Катрин Кингсли
Любовен порив (1)

Пролог

6 февруари, 1808 г.

Имението Баухил, Лизестършир

Серафина се притисна назад към стената. Дребното й, слабо тяло се сви на кълбо, когато видя доктора да напуска спалнята на баща й. Завесите пред прозореца образуваха безопасно убежище, където той не можеше да я забележи, но тя можеше да го види достатъчно добре. От мрачното му изражение разбра, че всичките й молитви бяха напразни. Нейният баща нямаше да преживее нощта.

Сковано, тя притисна лицето си към прозореца. Стъклото до бузата й беше хладно и твърдо. Леля Елспет говореше на двора с един по-възрастен господин, който беше пристигнал с карета преди по-малко от десет минути, и ридаеше в носната си кърпичка.

Можеше да си представи защо. Леля Елспет, която едва познаваше, щеше да бъде принудена да я отведе на място, наречено Уелс, и вече нямаше да й бъде разрешено да живее в красивото имение Баухил. Сега тук щяха да се настанят ужасният братовчед Едмънд и също толкова ужасната му майка. Само толкова й беше казала леля Елспет, не знаеше нищо повече и това беше причината да се спотайва зад завесите и да подслушва през ключалките.

Серафина презираше Едмънд. Той и майка му бяха пристигнали преди два дни. Двамата кръжаха около Баухил като двойка ястреби, които само чакаха баща й да умре и се преструваха на опечалени. Серафина знаеше това. През първата нощ тя ги чу да разговарят след вечеря в библиотеката.

— Не се тревожете, скъпи, скоро Баухил ще бъде наш — каза госпожа Сигрейв. Гласът й достигаше леко заглъхнал до скривалището на католическия свещеник, в което Серафина се беше скрила. — Това малко отвратително момиче ще бъде изгонено оттук в момента, когато тялото на баща й бъде положено в ковчег. А както са тръгнали нещата, това ще се случи скоро.

— Не мога да я понасям, мамо — каза Едмънд сприхаво. В гласа му звучаха дразнещите, неравни нотки на пубертета. — Тя гледа на нас, сякаш нямаме право да сме тук, а ние имаме много по-големи права, отколкото тя. Сега аз ще бъда баронът, а тя не е нищо повече от една измет. Както и да е, тя е отвратителна.

В своето скривалище Серафина цялата се изчерви. Навярно тя наистина беше една измет, след като сега осиротяваше и я изпъждаха от дома й. Едмънд й заприлича на невестулка, а майка му на чакал. И двамата имаха същото продълговато, тясно лице, същите остри, малки, кръгли очички. Мисълта, че щяха да живеят в любимата й къща, я поболяваше.

— Точно така, скъпи, точно така — каза госпожа Сигрейв. — Ти само почакай, заедно с титлата на чичо ти Джон идват неговото богатство, къща и социално положение, за които винаги съм мечтала. Това е всичко, за което сме чакали.

— Нали сте сигурна, че това не е лъжлива тревога? — попита Едмънд загрижено. — Мисля, че няма да мога да понеса да се върнем обратно в нашата ужасна, малка къщичка в Рийдинг, ако чичо Джон се възстанови.

— Не, любими мой — изгука майка му. — Тези дни са отминали завинаги. Чичо ти Джон е на смъртно легло, това е сигурно. Няма да издържи дълго време. Ще живеем великолепно и ти ще притежаваш всичко, което някога си искал. Заслужаваш това, любими мой.

Серафина сви здраво юмруци, с които искаше да ги размаже на стената, но осъзна, че това щеше да е безразсъдство. Стомахът й се сви от презрение. Как можеха да бъдат толкова коравосърдечни, толкова безчувствени към страданието на нейния баща?

Но поне татко й нямаше да страда, си мислеше тя и можеше да бъде само благодарна за това, тъй като знаеше колко трудно беше за него да се показва храбър през последните три месеца, защото болестта на белите му дробове беше взела своя дан. А знаеше също, колко много му бе липсвала нейната майка през тези последни четири години, така че в крайна сметка той щеше да бъде по-щастлив на небето.

От друга страна, пред нея стоеше само празнота. Леля й Елспет беше достатъчно мила, но тя знаеше, че баща й се безпокоеше, че леля й нямаше да й оказва „подходящото“ влияние. Серафина не беше напълно сигурна какво трябваше да означава това, но знаеше, че баща й не искаше Серафина да живее с нея в порутения й замък, както го наричаше той. Скоро след като леля й пристигна, тя чу добре част от този разговор през полуотворената врата.

