Катрин Кингсли
Любовен порив (20)

Глава деветнадесета

На другата сутрин Серафина отвори очи с натежало сърце. Не бе сигурна каква бе причината Ейдън внезапно да се затвори в себе си, но това я разтърси и разстрои, особено след като двамата бяха преживели нещо толкова невероятно — един велик момент, който, тя със сигурност знаеше, че бе предоставен от Бога и Богинята.

Ейдън беше с нея на онова другото място, така изгубен във времето, както и самата тя. Бе сигурна в това. Той й се бе отдал напълно и също така, напълно се бе затворил в себе си веднага щом страстта му се бе охладила. Бе я върнал в къщата, положи я на леглото, и изчезна надолу по стълбите, като каза само, че трябвало да довърши писмените си работи.

Тя усети ръцете му да я прегръщат леко в ранните часове преди зазоряване. Но само три часа по-късно изчезна също толкова внезапно. Тя остана със затворени очи, защото не искаше да знае, че е будна. Но долавяше всяко негово движение, докато той се обличаше и безшумно затвори вратата зад себе си, като отново я остави сама.

Богинята може би имаше право, че Серафина трябваше да следва сърцето си, но явно не бе взела под внимание сърцето на Ейдън.

Ейдън дори нямаше сърце, или поне не истинско, не и ако можеше така страстно да я люби в един момент, и в следващия — да се отнася така студено към нея, сякаш нямаше вече нужда от нея, защото си бе взел това, което искаше. Бе я покорил така изцяло, че вече му бе омръзнала. Досада, навярно с привкус на отвращение, че съпругата му танцуваше и пееше полугола на лунната светлина като езичница, за каквато я мислеше. Разбира се, той се бе възползвал. Не защото я обичаше, а защото тя го бе улеснила толкова много.

Цялото спокойствие, което Богинята й бе изпратила, цялата радост, която тя бе преживяла в страстните прегръдки на Ейдън, всичко бе изчезнало, сякаш никога не бе съществувало. Бе я оставило само с неизмерима мъка в сърцето и сетивата. Търсете истината и знайте, че аз съм тази, която я показва… Няма да ви обременя с повече знание, отколкото можете да понесете…

Миналата нощ тя бе търсила истината. Сега й се искаше никога да не я бе научавала.

Беше неделя — денят, в който хорът трябваше да пее в църквата. Но тя бе изгубила всякакво въодушевление от техния дебют. Равнодушно хапна малко от закуската, която Джени й поднесе, докато слушаше с половин ухо бърборенето на прислужницата, но в същото време се чудеше къде можеше да е Ейдън, защо той бе напуснал леглото им, преди тя да се събуди.

— Не е ли вълнуващо, милейди? — каза Джени, като й помогна да си облече една копринена рокля с цвят на праскова. — Най-накрая настана денят след всички наши приготовления.

— Да, наистина е вълнуващо — унило отвърна Серафина, докато Джени закопчаваше последните копчета на роклята, която Серафина пазеше специално за случая.

— О, милейди, нямате ни най-малка представа — мама, братята ми и сестрите ми с нетърпение очакват да ни чуят. Даже чичо Джордж ще дойде в църквата, а той от години не е ходил на църква. А Плъм изглежда, сякаш ще се пръсне от гордост — той ще носи най-изискания си костюм.

— Мисля, че това е чудесно — отвърна Серафина, докато Джени й поставяше шапката. — Джени… къде е лорд Оубри?

— Тук съм — обади се Ейдън, влизайки в стаята. — За бога, Серафина, изглеждате възхитително! Това боне на главата ви е прелестно.

Тя се насили да се усмихне. Ейдън я погледна с достатъчно мил поглед, но тя не беше глупачка. Топлотата, истинската топлота, която искреше от очите му през последните няколко дни, бе изчезнала. Сега тя бе заместена от израза на вежлива учтивост.

— Благодаря — отвърна тя и се почувства още по-тежко. Това любов ли беше или загуба — това ужасно чувство на празнота в нея? Любов ли беше тази бездна, която той създаваше между тях и тя не знаеше как да прекоси?

Няма да ви обременя с нещо, което не можете да понесете… бе казала Богинята възможно най-ясно. Серафина се надяваше това да бе вярно, защото се чувстваше, сякаш умира.

— Серафина? — каза Ейдън, като направи знак на Джени да напусне стаята. — Вие сте пребледнели. Още ли ви е зле?

— Чувствам се прекрасно. Може би съм нервна заради службата, това е всичко. — Тя вдигна глава и се погледна в огледалото, като се преструваше, че приглажда косата си. Изпитваше отчаяно желание да избегне погледа му.

— Сигурна ли сте, че това е всичко? — попита той, като хвърли един поглед към подноса. — Вие почти нищо не сте яли, а и не вечеряхте миналата вечер. Нещо повече, вчера припаднахте.

