Кони Мейсън
Отвъд хоризонта (1)

Пролог

Плантация „Двете върби“, Джорджия, март 1867 г.

— Проклет янки — прошепна Шанън Бранигън, кипейки от гняв, докато гледаше как Харлан Симънс се излежава безсрамно на изящната веранда, а тя извиваше глава, за да погледне за последен път любимия си дом и семейството си.

Стисна здраво юздите и подкара коня по дългата алея. Сега за семейство Бранигън не оставаше нищо в Джорджия, помисли тъжно Шанън, изтривайки една сълза, която се отрони от окото й. Старият й живот си беше отишъл. Сега „Двете върби“ принадлежаха на този тлъст пришълец, баща й бе загинал от собствената си ръка, подтикнат към това от янките, а брат й Грейди беше убит на бойното поле, пожертвал младостта си за едно обречено дело.

— Добре ли си, скъпа?

Шанън обърна глава и се опита да се усмихне на пралеля си, седнала до нея в двуколката. Макар да беше предложила доброволно да остане в Атланта с пралеля Юджиния, докато останалите от семейство Бранигън бяха заминали за Айдахо, за да си устроят там живота наново, раздялата със сплотеното й семейство я разкъсваше. Всичко й изглеждате непоправимо.

— Добре съм, лельо Юджиния, наистина.

Но беше ли добре? Припомни си прощалните думи на брат си Тъкър. „Ще пишем веднага щом стигнем Боаз“ беше казал той.

„Не се тревожи за мен, Тъкър, беше отвърнала тя. Ние с леля Юджиния ще се справим. Янките не са победили семейство Бранигън. Само си мислят, че е така.“ Но думите й не бяха заблудили никого, най-малкото самата нея. Колко време щеше да мине, преди да се присъедини към семейството си в Айдахо?

Шанън не бе единствената от семейството, която остана. Седемнадесетгодишният Девлин дни наред беше спорил с Тъкър, защото отказваше да избяга от янките. Настояваше да остане, кой знае защо. Шанън му съчувстваше. И двамата бяха известни с горещия си темперамент и всички ги смятаха за луди глави.

Макар че очите на Юджиния бяха замъглени от възрастта, нейният подвижен ум съвършено разбираше тъгата на племенницата й. Огромна любов и състрадание извираха от сърцето на това момиче, което се бе отказало от всичко, заради една старица, която най-вероятно нямаше да доживее до края на годината.

— Трябваше да тръгнеш със семейството си — прошепна дрезгаво леля Юджиния, гласът й ясно показваше немощта й, неспособността й да пропътува огромното разстояние, което другите от семейството бяха изминали.

— И ти си от моето семейство — напомни й нежно Шанън. — Аз съм тук, защото така искам, лельо Юджиния. Ще покажем на проклетите янки, че не могат да ни изгонят.

Вашингтон, 4 април 1867 г.

— Президентът сега ще ви приеме, капитан Страйкър.

Мъжът, който влезе през вратата на кабинета, носеше синята униформа на юнионистката армия, но не това го отличаваше от другите млади мъже на негова възраст. У него имаше неподдаваща се на описание сила и нещо дълбоко мистериозно.

— Елате, седнете, капитан Страйкър — покани го президентът Джонсън. — Както можете да видите, майор Ванс вече е тук.

Блейд Страйкър поздрави с кимване и усмивка своя началник и дългогодишен приятел. После насочи цялото си внимание към президента. Това беше първият път, когато се срещаше с президента Джонсън, и той му се стори строг и сдържан човек.

— Предполагам, питате се защо пратих да ви доведат — започна президентът, — но майор Ванс ме увери, че вие сте точно човекът, когото търся.

Блейд вдигна вежда и погледна озадачено към майор Ванс.

— Не знам какво ви е казал майор Ванс, но вероятно е споменал, че смятам да се уволня от армията и да се върна у дома.

— Къде по-точно?

— В територията Уайоминг… предимно — отвърна Блейд.

— Майор Ванс ме запозна с историята ви, капитане, затова няма нужда от преструвки.

— Надявам се, не мислиш, че съм предал доверието ти, Блейд — намеси се майор Ванс, — но веднага разбрах, че ти си точно човекът за тази работа.

— Тогава знаете, че съм метис, сър — каза Блейд с тихо достойнство, обръщайки се към президента.

— Знам, че сте добър офицер и чест за армията. Но съм любопитен — защо тръгнахте на война.

— Майка ми е чистокръвна сиукска от племето огалала, другото име на дакотите. Баща ми беше трапер, французин. Влюбил се в майка ми и се оженил за нея по индианските обреди. Бях отгледан сред сиуксите до седемнадесетата си година, когато татко реши, че трябва да опозная света на белите хора. Изпрати ме да уча на изток. Когато започна войната между Севера и Юга, разбрах, че трябва да се боря за свободата на всички раси. Малцина знаеха за смесената ми кръв, така че беше лесно да постъпя в юнионистката армия.

