Катрин Кингсли
Любовен порив (2)

Глава първа

12 януари, 1819 г.

Замъкът Клайд, Уелс

 

Серафина притвори очите си, когато светът се завъртя пред нея. Главата й бе отметната назад, косата й се разпиляваше по гърба й, а ръцете й се издигаха с призив към небето, докато пееше своята песен. Тя звучеше с мелодията на „Весело, жизнерадостно, боготворим те, Боже на славата, Господи на любовта“.

Серафина беше променила текста на песента, за да я пригоди към себе си. Знаеше, че това щеше да накара пастора да облещи очи и да припадне зад амвона, но нея не я беше грижа за това. Както и да е, тъй като той беше Господ на любовта, тя не мислеше, че той щеше да има нещо против това.

— Доведи ми го, доведи ми го! Толкова дълго чакам. Бъдете благословени, Боже и Богиньо! Моля се да чуете моята песен…

Гласът й отекваше ясен и чист, дока го правеше последния от кръговете. Краката й танцуваха така бързо, сякаш можеха да я издигнат от земята и да я накарат да литне. Серафина не би искала нищо повече от това, но тъй като през цялото детство опитите да открие тайната на летенето й причиняваха само охлузвания и възпаление в продължение на дни, се бе отказала от тези особени занимания.

Със задоволство, тя се изсмя на глас, когато внезапен порив на вятъра издигна думите на песента й и ги понесе над ръба на скалата, като я издигаше нагоре в небесата, сякаш беше рееща се птица. Беше сигурна, че песента й щеше да бъде чута. Но нищо не й струваше всеки ден да напомня, че чака търпеливо. Чакаше много търпеливо.

Тя снижи ръцете си и се отпусна на замръзналата земя, като придърпа износеното си наметало по-здраво около себе си и подви краката си под него, сподавяйки тръпката, когато студеният вятър започна да брули гърба й.

Когато се върна към мислите си, осъзна, че е чакала през целия си живот. Първо бе чакала майка си почти три месеца да се върне от Лондон, обещание, което й остави, когато замина за сезона във водовъртеж от дипли и парфюм. Но вместо майка и, беше пристигнала карета, цялата обвита в черно, която носеше ковчег и обезумелия й баща. За едно дете на пет години бе трудно да разбере пропитите със скръб обяснения на бащата за подплашен кон и ужасяващото падане на майката. Толкова трудно, колкото беше опитът да проумее защо майка й бе затворена в кутия и не можеше никога повече да излезе от нея.

Беше чакала четири години по-късно, когато докторите идваха и си отиваха в продължение на седмици от стаята на баща й, докато един ден въобще не дойдоха и любимият й баща бе положен в земята до майка й. До този момент Серафина беше станала достатъчно голяма да разбере мрачния край на смъртта. Знаеше, че без значение колко сълзи щеше да изплаче, те нямаше да върнат обратно баща й.

Но нейният баща я бе оставил с обещание, преди да почине, и изпълнението на това обещание беше това, което Серафина сега очакваше.

Ейдън ще бъде ваш съпруг, когато му дойде времето, Серафина, и той ще ви обича с цялото си сърце и ще се грижи за вас, точно както аз щях да го направя. Няма да бъдете сама, дете, кълна ви се. В този ден и баща му се закле в същото.

Серафина знаеше, че баща й никога нямаше да я излъже. Знаеше също, че мъжът, който пристигна през този последен ден в живота на баща й, любезният лорд Делауеър, който се поклони и я докосна по измъченото й от нещастие и покруса лице, също щеше да удържи думата си. Сега беше само въпрос на време, преди Ейдън да пристигне и да я понесе на блестящите криле на любовта.

Единственото забавление, което имаше, докато чакаше, беше да си мисли за него като за Мечтата. Това започна през лятото на четиринадесетата й година и се случваше напоследък все по-често и по-често. Винаги беше същото: тя яздеше на гърба на кон към един малък град, заобиколена от хора, които носеха богато украсени костюми, различни от всичко, което някога беше виждала в Англия. И все пак, тези хора й бяха някак си напълно познати, толкова познати, колкото и мъжът, който стоеше на хълма, с развята от вятъра руса коса и с ръка, засенчваща очите му, докато наблюдаваше далечината.

