Катрин Кингсли
Любовен порив (5)

Глава четвърта

На следващата утрин Серафина се събуди разтревожена, с очи, които я сърбяха от недоспиване — бе спала само три часа. По-голямата част от нощта бе прекарала, като се мяташе и въртеше в опит да се примири със съпружеския акт, описан й от Елспет.

Горещо се молеше леля й да няма ни най-малка представа за това, което говореше, но не можа да пренебрегне думите й — Елспет бе добре запозната с физическата природа на човека. Тя често лекуваше селяните и Серафина никога не видя ръката й да трепне.

Тя преглътна с усилие, а буцата на страх в гърдите й се стягаше още повече, когато си помислеше какво й предстоеше през следващата нощ. Очевидно боговете са надарили жените със способността да изпитват наслада, когато мъжете ги целуват, така че те трябваше да могат да понесат това, което следваше след целувките.

Не беше чудно, че в Мечтата, пред очите й се простираше воал за това, което следваше да се случи, защото, ако можеше да предвиди това, най-вероятно щеше да хване следващия кораб за Франция.

Тя отиде до прозореца, отвори го и пое глътка свеж въздух, напоен със сладкия аромат на глициния, която растеше навън. Беше хубав ден, слънцето грееше ярко, небето беше безоблачно. Изобщо бе съвършеният ден за женитба.

Параклисът на семейство Делауеър се извисяваше на малко хълмче, красиво здание от петнадесети век със стъклописи и квадратна камбанария. Моравата около него бе полята, а алеята — подравнена в подготовка за сватбата. Те представляваха ярка противоположност на останалото от пейзажа.

Серафина бе подпряла лактите си на перваза и се чудеше къде беше Ейдън и какво правеше. Само след два часа щеше да се изправи с него пред олтара, изричайки сватбените клетви.

Почувства се недостойна.

Ето, тя беше тук, вече ужасена от нощта, която предстоеше, уплашена, че той щеше да я нарани, че той щеше да й направи всички онези кошмарни неща, които Елспет бе описала.

Подлецът й бе казал, че ще бъде прекрасно, но тя не можеше да си представи, че ще й хареса да бъде безпомощно разкъсана, да кърви като нещастно, заклано прасе. Подлецът не бе споменал и дума за кръвта. Не бе казал също нищо и за болката. Когато размисли върху думите му, осъзна, че я е лъгал. Не бе изненада за нея. Навярно той лъжеше всички невинни момичета, които съблазняваше.

Това не й помогна срещу нарастващия страх. Можеше само да се надява, че любовта щеше да й помогне да премине през това, че Ейдън щеше да бъде милият мъж с висок морал, когото тя си представяше. Че той щеше да направи всичко както трябва, без да я наранява толкова жестоко.

Тя затвори очи и призова неговия златен образ в съзнанието си. Направи усилие да си спомни как се чувстваше в Мечтата, когато той й нашепваше сладки обещания за клетви и вярност. Проблемът беше, че сега правенето на любов й се струваше нещо различно. Вместо да копнее за него както досега, тя се страхуваше.

— О, Богиньо, помогнете ми! — прошепна тя отчаяно, като изтри сълзите от очите си. — Дайте ми сила, когато настане часът. Обичам Ейдън, наистина го обичам, и искам да му се отдам, но съм много уплашена.

На вратата леко се почука и Серафина подскочи. Бяха две прислужници, които влязоха с голяма месингова вана. Следваха ги две други прислужници, които носеха ведра с кипяща вода. Първо запалиха огъня, после напълниха ваната и изчезнаха така бързо и тихо, както се бяха появили, с изключение на едно пълничко момиче, почти на възрастта на Серафина.

Серафина веднага я хареса, защото тя имаше сладко, открито лице, малки кръгли очички, и се държеше непринудено с нея.

— Банята ви, госпожице — каза тя, като направи реверанс. — Аз съм Джени и нейна светлост се разпореди да ви помогна. Аз не съм прислужница на лейди, госпожице, просто съм обикновена домакиня. Аз съм съвсем нова тук, но ще се постарая да дам най-доброто от себе си. Леля ви поръча банята за вас и ми каза да ви предам, че ще дойде всеки момент и не бива да влизате във ваната, докато не пристигне.

Тя хвърли към Серафина поглед на неприкрито любопитство, а след това изчезна също така бързо, както другите, като затвори леко вратата след себе си.

