъж се разтревожи за раненото му рамо. Той беше свалил превръзките си. Незаздравялата рана беше намазана с благовонно масло, но тя се боеше, че той още не е в състояние да размахва тежката сабя. Сигурно беше опасно да извършва един толкова сложен номер.

— О, Божичко, не! — прошепна тя, когато той подхвърли сабята високо във въздуха и после я улови. Вълнението нарастваше, докато продължаваше „Ардах“ — танцът със саби. Провлеченият монотонен припев на певците и прочувственият бавен танц превръщаха церемонията в поразяващо красива, необикновена гледка и Темпъл беше очарована.

Докато Шариф продължаваше да изпълнява своите главозамайващи, безумно смели номера, тя кършеше неспокойно ръце и го гледаше като омагьосана. Всеки път, когато той размахваше сабята си и я подхвърляше нагоре, дъхът й замираше. А когато той я изхвърли право нагоре, завъртайки я в пълен кръг, преди да се пресегне да я хване във въздуха, тя неволно извика:

— Шариф!

Докато ръката му умело улавяше тежката дръжка на сабята, тялото му сякаш замръзна и той обърна глава към нея. Ужасена, Темпъл се втурна в шатрата, но той вече я беше забелязал.

Глава 22

Темпъл току-що беше влязла вътре и се беше настанила на дивана, когато завесата на входа се повдигна. Тя се изправи и седна, като примигваше от внезапно нахлулата светлина.

Залязващите слънчеви лъчи осветяваха Шариф, докато стоеше на входа и все още стискаше здраво тежката сабя. Той бързо се приближи към нея, а златистите ленти, които опасваха намазаните му с масла мускулести ръце, блестяха на слънчевите лъчи. Темпъл потрепери, когато той се протегна, хвана я и я изправи на крака. Пръстенът с рубина се заби в гърба й и тя почувства допира на ятагана, когато дългото му метално острие опря плътно в бедрата й и като че я избута по-близо до него. Вдигна ръце да се залови за раменете му, и потрепери срещу него, когато той я погледна в очите и заговори гневно:

— Бях търпелив с тебе, американке, но ти непрекъснато ме предизвикваш. — Тя понечи да каже нещо, но той я спря: — Бях ти забранил да излизаш.

Темпъл отвърна:

— Не съм излизала, но…

— Това, че извика името ми, докато изпълнявах танца „Ардах“, можеше да ми струва живота.

Тя обаче заяви:

— Изпълнението на опасния номер „танц със саби“ можеше да ти струва живота.

Без да обърне внимание на думите й, той продължи:

— Ще стоиш тук, докато ти разреша да излезеш.

— О, значи искаш да стоя затворена тук, докато гостите ти напуснат селото ли?

— Искам да изпълняваш желанията ми.

Темпъл не можа да се въздържи и попита:

— И от гостуващата дъщеря на шейха ли изискваш да изпълнява желанията ти?

— Ти ми създаваш големи неприятности — отговори той, а ръката му се стегна около кръста й. Тежката сабя притискаше гърба й и я караше да се приближи по-плътно до него. — Дъщерята на шейха не ми създава неприятности.

— А какво ти създава? — попита тя.

— Само радост.

Темпъл почувства внезапна ревност.

— Ти ми каза, че била още дете.

— Не, ти си предположила така — отвърна той.

Младата жена присви очи.

— Значи, ще се ожениш за нея, така ли? Затова ли е дошла?

— Нужно ли е да знаеш всичко? — попита той.

— Всичко ли? Та ти не ми казваш нищо! Нямам представа защо съм тук, колко време смяташ да ме задържиш и какво смяташ да правиш с мене. — Пое си дъх и бързо добави: — Към харема си ли смяташ да ме зачислиш?

— Не!

Тя потрепери от грубия му тон, когато добави:

— Няма да можеш да бъдеш обучена както трябва.

— Пусни ме! — настоя Темпъл ядосано, като го блъскаше в гърдите и се мъчеше да се освободи от него.

— Ще те пусна, Темпъл, но няма да излизаш, докато не ти позволя.

— Значи ще живея завинаги скрита тук като пленница?

— Ще правиш това, което ти кажа! — заповяда той.

— А ако не се подчиня?

— Ще се подчиниш! — отговори той и я пусна. Изведнъж тя погледна роклята си. Беше изцапана с масло. Навъси се и извика:

— Изцапал си ми роклята! Знаеш добре, че нямам какво друго да облека. Какво ще правя сега?

Като съблече изцапания си елек, той отговори студено:

— Ще стоиш тук, където ти е мястото!

 

 

Темпъл остана в шатрата напълно забравена от Шариф. Стоеше измъчена и сама в затвора си с платнените стени, пренебрегната и изоставена, като че беше някаква мебел, докато той развличаше гостите си. Виждаше го само когато се връщаше, за да се измие и да си смени дрехите.

Тариз призна, когато Темпъл уж случайно го запита, че Мумтаз, красивата дъщеря на шейх Хишман Захра Рахман, била доведена с надеждата, че Шариф ще прояви интерес към нея. Темпъл едва се сдържа да не запита дали шейхът ухажва Мумтаз.

Но какво я интересуваше това?

Не беше нейна работа. Не я интересуваше дали той има една или четири жени. И все пак след трите дни и нощи, когато накрая шейхът Хишман Захра Рахман си тръгна от селото и отведе със себе си явно разочарованата си дъщеря, Темпъл изпита облекчение. Изведнъж се почувства гузна, въпреки че нямаше за какво, като си даде сметка, че е ревнувала от тази млада арабска хубавица и се е страхувала, че Шариф може да я пожелае и да я поиска за жена.

След заминаването на гостите животът в селото продължи както преди. Нищо не се беше променило. Шейхът продължаваше да се държи, като че ли тя не съществува. Ставаше все по-резервиран, подлудяващо сдържан и хладно безразличен.

 

 

През един изключително горещ ден шейхът забиваше шпорите на ботушите си в хълбоците на запотения си кон. Той беше ходил на тридневно събрание с едно от съюзническите им племена „отайбасите“ и сега бързаше да се върне в лагера.

Той присвиваше очите си срещу силната слънчева светлина, а слепоочията му пулсираха от безсънието през последните две денонощия.

Непрекъснато мислеше за Темпъл. Месеци наред се бори със себе си, опитвайки се да угаси изгарящата страст, която го съсипваше. Той я желаеше.

Искаше Темпъл дьо Плеси Лонгуърт. Желаеше я с цялата си страстна натура. Копнееше за нея толкова силно, че това се беше превърнало в истинско мъчение. Не издържаше повече. Беше безсилен пред първичната страст, която изпитваше към тази красива руса американка. Шариф се презираше за своята слабост, но знаеше, че ще я притежава независимо дали тя го иска или не, независимо от честта и разума.

Това постоянно изкушение го беше довело до полуда и той не издържаше повече.

Решението му беше взето. Нямаше връщане назад. Препускаше стремглаво напред към ада, но това вече му беше безразлично.

Бе опитал всичко. Беше се държал резервирано и незаинтересовано. Преструвал се бе, че не я забелязва. Понякога дори не смееше да я погледне, толкова се боеше от това до какво би могла да го доведе тази смайващо красива жена. Но дори и със затворени очи си я представяше прекалено ясно — нежната извивка на бялата й шия, златистите й коси, изумруденозелените й очи и меките й сочни устни.

Стотици пъти на ден се улавяше, че си представя нейния образ. Само Темпъл. Единствено тя.

Темпъл, с тесните си бричове за езда, яхнала жребеца Тоз и препускаща през пясъците. Темпъл, седнала срещу него на масата за вечеря с рокля със съблазнително дълбоко деколте. Темпъл, свила се на пода пред шахматната дъска. Темпъл, когато спи, гола, покрита само с чаршафа.

Темпъл! Темпъл! Темпъл!

Той трябваше да я притежава, за да не изгуби разсъдъка си. Само това можеше да го спаси. Това беше единствената му надежда да я прогони от мислите си и от кръвта си.

Присвил очи, Шариф най-после съзря прохладния зелен оазис, който като че го чакаше и го подканваше да се прибере. Забеляза голямата бяла шатра и си представи как Темпъл лежи с книга, оставена на гърдите й, които леко се надигат и отпускат.

Сърцето му се сви. Мускулите на ръцете му се напрегнаха, а пръстите му стиснаха здраво кожените юзди, като си представи как ще я грабне в прегръдките си и ще я отнесе в спалнята си. Ще я съблече гола, ще я отнесе в леглото си, ще я задържи там и ще се търкалят в развихрилата се наслада на първичния екстаз.

Шариф присви очи, а сърцето му биеше лудо. Той не отговори на поздравите на хората си, профуча бързо край тях и се отправи към шатрата. Втурна се през завесите, видя я и потрепери. Желаеше я толкова силно, че изпитваше болка.

Обаче си даде сметка, че не е в състояние да го направи.

Не можеше да я вземе насила. Не искаше да се люби с нея, когато тя не го желае и дори не може да го гледа. Тя беше прекалено хубава, за да иска това от нея.

Темпъл погледна шейха. Черните му очи блестяха в мрака. Робата му беше покрита с пясък и прах. Тъмна брада покриваше красивото му лице, като още повече подчертаваше малкия бял белег над устната му и го правеше още по-опасен. Той свали тюрбана си и го захвърли, черната му коса беше мръсна и сплъстена, по лицето и по врата му се стичаше пот.

Беше мръсен и разрошен.

Въпреки това й се струваше много привлекателен.

Темпъл безмълвно се изправи и тръгна към него. Докато се приближи, той беше съблякъл вече изцапаната си бяла роба и я бе хвърлил на земята.

— Шариф… — промълви тя и сложи ръцете си върху раменете му. Той разтърси глава и каза:

— Мръсен съм.

— Знам — отвърна му нежно. — Това не ми пречи. — Наведе се и долепи устните си до блесналата му от пот тъмна шия.

Щом почувства вкуса на кожата му, коленете й се подкосиха.

Неговият дъх като че секна, той вдигна ръка и подпря с нея златокосата й глава, когато тя разтвори ризата му и започна да обсипва с целувки широките му гърди. Той затвори очи и изпита някаква особена, мъчителна наслада.

Темпъл вдъхваше дълбоко неповторимата му мъжка миризма, докато устните й се движеха настойчиво и гальовно по гладката му топла кожа. Тя почувства, че отмалява, като усети силата на неговото стройно стегнато тяло, което като че се сля с нейното и коленете й отново се подкосиха.

Шариф потрепери, когато Темпъл плъзна език по шията и вдлъбнатината на гърлото му. Зарови ръце в косите й, вгледа се в красивото й лице и промълви:

— Само да те докосна и няма да мога да спра, докато не те видя да лежиш гола под мене.

Задъхана, тя отговори:

— И аз исках да ти кажа същото.

Глава 23

Шейхът сложи ръка на тила на Темпъл и започна да я придърпва към себе си. Очите му се спряха върху разтворените й устни и малко преди да я целуне, й прошепна нежно:

— Накседил!

Не й даде възможност да попита какво означава тази арабска дума. Устата му се впиха в нейните в спиращи дъха целувка. Пламенните му устни се докосваха до нейните, дразнеха ги, плъзгаха се бавно по тях и ги изследваха.

Това, което бе започнало като нежни милувки, бърз премина в жадни целувки с разтворени устни и докосване на езиците им с такъв неудържим копнеж, че двамата изведнъж пламнаха от необуздана страст.

Когато еротичната им целувка приключи, те приличаха на две диви животни, пуснати най-после от клетките.

Чувствата им се изявяваха с първична сила, сдържаността им беше стопена от нарастващите горещи вълни, които ги заливаха. Докато палещите му устни се бях долепили до нейните, той пъхна пръсти в деколтето на роклята й и със силно, напористо движение разкъса фината материя.

Темпъл също беше нетърпелива. Разтворила широко уста за мощните набези на езика му, тя хвана ризата му и започна да я дърпа. Копчетата се разхвърчаха. Лененият плат се разкъса. Най-после ризата се отвори. Тя дръпна левия ръкав, за да го свали от рамото му, и после го изхлузи надолу по ръката му. После сложи ръка на гърба му, погали го и потрепери.

Под пръстите си усети стоманено твърдите му мускули и това й напомни колко е силен. Но силата му вече не я плашеше, само я възбуждаше. Като изпаднала в транс тя плъзгаше ръка по гърба му.

Докато продължаваше да я целува жадно, Шариф смъкна надолу скъсаната й рокля и започна да дърпа силно тънката дантелена презрамка на корсажа й, докато я скъса. После нетърпеливо започна да сваля надолу финия корсаж, като освободи гърдите й. И двамата охкаха и стенеха от нарастващата възбуда, когато твърдите пулсиращи зърна на гърдите й се притискаха към него.

Задъхана, Темпъл най-после успя да откъсне устните си от тези на Шариф. Трепереща от нарастващото напрегнато очакване, тя прикова погледа си в пламналите му от страст очи, докато той с умели движения смъкваше скъсаната рокля до кръста й.

После смениха местата си, за да може Темпъл да свали и другия ръкав на ризата му. Нетърпеливо дърпаше ръкава. Шариф протегна ръка, за да й помогне, а устните му продължаваха да обсипват с целувки лицето и врата й. Тя потръпна от удоволствие, когато ризата му най-после се свлече на пода.

Сега двамата бяха голи до кръста. Отново се целунаха и се притиснаха един до друг, крайно възбудени от вълнуващото докосване на телата им. Сърцата им биеха лудо, сгорещените им потни тела бяха притиснати едно до друго. Целуваха се жадно, стенеха и накрая омаломощени се свлякоха на колене върху килима.

Обвила ръце около врата му, Темпъл се изви като дъга и се притисна към широката му гръд.

Когато успяха да откъснат устни, той дишаше тежко, а нейните гърди се повдигаха бързо. Една вена на челото му пулсираше. В пламналите му от страст очи проблясваше опасна необузданост, която караше Темпъл да настръхва от удоволствие. Той сякаш бе свалил маската на безразличие и самообладание. Онзи равнодушен недостижим мъж, който не й обръщаше никакво внимание, беше изчезнал. На негово място се беше появил нетърпелив и страстен любовник, който я желаеше толкова силно, колкото и тя него. Стиснал зъби до болка, Шариф започна да разкъсва останалата част от дрехите й. Не можеше да чака и минута повече, за да я разсъблече напълно.

Докато той сваляше роклята й, Темпъл протегна ръце към катарамата на колана му. С треперещи пръсти успя да я разкопчае, а после се зае с копчетата на тесните му бричове.

Всички бариери бяха паднали.

Те си разкъсваха дрехите, нетърпеливи да се доберат един до друг. Шариф беше по-уверен и по-бърз от Темпъл. За броени минути я съблече и сега тя беше гола. Докато я прегръщаше и целуваше, той успя с нейна помощ да свали и своите дрехи.

След това двамата се отпуснаха на дебелия персийски килим, останали без дъх от изтощение и възбуда. Но Шариф веднага обърна Темпъл по гръб и се намести между стройните й крака.

Тя потрепери, като почувства пулсирането на възбудения член срещу пламналите си от страст слабини. Той се подпря на лакът, наклони главата й назад и постави пръстите си върху устните й. Темпъл инстинктивно прокара език по пръстите му и го погледна унесено, когато той пъхна ръката си между телата им и веднага прокара пръстите си по края на своята пулсираща мъжественост. После прехвърли ръката си върху нея. Отначало я докосна леко между бедрата, след което властните му пръсти я опипаха настойчиво и изпитателно.

Щом забеляза изненадата и задоволството, изписани на лицето му, Темпъл пламна от смущение, защото вече беше влажна и готова за него.

Тя го желаеше толкова силно, че чувстваше как влагата се стича между бедрата й.

Шариф не изчака нито секунда повече и бързо проникна в нея, а Темпъл, като го гледаше право в очите, потрепна само леко, когато той навлезе дълбоко в нея.

Болката беше толкова слаба, че скоро се превърна в наслада. Горещи вълни се разляха по тялото й и тя повдигна ханша си, за да го пресрещне. Шариф проникваше все по-дълбоко и по-настойчиво в нея и я изпълваше с невероятния си пулсиращ изблик на сила. Логиката и разумът вече не съществуваха в техния интимен свят.

Приличаха на двама неверници, влезли голи в горещия пустинен ад, решили да опитат вкуса на всички сладки и забранени удоволствия на плътския свят. Тяхното любене върху дебелите персийски килими беше неописуемо бурно и необуздано. Правеха го с такава жар, каквато само малцина смъртни бяха изпитвали.

Отдавайки се на първичните си инстинкти, те с радост се отдаваха един на друг. Като стенеше и охкаше, Темпъл въртеше ханша си и се притискаше към него, отдаваше от себе си всичко, което можеше, насърчаваше го, подтикваше го да продължава да повтаря всяко свое движение.

Харесваше й това страстно любене.

Горещината на пустинята се добавяше към топлината, която излъчваха техните слели се, повдигащи се нагоре и надолу изпотени тела, които като че се плъзгаха и като че се пързаляха сладострастно и ритмично едно върху друго.

Темпъл не се противеше, когато Шариф продължавате мощните си буйни тласъци в нея. Не се опитваше да се отдръпне, когато той я пробождаше силно като с острие. Не го спря, когато той навлезе по-дълбоко в нея. После Шариф хвана коленете й и я подкани да разтвори краката си по-широко, за да може той да проникне още по-дълбоко.

Изглежда беше решил да я покори напълно, но и Темпъл също гореше от желание да го задържи по-дълго в себе си. Тя повдигна ханша си и разтвори крака. Завладяна от невероятна страст, с радост му отдаде онова, което той искаше да получи. Доброволно принесе своето тяло на неговата властна мъжка агресивност. Не искаше да запази нищо за себе си, щеше да му отдаде всичко, което имаше. Но щеше да вземе и всичко от него, като нямаше да го остави да се отдръпне, докато онова, което имаше той, не станеше и нейно.

Като се извиваше във все по-нарастващ сладострастен екстаз, Темпъл се хвана за мускулестите му ръце, прикова поглед в пламтящите му очи, докато той се движеше, като влизаше и излизаше от нея и тя чувстваше неговите пулсиращи ритмични движения, които я изпълваха с неописуемо удоволствие.

Младата жена беше толкова възбудена и така му се беше отдала, че беше забравила вече кой е той и какъв е. Не беше предполагала, че може да се чувства така с един мъж. Нямаше значение, че любовникът й, който й доставяше такава изключителна наслада, беше шейх и пират, който я беше отвлякъл. Нямаше значение, че този чернокож бог на любовта беше безжалостен, порочен и разюздан. Нищо друго нямаше значение, освен изгарящото докосване на неговите ръце, които галеха пламналото й тяло, вкуса на жарките му целувки върху устните й и усещането на твърдата му топла плът, която пулсираше, напористо в нея. Това, което искаше сега, беше да лежи под този арабски вожд, докато той я люби с примитивна неудържима страст. Би направила всичко, което той поиска от нея, и би го сторила с радост и удоволствие. Щеше да бъде такава, каквато той пожелае.

Отдала се напълно на властния си любовник, Темпъл скоро усети наближаващия оргазъм. Почти изплашена от това, тя обви ръце около врата на Шариф и започна да го целува жадно, като че само неговите целувки можеха да я спасят.

Шариф пъхна ръце под нея, повдигна я към себе си и ускори ритъма на движенията си. Като повдигаше и отпускаше твърдите й бедра, той проникваше все по-настойчиво в нея с ритмични полюляващи движения, подобно на силни вълни, които се разбиват в някой бряг.

Нейният оргазъм започна почти веднага.

Темпъл откъсна парещите си устни от неговите. Очите й се разшириха от изненада. Започна да мята глава, като стенеше от наслада, после този стон се извиси в пронизителен вик на продължителния спазъм, който я разтърси.

Шариф притисна лицето й към рамото си. Тя го захапа силно, но той не усети болка.

Като стенеше, докато се освобождаваше, той затвори очи, вдигна глава и накрая мускулите му се отпуснаха. Темпъл погледна мургавото му изпотено лице, което все още бе сгърчено в екстаз.

После изведнъж невероятно спокойствие се изписа по красивото му лице и за момент й заприлича на невинно момче. Дългите му черни мигли се повдигнаха и той я погледна. Погледът му вече не беше хладен и безразличен, нямаше я и предишната му студенина.

На устните му се появи усмивка, съвсем различна от жестокото му подигравателно подхилване, което тя не понасяше.

Като въздъхна със задоволство, Темпъл обгърна с ръце гладките му мургави рамене и долепи устни до буйните му черни къдрици, които се бяха спуснали по челото му.

Глава 24

Шариф веднага потъна в дълбок и спокоен сън. Малко след това заспа и Темпъл. Когато изгарящото пустинно слънце се скри зад хоризонта на запад и започна да се захлажда, Шариф се събуди. Клепачите му потрепнаха неспокойно и той лениво отвори очи.

Все още унесен, той приличаше на голия Адам, легнал по гръб на пода в голямата стая на шатрата. Като се прозя сънливо, той се запита защо лежи на килима.

После изведнъж си спомни. Бавно и предпазливо обърна глава.

Темпъл, гола и по-красива от невинен ангел, спеше сред разкъсаните им и разхвърляни дрехи. Единият й крак беше протегнат напред, а другият беше свит в коляното. Едната й ръка беше отпусната върху корема, а другата беше вдигната. Русата й коса се беше разпиляла и закриваше дребното й красиво лице. Краищата на един непокорен кичур се бяха разперили като ветрило върху голата й гръд.

Шариф тихо се обърна на едната си страна, подпря се на лакът и загледа спящата хубавица.

Очите му се плъзнаха възхитени по тялото й. Имаше прекрасна бяла кожа. Беше слаба, с плосък корем. Краката й бяха дълги и чудесно оформени, коленете й леко заоблени, а глезените — изящно тънки. Дори стъпалата бяха красиви, с нежни като на дете пръсти. Гърдите й равномерно се надигаха и спускаха. Те бяха едри, с големи розови зърна, които сега също изглеждаха заспали.

Колко ли време щеше да е нужно, питаше се Шариф да я събуди и нежно да я целува. Изкушаваше се да разбере това.

Но не само гърдите й искаше да целува и да гали.

Погледът му спря за момент на тънката й талия, после слезе надолу по линията на русите й фини косъмчета, които започваха от пъпа и спираха до гъсталака от руси къдрици между белите й бедра. Сърцето му заби лудо той се загледа като хипнотизиран в триъгълника от руси косъмчета. Искаше му се да ги докосва и да ги гали.

Преглътна с усилие.

Изкушаваше се да протегне ръка, да ги разтвори и да покори властно тази съблазнителна жена.

Да разтвори краката й, нежно да раздели тези ангелски къдрици и да целува там, където малката пъпка на чувствеността беше заспала. Само с едно движение на езика си щеше да я събуди. След първоначалното стъписване тя щеше да въздъхне, да изохка и да започне да се извива, докато той гали нейната пулсираща плът.

Шариф пак въздъхна и стисна силно равните си бели зъби.

Пак я желаеше. Искаше да я обладае. Нямаше да се успокои, докато не се любят отново. Беше се възбудил само докато я гледаше. Капчици пот избиха на челото му и по горната му устна и възбуденият му член подскочи и се изправи върху голия му корем.

Но изведнъж черните му очи охладняха и той се намръщи. Не понасяше слабостта си и ядът му беше насочен към Темпъл. Тя изглеждаше толкова сладка и невинна в съня си, но беше опасна със своята привлекателност. Той потрепери.

Тя имаше някаква необяснима загадъчна власт над него, каквато не беше имала никоя друга жена дотогава. Това потресаващо откритие го смая и го накара да изпита желание да й покаже, че той е господарят, а тя е само играчка за забавление и не може да го владее изобщо.

В очите му проблеснаха яд и страстно желание, той я загледа и изскърца със зъби.

Темпъл лежеше гола и беззащитна и той можеше да прави с нея каквото си поиска.

Той често беше събуждал не една от изтощените си любовници да я обладае без особена нежност. Тази жена не беше по-различна от другите. Не възнамеряваше да играе ролята на нежен ухажор и не смяташе, че е длъжен да я целува и предразполага, преди да я обладае. Тя го смяташе за звяр, безбожник и черен дивак. Защо да не й докаже, че е права? Защо да не я принуди да изтърпи сексуалните прищевки на един първобитен дивак?

В този момент Темпъл се събуди.

И първото, което видя, беше голият и ядосан Шариф, надвесен над нея. Зелените й очи го загледаха уплашено.

Ядът му веднага премина.

— Накседил… прошепна той и забрави намерението си да я обладае грубо. — Лежи спокойно сега.

Неизвестно защо изведнъж почувства нужда да я предразположи, да бъде нежен и внимателен, за да поиска тя да му се отдаде.

Темпъл се разсъни и изпита срам и угризения. Изчерви се при спомена за тяхното безумно бурно и животинско любене. Мили Боже, какво направи! Как можа да позволи на този безсърдечен арабски пират да… да…

Затвори очи, когато Шариф се наведе и плъзна гладките си топли устни по нейните.

Не! Не! Това беше ужасна грешка и тя нямаше да я повтори. Темпъл обърна главата си настрани и се опита да избегне целувките му.

— Не! — каза тя настойчиво. — Недей! Моля те.

— Няма — прошепна той дори когато устните му проследиха нейните и спряха върху тях. Продължаваше да я целува, без да я докосва с ръка.

Темпъл си казваше, че трябва да го отблъсне, да скочи и да избяга. Но нямаше сили да помръдне, не беше състояние да се претърколи и да стане. Въпреки това се зарече, че няма да му позволи да я люби пак.

Не сега!

Нито когато и да било!

Неговите нежни и обезоръжаващи целувки продължаваха и колкото и да се мъчеше да устои, Темпъл започна бавно да му отвръща. Пулсът й се ускори. Волята й отслабна. Колко странно изкушаващо беше да лежи гола докато Шариф я целуваше, но не я докосваше. Тя започна да повдига главата си, като се мъчеше да задържи устните му по-дълго време върху своите. Той продължаваше да я обсипва с нежни, бавни целувки, докато устните й се разтвориха, и като че го подканваха да ги задържи по-дълго.

Но той още изчакваше.

След малко целувките му станаха по-настойчиви и той провря езика си в устата й, за да почувства и опита сладостта й. Тя въздишаше и посрещаше със задоволство набега на неговия плъзгащ се топъл език. Решителността на Темпъл постепенно се стопяваше. Започна да я обхваща непреодолимо желание и някакво опиянение, подобно на силен наркотик. И колкото повече го опитваше, толкова повече й се искаше да получава от него. Мислеше си за екстаза, който я очакваше, ако можеше да продължи да лежи тук, на пода, със страстния шейх.

Като се отдаваше на неговите възбуждащи целувки, Темпъл чувстваше, че властната му уста се плъзга ловко върху треперещите й устни и сякаш ги пресушава. Цялото й тяло се обливаше в топлина. Никой не можеше да целува като шейха. Целувките му бяха някаква завладяваща смесица от жар и нежност, странно меки, а същевременно необикновено настойчиви.

Бе невероятно възбуждащо и приятно.

Като потрепери, докато езикът му обхождаше устната й кухина, Темпъл изпита желание да погали гладкия му гръб, гърдите му и плоския му корем. Самият той още не я беше докоснал. Тя не разбираше защо. Но реши, че ще чака, докато той не може да издържи повече да не я докосва. Нека той пръв се огъне. Тогава и тя щеше да реагира.

Темпъл бе притиснала ръце до тялото си и се бе вкопчила в персийския килим. Той всеки момент щеше да протегне ръце и да започне да я докосва.

Но той не го направи.

Докато целувките му ставаха все по-страстни и продължителни, Шариф не я докосваше с ръце, като че беше прочел мислите й. Когато устните му се отделиха от нейните, Темпъл беше сигурна, че той ще вдигне глава и ще я докосне. Но той не повдигна глава и не се помръдна. Устните му се движеха по зачервеното й лице и обсипваха с целувки горящите й бузи, върха на носа й и затворените й очи. Тя потрепери, когато устните му се плъзнаха и се придвижиха към ухото й, за да целунат чувствителното й място точно под него. Докато лъскавите му черни коси гъделичкаха лицето й, той плъзна отпорените си устни по шията й и Темпъл потрепери.

Изпитваше невероятно желание да го докосне и да почувства ръцете му по себе си.

Това се беше превърнало в сладка мъчителна еротична игра, в която и двамата играеха за победа.

Така двамата се възбуждаха все повече. Тя се въртеше възбудено, тъй като неговите устни я караха да полудява от толкова силно желание, че й се струваше, сякаш във вените й потича огнена лава.

Не можеше да разбере как Шариф може да продължава настървеното си проучване на нейното тяло само с устата си. Но успяваше. И това беше влудяващо и крайно възбуждащо. Като я докосваше и проправяше влажна гореща пътечка по шията й, Шариф премести устата си върху лявата й гърда. Приглушен вик се изтръгна от гърлото й. Ръцете й неволно се повдигнаха от пода. Тя се овладя и отново притисна длани до тялото си. После простена тихо от задоволство, когато Шариф прокара острите си зъби около напрегнатото зърно на гърдата й. Тя измърка, когато той започна да движи езика си нагоре и надолу върху втвърдилото се като камъче изпъкнало връхче, после обходи кръгообразно с език зърното й започна да го ближе като сладък бонбон. След това отвори широко уста и го засмука силно и това я накара потрепери от екстаз.

О, Божичко, колко й се искаше да зарови пръсти в косите му и да притисне пламналото му лице по-близо до гърдите си.

Любовната игра продължаваше.

С едната си ръка той се беше подпрял, а с другата беше закрил почти отбранително слабините си. Шариф започна да целува и рамене й. Целуваше я под мишниците. Целуваше плоския й корем. Целуваше повдигнатите й бедра. Целуваше я по пъпа. И всичко това, без да я докосва с ръце. Накрая, когато започна да я целува в основата на потръпващия й корем, Темпъл загуби трудната оспорвана игра.

Обзета от пламенна страст, нещо съвсем ново и непознато за нея, тя изгуби контрол над себе си.

Ръцете й се стрелнаха към главата на Шариф и тя придърпа красивото му лице към себе си.

— Шариф, Шариф… — простена тя и пръстите й се вкопчиха в гъстите му коси.

— Шери — промълви той.

