Катрин Кингсли
Любовен порив (7)

Глава шеста

— Рейф, благодаря на Бога, че ви виждам. Знаете ли къде е Серафина? — развълнувано попита Ейдън, когато Рафаел се появи в залата. — Тя е изчезнала. Шарлот каза, че се е качила горе, но тя не е и там. Навсякъде, където се сетих, проверих…

— Вашата булка — каза Рафаел, като преглеждаше ноктите си — се отправи към конюшните. Или поне така видях. Може би искате да отидете след нея, преди да е успяла да избяга с един от малкото коне, които са ви останали.

Облекчен, Ейдън пое дълбоко дъх. Изчезването на Серафина го бе разтревожило повече, отколкото показваше.

— Благодаря ви. Не мисля, че тя се чувства особено удобно при новите обстоятелства за нея.

Устните на Рафаел трепнаха в усмивка.

— Не, не бих си го представил — отвърна той. — На мен ми се стори малко напрегната.

— По дяволите! Не биваше да я оставям толкова дълго сама, но баща ми, алчно копеле такова, настоя веднага да подпиша проклетите брачни договори.

— Хъм — отвърна Рейф. — Надявам се, че те ви осигуряват всичко, на което се разчитахте.

— Разбира се. Защо питате? — попита механично Ейдън, но се чудеше дали Серафина можеше да седи на оседлан кон. Той дори не знаеше дали тя можеше да язди. Там бяха само неговият кон, една стара кранта, която използваха да тегли кабриолета, и един жребец, когото баща му не можа да продаде.

— Без особена причина — отвърна Рафаел.

— Какво? — попита Ейдън, като отново обърна внимание на братовчед си. — За какво говорите?

— Казах, че просто питам за брачните договори. Съпругата ви не е това, което очаквах. Не и това, което вие очаквахте, смея да твърдя.

Ейдън вдигна рамото си, като правеше всичко възможно, за да изглежда безразличен. Последното нещо, което искаше Рейф да знае, бе, че жената, по която се бе разтапял от умиление предишната вечер, сега бе негова съпруга, особено след като Рейф беше запознат с всяка подробност от тяхната случайна среща. На всичко отгоре се чувстваше като глупак за това, че толкова горчиво се бе оплаквал от бъдещата си булка, само за да му поднесат това, за което жадуваше толкова много.

— Наистина изглежда по-добре, отколкото очаквах — безразлично отвърна той.

— Която и да е жена би изглеждала по-добре от една горгона — каза Рафаел с напълно сериозно лице. — В действителност, тя е хубаво момиче, макар и малко необразована по социалните нрави — продължи той, като наблюдаваше върха на обувката си, сякаш той криеше някакво особено очарование. — Но това лесно може да се поправи.

— Аз я харесвам повече такава, каквато си е — каза Ейдън, а после осъзна, че може би звучеше твърде близко до излиянията му в кръчмата. — Това, което искам да кажа, е, че тя не е вещицата, която очаквах.

— Навярно не е — съгласи се с него Рейф. — Разбира се, времето ще покаже. Човек може само да се надява на най-доброто.

— Да — отвърна Ейдън, облекчен, че Рейф прие тази необяснима промяна на чувствата му, без да задава повече неудобни въпроси.

— Естествено, жалко е, че не можем да притежаваме винаги това, което искаме, но е трудно да се сдобиеш с горска нимфа. — Рафаел потри ъгълчето на устата си.

Очите на Ейдън се свиха подозрително.

— Вижте, Рейф, ако мислите, че можете да ми се присмивате просто защото миналата вечер бях пийнал и се разтапях на тема поезия, внимавайте.

— Да ви се присмивам, човече? Мога ли да направя такова нещо, особено в деня на вашата женитба? Не, наистина, на вас ви беше позволено да пофантазирате в последните часове преди вашата екзекуция, а аз с радост ви слушах. — Той погледна Ейдън с израз на дълбоко съчувствие, което, Ейдън заподозря, не беше съвсем истинско.

— Благодаря ви за разбирането — саркастично отвърна Ейдън, изгарян от желание да откъсне самодоволно усмихващата се глава на Рейф от раменете му. — Много любезно е от ваша страна да бъдете толкова отзивчив.