— Разбира се, че съм сигурна — за пръв път през живота си излъга тя. — Винаги изгубвам апетит, когато съм нервна. Убедена съм също, че нервността ми причини онзи глупав припадък.

Той само се преструва на загрижен, помисли си тя. Ейдън Делауеър беше граф до мозъка на костите си, винаги изключителен джентълмен в леглото и извън него. Навярно той се държеше по същия начин с всяка жена, която любеше. Правеше си удоволствието и после учтиво я изритваше през вратата. Със съпругата му, въпросът стоеше малко по-неудобно, защото бе обвързан с нея, но тя бе сигурна, че той щеше да разреши този проблем.

Все още, ако не друго, поне имаше своята гордост. И за миг нямаше да му позволи да узнае, че бе разбил сърцето й. Щеше да играе ролята на предана съпруга и никога повече нямаше да го обременява с противна за него любов. Никога нямаше да му покаже, че копнее по него с цялото си същество и навярно винаги щеше да копнее. Никога повече нямаше да му разкрие най-съкровените си чувства.

Адам и неговото измислено кипърско царство можеха да продължат да съществуват и Ейдън Делауеър можеше да съществува редом с тях. Ейдън, когото тя мислеше, че обича, беше също такъв плод на нейното въображение, както Адам винаги е бил. Тя бе скъсала и с двамата. Не я бе грижа дали имаше и капка истина в спомените й за живот, който бе живяла преди почти хиляда години на далечен византийски остров. Сега тя трябваше да се справи с един настоящ живот и Ейдън щеше да бъде възможно най-малката част от него. Трябваше да бъде така. Иначе не й се мислеше как ще да оцелее.

— Може би трябва да останете вкъщи днес — смръщи чело Ейдън. — Не ми харесва бледият цвят на лицето ви. Едно нещо е църковният хор, друго е вашето здраве.

— Моля ви, не се тревожете за здравето ми — каза тя, като се насили да звучи по-весело. — Уверявам ви, просто малко съм уморена.

— Уморена ли? А, да, това не ме изненадва. — Той я приближи изотзад и положи ръце на раменете й. — Наистина ви държа до късно и вие вече сте изтощена.

Серафина сведе глава, искаше й се да изкрещи. Беше я държал до късно ли? Това ли бе единственото, което можеше да каже за всичко, което се бе случило между тях?

— Само моя е вината, ако реша да се насладя на нощния въздух — отвърна тя и се обърна към него с принудено весел поглед. — Не трябва да караме баща ви и вашата сестра да ни чакат. Сигурна съм, че са загрижени да пристигнат навреме за службата.

Ейдън я погледна озадачено, но отпусна ръце.

— Както кажете. Прислугата вече тръгна.

— Тогава трябва да побързаме. — Тя взе ръкавиците си и ги сложи. — Хайде, Ейдън. Имаме работа да вършим и не трябва да се бавим.

Тя тръгна напред, преди той да успее да каже още нещо, и излезе от стаята. Искаше й се да изчезне завинаги.

 

 

Шарлот позволи на Рафаел да я настани на пейката в първата редица на църквата в Дъндъл. Това бе обичайното й място, от което наблюдаваше неделните служби. Тя с неохота свали ръцете си от врата му, като се наслаждаваше на допира до неговото бяло шалче. Върху него бе паднала една мека къдра от косите му. Знаеше, че не трябва да изпитва такива усещания. Бе дошла в църквата да се разкае за греховете си, а не да си позволява похотливи мисли.

— Благодаря — промърмори тя и сведе поглед, когато приглади полите си върху краката — крака, които ставаха изненадващо силни и жизнени, толкова отзивчиви, колкото и останалата част от тялото й.

Тя се усмихна вътрешно. Криеше тайната си дълбоко в себе си.

— Удобно ли ви е? — попита Рафаел, като наклони главата си по-близо до ухото й. — Искате ли още една възглавница?

Шарлот взе ръката му в своята и я притисна леко.

— Винаги сте толкова мил към мен, но не, чувствам се напълно удобно.

— Позволете ми само да поставя табуретката под краката ви. — Шарлот можеше да си представи какви мисли минаваха през главата му, когато силните му ръце се плъзнаха по глезените й, за да се убеди, че краката й бяха добре наместени.

Той отново се изправи. На красивото му лице нямаше и следа от сладострастни помисли, но Рафаел винаги напълно владееше чувствата си. Тя потрепери при мисълта от това, което можеше да почувства, ако пръстите му се плъзнеха малко по-нагоре под полите й и я докоснеха, както той винаги си бе мечтал да я докосне.

Наблюдаваше го с периферното си зрение. Скоро щеше да настъпи денят, когато тя щеше да усети ръцете му, щеше да види лицето му напрегнато от копнеж по нея, както това на Фредерик, когато я галеше по най-интимните части. Точно както бе направил рано тази сутрин и я доведе до върховното състояние на екстаз, неспособен да й устои. Чувстваше се толкова засрамена, че въобще си мислеше за тяхната среща, но не можеше да се сдържи да не го прави.