Двамата започнаха трескаво да се опипват. Темпъл не трепна и не се опита да се отдръпне, когато той придърпа ръката й към пулсиращия си, издут от притока на кръв член и прошепна:

— Пипни го, хвани го.

Шариф преглътна тежко и пусна ръката й. Загледа с присвити очи как тя започна да си играе с него, как тънките й бели пръсти се плъзгаха нагоре към вдигнатия му край и после бавно се придвижваха надолу, за да го обвият и стиснат.

— Така ли? — запита тя и плъзна отново галещите си пръсти нагоре по впечатляващата му дължина.

— Точно така! — отговори той, като притвори очи, гърдите му започнаха да се надигат.

След миг отмести ръката й, легна по гръб, вдигна я и я накара да се качи отгоре му. Дъхът му секна, когато тя се намести внимателно върху него.

После Темпъл протегна ръка и долепи пръстите си до устните му.

Той прокара език по върховете на пръстите й, докато те се навлажниха.

Тъй като тя се поколеба неуверено, той прошепна с тих гальовен глас:

— Направи го, шери.

После загледа като хипнотизиран, когато тя се надигна на колене, хвана го нежно с ръка и прокара навлажнените си пръсти по кадифено меката му главичка, докато тя заблестя. След това отново го погледна.

— Вземи го сега — подкани я той гальовно.

Темпъл се подчини и внимателно насочи блестящия връх към себе си.

— Седни сега върху него — подкани я той. — Бавно, и спокойно.

Чувствайки се невероятно сгорещена, дръзка и сексапилна, тя вдигна ръце, сложи ги зад главата си и като го наблюдаваше, бавно и съблазнително се отпусна, докато той потъна изцяло в нея. Едва тогава свали ръце от тила си и се опря в тялото му, наведе се така, че голите й гърди да се потъркват в неговата гръд и докосна устата му.

— Какво ще искаш от мене? — прошепна.

Той отстрани тежката й руса коса от лицето си и отвърна:

— Всичко. Искам те цялата. Не скривай нищо от мене. Дай ми всичко, Накседил.

Глава 25

Ужасените й писъци ехтяха в тишината на ранната утрин.

Сълзи се стичаха по бузите й, докато го молеше за милост. Но не я получаваше. Той беше безмилостен.

Вдигна отново ръка и я удари, разтворената му длан плесна с такава сила, че от носа й и от сцепената й долна устна рухна кръв. Под лявото й око, което почти се бе затворило, имаше синина. Дясната й ръка я болеше, защото той я бе извивал жестоко зад гърба й. Тялото й беше осеяно със сини и морави подутини от силните шамари и грубите му юмруци. Ханшът й беше нашарен с червени ивици, останали от кожената плетеница на камшика му за езда, с който я беше шибал до полуда, вътрешната страна на твърдите й бедра имаше следи от зъби. А долните части на ушите й още не бяха напълно заздравели, защото бяха изрязани грубо с ножици с назъбени краища преди няколко нощи.

Жената ридаеше неудържимо, но продължаваше да стои на колене. Дори и да не се боеше да се отдалечи от него, тя беше прекалено изтощена, за да направи такъв опит. Не можеше да се движи. Цялото й тяло беше грубо наранено и нямаше местенце по нея, което да не кърви, да не смъди, да не пулсира и да не я боли. След мъчително дългата нощ, когато трябваше да изтърпи негови извратеност и жестокост, тя беше останала без сили. Не можеше да се надигне дори да й беше заповядал. А наистина зависеше изцяло от неговата воля и благоволение.

Можеше само да се надява, че и той вече е изморен и скоро ще заспи.

— Стани! — нареди й той.

— Не мога, господарю — изскимтя тя.

Отговорът й не се хареса на султана, отпуснал се лениво сред атлазените възглавници върху масивното си позлатено легло, инкрустирано с диаманти и смарагди. Мустафа Ибн Ага Хюсеин направи кисела физиономия.

Не беше в настроение.

Смяташе, че е пропилял цялата си нощ. Освен това беше платил твърде голяма сума за Лейла — това красиво, но разочаровало го създание, което беше коленичило покорно и крайно изтерзано до леглото му.

Като повечето от жените в харема Лейла беше черкезка. Тези момичета се славеха с неповторимата си красота и заради това бяха много скъпи. Лейла беше изключително красива и той бе платил сумата на драго сърце, защото много искаше да притежава такова скъпоценно създание.

Но сега я смяташе за отвратителна. В момента му беше неприятно дори да я гледа. Тя съвсем не беше такава, каквато изглеждаше, и не струваше толкова, колкото бе платил за нея. Той беше разочарован. Беше чувал за пленителната и красива Лейла много преди да я види. И когато накрая му доведоха това стройно и грациозно скъпоценно момиче със златисто кафеникава кожа и блестящи черни очи, тя му се беше сторила горда и темпераментна. Беше сигурен, че е взел огън момиче, дива котка и лудетина, с която ще проведе много изпълнени с извратеност вечерни дресировки. Но беше сгрешил!

Лейла беше хленчеща страхливка и досадница. Както всички останали. Без темперамент. Без страст. Бяха я довели при него преди по-малко от седмица, а вече му беше омръзнала. Досаждаше му до смърт с нейната кротост и стенанията й. Искаше жена, която да може да го стимулира, да го предизвиква, да го забавлява. Би заменил целия си харем срещу една такава жена.

Мустафа въздъхна от самосъжаление. Протегна ръка към златния поднос до леглото си, загреба с лъжицата шербет от кристалната купа и я изля в устата си. После се пресегна към винената чаша, която беше напълнена със специално приготвен гъст сладък ликьор. Изпи го жадно, тракна шумно чашата върху подноса и погледна към наведената глава на жената. Шербетът покапа по дебелите му като наденици пръсти и изцапа вече и без това мръсната му червена, поръбена със златисти ленти роба.

Той дори не забеляза това. Изплези език и като облиза брадичката си, погледна към ридаещата жена.

— Ти ме разочарова, робиньо — заговори й. Не можеш да си спомни името на младата жена.

— Съжалявам, ваше величество — изхлипа Лейла.

Дебелият султан изпъшка и с големи усилия се обърна на другата страна, вдигна ръце и облегна двойната с брадичка върху тях.

— Разкарай се от очите ми! — нареди й студено. — Върви си!

— Да, ваше величество — отвърна тя. Изтерзаната от мъченията жена се опита да се изправи на крака, но не успя. Строполи се в края на голямото му легло, а дългата и разпусната коса го плесна леко по наведеното кръгло лице.

Това го ядоса.

Мустафа хвана черните й развети къдрици и започна да ги дърпа грубо, което накара жената още веднъж да изпищи от болка. Косите й се заплетоха в юмрука му той започна да крещи неистово и да вика прислужника си Алван.

Алван стоеше навън пред вратата. Веднага скочи от стола си, където беше седнал и подремваше от време на време. Беше прекарал много дълга нощ, една от многото напоследък. Господарят му беше станал по-невъзможен от всеки друг път след неуспешното нападение над селото на шейха Шариф Азис Хамид.

Прислужникът много се бе надявал, че младата черкезка, за която султанът беше платил астрономическа сума, ще подобри настроението му. Но тя не успя да го направи. Лейла беше доведена в крайбрежния дворец преди една седмица, но настроението на Мустафа не беше променило. Алван знаеше причината за това.

Господарят му искаше да има американката на шейх Хамид и нямаше да се успокои, докато не я притежава.

Алван веднага влезе в обширната спалня. Изгряващото слънце бе започнало вече да осветява стаята в различни розови оттенъци. Видя облечения в червена роба Мустафа, пльоснал се по корем, а слонските му бутове бяха вдигнати нагоре като две еднакви червеникави кубета джамии. Ръката му стискаше нещо черно и Алван разбра, докато прекосяваше луксозната спалня, че е черната коса на красивата робиня, чиито писъци беше слушал цяла нощ.

— Кажете, ваше величество — заговори той. — Какво мога да направя за вас?

— Разкарай това чудо от очите ми! — нареди му господарят и посочи с глава плачещата жена. — Грозна е и ме дразни.

— Да, ваше величество. Ей сега.

Алван бързо се доближи до леглото. Разтреперан, той започна да издърпва дългите коси на Лейла от дебелите пръсти на султана, но господарят му го спря:

— Не си губи времето с това. Отрежи я.

— Да я отрежа ли, господарю? — Погледна го изумен.

— Косата й! — кресна раздразненият Мустафа. — За да ми освободиш пръстите.

— Да, ваше величество — отвърна Алван и бързо започна да оглежда стаята, намери някакви остри бръснарски ножици, отиде до леглото и отряза голям кичур от косите на жената. Ленивият султан разпери пръсти и отрязаните къдрици се посипаха по пода.

Мустафа отново се намуси.

Алван бързо изчетка отрязаните коси от леглото. Те се разхвърчаха и нападаха до клекналата жена. Плачейки сърцераздирателно, Лейла събра отрязаните си коси.

Алван клекна до нея, обгърна тънката й талия с ръка и й помогна да се изправи. Стискайки отрязаните коси до голите си потръпващи гърди, тя плачеше и се подпираше на него, докато той я извеждаше бавно от стаята.

Преди да стигнат до вратата, султанът извика:

— Отведи я и се върни веднага тук. Доведи и Махди. А също и Джамал. Побързай!

— Да, ваше величество — отговори прислужникът покорно.

Няколко минути по-късно Алван се върна с Махди и Джамал. Махди беше единственият оцелял от нощното нападение на пустинната крепост на Ел Саиф.

На него се беше паднала неприятната задача да се върне сам и с празни ръце от несполучливата атака, за да предаде посланието на шейха. Разяреният султан Мустафа беше заповядал да го набият, като че за това беше виновен пратеникът. Оттогава Мустафа му беше много ядосан и всеки път, когато султанът го викнеше за нещо Махди беше страшно изплашен.

Джамал беше преводачът на султана. И той се боеше от садистичния управник, но беше умен човек. Непрекъснато напомняше на Мустафа, че знае шест езика: турски, английски, френски, италиански, немски, и най-важният от всички — арабски. Уверяваше го, че друг преводач няма да може да го информира така добре.

Двамата мъже, вдигнати от леглата си в този ранен час, бързаха към царската спалня. Те не знаеха какво ще иска султанът. Не за пръв път през последните няколко седмици той ги беше викал в спалнята си.

Мустафа се беше излегнал по гръб върху украсеното си със скъпоценни камъни легло. Но не беше сменил изцапаната си червена роба. Тя беше отворена и разкриваше пълните му гърди и меките му отпуснати ръце. Той не си даде труда да се покрие. С едната си ръка се чешеше по слабините, а с другата пъхаше фурми в устата си.

— Елате по-наблизо! — нареди той и махна с ръка на тримата мъже да се приближат до леглото му, докато продължаваше да дъвче с отворена уста.

Подчинените му се приближиха. Когато застанаха точно до леглото му, султанът запита:

— Джамал, носиш ли го?

— Да, ваше величество — отговори той.

— Искам да го видя. Дай ми го.

Стройният преводач извади изпод робата си навита на руло изрезка от вестник заедно с едно измачкано писмо написано на дебела хартия. Внимателно разви изрезката и я подаде на господаря. Мустафа изтри лепкавите с пръсти в чаршафа на леглото и протегна ръка да я вземе.

После се загледа в статията.

Започна да облизва дебелите си устни, докато разглеждаше отпечатаната снимка на привлекателната светлокоса жена, която се беше усмихнала пред фотоапарата. Една лига се проточи от края на устата му и малките му кръг ли очички засвяткаха сатанински.

— Вземи това и ми го прочети — нареди той, като подаде изрезката на своя преводач. Както беше правил вече петдесетина пъти, Джамал прочете на глас статията, която беше изрязана от вестник „Лондон Таймс“.

ЛОНДОН ТАЙМС

Седми май, хиляда осемстотин деветдесет и осма година. Госпожица Темпъл дьо Плеси Лонгуърт от Уилмингтън, Делауер, пристигна миналата вечер в Лондон. Красивата руса американка, наследница на оръжейния магнат, беше придружена от братовчед си Рупърт Лонгуърт, рентиер, много известен в аристократичните кръгове на Мейфеър. Двамата са отседнали за кратко в хотел „Савой“. Само след две седмици ще потеглят на дълга обиколка през арабските пустини.

Джамал продължи да чете цялата статия на глас, а устните на султана мърдаха заедно с тези на Джамал на местата, които беше научил наизуст. Като свърши, Джамал прочете след това и писмото, което бяха задигнали от убития куриер на шейха. Това послание е трябвало да бъде изпратено телеграфически на семейството на американската наследница. Мустафа знаеше всяка дума от писмото. И когато преводачът го дочете, султанът, който сега изглеждаше вбесен, издърпа посланието от него и махна с ръка на Махди да се доближи. Махди потрепери и се приближи до мръсния полугол деспот.

— Ти не можа да видиш русата американка през онази нощ, така ли?

— Не съм, ваше величество — отговори той. — Не я видях.

— Глупак такъв! — изкрещя му Мустафа. — Вие всички сте глупаци! — После размаха измачканото парче от вестника и заяви: — От това ясно се разбира, че шейхът държи тази жена при себе си.

— Да, ваше величество — отговори Махди.

— Вие всички сте глупци и страхливци и би трябвало да ви избия! — каза той. Пресегна се да вземе камшика за езда, с който беше удрял момичето, и плесна през лицето уплашения Махди.

— Изпратих ви да я доведете, а ти се върна сам и ми дрънкаш празните заплахи, които е изригвал онзи арогантен пустинен кучи син! — Малките му кръгли очички се присвиха и заприличаха на две тесни цепки, когато добави: — Нима мислите, че се боя от тоя камилски син. Не се страхувам от никого, а камо ли от този самозванец.

— Разбира се, ваше величество — измърмори Махди. Умората най-после беше победила разбеснелия се султан, клепачите му натежаха и той започна да се прозява: Като отпусна глава на една от възглавниците с атлазени калъфки, той изпъшка тежко и се обърна на лявата си страна.

— Оставете ме сега! — прошепна им. Но гласът му проехтя силно, когато вдигна отново глава и извика: — Тази руса жена ще бъда моя, в противен случай ще се търкалят глави!

Глава 26

Темпъл бавно се пробуждаше от чудесния сън. Още със затворени очи, лежеше като унесена в транс. Не й се искаше да се събуди напълно, а да се отпусне отново, за да може хубавият сън да продължи. Преживяваше отново всяка секунда от вълнуващия прекрасен еротичен сън.

Виждаше отново как топлите му ръце я докосват, галят и изследват. Изгарящите му устни разливат своят жар и наслада във всички чувствителни части на нейното тяло. Като въздъхна и се размърда леко, отвори изумруденозелените си очи и широка усмивка цъфна на подпухналите й от целувките му устни. С удоволствие разбра, че сънят е бил съвсем реален.

Темпъл се обърна, като очакваше да види красивата чернокоса глава на шейха до себе си, но него го нямаше. Тя въздъхна леко разочарована и се обърна на едната си страна, като плъзна ръка по хладната копринена покривка, където той бе лежал доскоро. Веднага си спомни колко необичайно черно й се беше сторило неговото стройно тяло върху снежнобелите чаршафи. Бузите й се зачервиха, като си спомни как двамата се бяха възбудили толкова много, че когато по някое време след полунощ се преместиха най-после в неговата спалня, не си направиха труда да загасят лампата. Нейната слаба светлина ги осветяваше, докато се любеха необуздано и без каквито и да било задръжки. Лека тръпка на наслада премина по тялото на Темпъл, като си спомни съвсем ясно мургавото лице на Шариф, надвесено над нея, докато светлината на лампата подчертаваше силно изпъкналите му скули и отразяваше бездънните глъбини на пламенните му очи. Отново го чуваше да й шепне нещо на арабски и въпреки че не разбираше нищо от казаното, всяка негова дума й звучеше като нежна ласка. А когато тя беше затворила очите си от наслада, той бе прошепнал повелително на английски:

— Не си затваряй очите, американке, гледай ме, като те любя.

Темпъл се надигна и седна в леглото. Пусна чаршафа, който се свлече до кръста й, прозя се и се протегна като доволна котка. След това огледа замечтано луксозната стая и с удоволствие забеляза, че ваната е напълнена с гореща вода. Но още повече се зарадва, че облеклото й за езда е оставено там. Сети се, че щяха да ходят тази сутрин на езда с шейха. Вероятно той я чакаше и гореше от нетърпение да потеглят, а конете им вече са оседлани и цвилят пред шатрата.

Темпъл отметна чаршафа и скочи от леглото. Влезе във ваната и тихо изохка от приятното разтърсващо усещане на ободряващата топлина. Не обърна внимание на смъденето между бедрата си и на леките болки в краката си.

Изкъпа се набързо, обу чистите габардинени бричове за езда, облече светлосиня блуза и обу ботушите от гладка тъмночервена кожа. Прокара четката през косите си и ги привърза с панделка. Сърцето й биеше до пръсване и като стискаше каската, тя спря пред завесите, които отделяха двете стаи. Как ли щеше да се държи шейхът тази сутрин? Дали е толкова нетърпелив да я види, както тя него? Дали щеше да се усмихне и да я грабне в обятията си? Щеше ли да започне да я целува жадно и да я притиска, както бе правил това цяла нощ?

Темпъл въздъхна, като се мъчеше да овладее обхваналото я вълнение, и мина през завесите с лъчезарна усмивка на лице.

Стаята беше празна.

Усмивката й угасна, тя излезе от шатрата и пристъпи навън под ярката светлина на сутрешното слънце.

Оседланият жребец я чакаше там. Но не и шейхът.

Като се усмихна широко, Тариз се приближи до нея и я поздрави:

— Добре ли се чувстваш тази сутрин, Темпъл?

— Аз ли?… Да, да, чувствам се… добре. — Огледа с наоколо, после промърмори: — Къде е шейхът?

— Господарят не е тук в момента — отговори Тариз.

— О! Ще ходим ли на езда тази сутрин? Ще се върне ли той скоро, или…

— Мисля, че няма — отвърна прислужникът и забеляза разочарованието в изразителните и зелени очи.

— Аз ще дойда с теб да яздим тази сутрин, господарке — заяви той.

На Темпъл много й се искаше да накара Тариз да й каже къде е шейхът и защо е променил решението си за тяхната сутрешна езда. Искаше й се да сподели с усмихнатия дребен мъж, че шейхът й беше обещал тази сутрин да яздят заедно. Знаел един таен никому неизвестен оазис. Щели да прекарат деня заедно, да се къпят в прохладните води и да се любят на обраслия с трева бряг. И тя запази самообладание. Усмихна се отново и каза:

— Е, добре. Дори предпочитам да яздя с тебе.

 

 

Сам в тайния оазис в пустинята, отдалечен на няколко километра от лагера, Шариф плуваше в хладната бистра вода на засенчения от палмите вир. Като се плъзгаше по водата с плавни движения, той плуваше стилно и бързо. Мускулестите му ръце замахваха с безпогрешна точност и без усилия го тласкаха по водата и ритайки с крака, се придвижваше бързо напред.

Потапяше главата си във водата, после я вдигаше над гладката повърхност, но не можеше да изпита никаква наслада. Шариф плуваше колкото може по-бързо, като че участваше в състезание, което се мъчи отчаяно да спечели, защото от него зависи животът му. И донякъде беше така.

Беше се събудил призори и беше видял Темпъл гола в леглото си. Първото му несъзнателно намерение беше да я вземе в прегръдките си и да я люби. Но после реши, че трябва да избяга колкото е възможно по-далеч от нея.

Беше се надигнал бързо, като внимаваше да не я събуди. Облече се набързо, като се мъчеше да не поглежда към нея, да не мисли за красивата жена, която спеше в леглото му. Обърнат с гръб към нея, той нахлузи бричовете си от мека чортова кожа. После седна на дивана, обу кожените си ботуши и веднага скочи на крака. Тъй като бързаше да излезе, облече чиста ленена риза, но дори не я закопча. Не посмя да погледне назад. После излезе през тежката завеса. Влезе в голямата стая на шатрата, въздъхна с облекчение и почувства сякаш беше успял да избяга от някаква тъмница, една наистина еротична тъмница, където не можеше да издържи, защото там лежеше съблазнителен златокос дракон, по-опасен и от онези, които бълват огън.

Като напъха ризата си в панталоните, Шариф се спря само за да вземе една цигара от златната кутия производство на „Тифани“. После я пъхна незапалена между устните си и излезе навън.

Зяпна от учудване, щом забеляза Тариз. Незапалената цигара се изплъзна от устните му.

— Всичко наред ли е? — попита Шариф.

— Точно това искам да знам и аз — отвърна Тариз, но лъчезарната усмивка на лицето му беше изчезнала.

Шейхът вдигна рамене.

— Всичко е наред — отговори и пъхна цигарата отново в устата си, като наведе глава към малкото пламъче на кибритената клечка, която Тариз му беше поднесъл. После вдъхна дълбоко дима и попита: — Защо да не е наред?

— Твоят и моят жребец са оседлани и чакат — обясни Тариз. — Ще дойда да пояздя с теб и да си поговорим.

Шариф поклати глава и заяви:

— Не! Искам да пояздя сам тази сутрин. — И той се запъти към чакащия жребец. — Ти ще яздиш с Темпъл, когато се събуди.

После, като се направи, че не е забелязал загрижения бащински поглед на Тариз, той бързо възседна коня си и препусна към този отдалечен оазис. И ездачът, и конят се бяха сгорещили, възбудили и плувнали в пот, докато стигнат до първите палмови дървета. Шариф скочи на земята, преди Принс да е спрял напълно. Докато покрития с пяна кон пръхтеше и цвилеше, шейхът откачи ремъка от муцуната му, свали го и хвърли юздите на земята.

След това нетърпеливо съблече мократа си от пот бяла риза и веднага тръгна към водата. Легна по корем, протегна главата си напред и започна да пие от бистрата студена вода. Разпененият жребец се приближи до господаря си, който беше легнал на земята, наведе кадифената си муцуна към вира и започна да пие, като повдигаше царствената си глава в промеждутъците, докато утоляваше жаждата си, за да изцвили от благодарност и удоволствие.

Когато утоли жаждата си, шейхът се изправи и започна да се съблича. Жребецът вдигна глава и подуши голото му рамо.

— Добре де — каза му Шариф и се приготви да свали седлото на коня. Издърпа коженото мароканско седло, хвърли го на земята и каза на едрия кон: — Ти прави, каквото щеш. Аз ще поплувам. Потупа жребеца приятелски по гърба, после се обърна и се гмурна в бистрия дълбок вир.

Черният кон изцвили, потрепери и се потопи във водата до него. Щом влязоха в освежаващата вода, Принс поиска да си поиграят. Започна да докосва с глава гърба на господаря си, като че го приканваше да се позабавляват.

Но Шариф нямаше настроение за това. Гмурна се в дълбоката вода, изтласка се напред и като преплува известно разстояние под водата, се отдалечи от жребеца. Принс остана във водата само докато се охлади. После потропвайки с копита, се върна обратно на брега, мократа му козина блестеше на слънцето, а той започна доволно да хрупа трева.

Но неспокойният му господар не можеше да бъде задоволен толкова лесно. Шариф стоя дълго във водата, като плуваше енергично и упорито, твърдо решил да отмие омайващия аромат на Темпъл и нейното влияние върху него. Продължи да плува, докато кръвта се охлади и главата му се проясни. И когато накрая се измори така, че едва можеше да мърда ръце и крака, а дишането му толкова се беше ускорило, че беше започнал да се задъхва и да усеща парене в гърдите си, Шариф се довлече до брега. Коленете му се подгъваха от умора, той се отпусна на земята и се изтегна върху меката като постеля трева.

Лек ветрец повя от юг, поклати върховете на палмовите дървета и погали мократа му снага. Изтощен от дългата безсънна нощ и бурната любов, грохнал от напрегнатото плуване, Шариф беше готов за дълъг приятен сън.

Нагласи се така, че да му бъде по-удобно, пъхна ръка под главата, затвори очи и въздъхна. Но сън не го ловеше. Пред очите му беше образът на сладката гола Темпъл, седнала с разтворени крака върху бедрата му, с кожа, блеснала на слабата светлина на лампата, със златисти коси, разпилени по белите й гладки рамене, и гърдите й, изваяни като от слонова кост, които се полюляваха предизвикателно, докато се любеше с него.

Шариф отвори очи. Тялото му веднага откликна неволно на изплувалия пред него образ. Възбуди се и някаква задушаваща топлина започна да се разлива по цялото му тяло, докато накрая почти не можеше да диша. Лицето му мъчително се изкриви. Шариф се надигна, седна и изскърца със зъби. После разтърси глава, за да се освободи от тези мисли. Той много искаше нейният образ да го остави на мира и да изчезне. Шариф се помъчи да си припомни още веднъж коя е тя. А той добре знаеше. Беше научил за фамилното им имение „Еджуотър“ в Делауер с голямата им бяла къща в гръцки стил от Възраждането с осем колони и обширна тревна площ край реката. Знаеше, че тя е била изключена от колежа „Софи Нюкоум“, когато е била последна година студентка. Била арестувана заедно със Сюзън Б. Антъни за това, че предвождала някакво протестно шествие към столицата в борбата за всеобщи избирателни права. И така създала неприятности на баща си Уолтър Уилсън Лонгуърт, който по това време бил заместник-министър на вътрешните работи на президента Кливлънд, но това пък се харесало на брата на майка й Джеймс дьо Плеси, който беше главната двигателна сила на мощната машина, от която се беше натрупало богатството на фамилията — оръжейната империя на Дьо Плеси.

Знаеше, че тя е интелигентна, своенравна жена, желана за съпруга от най-добрите кандидати за женитба в Европа и Америка. Беше научил, че бързо е покорявала мъжките сърца, но щом някой се увличал по нея, тя го зарязвала. Знаеше също, че й омръзвал всеки ухажор, щом горкият човечец се влюбел в нея.

Беше научил и за поета…

Като стисна зъби. Шариф се пресегна да вземе оставените настрана велурени панталони и извади от джоба им празната гилза от куршума, която носеше винаги със себе си. Подържа я в ръка и загледа инициалите, изписани в края й.

Дьо П.

Това не го успокои.

Изкушаващият образ на Темпъл не можеше да бъде заличен.

Лицето на Шариф помръкна от внезапното стряскащо откритие, че това видение никога няма да го напусне.

И в този момент разбра, че сега, довечера, утре и до края на живота му образът на Темпъл ще остане запечатан в паметта му.

Знаеше също, че не само физически беше привлечен от нея.

Теглеше го и сърцето му. Шейхът потрепери.

Глава 27

Темпъл и Тариз се прибраха в лагера по пладне. Заради парещата горещина в пустинята бяха принудени да се върнат по-рано. Тя се зарадва на това, тъй като бързаше да се приберат в селото.

Дръпна юздите на Тоз, скочи от гърба му и се втурна към шатрата, като се надяваше, че Шариф вече ще се е върнал. Но там нямаше никого.

Темпъл се намръщи, после се присмя на себе си, че е била толкова глупава. Шариф никога не се връщаше по това време на деня. Та нали той беше шейхът, вождът на много разпръснати племена от хора, които постоянно ангажираха времето и вниманието му. Ясно беше, че е много зает. Тя не можеше да очаква той да зареже всичко и да бърза да се прибере вкъщи, за да прекара деня в забавления с нея.

И все пак много възбудена от изпитаното наслаждение, Темпъл се усмихваше и потръпваше, спомняйки си за вълнуващата страстна нощ, която беше прекарала с красивия Шариф, и вече очакваше с нетърпение магическия момент, когато той отново ще я грабне в прегръдките си. Разхождаше се в шатрата и докосваше вещите на шейха.

Една от ризите му беше метната върху облегалката на стола в спалнята му. Тя я взе, притисна я до лицето си и вдъхна от слабия аромат на бръснарския сапун и френските цигари, които той пушеше. После въздъхна и потърка бузата си в яката на ризата му. Остави я, отиде до високия абаносов скрин и взе черни седефени копчета за яка на риза, които бяха небрежно оставени върху полирания скрин. Тя ги стисна в шепата си и ги подържа известно време, преди да ги остави на мястото им.

Изкушаваше се да отвори някое от чекмеджетата на скрина и да надзърне в тях, но се въздържа. Обърна се и се приближи до масивното легло, което сега беше оправено безупречно. То й изглеждаше по-примамливо от всеки друг път. Темпъл се усмихна и си помисли колко невероятно сладострастно щеше да бъде да се любят върху бялата копринена покривка на леглото сред всички тези черни и бели възглавнички и подложки под тях.

Настана време за обяд, но Шариф още не се появяваше.

Розовината по бузите на Темпъл изчезна и тя не се чувстваше вече в толкова приповдигнато настроение. Безумната й еуфория започна да се превръща в неуверено безпокойство. Противоречиви чувства вече се бореха в нея. Останала толкова време сама да размисля, тя започна да изпитва все по-силни угризения на съвестта и чувство на вина и съжаление. Обзеха я ужасни съмнения.

Дългият горещ следобед се точеше мъчително и с всеки изминат час Темпъл ставаше все по-напрегната, като се разкайваше и се ядосваше на себе си.

Като се бореше със спомените, от които бузите й пламваха, а сърцето й забиваше лудо, тя започна да се разхожда нагоре-надолу, да премисля всичко и да се сърди на себе си за това, което бе сторила. Беше ужасена.

Когато го правеше, й се струваше, че е съвсем естествено. А сега не можеше да повярва, че се е хвърлила напълно доброволно в прегръдките на шейха и в неговото легло. Бяха правили изключително скандални неща и явно се бе наслаждавала на смущаващата интимност, която бе споделяла с него. Бе изпитала непознати усещания. При всяко негово проникване в тялото й я бяха заливали вълни от нарастваща възбуда с плашеща сила.

О, Божичко, какво беше направила!

Темпъл притисна ръце до пламналите си бузи.

Шариф беше арабин. За него всяка жена беше робиня, включително и тя. Той беше необуздан варварин, който я бе отвлякъл.

Господи, та той я държеше пленница в пустинята, а тя му беше позволила да се люби с нея! Как можа да бъде толкова глупава, толкова непростимо слаба! Знаеше много добре какъв студен и особен човек е той! Темпъл беше само едно удобно развлечение, балсам за неговата скука! А по-лошото беше, че ако той случайно скучаеше и я желаеше в този момент, трябваше само да дойде и да я извика. Но ако тя го желаеше, какво можеше да направи? Нищо. Абсолютно нищо. Не можеше да отиде при него. Не можеше да го накара да я вземе в прегръдките си и да му нареди да се люби с нея. Значи трябваше да му отдава всичко и да не иска нищо в замяна?