— Това е само мое задължение — отвърна Рейф, като махна с ръка. — Но вие трябва да се съсредоточите върху настоящето и да намерите съпругата си, преди напълно да ви е напуснала.

— Да, да, по-добре е да вървя — каза Ейдън. — Вижте, Рейф… благодаря ви за всичко, което направихте днес. А също и за вчера.

— За нищо, братовчеде. Сигурен съм, че ще направите същото за мен, ако някога се нуждая от услугите ви. — Той се поклони грациозно и след това се изправи с усмивка. — Разбира се, тъй като моите намерения са да предоставя на по-малкия си брат да ме обезпечи с наследници, можете да почакате цял един живот или два, за да ми се отблагодарите.

Ейдън се засмя и махна с ръка през рамото си.

— Добре тогава. Позволете ми да тръгна и да догоня Серафина.

— Това е прекрасна идея — каза Рейф. — Аз ще се погрижа да изпратя гостите ви.

 

 

Серафина избяга толкова бързо, колкото й позволяваха силите, от Таунсенд и неговите обитатели, от Ейдън и от неговия приятел. Тя никога нямаше да стане част от техния свят. Вече и не искаше, не и ако хората в този свят се подиграваха и презираха добродетели като любов и честност, ако гледаха от високо на всеки човек, който не отговаряше на тяхното социално положение.

През целия си живот вярваше, че не рожденото място, а характерът на човек е най-важното нещо в живота му. Добротата към другите беше толкова важен основен принцип, колкото и почитането на всички живи същества и извършването на почтени дела.

Въпреки това, в продължение на последните двадесет и четири часа тя се сблъска с един изключително различен начин на мислене и поведение. В този свят се приемаше двуличието, в този свят хората се купуваха и продаваха, сякаш бяха стоки за размяна на пазара.

Не можеше да повярва, че Елспет бе позволила това да й се случи — Елспет, която спазваше старите норми на поведение, която винаги й бе казвала, че любовта и вярата ще й помогнат във всяко начинание.

Единственото заключение, до което можеше да стигне Серафина, беше, че Елспет нямаше и най-малка представа на какъв човек я поверяваше, че тя искрено вярваше, както и самата Серафина бе вярвала, че Ейдън и семейството му бяха почтени хора, които й желаеха само най-доброто.

Това беше лъжа. Целият й живот се превърна в една лъжа от момента, когато стъпи в параклиса и видя лицето на Ейдън.

Със сълзи на очите, тя се насочи към дългия, каменен мост с три арки, който минаваше над реката. На другата страна, от брега се издигаше плавно хълм и тя се отправи към него. Краката й се хлъзгаха по мократа трева.

На върха си хълмът се изравняваше, а по средата му се простираше малко езерце с два лебеда — един бял и един черен, които се носеха по огледалната му повърхност. На единия бряг на езерцето се извисяваше дъб. Задъхана от умора, Серафина спря и се втренчи учудено в него.

Това беше най-величественото дърво, което някога беше виждала. То се издигаше гордо към небето, а огромните му, разлистени клони образуваха защитен свод над главата й. Чворестият му дънер беше толкова голям, че поне петима мъже трябваше да протегнат ръцете си, за да го обгърнат.

Дървото на живота — символ на самата богиня Хестия.

Серафина се приближи към дъба с желанието да усети масивния му дънер под пръстите си, сякаш той можеше по някакъв начин да я успокои, да я подкрепи, да й помогне да осмисли хаоса, който бушуваше в главата й. Тя притисна дланите си към кората и задраска по грубата му повърхност с нокти, като искаше да открие живата сила, която дървото криеше в себе си.

— Скъпа Хестия, пазителко на огнището и дома, начало на живота — прошепна тя, — моля, моля ви помогнете ми да разбера защо ме изпратихте на този ужасен мъж, защо ми отнехте моята красива Мечта?

О, нейната красива Мечта. Адам. Изчезнал завинаги. Изместен от истината, че Ейдън не я обичаше и никога не бе я обичал. Тя бе пълнила главата си с фантазии, които превръщаха брачния договор в прекрасна, вълшебна приказка на неугасваща любов. Оказа се, че не е била нищо друго, освен една глупачка — една романтична глупачка, която обичаше мъж, който съществуваше само в нейното въображение.