Искаше й се да изкрещи при спомена за това, как Фредерик влезе в стаята със застинал израз на лицето. Но очите му бяха пламнали от желание, когато започна да я разтрива и се опитваше да се преструва, че нищо не се бе случило между тях.

Отначало и тя се преструваше на безразлична, но не след дълго не можа да устои на изкушението и отново разтвори крака и го покани да потопи пръстите си между трепетните й женски устни. Още по-малко време й отне да го убеди да захвърли ливреята си, да й покаже голото си тяло. Възбуденият му член бе готов да проникне в нея. Издутият му мораво лилав връх я галеше и се плъзгаше безпомощно по влажните й, чувствителни женски устни, но не влезе в нея, защото тя щеше да се омъжи девствена за Рафаел.

Първият псалм на проповедника внезапно я откъсна от замечтаното й състояние. Това бе псалм, който тя самата можеше да повтори наизуст. Често си мислеше, че ако бе родена мъж, от нея щеше да стане отличен пастор. Но тогава тя щеше да наследи титлата маркиз вместо брат си.

… Това, което е в самото начало, което сме чули сушите си и видели с ушите си, което сме докоснали с ръцете си…

Ръцете ни са докоснали. Думите я накараха отново да се върне към сладострастните си спомени. Нямаше сили да устои на похотливите си помисли, даже след като съзнаваше, че беше грях да се размишлява върху тези неща в църквата, въобще да си мисли за тях, а да не говорим за това да се вършат.

Но, о, какво вълнение, каква сила изпита тя, когато Фредерик въздъхна и простена, и я помоли тя да му позволи да проникне в нея. Тя нямаше друг избор, освен да му позволи да я обладае с езика си, вместо с издутия си пенис. Бедното момче! Едва ли можеше да му откажеше поне това удоволствие, след като му бе отказала всичко друго. Тогава той бе влязъл в нея настървено като куче, което се нахвърля върху кокал.

И неговите безпомощни стенания, когато се бе изпразнил между гърдите й, само я бяха накарали да се почувства още по-силна…

Неволен стон се откъсна от устните й и Рафаел я погледна загрижено. После я хвана за ръката.

— Добре ли сте? — прошепна той.

Тя кимна, после сведе очи и му позволи да задържи ръката й. Знаеше къде точно желае ръката му да се движи в момента. Погледът й попадна на пениса му. Не можа да не се изчерви при мисълта за тяхната сватбена нощ, за това, как той щеше да изглежда, когато Рафаел се приближеше до леглото й, разкрил цялата си мъжественост. Знаеше с каква буйност той щеше да проникне в нея, толкова пълно, не като патетичния Фредерик — един жалък лакей.

Не, тя щеше да се отдаде само на един дук, или на никой друг…

Рязко вдигна глава, когато брат й, баща й и Серафина внезапно станаха от пейката, последвани от прислугата на Таунсенд, които напуснаха местата си от задната част на църквата. Те се подредиха от едната страна на олтара. Шарлот се втренчи в тях, недоумяваща какво си въобразяваха, че правят, като нарушаваха установения ред на службата.

И тогава за нейна най-голяма изненада те започнаха да пеят. Песента им се разнесе из църквата.

Научи ме, Всемогъщи Боже,

на всичко, което е по Твоята воля,

И туй, което правя — да го правя за Тебе.

Всичко може да е Твое подобие:

нищо не може да бъде толкова подло,

което в Твойто име с този привкус,

не ще израсне лъчезарно и чисто.

Слугата, който следва тази кауза,

превръща своя робски труд в божествен,

Тоз, който стаята мете в Твое име,

превръща туй в едно прекрасно дело.

Това е философският камък,

който в злато прави всичко, що докосне,

Защото туй, що Бог докосне и владее,

не е по-малко ценно то от злато.

Най-накрая, когато химнът завърши, от скованото гърло на Шарлот се разнесе ужасена въздишка. Тя рязко се обърна към Рафаел с очакването да го види също толкова възмутен, колкото и самата тя. Но вместо това той й се усмихна. Очите му блестяха от наслада.

— Не е ли това една чудесна изненада? — попита я той, като притисна ръката й. — Те са много надарени.

Тя отвори уста, но нищо не излезе. Не можеше да повярва, че всички се бяха съюзили зад гърба й да нарушат светостта на службата с песен. И при това една подигравателна песен. Слугите пееха за своето място под слънцето, сякаш се мислеха за равни с господарите си, а и семейството й, нейното собствено семейство, ги окуражаваше в това светотатство и стоеше редом с тях в този бунт срещу нея.

Лицето й цялото почервеня от гняв, но тя се насили да отвърне на усмивката на Рафаел с трепетни устни.