— Не! — изрече Темпъл на глас. — О, не, няма да го бъде, Ел Саиф! Може да си опасната арабска сабя, но проклета да бъда, ако ти позволя да ме качиш отново на твоето голямо опасно острие!

С ръце, стиснати в юмруци, вдигнала брадичката си нагоре, Темпъл установи, че неукротимото й чувство за независимост се възвръща. Той може да е забравил коя е Темпъл дьо Плеси Лонгуърт. Двадесет и пет години досега никой мъж небе успявал да я подчини и никой нямаше да успее да го направи! И никакъв шейх мохамеданин нямаше да може да я вкара в леглото си, като че му е робиня!

Темпъл сложи ръце на кръста си, а зелените й очи отново засвяткаха предизвикателно.

Е, вярно, беше сгрешила. И какво от това? Но всичко беше дотук. И тя беше човек и бе направила невероятно глупава грешка в момент на слабост. Стореното — сторено, не можеше да го върне назад, но нямаше намерение да плаща за това цял живот.

Просто щеше да го забрави. Това нямаше да се повтори повече. Щеше да се погрижи за това. Бе премислила нещата и се беше вразумила, след като бе взела решението си. Започна да се поуспокоява и накрая дори се усмихна. Реши да накара арогантния арабин да разбере точно кой държи властта.

Не той!

А тя!

Щеше да го докаже. На него и на себе си. Щеше да го накара да я желае. Зарече се, че шейх Шариф Азис Хамид няма да я докосне никога повече.

Дългият следобед клонеше към своя край. Слънцето залязваше, а Шариф още не се появяваше.

Стъмваше се.

Часът за вечеря бързо наближаваше и Темпъл беше отново на тръни, облякла една разкошна рокля от съблазнителна черна дантела. Беше я избрала сред дрехите, които Рикия й бе донесла. Роклята беше смела и предизвикателна. Ръкавите й бяха дълги и се стесняваха около китките, а корсажът на роклята беше тесен и се закопчаваше на врата. Но под прозрачната дантела ръцете, раменете и гърбът й бяха голи. Жабо от тафтено моаре покриваше гърдите й и бялата й кожа изпъкваше още по-съблазнително на фона на черната дантела.

Дългата й коса беше вдигната нагоре.

Черна кадифена панделка, от която висеше черна перла, опасваше бялата й шия.

Беше обута с черни лъскави бални пантофки, а под тясната пола на черната си дантелена рокля беше обула прозрачни черни чорапи, които подчертаваха стройните й крака. Елегантни черни дантелени жартиери придържаха чорапите да не се смъкват надолу. Не носеше фуста под тясната си рокля. Не носеше корсет и сутиен. Беше обула съвсем тесни френски долни гащета, съшити от малки парченца черен атлазен плат и дантели.

Нарочно се беше издокарала така, че да изглежда колкото може по-привлекателна, като се надяваше, че Шариф няма да може да издържи на такава съблазън. Искаше той да я погледне и да я пожелае толкова силно, че да му се завие свят. Решителността на Темпъл започна да я напуска още преди шейхът да се прибере. Докато минаваха мъчително дългите минути на очакване, тя започна отново да изпитва колебания. Бе обзета от непоколебима решителност да му се противопостави, независимо от дръзкото си безсрамно желание да го накара да я вземе в прегръдките си на всяка цена.

Нервна и неуверена как точно ще протече вечерта, Темпъл се обърна за последен път към огледалото, като критично се разглеждаше и оценяваше. После докосна блестящата черна перла на шията си. Прокара ръка по гладката си руса безупречно подредена коса. След това леко издърпа жабото по-надолу, за да може по-голямата част от гърдите й да останат покрити само с предизвикателната черна дантела.

В този момент шейхът влезе.

Темпъл се обърна и дъхът й секна. Той й кимна едва забележимо. Хладният му поглед се спря за момент върху нея, после се отклони. И да беше забелязал присъствието й, той с нищо не го показа.

Сърцето й се сви мъчително. Застана неподвижно, докато той влезе в спалнята си. Тя се разхождаше нервно, докато му приготвяха банята. Настъпи трескава дейност — всички бързаха да сервират маса за двама върху бялата покривка, на която сложиха сребърни прибори и крехки порцеланови чинии. Скоро след това изнесоха ваната, загасиха лампите, запалиха свещите на масата и сложиха покритите с капаци сребърни подноси с ястията.

После прислужниците изчезнаха така бързо, както се бяха появили. Темпъл остана сама в осветената от свещите стая и зачака. Беше неуверена и нервна.

Секундите й се струваха часове.

Накрая шейхът влезе през завесите и щом го видя, я обзе някаква странна слабост. И той беше облечен в черно. Безупречно ушитият смокинг беше прилепнал чудесно на широките му рамене. Блестящият черен атлазен плат на широките ревери на сакото сякаш продължаваше с тънки атлазени лентички, които се спускаха надолу по стройните му крака. Острият ръб на черните му панталони свършваше точно до мястото, откъдето започваше горната част на обувките му. Снежнобялата му риза беше от най-фин египетски памук, а яката му беше закопчана с черни седефени копчета, същите, които бе разглеждала. Подхождащи седефени копчета на ръкавелите украсяваха китките му, а като вдигнеше ръката си и рубинът от Бирма попаднеше под светлината на свещите, просветваше ярко като нажежен въглен. Черните му коси, които се нуждаеха от подстригване, бяха сресани нагоре и се бяха накъдрили около яката на ризата му. Лицето му беше гладко избръснато, малкият извит белег на устната му изглеждаше снежнобял в контраст с тъмната му кожа.

Докато гледаше високия красив шейх, Темпъл веднага забрави всичките си предишни решения. Тя искаше шейха. Желаеше го с такава изгаряща страст, че я правеше сляпа и глуха за логиката и разума. Не тя беше силата, а той! И искаше да бъде пак в обятията му, за да се отдаде на тази страхотна сила, да пробуди цялото желание, скрито в него. Искаше и трябваше да се люби с Шариф тази вечер, независимо от последиците.

Пулсът й заби учестено. Едва успяваше да си поеме дъх и не можеше да мисли ясно.

Единственото, в което беше сигурна, бе, че няма търпение тези красиви ръце да я прегърнат отново, да почувства дългите опипващи пръсти да я докосват и галят. Навсякъде…

Глава 28

Шейхът беше надянал някаква студена маска на красивото си лице. Черните му очи изпод гъстите мигли гледаха сурово и бяха напълно неразгадаеми. С отегчено изражение той се запъти към масата и с болка в сърцето Темпъл си помисли, че той не изпитва това привличане, възбуда и диво желание, каквито изпитваше тя. Потръпна силно, като се надяваше, че той няма да забележи колко го желае. Щеше да умре от срам, ако той разбереше какво въздействие й оказва неговото присъствие.

Шариф стигна до масата, дръпна един стол и зачака. Темпъл не се помръдна. Накрая той запита:

— Вечеряла ли си?

— Не, чаках… Не съм.

Тръгна неуверено към него, като се мъчеше да срещне погледа му, докато се отпускаше на стола, който държеше. И все пак тя очакваше, че докато приближава стола й до масата, той ще постави топлите си ръце върху раменете й, ще се наведе и ще я целуне по бузата.

Но той не го направи.

Шариф заобиколи масата, седна на стола срещу нея, постла розовата салфетка върху коляното си и вдигна облия сребърен похлупак на един от подносите със заешко къри, от което се вдигаше пара. После протегна ръката си и тя автоматично му подаде чинията си. След два-три опита да го заговори, Темпъл млъкна и те продължиха да се хранят в пълна тишина. Темпъл загуби апетит.

Насилваше се да хапне, докато най-после почувства, че не може да преглътне нищо повече. Остави тежката сребърна вилица в чинията, погледна го изпод спуснатите си мигли и се изплаши, когато забеляза, че я наблюдава хладно, а суровите линии около устата му се бяха очертали по-ясно от всякога.

Почувства се облекчена, когато след най-дългия половин час в живота й той най-после остави салфетката на масата и стана. Заобиколи масата, помогна й да стане от стола, после се обърна и се отдалечи. Темпъл остана още малко при масата, като се мъчеше да налее горещото черно кафе в изящните малки чашки. Но тъй като не се доверяваше на треперещите си ръце, тя занесе само едната чашка на шейха. Той стоеше до входа на шатрата, пушеше цигара, загледан в пустинята, огряна от лунната светлина.

Тя знаеше, че е много умен. Не беше направил нищо, за да я насили. Всъщност не беше се опитвал и да я прелъсти. Само я беше оставил да живее в голяма близост с него, докато тя се поддаде на своята слабост и се хвърли в ръцете му. Беше я притежавал и край. Тя не беше предизвикателство за него и повече не го интересуваше. Това бе горчив хап за преглъщане, но Темпъл можеше да вини само себе си. За пръв път в живота си получаваше една доза от своето собствено лекарство. И й беше болно. Много болно.

Темпъл се върна на масата, вдигна чашката към устните си и отпи от силното черно кафе, което беше започнала да харесва. Внезапно осъзна, че е започнала да харесва много неща от този прост примитивен живот в пустинята.

Допи кафето си и внимателно остави празната чашка на масата. После се обърна и видя, че шейхът се връща в стаята и съблича сакото си. Държеше се хладно и резервирано. Без да хвърли дори един поглед към нея, той легна на дивана. Държеше се така, сякаш тя не беше там.

Темпъл се подпираше на масата, докато гледаше стройното му тяло, изтегнато и отпуснато. Стоманената сила на дългите му ръце личеше съвсем ясно дори когато лежеше. Меката памучна материя на ризата му очертаваше твърдите мускули на гърдите му. Под финия плат на панталоните мускулите на твърдите му бедра се издуваха и опъваха, като че се бунтуваха срещу това ограничение.

Стиснала края на масата, тя гледаше как дълбоките му бавни вдишвания караха широките му гърди да се разширяват още повече, а твърдият му корем се свиваше така, че коланът на кръста му се смъкваше леко надолу и оставяше малка празнина между панталоните и тялото му. Темпъл прехапа долната си устна. Беше обзета от непреодолимо желание да отиде при него. Да клекне до дивана, да сложи ръката си върху корема му и бавно да плъзне пръстите си в панталона му. Като си представи как пръстите й се плъзгат по гладкия памучен плат на ризата му и топлата плът под нея, очите й сконфузено се насочиха по-надолу по тялото му. Подутината между краката му изпъкваше под тесните панталони.

Бързо обърна глава и стисна ръба на масата, докато кокалчетата на пръстите й побеляха и тя си пое дъх на пресекулки, за да се овладее. Когато беше напълно сигурна, че е в състояние да върви, разтвори пръстите си. После постоя малко така, за да се успокои, смело прекоси голямата стая и застана пред книгите във високата абаносова библиотека. Като се преструваше, че се колебае коя книга да вземе да чете, Темпъл гледаше с невиждащи очи дузините томове с черни подвързии. Преглътна с усилие и отиде до една удобна подложка за сядане на земята, настани се, внимателно кръстоса краката си и започна да чете. Или по-скоро се правеше, че чете. В стаята цареше тишина. Чуваше се всяко обръщане на страница, всеки дъх, който тя си поемаше. Биенето на сърцето й звучеше като удари по барабан.

Темпъл можа да издържи така само няколко минути. След това захлопна книгата. Шумът прозвуча като пистолетен изстрел. Тя я сложи настрани, изправи се и заговори:

— Извинявай, но аз…

Шариф не вдигна очи. По лицето му не трепна нито един мускул.

Дори не се обърна към нея. Продължи да лежи на дългия диван, като пушеше цигара и се взираше в тавана на шатрата.

— Лека нощ — каза тя, като искаше гласът й да прозвучи спокойно и се мъчеше всячески да прикрие огорчението си.

— Лека нощ — отговори той и гърленият му глас, който прозвуча в тихата стая, я накара да подскочи.

Темпъл се мъчеше да прекоси стаята с нормални, спокойни крачки. Накрая стигна до разделящите завеси, мина през тях, без да трепне, и ги пусна.

Тогава въздъхна дълбоко и мъчително, а очите й се изпълниха със сълзи.

 

 

Щом тя излезе, Шариф затвори безпомощно и отчаяно очи.

Стисна толкова силно зъбите си, че го заболяха челюстите. Задиша учестено и изпитваше чувството, като че някой е разпорил гърдите му, бръкнал е в тях и е започнал да ги стиска безпощадно. Стомахът му се сви.

Осъзна, че отново я желае, и изпадна в пълно отчаяние.

Нарочно беше отсъствал цял ден от лагера. Бе потърсил пълно усамотение, за да проясни мислите си. Беше се упреквал за това, което направи с нея. Напомняше си коя е тя и защо я е довел тук. Беше се заклел, че няма да я докосва повече.

Шариф отвори очи, свали крака на пода и се пресегна да вземе една цигара. После поклати отчаяно глава.

Когато накрая се върна в селото и влезе в шатрата, дъхът му секна при вида й, самоконтролът му се изпари.

Никога не я беше виждал по-красива и по-пленителна. Тя като че ли нарочно се беше издокарала да изглежда неудържимо съблазнителна, за да провокира неговото решение.

Шариф запали цигарата си, за да успокои напрегнатите си нерви. После смукна дълго и дълбоко от ароматичната си цигара. Затвори очи, но това не му помогна. И пак ги отвори.

С отворени или затворени очи той виждаше Темпъл. Темпъл с красивата рокля от черна дантела стои с леко подвито коляно, дрехата е прилепнала към високото й стройно тяло. Не можеше да забрави как роклята подчертаваше съблазнителния й заоблен ханш, прибрания й корем и извивките на бедрата й. Не можеше да не забележи, че раменете и гърбът й бяха покрити само със съблазнителната черна дантела.

Шариф разкопча яката на ризата си, като си спомни белите й пищни гърди, които изпъкваха под черната дантела и го караха да чувства, като че ще се задуши. Един мускул трепна на лицето му при спомена за съблазнителните зърна на гърдите й, твърди и предизвикателно щръкнали изпод тесния корсет на роклята й.

Шариф нервно загаси изпушената цигара и се накани да вземе още една. Но не я запали. Като стисна отново зъби, а една вена започна да пулсира на челото му, той върна цигарата обратно в кутията. После обърна глава и погледна към завесите, зад които се криеше видението с черната дантелена рокля, причина за неговото страда ние.

Шариф знаеше, че няма да намери покой. Нямаше да може да заспи тази нощ. Жената зад завесите вече беше влязла под кожата му. Знаеше, че има само един начин да си възвърне спокойствието.

Очите му се изпълниха с решителност, но в тях пламтеше и страст, когато се изправи на крака.

Глава 29

Темпъл с мъка сдържаше сълзите си.

Правеше усилия да не се разплаче и като стискаше зъби, започна да се съблича. По-скоро правеше опити да се съблече. Като изви ръце зад гърба си, започна да дърпа телените копчета на черната дантелена рокля. Но не можеше да се справи, кукичките заяждаха. След многократни усилия успя да откопчае само няколко от тях.

— По дяволите! — измърмори тя ядосано и очите й отново се наляха със сълзи. Отчаяна, тя се обърна и се отпусна в края на голямото легло с черната копринена покривка. После въздъхна тежко, намуси се и завъртя унило глава. Винаги се беше гордяла, че е интелигентна, че разчита предимно на себе си и е находчива. Но сега не притежаваше нито едно от тези качества. Държеше се като глупачка, която зависи от един властен мъж и не може дори да се съблече сама!

Принудена да изчака Рикия, Темпъл седеше на леглото, смирена и унизена от своята безпомощност.

Докато седеше така, завесите се разтвориха и тя бързо обърна глава. Очакваше Рикия и остана изненадана, когато видя шейха. Тя се изправи и понечи да каже нещо. Но това, което съзря в блестящите му черни очи, я накара да остане безмълвна.

В бездънните глъбини на очите му прочете неудържимо желание, което граничеше с дива страст.

Докато той решително се приближаваше към нея, Темпъл потрепери, но не от страх, а от силното влечение, което изпита към този мъж.

Шариф стигна до нея, широките му рамене закриваха светлината. Той безмълвно протегна ръка към нея. Наранената й гордост не й позволи да я поеме.

— Не! — предупреди го тя, когато най-после успя да проговори. — Само да ме докоснеш и няма да доживееш до сутринта!

— Този риск — отговори той невъзмутимо — ще трябва да го поема.

Протегна ръката си и смъкна наполовина разкопчаната черна дантелена рокля от раменете й. Тя потрепери от докосването на топлите му нежни пръсти.

— Не искам — възпротиви се тя разтреперано и неубедително, като знаеше още докато произнасяше тези думи, че няма да може да устои на неговата сила и не ще може да се пребори с неморалното си влечение към шейха. Тя задиша тежко и загледа като хипнотизирана своя мъжествен и не особено зачитащ я любовник, за чиито страстни прегръдки копнееше.

Въпреки това успя да каже малко по-твърдо:

— И не те желая.

— Тогава ще трябва да те накарам да ме пожелаеш — отвърна той, като обгърна с ръце талията й и я придърпа към себе си. Когато я притисна към стройното си горещо тяло, тя трепна, сякаш внезапно се бе допряла да оголена електрическа жица, а той наведе глава и долепи устни до извивката между врата и рамото й.

Темпъл отново потрепери, но го блъскаше с ръце по гърдите, като се мъчеше да запази поне привидно самообладание. Това беше загубена битка и тя отлично го знаеше. Имаше нещо опияняващо и магическо, нещо примитивно в този мъж, на което въобще не можеше да се устои. Той без усилия бе пробудил в нея неудържимо желание, което тя не можеше да обуздае, но се боеше да покаже. Още от началото се беше борила със завладяващото я влечение към него и инстинктивно бе разбрала, че той притежава силата да я накара да прави неща, които никой друг не бе успявал. А имаше и други качества. Необяснимо как той бе докоснал някаква тънка струна в нея, недокосната от другите преди него.

Като затвори очи, тя изпита едновременно чувство на поражение и силно желание, и произнесе името му шепнешком:

— Шариф… не… Шариф…

— Шери — прошепна той с тих и нежен глас, думите му сгорещиха кръвта и, когато продължи: — Желая те безумно, шери, пожелай ме поне наполовина, колкото те желая аз.

— О, Божичко! — възкликна тя задъхана. — Да! Да! Желая те.

След това той я целуна и всички колебания, породили се в нея, както и съпротивата и изчезнаха, когато той продължи да я целува. Темпъл наклони главата си назад, тялото й се изви като дъга в неговата прегръдка, а очите й се притвориха от наслада. Той разтвори с език треперещите й устни. Зъбите им се докоснаха и тя отвори уста. После прокара езика си по зъбите й, погали с него устните й игриво и възбуждащо, смукна сочната й долна устна, като я захапваше леко и закачливо и дишаше в устата й.

А тя дишаше тежко и трепереше.

Целувката на Шариф стана по-напориста и тя почувства влажния му език като огнена струя, която разлива топлина в устата й. Притискаше се към него, изцяло погълната от сгорещеното му твърдо тяло, потръпваща от усещането за натиск на всеки мускул от неговата снага. С наклонена назад глава, с широко отворена уста за палещите му целувки, тя се бе сляла с него.

И когато устните му се отлепиха от нейните и той започна сръчно да разкопчава малките кукички по черната дантелена вечерна рокля, тя само въздъхна. За секунда той измъкна дългите дантелени ръкави от изящните й ръце и започна да дърпа горната част на роклята, като я свали до кръста й. Когато роклята се запъна на бедрата й, той изгуби търпение. Бързо започна да тегли тънкия плат, докато се плъзна надолу, и накрая я пусна върху килима.

Сложи ръцете си на кръста й, изрита роклята настрани и бавно се изправи на крака. Отдалечи я малко от себе си, за да я огледа по-добре, и Темпъл забеляза леко изненадана, че беше останала само с късите си черни атлазено дантелени гащета, прозрачните си черни чорапи и черните атлазени чехли с високите токове.

Но това не я смути.

Тя стоеше като закована, без да трепне и поглеждаше ту него, ту себе си. Нов прилив на необуздана страст просветна в черните му очи и той бавно я притегли в обятията си. Ръцете му се плъзнаха по нея и той я задържа здраво притисната в ръцете си, като я целуваше жадно. Темпъл въздъхна, обви ръцете си около врата му и започна да го целува също така пламенно, като се притискаше и изгаряше от копнеж да се слее с него.

Беше страшно възбудена, че стои гола в ръцете на Шариф, а той е напълно облечен. Тесните плисета на ризата му гъделичкаха и дразнеха възбудените зърна на гърдите й, а черните седефени копчета на ризата му се забиваха в нежната й плът. Грубият плат на панталона от смокинга му се търкаше приятно в оголените й бедра.

Тя се потъркваше в него като котка, докато той я целуваше и плъзгаше ръцете си по голите й рамене и снежнобелите й бедра. Изведнъж Темпъл откъсна устните си от неговите и се отдръпна. Искаше да почувства голите му гърди. Тя свали седефените копчета от ризата му и ги хвърли на земята, като че нямаха никаква стойност. После отвори ризата му и зарови пръстите си в къдравите косми, които покриваха широките му гърди. Когато той задиша на пресекулки, а ръцете му се плъзнаха по раменете й, Темпъл започна да го целува с отворени устни по врата, прокарвайки ноктите си по голия му гръб, после обви ръце около него и го притисна силно към себе си. Двамата изпъшкаха и потрепериха, когато топлите й гърди с твърди зърна се притиснаха към силната му гръд. Като потръпна от приятното чувство, което предизвикваха острите косъмчета на гърдите му и силните мускули под тях, Темпъл без свян започна да се потърква срещу него и вдигна устни за изгаряща целувка. Шариф я целуваше пламенно и жадно, както тя го беше целувала преди това. Милувките на кадифено мекия й език го караха да полудява от желание. Приятните устни и невероятно възбуждащото сладострастно извиване на полуголото й тяло го караха да гори от желание да се люби с нея по начини, които тя може би нямаше да му позволи.

Докато устата му продължаваше да бъде долепена до нейната, ръцете му се плъзнаха и се спряха върху бедрата й. Като й помагаше и й показваше как да се извива по-чувствено към него, той започна внимателно да направлява движенията й. Двамата сладострастно се извиваха, плъзгаха, потъркваха се един о друг и се полюляваха, използвайки някакво еротично встъпление към истинското любене.

Замаяна от обхваналото я неудържимо желание, Темпъл примигна от изненада, когато Шариф внимателно я сложи да седне в края на леглото. После обгърна лицето й с ръце и като застана срещу нея, я погледна в очите.

— Трябва да те имам, Накседил — промълви той с тих дрезгав глас. — Позволи ми да те имам по всички начини, по които един мъж може да се люби с една жена. Палецът му се плъзгаше нагоре-надолу по разтворените и устни, когато добави: — Отдай ми се изцяло, Темпъл. Позволи ми да ти покажа безброй любовни наслади.

И преди тя да успее да му отговори, той се наведе и започна да я целува със спираща дъха нежност. Като продължаваше да я целува, Шариф седна на леглото, облегна се и бавно се отпусна, като повлече и Темпъл със себе си. Хвана ръцете й и ги обви около врата си, докато я обръщаше по гръб и продължаваше да я целува.

Пламнала цялата, със сърце, което биеше до пръсване в гърдите й, тя доближи устните си до неговите, за да го накара да започне да я целува още по-страстно. И той направи точно това. Пъхна езика си в устата й, а тя започна да го смуче, докато страстта й нарастваше все повече, а задръжките й намаляваха.

След като устата му я завладя напълно, Шариф започна да сваля атлазено дантелените й гащета и тя остана само по прозрачните копринени чорапи и чехлите. Темпъл стенеше от удоволствие и дишаше тежко до устата му. Под голото й възбудено тяло хладната копринена покривка действаше невероятно възбуждащо.

Изгарящата уста на Шариф се отдели от нейната и се плъзна по шията й. Ръцете й се свлякоха надолу, когато той налапа черната перла, която беше забравила да свали от врата си. Темпъл се усмихна свенливо и плъзна разперените си длани по копринената покривка. Затворила очи от удоволствие, тя чувстваше как езикът на Шариф се плъзга по перлата и я поклаща по шията й, а това докосване беше толкова леко, но и толкова възбуждащо, че тя простена от наслада. Очите й се отвориха, когато той продължи да я целува надолу, докато езикът му започна да обхожда в кръг гърдата й. Тя го сграбчи за косата и започна да се извива сладострастно, изцяло отдадена на завладялата я неудържима страст, докато устата му се движеха по възбуденото зърно на гърдата й, а зъбите му дразнеха, леко захапваха и сладко я измъчваха. Шариф се отмести, плъзна се бавно към края на леглото, а устните му не се отделяха от тялото й. Тя се отпусна напълно безпомощно, когато устните му започнаха да се движат по корема й. Дишането й се учести от нарастващата възбуда, когато топлите му устни стигнаха до пъпа й, а езикът му я изследваше с бавни сладострастни движения. Усети някакво прималяване в гърдите си и между събраните си крака. Сега вече не можеше да лежи спокойно. Тя се извиваше като змиорка върху хлъзгавата покривка, като че се нуждаеше от нейната успокояваща хладина. Устата на Шариф излъчваше такава невероятно силна топлина, че тя почувства как телесната й температура бързо се покачва до опасната точка на експлозията. Бе разкъсвана между нуждата да го отблъсне и все по-силното си желание да го подтиква да продължава да я целува, докато избухне като пожар. Тялото й вече не й принадлежеше. То беше негово. И тя беше негова. А той можеше да продължи да й се наслаждава, докато има желание за това. Без да си бяха разменили нито дума, тя доброволно му се беше отдала и бе капитулирала пред този тъмнокож властен любовник, той взимаше онова, което му се предлагаше.

Докато устните му се движеха бавно по гладкия й корем, той се свлече на земята и застана на колене до леглото. Устните му продължаваха да обсипват с целувка долната част на корема й и той усещаше как мускулите й потрепват под гладката бяла кожа. После вдигна глава, постави ръцете си под кръста на Темпъл и я изправи в седнало положение. Седна отново на пода пред нея и я целуна по крака. Сърцето й заби лудо, тя се взря в черните му очи и сякаш прочете мислите му ясно, като че беше издал някаква заповед.

— Шариф… — прошепна тя задъхана.

— Да, Темпъл. Да! — отвърна той.

Тя разтвори бедра. Той беше приковал очите си в нея, докато хващаше коляното й. Вдигна крака й над главата си, бавно се наведе надолу и застана точно между разтворените й крака. Темпъл потрепери и изведнъж я обзе някакъв смущаващ свян. Ръцете й автоматично се спуснаха надолу, за да се покрие, и тя се изчерви.

Шариф вдигна ръката си към пламналото й лице и каза:

— Недей да се криеш от мене. — Ръката му се придвижи надолу по тялото й, спря се за момент, за да погали голата й гърда, после се плъзна по потръпващия й корем и се спря върху ръцете й. — Искам да те целуна на мястото, където ме любиш.

Свали ръката си, наведе се, целуна пръстите й и без да й причинява болка, започна леко да хапе нежните кокалчета на пръстите й, когато промълви:

— Позволи ми да опитам вкуса ти. Свали ръцете си, шери.

Изумена, но и крайно очарована, тя прошепна:

— Да, Шариф, да.

После отмести треперещите си ръце и се хвана за края на леглото, като така остана открита и уязвима.

Ръката му се върна към съблазнителния златен триъгълник, а дългите му опипващи пръсти нежно разтвориха къдриците там и хлъзгавите устни под тях. Когато тя затвори очи и започна да се отпуска в леглото назад, той прошепна:

— Не, шери. Гледай ме, докато те любя. Участвай заедно с мене.

После наведе тъмнокосата си глава към нея, зарови лицето си в къдравите й златни косми и издиша топла струя въздух в тях. Приглушен стон се изтръгна от свитото й гърло. Като се въздържаше да направи това, което щеше да я накара веднага да изпадне в екстаза на нейната кулминация, Шариф започна възбуждащо да движи устните си нагоре-надолу по сгорещените вътрешни страни на бедрата й.

Темпъл охкаше, потръпваше и мяташе глава. Стиснала здраво края на леглото, тя дишаше на пресекулки и й се струваше, че не може да издържи нито секунда повече на това сладко изтезание. Хълбоците й се въртяха вълнообразно върху копринената покривка, докато тя инстинктивно повдигаше и спускаше ханша си. Когато накрая устните му я докоснаха там, където й се искаше най-много, тя изстена от почуда и благодарност. Не можеше да повярва, че той я докосва там толкова нежно, целува я по най-сгорещеното от всички места, както целува устата й. Гладките му топли устни бяха затворени, докато докосваше изгарящата й плът. И накрая устните му се разтвориха върху нея, като я докосваха и галеха. Това беше най-невероятната наслада, която бе изпитвала. Темпъл не можеше да повярва, че правят това. Не й се вярваше, че го прави Шариф. И че тя позволява това. Струваше й се невероятно, че седи гола на леглото, докато той е напълно облечен с официалния си костюм, седи на пода срещу разтворените й крака и я целува страстно по най-женското от всички места.

Изведнъж й се стори, че е излязла от кожата си и наблюдава как те двамата участват в невероятно еротична игра. Като че гледаше друга някоя двойка и виждаше себе си, седнала гола в края на леглото, с разтворен крака. Тя виждаше Шариф, облечен официално, коленичил пред нея, а лицето му е заровено между треперещите й бедра.

Беше страшно шокиращо.

Изключително еротично.

И наистина прекрасно!

Темпъл беше напълно замаяна и се чувстваше негова робиня, докато сгорещеното му лице бе потънало в нея и магическият му език се движеше и обхождаше в кръг онова малко хълмче, което беше изворът на цялата страст. Пламнала до уши, тя имаше чувството, че целият свят се е съсредоточил между краката й, а неговия език е топлото слънчево излъчване на тази вселена.

Извиваше гърба си на дъга и тласкаше ханша си напред, а свитите й лакти, на които се подпираше, се отпускаха безпомощно.