Серафина не се бе къпала във вана, откакто бе напуснала Баухил. Къпеше се в пещерните, подземни бани на Клайд, които черпеха вода от горещ извор. Ваната й изглеждаше ужасно тясна, но въпреки това тя й се зарадва. Можеше да отиде чиста при Ейдън, макар и да бе уплашена от това, което той щеше да й стори.

— А, добро утро, скъпа — изчурулика Елспет, като влезе в стаята с огромна махагонова кутия, която Серафина знаеше, че съдържа мехлемите и билките на леля й. — Елате, Джени — извика през рамо Елспет. — Донесете сандъка.

Джени се появи отново, като този път теглеше тайнствения куфар, който бяха взели със себе си от Клайд.

— Заповядайте, госпожице — каза тя, като го остави в средата на стаята и се спря над него. Очевидно изпитваше огромно желание да види какво имаше в него, така както и Серафина.

Серафина я стрелна с объркана усмивка и сви рамене. За нейна най-голяма радост, Джени наистина се усмихна на свой ред, а розовите й бузки се изчервиха като две ябълки на кръглото й лице.

— Това е роклята, която носеше майка ви на нейната сватба — каза Елспет, като ровеше в сандъка. — Това е моята изненада за вас. Отворете раклата и погледнете — леко съм я преправила, за да стане по-модерна, въпреки че вашият ръст е същият като на майка ви. Към нея вървят и атрибути като обувки и ръкавици, а също и семейният воал.

— О, лельо! — възкликна Серафина с безкрайно облекчение. Беше си помислила, че трябваше да носи неделната си рокля, защото всеки път, когато питаше леля си за сватбената рокля, леля Елспет просто й отговаряше: „Ще се справим и само с това, което имаме, скъпа, ще се справим.“

Джени й помогна да откопчае катарамите на куфара. И двете бяха развълнувани както деца, които отваряха подарък.

— О, госпожице! — въздъхна Джени, като изтегли една бродирана рокля в бяло и сребристо, отпред с дантели, с модно висока талия и малки буфан ръкави. Тя я разтърси и я издигна високо.

Серафина не бе виждала нищо по-красиво през живота си. Пръстите й с любов преминаха по меката батиста, след това я притисна към гърдите си.

— Вижте, госпожице, вижте! — Джени отново бръкна в куфара и извади дълъг воал с цвят на слонова кост от белгийска дантела на цветя. — Не е ли това най-прекрасното нещо, с което сте покривали очите си?

Серафина се възхити от воала и въздъхна щастлива.

— Благодаря ви, лельо — прочувствено каза тя. — Това е чудесен подарък.

— Глупости, дете. Твои са по право. От дълго време чакам този момент. Сега излезте, Джени, и се погрижете за цветята, които набрах сутринта. Аз ще се помогна на госпожица Серафина. А и не забравяйте да оставите пред вратата подноса, който поръчах. Не трябва да ни безпокоят по никаква причина.

— Да, госпожице — каза Джени, като хвърли един последен поглед на възхищение към роклята, която бе положила на леглото. — Просто позвънете, ако се нуждаете от мен.

Елспет подкани Серафина към банята, от която сега се разнасяха сладките благоухания на различни билки.

— Сега, детето ми, настана времето за вашето пречистване. Отдайте се на почтителни мисли и когато го направите, въодушевете се и внимавайте да не отваряте очите си без значение какво става около вас — каза тя, като запали две свещи и ги постави на пода при двата края на ваната. След това извади кадилницата и също я запали. Плътният, димящ мирис на тамяна изпълни въздуха.

Привикнала към склонността на леля си към ритуалите, Серафина не се изненада, че тя бе подготвила ритуал за сватбата. Изглеждаше, че имаше по един за всеки сезон, а така, също и за многобройните празници между сезоните. Защо този трябваше да се различава от другите?

Тя свали робата и нощната си мрежичка и след момент, в който успокояваше мислите си, както леля й беше казала, влезе в топлата вода, като се плъзна надолу колкото можеше по-дълбоко в тясната вана. Затвори очите си послушно, както леля Елспет винаги й бе казвала да направи, когато извършваше ритуал.

Серафина не беше убедена, че това беше важно, но правеше каквото й се казва, защото не искаше да разочарова леля си, която навярно притежаваше някаква чудна фантазия по отношение на своите божества, които се появяваха, и не мислеше, че е неправилно Серафина да ги гледа. Никога не й позволи да посети някой от ритуалите на вещиците, но Серафина не се оплакваше от това. Тя бе напълно щастлива да почита Бога и Богинята по свой собствен начин, далеч от магиите, еликсирите и чудесата, с които Елспет толкова се гордееше.