Тя падна на земята, зарови глава в ръцете си, а рамената й се разтресоха от сърцераздирателни вопли, когато шокът, разбитите надежди и нещастието й от последните няколко часа се изляха необуздано от нея.

В този момент Серафина си помисли, че можеше да умре от мъка.

За момент Ейдън спря при конюшните, за да попита за Серафина, и за свое най-голямо облекчение узна, че тя бе минала покрай тях и се бе отправила към реката. С цялото си сърце се надяваше да не бе решила в отчаянието си да се хвърли и да се удави. Той самият изпитваше такова желание миналия следобед.

Невероятно, но днес възприемаше живота по съвършено различен начин. Вместо с мрачно отчаяние, бе изпълнен с оживление и благодарност за това, че единственото нещо, за което толкова силно бе копнял предишния ден, неочаквано му бе поднесено право в ръцете.

Той почти се бе строполил пред олтара, когато се появи Серафина, и за момент си бе помислил, че си въобразява, когато бе съзрял лицето й, защото му се стори невъзможно отвратителната булка, която очакваше, да се бе превърнала като по чудо в неговата вълшебна кралица.

В тази част от секундата му бе хрумнало, че може би на небето наистина имаше Бог, един великодушен и милостив Бог, който нямаше намерение да го наказва с изпитание след изпитание. Серафина, от друга страна, го бе погледнала, сякаш той се бе превърнал в точно обратното на това, което тя очакваше. Изразът й на лъчезарно очакване се бе превърнал в неприкрит ужас, когато установи кой беше съпругът й.

Бе му се приискало да се изсмее, като знаеше какво тя вероятно си мисли в този момент. В него също се бяха породили хиляди въпроси, на които можеше да получи отговор в по-подходящо време. Всичко, което искаше сега, бе да я открие, да я увери, че не се бе омъжила за самия дявол, макар че не беше и Очарователния принц, когото бе очаквала.

Той прекоси моста, като обходи с поглед бреговете на реката, за да се убеди, че тя не плаваше сред бурените. Имаше само една посока, в която можеше да е поела, ако бе прекосила моста, и той се изкатери по хълма към езерцето и дъба.

Серафина седеше сгушена под великолепните му клони. Тялото й се свиваше на две и той позна от наведената й глава и треперещите й рамене, че тя плачеше.

Той самият искаше да заплаче. От всички хора на света, най-малко нея искаше да види наранена. И въпреки това, поради простия факт, че той беше такъв, какъвто беше, я бе наранил непоправимо и дълбоко, бе й нанесъл удара на разочарованието, който бе очаквал, че друг мъж щеше да й нанесе.

Тихо се доближи до нея и коленичи. Внимателно обгърна крехките й рамене с ръце.

Тя се изправи и вдигна глава с разширени и изпълнени със сълзи очи.

— Вие! — изстена тя. — О, не! Моля ви, вървете си. Оставете ме на мира, моля ви…

— Защо плачете, Серафина — попита Ейдън с тихия глас, който използваше да успокои уплашен кон. — Наистина ли е толкова ужасно да сте омъжена за мен?

Тя потрепери при неговото докосване и той отдръпна ръцете си от нея.

— Как… как ме открихте? — попита тя, като сподави един стон.

— Бях загрижен, когато изчезнахте толкова внезапно. Помислих си, че може би сте взели един от конете, и така отидох в конюшните. Конярят ми каза, че сте поели в тази посока.

Серафина изтри очите си с юмруци, като остави кални следи от сълзите по бузите си.

— Нищо не искам от вас — каза тя, като се опитваше да сподави дъха си. — Със сигурност нямаше да открадна един от вашите коне.

Ейдън се усмихна при мисълта, че тя изглеждаше очарователна като изгубено дете.

— Нямаме много коне, но аз нямаше да ви се сърдя. Искахте да избягате ли?

— Къде да отида? — попита тя, като отпусна нещастно главата си. — Вие ме направихте ваша затворница, като ме принудихте да се омъжа за вас.

— А, право на въпроса. — Той й подаде носната си кърпа. — Ето, избършете си очите и си издухайте носа. Мисля, че ще е по-добре да поговорим. — Той седна срещу нея, сгъна единия си крак и се облегна на него. — Серафина, мога само да предполагам, че вашето нещастие се дължи на това, което ви казах, когато се срещнахме вчера. Съжалявам за това, наистина съжалявам. Не бях в най-доброто си настроение.

