Кони Мейсън
Отвъд хоризонта (13)

12.

— Трябва ли да тръгваш? — запита Шанън, протягайки се с наслаждение.

Тялото й беше приятно изтощено, но никога не се беше чувствала толкова жива.

— Не искам нищо друго, освен да лежа до теб цялата нощ, но и двамата знаем, че е невъзможно — въздъхна Блейд, полагайки нежна целувка на устните на Шанън, преди да се надигне от леглото. — Заминавам утре сутрин, за да потърся лейтенант Гудман. Не вярвам на този човек. Той е толкова разяждан от ненавист. Страхувам се, че ще търси възмездие от всички индианци, които имат нещастието да пресекат пътя му. Нямаме нужда от второ клане като при Сенд Крийк. Вече има достатъчно неприятности в околността. Мисли за мен, докато ме няма, Малка Жар птица.

Блейд тръгна в тъмната нощ и стигна до квартирата на майор Ванс. Вече се беше разбрал с него да поговорят, преди да тръгне на следващата сутрин. Дискретното му почукване предизвика незабавен отговор.

— Закъсняваш — отсече Ванс.

Блейд влезе вътре и затвори вратата зад себе си.

— Аз… задържаха ме.

Ванс го изгледа изпитателно.

— Видях онази сцена с малката Бранигън. Какво става, Блейд? Един флирт в този момент застрашава разследването ни.

Блейд се изчерви. Това, което изпитваше към Шанън, беше нещо повече от обикновена симпатия.

— Знаеш, че няма да направя нещо, което да застраши разследването. Шанън… е нещо изключително за мен. Но само дотам мога да си позволя да отида. Нейното семейство никога няма да ме приеме. Разбра ли нещо ново? — запита той, сменяйки темата.

— Телеграфирах на президента днес. Казах му, че разследването се е натъкнало на неочаквана пречка и най-вероятно нищо няма да може да се направи чак до следващата пролет. Какви са плановете ти засега?

— Непосредственият ми план е да отида до селото и да се уверя, че майка ми и дядо ми са добре и че всичко е наред. После ще се присъединя отново към патрула на лейтенант Гудман. Може да остана близо до форта тази зима.

— Късмет. Ще се видим, когато се върнеш.

— Бих искал да те помоля за една услуга, Уейд.

— Разбира се, Блейд, казвай.

— Дръж Шанън под око, докато ме няма. Като че ли, все се забърква в неприятности.

— Тази красива южнячка означава много за теб, нали — забеляза проницателно Ванс.

— Ти винаги си ми бил добър приятел, Уейд, затова нямам нищо против да ти кажа, че обичам Шанън. — Неприкритото му признание сепна Ванс. — Но не мога да й го кажа. Тя заслужава нещо много по-добро от това, което аз мога да й предложа.

 

 

Застанала на верандата си, следващата сутрин, Шанън наблюдаваше как Блейд излиза от форта. Тя тъкмо тръгваше към училището. Винаги пристигаше рано в студените сутрини, за да стъкне огън в печката, преди да дойдат учениците. Но като видя Блейд да тръгва, се постресна. Нямаше представа кога ще се върне и инстинктивно осъзна, че ужасно ще й липсва.

По-късно сутринта, когато проверяваше присъствието на учениците, забеляза, че двете индиански момчета ги няма. Не й направи впечатление, защото те идваха и си отиваха по желание. Тя беше научила предварително, че са от селото на Жълтото куче и често ходят заедно с мъжете на ловни експедиции.

След няколко дни, Шанън тъкмо беше освободила учениците за почивката в края на седмицата, когато патрулът на лейтенант Гудман влезе във форта. Тя веднага видя, че Блейд не е с тях, и се запита дали не са се разминали, макар това да й се струваше малко вероятно при неговото следотърсаческо умение. Чудейки се на отсъствие му, тя прекоси селището и отиде да посети Кали.