Без да отделя уста от пламналата й плът, Шариф пъхна ръце под хълбоците й, повдигна я, изправи се бавно на колене, взе една от многото възглавници с черни калъфки и я пъхна под бедрата й. Като дишаше тежко и охкаше тихо, Темпъл се отпусна по гръб и загледа с пламнали от страст очи как лицето му отново се зарови между повдигнатите й бедра, а езикът му продължаваше да й доставя невероятна наслада. Докато накрая тази възбуда стана непоносимо силна, а напрежението почти нетърпимо. Тя се почувства като разкъсана на милиони парченца, които започнаха да избухват с вулканична сила отново и отново. Приглушени стенания се отронваха от гърлото й, цялото й тяло се тресеше и тя стенеше несдържано от върховно задоволство. После силно изви тялото си и сякаш се разпадна на части от конвулсиите на прииждащия оргазъм. Продължи да се гърчи отново и отново от бурните потрепвания. От устата й се изтръгна див вик, породен от невероятно силното усещане, тя заби нокти в покривката на леглото, като се молеше Шариф да не отделя своята жадна, възбуждаща уста от нея. И той не се отдръпна.

Остана там, докато траеха разтърсващите я конвулсии, с уста, впита в нея, като я галеше нежно с езика си, докато силните тръпки прераснаха в мощна експлозия.

Глава 30

Като й нашепваше гальовни думи на арабски с гърления си глас, Шариф притискаше Темпъл, докато тя се успокои и се отпусна в ръцете му. После я целуна по челото, пусна я и стана от леглото. Докато се събличаше, той гледаше лежащата Темпъл. Тя беше най-красивото създание, което бе виждал някога. Пълното спокойствие, което бе изписано на красивото й лице, я правеше да изглежда невинна и доверчива.

Изящно подредената й коса сега беше разпиляна върху черната покривка на леглото и блестеше като златото на Мидас^[2].

Стройното й тяло, изтегнато в дръзка поза, беше олицетворение на съвършенството. Снежнобялата й кожа правеше да изглежда като мраморна статуя.

Тя можеше да бъде богинята на леда, издигана в култ, но не и докосвана. Беше олицетворение на прелестен неземен ангел, но прозрачните черни чорапи, предизвикателните дантелени жартиери и чехлите с високите токове я превръщаха в палава, много желана куртизанка.

Като се изтягаше лениво и пъшкаше тихичко, тя би могла да бъде еротичната мечта на всеки мъж. Беше невероятна комбинация от затрогваща девическа невинност и женска съблазън, на която никой не можеше да устои.

Докато Шариф съблече дрехите си, цялото му тяло потрепваше от завладялото го бушуващо желание. Наведе се и събу черните й чехли, но нарочно я остави с чорапите, защото му се искаше да чувства предизвикателно то възбуждащо усещане на плъзгащата се коприна, когато краката й се увият около него. Опря коляно на леглото, повдигна отпуснатата пъшкаща Темпъл и я настани сред многото черни и бели възглавнички, които бяха наредени до високата абаносова рамка в горната част на леглото.

След това се качи на кревата, легна до нея, като сдържа бушуващата в себе си страст достатъчно дълго, докато я целуваше и галеше, за да я възбуди отново.

Темпъл страшно се изненада, че се отзова толкова бързо на неговото пламенно докосване. В началото тя лежеше неподвижна и отпусната сред възглавниците с копринените калъфки, прекалено омаломощена, за да се помръдне, дори напълно задоволена, но го остави да я целува нежно по устата и да гали гърдите и корема й.

Но скоро усети, че отвръща на целувките му, отново възбудена от неговото докосване. Обзета повторно от страстно желание, тя му позволи да вдигне краката й върху раменете си. Като впи поглед в пламтящите му черни очи, тя почувства как той прониква в нея сантиметър по сантиметър и я изпълва със своето присъствие.

Темпъл се хвана за абаносовата рамка на леглото, докато пресрещаше напористите му тласъци. Красивото лице беше потно, а очите му бяха приковани в нея. Той властно почти излизаше, а после влизаше изцяло в нея, като при всяко движение проникваше все по-дълбоко и Темпъл беше принудена да се надига, за да го пресреща. Докато тялото й се повдигаше, за да пресрещне мощния му напор, тя чувстваше, че се разтапя от неповторими усещания и й се искаше това да продължи безкрайно дълго. Като истински майстор на сексуалния самоконтрол Шариф знаеше какво изпитва тя. Затова я задържа в това състояние на продължително плътско удоволствие, като се наслаждаваше на задоволството, което й доставяше. Можеше и искаше да изчака, докато тя се възбуди толкова, че да започне да моли той да я доведе до връхната точка. По-скоро, отколкото той очакваше, тя започна да мърка:

— Шариф, Шариф… моля те, аз искам… аз…

— Да, шери — прошепна той и веднага ускори движенията си.

Започна все по-бързо и по-настойчиво да прониква в нея, като я водеше по пътя към рая, за да й достави върховната наслада, която все повече и повече се натрупваше в нея, докато тя почувства, че не може да издържи нито секунда повече на обзелия я невероятен екстаз.

После настъпи бурната експлозия.

Шариф свали внимателно краката й на леглото и се отпусна върху нея. Лежаха още дълго така, уталожени, все още със слети тела и задъхани. Докато косите му се потъркваха в брадичката й, Темпъл въздишаше, усмихваше се и си мислеше, че да се люби с Шариф се оказа много по-възбуждащо, отколкото беше предполагала. Надяваше се, че ще го направят и някой друг път.

Когато накрая ръцете на Темпъл се отпуснаха, Шариф я погледна и се усмихна.

Тя беше заспала сладко.

Той се плъзна надолу, бавно събу прозрачните й черни чорапи и ги хвърли на пода при останалата част от разхвърляните им дрехи. После се изтегна до нея, придърпа над тях част от черната копринена покривка, прегърна младата жена и я притисна към себе си.

Докато си мислеше колко възбуждащо и приятно се оказа да се люби с тази красива руса жена върху хлъзгавата покривка на леглото, започна да се унася.

 

 

От този ден нататък страстният шейх довеждаше Темпъл всяка нощ до върховна наслада върху голямото меко легло. Изтегнати на хладния снежнобял чаршаф, те стигаха до невероятен екстаз. А понякога дори молеха Рикия да оправи добре леглото, на което стигаха до плътската нирвана, докато се забавляваха голи върху черната копринена покривка.

И въпреки това за голямо разочарование на Темпъл, с изключение на тяхната невероятна сексуална връзка, отношенията им си останаха непроменени. Шариф продължаваше да отсъства с часове, понякога дори с дни, тогава почти не я забелязваше. Имаше горещи дни, когато дори не разговаряше с нея. И въпреки това, когато настъпеше нощта и селото потънеше в тишина, той се качваше при нея на голямото легло, на което сега спеше тя, и я обладаваше с голяма нежност и търпеливо внимание или с почти груба страст и жар, толкова смайващо първобитна, че тя изпадаше във възторг.

Той беше някакъв парадокс за нея, но сега тя беше сигурна в едно — той не можеше да се въздържи да не се люби с нея всяка нощ, а тя не можеше да му отказва. Но дълбоко в сърцето си не можеше да не се залови за слабата надежда, че невъзможността му да се въздържи да докосва, целува и желае означава, че и той държи на нея.

А относно това какво изпитваше тя към него, не беше още напълно сигурна. Разумът й подсказваше, че би трябвало да го мрази, но не го мразеше. И не би признал пред никого истината, че през седмиците, които бе прекарала със загадъчния шейх, за пръв път от години насам не изпитваше чувство на постоянна неудовлетвореност. Копнежът за нещо ново, раздразнеността, желанието за нещо повече, което тя дори не знаеше какво бяха изчезнали.

Той беше причината за това.

Шейхът!

Така че каквото и да се случеше, независимо от това какъв щеше да бъде краят, тя щеше да смята това време, прекарано в плен в пустинята на шейх Азис Хамид, за най-слънчевия период в своя живот — тайнствена прелюдия, превърнала се в дълготрайно удовлетворение, макар и само физическо.

 

 

Шариф изненада Темпъл, когато рано една сутрин я събуди от дълбокия й сън. Той я докосна леко по бузата и промълви нежно името й. Когато тя бавно отвори очи, той се наведе и я целуна. После продължи да я целува, докато тя се събуди, притисна се до него и простена тихичко. Той започна да я люби бавно и с нежност.

Темпъл беше изненадана, че откликва на неговите умели чувствени движения. Това се случваше за пръв път. Никога дотогава той не я беше докосвал сутрин. Когато след това лежеше задоволена и отново беше започнала да се унася в неговите прегръдки, тя разбра причината за това сутрешно любене.

Облегнала глава върху рамото му, сгушила тялото си до неговото, тя се канеше да продължи да спи, когато той й каза почти извинително:

— Ще имаме посетител. Гостът пристига днес.

Глава 31

За голямо облекчение на Темпъл гостът на Шариф се оказа.

— Темпъл, запознай се със стария ми приятел Чонси Уелсханс — представи ги Шариф един на друг по обяд.

— Приятно ми е да се запозная с вас, господин Уелсханс — каза Темпъл, като подаде ръка на високия рус мъж.

— Чонси, госпожица Темпъл Лонгуърт — представи я Шариф.

Като стисна силно ръката й, Чонси Уелсханс заяви:

— Госпожице Лонгуърт, уверявам ви, че удоволствието е изцяло мое. Надявам се, че ще станем добри приятели.

Тя се засмя, кимна и отговори:

— И аз така се надявам. Вашият акцент ви издава, господин Уелсханс. Американец сте, нали?

— Признавам си, че съм разкрит.

— Чакайте да видя дали ще позная — заговори Темпъл. — Мм — от Арканзас сте. Не, от Оклахома. Или може би…

— Пукнете се от яд, госпожице Лонгуърт! — смъмри я той подигравателно. — Скъпа, аз съм от Тексас и много се гордея с това.

Темпъл отново се засмя.

— Приемете моите извинения, господине. Трябваше да позная. Ще ми простите ли?

— На толкова красива жена като вас? — каза той и повдигна вежди. — Бих могъл да ви простя всичко. И настоявам да ми казвате Чонси.

Шариф се изкашля. Темпъл и Чонси едновременно обърнаха глави към него.

— Обядът е готов — оповести той с равен спокоен глас посочи навеса на шатрата в края на лагуната.

— Чудесно! — заяви усмихнатият Чонси. — Умирам от глад. — Като все още държеше ръката на Темпъл, отново насочи вниманието си към нея.

— А ти, Темпъл, ако мога да те наричам Темпъл, гладна ли си?

— И аз съм гладна — отговори тя и позволи на високия тексасец да я хване под ръка и да я придружи до закътаното от палмовите дървета място, на няколко метра по-надолу от бялата шатра, където имаше удобни възглавници и подложки за сядане на земята и бе сложена масата за обяда върху дебелия килим край водата.

Шариф тръгна намръщен след тях.

Въпреки недодялания му вид Темпъл веднага хареса Чонси. Той беше едър, почернял от слънцето мъж. Имаше светлосини очи. Носът му явно е бил чупен много пъти. Белите му зъби блясваха, когато се усмихне широко.

Тя се зарадва много, като разбра, че нейният съотечественик смята да остане известно време в пустинята. Той беше лъчезарен, разговорлив, обичаше да се смее и беше много забавен.

— Ти сигурно се чудиш — заговори Чонси, когато се настани на масата срещу Темпъл — как един стар циничен бърборко от Тексас и един мълчалив арабски шейх от пустинята са се сприятелили.

— Да, точно това се чудех — отговори тя усмихната и погледна Шариф.

Чонси стисна Шариф за рамото с едрата си, почерняла от слънцето ръка и започна да разказва:

— Когато този мой приятел „Студените очи“ дойде в Оксфорд, той почти не знаеше английски. Така ли беше, Шариф? — Без да дочака отговора му, Чонси продължи: — Настаниха ни двамата с него в една и съща стая в колежа. Не знам кой от двамата се е почувствал по-нещастен, той или аз.

И той се засмя високо, докато си припомняше и разказваше на Темпъл как са станали приятели, след като той, Чонси, решил, че не харесва външния вид или поведението на Шариф и му го казал открито и на прост английски, за да бъде сигурен, че Шариф ще го разбере. Чонси още си спомняше, че шейхът отговорил спокойно на развален английски, че чувствата им са взаимни. И че той, Шариф Азис Хамид, би предпочел да съжителства по-скоро с някоя миризлива камила, отколкото с Чонси.

— И тогава аз му отговорих: „Иска ми се да избия тая твоя подигравателна усмивка от черното ти лице, арабино!“ И тогава Шариф се изправи, втренчи студените си очи в мен и изрече: „Е, не с толкова думи де… Искаш ли да си опитаме силите, тексасецо?“

И докато Чонси разказваше това, той се тупаше по коляното и се заливаше от смях. Развеселена, Темпъл се усмихваше някак вяло и постоянно местеше погледа си от Чонси към Шариф и обратно.

— И какво? Двамата с него се сбихте, така ли? — попита тя.

— Скъпа моя, ние едва не се избихме — отговори Чонси, като продължаваше да се залива от смях и от сините му очи потекоха сълзи. — А когато тази дълга и ожесточена борба приключи, всички мебели в стаята ни бяха изпочупени, а ние все още се бяхме вкопчили в смъртна хватка, като всеки от нас отказваше пръв да се признае за победен. И изведнъж всичко това ни се стори толкова смешно, че ни стана много весело и се разсмяхме силно. И като се засмяхме, не можехме да се спрем. Проснахме се на земята, започнахме да се търкаляме и да вием като две диви хиени.

Темпъл погледна към Шариф, който сега се усмихваше развеселен, като си припомняше тази случка. Докато Чонси се смееше най-чистосърдечно, Шариф продължи да разказва нататък.

— Но едва не ни изключиха от университета — обясни той на Темпъл. — Ужасеният портиер докладва на директора на колежа. Той реши да ни изключи, но се намеси заместник-директорът и не ни изгониха.

— И оттогава сме много добри приятели, нали, Шариф? — заяви с гордост Чонси и го погледна с обич.

— Най-добрите — потвърди той. И Чонси продължи да забавлява Темпъл с пикантни историйки от дните, когато са учили в Оксфорд. Докато той говореше, тя си представяше двете загубени момчета в някакъв далечен английски колеж и двамата самотни в чужда среда, докато са се борили да се нагодят към различния начин на живот, език и нова култура. Можеше да продължи да слуша още дълго време. Но щом обядът приключи, за нейно разочарование шейхът веднага я отпрати.

Като се изправиха на крака, двамата мъже я проследиха с очи, докато се отдалечаваше. И когато тя изчезна зад завесите, Чонси се отпусна тежко в стола си поклати русата си глава. После се обърна към Шариф:

— Боже всемогъщи, Крисчън, как, дявол да те вземе си постигнал това? Къде я срещна? В Лондон ли? Жените все още не могат да ти устояват, нали? И тя те е последвала в пустинята, след като си се любил с нея, така ли?

— Никъде не ме е последвала — отговори той и го погледна право в очите. — Не съм я срещнал в Лондон. Видях я в Лондон. Знаех, че ще идва в Арабия. Изчаках докато тръгне за пустинята, и я взех.

— Взел си я ли? — Чонси се намръщи и не разбра нищо.

— Отвлякох я — призна си Шариф.

Очите на американеца се разшириха от изненада.

— Отвлякъл си я? Господи, Крисчън, не знаеш ли коя е тя? Темпъл Лонгуърт, непокорната лудетина, дъщерята на най-богатото семейство в Америка!

— Майка й е от рода Дьо Плеси — заяви спокойно Шариф и се пресегна към кафеника.

— Да, а баща й е от фамилията Лонгуърт. Президентът Маккинли вероятно е изпратил вече от Триполи цялата американска флота след нея. Какво, за Бога, си направил, приятелю мой?

Шариф бавно си пое дъх, вдигна чашката си, отпи от гъстото черно кафе и обясни:

— Това отвличане беше нужно.

— За какво? Не виждам никакъв смисъл.

— Както знаеш, използвал съм всяка възможност, която ми се удадеше от много години насам, да се опитам да накарам могъщата оръжейна компания, да престане да снабдява турците с оръжия и амуниции. Но нищо не помогна. — Тонът му остана спокоен, но черните му очи святкаха от омраза, когато продължи: — Моят народ е живял четири века под жестокото потисничество на турците. Това трябва да престане вече. И заради това…

— Знам какви чувства изпитваш към турците, но да отвлечеш една невинна млада жена… наследницата на… — Чонси поклати глава разтревожен. — Крисчън, ти си ми като брат, но това е погрешно и не мога да…

Шариф го прекъсна:

— Ще направя всичко възможно, за да принудя Дьо Плеси да престане да снабдява Ага Хюсеин и онзи дебел, развратен негов син, с оръжия и амуниции, с които избива моите хора. — Той стисна силно челюстите си и добави: — Да ти припомня ли какво е направил Ага Хюсеин с моите биологични родители? Да ти разкажа ли отново всички долни, извратени и ужасяващи неща, които Мустафа е сторил на моя народ?

— Не, не е нужно — отговори приятелят му състрадателно, — но това сега е прекалено. Темпъл Лонгуърт има вина само за това, че е богата, своенравна млада хубавица, която обича приключенията и силните преживявания. Тя не е заслужила това, Крисчън. Няма нищо общо с изпращането на оръжията или убийствата на твоите хора.

Шариф внезапно блъсна стола си назад и стана.

— Искаш ли да те заведа да видиш конюшните? Мога да ти покажа някои от хубавите си наскоро купени коне.

— Разбира се — отговори Чонси и също стана. — Заведи ме.

И двамата приятели продължиха да спорят, докато вървяха, без да бързат, към конюшните и всеки от тях разпалено защитаваше своята позиция. Чонси молеше Шариф да пусне незабавно Темпъл да си отиде. Той подчерта, че ако я освободи веднага и тя е невредима, има известна вероятност дори да не спомене за отвличането си, тъй като това би поставило в много неудобно положение и нея, и нейното известно семейство.

Шариф отказа дори да помисли за освобождаването й. Упорито отстояваше своята позиция, като заявяваше, че ще освободи Темпъл веднага щом нейният вуйчо Джеймс, дьо Плеси се съгласи, че ще престане да снабдява кръвожадните турци на Мустафа с пушки, оръдия и гранати. В заключение заяви:

— Тя ще пристигне в Багдад точно на уречената дата както очакват нейните родители, и ще продължи да бъде любителка на силни усещания.

Чонси отговори:

— Ще те обесят заради това, Крисчън.

— Да, ако такава е волята на Аллах.

 

 

Темпъл и Чонси станаха приятели. Много по-открит и, разговорлив от мълчаливия шейх, Чонси й разказваше забавни истории за дните, когато двамата бяха учили в Оксфорд. После каза, че като завършили университета и се дипломирали, те си обещали, че ще поддържат приятелството си.

— Но не се виждаме толкова често, колкото бихме желали — заяви той един следобед, седмица след пристигането си. Шариф беше извън селото, а двамата с Темпъл стояха сами под сенчестия навес. — Но поне веднъж на всеки две-три години успяваме да се видим. — Усмихна се и добави: — Шариф очакваше да дойда няколко месеца по-късно, но аз си промених решението.

— Разбирам — отвърна Темпъл, като си спомни поведението на Шариф онази сутрин, когато я уведоми, че ще имат гости. И сега разбра защо не е бил доволен, че приятелят му идва точно по това време. Не му се е искало Чонси да разбере за нея и какво е извършил. Затова реши да не говори нищо по този въпрос… поне за момента.

— Шариф идвал ли ти е на гости в Америка? — запита тя.

— Разбира се. Идва в Америка и остава по няколко седмици в ранчото на Уелсханс в Югозападен Тексас, а след това пък аз му гостувам. Или тук, в пустинята, или в Изумрудения град.

— Изумрудения град ли? — запита Темпъл и вдигна учудено вежди.

— Не ти ли е споменавал Шариф за Изумрудения си град?

— Не. Не е говорил за такова място.

— Е, да, той не е бил разговорлив — установи Чонси.

— Моля те, Чонси. Разкажи ми за него.

— Но няма да ме издадеш, че съм ти казал, нали? — Той й намигна.

— Никога! — увери го тя. — Заклевам се!

Чонси се усмихна, кимна и приглади разрошената си руса коса.

— Шариф прекарва част от времето си в един приказен дворец от бял мрамор.

— Ти се шегуваш! — възкликна младата жена.

— Съвсем не. Това е малко крайбрежно село, охранявано и цялото обградено със стени. Нарича се Изумрудения град. Шариф управлява като пълен господар от своя бял дворец високо над стърчащите морски скали и синьо-зеленото море. Това е едно изключително красиво място. Може би той трябваше да те отвлече там, а не в… в… — Не довърши мисълта си и загледа притеснено, като разбра, че е казал прекалено много.

Темпъл го докосна с ръка, после го загледа с големите си зелени очи.

— Значи знаеш, нали? Разбрал си, че Шариф ме е отвлякъл. Сигурна съм, че той ти е казал.

Чонси не отговори, а лицето му стана угрижено.

— Защо, Чонси? Защо ме държи той тук? Какво иска от мене? Кога ще ме… ще ме…

Темпъл вдигна глава, видя, че шейхът идва към тях, и прошепна неспокойно:

— Няма да му е приятно, ако разбере, че съм те разпитвала. Няма да му кажеш нищо за разговора ни, нали?

— Нито дума.

И доколкото разбра после, Чонси не му беше споменал.

Едрият рус тексасец със своята лъчезарна натура, постоянната си готовност да се смее и мургавият строен шейх с неговото загадъчно поведение и леденостудения му властен нрав бяха съвсем различни. И все пак личеше, че двамата се обичат. Затова Темпъл се изненада, че Шариф вече не се радва на гостуването на приятеля си. Шейхът все повече се затваряше в себе си.

Глава 32

— Да му се не види, Темпъл! — възкликна Чонси късно една вечер, след като тя отново го беше победила на шах.

Наближаваше полунощ.

Чонси седеше на дивана, забил лакти в коленете си, докато обмисляше следващия си ход. Темпъл седеше на земята срещу него и се подпираше на ниската абаносова масичка пред шахматната дъска с черните и белите фигури от слонова кост. Шариф отново пушеше една от цигарите си „Картие“ и беше излязъл пред шатрата.

Откакто бе приключила вечерята преди два часа, той няколко пъти излизаше навън. Щом излезеше пък, ставаше нетърпелив да влезе отново вътре. Като останеше в стаята, ставаше нервен и раздразнителен и отново излизаше навън да погледа звездите в небето над пустинята. Когато се върна, се разхожда нервно известно време, после се отпусна в единия край на дивана, където седеше Чонси. Прехвърлил крак през страничната облегалка на дивана, Шариф се загледа в Темпъл, докато тя бързо нареждаше шахматните фигури за следващата игра.

Тя и Чонси се смееха, докато спореха кой от тях е по-добрият шахматист. Зелените й очи грееха от задоволство, а страните й бяха порозовели. Беше облякла вечерната рокля от светлозелен шифон, която Шариф харесваше най-много. Цветът й подхождаше на зелените й очи, бялата й кожа и златисторусите й коси. Веднъж, когато се бяха любили страстно, в момент на слабост той бе имал глупостта да й каже, че изглежда толкова хубава с тази рокля, че би трябвало да носи само нея.

Докато гледаше как леко подскача и пляска с ръце винаги когато направи някой умен ход, и се усмихва щастливо на най-добрия му приятел, Шариф съжали, че не й е казал, че не харесва тази рокля. Трябваше да й забрани да я носи. Един мускул трепна на лицето му, когато Темпъл се наведе напред, за да проучи по-добре шахматната дъска. При този наглед съвсем безобиден жест се разкриха още повече и без това твърде разголените й пищни гърди.

Шариф започна да ненавижда тази проклета рокля. Ненавиждаше и нея.

Той стана отново от дивана и излезе навън.

— Какво му става на Студените очи? — запита Чонси, когато Шариф излезе.

— Нямам никаква представа — отвърна Темпъл. Тя придвижи офицера си, но го върна веднага назад. — Пък и това не ме интересува.

Двамата се засмяха.

Продължаваха да се смеят и когато шейхът влезе отново в шатрата и заяви с равен спокоен глас:

— Минава дванадесет часът. Вече съм изморен.

— Няма да те задържаме — отвърна Чонси, като се подсмихна дяволито и намигна на Темпъл. — Върви да си лягаш, моето момче.

Те не забелязаха ревността, която се изписа в черните очи на шейха, докато им обръщаше гръб.

 

 

Темпъл не предполагаше, че Шариф се вбесява всеки път, когато я види, че се смее и говори с Чонси. Тя не подозираше, че нейното засилващо се приятелство с едрия дружелюбен тексасец тревожи мургавия, неразгадаем мъж, който не показваше други чувства, освен страстта си, която се разгаряше между тях в тъмните, нощи.

Темпъл харесваше компанията на Чонси. Той беше не само забавен, но и знаеше интересни новини и клюки от Европа и Щатите. Чувстваше се добре с приятния тексасец и й се струваше, че го е познавала цял живот. Смееше се на многобройните му вицове, кикотеше се като хлапачка, когато той се шегуваше с нея, и непринудено го поздравяваше, като обвиваше ръцете си около врата му, когато беше отсъствал цял ден от лагера. Радваше се на неговата компания. Той беше неизчерпаем извор на информация за загадъчния Шариф. Чонси обичаше да я забавлява с историйки от времето на техните бурни дни в Оксфорд и още по-бурните нощи в луксозните клубове.

И все пак й разказваше само това. Темпъл подозираше, че той знае много повече за Шариф, отколкото й разкриваше. Повечето от неговите отговори на въпросите й бяха двусмислени и неопределени, а после той бързо сменяше темата на разговора.

Неведнъж го беше питала защо синът на един арабски шейх е бил изпратен да учи в Англия. Защо не във Франция? Всеки път, когато му беше задавала този въпрос, той бе вдигал рамене и беше отговарял:

— А защо не в Англия? Та нали в крайна сметка Шариф е знаел вече добре френски и е искал да изучи и английския език и английските нрави. Желаел е да получи всестранно образование.

Когато го молеше да й каже защо Шариф я е отвлякъл и я е довел в това село в пустинята, Чонси я поглеждаше с големите си сини очи, в които се четеше голямото му желание да бъде напълно честен с нея. Но казваше само:

— Темпъл, скъпа моя, познавам Шариф по-добре от всеки друг и мога да те уверя, че той никога няма да те нарани. Не трябва да се боиш от него.

— Защо си толкова сигурен? — запита Темпъл.

— Сигурен съм — отговори той и после добави: — Имам предвид физически. — При което се изчерви.

Темпъл го разбра много добре. Той не се доизказа, но имаше предвид, че Шариф може да я нарани много по-дълбоко и трайно. Тя знаеше, че това е така. Емоционално щеше да страда от своята необичайна връзка с красивия шейх, разпъвана между любов и омраза.

И все пак Чонси успя да й разкаже много неща, а на Темпъл не й омръзваше да слуша за мъжа, когото познаваше само като шейх Шариф Азис Хамид.

Когато Шариф беше с тях, тя една успяваше да откъсне очи от него. Чонси забеляза, че тя прави невероятни усилия да не поглежда към приятеля му, но не успяваше да се въздържи.

В началото той предположи, че тя се изнервя от присъствието на Шариф. Наистина имаше причина да бъде напрегната, когато е близо до него, и сигурно затова бе винаги нащрек и често поглеждаше към Шариф, за да следи неговите променливи настроения.

Но беше сгрешил. Тя не се боеше от Шариф, а беше влюбена в него. Ама че е бил глупав, като е предположил нещо друго! Жените бързо се влюбваха в приятеля му. Той беше държал Темпъл в това село в пустинята повече от един месец. Беше наивно да се предполага, че тя е живяла и спала другаде, освен в неговата шатра и в друго легло, освен неговото.

За доброто на Темпъл се надяваше, че греши.

Защото той познаваше много добре своя добър приятел. Красивият англичанин, който живееше като арабин, пленяваше жените без особени усилия и те не означаваха нищо за него. Някои от любовниците на Крисчън Телфорд бяха най-желаните жени в Европа. И всички те, повечето от които бяха аристократки с титли, се бяха влюбвали до уши в него. Но нито една от тези връзки не беше продължила дълго. Той беше неспокойна натура, човек, който бързо се насища. Пламналата му към някоя жена страст бързо охладняваше, след като я бе притежавал. След бързата му победа следваше и скорошно разочарование. Възбудата от преследването на някоя жена, подобно на това при лова, беше изчезвала с улавянето на плячката.

Дали Крисчън беше успял вече да покори Темпъл, както бе покорявал всички жени, до които се бе докосвал? Дали и тя щеше да бъде изоставена и забравена, както всички останали преди нея?

Или беше вече твърде късно да бъде спасена?

 

 

Един следобед, две седмици от заплануваното едномесечно гостуване на Чонси, той разбра, че е започнал внимателно да оглежда Темпъл. Шариф пак го нямаше в селото, а Чонси и Темпъл бяха край езерото, седнали върху дебело цветно килимче, и играеха на покер.

Темпъл приличаше на безгрижно младо момиче, което седеше на земята по турски и босите й крака се подаваха изпод полата на тънката й лятна рокля.

Разкошните й златисти коси бяха вдигнати небрежно нагоре, но няколко непокорни кичура се бяха изплъзнали и се спускаха покрай страните й. Тя бе прехапала горната си устна и беше разперила внимателно картите си, като ги държеше близо до гърдите си, за да не може той да ги вижда. Беше успяла да вземе добра карта и всеки път зелените й очи светваха от задоволство, когато вземеше и друга такава карта.

Като я гледаше сега, Чонси почти не можеше да повярва, че това е известната наследница, една от най-красивите жени в света, а и една от най-богатите. Струваше му се, че е невъзможно. Тя беше толкова земна и мила, макар и в същото време темпераментна, интелигентна и дръзка, както я обрисуваше жълтата преса. Но беше и нещо много повече. Беше сладка, находчива и чувствителна. И имаше силно развито чувство за хумор. И също като него не обичаше лицемерните преструвки.

Чонси я гледаше очарован и си представяше красивата Темпъл в своя дом в тексаското си ранчо в югозападната част на Америка. Представяше си я и извън ранчото, яхнала някой от буйните му коне, с коси, развени около усмихнатото й лице. Виждаше я елегантно облечена и обкичена с блестящи диаманти, седнала в горния край на дългата му маса за гости, докато забавлява кокетно богатите скотовъдци, банкери и политици.