— Вашето настроение нямаше значение — каза тя, като силно издуха носа си. — Вие ми казахте с най-големи подробности какво точно мислите за мен.

— Да, но тогава не знаех, че говоря на вас, нали така?

— Няма значение на кого си мислехте, че говорите — каза Серафина, като сви кърпата в малка топка. — Вие казахте истината за това, което чувствате. Казахте, че съм вещица — интригантка. Казахте, че се жените за мен, само защото сте дали дума на семейството си и че няма надежда за щастие или любов. И казахте, че съм отвратителна.

Ейдън не можа да сдържи усмивката си.

— Така ли казах? Добре, сгреших, много сгреших, но ми бяха дали неверни сведения за вас. Твърде много неверни сведения.

— Да, и на всичко отгоре са ви взели за глупак, милорд — каза тя, като го погледна. — Ако само и за момент си помислите, че ще ви спася от финансовите ви затруднения, ще бъдете дълбоко разочарован. На мое име няма приписано и едно пени, така че сте се оженили за мен напразно.

Усмивката на Ейдън изчезна, когато осъзна това необикновено твърдение.

— Скъпо мое момиче — бавно каза той. — Нима ми казвате, че не знаете финансовото си положение?

— Напротив, зная го много добре. Омъжена съм за вас и сега можете да ме мразите, защото на всичкото отгоре съм и без пени. И ако си мислите, че ме е грижа за това, грешите. Аз съм свикнала да бъда бедна, както и вие очевидно. Сега и двамата сме бедни и аз се надявам, че сте доволен, защото съм нещастна!

Ейдън се намръщи, като осъзна, че тя наистина не знаеше, че притежава много пари, а това още повече го обърка.

— Серафина… кажете ми нещо. Защо се съгласихте да се омъжите за мен?

— Вече започвам да се чудя защо. Мислех си, че ви обичам. Мислех си, че вие ме обичате. — Тя разгърна носната кърпа и отново издуха носа си.

— Но как, за бога, можехте да си помислите, че се обичаме един друг, без никога да сме се срещали? — попита той недоумяващ. — Зная, че когато говорехме вчера, ми казахте, че обичате мъжа, за когото ще се омъжвате. Но любовта е нещо, което не може да съществува, докато двама души не се опознаят. Тя не възниква в резултат от споразумение между семействата, не и когато двамата партньори никога не са се срещали.

Серафина силно разтри челото си — беше също толкова объркана по този въпрос.

— Аз… аз предполагам, че тази мисъл се е зародила у мен от толкова дълго време, че просто я възприех за истина. Не можех да си представя, че двама души могат да се венчаят, без да се обичат. И така реших, че ние се обичаме.

— Разбирам — потри се отзад по врата той, като въобще не я разбираше. — Ами, най-малкото мога да кажа, че това е интересно твърдение. Вие… вие бяхте много самотна в Уелс, нали?

— Ами, имах си моята леля и Тинкърби, разбира се.

— А, да, безценният Тинкърби. Но нямахте ли някого другиго? Приятели или други роднини, които да посещавате?

Серафина сви рамене.

— Не. Не вярвам, че имам някакви други роднини, освен леля Елспет и… — Тя се поколеба, капо очевидно не искаше да говори за своя братовчед.

— Да, зная — помогна й той, като започна да разбира какво можеше да се крие зад нейната неохота при това, което беше казал братовчед й за нея. — Говорите за Едмънд Сигрейв и майка му и аз също зная, че не сте се виждали с тях от смъртта на баща ви. Живели сте напълно изолирано от останалите хора.

— О, да — каза тя. — Но това не ме интересуваше, защото винаги съм знаела, че ще ме повикате при себе си. Закъсняхте само с три години.

Ейдън бавно разтърси глава.

— Серафина, съжалявам. Моля ви, не тълкувайте това погрешно, но истината е, че не знаех за вашето съществуване допреди единадесет дни.

— Какво? — възкликна високо Серафина. — Не е възможно… О, Ейдън — Беше ужасена. — Нима бедният ви баща даже и това не си е спомнил?