Връщането на детето й беше направило чудеса с духа на младата жена. Малкият Джони се чувстваше много добре при госпожа Креймър, която беше предложила да гледа и да кърми бебето, докато Кали се възстанови напълно. Шанън се тревожеше, че младата майка е толкова зле, но се радваше, че поне е жива. Кали не искаше да говори за Хауи или за жестокото отношение на Бесния вълк и Шанън внимателно отбягваше да споменава тези болезнени теми. Тъй като Кали лесно се уморяваше, тя си тръгна след кратко посещение. Попадна на Клеър Гриър точно пред вратата на лазарета.

— Чу ли новините? — изгука възхитено Клеър.

— Искаш да кажеш, връщането на патрула? Видях ги да се прибират преди малко. Намерили ли са Бесния вълк?

— Не съм сигурна — отвърна Клеър, — но из целия форт се носи слух, че са унищожили селото, което е подслонило Бесния вълк.

Шанън пребледня.

— Да не говориш за селото на Жълтото куче?

— Не знам — лекомислено вдигна рамене Клеър. — Роналд сега е при татко.

— Боже господи, не! — извика Шанън, обръщайки се, за да се затича към щаба.

Трябваше да разбере чие село е било нападнато. Ако страховете и се окажеха верни, майката и дядото на Блейд можеше да са зле пострадали… или мъртви!

Шанън се влетя в канцеларията, настоявайки да се срещне с полковник Гриър.

— Съжалявам, госпожо, полковникът е зает — каза учтиво сержантът, седнал зад бюрото в приемната.

— Ще изчакам — настоя упорито Шанън.

Тя започна да крачи напред-назад, поглеждайки към затворената врата, като преценяваше какви са шансовете й да мине покрай сержанта, без да бъде възпрепятствана. Когато мъжът се върна към работата си, тя се задейства. Внезапно се стрелна покрай бюрото, отвори рязко вратата и нахълта в канцеларията. Вътре видя трима мъже — полковник Гриър, лейтенант Гудман и майор Ванс.

— Какво означава това, Шанън? — изрева полковник Гриър, когато позна натрапницата.

— Съжалявам, сър — извини се сержантът. Той я беше последвал веднага, но недостатъчно бързо, за да й попречи да нахлуе вътре. — Веднага ще я изведа.

— Не! — възпротиви се Шанън. — Не и преди да разбера какво е станало с Жълтото куче и неговите хора. Истина ли е? Патрулът на лейтенант Гудман наистина ли е нападнал селото? Не е ли разбрал, че това са мирни индианци?

— Елате, госпожо — каза сержантът със строго неодобрение.

— Всичко е наред, сержант Милър, оставете я — каза Гриър.

— Тъй вярно. Ако имате нужда от мен, ще бъда отвън.

— Познаваш лейтенант Гудман, разбира се, а това е майор Ванс. Сега, Шанън, за какво става дума?

— Говори се, че патрулът на лейтенант Гудман е нападнал сиукско село. Селото на Жълтото куче ли е? Те са мирни хора, полковник, не са като Бесния вълк и неговите негодници. Те нямат друго оръжие, освен лъкове и стрели. В селото живеят само жени, деца и старци.

— Грешиш, Шанън — възрази Гудман. — Проследихме Бесния вълк до селото. Знаехме, че се крие там, но те настояваха, че не са го виждали от седмици. Дадох им достатъчно време да го предадат и когато не се подчиниха, заповядах атака.

— Над беззащитни жени и деца! — нападна го Шанън, припомняйки си нежността на Пеещ дъжд и мъдростта на Жълтото куче. И Блейд. Божичко, той щеше да бъде съкрушен, ако цялото му семейство се окажеше избито. — Бях там, не помните ли? Знам какво представлява селото. Те не ми направиха нищо лошо. Намерихте ли Бесния вълк в селото?

Никакъв отговор.

— Намерихте ли го? — настоя Шанън.

— М-м… не — призна плахо Гудман. — Може да се е измъкнал по време на битката.

— Или може изобщо да не е бил там — изсумтя подигравателно Шанън.