Той също носеше един от онези костюми — неговият беше бяла туника със синьо, бродирано наметало, закачено с брошка на дясното му рамо. Спокойно, лазурно море проблясваше далече на юг, а градът се издигаше по пищно обраслия със зеленина склон на хълма зад него, а над всичко гордо се извисяваше замък, който й напомняше за кръстоносците.

Сърцето й разтуптяваше от радост, когато виждаше мъжа и не можеше да чака и минута да попадне в обятията му. Тя пришпорваше коня си в галоп и изпреварваше свитата, като викаше и махаше с ръце. Изведнъж, той също я виждаше и извикваше към нея с глас, изпълнен с радостно приветствие. Но вместо да я нарича Серафина, той я назоваваше Сара. А тя го наричаше Адам.

— Сара, любов моя, благодаря на Бога, че най-накрая сте у дома! — Той се затичваше надолу по склона, а Сара се плъзгаше от коня и се втурваше към него с протегнати напред ръце.

— Адам! О, Адам, не мога да повярвам — струваше ми се, че ще сме разделени вечно!

Той я хващаше, издигаше я и я завъртваше в голям кръг, преди да я притегли към себе си и да я целуне пламенно.

— Никога не ме напускайте отново, любима — шепнеше той. — Не мога да живея без вас повече от ден, както тези последни четири седмици доказаха — поболях се от копнеж.

— Невероятно, изглеждате точно както величествения съпруг, когото оставих — дразнеше го тя, като прокарваше пръсти през косата му и се взираше в тъмните му очи — очи, изпълнени с любов към нея. — Мили боже, колко ми липсвахте. — Тя заравяше главата си в извивката на рамената му и го притискаше здраво към себе си, като се опияняваше от неговия топъл, любим за нея аромат.

— Кълнеш ли се, че ще ме обичаш винаги? — отправяше към нея молитва той, която двамата повтаряха отново и отново.

— Кълна се — пламенно отговаряше тя, като го обгръщаше с ръце още по-силно през стегнатия му гръб. — Кълна се. Сега и завинаги.

— Ще държа да спазите клетвата си — казваше той, докато сетивата й се размиваха и краката й се подкосяваха. — А аз ще подновя собственото си обещание физически в минутата, когато ви притежавам. За нещастие, родителите ми настояват да ви видят незабавно. Мисля, че наистина мога да умра от копнеж по вас. — Той я захапва леко за ухото и лекият му смях се разнася, изпълнен с обещание за интимност, когато тя потреперва и отново повдига устните си към неговите.

За жалост, Серафина винаги се събуждаше точно в този момент. Беше ужасно досадно, защото винаги беше жадувала да узнае как точно човек се врича физически. Всяко нейно сетиво й казваше, че това е величествен акт, но тя не можеше просто да попита леля си. Леля Елспет имаше толкова безкомпромисни убеждения за благоприличието, че дори забраняваше на Серафина всякакъв контакт с мъже на нейната собствена възраст, като наблягаше на дълбоките мрачни импулси, на които бяха склонни те.

Серафина подозираше, че може би щеше да хареса тези импулси, ето защо пазеше в тайна своята мечта. Леля Елспет никога нямаше да одобри това.

Тя не можеше да обясни, как знаеше със сигурност, че двамата бяха тя самата и Ейдън в друго време и на друго място. Но тя знаеше. О, тя знаеше с всяка частица от своето същество. А също знаеше, че се бяха врекли един на друг, че си принадлежаха сега и завинаги.

 

 

— Е, госпожице Серафина, отново ли бяхте навън да измръзнете до кости? — Тинкърби се извърна от печката и я погледна със загриженост. — Тъкмо правя чудесен, горещ чай, а вие ми изглеждате, сякаш се нуждаете точно от чаша такъв чай. Не зная що за глупост е това, което ви кара да ходите на скалата всеки божи ден и да пеете на вятъра за някакъв дневен сън, който леля ви, ви е втълпила. — Той се протегна вдървено за друга чаша и чинийка и ги постави на подноса.

— Това не е глупост — каза Серафина, като потриваше ръцете си една в друга над пламтящия огън в кухнята. — Това е една проста практичност, Тинкърби. Ако не молиш, как предполагаш, че ще получиш нещо?

Тинкърби поклати оплешивяващата си глава, докато пълнеше чайника с вода, тъкмо престанала да ври.