Но Серафина нямаше нищо против да задоволява капризите на леля си. Леля й имаше толкова малко забавления, а магията бе най-голямата й страст.

Тя се остави съзнанието да я напусне, докато Елспет подреждаше своя кръг от камъни около ваната, а след това започна да нарежда необикновено заклинание:

Нека силите на него,

Създателят на всичко живо,

целият всепроникващ, вездесъщ и вечен,

нека Богинята,

Господарка на Луната,

и Богът, рогатият гонител на Слънцето,

нека силите на душите в камъните,

властелините на царството на стихиите,

нека силите на звездите над и под Земята,

благословят това място, това време,

и мен, която съм с вас.

Тя продължи да напява монотонно по обичайния си начин, като призоваваше Бога и Богинята с различни молитви. Серафина слуша за кратко време, но най-накрая се унесе, приспана от топлата вода и сладките благоухания, които се разнасяха от нея.

Мислите й се понесоха, като се скитаха безцелно из мехура, в който се бяха превърнали думите на леля й. Тя бе заобиколена от прекрасна златиста мъглявина, която проблясваше и се надигаше, а след това през нея проникнаха искрици светлина. Първо просветнаха, а после запламтяха в ярка светлина, докато Серафина не осъзна, че те бяха фенери във величествена църква, увенчана с арки, каменните стени, на която бяха покрити с изображения на светци.

Хора изпълваха църквата, облечени в натруфени, пищно оцветени костюми. Пред нея се издигаше олтар със свещеник до него. Расото му бе украсено със злато, беше с дълга и тъмна брада, а на главата си имаше епископска митра. Той й изглеждаше познат.

Ръцете му се издигаха пред него и думите му отначало прозвучаха като пълна глупост. Но после тя някак си осъзна, че той говореше на гръцки и тя бе свидетел на сватбена церемония.

С неясно чувство на изненада осъзна, че Ейдън стоеше до нея, здраво хванал ръката й. Тя долови ударите на сърцето му през топлата му плът, пръстите му, които успокоително притискаха нейните, чу го да изрича сватбените клетви със силен и уверен глас.

Тя се обърна, за да го види, а той й се усмихна, като тъмните му очи блестяха от любов. Серафина знаеше, че всичко в света бе наред, че тя бе на мястото, към което наистина принадлежеше…

— Серафина? Детето ми?

Тя долови гласът на леля й да прониква през мъглявината. Картината се разми и избледня, когато напълно се събуди. Хвана се с ръце за челото, като за момент не бе сигурна къде се намираше.

— Аз… аз съжалявам, лельо. Трябва да съм сънувала — каза тя все още объркана. Образите бяха толкова истински, така истински, както беше стаята пред нея сега.

— Хайде, дете. С това свършихме. Излезте оттам. Време е да се облечете.

Серафина излезе от ваната, като позволи на леля й да я загърне с кърпа. Чувстваше се странно лека и замаяна.

Елспет говореше много малко, докато помагаше на Серафина да се облече. Не каза и почти нищо, когато внесе подноса и накара Серафина да яде.

Серафина й бе благодарна за тишината. Чувстваше се, сякаш все още сънуваше, като витаеше между онзи, другия свят, и този, хваната в неясната мрежа на времето, нито на едното място, нито на другото.

Но някак си знаеше, че двете места са пряко свързани, че тя щеше да се омъжи за Ейдън днес, както се бе омъжила за него в онова далечно, отминало време. Беше така сигурна в това, както бе сигурна за другия сън, който й се явяваше през всичките тези години. Знанието я изпълни със спокойствие и чувство на сигурност.

Всички нейни съмнения и тревоги изчезнаха, сякаш никога не са съществували. Тя се почувства просто щастлива, сякаш пречистена от съмнения и колебания.

Тихо отправи молитва на благодарност към Бога и Богинята за това, че я бяха докоснали за миг с тяхната мъдрост и я бяха благословили за нейната женитба. Времето ще поеме обратния си ход и ще донесе златната ера…

Елспет постави воала на главата на Серафина, като го прихвана на едно място с китка рози и лилии от долината, издаващи благоуханен аромат.

— Е, детето ми — каза тя, доволна от външния й вид. — Погледнете се и благодарете на Бога за Ейдън.

