Кони Мейсън
Отвъд хоризонта (9)

8.

Ужасна неподвижност се възцари около Шанън. Сякаш беше попаднала в бездна. Да не би да беше умряла? Тежест, която не можеше да избегне, я притискаше надолу към меката земя и прогонваше всички мисли от мозъка й. Дъждът беше спрял — беше сигурна — и вече се смрачаваше. Но най-голямото чудо беше това, че е жива.

— Блейд, можеш вече да ставаш — каза тя задъхана.

Никакъв отговор.

— Блейд.

Пак никакъв отговор.

— Блейд, какво има?

С нарастващо безпокойство тя се извъртя, но не можа да види нищо, освен очертанията на лицето на Блейд.

Тя се измъкна изпод него много трудно и седна за няколко минути, да си поеме дъх. Беше цялата мокра и трепереше от студения нощен въздух. Предпазливо го обърна, питайки се какво може да го е накарало да изпадне в безсъзнание. Ръцете й се движеха бързо, делово по тялото му, но не откри нищо нередно. Когато пипна главата му, ръката й стана лепкава. Кръв! Да не би някакви летящи отломки да го бяха наранили? Припомняйки си, че той беше спасил манерките, тя откъсна парче от ризата му, намокри го с вода и го притисна към раната в усилие да спре кървенето. Блейд изпъшка, но не се свести.

Нямаше нищо друго, което Шанън би могла да направи. След като покри Блейд с одеялата, които той предвидливо беше им осигурил, тя коленичи, отпусна се на пети до него и го зачака да излезе от вцепенението. Когато се умори, се настани до него, за да сподели топлината на тялото му, и заспа, обгърнала с ръце тънката му талия.

Безпощадното пробождане на слънчевите лъчи събуди Блейд. Устата му беше суха, главата му туптеше болезнено, крайниците му бяха като от олово, напълно безчувствени. Тогава си спомни торнадото и близката среща със смъртта.

— Шанън!

Тежестта на гърдите му го накара да погледне надолу. Главата на Шанън почиваше на гърдите му. Вълна от неизразима нежност се разля из него и той не можа да се противопостави на подтика да положи закриляща ръка върху разбърканата маса от кестеняви къдрици. Мисълта, че тя може да е ранена — или още по-зле — накара чувствата му да се завъртят в дива вихрушка.

— Блейд?

Шанън се раздвижи, вдигайки глава, за да намери Блейд взрян в нея със странно изражение на лицето.

— Слава богу, че си добре.

Молитвата беше като бездиханна въздишка, която дълбоко трогна Блейд.

— Ранена ли си, Малка Жар птица?

— Не, добре съм. Трябва да съм заспала. Как е главата ти?

— Боли ужасно — оплака се Блейд. — Какво стана?

— Сигурно си бил ударен от някоя отломка, отнесена от торнадото. Часове наред беше в безсъзнание.

Блейд се опита да се надигне, изпъшка и се опря в земята.

— Блейд, какво има?

— Вие ми се свят.

— Зле ли си ранен?

— Не мисля. Най-вероятно е сътресение, така ми се струва.

— Може би трябва да легнеш.

— Виждаш ли конете наблизо?

Шанън огледа прерията и околните хълмове във всички посоки. Въздухът беше прозрачен и чист, слънцето блестеше като ярка топка в небето. Това, което бяха преживели предния ден, изглеждаше невероятно под златистата дневна светлина.

— Не виждам нищо. Конете или са избягали, или са мъртви.

— Проклятие! — изръмжа Блейд, трепвайки от болка. — Май ще трябва доста да вървим.

 

 

Слънцето печеше с безпощадна ярост. Прерията беше безкрайна, високата трева стигаше почти до кръста на Шанън, затруднявайки ходенето. Първите няколко мили, Блейд не можеше да се държи на краката си, често спираше, когато замайването караше главата му да се върти. Освен пушката си той носеше одеяло и манерка, оставяйки другото одеяло и втората манерка на грижите на Шанън. С напредването на деня силите му се върнаха, докато Шанън започваше да изнемогва от изтощение и глад. Нямаха нищо за ядене през този ден, с изключение на плодове, които намериха по храстите до един поток, и див лук.

