Нан Райън
Керван за Багдад (5)

Глава 5

Пет седмици по-късно

Ал Мурай. Арабския полуостров

Темпъл дьо Плеси Лонгуърт се намръщи, когато влезе в препълнената кръчма една ранна юнска утрин. Посетителите спряха да закусват, загледаха я и започнаха да си шушукат нещо по неин адрес. Без да им обръща внимание, Темпъл тръгна уверено към малката маса на сенчестата каменна тераса, където я чакаше главният й водач Сархан.

Облечена подходящо за суровите земи, през които щеше да пътува, тя носеше плътно прилепнали до тялото си бричове за езда от здрав, брезентов плат, бяла блуза с дълги ръкави и кафяви ботуши от гладка италианска кожа. На ръцете си бе сложила кафяви ръкавици от телешка кожа, под мишницата си държеше солидната тропическа каска, а вътре в нея беше пъхнала бял копринен шал.

Темпъл чувстваше неодобрителните погледи на чужденците, които я следяха с очи. Но това не я притесняваше. Хората често я заглеждаха. Тя отдавна беше разбрала, че като наследница на Дьо Плеси всяка нейна крачка е наблюдавана и коментирана.

Обаче тези хора я разглеждаха не защото беше от фамилията Дьо Плеси. Те я гледаха и си шушукаха, защото не одобряваха облеклото й. Но те не знаеха, че тя ще пътува в трудните условия на пустинята и няма намерение да започне такова пътешествие, облечена с дълги поли и тежки ризи.

Нейният водач Сархан стана, когато тя стигна до масата. Този брадат великан с черна превръзка на дясното око, беше облечен с тъмно „тобе“ — традиционната за всички араби дълга роба. Неговият „гутрах“, тоест тюрбан, беше завързан с черни вълнени връзки под брадата. Той я погледна неодобрително със здравото си око, но после се усмихна учтиво, поздрави я почтително и преди да седне, мина зад нея, за да й дръпне стола.

— Хората с багажа тръгнаха преди нас — уведоми я. — Ще се срещнем с тях в оазиса, където ще преспим първата нощ.

Темпъл кимна, взе малката бяла чашка, поставена пред нея, отпи от горчивото черно кафе и неволно направи гримаса, но после се усмихна. Кафето имаше ужасен вкус, но какво значение имаше това! Тя бе тръгнала на изключително вълнуващо приключение, изпълнено с изненади и опасности. Каква късметлийка беше! И колко бе щастлива, че има такъв чудесен живот.

Докато Сархан я уведомяваше как са се подготвили и какво ще правят през първия ден на пътешествието, Темпъл си помисли за братовчед си Рупърт, който остана в Лондон. Тя беше благодарна на съдбата, че той не е с нея, и й беше приятно, че като погледнеше през масата, виждаше суровите, мургави и спокойни черти на Сархан, а не червендалестото топчесто лице на братовчед си. За него щеше да е отегчителна всяка минута от голямото приключение, а това щеше да помрачава и нейното настроение. Радваше се, че тръгна сама. Нетърпелива и смела, Темпъл изпитваше удоволствие от мисълта, че през следващите два месеца никой от тези, които познаваше, нямаше да я търси, да й праща телеграми или да й разваля удоволствията, по какъвто и да е начин. Това много ценно за нея пътешествие си беше само нейно и тя смяташе да се наслаждава на всеки момент от него.

Искаше й се вече да потеглят и тя нетърпеливо се въртеше на стола си, докато Сархан спокойно сърбаше четвъртата си чаша кафе. Когато накрая вдигна бялата салфетка и изтри устата си, Темпъл припряно попита:

— Готови ли сме сега да потегляме?

Сархан внимателно постави салфетката на масата, усмихна се и отговори:

— Не още.

— Не ли? А защо?

— Първо трябва да отидем на пазар — отвърна едрият арабин и се изправи.

Темпъл също стана.

— На пазар ли? Не искам да ходя да пазарувам. Имаме всичко необходимо.

Той повтори:

— Не всичко.

Темпъл се ядоса, че трябваше да напусне сенчестата хотелска тераса и да тръгне по тясната улица, пълна с хора.