— Интересна история, капитан Страйкър. Може ли да ви наричам Блейд? — Той кимна. — Убеден съм, че точно вие сте човекът, от когото имам нужда. Ще ме изслушаш ли, синко?

— Разбира се, сър, но това няма да промени намерението ми да напусна армията.

— Смутовете в равнините растат — обясни президентът Джонсън. — Големите индиански племена не са доволни от договора от 1857 г., който разделя равнините на територии и определя граници на индианците. Не само, че отделните племена нахлуват в ловните територии на другите, но и открито воюват с белите. Нападат керваните от фургони и преселниците, пътуващи по Орегонския път, рушат пътищата, не позволяват да завърши строежът на железницата. Тези жестокости трябва да спрат, Блейд. Хора умират всеки ден, не само бели, а и индианци. Но докато някои продават контрабандни оръжия на индианците, тези непредизвикани с нищо нападения ще продължават.

— Извинете ме, господин президент, но нима индианците години наред не се оплакват, че ги мамят, че Вашингтон не спазва договореното? Какво ще кажете за недобросъвестните агенти, които нарочно лъжат и мамят индианците с провизиите, които трябва да им доставят? — запита смело Блейд.

— Блейд, ние не знаем, че индианците са били лъгани — намеси се Ванс с намерение да смекчи критиката на младия офицер.

— Няма да отрека, че има недобронамерени хора, но не говорим за това. Говоря за оръжията — продължи президентът Джонсън. — Незаконни оръжия, доставяни на буйни млади хора от племената, които ги използват, за да нападат и да убиват безразборно.

— Не виждам как мога да помогна — рече предпазливо Блейд.

— Някой във форт Ларами урежда оръжията да бъдат пренасяни на запад по пътя за фургоните. Който и да е този човек, той взема оръжията и ги продава на ренегатите индианци.

— Подозирате човек от армията ли? — запита Блейд.

— Може би не точно. Възможно е, да е някой от града, но цялата информация, която имаме дотук, говори, че е замесен някой пряко свързан с армията.

— И искате да разкрия кой е този човек — предположи Блейд. — Вече си подадох оставката.

— Толкова по-добре — отвърна президентът. — Вече изгубихме един човек, специален агент, изпратен във форт Ларами да разузнава. Нямаме никакви сведения за съдбата му. Това, което искам да направите, е да разузнавате като индианец, когото няма да заподозрат. Върнете се във вашето племе. Трябва да разберете кой от младежите там търгува с оръжия. Наблюдавайте ги. Но е извънредно важно никой, абсолютно никой да не знае, че сте специален агент или че сте свързан с армията или с кабинета на президента. Имам си достатъчно неприятности и тук, под носа си, не ми се отговаря на обвинения, че се занимавам с далечните граници.

— Разбирам, сър. Ако реша да приема, има ли някакъв специален начин да стигна до форт Ларами?

— Майор Ванс е уредил да пътувате с керван от фургони като водач. Ще ги отведете до форта, където ще сменят водача и ще продължат до Орегон.

— Началникът на кервана се казва Клайв Бейли — каза Майор Ванс. — Върти факторията във форт Ларами. Смятаме, че той е един от онези, които пренасят нелегално оръжия през равнините. Най-напред трябва да разберете дали подозренията ни са верни. Този Бейли може да е човекът, когото търсим.

— Знам, че познавате територията — продължи Ванс — и ще бъде извънредно важно да разчитате на индианските си инстинкти. Началникът на кервана ще бъде уведомен, че сте метис.

— Разбирам — изрече сковано Блейд. — Метис, когото не смятат за човек, полудивак, от когото се страхуват и когото презират.

Не можа да удържи горчивата нотка, която се промъкна в гласа му.

— Това е единственият начин, Блейд — каза извинително президентът. — Животът, както знаете, няма да спре да съществува, ако приемете тази задача. Единствената ви връзка ще бъде майор Ванс, когото пращаме във форт Ларами като помощник-командир на полковник Гриър. Имате ли индианско име?

— Сред сиуксите съм известен като Суифт Блейд.

— Когато стигнете Индипендънс, ще станете Суифт Блейд. Трябва да използвате цялото си индианско възпитание, за да оцелеете. Забравете десетте години, когато сте живели като бял човек и разчитайте единствено на индианското си възпитание. Ще приемете ли тази задача? За залавянето на заподозрения е определена награда.

Блейд погледна очаквателно към Уейд Ванс. Те бяха приятели от дълго време и той уважаваше мнението на майора. Освен това, Блейд не беше богат и наградата щеше да му бъде от полза.

— Ще направиш огромна услуга на страната, Блейд — напомни му майор Ванс.

Това беше достатъчно.

— Ще го направя, сър — каза Блейд, отговаряйки на въпроса на президента.