Почти се беше стъмнило, когато Блейд реши да спрат до един ручей, който се вливаше в река Норт Плат. Ако не беше вчерашният проливен дъжд, леглото на ручея щеше да е сухо, но сега там се плискаше вода, дълбока няколко стъпки. Тъй като бяха вървели в посока северно от Огалала, сега следваха южния бряг на река Норт Плат.

— Почини си тук, Шанън, докато аз отида да хвана нещо за ядене — каза Блейд, след като се беше освежил в ручея.

Щом той се отдалечи, Шанън свали роклята от еленова кожа и се изми щателно в ручея. Ако имаше малко сапун, щеше да измие и косата си, но трябваше да се задоволи само да намокри дългите си къдри, а после да прокара пръсти през косата си, за да я разреши. Сред това я сплете на една дълга плитка. После насочи вниманието си към роклята. Изтърси я и я изчетка с ръце, за да премахне напластената кал и пясък.

Блейд се върна след малко, ухилен до уши, вдигнал по един заек във всяка ръка. Бързо ги одра и изкорми, стъкна огън и ги наниза на шиш, докато Шанън го наблюдаваше с все по-нарастващ апетит. После, хвърляйки кос поглед към нея, той започна да се съблича.

— Какво правиш?

Очите й се разшириха тревожно.

— Ще се изкъпя — изрече той. — Нали не възразяваш?

— О — каза тя тихо.

Бързо обърна глава, правейки се, че й е много интересно да наблюдава печенето на зайците. Но колкото и да се опитваше, не можеше да накара очите си да не се отклоняват към съвършените му широки рамене, тесните хълбоци и дългите крака. Бузите и запламтяха, когато си припомни това мощно тяло надвесено над нея, обладавайки я по най-първичния начин. Той я беше пренесъл във висини, каквито дотогава не знаеше, че съществуват.

Блейд безсрамно нагази в плиткия ручей, осъзнавайки, че Шанън не е чак толкова безразлична, колкото претендираше, че е. Запита се дали й въздейства по такъв начин, както тя на него. Беше спал с много жени в миналото, някои бяха красиви, някои — умни, трети — и двете, но никоя не беше толкова омагьосваща, като Шанън Бранигън. Хрумна му, че тя е твърде добра за него, но това не му пречеше да я иска отново — и отново, — докато не се насити на вкуса и сладостта й. Макар че сериозно се съмняваше, че може да постигне подобно състояние.

Когато зайците се изпекоха, те се нахраниха мълчаливо, наслаждавайки се на вкусното ястие, приготвено от Блейд. Той наблюдаваше, хипнотизиран, как Шанън облизва пръстите си, а гледката на езика й, който се плъзгаше по плътта й, предизвикваше мощни еротични фантазии, които едва не го размекнаха.

— Не знам откога не съм яла нещо толкова вкусно — въздъхна заситена Шанън.

Блейд искаше да каже, че сладката й плът е още по-прекрасно угощение, но не посмя.

— И аз — съгласи се той.

Ставайки почти едновременно, те отидоха при ручея, измиха ръцете и лицата си, а после се върнаха при огъня. Настъпи неловка тишина, докато Блейд не донесе одеялата и ги постла.

— Време е да си лягаме. Имаме да вървим още много.

— Мислиш ли, че ще намерим конете?

— Съмнявам се — изрече полека Блейд, не искайки да дава надежда, когато не виждаше никаква. — Добре, че форт Ларами не е много далече.

Той се изтегна на одеялото и се уви като пашкул.

Шанън направи същото, достатъчно уморена, за да заспи, но твърде силно осъзнавайки застрашителното присъствие на Блейд до нея, за да затвори очи. След като известно време я слуша как се мята неспокойно, той се осмели да запита:

— И ти ли не можеш да заспиш?

— Н-не — заекна Шанън. Нямаше представа, че го смущава. — Не мога да се успокоя.

— Знам един начин да те успокоя — каза Блейд. Шанън дочу усмивка в гласа му и се опита да пренебрегне крещящия му намек. — Може би мога да ти го покажа.

— Не е необходимо.

— Позволи ми да се любя с теб, Малка Жар птица.