— Ако не ви познавах по-добре, щях да предположа, че сте научили тази сантименталност в църквата. Но, госпожице, вие не можете да заблудите старо куче като мен. Зная всичко за езическите идеи, с които госпожица Елспет ви възпита. Баща ви щеше да се обърне в гроба, ако знаеше за това. — Той постави подноса на кухненската маса, придърпа един стол и внимателно се настани върху него.

Усмихната, Серафина се извърна от огъня. Тинкърби беше в семейството, откакто се помнеше, и като верен служител я беше придружил в Клайд след смъртта на баща й. И въпреки, че проявяваше неразбиране към идеите на леля Елспет, знаеше, че той държеше толкова много на Елспет, колкото и Серафина.

— О, не зная, Тинкърби. Мисля, че татко знаеше всичко за подходите на леля и въпреки това ми позволи да дойда да живея с нея. И вие самият знаете, че няма нищо лошо в това, което тя прави.

Тинкърби изсумтя.

— Не, освен ако не броим, че повреди навеса за кравите. След това дойде незначителният проблем със западното крило, поради което прекарах по-голямата част от този мразовит ден, като се опитвах да го закърпя. След това дойде моментът…

— Зная, наистина зная — сряза го Серафина. Тя седна на масата и наля чай за двамата. — Имам предвид, че тя не иска да навреди някому преднамерено, даже ако делата й понякога са погрешни. Трябва да признаете, че тя може да свърши и много добрини, особено когато се наложи да използва своите билки за лечение. Погледнете колко се е подобрил вашият ревматизъм.

— Е, да, малко съм по-добре — с неохота призна той. — Но това, за което говоря, е, че ви втълпява идеи за богове и богини и божествени планове за съпрузи. Знаете какво имам предвид, така че не се опитвайте да го отречете. Просто не изглежда правилно, госпожице Серафина.

— Но, Тинкърби, това не е, сякаш самият татко е подготвил нещата.

— Не е това, което искам да кажа. Не и че младият лорд Оубри трябваше да се появи на осемнадесетия ви рожден ден, когато се очакваше да го стори, а вместо това ви остави да висите тук през всичките тези години. Говоря за всички тези глупости за прераждането и останалите дрънканици, с които чувам госпожица Елспет да ви пълни главата.

Разсеяно, Серафина сипа лъжичка захар в чая си, като се опитваше да се сети за още един подход, с който да обясни на Тинкърби защо теорията на Елспет беше най-разумната на света.

— Вижте, Тинкърби — каза тя след дълга пауза, — спомняте ли си морските чайки, които обичате да гледате от скалата, когато времето е ясно?

Неохотно, той издаде звук, който означаваше съгласие.

— Това е само защото нямахме морски чайки в Лизестършир — каза той, макар и объркан от този признак за сантименталност. — Обичам да наблюдавам начина, по който се справят с теченията на вятъра. Разбирате, че това е научен интерес, нали?

— Да, зная — каза Серафина, като сподавяше усмивката си. — Но искам да кажа, че морската чайка не се гмурва само веднъж в морето, нали така, и след това не отлита в небето и не изчезва завинаги? Тя се гмурка отново и отново.

— А как по друг начин мислите, че ще си напълни корема? — попита Тинкърби раздразнително.

— Точно това е, което искам да кажа — каза Серафина, като се облегна напред, за да подсили своето твърдение. — Представете си, че морето е животът, рибата, с която се хранят морската чайка е жизненият опит, а самата морска чайка е вашата душа. Единственият начин, по който вашата душа може да натрупа опит, е да се потапя от време на време в живота.

Тинкърби се втренчи в нея с чаша в ръка, замръзнала във въздуха.

— С извинение, госпожице, но вие сте си изгубили разсъдъка. Вашата леля ви е размътила главата повече, отколкото предполагах.

Серафина се засмя.

— Не вини за това леля Елспет. Това е моя аналогия.

— Аналогия — глупости! — добави Тинкърби с презрение. — Едно добро, богобоязливо момиче не бива да дрънка глупости за морски чайки и души в морето. Вие умирате и ако сте се държали подобаващо, отивате в рая да получите Божията благословия. И това е всичко.

— Но аз не твърдя, че вие не отивате на небето — настоя Серафина. — Казвам само, че след миг напускате рая, за да опитате отново. Честно, Тинкърби, как очаквате да не сбъркате първите няколко живота, които живеете? Това е, сякаш да очаквате бебе да се научи да тича, след като направи само една стъпка. Необходими са много упражнения, за да се изживее правилно животът, точно както ходенето.

