Нан Райън
Керван за Багдад (32)

Глава 32

— Да му се не види, Темпъл! — възкликна Чонси късно една вечер, след като тя отново го беше победила на шах.

Наближаваше полунощ.

Чонси седеше на дивана, забил лакти в коленете си, докато обмисляше следващия си ход. Темпъл седеше на земята срещу него и се подпираше на ниската абаносова масичка пред шахматната дъска с черните и белите фигури от слонова кост. Шариф отново пушеше една от цигарите си „Картие“ и беше излязъл пред шатрата.

Откакто бе приключила вечерята преди два часа, той няколко пъти излизаше навън. Щом излезеше пък, ставаше нетърпелив да влезе отново вътре. Като останеше в стаята, ставаше нервен и раздразнителен и отново излизаше навън да погледа звездите в небето над пустинята. Когато се върна, се разхожда нервно известно време, после се отпусна в единия край на дивана, където седеше Чонси. Прехвърлил крак през страничната облегалка на дивана, Шариф се загледа в Темпъл, докато тя бързо нареждаше шахматните фигури за следващата игра.

Тя и Чонси се смееха, докато спореха кой от тях е по-добрият шахматист. Зелените й очи грееха от задоволство, а страните й бяха порозовели. Беше облякла вечерната рокля от светлозелен шифон, която Шариф харесваше най-много. Цветът й подхождаше на зелените й очи, бялата й кожа и златисторусите й коси. Веднъж, когато се бяха любили страстно, в момент на слабост той бе имал глупостта да й каже, че изглежда толкова хубава с тази рокля, че би трябвало да носи само нея.

Докато гледаше как леко подскача и пляска с ръце винаги когато направи някой умен ход, и се усмихва щастливо на най-добрия му приятел, Шариф съжали, че не й е казал, че не харесва тази рокля. Трябваше да й забрани да я носи. Един мускул трепна на лицето му, когато Темпъл се наведе напред, за да проучи по-добре шахматната дъска. При този наглед съвсем безобиден жест се разкриха още повече и без това твърде разголените й пищни гърди.

Шариф започна да ненавижда тази проклета рокля. Ненавиждаше и нея.

Той стана отново от дивана и излезе навън.

— Какво му става на Студените очи? — запита Чонси, когато Шариф излезе.

— Нямам никаква представа — отвърна Темпъл. Тя придвижи офицера си, но го върна веднага назад. — Пък и това не ме интересува.

Двамата се засмяха.

Продължаваха да се смеят и когато шейхът влезе отново в шатрата и заяви с равен спокоен глас:

— Минава дванадесет часът. Вече съм изморен.

— Няма да те задържаме — отвърна Чонси, като се подсмихна дяволито и намигна на Темпъл. — Върви да си лягаш, моето момче.

Те не забелязаха ревността, която се изписа в черните очи на шейха, докато им обръщаше гръб.

Темпъл не предполагаше, че Шариф се вбесява всеки път, когато я види, че се смее и говори с Чонси. Тя не подозираше, че нейното засилващо се приятелство с едрия дружелюбен тексасец тревожи мургавия, неразгадаем мъж, който не показваше други чувства, освен страстта си, която се разгаряше между тях в тъмните, нощи.

Темпъл харесваше компанията на Чонси. Той беше не само забавен, но и знаеше интересни новини и клюки от Европа и Щатите. Чувстваше се добре с приятния тексасец и й се струваше, че го е познавала цял живот. Смееше се на многобройните му вицове, кикотеше се като хлапачка, когато той се шегуваше с нея, и непринудено го поздравяваше, като обвиваше ръцете си около врата му, когато беше отсъствал цял ден от лагера. Радваше се на неговата компания. Той беше неизчерпаем извор на информация за загадъчния Шариф. Чонси обичаше да я забавлява с историйки от времето на техните бурни дни в Оксфорд и още по-бурните нощи в луксозните клубове.

И все пак й разказваше само това. Темпъл подозираше, че той знае много повече за Шариф, отколкото й разкриваше. Повечето от неговите отговори на въпросите й бяха двусмислени и неопределени, а после той бързо сменяше темата на разговора.

Неведнъж го беше питала защо синът на един арабски шейх е бил изпратен да учи в Англия. Защо не във Франция? Всеки път, когато му беше задавала този въпрос, той бе вдигал рамене и беше отговарял:

— А защо не в Англия? Та нали в крайна сметка Шариф е знаел вече добре френски и е искал да изучи и английския език и английските нрави. Желаел е да получи всестранно образование.

Когато го молеше да й каже защо Шариф я е отвлякъл и я е довел в това село в пустинята, Чонси я поглеждаше с големите си сини очи, в които се четеше голямото му желание да бъде напълно честен с нея. Но казваше само:

— Темпъл, скъпа моя, познавам Шариф по-добре от всеки друг и мога да те уверя, че той никога няма да те нарани. Не трябва да се боиш от него.

— Защо си толкова сигурен? — запита Темпъл.

— Сигурен съм — отговори той и после добави: — Имам предвид физически. — При което се изчерви.

Темпъл го разбра много добре. Той не се доизказа, но имаше предвид, че Шариф може да я нарани много по-дълбоко и трайно. Тя знаеше, че това е така. Емоционално щеше да страда от своята необичайна връзка с красивия шейх, разпъвана между любов и омраза.

И все пак Чонси успя да й разкаже много неща, а на Темпъл не й омръзваше да слуша за мъжа, когото познаваше само като шейх Шариф Азис Хамид.

Когато Шариф беше с тях, тя една успяваше да откъсне очи от него. Чонси забеляза, че тя прави невероятни усилия да не поглежда към приятеля му, но не успяваше да се въздържи.