— Може и така да се каже — каза той с иронично присвиване на устата си. — Но паметта му се възвърна преди няколко седмици, когато аз се върнах вкъщи. Той ме осведоми, че ще трябва да се оженя за жена, за която даже не съм чувал, и че всичко за женитбата било вече уредено. Вчера ви казах причините.

— О — намръщи се тя. — И така, вие се съгласихте, даже след като ме презирахте?

Ейдън прекара ръце през лицето си, след това въздъхна, като се опитваше да намери пътя през тази заплетена мрежа от недоразумения.

— За момент забравете това. Предположете, че в действителност не сме се срещали, поне не до тази сутрин. Предположете, че никога не съм се изказвал така прибързано или даже не съм ви давал онази още по-необмислена целувка. Щяхте ли да дойдете при мен с различно отношение?

— Може би — отвърна тя, не много уверена в себе си. — Но така само щеше да ми отнеме малко повече време да осъзная какъв безсърдечен мерзавец сте, така че накрая щяхме да се озовем в същото положение. Наистина не виждам какво различно има в това.

Ейдън само кимна, въпреки че думите й го пронизаха като с нож.

— Значи вие мислите, че съм безсърдечен мерзавец? — след дълга пауза попита той.

— А какво друго мога да си мисля за вас? — отчаяно попита тя. — Казахте ми точно какво си мислите за жената, за която бяхте сгоден, и при това бяхте готов да се ожените за нея. Целунахте жена, която никога преди не бяхте срещали, макар че щяхте да се жените за друга жена на следващата сутрин.

Ейдън сграбчи ръцете й.

— Малка глупачке, говорех за жена, която мислех, че ме е принудила да се оженя за нея. И не целунах просто някоя жена, а целунах вас!

— Най-важното е — каза Серафина, като се изскубна от него за трети път през този ден, — че вие въобще не трябваше да целувате, когото и да е, не и в навечерието на вашата собствена сватба. Мога само да ви презирам. И вие със сигурност не трябваше да ме целувате, след като знаехте, че щях да се омъжвам за човек, когото мислех, че обичам.

Ейдън прекара ръце през косата си.

— Слушайте — раздразнено се разкрещя той. — Целунах ви, защото пожелах да ви целуна. И ако някой някога е съжалявал повече за това, бих искал да го открия и да му изкажа моите съчувствия. Но нима е възможно да сте толкова глупава да ме обвинявате за това през цялото време?

— А защо не? — каза тя, като скръсти ръце на гърдите си. — Целунахте ме с похот, а не с любов. Вие самият казахте, че любовта няма нищо общо с целувките, че вие даже не вярвате в любовта.

За момент той затвори очи.

— Защо просто не приемем целувката като резултат на моментна загуба на здравия разум? — попита той, като желаеше никога да не се бе поддавал на този моментен импулс. — Аз бях там и вие бяхте там, приемете целувката като нещо, което трябваше да се случи.

Серафина го изгледа самодоволно.

— Виждате ли, вие самият стигнахте до моето заключение — вие сте един безчувствен подлец. Предполагам, все още възнамерявате да ви родя наследник и след това да отидете да си създадете вашата върволица от метреси, нали така?

Ейдън изстена и подпря чело на юмрука си.

— Не — каза той, като най-накрая погледна към нея. — Не. Говорех просто с горчивина, когато казах това, но да си призная честно, ако се бяхте оказала такава, каквато очаквах да бъдете, навярно точно това щях да направя.

— Точно така — каза тя. — Което на всичко отгоре ви прави и аморален. Съжалявам, но не мога да не ви презирам.

Той отскубна шепа трева и се взря в нея, сякаш никога преди не бе виждал трева.

— А защо да не ме презирате? Имате пълно право — горчиво отвърна той. — Очевидно вие пристъпихте към тази женитба напълно невинна — и поради тази причина бяхте и невежа. И все пак не направих нищо, освен да ви злепоставя, макар и неволно, да ви насиля, и да разруша вашите мечти. — Той отпусна ръка на коляното си и я сви в юмрук, като изпитваше омраза към себе си. — По дяволите, накарах ви да плачете.

Тя облиза устни.

— Ами… за да сме напълно честни, вие не сте виновен, че съм била глупава да се уповавам на една невъзможна мечта — след дълго мълчание каза тя, като вдигна поглед към неговия. Сега очите й гледаха по-меко. — И предполагам също, не е ваша вината, че не ме обичате.