— Осъзнавам, че съпругата ми ви обичаше много, Елспет — бе изрекъл с немощния си глас. — И въпреки, че тя уважаваше необичайното ви поведение и убеждения, не мисля, че някога си е представяла, вие да отгледате единственото й дете.

— Не виждам какъв друг избор ви остава, освен да ми прехвърлите правото на попечителство върху дъщеря ви — каза Елспет. — Няма си никого другиго и просто не можете да я изпратите в манастир. Тя даже не е католичка и сестрите ще й оказват далеч по-лошо влияние, отколкото аз някога мога да й окажа. Поверете я на мен, Джон, и аз ще се грижа за нея с голямо внимание и ще почитам вашите желания за религиозното й възпитание, независимо от това, какво мисля. Докато навърши осемнадесет години, тя ще бъде изцяло подготвена за бъдещето, което обсъдихме. Всичко, което трябва да направите сега, е да се споразумеете с Делъуеър…

За жалост на Серафина, точно в този момент леля Елспет затвори вратата, сякаш знаеше, че Серафина подслушва отвън, и момичето не можа да чуе нищо повече. Тя се чудеше кой или какво беше Делауеър.

Мъжът, който беше долу на двора, се появи сега в преддверието, придружен от леля й, и Серафина спря върху него поглед любопитно, като се взираше в прошарените коси на слепоочията, румените бузи и яркосините му очи. Двамата влязоха в спалнята на баща й и Серафина се промъкна от своето скривалище. Но въпреки, че притисна силно ухото си на масивната врата, тя можа да чуе само слабото мърморене на гласовете, което идваше иззад вратата. Загрижено се чудеше дали непознатият вътре беше тайнственият Делауеър и ако беше така, какво споразумение можеше нейният татко да сключи с него.

Минута по-късно, тя получи отговор, тъй като вратата внезапно се отвори. Серафина се препъна назад с ръце, притиснати към устата си, и очи, разширени от ужас при съзнанието за последствията, ако бъде хваната да подслушва.

Но за нейна изненада, леля й не изглеждаше ни най-малко изненадана.

— О, добре, че сте тук, скъпа. Колко навреме. Моля, направете своя реверанс пред лорд Делауеър — каза тя, като така енергично кимаше глава да я окуражи, че всеки момент фуркетите й заплашваха да се изскубнат.

Мъжът, който стоеше зад леля й, пристъпи напред. Бобровата му шапка висеше свободно в едната му ръка, докато я наблюдаваше. Преценяваше я със странно изражение на лицето. Спокойно и мълчаливо, Серафина срещна погледа му, като се чудеше какво трябваше този лорд Делауеър да направи с бъдещето й.

Лорд Делауеър протегна ръка и я докосна по бузата.

— Тя е особена, нали? — каза той. — Въобще не прилича на майка си, Бог да даде покой на душата й. Беше ангел, един истински ангел. Небесата трябва да празнуват, че тя е сред тях.

— Тя прилича на сестра ми повече, отколкото можете да си представите — каза Елспет язвително. — И тъй като вашият син е единственият човек, за когото ще има значение как изглежда Серафина, предлагам ви да запазите мнението за себе си.

— Наистина, така и ще направя — разгорещено каза лорд Делауеър. — Наистина ще го направя. Добре. Поне чувствам, че Джон се успокои.

Елспет му отвърна остро.

— Дадохте вашата дума, Делауеър. Надявам се, че ще я спазите.

— Естествено. Естествено — повтори той, като прехвърли шапката си в другата ръка. — Разбира се, човек никога не може да каже какво крие бъдещето.

— Може би не може — отговори Елспет, като сви устни. — Но едно нещо е сигурно и това е, че бъдещето много често имитира миналото. Аз, от своя страна, нямам никакво намерение да предвиждам каквото предстои да се случи.

— Не мога да проумея какво имате предвид — каза лорд Делауеър. Той изглеждаше така объркан, както се чувстваше и Серафина.

— Сега това няма значение. Просто се погрижете да спазите вашето задължение по споразумението. Племенницата ми е само на девет години, което ви предоставя още девет години да уредите всичко. Това е твърде дълго време по моя преценка. Изведнъж Елспет изглежда си спомни за присъствието на Серафина. — О, скъпо мое дете — каза тя, като я потупа по гърба, — простете ми. Вашият баща желае да ви види. Той има нещо да ви каже. Трябва да бъдете силна, мила, защото мисля, че последният му час наближава. Не му позволявайте да се преуморява. Изслушайте го и вярвайте, че всичко е за добро.

Серафина смело кимна, като преглъщаше сълзите си. Тя изправи малките си рамена и отиде да чуе последната дума на баща си, в името, на когото, се опитваше да скрие своята огромна скръб.