Нан Райън
Керван за Багдад (15)

Глава 15

Минаха дни.

Седмица. Две.

Бяха изминали три седмици. С Темпъл се отнасяха добре в този изпълнен със зеленина пустинен оазис на шейх Шариф Азис Хамид. Не й липсваше нищо. Рикия я глезеше и обслужваше добре, а Тариз се грижеше чудесно за нея.

Позволяваха й рано сутрин да се разхожда с коня Тоз. Тези разходки бяха освежаващи и приятни, но още по-важно беше, че така се откриваше чудесна възможност да се запознае с опасностите на пустинята, която тя смяташе скоро да прекоси.

Когато дружелюбният Тариз не я придружаваше при сутрешните й разходки, неговият красив и суров господар яздеше с нея върху един от двата си любими арабски коня. Той беше сменил чудесния снежнобял жребец Бандит с Принс — бързоног черен жребец, чиято блестяща кожа беше като тази на господаря му.

Тогава тези сутрешни разходки бяха съвсем различни каквито бяха и двамата мъже, които я придружаваха.

Когато Тариз беше с нея, тя можеше да го разпитва непринудено за множеството известни за него маршрути, които кръстосваха тези негостоприемни земи. Като се преструваше, че го разпитва от чисто любопитство, тя внимателно слушаше и запаметяваше всяка негова дума. А когато се изплашеше, че може да събуди известни подозрения у него, изведнъж сменяше темата.

Двамата се смееха и разговаряха, а Темпъл беше изумена от големите му познания за цивилизования свят. Той се кълнеше, че никога не е стигал по-далеч от Кайро, но я уведоми гордо, че е прочел всичките книги с кожените подвързии в шатрата на шейха, и то неведнъж, а два пъти.

— Знаеш ли какво, Тариз — заяви тя една сутрин, докато минаха през пясъчните дюни, а после спряха, за да си починат малко. — Ти си изключително интелигентен и по-образован от мнозина европейци и американци. Можел си да станеш нещо повече от прислужник. Да заемеш например важен, отговорен пост в търговския бизнес. Можел си да бъдеш много ценен кадър на някоя международна компания. И тогава си щял да пътуваш много, да срещаш интересни хора, да си създадеш голям авторитет и да имаш много пари.

— Да останеш с безгрижно сърце е много повече от пълна кесия с пари — заяви той, без да се замислили се ухили до уши.

Тогава Темпъл разбра, че Тариз е щастлив и доволен човек. Тя не знаеше дали загадъчният господар, на когото той служеше, е щастлив и доволен, пък и това не я засягаше.

Когато яздеха с шейха, той почти не говореше, никога не се смееше и не разкриваше настроението или чувствата си. Единственото, което ги свързваше при тези приятни разходки, бяха онези близки отношения, които се създават между двама души, запалени по бързи и красиви коне. И така, докато яздеха един до друг буйните си коне, силни като тях самите, понякога, макар и мимолетно, се пораждаше някаква странна мълчалива връзка. Като яздеха с еднакво темпо, Темпъл чувстваше горещия пустинен вятър в лицето си и усещаше ускореното дишане на жребеца. Понякога зърваше лицето на шейха, което показваше, че и той изпитва същата неописуема наслада като нея.

В тези редки моменти се чувстваше донякъде спокойна с него. Иначе беше винаги нащрек, възбудена и недоверчива към този странен мъж, които можеше да се държи също и грубо, и безсърдечно.

Щом погледнеше крадешком лицето му, тя виждаше изписано някакво властно изражение и хладна напрегнатост. И това беше ужасяващото.

Цялата тази необуздана жизненост и сексуалност й се струваха постоянна заплаха. И тя го мразеше за това. Презираше го, защото я караше да се чувства безсилна, непохватна и изплашена. Нито един мъж не беше имал власт над нея. Тя не беше допускала това. А този привлекателен варварин я плашеше дори само с властното си присъствие и студената си красива външност.

Темпъл забеляза, че постоянно се чувства раздвоена, това не беше присъщо за нея.

В един момент решаваше, че най-добрата й стратегия, да стои тихо като мушичка, да не се появява много пред очите му и да не привлича вниманието му, за да не забелязва той. Така щеше да я остави на мира.

Но в следващия момент тя променяше решението си, и се кълнеше, че ще му се противи. Щеше да го постави на мястото му, за да разбере той, че не може да я тормози така. Никой мъж не можеше да прави това. Искаше й се да покаже на този черен дявол от пустинята, че не се бои от него.