— Защо защитаваш тези диваци? — предизвика я Гудман. — Възможно ли е да е заради увлечението ти по метиса?

— Личният ми живот не е ваша грижа, лейтенанте — сряза го Шанън. — Говорим за живота на невинни хора.

— Шанън, това вече отиде твърде далеч — предупреди я строго полковник Гриър. — Аз имам доверие на лейтенант Гудман. Неговите решения винаги са били безупречни. Убеден съм, че е направил каквото е трябвало предвид обстоятелствата.

— Хората на Жълтото куче бяха ли въоръжени с пушки? — запита майор Ванс.

Полковник Гриър можеше да се доверява на преценките на Гудман, но не и той, нито пък Блейд.

— Сигурен съм, че бяха — отговори Гудман, донякъде неуверено.

— Има ли ранени от вашите хора?

— Четирима, сър.

— Огнестрелни рани ли?

— М-м… не, от стрели, струва ми се.

— Разбирам — каза Ванс с несъмнен укор в гласа.

— И аз — присъедини се към него Шанън. — Виждам, че си губя времето тук. Приятен ден, господа.

Извръщайки се рязко, тя излетя от стаята, мина покрай смаяния сержант Милър и излезе навън.

Шанън знаеше какво трябва да направи сега. Без значение къде е Блейд, тя трябваше да го открие. С твърда решимост побърза към конюшнята, възнамерявайки да наеме кон и да тръгне веднага. За щастие беше петък и имаше цели два дни, за да открие Блейд. Той щеше да има нужда от някого, когато научеше за нападението на лейтенант Гудман над селото на дядо му.

— Госпожице Бранигън… Шанън… къде отивате?

Шанън се извърна, за да намери майор Ванс на няколко крачки от себе си.

— Не че това е ваша работа, майоре, но отивам да намеря Блейд. Той ще бъде съкрушен, когато научи за подлата постъпка на лейтенант Гудман.

— Съгласен съм — каза Ванс, искрено загрижен.

— Наистина ли?

Думите му накараха Шанън за момент да занемее.

— Така е. Малцина тук го знаят и предпочитаме да е така, че ние двамата с Блейд сме приятели и сме такива от много години насам.

— Вие сте човекът на Блейд! — избъбри Шанън, преди да осъзнае какво казва.

— Господи, какво ви е казал той!

— Всичко… или почти всичко. Наистина нямаше друг избор, нали разбирате. Видях го да претърсва фургоните, след като керванът напусна Индипендънс. Упорствах, докато той не ми призна, че работи за правителството. Дори му предложих помощта си, но той категорично отказа.

— Сигурно — изрече полека Ванс. — Вие сте невероятна жена, Шанън Бранигън. Не е за учудване, че Блейд е… м-м… така привързан към вас. Но той е прав, разбира се, това не е детска игра. Последният агент, изпратен от правителството, е мъртъв. Но да се върнем на темата, как предлагате да намерим Блейд? Знаете ли къде да го търсите?

— Н-не — призна Шанън, — но ще го намеря.

— Той ми каза, че ще отиде да се види с майка си и дядо си, преди да се присъедини към патрула на лейтенант Гудман.

Очите на Шанън се разшириха тревожно.

— О, не, той може да е там сега. По-добре да побързам.

— Шанън, не можете да отидете сама.

— Имате ли по-добра идея, майоре?

— Да, изчакате до сутринта и аз ще дойда с вас. Твърде късно е вече за тръгване.

— Ще направите ли това?

— Казах ви, че съм приятел на Блейд, и ваш също, надявам се. Е, разбрахме ли се?

— Добре — съгласи се тя нерешително. — До утре сутрин.

 

 

Лицето на Блейд беше напрегнато, докато се приближаваше към сиукското село. Нямаше търпение да види отново майка си и дядо си, но силно предчувствие го смущаваше, без да знае защо. Най-напред, всичко беше тихо, твърде спокойно. Вече трябваше да е срещнал отиващи на лов мъже, или да е чул кучета да лаят в далечината, или да е доловил детски смях. Сякаш беше единственото живо същество в огромната пуста прерия.