— Но, Серафина — разумно каза той, — как можете да очаквате да ви обичам? За бога, даже не ви познавам. — Той взе ръката й и я задържа леко в своята. Този път, за негово облекчение, тя не издърпа ръката си. — Въпреки това, кълна ви се, когато днес се появихте в параклиса, аз полудях от радост, защото поне знаех, че ви харесвам, което, по дяволите, е по-добре, отколкото да мразя земята, по която стъпвате.

— Нима вие ме харесвате? — изненадана попита тя. — Как е възможно да ме харесвате? Както току-що казахте, вие даже не ме познавате.

— Добре. Нека просто кажа, че харесвам това, което наистина зная за вас. — Леко се усмихна той. — Както и да е, зная, че сте откровена.

— Но аз въобще не се държах мило към вас. Даже не исках да се омъжа за вас.

Ейдън кратко се изсмя.

— Трябва да призная, вие бяхте една малка заядливка. Но аз си заслужавах всяка минута от вашето презрение — е, добре, по-голямата част от вашето презрение. Вижте, Серафина, защо да не оставим всичко това зад нас? Най-накрая, сега ние сме женени и това не може да бъде върнато назад. Мислите ли, че трябва да се опитаме да направим най-доброто?

— Какво искате да кажете? — с ново подозрение присви очи тя.

— Просто така — внимателно отвърна той. — Бих желал да съм ваш приятел, ако смятате, че това е възможно.

Серафина зяпна от удивление.

— Мой приятел! — невярващо отвърна тя. — Как можете още да искате да сте мой приятел, след като вече знаете какво мисля за вас?

— Е, добре — каза меко той, като ритмично почукваше дланта на ръката й с палеца си. — Това е нещо, което ще трябва да се опитам да променя, нали? — Той я погледна право в очите. — Но вие искрено трябва да ми позволите да ви докажа, че не съм това, което предполагате, че съм. Твърде много ли искам от вас?

— Не зная как мислите, че можете да промените мнението ми за вас — силно объркана, отвърна тя, като погледна към ръката си.

— О, мога да измисля безброй много начини, без въобще да се напрягам — палецът му започваше да чертае още един чувствен кръг, като пръстите му се доближаваха все повече към нейните.

— Знаех си — каза тя и ядосано изтръгна ръката си от неговата. — Сега, след като имам малък опит със съблазняването, зная точно какво искате. Опитвате се да ме любите, нали? — попита тя, като триеше длан в роклята.

Ейдън бавно се усмихна.

— Не точно сега — каза той. — Мислех си за по-късно.

Серафина пребледня, после скочи на крака и той се прокле, че бе говорил толкова директно. Със закъснение си спомни какво му бе казала. Тя си мислеше, че щеше да отиде в сватбеното си легло със своя Очарователен принц и въпреки че практическите подробности по този въпрос й убягваха, беше въодушевена. Досега.

Искаше му се да изрита самия себе си.

— Не мога — искрено отвърна тя. — Аз… аз искам да кажа, че вие не можете. Ние не можем да го направим.

— Не можем ли? — каза той, като се чудеше как, по дяволите, щеше да се справи с това положение. — Защо не?

— Защото… защото това ще ме накара отново да плача. — Тя извърна поглед, а устата й трепереше.

— Кажете ми, Серафина, мислите ли, че ще плачете, защото няма да се насладите на акта, или защото наистина не можете да ме понасяте? — Той не беше сигурен, че искаше да чуе отговора й.

— И… и двете — заекна тя. — И защото зная, че няма да ме докосвате с любов.

— О, отново се връщаме на това проклето нещо — любовта, нали така? — каза той, хванат в собствения си капан, но не искаше повече да пълни главата й с романтични измишльотини, колкото и привлекателни да бяха те. — Добре, няма да ви лъжа, защото не мога да ви кажа, че ви обичам — вече знаете какво чувствам по този въпрос. Но ви обещавам, че ще ви докосвам нежно и с желание да ви доставя удоволствие. Това не е ли достатъчно?

— Не — упорито отвърна тя. — Не е достатъчно. И вие не бива да мислите, че е достатъчно, въпреки че сте толкова безпринципен, че очевидно за вас няма значение какво чувствам аз.