И ако не успееше да спре дотук, можеше да си я представи и в горния етаж на къщата си, облечена с атлазен пеньоар, с дълги златисторуси коси, разпилени по нежните й рамене.

Чонси разтърси глава, за да проясни мислите си.

Разбра, че е време да напусне селото на Шариф. Не можеше да остане още две седмици и да не се влюби в красивата Темпъл Лонгуърт. Обаче смяташе, че няма абсолютно никакъв шанс тя да му обърне внимание. И как би могла, когато вероятно е влюбена до уши в Шариф?

Той трябваше да разбере дали това е така.

— Знаеш ли какво мисля, моето момиче? — запита той уж случайно, като остави слабите си карти и се изтегна мързеливо назад.

— Кажи ми, о, мъдрецо! — отвърна тя. Чонси изчака, докато тя вдигна очи към него.

— Мисля, че си влюбена в стария ми приятел Студените очи.

Напълно неподготвена за такова изказване, Темпъл го загледа продължително.

— Това е най-обидното нещо, което съм чувала в живота си — отговори и като цъкна с език, добави: — Забрави ли, че този… този… пустинен пират ме отвлече?

— А ти забрави ли? — попита той.

Настъпи дълго мълчание.

— Не съм. Губещият раздава картите. Размеси ги — каза тя накрая и неспокойно отметна глава назад. — Престани да ме гледаш така. За твое сведение аз съм напълно нормална и никога не ми е било трудно да бъда разумна. Тук съм държана против волята си и страшно искам да напусна това ужасно място и шейх Шариф Азис Хамид. Пък и искам да те уверя, че ако някога се влюбя, което всъщност не смятам да правя, то със сигурност няма да бъде в престъпния арабски главатар, който ме отвлече и ме доведе тук, в тази изолирана и загубена дупка на ада. И ако нямаш нищо против, бих искала да сменим темата на разговора. Цепи!

Чонси само кимна с глава. Той разбра отговора. Темпъл беше влюбена в Шариф.

— Стана страшно горещо тук навън — заяви тя, събра картите и ги хвърли на килимчето. — Може ли да довършим тази игра друг път?

— Да, скъпа. Разбира се.

Глава 33

Турският султан се беше облегнал на големия диван, тапициран със сребрист атлазен шантунг, когато късното следобедно слънце проникваше през високите прозорци, които гледаха към морето. На кръглата си глава беше сложил кафяв копринен фес, чийто черен пискюл висеше над лявото му ухо. Робата му, която беше от подобна кафява коприна, беше поръбена с широка златиста лента.

Мустафа потопи късите си пръсти в една сребърна купа с ароматизирана вода. Върховете на пръстите му още лепнеха от захаросаните фурми.

— Ти… — каза той и посочи с пръст Самира, една хубава млада робиня, която бяха довели преди половин час в голямата му стая.

Петнадесетгодишно момиче, още почти дете, Самира беше открадната от малката им семейна къща на няколко километра извън село Хофур. Мъжете от ордите на султана постоянно кръстосваха селата в околността, за да търсят най-хубавите млади девойки с по-свежа кръв.

Те се оглеждаха за някоя особено интересна жена, която би могла да накара техния преситен господар да забрави русата американка, която той никога не бе виждал, но много искаше да притежава.

Защото беше жена на шейх Шариф Азис Хамид.

Турците бяха забелязали тази млада красива арабка, която стоеше сега сама пред емира, когато тя и двамата й братя пълнеха глинените си стомни от един кладенец в пустинята. Момиче с естествена красота, тя беше сладка, стеснителна, скромна и девствена. Турските похитители бяха следили момичето от безопасна далечина повече от една седмица, преди да го отвлекат. Тази недокосната скъпоценност беше предназначена да стане фаворитката на султана. Тя сигурно щеше да успее да отклони вниманието му, да му хареса и да го задоволява поне няколко седмици в бурните му развлечения.

И един ден, когато бащата и майката на Самира бяха отишли в селото и момичето беше останало само с двамата си яки, но невъоръжени братя, турските нападатели се бяха спуснали към нищо неподозиращите млади хора. Бяха застреляли двамата й братя, бяха грабнали момичето и го бяха отвлекли. Веднага щом стигнаха в двореца, заведоха Самира при нубийските евнуси, които я изкъпаха, измиха дългите й черни коси, обръснаха всички косъмчета по стройното й тяло, облякоха я в прозрачни тъмночервени шалвари и подобно атлазено елече, сложиха на китките и глезените й златни гривни и след това я заведоха да я представят на новия й господар.

Останала сама в стаята с дебелия султан, ужасената девойка стоеше пред него повече от половин час, докато той се бе изтегнал на дивана, лапаше лакомо захаросаните фурми и се хилеше срещу нея, като я оглеждаше похотливо.

После, като взе от подноса и последната фурма и я натъпка в устата си, той насочи пръста си към нея и нареди:

— Ти…

Самира потрепери, като чу гласа му.

— Ела тук! — заповяда той и уплашеното момиче веднага се подчини.

Като трепереше и правеше усилия да не се разплаче, тя тръгна към него по мраморния под. Когато застана близо до дивана, дебелият управник вдигна очи към нея, захили се хитро и попита:

— Как се казваш, красиво дете?

— Самира — отговори тя съвсем тихо, без да погледне малките му свински очички.

— Самира — нареди й той, — коленичи пред мене, за да мога да те огледам по-добре. — Момичето коленичи с наведени очи. — Какво има? — запита той, за да я насърчи. — Не ти ли харесва новият ти дом? Не одобряваш ли сегашния си господар?

Самира не отговори нищо. Той се засмя на явното й смущение, после й нареди да вдигне глава и да го погледне. Когато изпълнените със сълзи очи на момичето срещнаха неговия поглед, той добави:

— Не се плаши толкова. Ние с тебе ще прекараме много дълги следобеди заедно. Нищо не ми доставя по-голямо удоволствие от това да науча на любов някоя нова робиня. — Той се изкикоти доволно и си призна: — Някои намират моите сексуални вкусове за необичайни, дори извратени. Но ти не трябва да се плашиш от това. След като си непорочна, всичко, на което ще те науча, ще ти се стори напълно естествено, защото не знаеш нищо друго. Не е ли чудесно? Мога да правя от тебе всичко, което пожелая.

Големите черни очи на Самира се наляха със сълзи, които потекоха по страните й.

— Хайде, недей да плачеш, де — успокои я султанът. — Аз съм много добър с моите любимки, а съм сигурен, че ти ще станеш една от най-любимите ми жени.

Той изведнъж размаха дебелата си ръка пред лицето й и каза:

— Пръстите ми залепнаха от фурмите. Оближи ги, за да ги изчистиш.

Отвратена, Самира помисли малко, бързо се огледа наоколо, видя сребърната купа с ароматизираната вода и отговори:

— Позволете ми да измия пръстите ви с…

— Не! — отговори той раздразнено. — Чу какво ти казах. Искам да ми оближеш пръстите!

Самира нямаше друг избор. И докато отвратителният управник охкаше, пъшкаше и се въртеше, младото момиче хвана с двете си ръце дебелите му пръсти, обкичени с пръстени, и започна да облизва полепналата кафеникава течност.

Мустафа клатеше глава доволно. Черният пискюл на кафявия му фес се поклащаше пред месестото му лице. Очичките му блестяха от удоволствие, докато младото момиче облизваше пръстите му. Той гледаше като замаян как розовият й език се плъзга между разтворените й устни, докосва се до изтръпналите му пръсти и се насочва нагоре, за да изчисти и останалото от лепкавите фурми. Нейният влажен розов език върху дебелите му като кебапчета пръсти успя да го възбуди.

— О-о — похвали я той. — Ти си като малко котенце, моето малко коте, което се е сгушило близо до мене и ме облизва, за да ме изчисти.

След като Самира приключи отвратителната си задача, тя вдигна глава и се накани да се отдалечи. Но Мустафа бързо протегна ръка, хвана я за врата, а с другата започна да се рови сред гънките на мръсната си кафява роба.

— Почакай малко, котенце мое — заговори той, а в черните му очи проблесна нещо сатанинско. — Искам да ми оближеш и още нещо.

В този момент някой почука силно на вратата.

Самира се възползва от това и се дръпна бързо настрани, а Мустафа вдигна ядосано глава. Личният му прислужник Алван заедно с двама телохранители влязоха в стаята.

— Защо ме прекъсвате? — изрева Мустафа.

— Извинете, ваше величество — заговори Алван и се поклони ниско, докато се извиняваше, — но трябва да ви кажем нещо за баща ви Ага Хюсеин.

— За баща ми ли? Какво за него? Не виждате ли, че съм зает? Нямам време за този стар глупак.

— Починал е, ваше величество. Баща ви е умрял.

Както се беше намръщил от досада, Мустафа веднага се усмихна.

— Умрял ли е? Значи Ага Хюсеин е мъртъв?

— Да, господарю. Прислужникът му отишъл при него преди няколко минути, опитал се да го събуди, но не успял. Дворцовият лекар бил повикан начаса, но и той не могъл да помогне с нищо. Султанът бил вече мъртъв.

— Аллах Керим! — възкликна Мустафа и се отпусна на дивана, много доволен от вестта, че най-после ще стане най-могъщият човек в цяла Арабия. — Аллах Керим! Аллах е щедър.

 

 

Темпъл беше изненадана по време на вечерята, когато Чонси внезапно съобщи, че си заминава.

— Ще си приготвя багажа тази вечер — обясни той. — Така ще мога да потегля утре рано сутринта.

— Така ли? Нима си тръгваш вече? Защо? — запита тя. — Нали щеше да останеш още две седмици. Ти самият ми каза.

Чонси й се усмихна и се обърна към Шариф:

— Кажи й, Шариф. Обясни й, че съм скитник по природа и е време да се отправя на път.

— Чонси никога не се задържа дълго на едно място — обясни й шейхът. После се обърна към стария си приятел и попита: — Все още ли смяташ да се отправиш на запад към Мека?

— Да, а оттам ще взема парахода по Средиземно море до Египет.

— Не ми се искаше да си тръгваш още — заяви Темпъл.

— Налага се — отвърна Чонси съвсем сериозно.

— Тогава ще стана утре рано да те изпратя — каза му тя.

— И аз се надявах на това — отвърна усмихнато Чонси и я погали по ръката.

Като им пожела „лека нощ“ и остави двамата мъже насаме, Темпъл си легна, но не можа да заспи. Тя слушаше мъжките им гласове, докато Чонси и Шариф продължаваха да разговарят в голямата стая. Като успя да долови само някои откъслечни думи, тя разбра, че Шариф смята да изпрати Чонси призори до първия етап от неговото пътешествие. А това означаваше, че няма да се върне преди залез-слънце.

Темпъл започна да крои планове.

Откакто Чонси й беше казал закачливо: „Струва ми се, че си се влюбила в Студените очи“, тя мислеше само за това. И накрая трябваше да признае, че е вярно. Обичаше Шариф. Беше влюбена в него.

Мили Боже, тя наистина се беше влюбила за пръв път в живота си, и то в един арабски престъпник. И точно защото обичаше шейха, трябваше да избяга. Знаеше, че не може да бъде щастлива с него. Защото не представляваше нищо за Шариф, въпреки че я бе държал в прегръдките си и се беше любил с нея през тъмните нощи в пустинята. Шариф не я обичаше.

Той никога не й беше споменавал за Изумрудения град. И нямаше никакво намерение да я води там. А дори да я заведеше, какъв живот щеше да бъде това? Ако имаше голям късмет, щеше да стане най-много една от фаворитките му, докато му омръзнеше и престанеше да я вика в леглото си.

И тогава какво?

Щеше да чезне от мъка в неговия харем и с разтуптяно сърце да се моли той да я вика понякога при себе си. Не! Тя нямаше да допусне да се случи това. Щеше да го напусне. Да избяга.

Сега той й вярваше. И този път нямаше да се опасява, че тя ще избяга. Когато шейхът се отправеше на запад с Чонси, тя щеше да тръгне на изток с Тариз и щеше да намери начин да се измъкне от дребния слуга.

Като лежеше сама в голямото легло, Темпъл взе решение.

Тя можеше само да предполага защо шейхът я е отвлякъл. Дали я беше видял някъде в Лондон и я беше пожелал? Какво друго можеше да бъде?

И я бе довел тук, в пустинния оазис, за да направи точно това, което постигна — да чака тя сама да влезе в леглото му, за да може да се люби с нея до деня, когато тя повече няма да му бъде интересна. Е, добре, тя щеше да му нанесе удар под пояса! Нямаше да му даде възможност да й се насити и после да я зареже. Това щеше да бъде последната нощ, която прекарваше в неговата пустиня, в неговото село, в леглото му и в прегръдките му.

Глава 34

Отдавна минаваше полунощ, когато Шариф дойде да си легне.

Кръглата луна осветяваше шатрата. Макар че лампата не беше запалена, Темпъл ясно виждаше Шариф. Като разкопча бялата си риза, той огледа внимателно младата жена.

Сега, след като бе решила, че ще избяга, Темпъл чувстваше, че ще бъде лицемерно да се люби с него.

Като предположи, че е заспала дълбоко, Шариф не каза нищо, за да не я събуди. Тихо и с бавни движения той започна да се съблича. Темпъл знаеше, че не е разумно да гледа към него. Притвори очи. Докато го наблюдаваше безпомощно, забеляза, че шейхът върши всичко с безпогрешна прецизност. Дори дрехите си събличаше с отмерени движения. Ако го наблюдаваше човек, щеше да му се стори, че гледа изпълнението на някой балетист, който грациозно сваля дрехите от тялото си.

Всяко негово движение беше непринудено, отмерено и спокойно. Дрехите му като че ли се плъзгаха по стройната му снага. След като се съблече и застана гол до леглото, тъмната кожа на стройното му тяло блесна на сребристата лунна светлина. Темпъл загледа това изваяно мъжко тяло, което й беше доставяло такава наслада, и изведнъж реши, че трябва да се люби с него още веднъж.

Сега съжаляваше, че се е престорила на заспала. Копнееше той да легне до нея и да я вземе в прегръдките си.

Шейхът отметна копринената покривка, с която тя се беше завила, и легна. После се изтегна по гръб, пъхна ръце под главата си и дори не погледна към Темпъл. Тя забеляза, че очите му са отворени. Видя и капчиците пот по челото и врата му.

И изведнъж й се стори, че в спалната е станало много горещо и задушно. Не повяваше и хладният ветрец, който обикновено разклащаше платнените стени на шатрата.

Макар че беше вече нощ, въздухът все още беше сух. Нищо не потрепваше. Беше много тихо. И много горещо.

Изминаха дълги, напрегнати секунди. Темпъл разбираше, че трябва да продължи да лежи неподвижно. Но ако продължаваше да стои така, този загадъчен мъж, когото обичаше толкова много, никога нямаше да се люби с нея.

При тази мисъл остра болка я прониза и тя реши, че трябва да почувства за последен път докосването на ръцете му. Темпъл не знаеше дали той е в настроение да се любят, или щеше да я отблъсне.

Започна да се приближава до него. Докосна с коляното си крака му, после се обърна, надигна се на лакътя си и сложи нерешително ръка върху гърдите му.

Чу как той бързо си пое дъх и видя, че черните му очи проблеснаха на лунната светлина.

— Шариф — прошепна тя, — не мога да заспя. После погали мускулестите му гърди и сгъна коляното си и го плъзна по бедрата му. Той не помръдна и не каза нищо. Темпъл го целуна леко по гърдите и промълви:

— Толкова е горещо. Просто е непоносимо! — Устните й шареха по плоското кафеникаво зърно на гръдта му. — Искаше ми се да сме сами в селото. Да сме само двамата тук. И да можехме да идем до лагуната и да се разхладим.

Шариф обгърна лицето й с ръце и каза:

— Има едно място, където можем да се разхладим.

Надигна се, седна, целуна я бързо по устата и прошепна:

— Облечи се!

— С какво? Нямам дрехи.

Той се усмихна, което правеше рядко, и добави:

— Ще ти дам някоя моя риза.

Десет минути по-късно двамата бяха възседнали Бандит и препускаха през огрените от луната пясъци към тайния оазис, известен само на шейха.

Облечена само с една от дългите ризи на Шариф, Темпъл седна на седлото пред него и обви ръце около врата му, а разпуснатите й руси коси се развяха.

Шариф, облечен само с бричовете си за езда, държеше Темпъл здраво в ръцете си. Но му се прииска да я помилва. Затова уви юздите около предната част на седлото и започна да управлява бързоногия жребец само с натиска на коленете си. Двамата се галеха и целуваха и постепенно започнаха да се възбуждат все повече и повече, докато копитата на препускащия жребец разравяха шумно белите дюни с подвижните пясъци. Беше хубава нощ, макар че беше горещо като във фурна. Кръглата луна над тях превръщаше смълчаната пустиня в обагрена със сребрист блясък страна на чудесата.

Докато продължаваха да се целуват, Шариф разкопча ризата, която беше дал на Темпъл. Вятърът я развя и я изду като балон зад гърба й, като така разкри бялото й тяло пред блесналите от страст очи на нейния любовник.

— Свали я — подкани я Шариф.

Като се изсмя звънливо, Темпъл наведе рамене, докато Шариф смъкваше ръкавите по раменете й и накрая я съблече. Тя изписка и хвана ризата, преди да падне на земята.

Така те продължиха да препускат напред, като се целуваха пламенно и сладострастно, а Шариф галеше меката й топла плът. Докосванията му ставаха все по-настойчиви и по-припрени. Всяка тяхна ласка ускоряваше ритъма на сърцата им и сгорещяваше кръвта им. Скоро стана ясно, че няма да могат да изчакат, докато стигнат до оазиса.

След една особено дълга зашеметяваща целувка Шариф вдигна глава, погледна Темпъл в очите и прошепна:

— Желая те.

— И аз те желая.

— Още сега!

С разтуптяно сърце, останала без дъх, Темпъл се огледа, но не видя нищо наоколо, освен сребристи пясъци, които проблясваха като милиони малки диамантчета в сиянието на лунната нощ.

— Тук няма място, където бихме могли да… — започна тя задъхана. — Освен на пясъка.

— Напротив, има! — отговори той. — Тук. Върху Бандит.

Зелените очи на Темпъл се разшириха от изумление, когато каза:

— Не говориш сериозно.

— Напротив! — отговори той и прошепна нещо на белия жребец.

Бандит веднага престана да препуска и започна да стъпва по-бавно и по-спокойно.

Като знаеше, че Шариф е сериозен и умее да се справя в рискови ситуации, Темпъл се усмихна и завърза, за предната част на седлото бялата риза, която беше взела от него. Шариф обгърна с двете си ръце Темпъл през кръста, вдигна я леко нагоре от седлото и й помогна да вдигне единия си крак и да го увие около гърба му. Когато тя застана с лице към него, той каза:

— Разкопчай ми панталоните.

Тя направи това с удивителна бързина.

За секунди цепката им беше отворена. Тъй като беше уверена, че Шариф няма да я изпусне, Темпъл свали ръцете си надолу и обхвана възбудения му член, като че беше някакво скъпоценно съкровище и попита:

— Да навлажня ли пръстите си?

— Ти кажи, шери, можеш ли да ме възбудиш, без да правиш това?

— Да — отговори тя веднага. — О, да!

— И аз така си мислех — съгласи се той и пъхна ръцете си под хълбоците й. — Приближи се до мен, Темпъл — подкани я.

Тя кимна, а възбудата се разнесе от главата до петите й и тя постави ръце върху раменете му, докато той я повдигна със силните си ръце и я нагласи в удобна поза. Като се държеше здраво с една ръка за врата му, тя пъхна другата си ръка между тях, хвана члена му и го насочи към себе си. След това се хвана пак за раменете му и като впери очи в неговите, изохка тихо и смело го вмъкна изцяло в себе си.

— Да-а-а — изохка той, а дългите му пръсти започнаха да притискат и мачкат заоблените й задни части, докато пулсиращата му подутина се плъзгаше плавно в гладката, влажна и гореща плът между бедрата й.

— Накседил, люби се с мен! Прави, каквото пожелаеш. Възбуди ме до полуда, шери. Разгори страстта ми докрай! Люби ме, Темпъл, люби ме!

Неговите сладострастни думи и властното му тяло разпалиха обзелото я желание. Подтиквана да го доведе до нови чувствени върхове и като гореше от желание да докаже своята сексуална дързост, Темпъл му прошепна, без да се свени:

— Ще го направя, Шариф, ще видиш! — И тя започна бавно да върти ханша си и да движи бедрата си напред и назад. — Ще те накарам да изпиташ такова нещо, което не си изпитвал никога досега. Ще направя някои неща за тебе, които друга жена не би се осмелила. Защото, любими мой, тази нощ ти си мой. Отпусни се в ръцете ми. Потопи се изцяло в моята любов. Обладай ме, скъпи. Вземи всичко. То е твое и само твое!

Като каза това, тя се хвана за косите му и придърпа устата му към своята. После започна да го целува изкусно, пъхна езика си между устните му и започна да го върти в устата му, докато въртеше и бедрата си с подобни движения.

Като забравиха всичко, дори къде се намират, безсрамните любовници се любеха страстно и без задръжки, докато големият бял жребец препускаше през осветените от луната пясъци. И двамата не знаеха дали те се нагаждат към ритъма на жребеца или той към техния, но тримата заедно — мъжът, жената и конят, се движеха в пълен синхрон, като телата на любовниците подскачаха и се движеха сладострастно напред и назад, съвсем естествено нагаждайки се към конския гръб, докато жребецът величествено и плавно се носеше през дюните.

Усещайки, че насладата им нараства, движенията на любовниците върху коня ставаха все по-забързани, а жребецът влезе в техния ритъм и започна да препуска с дълги бавни скокове. Те продължаваха да се любят бързо и неудържимо в стремежа си да изпаднат по-скоро в пълен екстаз, а възбуденият жребец галопираше с главозамайваща скорост. Шариф трябваше да се хване за предната част на седлото, за да се задържат да не паднат и препускащият кон стигна до края на своя път точно когато любовниците стигнаха до върха на своя екстаз. Бандит спря рязко пред гладкия бряг на обградената с палми лагуна, като пръхтеше и клатеше глава. Изпотените тела на двамата любещи се бяха вкопчени едно в друго, Темпъл извика от наслада, Шариф изохка гърлено и двамата се разтресоха от силните конвулсии на настъпилия оргазъм. А когато Бандит наведе глава и започна да пие от бистрата студена вода, Темпъл и Шариф се отпуснаха изтощени, като се мъчеха да си поемат дъх.

Накрая Темпъл вдигна глава от рамото на Шариф, отстрани косите от челото си и каза:

— Не ми останаха сили за плуване. Дори не съм сигурна, че мога да сляза от коня.

Шейхът нежно й изрече:

— Не се притеснявай, шери. Ти преди малко се погрижи чудесно за мен. Сега аз ще се погрижа за тебе.

Той я отдалечи от себе си, отдръпна се и внимателно я настани на седлото. После слезе от коня, смъкна бързо бричовете си, хвърли ги на земята и се приближи до коня. Докато тя го гледаше озадачена, той разкопча кожените дисаги, окачени отстрани, и извади от тях един неразпечатан сапун, отвърза ризата си от предната част на седлото и я уви около врата си. След това с лекота свали Темпъл от седлото и я пренесе до брега.

Той скочи във вира, като я държеше в ръцете си, а когато двамата се поохладиха и си поиграха във водата, свали мократа бяла риза от врата си, взе сапуна и започна да къпе Темпъл в освежаващата вода.

Беше наистина божествено.

Тя лежеше в ръцете му в прохладната бистра вода, докато той натъркваше със сапуна всеки сантиметър от нейното тяло, а после отмиваше сапунената пяна с мократа си риза. След като излязоха от водата, легнаха върху бричовете на Шариф и оставиха горещият пустинен вятър да изсуши мокрите им тела.

Любиха се отново върху меката зелена трева под лунната светлина, която се прокрадваше през дебелите палмови дървета.

Любиха се бавно и сладострастно, а Темпъл нарочно остана с отворени очи през цялото време. Тя искаше да запамети всичко от тази фантастична нощ с Шариф.

Имаше желание да запомни до края на живота си как е изглеждало красивото му лице, когато многократно е прониквал в нея. Не искаше да забрави как са изглеждали черните му като нощта коси, как са светели красивите му очи, а изваяните му кафеникави рамене са блестели, осветени от сребристата лунна светлина.

Струваше й се, че е участвала в някакъв красив и неповторим ритуал — полуземен, полумитичен, като че се е любила с някой бог.

И може би точно това беше направила.

Глава 35

Преди да изгрее слънцето, точно в този час, когато човек не може да различи черен от бял конец, и правоверните се нареждат, за да прочетат сутрешната си молитва, Темпъл излезе от шатрата на Шариф. Тя се беше приготвила за ездата в пустинята. Беше облякла бяла блуза, бричове и високи кожени ботуши. Косата й беше добре подредена и вдигната нагоре, а в колана на панталоните си беше пъхнала кожените си ръкавици.

На няколко метра от шатрата стояха двама високи мъже, единият черноок, а другият рус, и разговаряха тихо. Един голям кожен куфар стоеше пред краката на русия мъж. Недалеч от тях слуги, облечени в роби, чакаха с оседлани коне.

— А, ето я и нея! — възкликна Чонси и двамата мъже се обърнаха и я загледаха, докато тя се приближаваше. Когато стигна до тях, русият тексасец каза, като се усмихваше топло:

— Тъкмо бях започнал да мисля, че си се успала и ще трябва да си замина, без да…

— Знаеш, че това не може да стане — прекъсна го Темпъл. — Никога нямаше да те оставя да си отидеш, без да се сбогуваме.

Чонси се засмя, огледа я внимателно и закачливо подхвърли:

— Не знам, скъпа. Може би не трябваше да ставаш толкова рано. Изглеждаш ми малко уморена тази сутрин.

Тя се изчерви и неволно погледна към Шариф. Но за крайно нейно учудване и изненада на устните му се появи лека заговорническа усмивка. Сърцето й, което и без това беше изпълнено с мъка, се сви болезнено в гърдите.

— Чонси е прав — потвърди Шариф. — Защо не пропуснеш ездата с Тариз тази сутрин? Върни се в шатрата и си почини.

— Не съм изморена. Честна дума — отвърна тя и за момент го погледна изпитателно, после каза: — Нали знаеш колко обичам ездата.

Той отново се усмихна дяволито при тези нейни думи, когато и той като нея си спомни как само преди няколко часа бяха препускали лудо под лунната светлина.

— Да, знам — отвърна той с тих и равен глас, но черните му очи я пронизаха с жаркия си плам.

— Защо не дойдеш и ти с нас? — предложи Чонси точно навреме. — Така ще можем да отложим сбогуването си, докато…

— Не! — прекъсна го отново Темпъл. — Аз… само ще ви забавя. — После погледна етикетите по куфара му: „Ред Стар Лайн“, хотел „Колон“, Барселона, Пансион „Изабела“, Мюнхен, и веднага промени темата на разговора:

— Ти май обикаляш света, а?

— Да, нещо подобно — потвърди Чонси. — Оттук тръгвах по Червено море за Египет, а после ще стигна до Гърция, оттам отивам в Милано и накрая, а това не е последната ми спирка, ще ида и в Монте Карло — обясни той и намигна. — За да завъртя някой и друг път познатата ми приятелка рулетката.

— Изглежда ще се забавляваш добре — отбеляза тя.

— Да… Е, смятам, че не бива да се бавим повече. Време е да се сбогуваме.

— Да, и аз така мисля — съгласи се Темпъл и му се усмихна топло. — Не можеш да си представиш колко ми беше приятна твоята компания.

— Ела тук, сладурче — каза Чонси, протегна ръце и я придърпа в мускулестите си ръце. — Божичко, колко ще ми липсваш! — добави и я притисна силно до себе си. Задържа я така за момент, докато тя беше облегнала лицето си върху яките му гърди, а той я милваше нежно по гърба. После изведнъж я пусна, дръпна се назад и промърмори:

— Да не ме забравиш, чуваш ли?

— Никога! — отговори Темпъл, а погледът й се отклони към Шариф, когато промълви: — Никога няма да те забравя!

Черните очи на шейха потрепнаха, после той я предупреди:

— Гледай да се върнеш по-рано тази сутрин, преди да е станало много горещо.

Темпъл кимна и не каза нищо.

Доведоха конете при тях, а тя се дръпна назад. Чонси се метна на седлото, докато слугата товареше куфара му на гърба на един от товарните коне. Шариф хвана юздите на Принс, обърна се и се огледа наоколо. Всички бяха заети с последни приготовления. Той махна на Темпъл да се приближи. Когато тя застана точно пред него, той протегна ръка, вмъкна пръстите под колана на бричовете й, притегли я плътно до себе си, наведе глава и прошепна:

— Бързо, скъпа, целуни ме.

После устните му се долепиха до нейните, гладки, топли и настойчиви, но само за момент. Вдигна глава, подръпна копчето в средата на блузата и й прошепна тихичко:

— Ще се върна до залез-слънце. И може пак да пояздим на лунната светлина, а?

И преди тя да успее да отговори, той се обърна и се метна чевръсто на седлото. Наведе се към нея и видя тъгата в очите й, която тя не можа да скрие. Той се намръщи и запита:

— Какво има?

Темпъл поклати глава, като се мъчеше да сдържи напиращите в очите й сълзи, и се насили да се усмихне.

— Нищо няма — отговори тя, сложи импулсивно ръката си върху бедрото му и усети как мускулите му се напрегнаха под дланта й. Гърлото й се беше свило и тя едва можеше да говори, когато прошепна:

— Добре съм.

Той кимна.

— А може би си уморена от нощната…

— Идваш ли, Шариф? — провикна се Чонси.

— Ей сега! — отговори му той, хвана ръката й и силно я стисна.

Тя се отдръпна. Той хвана юздите и препусна напред, за да настигне Чонси. Начело на голям керван те напуснаха селото, когато слънцето беше вече започнало да изгрява. Темпъл ги гледаше, докато се отдалечаваха. Чонси се обърна, за да й махне с ръка.

Темпъл вдигна ръката си високо и започна да им маха оживено. Надяваше се, че шейхът ще се обърне назад и също ще й махне, за да може да види красивото му лице за последен път.