— Няма да ти позволя пак да ме съблазниш, Блейд — заяви Шанън. — Имаш благодарността ми, задето ме измъкна от едно ужасно положение, но само дотам мога да стигна.

— Не ми казвай, че не ти е харесало, защото аз имам достатъчно опит, за да разбера.

— Това няма нищо общо — възрази Шанън. — Достатъчно е да кажа, че повече никога няма да се случи. Сега спи. Още не си се оправил от раната на главата.

— Нерешителността ти няма нищо общо с това, че съм метис, нали? — запита мрачно Блейд.

Шанън умишлено отказа да отговори, не искайки да даде на Блейд удовлетворението да узнае, че наследството му няма нищо общо с нейното решение. Това, което тя не би могла да понесе, беше срамният начин, по който той я караше да се усеща. Възпитанието й забраняваше онова, което се беше случило помежду им. Подобни интензивни чувства бяха запазени за женените двойки, които се обичаха. Тя приписваше на неопитността и огромния страх, вината за разпуснатото поведение и силното желание, с което беше отговорила на умелите ласки и еротичната съблазън на Блейд. Само като си помислеше за това, я обхващаше потиснат копнеж. Би дала душата си, за да почувства ръцете му да я прегръщат, а устата му да изследва тялото й и той да прониква в нея, докато тя не изкрещи в диво отдаване.

— Така си и помислих — каза Блейд с дрезгав от отвращение глас. Когато Шанън не отговори, той допусна, че мълчанието й означава, че тя е съгласна с доводите му. — Успокой се, няма да те моля да си цапаш ръцете с един индианец. Лека нощ, госпожице Бранигън.

Шанън трепна, думите му я засегнаха дълбоко. Винаги се беше гордяла със способността си да преценява мъжа според заслугите му, но Блейд не приличаше на никой друг. Можеше да е индианец, но беше повече мъж, отколкото всеки друг, когото тя познаваше. За съжаление, не можеше да му каже какви са чувствата й. Най-добре за двама им беше, да го остави да си мисли, че го презира заради расата му, вместо да му позволи да разбере колко дълбоко и бързо й беше влязъл под кожата. Освен това, той беше твърде арогантен за нейния вкус.

Следващият ден мина като повторението на първия. Вървяха, докато краката им отказаха, починаха си, а после отново тръгнаха. Говореха малко, спестявайки енергията си, за да могат да се придвижват напред, стъпка по стъпка. Слънцето стана техен враг, печейки ги с безпощадна ярост. Шанън беше загубила бонето си и лицето и ръцете й станаха яркочервени. Луничките по носа й изпъкваха ярко, което Блейд тайно в себе си намираше очарователно. Често спираха, за да берат плодове, а после продължаваха бавно напред.

— Колко още има да вървим, Блейд? — запита Шанън, разчупвайки дългото мълчание.

Не можеше да понася безмълвието помежду им, имайки предвид, че двамата бяха единствените хора на мили наоколо.

Той трепна силно, напевният глас на Шанън беше приятно облекчение, нарушаващо дълбоката тишина, която ги заобикаляше.

— Още два-три дни — пресметна, присвивайки очи в посока към западния хоризонт. — Виждаш ли този висок варовиков хребет ей там? Това е Чимни Рок. Отзад е Скотс Блъф, форт Ларами не е далече от Скотс Блъф.

— Мислиш ли, че керванът още е във форт Ларами?

— Съмнявам се — каза замислено Блейд. — Предполагам, че не са губили много време във форта, след като са купили запаси от храна и разни необходими неща. Имат още много път, докато стигнат Орегон и не могат да си позволят да се бавят. Снегът пада рано в планинските проходи.

— Как ще стигна до Боаз, ако керванът е заминал? — изхлипа Шанън. — Ще мога ли да се присъединя към друг керван?

— Не и преди следващата пролет.

Отговорът на Блейд я зашемети.

— Следващата пролет! Какво ще правя дотогава?

— Сигурен съм, че ще се намери подслон за теб при някое семейство във форта — увери я Блейд. — Това е обикновената процедура. Командващият…

Внезапно думите му замряха и на лицето му се изписа внимателно изражение.

— Блейд, какво има?

— Конници — изрече той късо.

— Какво! Не чувам нищо.

— Ще чуеш.