Когато беше в такова настроение, Темпъл се опитваше да го предизвиква, за да намали тази мълчалива и постоянна заплаха за сексуално насилие. Тя го обиждаше, присмиваше му се и му се подиграваше.

С вродения си буен темперамент, който пораждаше бързите й реакции, докато яздеха една сутрин, Темпъл нарочно наруши неловкото мълчание помежду им. Спря рязко запотения си кон. Шейхът също спря веднага черния си жребец и се върна при нея.

Тя го погледна ядосано и запита:

— Кой всъщност си ти?

— Казах ти много пъти — отвърна той.

— Кажи ми го пак.

— Аз съм шейх Шариф Азис Хамид, наречен Ел Саид — „Сабята“, господар на пустинята и защитник на правоверните.

— Значи такъв е вашият обичай? Да отвличате беззащитни жени и да ги задържате против волята им?

— Ти си първата, която отвличаме — отговори й спокойно и хвана предната част на седлото, а огромния рубин на пръстена му проблесна с кървавочервени искри.

— Не ти вярвам! — заяви тя.

— Това си е твоя работа.

— Да, така е, но и ти не забравяй нещо — каза тя и като присви очи, добави: — Виж какво, о, велики господарю на пустинята, не знам кой си в действителност и какво искаш от мене, но си избрал неподходящата жена. Аз не съм страхливка и не се боя от тебе!

— Заявявала си това много пъти — отговори той. После с подигравателна усмивка попита: — Какво има, Темпъл? Не си в състояние да убедиш себе си ли?

— Не ми се подигравай! — извика тя. — Предупреждавам те, че само да ме докоснеш, ще те убия! Бъди сигурен, че ще го направя. Ще те убия!

— Престани да викаш, моля те — отвърна той спокойно. — Това не е държание на дама.

— Ще викам колкото си искам и когато пожелая! — продължаваше да крещи тя. — Ти пък да не си някой изискан кавалер? Не си! Истинско животно си. Такъв си, такъв си! — Направи кисела физиономия, а очите й засвяткаха. — Не може някакъв мръсен, изостанал неграмотен арабин да ми казва…

Бърз като стрела, той протегна ръка и хвана юздите на изплашения й жребец. После слезе от коня си и я свали от седлото. Доближи се до нея и я притисна до коня.

Очите му бяха станали хладни като отломки от базалт, когато проговори:

— Внимавай да не прекрачиш границите и да ме вбесиш! Не съм един от онези твои глупави обожатели англичани, на които можеш да говориш каквото ти дойде на ума! Не съм запленен от красотата ти, госпожице Лонгуърт. Ни най-малко. Аз представлявам цялата власт тук. Аз издавам заповедите, а не ти! — Стоеше толкова близо до нея, та стремената на седлото се врязаха в гърба й и тя потрепери. Но още по-смущаваща беше топлината, която той излъчваше, и твърдостта на тялото му, притиснало се толкова близо до нея, че просто я задушаваше.

— Никога не забравяй, че аз съм този, който държи твоята съдба в ръцете си. Ти си безсилна срещу мен. Мога и ще правя с тебе каквото си поискам. Разбра ли ме?

Притисната като в капан, тя се опитваше да не трепери. Бе стиснала здраво устните си и не искаше да му отговори. Той обгърна грубо бузите й с ръце и повтори:

— Разбра ли ме?

— Д… да — промърмори накрая неохотно, като се презираше, че по този начин превива гръб пред него.

— Кажи го! Кажи, че си ме разбрала!

— Разбрах те — отговори тя и нямаше търпение той да я пусне.

Ръцете му продължаваха да държат лицето й, а изгарящият му поглед се плъзна бавно към устните й. През тези няколко напрегнати секунди тя мислеше, че той ще я целуне. Главата му бавно се наклони към нея, суровата му уста се отвори леко и чудесните му бели зъби блеснаха.

Когато устните му бяха почти до нейните, шейхът продължи:

— Не ме подлагай толкова често на изпитание. Един ден дори и аз мога да загубя търпение.

След това рязко вдигна глава, пусна я и толкова бързо се отдалечи, че Темпъл само примигна и се подпря на коня си.

После шейхът се качи на коня си и препусна напред. Темпъл преглътна мъчително. Нямаше представа къде се намират и как да се върне в лагера. Предположи, че той така го е запланувал. Не й оставаше нищо друго, освен да се качи на седлото и да го последва. Той не я погледна повече и не й продума до края на разходката им.