— Много, много хубаво — заекна тя, като се стараеше да запази самообладание, защото последното нещо, което искаше да види Рафаел, бе бушуващият гняв в гърдите й. Навярно той не можеше да осъзнае, че всички те заговорничеха срещу авторитета й, защото в противен случай незабавно щеше да сложи край на тази пародия.

— Цяла седмица репетираха — промърмори той, когато те подеха друга песен. От мястото си зад амвона проповедникът им се усмихна, после се засмя и на Шарлот. Тя не можеше да очаква от полуделия си баща да разбере в какъв глупак се превръщаше, но Ейдън… Ейдън като бъдещ маркиз трябваше да проумява. Това, което ставаше, само показваше какво огромно влияние имаше съпругата му над него, защото предишният Ейдън щеше да се съобрази с дълбоката чувствителност на сестра си и никога нямаше да подкрепи такава подигравка, а камо ли да участва в нея.

През целия си живот Шарлот никога не се бе чувствала толкова предадена. Искаше й се да крещи от гняв. Зад всичко стоеше Серафина — тя бе чакала да дойде нейното време, да намери начин да унижи своята зълва, като се бе преструвала, че питаеше добри чувства към нея. А през цялото време бе планирала да отнеме авторитета на Шарлот пред всички присъстващи в църквата, където тя не можеше да стори нищо, да каже и дума, без да се покаже сурова.

О, Серафина може би наистина си бе помислила, че бе открила съвършеното средство, с което да унищожи Шарлот. Но Шарлот щеше да й покаже! Шарлот щеше да се омъжи за дук, да управлява имение много по-величествено, отколкото Серафина някога можеше да си представи. Всичко, което щеше да интересува Шарлот, беше и Серафина, и прислугата да изгният в ада.

Тя щеше да има власт. Щеше да бъде дукесата на едно от най-прекрасните имения във Великобритания, а всичко, което притежаваше Серафина, бе едно второкласно имение, един свекър алкохолик, който никой не уважаваше, и един съпруг, който не бе нищо повече от галено кученце. Обществото щеше да се изсмее в лицето на Серафина. Веднъж Шарлот да осигуреше своето собствено бъдеще, тя щеше да се погрижи цялата история за нагласената женитба на Серафина да излезе наяве.

Още два дни и тя щеше да бъде в Лондон, готова да задейства и последната част от плана си. И тогава всички те, щяха да съжаляват за начина, по който се бяха отнесли към нея.

Но все още нямаше да предприема нищо. Твърде много неща бе заложила на карта, за да рискува Рафаел да разбере истинските й чувства.

Тя хвана топлата му ръка със своята, облечена в ръкавица.

— Не е ли това великолепно? — въодушевено изрече. — Най-накрая имаме собствен църковен хор. Бог наистина бе великодушен, като ни изпрати Серафина, защото, убедена съм, именно тя е подготвила всичко, нали?

— Да, така е — отвърна Рафаел, като нежно притисна ръката й. Тя бе доволна поне от това, въпреки че усмивката му наистина ставаше още по-голяма, щом ставаше дума за Серафина.

Шарлот инстинктивно усети нечии очи да се взират в нея. Тя бързо извърна глава, само за да срещне този отвратителен поглед на Елспет. На сбръчканите й устни играеше самодоволна усмивка.

Шарлот рязко отмести поглед. По гърба й полази ледена тръпка. Винаги бе мразила Елспет Битън. Намираше я за невъзмутима жена с твърде проницателен поглед, сякаш можеше да погледне под кожата на човек и да прозре най-тъмните му тайни. Но Шарлот знаеше, че това е смешно. Навярно Елспет беше късогледа.

Шарлот разбираше, че и тя й се подиграваше. О, да, по един или друг начин Шарлот щеше да се погрижи всички те да се пекат в ада.

 

 

Лондон беше най-големият град, който Серафина някога бе виждала. Разнообразните гледки и звуци я поразиха. Но най-много от всичко я впечатли градската къща на Рафаел.

Бялото гранитно здание се издигаше по протежение на почти половината от площад Хановер и Серафина се почувства не само невзрачна пред нея, но и напълно неспособна да предположи какво има вътре. Нямаше и най-малка представа какво да каже на майката на Рафаел, която със сигурност щеше да си помисли, че й липсват всякакви обноски, без значение какво бе казал Рафаел за добрите й намерения.

Серафина погледна нервно към Ейдън, но той, изглежда, бе забравил за страха й и обръщаше внимание на сестра си. Това не я изненада. През последните два дни отчуждението между тях се бе задълбочило. Ейдън продължи да се отнася мило и внимателно, но нищо повече от това.

Той я пренебрегваше така успешно, сякаш бе затръшнал вратата пред лицето й, оставил я сама от другата страна. Въпреки решението да не позволи хладното му отношение да я разстройва, не можеше да не се чувства дълбоко наранена. Защото каквото и да си втълпяваше, тя го обичаше из дън душа, а това не беше нещо, което можеше да промени.