Той се сниши и допря ухо до земята.

— Какво можем да направим?

— Нищо. Конете са подковани. Не са индианци.

Шанън зяпна, смаяна от способността на Блейд да чува неща, които друг не чуваше. Минаха няколко напрегнати минути, преди конниците да се появят в полезрението им. Те галопираха в редица двама по двама, приближавайки се през безбрежната прерия.

— Кавалеристи — каза Блейд.

Гласът му беше съвършено безизразен, лицето неразгадаемо.

— Слава богу. Може би ще мога да стигна форт Ларами, преди керванът да е заминал.

Те наблюдаваха в безмълвно съзерцание приближаването на колоната. Дълбоко в сърцето си Блейд знаеше, че пристигането във форт Ларами означаваше краят на всякакви контакти между него и Шанън. Нейната репутация вече беше съсипана от факта, че е била отвлечена от индианци и е прекарала известно време сама в компанията на един метис. Мнозина веднага щяха да я осъдят за нещо, над което тя нямаше контрол. Жените, похитени от индианци, обикновено биваха изнасилвани. Шанън би могла с основание да отрече това обвинение, въпреки факта, че това, което беше направила, би могло да бъде изтълкувано от някои като изнасилване. За нейно собствено добро, Блейд вече беше решил да прекратят всякакви контакти, щом стигнеха във форта.

Остра и необяснима болка порази Шанън при мисълта, че Блейд ще се превърне в чужд човек за нея, щом стигнат форт Ларами. Инстинктивно осъзнаваше, че не би било прилично да поддържа приятелство с метис.

Откога се тревожиш кое е прилично, запита едно гласче в главата й. Нима майка й не й беше казвала винаги, че е мъжкарана и безразсъдна?

— Идват, Шанън — изрече Блейд, отвличайки я от мислите й. Предупреждението се оказа излишно. Лейтенантът, който командваше колоната, вече даваше сигнал на конниците да спрат.

Той слезе и се приближи към Шанън, отмери изискан поклон и запита:

— Госпожица Бранигън, предполагам?

Въпреки умората напуканите устни на Шанън се отвориха в усмивка.

— От плът и кръв, лейтенанте.

— Прелестна при това, госпожице Бранигън — направи й той галантен комплимент. — Аз съм лейтенант Роналд Гудман. Пратени сме от форт Ларами да ви спасим.

— Така ли? — запита изненадана Шанън.

— Вашите приятели от кервана съобщиха, че сте била отвлечена от Бесния вълк и неговата банда ренегати. Бяха непреклонни в желанието си да ви открием, особено младото семейство Джонсън.

— Още ли са във форта? — запита обнадеждена Шанън.

— Трябваше да заминат тази сутрин — разкри лейтенант Гудман, попарвайки надеждите й. — Новият водач ги чакаше във форта и потеглиха за Орегон. С изключение на Клайв Бейли, разбира се, който управлява факторията във форта.

Внезапно Гудман като че ли забеляза присъствието на Блейд, който стоеше безмълвен до Шанън, и на лицето му се изписа озадачена усмивка.

— Вие ли сте метисът, когото наричат Блейд?

Долната му устна се изви презрително, докато оглеждаше Блейд с едва прикривано презрение. Очевидно не харесваше диваците и не го беше грижа кой ще разбере това.

— Аз съм Суифт Блейд.

— Защо сте пеша? Неприятности ли имахте с Бесния вълк? Бяхме готови да помогнем, но виждам, че сте се справили.

— Това е дълга история, лейтенанте, която ще бъда повече от щастлив да разкажа по-късно. Точно сега предлагам да заведете госпожица Бранигън във форта. Тя преживя мъчителни изпитания.

Устата на лейтенант Гудман се изпъна в недоволна черта.

— Няма нужда някакъв метис да ми казва как да си върша работата — изрече той кисело. После се обърна към Шанън. — Извинете ме, госпожице Бранигън, обикновено не съм толкова небрежен. Можете да яздите с мен, има още един кон за метиса.