Студен северен вятър задуха откъм далечните планини и Блейд потръпна. Усещаше го с всяка фибра на съществото си — нещо не беше наред, никак не беше наред. Дори костите го боляха от това усещане. Селото беше сгушено в тясна долина между два хълма, но никакъв дим не се издигаше, за да го посрещне, никакви щастливи гласове не долитаха до него на крилете на вятъра.

Забивайки пети в хълбоците на Боец, Блейд го подкара в галоп, когато неизразим страх скова вътрешностите му. Той знаеше, някак си усещаше какво ще открие, но го отричаше с всеки удар на сърцето. Тогава внезапно селото се разстла пред него и най-ужасните кошмари се превърнаха в шокираща действителност. От селото не беше останало нищо, освен димящи въглени. Тела лежаха пръснати навсякъде — мъже, жени, деца, дори бебета в люлките си. Дъхът излезе рязко от гърдите на Блейд и въздухът наоколо му затрепери от ужасния, смразяващ кръвта вик на мъка и отрицание, който се изтръгна от устните му. Няколко дълги минути той не можа да помръдне. После, борейки се с чувствата си, се насили да се заеме с ужасната задача да огледа всяко тяло, за да потърси признаци на живот.

Сълзи се търкулнаха по бузите му, когато намери тялото на Пеещ дъжд. Изрева от болка и вдигна юмруци към небето, изливайки във викове гнева си.

— Защо? — извика той към Уакан Такан, Духа на предците. — Защо позволи това да се случи? Защо моята нежна майка? Защо тези хора, които искаха само мир?

Тогава той запя песента на смъртта, събирайки пепел от земята, за да я размаже по лицето и гърдите си. Не почувства болка, когато поряза ръцете си на няколко места, пренебрегвайки кръвта, сякаш я нямаше. Така го намериха Шанън и майор Ванс на следващия ден, все още коленичил до мъртвата си майка, с лице, превърнало се в маска на безпределно отчаяние, напявайки сиукската погребална песен.

Като усети присъствието им, Блейд рязко прекъсна песента. Обърна се към тях. Шанън пребледня. Лицето на Блейд беше лишено от всякакво чувство, очите му бяха отчаяни и празни, той като че ли не ги позна. Тя никога не беше виждала такова дълбоко страдание, такава всеобхватна скръб — освен, може би, когато семейството й беше открило баща й загинал от собствената си ръка.

— Блейд, толкова съжалявам — изрече тя, докосвайки нежно рамото му.

Мекият й глас като че ли го откъсна от хипнотичното му състояние.

— Шанън — изпъшка той болезнено. — Убили са я. Тя никога никого не е наранила. Пеещ дъжд беше мила и нежна.

Макар индианците да бяха приучвани още от раждането си никога да не показват емоции, Шанън виждаше блещукането на сълзи в тъмните му очи.

— Знам, Блейд и аз я обичах. Не… не виждам дядо ти — осмели се тя.

— Няма го сред мъртвите. Няма го и Скачащия бизон. Надявам се да са се спасили от това клане.

— Ще ти помогна да погребеш мъртвите, Блейд — предложи майор Ванс.

— Нашият обичай е да оставяме мъртвите на погребални платформи — изрече мрачно Блейд.

— Много са, няма да е възможно — изтъкна Ванс. — Погребението е най-доброто, което можем да направим.

— Да — съгласи се Блейд. — С изключение на майка ми. Ще построя платформа и ще подготвя тялото й. Тя ще бъде оплакана както трябва, по сиукски.

Дори Шанън помогна с погребението, понякога задавяйки се от миризмата. Но заради Блейд преглътна отвращението си и храбро се включваше там, където имаше нужда.

Погребалната платформа на Пеещ дъжд беше построена покрай река Плат след група здрави канадски тополи. С нежност, родена от любов, Блейд загърна тялото й в одеяло и го постави на платформата. Остана там дълго време, сбогувайки се мълчаливо с нея, докато Шанън и Ванс го гледаха и споделяха мъката му.