Спеше с нея, но почти не я докосваше, освен несъзнателно в съня си. Присъстваше на масата за вечеря, но почти не казваше нищо. Очевидно мислите му бяха някъде другаде. Даже по време на дългото им пътуване до Лондон остави изцяло на баща си и сестра си да поддържат разговора. Тъй като лорд Делауеър нямаше много да каже, това даде възможност на Шарлот да им изнесе цяла лекция по вероучение, което разстрои още повече напрегнатите нерви на Серафина.

— Ще влезем ли, скъпа? — каза лорд Делауеър, като я хвана под ръка. — Така сте се втренчили в къщата на Рафаел, сякаш тя ще скочи и ще ви ухапе. Малко сте нервна, нали?

Серафина разтърси глава, за да прогони мъчителните си мисли.

— Наистина се чувствам малко притеснена — призна тя. — Всичко това е ново за мен.

— И внезапно — каза той, като стисна пръстите й окуражително. — Нямахте много време да свикнете с идеята за вашето представяне пред обществото. Но вие ще се справите, скъпа, сигурен съм в това. О, небеса, щом за съвсем кратко време успяхте да донесете толкова радост на Таунсенд, помислете си, какво можете да сторите със скованите хора в Лондон.

— Точно това ме тревожи — отвърна тя с измъчена усмивка. — Не се справям много добре със скованите хора. Мисля, че приятелите ви ще ме намерят за най-голямата глупачка.

— Глупости — каза той, като я поведе нагоре по стълбите. — А и те въобще не са ми приятели. Никой от тях не е идвал да ме навести, откакто почина скъпата ми Изабел. Но това не е тяхна вина, а единствено моя. Така че нека и двамата погледнем на тази разходка из града, като на едно ново начало. Признавам си, че и моите крака са се разтреперили толкова много, колкото и вашите.

Серафина не можа да сдържи смеха си. Лорд Делауеър беше добър човек и неговите мили думи й вдъхнаха увереност. Тя се изправи и вдигна гордо брадичката си, решена да не се остави да бъде уплашена. В края на краищата тя се бе справила твърде добре във величествената къща на Рафаел в графството.

Веднага щом Шарлот бе настанена удобно в стола й, лакеят ги покани през сводестата врата и ги въведе в една прекрасна гостна зала, цялата тапицирана с дъбово дърво, украсена с чудесни везани столове и инкрустирани мебели.

— Ваша милост, гостите ви пристигнаха — оповести лакеят пред Рафаел, който пишеше нещо върху забележително френско бюро, украсено с позлатен бронз.

Той веднага се изправи на крака и се приближи към тях с приветлива усмивка, която мигновено възвърна увереността на Серафина.

— Отлично — каза той, като целуна ръката на Шарлот. — Шарлот, изглеждате още по-красива от последния път, когато се видяхме, а това беше само преди три дена, нали?

Шарлот му се усмихна мило.

— Благодаря, Рафаел. Намирам се в чудесно настроение, защото съм тук с вас.

— О, радвам се, че доставям радост на някого — обикновено чувствам, че оказвам обратния ефект върху хората. Но това е да си дук. Цялата тази пищност и официалностите са толкова потискащи.

— Глупости — отвърна Шарлот. — Вие сте образец за всички останали.

— О, наистина се надявам да не е така — каза Рафаел. — Здравейте, Серафина. — Той взе ръката й и я целуна. — Хубава работа, какво сте провесили нос — измърмори тихо той. — Да не сте влезли в бърлогата на лъв! — Той додаде с висок глас — Мама с нетърпение очаква да ви види. Не зная да е била толкова развълнувана от години насам.

Серафина бе сигурна в това — навярно дукесата вече съжаляваше, че така се бе излъгала, като я покани на гости.

— Дукесата тук ли е? — попита тихо тя. Въпреки че бе щастлива да види познатото засмяно лице на Рафаел, краката й се подкосяваха.

— Сега ще слезе. — Той се обърна към Ейдън и го потупа по гърба. — Радвам се да се видим, братовчеде. Поръчах чай за дамите, но смятам, че вие и баща ви се нуждаете от нещо по-силно.

— Ще пия чай с дамите — обади се лорд Делауеър за безкрайно облекчение на Серафина. Той изглеждаше, сякаш наистина бе решен да остане трезвен въпреки напрегнатите си нерви. — Но аз съм убеден, че Ейдън с радост ще опита от вашето чудесно шери.

— Благодаря — отвърна Ейдън, като стрелна Серафина със странен поглед, който тя не можа да разгадае.

Тя го пренебрегна и се приближи към Шарлот, като се опитваше да се разсее.

— Това наистина е една красива къща, не мислите ли? — отбеляза тя, защото не й дойде нищо друго наум.