„Шариф, погледни към мен. Моля те! О, скъпи, моля те, погледни ме! Ако ме обичаш поне малко, погледни назад и ми махни с ръка. Обичам те, Шариф, обичам те. Искам само да се обърнеш назад и да ми махнеш с ръка. Любов моя, любов моя, погледни към мен!“

Но Шариф не се обърна и не й махна.

Шариф Азис Хамид потегли от своя лагер в пустинята през този летен ден, без да се обърне нито веднъж назад.

Темпъл продължи да стои неподвижно там, докато керванът изчезна напълно от погледа й. Притиснала с ръка сърцето си, с очи, изпълнени със сълзи, отправени към мястото, където беше видяла за последен път Шариф, тя стоеше все още там, когато Тариз дойде да я вземе.

— Темпъл — произнесе той мило името й.

Стресната, тя примигна, обърна се назад и видя усмихнатия дребен слуга, който водеше оседланите коне към нея. Помъчи се да му се усмихне.

— Добро утро, Тариз — каза, колкото можеше по-весело. — Чаках те.

— Още е рано — отвърна, и черните му очи светнаха. — Значи си станала вече, за да изпратиш господин Уелсханс.

— Да. Да. Исках да се сбогувам с него. — Тя погали гладката шафрановожълта шия на Тоз и продължи: — Почакай ме една минута, Тариз. Искам да се върна за малко в шатрата, за да взема робата, която ми е оставила Рикия.

— Е, да. Вземи робата — отговори той. След малко слънцето ще започне да напича силно.

Темпъл се върна в шатрата и облече бялата роба, в която беше скрила манерката с водата и малко храна, която не би се развалила от горещината. После взе кафиеха^[3], но не го сложи на главата си. Не беше нужно да търси оръжие. Шейхът никога не държеше в шатрата си нищо друго, освен камата си, но сега я бе взел със себе си. Тя беше видяла обсипаната със скъпоценни камъни дръжка, затъкната в колана на бричовете му. И можеше само да се надява, че няма да изскочи някоя непредвидима опасност.

Темпъл преметна платнения шал върху ръката си, мина през завесите, спря се за малко и погледна голямото абаносово легло, в което беше прекарала някои от най-щастливите моменти от живота си.

Силна тръпка разтърси крехкото й тяло, а очите й се затвориха от мъка. После преглътна с усилие, прехапа долната си устна и залитна леко. За момент се замисли дали да не се откаже от плановете си.

Като въздъхна тежко, тя отвори очи. Не, нямаше да откаже. Трябваше да си отиде. Нямаше да чака, докато пламенните очи на шейха охладнеят и в тях започне да се чете само състрадание.

Темпъл бързо излезе навън. Нарочно не поглежда към Тариз, за да не забележи той сълзите в очите й. Метна се на гърба на Тоз, пришпори го и се провикна през рамо:

— Хайде да пояздим сега!

Слънцето вече се издигаше на хоризонта, когато двамата ездачи излязоха от селото, Темпъл пришпори леко Тоз и се насили да не се обръща назад.

Като знаеше, че е важно да се държи така, че всичко да изглежда както обикновено, тя поведе оживен разговор с бъбривия Тариз.

Когато се отдалечиха на няколко километра от лагера, Темпъл дръпна юздите на Тоз, спря и слезе от коня, като каза, че й се иска да повървят малко пеша. Усмихнатият прислужник също слезе от коня си и закрачи до нея.

— О-о! — извика тя, като се престори, че си е навехнала крака, и продължи: — Глезенът ми! О-о, не!

Тариз се намръщи и веднага се наведе да огледа глезена й.

— Трябва да си свалиш ботуша — каза той.

Темпъл не му отговори. Докато безмълвно му искаше прошка, бръкна в джоба на полата си, извади оттам напълнената с вода манерка и го удари по главата.

Тариз се свлече на земята в несвяст.

— Съжалявам, скъпи мой Тариз — промълви тя, наведе се и внимателно покри лицето му с платнения шал, за да не го пече слънцето.

После се обърна, метна се бързо на коня и препусна напред.

Глава 36

Слънцето пръскаше лъчите си от безоблачното светлосиньо небе. Сухият въздух беше изпълнен с изгаряща топлина. Още не беше настъпило пладне, а жегата беше непоносима. Горещият вятър, който прекосяваше целия Арабски полуостров задуха от юг откъм обширната безводна пустош на пустинята Руб ел Хали.

Темпъл разбра, че скоро трябва да спре. Помнеше предупрежденията на Тариз. Щеше да бъде самоубийство да язди през безжалостната пустиня в най-горещите часове на деня. Тя не смееше да поеме такъв риск. При многобройните разходки с конете беше задавала на Тариз някои дръзки въпроси, беше научила много неща за местата, където се намират пустинните кладенци. Той й беше разказал за рядко срещаните убежища и пътните знаци, поставени по старите маршрути на керваните.

И ако изчисленията й бяха точни, след час щеше да стигне до малък оазис с дълбок кладенец. Молеше се да не е сгрешила. Очите й пареха от безсънието и от горещия вятър. Главата й бучеше от неприятната горещина, гърбът я болеше от дългото яздене, а гърлото й беше пресъхнало от жажда.

Като присви очи срещу ослепителния блясък, тя видя само море от златист пясък. Сърцето й биеше бясно в гърдите. Колко дълго щеше да издържи, питаше се уплашено, ако не намери оазиса? Бе изпила и последната капка вода преди повече от час и сега я измъчваше подлудяваща жажда.

Безпокоеше се и за Тоз. Целият покрит с пяна, шафраново жълтият жребец дишаше вече тежко и пръхтеше, беше навел надолу голямата си глава и пристъпваше послушно и мъчително в дълбоките нажежени пясъци.

Няколко минути по-късно на устните й се появи слаба, усмивка, когато забеляза далечните очертания на високите тънки палми, които изглеждаха черни на фона на синьото небе. Картата, която бе запаметила, не я беше подвела. Хладна вода и дълбока сянка я очакваха наблизо.

— Виждаш ли, моето момче? — каза тя и погали изморения кон. — Виж, Тоз, вода! Ще можеш да пиеш сега до насита. Остават само няколко крачки. Още няколко метра и ще можеш да си починеш.

Жребецът наостри уши и вдигна глава. Усети водата и нетърпеливо усили ход. Скоро Темпъл почувства желаната сянка върху сгорещеното си зачервено лице, когато Тоз препусна в лек тръс към сенчестите палми.

Щом стъпи на земята, Темпъл свали мундщука на Тоз. Големият кон изцвили, потрепери и започна да я докосва леко с муцуната си, докато тя се мъчеше да съблече дългата си роба.

— Недей, де! — смъмри го тя, отдръпна се от него и съблече робата си. — Изчакай си реда.

Конят изцвили жално, докосна я по рамото с муцуната си, когато Темпъл наведе глава, коленичи на земята и започна жадно да пие. Щом утоли жаждата си, тя избърса устата и преди да каже: „Сега е твой ред“, жребецът беше натопил муцуна във водата.

След това Темпъл свали седлото на Тоз и го подпря на тънкото стъбло на палмата. Нави бялата си роба на руло и я сложи върху седлото. Събу ботушите си и се изтегна по гръб, като сложи глава върху седлото. Захапа една фурма, но нямаше голям апетит. Засмя се и разтвори шепата си, когато Тоз, който хрупаше трева до нея, я докосна с муцуната си по китката и я подуши. Той бързо изяде фурмите и продължи да пасе трева.

Темпъл въздъхна, затвори очи и си помисли, че трябва да си почине преди дългата нощна езда. Но макар че беше много изморена, не я ловеше сън. Не се страхуваше от това, което й предстоеше. Тъгуваше за онова, което беше оставила зад себе си, защото знаеше, че вече никога няма да види единствения мъж, когото бе обичала.

Беше свършено.

Бяха останали само спомени. Спомените за ездата им заедно в ранните утринни часове с неповторимото великолепие и красота на настъпващата зора в пустинята. Спомени за последната им незабравима езда под сребристия блясък на лунната светлина.

Остра, почти физическа болка прониза сърцето й. Бяха й позволили да хвърли само един бегъл поглед към щастието, което никога нямаше да може да изживее докрай. Той не беше неин. И нямаше да го види никога повече. Нямаше да чуе любимия глас, който нежно й прошепваше „шери“, когато я държеше в обятията си през горещите тъмни нощи. Нямаше да го вижда, като пали цигарата си и я държи между дългите си пръсти, докато я наблюдава.

Като си мислеше тъжно колко ще й липсват шейхът и неговото село в пустинята, Темпъл си даде сметка, че не е тъгувала за своя аристократичен свят, за забавленията, клюките и общуването с благородниците. Не й бяха липсвали баловете, новите клубове и ухажори.

Колко лекомислено беше сломявала сърца, без да изпитва и най-малкото състрадание или угризение, колко егоистично бе изживявала златните дни на своята младост, като беше мислила само за себе си в нескончаемото търсене на приключения и силни преживявания и се беше мъчила постоянно да остава в кръга на своето напълно егоистично търсене на удоволствия!

Никога не беше допринесла за обогатяването на нечий чужд живот.

Темпъл се засмя, макар че горещи сълзи се стичаха по страните й.

Разбра какво е търсила през тези напразно пропилени години. Беше разрешила загадката тук, в горещите арабски пустини с красивия шейх. И ако никога вече не изпиташе същите чувства, каквито шейхът я бе накарал да изпита, и не намереше някого, когото да обича и наполовина, колкото обичаше него, това не беше най-важното.

Нямаше значение, че той не я бе обичал.

Важното беше, че тя го обичаше. Значи беше по-добрата, защото можеше да обича.

Беше решила, че нещо липсва у нея. Че не е способна да обича друго човешко същество повече от себе си. Сега се успокои, като разбра, че е грешила. Обичаше Шариф повече от себе. Обичаше го толкова силно, че реши да не казва на властите или на някой друг какво се е случило.

Ако имаше късмет, щеше да стигне до Багдад много преди уговорената дата за пристигането й и никой нямаше да разбере какво се е случило. Пък и не беше нужно, някой да узнава, че е била отвлечена и е прекарала цялото време на пътешествието в пустинята като пленница на шейха.

Твърдо решила да бъде лоялна и щастлива, че може да опази мъжа, когото обича, Темпъл най-после се отпусна и заспа.

Когато започна да се здрачава, се събуди. Напълни манерката с вода, оседла Тоз и потегли. После препусна в тъмнината, докато луната изгря и освети пътя й. Започна да си пее, за да не се чувства толкова самотна, а когато гласът й прегракна, започна да се взира в блестящите звезди над себе си, като си избираше различни съзвездия.

При мисълта, че бялата кръгла луна огрява и спокойното село на шейха в пустинята, не се чувстваше чак толкова самотна.

Сега, след като беше яздила двадесет и четири часа, Темпъл се питаше докъде може да е стигнала. Тариз й бе казал веднъж, че бедуините могат да изминават с камилите си по сто и двадесет километра на ден. Сигурно и тя бе изминала вече толкова.

Денят й се стори още по-горещ и от вчерашния. Темпъл имаше чувството, че е препускала през безжалостната пустиня цяла вечност. Сякаш бе останала съвсем сама в света, обречена да язди цял живот през подвижните пясъчни дюни.

Цялата сутрин беше много горещо, но сега, когато наближаваше пладне, беше станало непоносимо задушно. Темпъл вдигна ръка, за да избърше потта от челото си, и установи, че прави това вече няколко пъти през последния час. Като въздъхна уморено, тя огледа хоризонта с присвити очи. Но не видя нищо през маранята, освен разпрострелите се безкрайни пясъци, които като че се стремяха да се придвижат на север, подобно на вълни в безжизнено кафяво море.

Отпуснала рамене, с потно чело, тя обърна глава, огледа се и видя все същия пейзаж, но съзря някъде на юг една дълга тъмна линия, там, където небето като че се доближаваше до дюните.

Дълго се взира напрегнато и се чудеше дали това е пясък, вдиган от някой керван, който току-що е преминал оттам. Или е някой, който скоро ще се появи. Продължи да гледа, докато не се забелязваше вече нищо и реши, че това е зрителна измама.

Темпъл дремеше на седлото, когато внезапно задуха горещ вятър и я блъсна в лицето, след което последва силен гръмотевичен трясък, който проехтя в тишината. Тоз изпръхтя, потрепери, после подскочи, явно силно възбуден, и препусна напред.

— Какво? — извика уплашено Темпъл. — Какво има, Тоз?

Жребецът изцвили и се понесе в галоп, докато Темпъл поглеждаше нервно назад. Странната линия, която бе видяла на хоризонта, ставаше все по-широка и по-тъмна и се придвижваше на север.

— О, Божичко, не! „Имаала“! — бързо движещата се пясъчна буря в Арабия, която се насочваше точно към нея.

Темпъл заби петите си в хълбоците на Тоз, когато ярка светкавица проблесна на небето, последвана от оглушителния трясък на гръмотевицата. Нервният кон, подтикван от обзелия го страх, препускаше през пясъците. Като почувства нервността на коня, Темпъл се наведе и заговори, докато го галеше.

Бурята бързо се движеше към тях.

Небето стана оловносиво. Горещите пориви на вятъра ставаха все по-чести, като надигаха пясъците в спираловидни кръгове подобни на вихрушки. Заслепена от пясъка, тя се мъчеше да се задържи на коня срещу вятъра, който беше толкова силен, че дори сто и деветдесет килограмовият Тоз сякаш се търкаляше по пясъка. Темпъл изплю пясъка, който беше влязъл в устата й, и се помъчи да придърпа арабски шал към носа си.

Жребецът препускаше в разразилата се вихрушка и скоро Темпъл изгуби представа за географските посоки. Вече не знаеше накъде препуска Тоз, не можеше да различи небето от земята. Денят се превърна в нощ, когато, движещите се в кръг облаци от пясък и прах заличиха всичко, а ревът на бурята се засилваше. Темпъл не можеше вече да различи нищо в тъмнината и не чуваше нищо от оглушителния вятър.

Песъчинките я шибаха и боцкаха като иглички, а ръкавиците й и дългите кожени юзди бяха мокри и кални.

Засилващият се вятър заплашваше да я повали от седлото, а ако това се случеше, тя беше загубена. Затова притискаше коленете си до тялото на коня, държеше здраво юздите и се молеше Тоз да не се препъне и да я хвърли на земята.

Внезапно заваля. Дъждът се изливаше като из ведро. Образува се непрогледна водна завеса.

Тя наведе глава, за да се предпази, но вятърът запращаше в лицето й дъждовните капки, примесени с пясък.

Изведнъж всичко свърши толкова внезапно, както беше започнало. Но тя бе мокра до кости, а Тоз беше покрит с мокър пясък.

Когато дъждът спря, а вятърът поутихна, Темпъл зърна през все още спираловидно въртящите се пясъци някаква постройка. Дръпна юздите, обърна жребеца и смени посоката.

Тоз стигна за секунди до укритието, което се състоеше само от стърчащите, порутени стени на малка къща, до която имаше пресъхнал кладенец.

Темпъл скочи от седлото и поведе Тоз към частичната защита на стените, над които нямаше покрив, докато в това време ветровете се разбесняха отново и пясъкът започна да се върти с бясна скорост около тях. Темпъл се свлече на колене, после седна на земята, като се опря до грапавата стена. Застана с лице към нея и тъкмо се канеше да вдигне робата си нагоре и да покрие главата си, когато големият, покрит с кал жребец прегъна предните си крака и легна на земята. После се наведе над нея и допря голямата си глава до стената, точно над Темпъл, като че се мъчеше да я прикрие от пронизващия вятър и навяващия пясък.

— О, Тоз! — промълви тя с благодарност. — Ти си такова добро конче!

Той изцвили от удоволствие, а Темпъл свали арабския шал от главата си, протегна ръка към него, наведе главата му напред и уви мократа кърпа около муцуната му. После покри главата си с мръсната мокра роба, затвори очи и допря бузата си до стената.

Закриляна от едрата снага на Тоз, тя се сгуши, нагласи се по-удобно, за да изчака, докато премине пясъчната буря. Тътенът от урагана беше оглушителен и Темпъл си помисли, че сигурно ще полудее, ако яростните ветрове не стихнат скоро.

Песъчинки хрускаха между зъбите й, глождеха в очите й, щипеха и боцкаха чувствителната й кожа.

Отчаяна, тя само си повтаряше, че не трябва да губи присъствие на духа. Бурята не можеше да продължи вечно, а те бяха в безопасност в този порутен заслон. Скоро ветровете щяха да утихнат, пясъците щяха да се уталожат и всичко щеше да бъде наред.

Бурята вилня с часове.

Настъпи нощта, страшната буря отслабна и накрая отшумя.

Тоз се надигна пръв. След него и Темпъл се изправи на крака. Свали калната роба от главата си, размота кърпата от муцуната на Тоз и двамата се запътиха към изхода.

Но навън Темпъл започна да се върти в кръг.

— По дяволите! — измърмори.

Беше се загубила.

Небето бе почерняло. Нямаше нито звезди, нито луна, по които да може да се ориентира. Не беше минавала преди покрай тези порутени стени и никога не бе чувала за този пресъхнал кладенец. Ужасната буря беше заличила всички следи от пътища и маршрути. Не се усещаше повяването на лекия ветрец, който духаше от изток, откъм залива, за който Тариз й бе казал, че може да служи за ориентир. Нямаше и струпани дюни, наредени от север на запад. Всички следи от кервани бяха заличени. Пустинната земя тук изглеждаше еднаква във всички посоки.

Темпъл не знаеше къде се намира. Не беше наясно в коя посока я е отвел Тоз по време на бурята. Не знаеше и накъде да се отправи.

Беше безнадеждно изгубена.

Ако се отправеше на запад, можеше да се окаже, че се връща в селото на шейха. Ако отидеше много далеч на юг, щеше да се озове в смъртоносната пустиня Руб ел Хали и щеше да загине там. Ако се придвижеше много на север, някоя от върлуващите там турски орди можеше да я залови.

Трябваше да язди на изток към Багдад. Но накъде беше изток?

Темпъл нямаше компас и карта. Можеше да изчака до сутринта, за да се ориентира по слънцето, но нямаше вода. Не можеше да рискува да язди в горещия ден, за да търси кладенец.

Пое дълбоко дъх, навлажни с език краищата на пръстите си и ги вдигна във въздуха. Не полъхваше дори и слаб ветрец. Темпъл отново възседна коня и препусна напред. Късно през нощта те попаднаха на едно „вади“^[4], напълнено с вода от падналия дъжд. Ездачката и конят пиха вода, починаха си няколко часа и продължиха своя път.

Темпъл се събуди от ослепителните лъчи на изгряващото слънце и първото, което видя, бяха мъже с роби, които препускаха бързо и се бяха насочили право към нея. Сигурна, че това е шейхът, който е тръгнал вече да я търси, тя пришпори Тоз.

Измореният и задъхан кон скоро бе настигнат и Темпъл вдигна очи, като очакваше да види разгневеното красиво лице на Шариф. Но това не беше Шариф и неговите хора. Разбра ужасена, че е попаднала в ръцете на отколешните врагове на шейха. Омразните турци!

Глава 37

Вратарят отвори тежките стоманени порти, за да пропусне конниците. Конете затрополиха по дългата алея, обградена с палми, и се насочиха към украсения с кубета и малки кулички светложълт дворец, построен над морските скали. Цял гарнизон от войниците на Мустафа чакаше вътре в двореца, а султанът, обкръжен от няколко дворцови пазачи, бе седнал на импозантен трон, облечен в тъмночервена роба.

Един час преди това вестоносецът беше минал през портите на двореца. Слухът се бе разнесъл бързо из хладните дворцови коридори. Султанът се наслаждаваше на лека закуска, за да може да издържи, докато дойде часът за вечеря. Като ядеше лакомо бутче от печено агнешко, а мазнината се стичаше по двойната му брадичка, той бъркаше с късите си пръсти в голяма чиния с пилаф.

В златните чинии пред него бяха сервирани различни деликатеси: козе сирене, увито в лозови листа, лук, пълнен с агнешка кайма и люти чушчици, големи късове варено агнешко, плувнало в мазен сос, захаросани моркови, черен боб с печени картофи, черни маслини, фурми, смокини, кайсии и грозде.

И накрая леката следобедна закуска завършваше с известния в цял свят турски локум, направен от бяло грозде, грис, мед, розова вода и кайсиеви ядки.

Изгладнелият султан отхапваше от лука с каймата, когато личният му прислужник Алван се втурна развълнуван.

Мустафа обърна поглед към приближаващия се слуга. Като се покланяше и го поздравяваше, Алван припряно изрече:

— Простете ми, ваше величество, че ви прекъсвам, но ви нося добри новини.

После съобщи, че неговата орда, обикаляла из пустинята досега, идва към двореца и е пленила красивата американка на шейха Шариф Азис Хамид.

Султанът изплю полусдъвканата си хапка от агнешкото, пресегна се, хвана Алван за робата и запита:

— А защо не сте ми съобщили досега?

— Ваше величество, нали ви казах. Вестоносецът пристигна току-що. Ордата ще влезе през дворцовите порти с тази жена след час.

— Помогни ми да стана — нареди султанът.

— Да, господарю — отвърна Алван и извика веднага още няколко от пазачите.

Докато дворцовите пазачи помагаха на дебелия управник да се надигне от масивния си трон, Алван взе една салфетка и избърса месестите бузи и брадата на Мустафа.

— Иска ли, ваше величество, да се изкъпе, преди да се срещне с американката? — попита прислужникът.

— Баня ли? Нямам нужда от баня — отговори Мустафа, — но ми донеси някоя от най-хубавите ми роби и да е поръбена със златна ивица. — Трябва да изглеждам колкото се може по-хубав, като посрещам тази жена, която скоро ще стане най-ценната ми играчка.

Мръсна и изтощена, но все още бореща се настървено, Темпъл беше вкарана от двама дворцови пазачи в една огромна зала с високи тавани. Дълга червена пътека беше постлана върху блестящия бял мраморен под на приемната зала.

Върху издигнатия подиум, седнал на огромен трон с висока облегалка, тапициран с блестящ, аленочервен плат, чакаше Мустафа Ибн Ага Хюсеин, турският султан, възпитан още от детската си възраст да бъде деспот и да задоволява само своите прищевки.

Темпъл беше влачена и блъскана напред по дългата червена пътека, докато най-после застана точно пред султана.

— Пуснете я! — заповяда Мустафа.

Дворцовите пазачи я пуснаха и се отдръпнаха назад. Темпъл не се поколеба нито за минута. Тя се обърна и побягна към най-близкия изход. Но пазачите я заловиха, преди да стигне до вратата, а злобният смях на султана ехтеше в ушите й, докато я влачеха обратно към него.

Малките му свински очички блестяха от радост. После Мустафа заповяда:

— Доведете я при мене.

Пазачите веднага изпълниха заповедта му. Като стискаха ръцете й, те я принудиха да се качи по стъпалата на подиума и да се свлече на колене точно пред трона на дебелия мъж. Султанът протегна ръка да я докосне по бузата. Тя веднага изви глава настрани. Той се захили развеселен.

— О, американката е огън и пламък — заяви. После я хвана за брадичката и грубо обърна лицето й към себе си. — Обичам темпераментните жени.

— Върви в ада! — отвърна тя и го заплю, а очите й гневно искряха.

Той отново се разсмя.

— Съжалявам, скъпа моя, но не ти разбирам езика. После я хвана за брадичката и като се опита да вкара дебелия си палец между плътно стиснатите устни на Темпъл, извика на своите раболепни слуги:

— Доведете преводача ми! А Алван да донесе леген с розова вода.

Мустафа успя да вкара края на палеца си между устните й, но отвратената Темпъл го ухапа злобно. Той изпищя от изненада и болка, дръпна ръката си и започна да смуче ухапания пръст.

В този момент вратата се отвори и Алван донесе златен леген с хладка розова вода. След него вървеше Джамал, преводачът на султана. Те веднага се отправиха към подиума, където техният господар вече им даваше бързи нареждания:

— Джамал, ти ще си мълчиш, докато ти кажа да говориш! Алван, измий й лицето, за да мога да видя дали е хубава.

Алван клекна до Темпъл и изми лицето й с розовата вода, докато Мустафа нетърпеливо се беше навел от златисто червения си трон и наблюдаваше внимателно какво става.

Като измиха лицето й, султанът загледа смаян и с отворени уста приказно красивата руса жена.

— О, да, да! — измърмори той със задоволство. — Аз ще те направя моята „одалиска“ — любимата ми робиня.

Разгневеният, предизвикателен поглед на Темпъл му допадаше. Той се усмихна и каза на Джамал:

— Моята одалиска сигурно се чуди как съм разбрал за нея. Кажи й, Джамал! Обясни й, че зная коя е. Покажи й заловеното послание, което е изпратил онзи арабски кучи син на американското й семейство.

И докато хилещият се султан седеше и похотливо разглеждаше ценната плячка, Джамал извади от робата си измачканото писмо, взето седмици преди това от Нагиб, пратеника на шейха в Багдад.

Джамал й прочете писмото на разваления си английски. Темпъл слушаше с широко отворени очи и уста, най-после научила истинската причина за отвличането си.

— Може ли… да го видя, ако обичате? — запита тя.

Джамал погледна към султана и му преведе нейните думи. Мустафа кимна утвърдително. Пазачите й пуснаха ръцете, а когато Джамал й подаде смачканото писмо, ръцете й се разтрепериха. Веднага позна почерка на Шариф. Не се и съмняваше вече, че той е писал това писмо.

В него той заявяваше, че той, шейх Шариф Азис Хамид, я държи в плен в арабската пустиня и няма да й се случи нищо лошо. Пресата и обществеността няма да научат за това. Тя ще бъде пусната в Багдад в деня, в който е било запланувано да пристигне, но само при условие, че „Дьо Плеси престане да доставя оръжия на врага на шейха — тиранина Мустафа Ибн Ага Хюсеин и неговата турска шайка убийци“.

Темпъл отпусна ръка.

Джамал взе писмото и след като Мустафа му нареди, той й преведе:

— Семейство Дьо Плеси не е получило тази телеграма. Те все още не знаят, че сте отвлечена. — После я погледна право в очите и заяви: — Султанът подчерта, че никой не знае какво се е случило с вас.

Тя се опита да стане, но я насилиха да продължи да стои на колене пред Мустафа. Цялата настръхна, когато дебелият султан започна да я оглежда с малките си кръгли очички. Той се захили похотливо и облиза отпуснатите си месести устни. След това заговори нещо оживено със слугите си и въпреки че тя не разбираше нито дума турски, нямаше съмнение относно плановете на дебелия турчин.

— Ти си щастлива млада жена — заговори той, като я гледаше сърдито и протегна ръка да хване един кичур от дългите й мръсни руси коси. — След като те окъпят и приготвят за мене, ако видя, че и тялото ти е дори наполовина толкова хубаво, колкото е красивото ти лице, ти ще прекараш тази нощ и още много нощи в моето легло. — Той похотливо облиза долната си устна и продължи: — Ще се любим по такива перверзни начини, за които твоят арабин не е и чувал!

— Не знам какво каза, мръсна свиньо — рече Темпъл, разпалено и дано разбереш, че ми призлява само като те погледна!

Джамал не посмя да преведе думите й.

— Тя каза, че е изморена и иска да си почине — обърна се той към султана.

— Да, да — отвърна Мустафа, — нека си почине, после я пригответе за посещението й в моята спалня.

Стискайки все още един кичур от косите на Темпъл, той се наведе да я целуне. Бърза като съскаща змия, тя му зашлеви плесница, която отекна из цялата царска приемна.

Пазачите и прислужниците потръпнаха от изумление и страх. Крайно напрегнати, всички очакваха, че безцеремонният деспот ще й отвърне бързо и жестоко. Никой от присъстващите нямаше да се изненада ако Мустафа веднага я удуши.

Мустафа разшири очи от изненада и започна да разтърква ударената си брадичка, като се мръщеше ядосано. Но после изведнъж се засмя гръмогласно. Развеселеният султан се тресеше от смях. Когато се поуспокои малко, той погледна Темпъл с нескрито възхищение и каза:

— О, мое благоуханно цвете, моя пламенна, темпераментна американке, какво щастие ни очаква! Откога мечтая да намеря жена с такъв темперамент и плам, които да отговарят на голямата й красота. Е, това си ти!

И когато очичките му заблестяха от похотливо желание, той щедро й обеща:

— Не се тревожи, моя искряща скъпоценност, като легнеш с мене, бързо ще забравиш твоя арогантен Шариф.

— Като извикам шейха тук, той ще те убие, тлъст първобитен звяр такъв!

Глава 38

Изведоха Темпъл от приемната. Крайбрежното царство беше невероятен конгломерат от сгради с всякакви форми, размери и на различни нива. Докато я водеха през лабиринт от сенчести коридори и слънчеви вътрешни дворове, Темпъл се опитваше да запамети всичко в случай, че й се удадеше възможност да избяга. Но светложълтият дворец на султана и градините около него заемаха огромна площ и бяха някакъв объркващ лабиринт от сенчести арки, тесни галерии, проблясващи на слънцето фонтани, градини, сенчести коридори, високи прозорци с решетки и покрити с керемиди куполообразни тавани.

Докато стигнат до просторна, огряна от слънцето стая, пълна със смеещи се, бърборещи жени, Темпъл нямаше сили да се върне дори ако животът й зависеше от това.

Двама пазачи я отведоха в женското отделение и веднага се оттеглиха, като затвориха и заключиха вратата след себе си. Темпъл застана неуверено на мраморния праг и започна да оглежда стаята. Жените млъкнаха и също отправиха погледи към нея.

Стаята беше просторна, а слънцето проникваше през решетките на прозорците, чиито долни рамки бяха по-високо от пода, отколкото главата на най-високия мъж. В средата на залата имаше фонтан, изработен изцяло от фин кристал, от който бликаха силни струи вода, а след това се плискаха на дъното на кръгъл кристален басейн. Когато водата на фонтана попаднеше под слънчевите лъчи, които проникваха през високите прозорци, заблестяваше като с милион ярки диаманти.

Килими покриваха пода, а по стените висяха гоблени. Високият светлосин таван беше осеян с блестящи златни звездички. Диваните бяха отрупани с малки и големи възглавници с копринени калъфки. В стаята имаше много млади и красиви жени. Те бяха облечени само с прозрачни шалвари и елечета, обсипани със скъпоценни камъни.