Шанън хвърли изпитателен поглед към Блейд, но стоическото му изражение не й казваше нищо. Ако се беше почувствал разгневен заради пренебрежителните забележки на Гудман, запазваше гнева си добре прикрит. Но после, в момент на откровение Шанън забеляза студената ярост в очите му и разбра, че не е толкова безразличен, колкото се показваше. Колкото до нея, тя беше ядосана, макар да нямаше представа защо, като се изключи това, че не й изглеждаше редно да нареждат Блейд в редицата на диваците, понеже беше наполовина бял. Не беше и толкова сигурна, че всички индианци са лоши. Много се възхищаваше на Пеещ дъжд и се беше научила да уважава Жълтото куче. Но се страхуваше от Бесния вълк и другите като него.

Стиснатите юмруци бяха всичко, което Блейд си позволяваше да покаже като реакция. Работата му беше да намери контрабандистите на оръжие, а не да се бори с предразсъдъци. Когато прие задачата, знаеше, че ще срещне трудности. Това беше неизбежно. Мъже като лейтенант Гудман, не бяха по-добри от Бесния вълк и неговите ренегати. Те мразеха, без да правят разлика.

Лейтенант Гудман помогна на Шанън да се качи на коня му и с лекота се метна зад нея. Шанън почувства ръката му да докосва гърдите й, когато посегна, за да хване юздите, и се намръщи. Не я беше грижа за начина, по който арогантният лейтенант говореше на Блейд, нито пък оценяваше нахалната му фамилиарност.

— Не исках да казвам нищо пред мъжете, госпожице Брайтън, но всичко наред ли е с вас? Индианците… м-м… не ви направиха нещо лошо, нали?

Интонацията му подсказа на Шанън точно какво си мислеше той, че са й направили индианците.

— Много добре съм, лейтенанте — увери го тя. — Не ме нараниха по никакъв начин.

Тя наблегна на тези думи, искайки той да разбере съвсем ясно, че не е била изнасилена.

— Ами метисът? Опитът показва, че не може да им се вярва. Надявам се, че не се е опитал да… искам да кажа…

— Лейтенант Гудман — изрече Шанън раздразнена. — Блейд ме спаси от Бесния вълк и от една ужасна съдба. Дължа му благодарност, каквато никога няма да мога да му върна. Моля ви, не говорете за него по такъв презрителен начин.

Зашеметен, Гудман остана съвършено занемял. Изглеждаше така, сякаш пищната брюнетка предпочита дивия сиукс пред един изискан джентълмен като него. Той лениво се запита дали индианецът вече не я е съблазнил. Или е била изнасилена от него и прекалено много се срамува да си го признае? Сериозно се съмняваше, че ирландката е толкова невинна, колкото претендираше. Беше стояла в компанията на индианци прекалено дълго, за да остане девица. Тъй като репутацията й вече беше под въпрос, помисли обнадежден Гудман, може би щеше да успее да я убеди, да се покаже благосклонна и към него.

Красив мъж със светлокестенява коса, светлосини очи и тънки мустаци, Гудман наскоро беше навършил тридесет години. Висок и слаб, той изглеждаше много добре в униформа и си го знаеше.

Вървяха право на запад, като спираха само за да дадат почивка на конете и да се нахранят. Скоро стигнаха Чимни Рок. Хълмът се издигаше сред бездната между небе и земя, осеяната с кактуси земя сякаш се надигаше срещу него. Продължиха и се устроиха на лагер при Скотс Блъф, разкошна заоблена верига от скалисти хълмове, обагрени в деликатна охра и меко розово.

Шанън виждаше Блейд само отдалеч. Той се държеше повече или по-малко настрани от другите и внимателно я избягваше. С остро съжаление Шанън осъзна, че това вероятно беше за добро. Но не можеше да не го следва с очи и да си припомня, да си припомня…

Вдигнаха лагера още на зазоряване. Шанън се почувства добре отпочинала, след като беше прекарала нощта сравнително удобно в малката палатка на лейтенант Гудман. Времето беше топло и сухо, и той с хората си, спаха под звездите. Според Гудман щяха да бъдат във форт Ларами по-късно този ден.