— Тази къща е представител на едно забележително историческо събитие, скъпа моя Серафина — отвърна надменно Шарлот, което само накара Серафина да се почувства още по-неловко. — Въпреки че не съм идвала тук от времето, когато бях дете, мога да ви уверя, че тя съдържа едно от най-прекрасните съкровища в цяла Англия. Например… — Шарлот започна да изрежда безкраен списък от антики и картини — следващата й любима тема след темата за Бог.

Серафина я слушаше търпеливо, но пропусна покрай ушите си по-голямата част от излиянието. Много по-интересно й бе да наблюдава Ейдън и Рафаел, защото, освен при тяхната среща на поляната, когато злополучно бе паднала от коня, това беше първата възможност след сватбата да ги види заедно.

Те се държаха напълно свободно помежду си. Всичките онези истории, които Рафаел й бе разказал за приятелството си с Ейдън, сега се върнаха в съзнанието й и тя видя колко близки в действителност бяха те. Почувства вина. Знаеше много повече за Ейдън, отколкото той въобще подозираше.

Той си нямаше и най-малка представа, че тя и Рафаел също бяха станали приятели — добри приятели, че той бе постоянна тема на разговорите им през онези три седмици, когато Рафаел се бе заел търпеливо с обучението й. Той не знаеше колко много Рафаел й бе помогнал, за да приеме женитбата си, как я бе накарал да се влюби в съпруга си.

Всичко, което знаеше, бе само, че двамата бяха нещо малко повече от непознати. Тази мисъл я притесни за първи път, защото, въпреки че Ейдън я пренебрегваше напоследък, тя не искаше той да се чувства измамен, да си мисли, че те преднамерено бяха скрили от него.

Нещо мрачно и ужасяващо премина през съзнанието й, някаква мъглива мисъл, която не можеше да разбере, но тя потрепери от едно зловещо предчувствие.

Времето ще се върне…

Серафина прокара ръка през лицето си и се насили да възвърне вниманието си към Шарлот, но потрепери, студена пот я обля от главата до петите. И тя не знаеше защо.

Ейдън тайно, но непрестанно следеше Серафина с очи, докато тя говореше с баща му и братовчед му. Той напълно осъзнаваше колко неспокойна изглеждаше тя по отношение на това пътуване, толкова неспокойна, че цялата бе пребледняла и почти не пророни дума през последните два дни. Не че той самият бе особено разговорлив. Честно, той не знаеше как да се отнася към нея след това, което се бе случило между тях през онази нощ.

Все още се гърчеше от шока, че най-съкровените му чувства бяха разкрити, и нямаше намерение да преживее това отново, без значение колко много обичаше Серафина. Имаше неща, които не можеха да понесат светлината на деня, и сърцето му бе едно от тях.

Бедата беше, че Серафина притежаваше необичайната способност без никакво усилие да докосва и най-интимните му чувства, а той бе безсилен да й се противопостави — едно твърде опасно състояние.

Той решително бе избягвал всякакъв друг физически контакт с нея след онази нощ. Беше ужасен, че ако отново се любеше с нея, това щеше да го върне на онова другото място, където губеше всякаква представа за реалност, даже забравяше кой беше. Стената, която предпазваше душата му, се пропукваше и той оставаше незащитен и разтърсен.

Оттогава насам не бе я любил, защото бе загрижен за здравето й. Тя изглеждаше толкова бледа и той не искаше да предизвика друг припадък. Но не знаеше колко дълго щеше да съумее да стои настрана от нея. Едва й устояваше.

— Така, всички сте тук — обади се дукесата, като премина бързо през стаята. Копринената й рокля прошумоля. На красивото й лице бе изписана приветлива усмивка като тази на сина й. — Делауеър, толкова ми е драго, че приехте поканата ми — и вие, Ейдън, скъпи, колко прекрасно е да ви видя след всичкото това време!

— Хубаво е да се завърнеш у дома — каза той. — Вие сте все така млада, както ви видях последния път.

— Ласкател! А, Шарлот, какво чудодейно лечение! Скъпа моя, изглеждате толкова добре — каза тя, наведе се и целуна Шарлот по бузата.

— Благодаря, дукесо — отвърна Шарлот, като леко се изчерви при целувката. — Толкова мило от ваша страна, че ни поканихте.

— Глупости, дете. Време беше да ми върнете визитата. — Тя се обърна и протегна ръце към Серафина. — А вие, разбира се, сте младата съпруга на Ейдън. Това наистина е едно щастливо събитие.

— П… приятно ми е, ваша милост — заекна Серафина и направи несигурен реверанс. По цялото й лице бе изписана паника. На Ейдън му се искаше да можеше да направи нещо, за да я окуражи, но сега тя трябваше да се справи сама, както и през остатъка от тази седмица.

— Мое мило дете, колко сте хубава — изрече дукесата, хвана Серафина за ръце и я погледна с удоволствие. — Рафаел, разбира се, ми беше казал това, но съм очарована най-накрая да го видя с очите си. Вие сте истинска красавица, точно каквато беше майка ви.