Като я хвана с голямата си ръка за лакътя, арабинът я поведе край сергиите на пазара, където бяха струпани камари цветя, плодове и зеленчуци. Търговците подвикваха на минувачите, които минаваха край тях, и им хвалеха стоките си. Сархан спря пред една малка сергия, където прегърбен, много набръчкан старец седеше и дремеше на някакво дървено столче. Очите на стария човек изведнъж се отвориха, той скочи от столчето и започна да хвали стоката си с бързия си като картечница арабски език.

— Какво каза той? — попита Темпъл и погледна Сархан.

— Каза, че прави най-хубавите пръчки за камили, каквито няма в целия Арабски полуостров.

— Пръчки за камили ли? Трябва ли ми такова нещо?

— Непременно. Всеки, който язди камила, трябва да използва пръчка, за да подканва животното и да го направлява. — Той наклони покритата си с тюрбан глава към подредените зад стареца пръчки.

— Виждате ли тези красиви пръчки? Той ги прави от корените на растението „абал“, което се намира в пустинята. Огъва краищата им и украсява дръжките с различни рисунки.

— Разбирам — отвърна Темпъл, докато разглеждаше различните пръчки, изложени на малката сергия. После каза: — Тази — посочи я и се засмя, когато старият майстор на пръчки за камили започна да се смее радостно, запляска с ръце, а безизразните му очи блеснаха от удоволствие.

— Защо се радва толкова? — запита тя Сархан.

— Защото сте избрали най-скъпата му пръчка.

Слънцето се беше издигнало високо над извисяващите се сгради, които завършваха с кулички и заострени върхове. Темпъл стоеше до Сархан, който държеше здраво юздите на една оседлана камила и говореше нещо на голямото грозно животно.

— Зиз! — изкомандва той и зачака. Нищо не се получи. После повтори по-грубо: — Зиз!

Темпъл отскочи настрани, когато камилата се сниши и клекна. Сархан обясни, че „зиз“ означава както „клекни“, така и „стани“.

— Толкова ли е просто? — попита тя, като се приближи към клекналата камила.

Арабинът се засмя.

— Тази команда обикновено трябва да бъде последвана от лек удар с пръчката по шията на камилата.

С току-що купената си пръчка Темпъл се качи на издаващата някакви особени звуци камила и веднага изпълни указанията на Сархан „да се наклони назад“, за да помогне на животното от клекнало положение да изправи задните си крака. Темпъл ахна от учудване, когато камилата се надигна бавно и щръкна високо над земята.

Сархан се качи на своята камила и веднага потеглиха. Той яздеше до нея, а другите ги следваха на близко разстояние. Темпъл много скоро се нагоди към бавните крачки на камилата. Тя се поклащаше на седлото, докато арабите яздеха камилите си без напрежение, сякаш бяха седнали в люлеещи се столове.

Точно когато сметна, че вече е разбрала как да язди камилата, Сархан ускори темпото.

Темпъл се помъчи да се нагоди към по-трудния бърз ход, но колкото и да се опитваше да промени ритъма на движенията си в синхрон със стъпките на камилата, краката й се търкаха в седлото, тя се полюляваше напред-назад и чувстваше, че гръбначният й стълб се изкривява.

Беше ясно, че тази нощ кръстът ще я боли ужасно.

И все пак ездата беше много вълнуваща и Темпъл не обръщаше внимание на това неудобство. Ръката й, покрита с ръкавица, държеше юздите и новата пръчка. Тежката й коса беше прибрана в тропическата каска, за да я предпазва от слънцето, а малкият й пистолет „Маузер“ беше затъкнат в колана на кръста й. Тя ритмично се поклащаше на гърба на голямото животно, което гальовно нарече „Хай“.

Очарована от екзотичното великолепие на тези необятни пустини, които се простираха пред нея, Темпъл беше обзета от прекрасно чувство на задоволство. Кръвта й като че пееше във вените, а сърцето й биеше спокойно и уверено.

На обяд керванът спря при един оазис, обграден с палми, и Темпъл яде с апетит и наслада също като мъжете.

Когато се качи отново на седлото, забеляза, че бедуините яздеха отпуснати, вдигнали крака върху шиите на камилите, кръстосани в глезените. Темпъл се усмихна, направи като тях и със задоволство установи, че такава поза е по-удобна. Бедуините кимнаха одобрително и се засмяха. Един от тях дори изръкопляска.

С учудване и приятно чувство тя установи колко бързо беше спечелила симпатиите на своите опитни водачи. После въздъхна доволно и си помисли, че наистина си е заслужавало да предприеме това пътешествие.