Тя обърна Серафина с лице към огледалото, а Серафина пое дълбоко дъх, когато видя отражението си. Нима тази жена бе наистина тя?

Едва се позна. Роклята й така добре прилягаше на формите й, сякаш беше правена за самата нея. Воалът леко се спускаше през раменете й, като стигаше почти до земята. Косата й беше завита на тила, като изпъкваше с тъмния си цвят на фона на бледата дантела. Очите й, разширени и замъглени, се вторачиха отново в нея, искрящи от щастие, и изпълнени с учудване.

Тя се извърна от огледалото.

— О, лельо — наистина мисля, че може би ще изглеждам хубава днес. Съгласна ли сте с мен? — загрижено попита тя.

— Хубава ли? — сбърчи устни леля й. — Не, не мисля, че тази е подходящата дума — за теб.

— О! — извърна поглед Серафина, съкрушена. — Предполагам, че това е твърде много, за да се надявам.

— Не ставайте абсурдна. Днес, скъпа, ми напомняте за вашата майка на сватбения й ден. Тя изглеждаше точно както вие сега, изпълнена с щастливи очаквания.

Серафина се замисли. Да изглеждаш изпълнена с щастливи очаквания не беше толкова зле. Поне не изглеждаше напълно отвратителна.

— Тогава бях една от нейните шаферки, роклята, която нося сега, е същата, която носех тогава.

— Чудесна е — каза Серафина, като се усмихна. Бялата рокля на Елспет повече подхождаше на момиче на осемнадесет години, отколкото на тази рошава, стара жена. Но тя за нищо на света не искаше да нарани чувствата на леля си, като й кажеше това. — Лельо… винаги съм се чудила защо никога не сте се омъжили?

Елспет измърмори.

— Да се омъжа? Че за какво? Имам всичко, от което се нуждая, включително и Клайд, когото получих от майка ми благодарение на законите на наследството в Уелс. По отношение на мен, един мъж не може да ми донесе нищо повече от това, което имам. — Лицето й се смекчи. — Женитбата никога не е била за мен, детето ми. Много по-подходяща съм за другите неща в живота.

Серафина прехапа устни, като започна да изпитва едно ново учудване поради преживяването, което току-що бе изпитала.

— Точно преди малко, когато бях във ваната, лельо, сънувах най-необикновения сън — колебливо поде тя. — Видях нещо, което изглеждаше толкова истинско, толкова…

— Горещата вода винаги е размеквала мозъка, детето ми — прекъсна я Елспет. — Но няма значение. Времето напредва, а ние трябва да ходим на сватба. — Тя подаде на Серафина сватбения букет. — Не искате да карате Оубри да ви очаква, нали?

И после за пръв път от много години насам, целуна Серафина по бузата.

— Гордея се с вас — мило й каза тя. — Сега да вървим. Време е.

 

 

Елспет слизаше пред Серафина надолу по стълбите, а старомодната й рокля се оплиташе около глезените й, докато вървеше. Серафина се спря по средата на масивното централно стълбище, за да поправи ръкавиците си, и с изненада чу гласа на леля й да достига до нея от голямата зала. Тя добре познаваше тази укоряваща нотка, въпреки че не я чуваше често.

— Е, Делауеър. Най-накрая се решихте да покажете лицето си. Предполагам, че и синът ви ще направи същото?

— Оубри се върна късно миналата нощ… — каза лорд Делауеър, като прочисти гласа си. — Ето защо исках да говоря с вас, госпожице Битън. Аз… ъ, мисля, че ви дължа обяснение за това, което ще последва.

— Каквото и да има да ми казвате, трябва да почака до след церемонията — сопна се Елспет.

— Но това е важно — продължи маркизът. — Оубри може би не е така… ами, не е точно… добре — прочисти отново гърлото си той.

— Какво искате да кажете с това, че той не е добре? — изсъска Елспет. — Нима твърдите, че се е простудил?

— Да, точно така — облекчено отвърна лордът. — Много се е простудил.

Сърцето на Серафина почти замря при мисълта, че Ейдън, също както цялото му семейство, страдаше от крехко здраве.

— О, не! — възкликна тя, като изтича надолу по стълбите. — Лорд Делауеър, сериозно ли е? Изпратихте ли някого за доктор?

Той се извърна рязко и Серафина бе отново шокирана от вида му. От сърдечния мъж, който си спомняше отпреди дълго време, не бе останало нищо. Лицето му беше бледо като тебешир, освен силно зачервения му нос, и Серафина си помисли, че може би е плакал. Тревогата й нарасна при мисълта, че страхът за живота на сина му му придаваше такъв отчаян вид.