Стигнаха до бърз поток в подножието на едни безплодни хълмове, вливащ се в река Плат. Отвъд него се простираше зелена поляна, осеяна с храсти, а сред тях, на мястото, където река Плат се сливаше с река Ларами, лежеше голямата крепост Ларами. Американското знаме се вееше на висок пилон, увенчаващ възвишението вляво от потока. Отзад се простираше редица от сухи пустинни хребети. Преминаха ручея Ларами, чиято вода силно беше спаднала това лято. Шанън отбеляза с интерес, че имаше мост, който обаче още не беше довършен.

Колоната прекоси една малка равнина, слезе в ниското и продължи нагоре по плиткия бряг, за да се приближи към форта.

Форт Ларами беше създаден от Американската компания за търговия с кожи. През 1849 г. беше купен и определен за армейски гарнизон, с цел закрила на преселниците от индианците, които ставаха все по-враждебни след период на относителен мир. Форт Ларами нямаше обичайния вид на укрепление със защитни стени. Първоначалните планове предвиждали изграждането на стени от греди или камък с няколко блокхауса, но тъй като заплахата от страна на индианците по това време не била особено голяма, а и нямало време, форт Ларами бил построен без стени.

Къщите, квартирите и сградите от кирпич и глина бяха издигнати около един двор, или по-скоро параден плац, почти сто и тридесет квадратни фута. Всички бяха обърнати с лице към него.

Казармените помещения на кавалерията и пехотата стояха отделно, всяко подразделение си имаше собствена столова и кухня. Офицерските квартири гледаха към плаца, също както лавката, пощата, караулната, квартирите на несемейните офицери, на хирурга и двуетажният клуб, наричан „Лудницата“. Шанън щеше да научи по-късно, че в „Лудницата“ се организираха много веселби и танцови забави, защото колкото и да беше странно, в цялата му история, фортът никога не беше нападан от индианците.

На бреговете на река Ларами се намираше отходното място, което обслужваше четири полка. Оттам мръсната вода отиваше към реката.

Във форта имаше пощенска служба, която представляваше и фактория за индианците и преселниците.

Докато колоната минаваше по оживения плац, Шанън с учудване видя високи индианци, загърнати в колоритни одеяла, да вървят сред хората или да се облягат пред вратите на сградите. Живописно облечени индианки стояха по двойки и си приказваха, ярките им дрехи се открояваха сред сините облекла на военните.

Колоната спря на прашния плац. Лейтенант Гудман слезе и свали Шанън от седлото така, сякаш тя изобщо не тежеше. Почти веднага един възрастен мъж със сива коса и рошави вежди излезе от една от постройките, на която имаше надпис „Поща“.

С няколко дълги крачки той стигна до Шанън и протегна ръка в искрено приветствие.

— Добре дошла отново в цивилизацията, госпожице Бранигън. Аз съм полковник Гриър — каза той, усмихвайки се топло. — Не знаете колко се радваме да ви видим жива и здрава. Сигурен съм, че за вас е било мъчително преживяване, но сега можете да оставите всичко това зад гърба си.

Той се обърна към лейтенант Гудман.

— Добра работа, лейтенанте, печелите похвала за това. Можете да подадете рапорта си по-късно в канцеларията ми. Разпуснете хората си.

— Тъй вярно.

Лейтенант Гудман отдаде чест, зарадван от похвалата на полковника.

— Елате, госпожице Бранигън, можете да останете при семейството ми, докато се намери квартира за вас. Имам дъщеря почти на ваша възраст и съпруга, която несъмнено ще ви глези така, както глези и нашата Клеър.

— Почакайте — възрази Шанън. — Ами Блейд?

— Кой, по дяволите, е Блейд? — запита озадачен Гриър.

— Суифт Блейд — поясни тя. — Той е мъжът, който ме спаси от Бесния вълк. Лейтенант Гудман и неговите хора ни намериха едва преди два дни, след като изгубихме конете си.

Полковник Гриър хвърли поглед към Блейд, който стоеше облегнат на коня си в лениво съзерцание. Устата му беше извита в изражение на върховна досада… а може би развеселеност? Гриър махна небрежно към красивия метис.

— Метисът ще бъде възнаграден. Не се занимавайте с него.

Хващайки я решително за ръката, той я поведе, без да й позволи да каже поне дума на Блейд. И той самият не продума, не направи никакъв жест. Просто погледна Шанън с тъмните си, пронизителни очи, дълбоки и тайнствени като среднощното небе.