— Сега е по-добре да тръгвате — обърна се Блейд към тях. — Няма нищо друго, което да можете да направите.

Шанън едва разпознаваше този суров странник, с когото говореше, сякаш никога досега не го беше виждала. Този мъж имаше очи, студени и празни като смъртта. Нищо не беше останало, за да й напомня за ласкавия любовник, който я беше взел нежно и беше направил първия й път незабравим.

— Не искам да те оставям, Блейд. Върни се с нас — замоли го Шанън.

— Тя има право, Блейд, върни се във форта — заувещава го и майор Ванс.

— Ако се върна сега с вас, най-вероятно ще убия Гудман. Ще остана и ще потърся дядо. Ако е жив, ще има нужда от мен. Дайте ми време да оплача майка си както трябва. След като траурът ми свърши, ще намеря Бесния вълк и ще сложа край на мизерния му живот.

— Няма ли нещо, с което бих могла да променя намерението ти? — запита Шанън.

Не можеше да позволи това да свърши така.

— Ще ви чакам при конете, Шанън — каза Ванс, решен да остави двамата насаме.

Блейд го изгледа как се отдалечава, преди да се обърне отново към Шанън с отговора си.

— Няма нищо, което да можеш да направиш.

— Ще има ли значение, ако ти кажа, че те обичам? — запита Шанън с нисък и нежен глас.

Ако не беше внезапното проблясване на топлинка в очите на Блейд, Шанън би се заклела, че не я е чул.

— Сърцето ми е празно — изрече той.

— Позволи ми да ти помогна.

— Може би… по-късно. Имам да правя много неща сега. Трябва да има оцелели и ще ги намеря. Зимата вече се задава, те ще имат нужда от храна и подслон. Точно сега, моите хора се нуждаят от мен повече, отколкото ти.

— Аз… мислех, че не съм ти безразлична.

Тогава той я погледна, наистина я погледна с пребледняло под пепелта лице.

— Любовта няма място в сърцето ми сега. Може би един ден ще бъда свободен да обичам, след като оплача майка си и помогна на народа си. Намери някой друг, Шанън. Някой, който може да ти даде всичко, което заслужаваш.

— Няма да приема това — възрази тя. — Обещай ми, че ще ми съобщиш дали си намерил дядо си. Няма да тръгна оттук, освен ако не ми обещаеш това. Моля те, Блейд, не ми е безразлично какво се случва с теб.

— Ще се опитам, но не обещавам.

Шанън се извърна с лице, изкривено от мъка. С ужасен страх осъзна, че нищо, което казва, не достига до съзнанието на Блейд. Бавно се отдалечи, пристъпвайки с усилие на волята.

Шокът да види Шанън как се отдалечава от него разтърси Блейд. Разбра, че никога повече няма да я види, няма да вкуси сладостта й или да познае любовта й, а не можеше да й позволи да си отиде, без да й каже какво чувства. Сподавяйки скръбта си, той я спря с докосване. И тя се озова в прегръдката му.

— Нека вкуся сладостта ти за последен път, Малка Жар птица — изпъшка той, превръщайки се за един кратък момент в онзи Блейд, когото тя познаваше и обичаше. — Не мога да те пусна да си отидеш, без да вкуся сладките ти устни.

Той сведе глава, пленявайки устните й в бавна, жадна целувка. Дъхът им се сля и стана едно, докато езикът му разделяше устните й, отпивайки страстно сладостта й. Тя се отдаде изцяло, посрещайки езика му със своя, усещайки неговото отчаяние и гняв. Не сладостта на любовта му вкусваше тя в неговата властна целувка, а болката от раздялата им. После всичко свърши. Очите му се отвориха и действителността се върна.

Когато тя вдигна поглед към него, очите му бяха станали студени и празни като сърцето му.

— Сбогом, Малка Жар птица.