Темпъл си отдъхна напълно едва когато най-после стигнаха до относително безопасния, изпълнен с хора лагер.

 

 

Дългите следобеди принадлежаха на Темпъл, тъй като тогава шейхът беше зает. Тя бе попитала Тариз с какво се занимава шейхът следобед. Очакваше да й каже, той прекарва най-горещите следобедни часове в прегръдките на някоя привлекателна чернокоса жена и се успокои, като разбра, че по това време на деня той обучава ловни соколи и ръководи племенни събрания. И Бог знае какво още.

Тя разбираше само, че следобедните часове може да отдъхва. Тогава четеше и си почиваше, доволна, че мургавият мъж, когото мразеше и от когото се боеше, няма да се върне в шатрата до залез-слънце.

Вечер обличаше една от елегантните нови рокли, които Рикия й донасяше. След като подбереше бижутата, които подхождаха на кройката и цвета на роклята й, тя слагаше колие със смарагд и диаманти на врата си или гривна със сапфири и диаманти на китката си, а също и подходящи обици.

Така вечеряше с мълчаливия, безупречно облечен шейх.

Разбрала за оксфордското му образование, една вечер, както седеше срещу него на масата, Темпъл наруши мълчанието. Без да се замисли много заяви:

— Научих нещо за теб, Шариф.

Очите му трепнаха за секунда, сякаш беше казала нещо страшно. Но гласът му остана спокоен, когато запита:

— Така ли? И какво точно си разбрала за мене?

— Че си учил в Оксфорд. Затова знаеш толкова добре английски.

Той вдигна рамене и взе сребърната винена чаша. Рубинът на ръката му проблесна срещу пламъка на свещите. Тогава тя забеляза, че една безупречна шестоъгълна звезда се откроява върху горната част на камъка.

— Много хора са учили в Оксфорд — отговори той и отпи от чашата.

— Но не и първобитни пирати.

Той преглътна, остави чашата върху бялата покривка и изрече:

— Да, първобитни пирати може би, но с благородно потекло. — Присви очи и малкият белег над устната му изведнъж се открои, когато добави: — Когато твоите английски прадеди са боядисвали лицата си със синя боя и са се прекланяли пред разни дървета, тези диви пирати са правели карти на звездите и са определяли времето на приливите и отливите.

— Боядисвали са си лицата със синя боя ли? Това е пълна глупост!

— Кажи го тогава на Уолтър Скот или на твоя Марк Твен — заяви той спокойно. — Ние сме наследници на най-старата цивилизация.

— Не се и съмнявам в това — отговори тя. — А защо тогава единственият син на един арабски шейх е избрал да получи образованието си в Англия?

— А защо единствената дъщеря на един американски аристократ е решила да преброди арабските пустини? — беше неговият отговор.

Темпъл се стъписа. После повдигна вежди.

— А откъде знаеш, че съм единствената дъщеря на американски аристократ?

Шейхът остави бялата си салфетка на масата, бутна, стола си назад и стана.

— Извинявай, но ще отида да се поразходя преди лягане.

И той излезе, а тя остана да се тревожи и да се чуди откъде знае той толкова много за нея. Темпъл още не знаеше причината за странното си отвличане. Явно беше свързано с това, че е американска наследница, и все пак не й се струваше, че парите са били неговата цел.

Това беше някаква загадка.

И той самият беше загадъчен. Не беше разкрил нищичко за себе си. Тя не беше научила за него нищо повече, отколкото в първия час, след като я бяха отвлекли.

Темпъл живееше в неговата шатра. Носеше дрехи, купени от него. Ядеше неговата храна. Спеше в неговата спалня. Но не познаваше този човек.

Шейхът наистина беше загадка за нея. Тя не можеше да си обясни нито неговите реакции, нито с какво я привличаше. Смущаваше я това, че омразата й към шейха беше започнала да отслабва. Тя не го разбираше. Не познаваше мъж като него. Той беше най-студеният и безсърдечен човек, когото бе виждала. Понякога се държеше много мило, почти нежно, а друг път я разстройваше. Плашеше я. Но я и очароваше. Тя не беше вече същата. Не се чувстваше като предишната Темпъл дьо Плеси Лонгуърт. Вече не само, че не познаваше шейха, но не познаваше и себе си.