Ейдън, наранен, че тя можеше да го помисли за толкова коравосърдечен, се изправи с лице към нея, като я принуди да вдигне поглед.

— Знаете, че не сте права — твърдо отвърна той. — Даже много ме е грижа как се чувствате. Вие наистина знаете, че много от браковете се градят и на по-малко чувства, че повечето мъже биха настоявали да се възползват от правата си, нали? — Той потри очите си с ръка.

— Това ли е, за което ме молите? — попита тя, а погледът й се впери право в неговия. — Искате аз да ви стана приятелка, да променя мнението си, че сте един истински мерзавец с благороден произход, който си взима каквото смята, че му принадлежи за сметка на жената, която иска да прелъсти? И при това искате да се предам, сякаш нямам собствени чувства?

— Нима да ми позволите да ви любя е най-отвратително нещо за вас? — попита той, макар че вече знаеше отговора.

Серафина кимна непреклонно.

— Да. Така е. — Тя го погледна предпазливо, сякаш той беше змия в тревата, готова да я ухапе.

— Добре — каза той, като се молеше животът му да не се превърнеше в истински ад, но знаеше, че щеше да се окаже пълен глупак, ако продължаваше да насилва нещата в случай, че някога поискаше да я спечели отново. — Ако така чувствате нещата, тогава няма да моля това от вас.

Тя го погледна.

— Нима казвате, че не възнамерявате да спите с мен?

— Казвам, че няма да ви любя, докато сама не пожелаете това, но наистина се надявам, че няма да се противопоставяте да споделите леглото ми — отвърна тихо Ейдън.

— О, но аз не искам да споделям леглото ви — каза тя, като играеше с роклята си. — За нищо на света.

Ейдън се извърна от нея със сключени отзад ръце и навел глава, докато обмисляше начина, по който можеше да пробие крепостта, с която се бе обградила. После отново се обърна.

— Какво, ако мога да попитам, предлагате вместо това? — попита той, като му хрумна една чудесна идея.

Серафина, затруднена от въпроса, се намръщи.

— Не съм мислила — отвърна тя.

— Очевидно не сте. Какво смятате, че нашите две семейства, да не говорим за прислужниците, ще си помислят за този брак, където нощ след нощ, година след година вие спите в една стая, а аз в друга? Не мислите ли, че това ще им даде добър повод за размисъл?

— Аз… аз не съм мислила и за това — отвърна Серафина, плъзгайки едната си ръка към устата.

— Тогава помислете — каза той, като знаеше много добре, че я манипулираше по изключително непочтен начин, но не можеше да се спре. Отчаяно жадуваше да притиска нейното сладко, крехко тяло срещу своето. Надяваше се да може да промени решението й за правенето на любов с умелата си ръка и една проста, очевидно непринудена целувка.

— Добре — бавно каза тя. — Имате право. Не искам да тревожа никого. Предполагам, че мога да спя във вашата стая.

— О! — възкликна Ейдън, като видя лъч надежда на хоризонта и наблегна на своето предимство при тази неочаквана капитулация. — И ако мога да попитам — къде очаквате да спя аз? На пода ли?

— Няма ли там удобен диван? — с надежда попита тя.

Ейдън я погледна невярващ.

— Как можете да искате от мен да спя на един диван, целия на бучки, и всяка сутрин да се събуждам схванат?

Серафина се изчерви.

— Не, разбира се. Не настоявам. Виждам, това би било голямо нещастие за вас.

— Толкова съм доволен, че съчувствате на моята участ.

— Ами, все пак това е вашата стая и навярно спите в същото легло, откакто сте били дете. Би било много нечестно от моя страна да ви изхвърля от леглото, а аз си признавам, че също като вас не съм свикнала да спя нито на пода, нито на диван.

— Започвам да си мисля, че сте много практична жена. И така, споразумяхме ли се? — попита той, като предвкусваше победата си.

— Е, добре. Можем да спим в едно и също легло. Всъщност чела съм за практика в Америка, наречена скупчване. По средата на леглото се поставя една дъска и двама души спят от двете й страни…

— Серафина — заплашително я прекъсна Ейдън. — Ако си представите дори и за една минута, че ще спя с дъска по средата на леглото ми, премислете това отново. Ако не искате да ви любя, кълна се, че няма да го направя. Но няма да лежа на пода като някакъв захвърлен багаж, нито пък ще се обръщам в съня си през нощта, за да се сблъскам със студена цепеница.