В началото той предположи, че тя се изнервя от присъствието на Шариф. Наистина имаше причина да бъде напрегната, когато е близо до него, и сигурно затова бе винаги нащрек и често поглеждаше към Шариф, за да следи неговите променливи настроения.

Но беше сгрешил. Тя не се боеше от Шариф, а беше влюбена в него. Ама че е бил глупав, като е предположил нещо друго! Жените бързо се влюбваха в приятеля му. Той беше държал Темпъл в това село в пустинята повече от един месец. Беше наивно да се предполага, че тя е живяла и спала другаде, освен в неговата шатра и в друго легло, освен неговото.

За доброто на Темпъл се надяваше, че греши.

Защото той познаваше много добре своя добър приятел. Красивият англичанин, който живееше като арабин, пленяваше жените без особени усилия и те не означаваха нищо за него. Някои от любовниците на Крисчън Телфорд бяха най-желаните жени в Европа. И всички те, повечето от които бяха аристократки с титли, се бяха влюбвали до уши в него. Но нито една от тези връзки не беше продължила дълго. Той беше неспокойна натура, човек, който бързо се насища. Пламналата му към някоя жена страст бързо охладняваше, след като я бе притежавал. След бързата му победа следваше и скорошно разочарование. Възбудата от преследването на някоя жена, подобно на това при лова, беше изчезвала с улавянето на плячката.

Дали Крисчън беше успял вече да покори Темпъл, както бе покорявал всички жени, до които се бе докосвал? Дали и тя щеше да бъде изоставена и забравена, както всички останали преди нея?

Или беше вече твърде късно да бъде спасена?

Един следобед, две седмици от заплануваното едномесечно гостуване на Чонси, той разбра, че е започнал внимателно да оглежда Темпъл. Шариф пак го нямаше в селото, а Чонси и Темпъл бяха край езерото, седнали върху дебело цветно килимче, и играеха на покер.

Темпъл приличаше на безгрижно младо момиче, което седеше на земята по турски и босите й крака се подаваха изпод полата на тънката й лятна рокля.

Разкошните й златисти коси бяха вдигнати небрежно нагоре, но няколко непокорни кичура се бяха изплъзнали и се спускаха покрай страните й. Тя бе прехапала горната си устна и беше разперила внимателно картите си, като ги държеше близо до гърдите си, за да не може той да ги вижда. Беше успяла да вземе добра карта и всеки път зелените й очи светваха от задоволство, когато вземеше и друга такава карта.

Като я гледаше сега, Чонси почти не можеше да повярва, че това е известната наследница, една от най-красивите жени в света, а и една от най-богатите. Струваше му се, че е невъзможно. Тя беше толкова земна и мила, макар и в същото време темпераментна, интелигентна и дръзка, както я обрисуваше жълтата преса. Но беше и нещо много повече. Беше сладка, находчива и чувствителна. И имаше силно развито чувство за хумор. И също като него не обичаше лицемерните преструвки.

Чонси я гледаше очарован и си представяше красивата Темпъл в своя дом в тексаското си ранчо в югозападната част на Америка. Представяше си я и извън ранчото, яхнала някой от буйните му коне, с коси, развени около усмихнатото й лице. Виждаше я елегантно облечена и обкичена с блестящи диаманти, седнала в горния край на дългата му маса за гости, докато забавлява кокетно богатите скотовъдци, банкери и политици.

И ако не успееше да спре дотук, можеше да си я представи и в горния етаж на къщата си, облечена с атлазен пеньоар, с дълги златисторуси коси, разпилени по нежните й рамене.

Чонси разтърси глава, за да проясни мислите си.

Разбра, че е време да напусне селото на Шариф. Не можеше да остане още две седмици и да не се влюби в красивата Темпъл Лонгуърт. Обаче смяташе, че няма абсолютно никакъв шанс тя да му обърне внимание. И как би могла, когато вероятно е влюбена до уши в Шариф?

Той трябваше да разбере дали това е така.

— Знаеш ли какво мисля, моето момиче? — запита той уж случайно, като остави слабите си карти и се изтегна мързеливо назад.

— Кажи ми, о, мъдрецо! — отвърна тя. Чонси изчака, докато тя вдигна очи към него.

— Мисля, че си влюбена в стария ми приятел Студените очи.

Напълно неподготвена за такова изказване, Темпъл го загледа продължително.

— Това е най-обидното нещо, което съм чувала в живота си — отговори и като цъкна с език, добави: — Забрави ли, че този… този… пустинен пират ме отвлече?

— А ти забрави ли? — попита той.

Настъпи дълго мълчание.

— Не съм. Губещият раздава картите. Размеси ги — каза тя накрая и неспокойно отметна глава назад. — Престани да ме гледаш така. За твое сведение аз съм напълно нормална и никога не ми е било трудно да бъда разумна. Тук съм държана против волята си и страшно искам да напусна това ужасно място и шейх Шариф Азис Хамид. Пък и искам да те уверя, че ако някога се влюбя, което всъщност не смятам да правя, то със сигурност няма да бъде в престъпния арабски главатар, който ме отвлече и ме доведе тук, в тази изолирана и загубена дупка на ада. И ако нямаш нищо против, бих искала да сменим темата на разговора. Цепи!

Чонси само кимна с глава. Той разбра отговора. Темпъл беше влюбена в Шариф.

— Стана страшно горещо тук навън — заяви тя, събра картите и ги хвърли на килимчето. — Може ли да довършим тази игра друг път?

— Да, скъпа. Разбира се.