Темпъл забеляза златисторозов диван в отдалечената част на стаята и веднага се запъти към него. Толкова беше уморена, че едва се държеше на краката си. Жените в харема продължиха да разговарят. Сочеха я, говореха нещо и се мръщеха. Темпъл осъзна, че е като някаква странна птица сред тези тъмнокоси жени с маслиненочерна кожа, и прочете в черните им блестящи очи изненада, любопитство и ревност.

Без да им обръща внимание, тръгна направо към златисторозовия диван с единственото желание да легне на него, защото не можеше дори да мисли ясно в това състояние на пълно изтощение. Трябваше да поспи.

Темпъл с облекчение въздъхна, когато стигна до дивана. Седна и се наведе да събуе ботушите си, когато някакво тихо ридание я накара да се обърне. Една жена седеше на пода, беше заровила лице в меката възглавничка на дивана и плачеше.

Темпъл се изправи и я загледа. Другите жени не обръщаха внимание на тази нещастница. Нито една от тях не идваше да я утеши или дори да я попита защо плаче. Темпъл отиде до ридаещата жена, коленичи до нея и нежно погали черните й коси.

Момичето вдигна глава и я погледна с подутите си от плач очи. Момичето сигурно беше на не повече от шестнадесет или седемнадесет години. Какво правеше едно толкова невинно създание в порочния харем на султана?

Темпъл я заговори, но веднага разбра, че момичето не знае английски. Мина на френски, единствения чужд език, който беше учила в колежа. Тъмните очи на момичето проблеснаха слабо и то кимна, че я разбира.

Темпъл бавно свали от тънката й талия платнения колан и го вдигна, за да изтрие сълзите й, докато й говореше с тих успокояващ глас. После прегърна хълцащото момиче, притисна го до себе си и продължи да го успокоява.

Когато престана да плаче, то започна да отговаря на въпросите й.

Казваше се Самира и беше на петнадесет години. Тя се притискаше до Темпъл, докато й разказваше ужасиите, които е преживяла, когато братята й били убити, а тя била отвлечена от ордата на султана.

Самира сподели с нея, че засега е още „газдех“, тоест момиче, което е било забелязано, но още не е спало със султана. После каза, че е била принудена да прекара ужасяващи часове с турския управник, докато той я оглеждал похотливо, гаврел се безжалостно, като й разправял какви ужасяващи неща щял да направи с нея.

Темпъл започна да я утешава.

— Няма да позволя на дебелия турчин да легне с тебе и да те измъчва — обеща й тя, макар да не знаеше как ще успее да изпълни това обещание.

Успокоена от присъствието й и нейното обещание, Самира престана да плаче. С помощта на Темпъл тя придърпа подложката за коленете по-близо до златисторозовия диван. И когато Темпъл се изтегна уморено, Самира седна на пода близо до нея и й призна с детинска невинност, че досега е имала само една приятелка в харема.

— Другите жени ме мразят — продължи тя, — държат се лошо с мене, с изключение на една от тях. Едно мило момиче на име Лейла. Тя не позволява на другите да ме тормозят — обясни девойката и добави тъжно: — Когато е в състояние. — После вдигна зачервените си очи, които отново се насълзиха, и обясни: — Лейла е отново в лечебницата. Султанът се отнася жестоко с нея. Бие я. Беше й отрязал долните части на ушите. — Тя потрепери.

— Не се… тревожи, Самира — отвърна Темпъл сънливо. — Никой… няма… да ти стори вече… нищо лошо.

Темпъл скоро заспа. Чувствайки се в по-голяма безопасност, отколкото когато и да било, откакто беше доведена в двореца, Самира сложи главата си на възглавницата и скоро и тя заспа.

Слънчевите лъчи, които проникваха през високите ромбовидни стъкла на прозорците, бяха променили цвета си — от ослепително бяло през деня до светлорозово в настъпващата вечер, когато Темпъл беше грубо разтърсена и събудена.

Главният черен евнух я отведе от стаята, докато Самира гледаше безпомощно. Знаеше какво предстои на новата й приятелка и тръпнеше от безпокойство. Искаше й се да спаси Темпъл от ужасната съдба, която я очакваше, но знаеше, че не е в състояние да го направи. Сви колене към гърдите си, прехапа устни и потрепери от страх.

Въпреки съпротивата й Темпъл беше вкарана в къпалнята. Там я съблякоха и я отнесоха в басейна, докато тя риташе и пищеше. Главният евнух смяташе да я изкъпе лично той, както му беше наредил господарят. Но Темпъл се съпротивляваше толкова ожесточено, като щипеше, удряше и хапеше, че накрая й позволи да се изкъпе сама.

После я облякоха с прозрачни яркозелени шалвари и зелен кадифен елек, поръбен с изумрудени зрънца. Обуха й златни чехли, които също бяха украсени с изумрудени зрънца.

Дългите й руси коси бяха разделени на път в средата. Сложиха й наниз от изумруди, който опасваше челото и слепоочията й.

Начервиха устните й с кървавочервена къна. На тънките й пръсти сложиха пръстени с инкрустирани изумруди, една гривна, навита като змия и с очи от изумруди, беше надяната на ръката й над лакътя.

След това двама дворцови пазачи я поведоха по дългия коридор към спалнята на султана. Алван беше там и чакаше пред вратата, за да я въведе вътре. Като я видя, той скочи от стола си, а очите му светнаха от задоволство. Кимна одобрително и като си мърмореше нещо, доволният прислужник я огледа, плесна с ръце и след това оправи една от златистите й къдрици, както и една гънка на шалварите й.

После си пое дълбоко дъх, мина пред нея и отвори тежката врата към спалнята на султана.

Темпъл се дърпаше и отказваше да влезе. Пазачите застанаха до нея и я блъснаха вътре. Щом зърна турския управник, излегнал се мързеливо върху някаква странно наклонена дъска, тя обърна глава и отказа да го погледне. Така че не можа да види удивлението в малките му кръгли очички. Той ахна от възхищение и задиша тежко. Мустафа й отправи влюбен поглед и горещата му кръв кипна.

Той я гледаше с ненаситна похотливост и гореше от нетърпение да я направи своя одалиска — любимата си робиня. Но в погледа му се четеше и обожание, като че беше някакъв неземен златен ангел, който би трябвало да бъде боготворен и издигнат в култ.

След известно време, което на Темпъл се стори цяла вечност, наклонилият се напред султан направи знак на Алван да се приближи до него.

— Тази жена е прекалено ценна, за да бъде само моя одалиска — обясни му той, като не изпускаше Темпъл от очи. — Ще я направя моя първа жена. И единствена! Ще се оженя за нея и после ще стана баща на много хубави синове и дъщери! Ще бъда мъжът, на когото ще завиждат всички други в Близкия изток и в цялата ми отоманска империя! Започнете приготовленията за сватбата. Нареди на поданиците ми да дойдат на празненствата. Обясни на тези, които са по-заможни, че трябва да донесат скъпи дарове. О, това ще бъде радостно събитие! Щастливите султан и султанка!

— Да, ваше величество — отговори Алван.

Мустафа хвана Алван отпред за робата и гордо заяви:

— Ще докажа какъв силен и дисциплиниран управник съм и колко много означава за мене тази жена. Няма да я докосна, докато не се оженим. — После погледна отново почти разнежено Темпъл и нареди: — Отведете сега моята безценна хубавица оттук, преди да съм си променил решението и да не изчакам до сватбата.

Смаяна от неочакваното решение, Темпъл беше върната в харема. Самира веднага отиде при нея и я попита на френски, дали е добре и дали негово величество я е измъчвал, както е правил с бедната Лейла?

Като увери момичето, че е добре, но е много изморена, Темпъл тръгна към златисторозовия диван, легна на него и каза:

— Уморена съм.

Самира кимна и попита:

— Може ли да остана тук, близо до тебе?

Темпъл се усмихна, докосна момичето по бузата и отговори:

— Нали сме приятелки, Самира, разбира се, че може.

 

 

Красивата черкезка Лейла, която дебелият султан бе измъчвал, се върна в харема на следващия ден. След като я прегърна, Самира веднага я представи на новата си приятелка. Лейла също говореше френски, затова трите можеха да разговарят помежду си.

От Лейла Темпъл научи нещо повече за злия мъж, който държеше съдбата й в ръцете си. Докато Самира спеше през този горещ следобед, Лейла поговори чистосърдечно с Темпъл. Разказа й за ужасиите, които е преживяла. Показа й някои от раните, които покриваха тялото й.

— Той е — прошепна Лейла — най-развратният, егоистичен, жесток и хищен човек, който е съществувал някога. — Тя погледна към сладката спяща Самира и заговори още по-тихо: — Толкова се боя какво може да направи на Самира. Той върши нечувани неща. Тъпче се със стимулиращи половото му влечение препарати и има една, тайна стая в двореца, където всички стени са с огледала, за да стимулират неговата перверзност.

— О, мили Боже! — промърмори Темпъл.

— Една от любимите му еротични игри е да съблече голи двадесет или тридесет от своите жени и да ги кара да скачат като кобили, докато той също гол, препуска между тях, като играе ролята на жребеца.

— Ама че гадна, порочна свиня! — отвърна Темпъл и направи отвратена физиономия.

— След храната, сексът е единственият му интерес в живота — продължи да обяснява Лейла. — Друга от любимите му игри е да кара голи жени да се спускат по една пързалка и да падат в ръцете на чакащия ги долу техен господар и повелител — тоест той!

— Хайде да го убием — бяха следващите думи на Темпъл, а зелените й очи се присвиха от омраза и отвращение.

— Как? — попита Лейла. — Нима мислиш, че той играе тези мръсни игри, без да присъстват там въоръжените му дворцови пазачи! — Поклати глава. — Повярвай ми, ще те убият веднага щом се опиташ да застрашиш живота му.

— Има — отбеляза Темпъл замислено, — някои неща, които са по-лоши и от смъртта.

Глава 39

Тази нощ Темпъл остана дълго будна, след като другите бяха вече заспали.

Неспокойните й мисли бяха, разбира се, насочени към шейха. Виждаше красивото му лице, като че в момента беше пред нея. Като изгаряше от желание за неговото нежно докосване и копнееше за закрилата на силните му ръце, тя се питаше дали някога ще спи отново с него и той ще я държи пак в прегръдките си.

После изведнъж нещо я озари. Щеше да види Шариф отново. Макар да не отговаряше на никаква логика, знаеше, че Шариф ще дойде да я спаси.

Шейхът щеше да дойде!

— Шариф — прошепна тя в тъмнината, — моля те, ела. Толкова съм изплашена, Шариф. Спаси ме, скъпи. Ела да ме вземеш, любими мой!

И Темпъл заспа с неговото име на уста.

 

 

Събудиха я рано на следващата сутрин и я отведоха. Лейла и Самира гледаха разтревожени след нея. Темпъл беше въведена отново в предишната зала, където дебелият султан седеше на златисточервения си трон.

Алван беше там, а също и преводачът Джамал. Половин дузина дворцови пазачи пазеха изходите. Придружиха Темпъл по дългата червена пътека, докато застана точно пред Мустафа.

Той заговори веднага, като махаше развълнувано с ръце, оглеждаше я, а малките му очички блестяха.

Тя го гледаше, вдигаше рамене и потропваше нетърпеливо с крак. Но дъхът й секна, когато Джамал й преведе какво е казал султанът.

— Ще станеш негова жена — обясни й той. — Сватбата ще бъде…

— Няма да има никаква сватба! — прекъсна го тя разгневена. — Кажи на султана, че предпочитам да умра! Никога няма да се омъжа за него!

Мустафа не се трогна от нейния отказ. Само се захили радостно, по-възбуден от всеки друг път. Ето я най-после пламенната жена, за която бе мечтал цял живот. Досега не беше попадал на жена като тази високомерна чуждестранна принцеса. Нито една от стотиците хубави жени, които бе купувал, отвличал или подбирал в младостта си, не беше показвала такава смелост и такъв дух.

Като продължи да се хили доволно, той разпалено изрече:

— О, ти така ме възбуди! Майка ти сигурно е спала със скорпион!

Като го изгледа гневно, Темпъл жлъчно просъска:

— Толкова ме отвращаваш! А твоята майка сигурно се е чифтосвала със свиня!

Мустафа продължаваше да се смее. Чрез преводача си той увери Темпъл, че ще стане негова жена и майка на синовете му. На много синове.

Темпъл беше разярена и също толкова упорита като него. Не я интересуваше какво може да й направи или колко жестоко би могъл да я накаже. Тя никога нямаше да се омъжи за него!

Султанът се умори от всички тези препирни. Опита се да щракне с късите си пръсти, но не можа, и раздразнено започна да нарежда нещо, което Темпъл не разбираше. После настъпи тишина, Мустафа седна на трона си и се захили срещу нея, като че се е сетил за някаква чудесна тайна.

Тя потръпна, като чу, че тежките порти зад нея се отварят. Видя, че пазачите обръщат глави назад, когато водеха младата Самира по червената пътека. Темпъл се запита какво ли е намислил този зъл кучи син. Защо водеха Самира?

Уплашеното до смърт момиче мина покрай Темпъл и се качи по стъпалата до трона. Пазачите го накараха да клекне до коляното на султана и се отдръпнаха настрани. Мустафа обви ръка около Самира, стисна я през тънката талия и целуна голото й рамо с лигавата си уста. Самира изхлипа, а Темпъл ахна ужасена, когато султанът извади изпод гънките на робата си кама, чиято дръжка беше инкрустирана с диаманти. Дългото извито острие просветна на слънчевата светлина. Темпъл вдигна ръка към разтуптяното си сърце, когато той допря острието до гърлото на Самира.

— Ах, ти ненормален, гаден кучи син! — извика Темпъл и се втурна към стъпалата, но я спряха и извиха ръцете й на гърба.

Мустафа извади езика си, облиза месестата си горна устна и натисна върха на острието към гладката кожа на Самира. Тя изпищя. Капка алена кръв потече по шията й. Темпъл извика и напрегна всички сили да се освободи от здравите ръце, които я дърпаха назад.

— Мръсен негодник! — кресна тя, а сърцето й биеше до пръсване, а очите й святкаха. — Пусни я веднага! Чуваш ли ме? Пусни я, проклетнико! — Погледна като обезумяла към Джамал, после към Алван и към останалите. — Моля ви! — изрече. — Накарайте го да спре да прави това! Да я пусне веднага!

Джамал отговори:

— Негово величество нареди да ви кажа, че ще й пререже гърлото.

— О, Господи, не, не! — разпищя се Темпъл и отново се обърна към дебелия мъж, който беше опрял острието на камата до гърлото на Самира.

— Моля ви, недейте — започна Темпъл. Молеше се и обещаваше, че ще направи всичко, което той поиска, само и само да не докосва момичето.

Джамал я уведоми, че има само един начин да я спаси.

— Какъв е той? — запита тя, а стройното й тяло трепереше от гняв и страх.

— Да се омъжиш за султана в края на седмицата.

Темпъл преглътна мъчително и погледна първо към злорадстващия Мустафа, а после към плачещата Самира и попита:

— А ако не се съглася?

— Ако не кажеш „да“ до следващите шестдесет секунди — обясни й Джамал, — гърлото на момичето ще бъде прерязано.

Темпъл потрепери. Този зъл негодник наистина щеше да пререже гърлото на Самира.

— Кажи му — заговори тя сломена — да пусне Самира. Ще се омъжа за него.

Веднага след това Темпъл беше отделена от другите жени в харема. Това беше първата крачка към завидното положение на султанската съпруга. Дадоха й апартамент и лична прислуга. Тя веднага избра Лейла и Самира за свои камериерки. А когато двете благодарни жени се настаниха в личните й покои, нареди да уведомят бъдещия й съпруг, че Лейла и Самира сега са дадени на нея и не би искала той да ги вика повече при себе си.

Когато му предадоха нейното поръчение, султанът плесна радостно с ръце. Значи тя не желаеше той да спи с личната й прислуга! Русокосата хубавица вече го ревнуваше!

Темпъл правеше всичко, което беше по силите й да запази Лейла и Самира зад безопасните стени на луксозния си апартамент, който беше известен с огромната баня, бликащите фонтани, градините с ухаещи цветя и екзотични птички. Стените на стаите бяха облицовани с брокати, по които бяха окачени пана с нарисувани цветя. Вратите и шкафовете бяха инкрустирани със седеф. Дебели килими покриваха подовете. Рамките на леглата, които подпираха брокатените дюшеци и възглавнички, бяха инкрустирани със слонова кост и големи късове корал.

В продължение на три денонощия тя успя да държи всички далеч от себе си. Позволиха им да се хранят в апартамента, да се къпят и да спят там, строго охранявани от двама дворцови пазачи.

Поискаха Темпъл да прекарва всеки следобед по един час в компанията на бъдещия си съпруг. Тя настоя тези срещи да не стават в спалнята му и на тях да присъстват неговият преводач и най-малко една от прислужничките.

Султанът прие тези условия. Не се сърдеше, щом го плесваше по дебелите ръце, когато я докоснеше, и все нещо го мъмреше, като че той беше слугата, а тя — господарката. Ако някоя друга жена се беше държала така, заради това дръзко непокорство щеше да бъде бита с камшик, осакатена, а дори и нещо по-лошо.

Отвратена от този похотлив мъж, който все се опитваше да я опипва, Темпъл го отблъскваше грубо, но го изтърпяваше. А докато го ругаеше, все си мислеше, че дните на този глупав страхлив управник са преброени. Шейхът щеше да я избави от него.

Но дните минаваха и денят на сватбата наближаваше. Вярата й намаля, надеждите й отслабнаха. Изглежда, че въпреки всичко съдбата й беше отредила да стане жена на този противен султан.

Тя обаче предпочиташе да умре.

Не знаеше, че причината, поради която се чувстваше толкова сломена, беше, че хитрият Мустафа е наредил да й сипват в храната и в чашите с напитките лауданум.

Тя не можеше да проумее защо беше започнала да става апатична и отпусната и защо вече нямаше воля да се бори срещу съдбата си. Чудеше се защо не се притеснява вече толкова много. Мислите й ставаха все по-неясни.

Темпъл не проумяваше какво става с нея. Денят на сватбата настъпи.

Тя беше събудена рано сутринта и й напомниха, че по обяд ще стане жена на негово величество султана.

Беше зашеметена и много жадна. Поднесоха й лека закуска от пресни плодове и голяма златна чаша с вино от нарове. Темпъл се огледа неспокойно и попита къде са Лейла и Самира. Прислужникът, който й сервираше закуската, поклати глава, че не разбира какво го пита. Той я подкани да изпие виното и й наля още една чаша.

Темпъл се почувства съвсем замаяна, докато дойде пазачът да я изведе от апартамента й. Той й обясни на развален френски, че цялата сутрин ще я приготвят за сватбата с турския султан.

— Не! — възрази тя. — Моите прислужнички ще ме приготвят за церемонията. Лейла и Самира ще ме… Но къде са те? Защо не са тук?

Пазачът не отговори. Не обърна внимание на протестите й и я отведе от апартамента на някакво място, което не беше виждала никога дотогава — банята на султана. Двама високи евнуси нубийци с чудесно телосложение, препасани само с по една бяла ленена превръзка през слабините, я чакаха там.

Като знаеше какви са намеренията им, Темпъл се възпротиви, но силите и волята й скоро я напуснаха. Какъв смисъл имаше да го прави? Не можеше да се пребори с двамата чернокожи гиганти. Да се противи срещу тях беше безполезно и глупаво.

Пазачът си отиде, а евнусите въведоха Темпъл в банята. Стените и подпорните колони бяха от египетски алабастър и покрити с тънка златна облицовка, а таванът беше куполообразен и от стъкло с кехлибарен цвят, а проникващата през него светлина придаваше допълнителен блясък на мраморния под и златните принадлежности в банята.

Съблякоха я и я накараха да влезе във ваната, където имаше няколко мраморни скамейки, поставени една срещу друга. От всички златни чучури на чешмите потече вода, сякаш пусната с магическа пръчка. Нубийците изкъпаха Темпъл. После я избърсаха с хавлиени кърпи, поръбени със златни ивици, и я отведоха в задната част на банята. Стените там бяха светло морави и парфюмирани с розово масло, а светлината проникваше през високите, оцветени в розово прозорци. Легени от алабастър бяха поставени от двете страни на една дълга маса, покрита с мек плат, която беше издигната толкова високо, че до нея водеха стъпала.

Помогнаха й да се изкачи по стъпалата и тя легна върху подплатената маса. Ярките слънчеви лъчи проникваха през розовите прозорци и придаваха на бялата й кожа бледорозови оттенъци. Двамата евнуси се заеха да премахнат космите от тялото й. Сръчните им ръце мажеха с обезкосмяващ крем дългите й стройни крака, космите под мишниците й и около слабините й. Държаха я там повече от един час, като я мажеха, търкаха, чистеха, оглеждаха да не са пропуснали някое местенце, където са останали още някои златисти косъмчета.

Когато кожата й стана съвсем гладка и обезкосмена като на новородено бебе, я отведоха пак в банята и я изкъпаха още веднъж. След това я въведоха в друга стая с розови стени, дебел розов килим и дълга маса в средата, покрита с хавлиени кърпи. Един дълъг диван, тапициран с блестящ розов плат, беше опрян до стената, облицована с алабастър. Накараха я да легне върху покритата с кърпи маса и същите тези силни черни ръце, които я бяха къпали и бяха сваляли космите от тялото й, започнаха внимателно да втриват в кожата й ароматизирани масла. Лакираха ноктите на ръцете и краката й, сложиха и аленочервено червило на устните й и сенки на очите й.

Докато се чудеше дали този безкраен кошмар ще свърши някога, Темпъл беше въведена в друга стая. Там най-после я облякоха за сватбата.

Сресаха косата й назад и я покриха с диаманти. Те се спускаха като блестящи струи върху гърдите й, опасваха челото й, нежните й китки, глезените и врата й.

Обуха й бели атлазени чехли, спуснаха бяло фередже върху мрачното й лице, а когато й подадоха сватбения букет от бели орхидеи, сърцето й се сви.

Часът беше настъпил.

Но шейхът го нямаше.

Глава 40

Всичко беше готово.

Брачната церемония щеше да се състои на обяд върху огрения от слънцето покрив на двореца. Бяха постлани дебели бели килими, а многобройните парапети и корнизи бяха покрити с блестяща бяла коприна. Два подхождащи на обстановката стола, тапицирани с бял брокат, бяха поставени един до друг в края на дългата бяла пътека.

Големите оръдия на крайморската стена бяха готови за салюта в чест на турския султан и на неговата красива чуждестранна принцеса.

Многобройните роби и слуги на турския султан бяха облечени с най-хубавите си премени. Жените от харема се бяха нагиздили с одежди в най-различни пастелни тонове, а фереджетата им блестяха от скъпоценни камъни. Особено издокарани бяха дворцовите пазачи с безупречно ушитите си зелени униформи със златисти обшивки, а дългите краища на златистите им чалми бяха увити около брадите им.

Поканените гости носеха роби от ленена тъкан с преплетени копринени и атлазени нишки. Те бяха въвеждани в залата веднага щом оповестяха за своето пристигане.

Никой не беше дошъл с празни ръце. Подаръците им се състояха от скъпи накити, ценни картини, мраморни статуи и гоблени за стени.

Дебелият султан беше облечен за щастливото събитие с бяла атлазена роба, а по дългите й ръкави бяха прикачени бели пера от чапла. Робата му беше наистина великолепна, но малко преди да започне сватбената церемония, султанът чревоугодник, като минаваше докрай една от отрупаните с ястия празнични трапези, не можа да издържи на изкушението. Грабна цяла печена кокошка, а мазният сос потече по издутия му корем, докато лапаше лакомо.

Личният му прислужник Алван веднага дотича с мокра кърпа, за да почисти робата му.

— Остави това! — каза Мустафа, докато го отпращаше с ръка. — Много скоро ще съблека тази роба и ще се гмурна в жена си — каза той и се засмя гръмогласно на собствената си вулгарна шега. После се запъти към очакващия го сребрист стол, като се клатеше като паток.

Равномерното тиктакане на часовника от алабастър и злато приближаваше Темпъл към предстоящата й съдба. Тя беше сама.

Двамата нубийски евнуси, които така старателно я бяха подготвили за сватбата, я заключиха в луксозната бяла съблекалня. Сега тя чакаше тежкото резе да се вдигне и вратата да се отвори, което щеше да означава, че дворцовите пазачи са дошли да я вземат.

Седнала на дългата, покрита с атлазен плат скамейка, Темпъл стискаше с вдървените си пръсти букета от бели орхидеи и тъжно се взираше в отражението си в огледалата по стените. Не можеше да повярва, че това се случва.

И все пак беше истина.

Тя, Темпъл дьо Плеси Лонгуърт, щеше да стане жена на този перверзен турски султан. Потрепери, като си представи какво я очаква, преди да приключи този дълъг изтощителен ден.

Въздъхна тежко и наведе глава.

Цялата й надежда се беше изпарила.

Тежката врата се отвори шумно. Темпъл не си даде труда да вдигне глава. Не погледна нагоре и когато високият униформен пазач със златистата зелена униформа влезе в стаята с огледалата и тръгна направо към нея.

Един тих властен глас произнесе името й.

Тя вдигна стреснато глава. После примигна под фереджето и втренчи широко отворените си очи във високия униформен пазач. Мургавото му лице беше изцяло скрито от увития около лицето му шал. Не виждаше нищо друго, освен очите му.

Но би познала тези красиви черни очи, където и да е.

— Шариф! — възкликна смаяно и едва чуто, като се питаше дали това видение се е прибавило към нейните мъчения. — Шариф! — промълви още веднъж, а букетът с орхидеите падна върху белия килим.

— Да, любима — отвърна той, като свали златистия си тюрбан и кърпата от главата си и падна на колене пред нея.

Темпъл нетърпеливо вдигна фереджето от лицето си.

— Как разбра? И как успя да ме намериш?

— Чух твоя зов, Темпъл.

— Зов ли? — запита тя и го погледна недоверчиво, после докосна с пръстите си скъпото за нея лице.

Шейхът сложи ръка на сърцето си.

— О, Шариф! — възкликна тя, обляна в сълзи. — Да, зовях те, вярно е. Толкова съжалявам, че…

— Аз съм този, който съжалява. За всичко.

— Шариф, трябва да си тръгнеш и да ме оставиш. Бързай, докато не са те намерили тук. — Сложи ръка на гърдите му и усети под пръстите си ударите на сърцето му.

— Той ще те убие, той…

— Шшт, шери — прошепна шейхът, изправи се на крака и каза: — Няма да те оставя. Дошъл съм да те взема. Ще те изведа оттук.

— Това е невъзможно! — отвърна тя и поклати глава. — Няма начин да…

— Трябва да ми имаш доверие, Темпъл — прекъсна я той. — Ще го направиш ли?

— Да, о, да! — отвърна веднага тя.

— Както съм влязъл в двореца, така и ще изляза от него.

Сигурна, че той може да осъществи всичко, тя припряно изрече:

— Шариф, моите приятелки… двете жени, които щяха да ми бъдат шаферки… толкова са страдали.

Той се усмихна.

— Самира и Лейла чакат сега пред вратата. И те ще дойдат с нас. — Докосна я нежно по лицето и продължи: — За да излезем живи от двореца, трябва да вземем и щастливия младоженец с нас.

— Да вземем султана ли?

— Слушай внимателно, Темпъл… — Гласът му беше тих, но повелителен. — Имам само няколко минути да ти обясня точно как ще го направим.

 

 

Гостите с подаръците непрекъснато прииждаха.

Един голям тежък златист сандък беше донесен малко преди дванадесет часа на обяд. Разнесе се слух, че е подарък от богатия алжирски бей. Любопитните гости правеха разни догадки, докато униформеният носач — едър едноок гигант, носеше тежкия сандък и пристъпваше по белия килим на покрива.

Султанът махна с ръка на носача да се приближи и му нареди да остави тежкия сандък точно пред сребристите столове. Едрият носач се подчини, после се отдръпна назад и застана раболепно зад сандъка с ръце на гърба.

Като си представяше, че е пълен с кюлчета злато и стотици златни монети, Мустафа се наведе и постави дебелата си ръка върху златния катинар на сандъка.

Точно в този момент върху огрения от слънцето покрив се появи булката. Това отклони вниманието на Мустафа. Щом я видя, веднага забрави за златистия сандък и неговото съдържание. Очичките му светнаха, на устните му се появи щастлива усмивка, той се обърна, отпусна се тежко в сребристия стол и притисна ръце към дебелия си корем, покрит от атлазената роба.

После загледа като хипнотизиран, докато прекрасната руса жена, която след малко щеше да бъде негова съпруга, пристъпваше грациозно по дългата бяла пътека след двете хубави робини, за които бе настояла да присъстват на сватбената церемония.

Мустафа погледна зад забулените Лейла и Самира към стройното изящно същество с бяла атлазена рокля, обкичена с диаманти. Той отвори уста от възхищение.

Слюнка потече по двойната му брадичка и се проточи към бялата му атлазена роба. Той почувства, че малкият му пенис се втвърдява и се надига към провисналия му корем. Изгаряше от нетърпение да заведе тази красива руса богиня в спалнята си и да се наслади на нейната хубост.

Султанът изтри устата си с обкичения си с пера ръкав и въздъхна.

Предстоящият страстен полов акт щеше да бъде още по-приятен, като знаеше, че русокосата чужденка е открадната от омразния арогантен негодник арабския шейх Шариф Азис Хамид.

Коленете на Темпъл се разтрепериха, докато изминаваше последните няколко крачки до турския султан.

Тя погледна едрия униформен пазач, който стоеше точно зад златистия сандък. Позна Сархан, едноокия гигант, когото беше наела в началото за свой водач в пустинята, арабинът, който я беше предал на шейха. Не беше предполагала, че ще настъпи ден, когато ще се зарадва, че го вижда.

Процесията стигна до седналия на стола султан. Лейла и Самира застанаха зад празния сребрист стол. Султанът се опита да се изправи на крака и протегна ръка към Темпъл. Тя я пое, стисна дебелите му пръсти, усмихна му се кокетно през бялото прозрачно фередже и наведе устни към неговите, като че го подканваше да я целуне.

Крайно развълнуван, забравил напълно насъбралите се гости, които го гледаха, Мустафа я хвана за раменете и я придърпа към себе си. Секунда преди влажните му устни да я докоснат през фереджето, капакът на златистия сандък се отвори, един пазач изскочи от него и допря инкрустираната със скъпоценни камъни кама до гърлото на султана.