А, така значи, помисли си Ейдън. Рейф е разказвал за красотата на Серафина, така ли? Не можеше да каже, че тази идея му се нравеше. Всъщност тя въобще не му харесваше.

Но Серафина едва ли подозираше черните му мисли.

— Нима вие сте познавали майка ми? — попита тя с истинска наслада.

— Да, наистина. И въпреки че не я познавах много добре, помня я само с добро. Всички ние бяхме покрусени от преждевременната й смърт.

Ейдън винаги бе харесвал много дукесата, но сега я харесваше повече от всякога, заради усилията й да накара Серафина да се чувства като у дома си. Той се почувства виновен, че никога не си бе направил труда да попита за майката на Серафина.

Осъзна, че имаше толкова много неща от живота на Серафина, за които не бе я питал. Беше приел живота й с Елспет за нещо дадено, сякаш нищо не бе съществувало преди това, макар да осъзнаваше, че баща й бе починал, когато тя бе само на девет.

Хрумна му, че може би не искаше да знае за детските й години, защото него никога не го е било грижа за собственото му детство и бе пренебрегнал и нейното. Все пак и тя бе страдала, когато беше загубила майка си и после баща си само няколко години по-късно. Срамуваше се от себе си, задето бе предположил, че той единствен бе преживял съкрушителна загуба, а той даже не познаваше майка си, която бе починала броени минути след поетата от него първа глътка въздух. Неговата загуба изглеждаше незначителна пред непосилната скръб, която Серафина трябва да бе преживяла.

— Благодаря — промълви Серафина. — Много мило от ваша страна.

— Това е самата истина. Вие трябва да сте били много млада, когато майка ви е починала. Така че може би не си я спомняте добре.

— Бях на пет години — каза Серафина със срамежлива усмивка. — Но аз наистина я помня. Тя ми пееше приспивни песни. Имаше хубав глас.

— Да, наистина е така, скъпа моя. Сега си спомням! След вечеря тя обикновено пееше под акомпанимента на пианото. Глас на ангел, всички казваха така.

— Серафина го е наследила — обади се Ейдън, спомнил си за нощта, когато я бе чул да пее на поляната — неземната красота на гласа й, който се извисяваше до небесата и завладяваше сърцето му. Той прогони този образ, защото му навяваше прекалено много объркващи спомени.

— Серафина сформира хор за църквата в Дъндъл. Вие трябва да дойдете и да ни чуете следващия път, когато пристигнете в Саутуел.

— Хор ли? Каква великолепна идея! Винаги съм намирала църковните служби в Дъндъл за прекалено скучни и смятам, че малко музика ще ги направи по-приятни. Ейдън, довели сте в Таунсенд една чудесна булка.

— Възхитен съм, че я одобрявате — отвърна той доволен.

— Естествено, че я одобрявам, скъпо момче. Ако успеете да намерите някоя също толкова очарователна и умна девойка за най-големия ми син, ще ме направите най-щастливата жена в света.

— Мамо, благодаря ви за вашата загриженост, но аз сам ще си избера съпруга — обади се сухо Рафаел.

— Тогава бих желала да се заемете с това, скъпи, защото вече загубих всякакво търпение — отвърна също така сухо дукесата и изгледа строго Рафаел. — Трябва да вземете пример от братовчед си, защото при вашата скорост вие никога няма да се ожените.

Ейдън се ухили. Това бе тема, дискутирана с години и нямаше да бъде приключена до деня, в който Рафаел не се озовеше пред олтара. Ейдън въобще не очакваше това да стане в близко бъдеще. Рафаел бе така зле настроен срещу женитбата, както и самият Ейдън винаги е бил. Той бе решен на всяка цена да избягва оковите на брака възможно най-дълго време. Ейдън се съмняваше, че скоро щеше да има нова дукеса.

— Сигурен съм, че Рафаел ще се ожени, веднага щом си намери подходяща съпруга — каза тихо Шарлот с поглед, забит надолу в ръцете си. — Трудно е да се намери жена, подходяща за положението на дукеса. Трябва да бъдат взети под внимание произходът, правилното възпитание, и, разбира се, не на последно място — Рафаел се нуждае от уравновесена жена, която знае как да управлява неговото домакинство.

Сърцето на Ейдън се разкъсваше от мъка заради сестра му, която съдбата така жестоко бе измамила. Можеше да стане чудесна съпруга на някой мъж, но тя не се оплакваше. Винаги първо мислеше за щастието на хората, които обичаше, и едва след това за себе си.

Днес, присъствието й тук бе един съвършен пример за нейната всеотдайност, защото той знаеше колко трудно й беше да се изправи лице в лице с външния свят в своето положение. И въпреки всичко, тя желаеше да го направи, защото той я молеше, точно както бе пренебрегнала възгледите си, за да се сприятели със Серафина по същата причина. А сега тя бе тук и говореше самоотвержено за женитбата на Рейф, при все че Ейдън подозираше, на нея щеше да й бъде трудно да вижда скъпия си приятел със съпруга и пълна къща с деца, която тя никога не можеше да има.