— Мили боже! — Той се взря в нея. — Мили боже! Нима вие сте Серафина? — Бавно се почеса отзад по главата, сякаш никога не бе я виждал.

— Да, лорде — приближи се тя към него с надеждата, че не го е разочаровала твърде много. — Аз съм Серафина. Но кажете ми, какво му е на Ейдън?

— Какво му е на Ейдън ли? — объркано каза той. — Защо, на него му няма абсолютно нищо.

— Но… но вие казахте, че е болен? — заекна тя, сега напълно объркана, въпреки че усети облекчение.

— Болен ли? Ейдън? Ейдън винаги се е радвал на най-добро здраве. — На лицето му се появи неочаквана усмивка. — Богородице! Той наистина ще се изненада, като ви види.

— Не мисля, че ще е твърде изненадан — каза тя, като си помисли за нещастната възможност лорд Делауеър да не е телесно, а душевно болен. — Надявам се, че ме очаква — каза тя. — В параклиса.

— Да, в параклиса — повтори той, като все още изглеждаше замаян.

Серафина го увери с кимване.

— Точно така. За сватбата — уточни тя.

— Да, за сватбата — плесна с ръце той. — Не е ли чудесно? — А после усмивката му внезапно изчезна и той се намръщи загрижено. — Но по-добре е да побързаме, скъпа. Тъй като всичко, което зная, е, че сякаш се изпари. Изглеждаше, сякаш можеше да изчезне всеки момент.

— Сигурна съм. — Серафина изпита съжаление към бедния човек. Можеше да си представи колко ужасно беше да полудееш. — Нека да побързаме — подкани го тя, като го хвана за ръката, преди да е забравил накъде отива. — Това е само кратка разходка, нали?

— Само кратка разходка — съгласи се той, като енергично кимна. — Да благодарим на Бога за това, нали? О, и като говорим за разходки, може би ще ми позволите да ви заведа до олтара? Ейдън може би ще погледне по-благосклонно на мен, като види какво съм му довел.

— Без съмнение — сряза го Елспет, преди Серафина да имаше възможност да отговори на последната му неясна забележка. — Вие не можете да предадете булката на сина си, това би било признак на ненаситност. О, скъпа, не бях помислила за това. Не можем да оставим Серафина сама да се яви пред младоженеца, нали така?

— Защо да не ме съпроводи Тинкърби? — предложи Серафина, като не искаше да обърква още повече лорд Делауеър. Той вече бе достатъчно объркан, че води булка на сина си. — Зная, че ще бъде там. Каза, че няма да пропусне церемонията за нищо на света.

— Тинкърби ли? — замислено отвърна Елспет. — А защо не? Та нали той ви беше като баща през всичките тези години. Не като някои други — добави тя, като хвърли мрачен поглед към лорд Делауеър.

— Ъ, кой е този господин Тинкърби? — попита лорд Делауеър. — Срещал ли съм го преди? Изглежда, не си спомням…

— Не виждам и как бихте могли, след като си бяхте легнали, когато пристигнахме — каза Елспет със злобен блясък в очите. — Да, мисля, че Тинкърби ще се справи добре. Щях аз самата да се заема с това, но ще бъда шаферката.

— О! — промълви Серафина, като се опитваше да не мисли какво щеше да хрумне на Ейдън, като види една седемдесет и три годишна шаферка, която се тътреше по пътеката. — Ами, както желаете, лельо — смело отвърна тя.

— Не е като баща ви да не ви е предал на младоженеца преди толкова години — каза Елспет. — Сигурна съм, че няма да има нищо против Тинкърби да свърши това вместо него.

— Съвършено вярно, съвършено вярно — съгласи се лорд Делауеър. — Ами, както е казал Езоп „Боговете помагат на тези, които сами си помагат.“ Ще се видим в параклиса. — Той прекоси залата, а вратата се затвори с трясък зад него.

— Никой не може да ви обвини, че вие самият не си помагате — саркастично отбеляза Елспет.

И при тази последна забележка, която накара Серафина да се почувства, че или тя си е загубила разсъдъка, или е попаднала в лудница, леля й я хвана за лакътя и я поведе извън къщата към параклиса.

 

 

Ейдън крачеше в страничната стаичка на параклиса, като сериозно обмисляше идеята дали да не хване следващия кораб за Китай. Но неговият дълг го приковаваше към пода — дългът и твърдата ръка на Рафаел на рамото му.