Всичко това стана толкова бързо, че многобройните пазачи и войници нямаха време да реагират. След няколко минути на стъписване и мълчание се разнесоха писъци и охкане сред изплашените гости, а някои от дворцовите пазачи вдигнаха пушките си ги насочиха към тях.

Но шейхът студено прошепна в ухото на Мустафа:

— Ако искаш да живееш, кажи им да хвърлят оръжията си.

Обзет от паника, султанът извика на пазачите да не стрелят и да хвърлят оръжията си. Занемелите гости гледаха ужасени как Шариф, допрял с едната си ръка острата кама до гърлото на турчина, а с другата държащ зареден пистолет, повлече уплашения султан по бялата пътека към изхода. Трите жени ги последваха, охранявани от Сархан.

Един дворцов пазач, който не пожела да се подчини на заповедта на господаря си, стреля по Шариф. Куршумът профуча край ухото на Шариф и Мустафа изпищя от ужас, като очакваше, че шейхът ще му пререже гърлото. Шариф веднага застреля пазача.

— Това беше за майка ми! — извика, за да го чуят всички. — Следващият ще бъде за баща ми!

— Не стреляйте! Оставете оръжията си! Веднага! — провикна се с треперещ глас султанът, докато се съпротивляваше отчаяно.

Пазачите му не можеха да направят нищо. Оставиха оръжията си и стояха безпомощно, докато Шариф отвеждаше султана от покрива, а после през двореца, градините и накрая извън стените на крайбрежния замък.

А там, скрити в храстите, изскочиха още двама от хората на Шариф. Единият грабна Темпъл на ръце, а другият — Самира, и двамата заслизаха бързо по крайбрежните скали към брега на морето, където ги очакваше една лодка.

— Моля ви — хлипаше султанът и се препъваше по скалите, — вече сте извън портите на двореца и се намирате в безопасност. Пуснете ме. Освободете ме.

Шейхът го завъртя така, че да може да го види в лицето. Черните му очи бяха студени като лед, като заговори:

— Не! Няма да те пусна! Трябваше да те убия още преди години.

— Милост! — викаше Мустафа. — Моля те… прояви малко милост.

— Единствената милост, която ще ти окажа, е да те убия бързо! — отвърна шейхът. — Защото ако имах време, щях да те мъча бавно, докато умреш, и щях да разреша на всички, които са пострадали от тебе, да гледат, докато се мъчиш.

— Пари — хленчеше султанът, — ще ти дам всичките си пари и…

— Млъкни! Дръзнал си да докоснеш жената, която обичам — извика гневно Шариф и ръката му се затегна около бялата атлазена роба на султана. — Наказанието за това е смърт!

Черните му очи бяха изпълнени с омраза, когато вдигна ножа си. Мустафа плачеше, сълзи се стичаха по бузите му и той обърна главата си настрани.

— Погледни ме, страхлив кучи сине! — заповяда му шейхът. — Нека лицето ми бъде последното нещо, което виждаш на този свят, преди да идеш да гориш в ада!

Шейхът започна да спуска ръката си надолу. Преди да успее да забие острието в сърцето на султана, един куршум, изстрелян от покрива, го улучи в гърба. Ножът се изплъзна от ръката на Шариф, очите му се затвориха и той се свлече на колене.

Темпъл чу изстрела, вдигна глава и видя, че Шариф пада на земята. Тя изпищя, опита се да се освободи от силните ръце, които я държаха, но бе понесена надолу по скалите от верния воин, който бе получил нареждане от шейха и стриктно изпълняваше неговите заповеди.

Сархан беше вече някъде към средата на скалите, когато чу изстрела.

Спря насред пътя, пусна Лейла и след като й нареди да слиза надолу, се втурна към поваления си вожд. Лейла не послуша Сархан и тръгна след него.

Той стигна до ранения си господар и с лекота го взе в силните си ръце. Чевръстата Лейла грабна покрития със скъпоценни камъни нож и хукна след дебелия турски управник. Тя тичаше след Мустафа, докато той подскачаше по скалите с учудваща пъргавина и правеше отчаяни опити да избяга.

Докато слизаше по скалите и носеше изпадналия в безсъзнание Шариф, Сархан започна да вика на Лейла да отиде веднага при лодката. Тя не се подчини на заповедта му и като хвана хленчещия султан за робата, блъсна го грубо на земята и седна с разкрачени крака върху него.

Мустафа започна да се моли за пощада, като й обещаваше всевъзможни неща. Щял да й подари царството си, ако не го убие. Искал нея и само нея. Само да го оставела жив и веднага щял да я направи любимата си султанка, на която всички щели да завиждат.

— Страхлив хленчещ пес! — отвърна му презрително Лейла и вдигна камата.

Острието докосна дебелия му врат отстрани и тя натисна силно, без да трепне, като сряза вената на шията му. Топла кръв рукна, а очите на Мустафа се разшириха от страх и болка.

— Надявам се, че си почувствал това, зъл негоднико! После обърна камата и му преряза гърлото от едното до другото ухо. Изплю се в лицето на умиращия султан, изправи се и побягна надолу по скалите.

Глава 41

Пълната тишина в пустинята беше още по-осезаема от обикновено. Мъртва тишина.

Тихата стая и смълчаният мъж, който лежеше в леглото, бяха забулени в сянка.

Слаба светлина струеше от единствената запалена лампа и сякаш обкръжаваше с ореол русата глава на мълчаливата жена, която седеше до леглото и държеше ръката на ранения.

Камъкът на пръстена беше потъмнял.

Темпъл прекара последните двадесет и четири часа до леглото на шейха. Тя присъстваше и когато френският хирург извади куршума от гърба на шейха. Беше там и когато раненият се мяташе в трескаво бълнуване.

Попиваше потта от лицето му и макар че той не можеше да я чуе, му шепнеше, че няма да го остави никога.

„Накседил, накседил“ — повтаряше шейхът неспокойно отново и отново. Темпъл знаеше, че той говори на нея, но не разбираше какво й казва.

Тариз, верният слуга на шейха, също не се отделяше от леглото на своя господар.

Той беше тук и сега, смълчан и тих като пустинната нощ. Седнал в тъмната долна част до леглото, Тариз гледаше смъртнобледия шейх и младата жена, която го обичаше. Знаеше колко страда Темпъл. Неведнъж по време на тяхното дълго съвместно бдение тя беше плакала сърцераздирателно и бе повтаряла на безжизнения шейх, че съжалява. А когато не се извиняваше на него, тя се извиняваше на Тариз.

Признаваше, че е била ужасно безразсъдна и глупава, като го е ударила по главата в онази съдбоносна сутрин и е избягала сама в пустинята. Повтаряше, че съжалява за прибързаната си непростима постъпка повече, отколкото биха могли да предполагат, и иска само да намери начин да се отплати и на двамата.

Доброто сърце на Тариз беше изпълнено с болка.

Крайно объркана, убедена, че тя е виновната за случилото се, Темпъл стискаше ръката на шейха и мълчаливо го молеше да отвори красивите си очи и да я погледне! Да се събуди. Да й проговори.

Да живее!

Наведе се и започна да целува пръстите му един по един, после допря мократа си от сълзи буза до мускулестата му ръка. Затвори очи, спомняйки си с неприятно чувство, че беше молила хората на Шариф да продължат да плават по крайбрежието, докато стигнат до някой град, където ще могат да лекуват Шариф в болница.

Но те бяха отказали.

На няколко километра от морето бяха обърнали лодката към брега. Там хората на шейха ги чакаха с отпочинали бързи коне. Четирима от тях се бяха съгласили да върнат Самира на родителите й и да отведат Лейла там, където тя реши.

Останалите, включително Темпъл и раненият Шариф, бяха потеглили веднага нагоре по хълмовете през пустинята. Тя им бе обяснявала, че така застрашават живота на шейха и че той няма да оцелее, ако не намерят лекар веднага.

Но те не я бяха послушали.

Техният вожд им бе дал заповеди, които бяха длъжни да изпълнят. Беше им наредил да се отправят веднага към пустинния оазис, независимо от това кой ще бъде ранен или убит.

Темпъл въздъхна тихо, допря студената ръка на Шариф до горещата си буза и вдигна уморено глава.

После погледна отново лицето на този загадъчен мъж, когото обичаше толкова много, и си помисли с тъга, че той е обучил верните си воини изключително добре. Те безпрекословно изпълняваха неговите решения. Следваха заповедите му, без да задават въпроси, правеха това, което им е наредил.

Тяхното сляпо подчинение можеше да му струва живота.

Темпъл поклати глава. Гледаше лицето на любимия си човек и се питаше как ще продължи да живее, ако той умре.

— Обичам го, Тариз — промълви отчаяно, като продължаваше да гледа само Шариф, — а го убих.

— Не, Темпъл — отговори той. — Шейхът ще оживее. Шариф е много силен и не може лесно да бъде убит.

Тя се усмихна вяло.

— Може би си прав. Вие, арабите, сте по-издръжливи от нас.

Тариз също се усмихна и отговори:

— Шариф не е арабин.

Темпъл учудено го погледна:

— Не е арабин ли?

Тариз въздъхна и кимна. После стана, заобиколи голямото абаносово легло и й се усмихна мило.

— Може би е време да научиш нещо повече за шейх Шариф Азис Хамид.

— Да, моля те. Разкажи ми — отвърна тя, като го гледаше втренчено. — Разкажи ми всичко.

Дребният слуга придърпа един стол и седна до Темпъл. После започна да й разказва тайните от миналото и така тя научи истинския произход на шейха.

Тариз й разказа как преди много години той и старият шейх намерили Шариф и родителите му в северната част на пустинята. Темпъл отвори уста от изумление, когато той заговори без емоции за мъките и унижението, които майката на Шариф изтърпяла в ръцете на жестоките турци.

Темпъл веднага си спомни, че Шариф бе извикал: „Това беше за майка ми!“, когато беше застрелял един от дворцовите пазачи на Мустафа.

— Истинското име на Шариф е Крисчън Телфорд — каза Тариз. — Биологичните му родители бяха сър Албърт Телфорд, благородник с титла, и жена му Морийн.

Лорд и лейди Рейвън. Крисчън беше техният единствен син.

Отворила широко очи, Темпъл поглеждаше ту към Тариз, ту към Шариф и накрая каза:

— Но кожата му е тъмна и…

Мъжът продължи:

— Майка му беше красива черна ирландка. Кръвта на маврите е текла във вените й. Шариф е наследил нейния цвят на кожата.

Тариз продължи да разказва на Темпъл как старият шейх е отгледал Шариф като свой син. Изпратил го да учи в Англия, защото такова било предсмъртното желание на майка му.

— Знае ли Шариф всичко това?

— Да. Беше му казано, когато навърши пет години. Старият шейх му обясни всичко. Когато Шариф замина да учи в университета, той му каза, че ако после не иска да се върне да живее в пустинята, той ще го разбере.

— Но Шариф се е върнал. Той е предпочел този живот пред титлата.

Тариз с гордост отбеляза:

— Да. По рождение е англичанин, но сърцето му е на арабин.

Двамата продължиха да разговарят тихо, докато мина дългата нощ. Темпъл задаваше много въпроси, като се интересуваше от всичко, свързано с Шариф, слушаше, кимаше с глава и се мъчеше да запамети всичко, което беше научила за мъжа, когото обичаше. Накрая попита:

— Защо, Тариз? Защо Шариф ме отвлече и ме доведе тук?

— Видяла си заловеното писмо, предназначено за вуйчо ти, нали?

— Да. То беше у Мустафа. Но все още не разбирам защо Шариф…

— Той никога не е имал намерение да ти причини нещо лошо — отговори Тариз. — От много години, още преди да сте били родени и двамата с него, Дьо Плеси доставяше оръжия на омразните турци.

— И въпреки това Шариф…

— Да. Той рискува живота си, за да те спаси.

— О, Шариф! — прошепна тя, като гледаше влюбено мургавия мъж, който лежеше в леглото.

— Шариф се опита — продължи Тариз — като стария шейх преди него, да убеди твоето семейство, че смърт и унищожение грозят арабите от страна на турците, които Дьо Плеси въоръжава. Шариф настояваше и използваше всички възможни средства да накара оръжейната компания да спре да снабдява турците с оръжия и амуниции. Те не искаха да го послушат.

Прислужникът изведнъж стана от стола си, заобиколи леглото и тръгна към абаносовия сандък. Взе от там една празна гилза, която беше извадил от джоба на окървавените дрехи на Шариф. После се върна и показа гилзата на Темпъл.

— Вземи я — каза той — и погледни какво пише в края й.

Темпъл я взе и я разгледа. Въздъхна дълбоко, като видя инициалите на производителя.

Дьо П.

— Тая гилза намерихме в ръчичката на малкия Шариф, когато ги открихме в пустинята преди тридесет и четири години — обясни Тариз. — Хората на Ага Хюсеин бяха убили баща му с куршумите, с които ги е снабдявала оръжейната компания на Дьо Плеси.

Темпъл поклащаше глава и си представяше как деветмесечният Шариф е стискал гилзата в малкото си юмруче, докато е седял до умиращата си майка.

— О, Господи, не! — прошепна тя.

Тариз продължи:

— Турците от Отоманската империя са безмилостни и избиха много от нашите хора. Техните оръжия са по-модерни от нашите и по-многобройни. Всяка схватка с тях се превръща в кървава баня, всяка битка завършва с погром за нас.

Темпъл нищо не каза.

— После разбрахме, че вуйчо ти Дьо Плеси е бездетен и те обича като собствена дъщеря.

— Да, така е — потвърди тя.

— Шариф те отвлече и изпрати телеграмата, защото беше сигурен, че вуйчо ти ще направи всичко, за да бъдеш пусната на свобода. Така щеше да го спре да изпраща оръжия на турците. — Тариз въздъхна уморено и продължи: — Но както сега разбрахме и двамата с тебе, телеграмата не е стигнала до Дьо Плеси.

— Не е — прошепна тихо Темпъл. — Хората на Мустафа са заловили посланието му. Именно така турският султан е научил за мене и е разбрал, че съм тук.

— Да — отговори Тариз. После изчака Темпъл да каже нещо.

Тя мълчеше със затворени очи, изумена и смазана от всичко, което беше научила. Накрая Тариз стана, погали я по рамото и каза:

— Ще бъда отвън, ако ти потрябвам за нещо.

Темпъл отвори очи и кимна. Той тръгна към изхода.

— Почакай, Тариз — спря го тя.

— Мога ли да направя нещо за тебе? — попита старецът.

Тя поклати отрицателно глава и запита:

— Какво точно значи „Накседил“?

Тариз се усмихна и обясни:

— Хубавице моя.

След като Тариз излезе, Темпъл седя дълго време, стиснала празната гилза.

Шариф простена и тя веднага забрави всичко останало. Стана бързо от стола си и остави празната гилза върху нощното шкафче. После седна внимателно край леглото и загледа Шариф.

Хвана ръката му, наведе се и обсипа красивото му лице с целувки, като му шепнеше, че тя го обича и винаги ще го обича. Ще може ли и той да я обикне?

Поне малко.

Темпъл остана до ранения Шариф през цялата дълга нощ, като го докосваше, целуваше и му нашепваше любовни думи.

Призори дългите черни мигли на Шариф започнаха да потрепват. След малко той отвори очи и видя измореното, разплакано лице на Темпъл, надвесено над него.

— О, любов моя — промълви тя с облекчение, — най-после се събуди. Слава Богу!

— Как ме нарече? — запита той.

Тя се усмихна:

— Любов моя. Ти си моята любов, Шариф, независимо от това дали искаш или не. Обичам те и винаги ще те обичам.

Неочаквано красивите му очи се премрежиха от сълзи и той каза:

— Не, Темпъл. Не можеш да ме обичаш. Това не е възможно.

— Не искам разрешение от тебе. Само ти казвам, че те обичам.

— Забрави ли вече? Аз те отвлякох.

— Нищо не съм забравила. Но това не е важно.

— Бях жесток и безсърдечен с тебе.

— Толкова жесток и безсърдечен, че рискува живота си, за да ме спасиш.

— Нашите традиции са…

— Нашите традиции ли? — запита Темпъл и поклати глава неуверено.

— Ти си американка, а аз съм арабин.

— Не, не си арабин. Англичанин си, скъпи ми Шариф. И при това си английски лорд.

Той се намръщи и обясни:

— Но живея като арабин.

Тя се усмихна.

— Сега ще извикам лекаря — каза, целуна го по устните и добави: — Почивай си сега, любими, а като се оправиш, ще те убедя, че трябва да ми позволиш да те обичам.

Глава 42

Шейхът стоеше под сенчестия навес на шатрата. Лицето му беше напрегнато, а погледът му беше отправен в някаква далечна точка на северния хоризонт. Часът беше настъпил. Тя щеше да си отиде днес. Тази сутрин.

Шариф отиде в края на навеса, хвана се за подпорния стълб и преглътна с мъка.

Болката от раната в гърба му беше нищо в сравнение с тази в сърцето му.

Беше изминала една седмица, откакто френският лекар беше извадил куршума. За съжаление, мислеше си Шариф, Темпъл не можеше да бъде извадена така лесно от сърцето му. Раната от куршума беше започнала вече да заздравява и той беше възвърнал голяма част от предишната си сила, но раната в сърцето му нямаше да заздравее никога.

Шариф си пое мъчително въздух и извади от джоба на бялата си ленена риза цигара. Запали я, издиша дима и си повтори за хиляден път, че постъпва правилно. Не можеше да мисли за себе си. Най-важното беше Темпъл да е щастлива.

Предишната вечер той се бе помъчил да я накара да разбере, че така е най-добре. Нейното място беше в Америка, при семейството и приятелите й. Тя беше американка, а независимо от това каква кръв течеше във вените му, той си оставаше арабин. Затова я изпращаше в родината й.

Откакто дойде в съзнание и видя красивото й лице, надвесено над него, Шариф изпитваше мъчителни колебания. От този незабравим момент бяха изминали няколко денонощия, които бяха най-щастливите, но и най-мъчителните в целия му живот.

Шариф винаги взимаше решенията си бързо, но сега беше изпълнен с колебания и съмнения. Точно когато решеше, че трябва да я пусне да си отиде, тя вдигаше очи от книгата, която му четеше, усмихваше му се влюбено и той се разколебаваше.

Трудно можеше да се устои на тази жена. През тези дни тя го изненадваше с всестранно развития си ум и с качества, които не беше подозирал, че притежава.

В дадени моменти, когато не можеше да прикрие болките си, тя беше внимателна и състрадателна милосърдна сестра, като бършеше с мокра кърпа зачервеното му лице, сменяше окървавените му превръзки и го окуражаваше с нежни, гальовни думи.

Щом болките стихнеха, а той се успокояваше и усещаше, че го наляга сладка дрямка, тя го поглеждаше, а красивите й изумрудени очи бяха изпълнени с любов, като казваше:

— Ще дойда веднага щом се събудиш. Никога няма да те оставя.

А в онези приятни моменти, когато пулсиращата болка намаляваше и той се почувстваше по-добре, тя го развличаше със забавни историйки. Беше чудесна имитаторка, можеше да имитира Тариз, Чонси и него — приказния принц, а той се смееше.

А когато състоянието му започна бързо да се подобрява, имаше такива моменти, изпълнени със сладко терзание, когато тя си събуваше чехлите, качваше се на леглото, изтягаше се до него и обсипваше с целувки лицето, шията и гърдите му, като се галеше като котенце и му шепнеше нежно всички онези забранени неща, които щеше да прави с него, когато той се оправи напълно.

Миналата нощ обаче той и съобщи:

— Изпращам те в родината ти, Темпъл. Утре.

Тя го погледна с болка, но нищо не каза. Той продължи:

— Моите хора ще те придружат до крайбрежието, а оттам ще заминеш веднага за Франция. От Франция ще идеш до Англия, за да отплаваш за Америка. — Опита се да се усмихне, но не успя. Настъпи дълго напрегнато мълчание. После той нежно добави: — Темпъл, няма да можем да живеем заедно. Моят дом е тази пустиня.

— Можеше да стане и мой дом — със сълзи в очите отвърна тя.

Шариф поклати отрицателно глава.

— Има — каза — една стара арабска поговорка, която гласи: „Присадените дървета рядко дават плод.“

Но сега, докато стоеше тук при изгрев слънце и гледаше към пустинята, Шариф почувства, че не му достига въздух.

Въпреки че не се чуваше нито звук, знаеше, че Темпъл е излязла от шатрата и стои наблизо. Чувстваше осезаемо нейното присъствие. Струваше му се, че може да сложи нежно ръката си върху рамото й. Хвърли цигарата си и бавно се обърна.

Темпъл, облечена почти със същото облекло, както в деня, когато я беше довел тук, стоеше там, но не гледаше към него. Сбогуваше се с Рикия. Прислужницата рядко изразяваше чувствата си, затова Шариф се изненада, когато черните очи на Рикия плувнаха в сълзи.

— Довиждане, Рикия — каза нежно Темпъл. — Прегърна арабката и добави: — Знам, че не можеш да разбереш думите ми, но се надявам, че по тона ми ще схванеш тяхното значение. — Отдръпна се и се усмихна на разплаканата Рикия.

Смутена от това, че не е могла да скрие чувствата си, Рикия пусна Темпъл и влезе обратно в шатрата.

После дойде ред да се сбогува с Тариз.

Дребният жилав мъж, който винаги се усмихваше, тази сутрин беше мрачен. Той се доближи до бялата шатра и се поклони, а очите му бяха тъжни.

Темпъл топло му се усмихна и тръгна към него с протегната ръка. Той я взе, после я притегли в прегръдката си и я притисна силно.

— Ще ми липсваш много, Тариз — прошепна тя.

Той отговори:

— Сърцето ми сега прилича на мъртвата южна арабска пустош.

След това я прегърна отново и когато я пусна, Темпъл видя сълзите в очите му.

Тя го погали по рамото и се загледа след него, докато той се отдалечаваше бързо и бършеше сълзите си.

Конниците се събираха край лагуната. Един коняр водеше оседлания Тоз.

Темпъл изправи рамене, пое си дълбоко дъх и тръгна по килима пред сенчестия навес. После се приближи до Шариф и заговори:

— Оръжията и амунициите на Дьо Плеси ще престанат да пристигат при турците. Обещавам ти. — Наведе глава и продължи: — Но те уверявам, че ще ти липсвам до края на живота ти.

— Почакай… — проговори накрая шейхът и протегна ръка към нея.

— Не! — отговори твърдо Темпъл и се отдръпна от него. — Не ме докосвай! И не ме гледай. — Пое си дълбоко дъх и добави: — Не ме гледай, като си заминавам.

Последните й думи се врязаха като кама в изтерзаното му сърце. Шариф пъхна палци в колана си и се загледа в жената на своите мечти, която си отиваше завинаги.

Обзет от дълбока мъка, той стисна зъби, за да не заплаче.

Шейхът никога не показваше слабост, нежност или тъга. Беше добре обучен от стария шейх.

Темпъл вдигна високо глава и тръгна към чакащия я кон.

Знаеше, че Шариф я гледа. Усещаше очите му, тези красиви черни очи, тъмни като нощта, които следяха всяка нейна крачка.

Това беше най-дългият път в живота й.

Накрая стигна до оседлания Тоз, който потропваше с копита, докато я поздравяваше с радостно цвилене. Тя отказа на коняря да й помогне да се качи, взе юздите от ръцете му и пъргаво се метна на седлото.

Веднага подкара коня, който препусна напред. Избраните от Шариф придружители се приготвиха да я последват.

Шейхът стоеше като закован на мястото си, както беше стоял дотогава.

Той се беше изправил под сенчестия навес и гледаше как тя се отдалечава с коня си. После видя как придружителите й оправиха конете си и препуснаха след нея.

Той гледаше, докато хората се отдалечиха толкова много, че заприличаха на малки черни точици.

И изведнъж не можа да издържи повече.

Почувства, че гърдите му ще се пръснат.

Нададе звук, подобен на вой, и извика да доведат коня му. Усмихнатият Тариз веднага доведе оседлания Принс.

— Бързай! — подкани го Тариз и се засмя до уши. — Трябва да бързаш!

После дребният слуга застана под яркото слънце и започна да плеска радостно с ръце, когато господарят му възседна потропващия от нетърпение кон и препусна през горещите пясъци.

Като препускаше лудо, шейхът настигна групата след няколко минути. Темпъл погледна през рамо, видя, че Шариф се приближава към тях, и се засмя щастливо.

Свали тропическата си каска, хвърли я на земята и размята дългите си руси коси. После пришпори Тоз, който се отдели от конниците, готова да изпита трепета от надбягването.

Шейхът бързо настигна своите конници. След като се изравни с тях, той вдигна дясната си ръка. Рубинът на пръстена му просветна с огненочервения си блясък. Направи знак на хората си да се върнат обратно.

Ездачите се засмяха, подсвирнаха с уста, покорно се обърнаха и се насочиха обратно към лагера.

Шейхът препускаше напред с широка усмивка на уста.

С развяваща се от вятъра коса, с усмивка, широка като арабската пустиня, с грейнали от радост очи, Темпъл подканваше верния Тоз да препуска все по-бързо и по-бързо, за да изпреварят черния жребец, който ги преследваше.

Смелият Тоз беше напрегнал всичките си сили, но не можеше да издържи срещу мощния демон Принс. И слава Богу!

Темпъл погледна през рамо и видя, че Принс се изравнява с потъналия в пяна Тоз. Още десетина метра жребците препускаха един до друг. След това шейхът уви юздите около предната част на седлото си и започна да управлява жребеца само с натиска на коленете си.

Протегна ръце към Темпъл и тя нетърпеливо го прегърна, докато я издърпваше от гърба на Тоз и я слагаше на седлото пред себе си.

Като се смееше и плачеше едновременно, Темпъл обсипваше с целувки лицето на Шариф и го питаше:

— Какво ви забави, милорд?

— Не ме наричай така, Темпъл — отговори той и я притисна по-близо до себе си. — В сърцето си аз си оставам Шариф Азис Хамид, арабинът.

— Е, добре тогава, мой пустинен шейх, целуни ме и ми кажи, че ще ме направиш своя първа и единствена жена.

— Ще го направя — отговори той и обърна Принс обратно към оазиса. — Но може да останеш вдовица, когато семейството ти научи за твоята женитба.

Глава 43

Дворецът в Изумрудения град на Средиземно море

Един изпълнен с благоухания есенен следобед през 1898 г.

Рубинът проблясваше на ярката слънчева светлина.

Шестте лъча на скъпоценния камък изпускаха блестящи звездички, заради които беше получил името си „Звезден блясък“.

Вадеха го от прочутите мини на Могок в Бирма, родината на едни от най-красивите рубини в света.

Този беше от най-ценните камъни заради особения кървавочервен цвят, наречен „кръв от гълъб“.

Магически свойства се приписваха на камъка. Вярваха, че този изключително търсен скъпоценен камък носи спокойствие и благоденствие на своя притежател, който го носи като талисман.

Според легендата редкият рубин, чийто цвят е като кръвта на гълъба, може да предупреждава своя притежател за предстояща опасност, като променя цвета си до черен и не си възвръща нормалния цвят, докато опасността не премине.

Рубинът, попаднал в светлината на топлото средиземноморско слънце, беше блестящ и яркочервен.

Всички рубини са ценни. Но тези с тъмночервения цвят и с повече от три карата са сред най-редките. Този рубин беше повече от шест карата.

И беше само един от многото в големия наниз от блестящи рубини от Бирма.

Жената, която носеше този великолепен наниз, седеше на огромно бяло легло, обсипано с листа от кървавочервени рози. Тя седеше спокойно в средата на леглото, облегнала гръб на високата му подплатена лицева рамка, на която бяха наредени възглавнички с бели атлазени калъфки. Тя не помръдваше. Дори не обръщаше глава. Седеше напълно неподвижно и все пак изглежда се чувстваше удобно.

Светлоруса жена с необикновена красота, грациозна и изтънчена, тя изглеждаше напълно уверена в себе си.

Носеше само един наниз от рубини — сватбения подарък от любящия й съпруг.

Освен рубините тя нямаше нищо друго по себе си.

Също както високия мургав мъж, който идваше към нея.

Шариф беше свалил копринения си халат, който бе наметнал малко преди това, когато чуха някакво настойчиво почукване по вратата на спалнята.

Пръстенът с рубина „Звезден блясък“ на пръста му проблясваше на следобедното слънце, докато Шариф се връщаше в леглото при жена си.

Той показа на Темпъл телеграмата и отново се настани в леглото при нея, докато тя нетърпеливо разкъсваше жълтия плик. Сложи тъмната си ръка на бедрото й, докато тя четеше на глас телеграмата, а очите й грееха от щастие.

Родителите й им изпращаха най-сърдечните си благопожелания за щастие. Вуйчо й се заклеваше, че няма вече да изпраща оръжия на турците. Но и той, и родителите й искаха да се видят с младоженците в Америка или в Арабия, където на тях ще им бъде удобно.

— Скъпи, можем ли да идем на кратко посещение там? — попита Темпъл, остави телеграмата и погледна с надежда съпруга си.

Откъм голямата мраморна тераса, която гледаше към Средиземно море, духаше силен есенен вятър и соленият въздух беше изпълнен с аромата на червените жасмини от невидимата градина.

Вятърът раздвижи тънките пердета в огромната спалня и докосна нежно голите им сгорещени тела.

Шариф взе телеграмата от Темпъл и я остави настрана. После прегърна съпругата си и каза:

— Не мога да напусна пустинята завинаги, любима, знаеш това. — Темпъл сложи ръка на гърдите му и кимна. Той продължи: — Но за да ти доставя удоволствие, съм съгласен да прекарваме половината от времето си в Лондон и Америка.

Темпъл плъзна ръка по гърдите му. После тя го погледна в очите, усмихна се и обясни:

— Не съм сигурна, че ще бъда вече напълно щастлива в Америка. — Целуна го нежно по брадичката и добави: — Ти ме разглези, арабино.

Той се засмя доволен. Отговорът й му хареса. Притисна я по-силно към себе си и й прошепна:

— Накседил — хубавице моя, още не съм започнал да те глезя.

И шейхът целуна невестата си, нежно я побутна да легне по гръб върху разпръснатите розови листенца и започна наистина да я глези.