— Убеден съм, че Рейф най-накрая ще изпълни своя дълг — обади се той тактично. — Но понеже го познавам, подозирам, че няма да ни каже нищо до последния момент, така че предлагам да сменим темата.

— Съгласен съм — нека да говорим за нещо друго — каза строго Рафаел. — Във всеки случай пред нас стоят по-важни дела. Защо не кажете на всички какво сте планирали за седмицата? — Той отведе майка си до едно кресло и я настани в него.

Вниманието на дукесата бе успешно отклонено и тя започна да изрежда всички срещи, които бе организирала.

— Мислех си, че най-добре като за начало ще бъде да направим кратки визити на някои личности. Така мога да представя Серафина и Шарлот възможно най-малко врява и клюки. Най-важното събитие ще бъде балът, който съм организирала тук, за да представя официално сестрата и съпругата на Ейдън. Слухът за него вече се разнася из града и, естествено, поканите вече са изпратени, така че ще пристигнат много гости. Но преди бала ще посетим приема на лейди Дъдли и тържеството на сър Джордж и лейди Хопли…

Ейдън слушаше с едно ухо безкрайно дългия списък, но не можеше да се сдържи да не наблюдава Серафина с периферното си зрение.

С ръце в скута си, тя седеше на канапето и изражението на лицето й изглеждаше някак си далечно. Но вместо отнесения израз, който тя придобиваше винаги когато мечтаеше, очите й сега бяха мрачни, неспокойни. Единственото обяснение, което намери, бе, че тя все още се страхуваше от предстоящата седмица.

Нещо болезнено го прободе в сърцето и той трябваше да потисне внезапното си желание да отиде при нея, да я прегърне, да прогони с целувки страха й, да я увери, че тя щеше да очарова обществото точно както бе пленила него самия.

Той погледна Рафаел само за да види, че и братовчед му не слушаше — вместо това също наблюдаваше Серафина. Лицето му бе смръщено. Но това не беше гримаса на неодобрение. Ейдън познаваше всички гримаси на братовчед си, колкото и незабележими да бяха те. На лицето му бе изписана загриженост и — Ейдън почти можеше да се закълне — някаква истинска привързаност.

Той прогони тази мисъл от главата си, защото знаеше много добре, че Рейф и Серафина почти не се познаваха. И все пак… все пак бе свидетел на неговото поведение при падането й от коня, на истинската му тревога за Серафина, която Ейдън бе отдал на същата причина, която обясняваше неговата собствена ужасена реакция.

Но сега, както и тогава, това чувство на безпокойство отново го загложди — чувство, че имаше нещо повече между тях. И той не харесваше мисълта, че те криеха нещо от нето. Въобще не му харесваше, както и мисълта, че Рафаел се възхищаваше от красотата на Серафина.

Ейдън стисна устни. В съзнанието му се загнезди мрачно подозрение, твърде неуместно наистина, и все пак не можеше да отшуми.

Недейте, Рафаел, бе казала тя, когато той, Ейдън я бе целунал. После нейното внезапно объркване. А сега изражението върху лицето на Рейф. Нещастието на Серафина напоследък. Внезапното й решение да му позволи да я люби. И след всичките й протести срещу любовния акт беше изненадващо лесно да отнеме девствеността й. После припадъкът й на следващия ден.

Прекара ръка през лицето си. Не беше възможно. Просто не беше възможно. Не можеше да повярва, че двамата го бяха мамили, докато той беше в Лондон. Рейф никога нямаше да направи такова нещо. Нито пък Серафина, сладката, откровена Серафина. Серафина, която бе казала, че брачните клетви значеха за нея повече от всичко друго на света.

Напоследък тя се бе отчуждила от него. Мисълта за престоя им в Лондон в къщата на Рафаел я ужасяваше. Тя всъщност никога не бе говорила за това, но страхът й прозираше от всяко действие, от всеки жест.

Той стисна очи при спомена за думите на Плъм, че всеки следобед Серафина излизала на своя кон — кон, който именно Рейф й бе подарил. И уклончивите отговори на Серафина, когато той я бе питал как е прекарала това време.

Нима Серафина се бе отдала на съпруга си, само за да бъде сигурна, че той нямаше да подлага на съмнение бащинството на детето, което тя щеше да роди след осем или девет месеца? Може би в края на краищата нейното падане въобще не беше случайност, а преднамерен опит да се отърве от детето на своя любовник. Не. Той нямаше да повярва на това. Не и за съпругата си. Не и за най-близкия си приятел на земята.

Ейдън стисна ръцете си в юмруци. Съвпадение. Това беше. Това трябваше да бъде.

Но той реши да наблюдава и двамата много внимателно.