Хлипайки, Шанън се извърна и побягна сляпо към мястото, където майор Ванс стоеше с конете. Не погледна назад, не можеше — всичко изглеждаше така окончателно. Но в сърцето си знаеше, че отново ще се срещнат, че животът им е необратимо свързан. Можеше да са невероятно различни, но бяха сродни души във всичко, което имаше значение.

— Дръж връзка, Блейд — извика Ванс през рамо, докато помагаше на Шанън да се качи на седлото. — Ако имаш нужда от помощ, знаеш къде да ме намериш.

Блейд не каза нищо, нито се обърна, за да ги види как се отдалечават. Беше се върнал към траура си.

 

 

В следващите седмици Кали се възстанови от страданията си и се премести да живее при Шанън. Макар че къщата беше малка, стигаше за две жени и бебе. Тод Уилсън също беше оздравял от раните си и си беше намерил работа. Надяваше се да спечели достатъчно пари, за да се присъедини към някой керван, който щеше да мине оттук следващото лято. Не се беше отказал от мечтата си да се засели в Орегон.

Докато Шанън преподаваше в училище, Кали настоя да чисти и да готви. Шанън не я беше разпитвала за плановете й относно бъдещето, но една вечер, след като малкият Джони беше нахранен и сложен да спи, Кали й се довери.

— Много мислих за бъдещето си, Шанън — изрече тя полека. — Искам да се върна в Охайо. Без Хауи няма бъдеще за мен в Орегон. Знам, че родителите ми ще ме приемат заедно с детето. Аз съм всичко, което имат.

— Сигурна ли си, Кали? Ти си добре дошла тук, докато искаш да останеш. Аз няма да ходя никъде чак до следващото лято.

— Искам да замина сега, Шанън. Ненавиждам това място. Непрекъснато ми напомня за… за смъртта на Хауи и… за всичко. Но нямам пари, дори дрехите на гърба ми не са мои. Жените тук бяха мили с мен, но ме гледат така, сякаш съм някаква слабачка. Понякога мисля, че ще е по-добре да умра.

— Не говори така, Кали — упрекна я Шанън. — Детето ти се нуждае от теб. Освен това, едва напролет ще можеш да тръгнеш.

— Не си ли чула? Железницата е стигнала до Чейен. Сега вече може да се пътува с влак на изток и през зимата, както през лятото. Всички говорят за това.

— Аз… предполагам, че съм била доста заета напоследък — оправда се Шанън.

— Блейд, нали? Знам още отдавна, че имаш чувства към него. Мислиш ли, че някога ще се върне?

— Не знам. Но имаш право, Кали, наистина обичам Блейд. Знам, че е метис, но това няма значение. Той е невероятен мъж, независимо какъв е. Но стига за мен. Ако имаше пари, как щеше да стигнеш до Чейен?

— Труден въпрос, но ако наистина имах пари, щях да взема дилижанса до Чейен. Той идва веднъж седмично.

— Сериозно ли говориш? Ако парите те задържат тук, в такъв случай край на безпокойствата ти. Ще ти дам пари.

Щедра до безкрайност, Шанън не смяташе, че ще остане принудително във форта, ако даде на Кали скромните си спестявалия.

— Шанън, не мога…

— Разбира се, че можеш. Аз имам заплатата си, от която ще се издържам.

— Не е достатъчно, за да стигнеш до Айдахо. Ами семейството ти?

— Семейството ми ще ме разбере и дори ще ми прати пари, ако имам нужда. Имам работа и покрив над главата. Освен това, не съм сигурна, че мога да тръгна, като знам, че може никога повече да не видя Блейд. Ако остана във форт Ларами, има вероятност той да се върне.

— Ще ти върна парите, Шанън, веднага щом стигна в Охайо. Родителите ми са заможни, ще ти ги пратя по пощата.

Една седмица по-късно Кали и Джони Блейд се качиха на дилижанса за Чейен. Шанън започна да усеща липсата им почти веднага. Понякога си пожелаваше Блейд да й беше дал дете, когато се бяха любили. Поне щеше да има частица от него, която да обича и за която да се грижи. Пустотата беше непоносима. И жестоката, отчаяна самота.