— Съжалявам, братовчеде, но миналата нощ ви разглезих, докато ронехте сълзи в бирата си. Днес трябва да изпълня мрачното си задължение да ви видя оженен. Без бягства и без отмятане от думата си в последния момент.

Ейдън се взря в студения каменен под, с ръце, ниско на хълбоците.

— Ако ме обичате, застреляйте ме сега — промърмори той. — Още по-добре: ако наистина ме обичате, оженете се вие за кравата.

— Благодаря за предложението, но ще откажа. Във всеки случай, не съм аз човекът, който се нуждае от нейните пари.

Ейдън го погледна.

— Не, имате достатъчно собствени пари и нямате баща, който да ги разхищава вместо вас. Да бъдете докаран до това положение е непосилна, жестока съдба, Рейф. Помисляли ли сте си за ужасите на половия акт, който ще бъда принуден да извърша довечера?

— Миналата нощ бяхте повече от красноречив по въпроса. Мисля, че си представям. Съветът ми е: изпийте една гарафа бренди, направете това, което трябва да направите, и умрете. — Рафаел подаде главата си през вратата. — Баща ви най-накрая пристигна, но няма и следа от булката.

Ейдън изстена.

— Твърде бързо. Просто ще ме изтикате навън, когато му дойде времето, нали? Не мисля, че ще ми стигне смелостта доброволно да отида.

— Сигурен ли сте, че не искате да отидете със завързани очи? — изсмя се Рафаел. — Може да ви помогне да преживеете церемонията.

— Единственото нещо, което ще ми помогне да премина през тази церемония, е булката да се стовари мъртва на пода. Което също ще ми помогне да изкарам остатъка от целия си прокълнат живот.

— Хайде, Ейдън, съвземете се. Не е толкова страшно. Ще е свършило, преди да усетите — точно както изваждането на зъб.

— Какво знаете вие за това? През целия си живот не са ви изваждали дори зъб — отвърна Ейдън.

— Напротив, вадили са ми, когато бях на шест години. Гувернантката ми завърза останалите предни зъби с конец, който след това завърза за бравата и тресна вратата. Изревах повече от шок, отколкото от болка. — Той се ухили. — Даже не се клатеше, но тя искаше да имам подходяща усмивка.

Ейдън го погледна.

— Не говорите сериозно.

— Е, добре, може би съвсем малко се клатеше. Проблемът беше, че първият ми зъб изскочи веднага и тя не можеше да направи нищо за другия.

— Вие сте гаден лъжец! — каза Ейдън. — И очаквате да повярвам на това?

— Може би не. Но за момент тази история ви откъсна от проблемите ви, нали така?

Ейдън бавно прегърна Рейф през рамото.

— Вие наистина сте жалко подобие на приятел.

— А вие сте жалко подобие на младоженец — отвърна Рейф. — Но чуйте — мисля, че булката е пристигнала. Музиката започна.

Ейдън облегна главата си срещу стената и я покри с ръце, като желаеше да бъде на десет хиляди мили далече оттук. Рейф го хвана за рамото и го избута насила през вратата. Ейдън се чувстваше, сякаш с всяка своя стъпка се приближаваше към гибелта си.

Той зае мястото си пред олтара и се насили да погледне безчувствено надолу към амвона. Опитваше се да си представи отвратителното й лице и се чудеше просто колко ли ужасно щеше да изглежда.

Почти не припадна. Една дребна жена, около седемдесетте, ситнеше към него в бяла рокля, с голяма зъбата усмивка на сбръчканото си лице. Невярващ, Ейдън премига. Баща му не можеше да бъде толкова жесток, та да му изпрати такава стара булка. Или не беше така?

После осъзна грешката си, когато долови движение зад нея: Друга жена, млада при това (Благодаря ти, Боже), вървеше по пътеката с по-възрастен мъж до нея. Беше облечена в облак от бяло и сребристо, на главата си носеше венец от рози и лилии от долината, но лицето й оставаше в сянка и той не можеше да различи чертите й. Тя пристъпи и слънчевата светлина, която струеше през един от прозорците освети лицето й.

— Боже мой! — прошепна той, като шокиран бавно вдигна едната си ръка към гърдите. — О, мили боже!

Тази, към която гледаше, не беше горгона, а тайнствената кралица на феите, която той си мислеше, че никога повече няма да види.