— О! — каза тя. — Да. Разбирам, че това може да се окаже неудобно. Но как да разбера, че ще удържите думата си? — попита тя, като сви ръцете си в здрави юмруци.

Ейдън също се чудеше по този въпрос, но нямаше намерение да й го признава, не и след като почти бе постигнал целта си.

— Защото съм ви я дал и ще я спазя — кратко отвърна той.

— Да, но доколкото зная, ще бъдете завладян от мъжкия си нагон и ще ми сторите нещо ужасно — настоя тя.

— Серафина — каза той с голямо усилие да не прихне. — Щастлив съм да отбележа, че никой никога не е описвал правенето на любов с мен като нещо ужасно, с изключение на един път, когато бях на седемнадесет години. Стана с жена, на която бе платена голяма сума не само да ме изтърпи, но и да се увери, че това никога няма да се случи отново. Останете спокойна сега. Когато му дойде времето, аз сам ще ви убедя да не приписвате на моето любене такова прилагателно.

— Когато му дойде времето ли? — нервно попита тя.

— Нали не мислите, че ще ви лъжа с желанието, което ще ме изпълва през останалата част на живота ми? Скъпа, искам да се съобразя с вашите желания по този въпрос. Но ако искате да не тичам по проститутките, за които споменах, най-накрая трябва да склоните да го направим. Аз съм само един мъж, а мъжете, каквито низки същества сме, наистина имаме физически потребности.

Серафина отмести поглед.

— Нима твърдите, че ако не ви се отдам, ще нарушите брачната си клетва?

Вече изкаран извън себе си, на Ейдън му се прииска да я удуши.

— Това, което казвам, малка глупачке, е, че ви желая. Готов съм да чакам, докато и вие ме пожелаете. Но ако решите през остатъка от живота си да се държите като монахиня, тогава да, ще се изнеса някъде другаде и няма повече да ви безпокоя с моето внимание към вас.

По лицето й се изписаха смайване и шок.

— Какво ви тормози, моя Титания? — попита той. — Наистина ли не ме желаете, както аз ви желая? Или се страхувате, че най-накрая може да ме пожелаете, и това ви ужасява? — Той докосна бузата й с ръка и я погали леко.

Серафина се отдръпна.

— Вие наистина сте невъзможен! Как можете в един момент да се опитвате да подобрите нещата между нас, а в следващия — да се държите като развратник? Най-безочливо ми разказвате за вашите минали завоевания, за вашия опит. Намеквате, че сте били любовник на много жени и все пак не сте се любили с една-единствена от тях.

— Това е истина. Но тогава нито една от тях не беше моя жена — меко каза той.

— Какво искате да кажете? — прошепна неуверено тя. Очите й внезапно се разшириха от ужас.

— Това, което искам да кажа, е, че сега вие и аз сме обвързани — отвърна той, като нежно взе лицето й в ръце. — Брачните клетви имат голямо значение за вас, нали?

— Те са всичко за мен — прошепна тя, като срещна погледа му.

— Тогава знайте, че нямам намерение да нарушавам брачната си клетва. Но се нуждая от вашето съдействие.

— О! — премигна тя.

Той й се усмихна продължително и обещаващо с надеждата, че неговата усмивка й предаваше посланието му. Отпусна ръцете си.

— Сега това зависи от вас. Няма да нарушавам думата си.

— Вие… вие наистина ли няма да я нарушавате?

— Не, наистина няма. — Той отстъпи назад. — Въпреки всичко, което си мислите за мен, никога не съм се любил с жена пряко волята й и не възнамерявам да започвам с вас. Ще чакам вашата покана.

— Ще почета желанието ви да споделите леглото си с мен — каза тя. — Но — непреклонно добави — колкото до другите ви желания, не съм съгласна с тях. Ако някога успеете да промените мнението ми за вас, тогава мога да премисля. Но смятам, че шансовете да се случи това са така невероятни, както… както да завали сняг през юли.

Ейдън се ухили.

— Една стъпка навреме — каза той. — По-добре е да се връщам. И, Серафина, само за ваше назидание: вие наистина сте ужасно богата наследница. По-добре говорете с вашата хитра леля. Изглежда е забравила да ви каже това.