Тинкърби се хвана за главата.

— Луда за връзване — промърмори той.

— Мисля, че това е много смислено предложение — каза Серафина. — Не вярвам, че има нещо случайно, нито че луната случайно изпълнява своя месечен цикъл на небето, или че Земята случайно обикаля около слънцето веднъж в годината, или че сезоните се сменят случайно. Така че, защо тогава моята венчавка с Ейдън да бъде случайна — защо и за нас двамата да не е предвиден божествен план?

Той бавно вдигна главата си и се втренчи в нея със странен поглед.

— Знаех си — каза той. — Знаех, че ще засегнете този въпрос рано или късно. Винаги го правите.

— Това е, защото аз още вярвам, че той ще дойде за мен, даже и вие да не вярвате — каза тя, като завъртваше чашата си около чинийката. — Не мога да разбера защо се тормозите толкова, че той няма да дойде.

— Защото нещата не стават така — отвърна той с раздразнение. — Да, слънцето може да изгрява и залязва, защото Бог го е сложил на небето и е пожелал това да стане. Но не всичко е така просто с хората. Не сте чували и дума от това семейство от деня, в който скъпият ви баща почина. А аз ви казвам, че няма и да чуете. — Той се протегна за чайника и напълни отново своята чаша. — Само защото госпожица Елспет настоява да пълни главата ви с глупави мечти, не означава, че те ще се сбъднат, както и че аз ще разперя криле и ще полетя.

— Ще видите, Тинкърби — каза Серафина. Тя замижа за момент. Вярвай, Серафина. Трябва да вярваш с цялото си сърце и силно да държиш на любовта си към него. Той ще дойде. Той трябва да дойде.

 

 

26 април, 1819 г.

Замъкът Таунсхенд, Рутланд

 

— Какво сте направили?

Ейдън, втрещен от съобщението на баща си, се приближи разярено към стола му, а лицето на маркиза, вече и без това пребледняло, побеля още повече и единственият цвят, останал по бузите му, бяха две яркочервени петна.

— Направих единственото нещо, които трябваше да направя — изпелтечи лорд Делауеър в отговор на разгневения си син. Ръцете му се бяха вкопчили с облегалките на стола. — Банките нямаше да ми дадат друг заем — вече съм затънал до гуша. — Той изпи голяма глътка вино от чашата, която стоеше винаги до него.

— И така, сега си правите труда да ме осведомите, въпреки че нещо ми подсказа, че може би имаме неприятности, когато ми отказаха кредит за натоварването на стоките, които се предполагаше, че трябва да докарам у дома от Барбадос. Аз съм просто шокиран. Но сега вие ми изтърсвате, че сте ме сгодили за някоя, за която даже и не съм чувал. Какво, за бога, ви е хрумнало?

— Аз… аз си помислих, че вие може би ще се ядосате, но нямаше никакво време да се посъветвам с вас — каза лорд Делауеър, като попи тънката струйка пот, която се стичаше по челото му. — Вие бяхте на половината път през Атлантическия океан, недостижим по време на кризата, и бракът беше единственият начин да ни осигури достатъчно пари и да ни спаси от разорение. Серафина Сигрейв притежава огромно богатство и то ще бъде ваше в деня, когато се ожените за нея. Договорите между леля й и мен са вече подписани.

— Разбирам — отвърна Ейдън с учудващо спокоен глас, като се вземе предвид съкрушителният шок, който се беше стоварил върху него. Не бяха изминали и десет минути, откакто беше пристигнал, и баща му си губеше времето да го осведоми за своята поредна и най-голяма идиотщина в един живот, целия изпълнен с безумни постъпки. Но тази беше върхът. Изглеждаше, че от тази грешка нямаше избавление.

— И така, за да спасите фериботната компания и своята собствена кожа, вие ме продадохте — студено изрече той, като сви устни презрително. — Вие ме изтъргувахте! Проклет да сте! Продадохте ме като добитък!

— Е, Ейдън, бъдете разумен — нервно отвърна бащата. Той потропваше раздразнено с пръстите си по протритата тапицерия на креслото. — Ако не реагирах бързо, какво щеше да остане от нас? Само помисли за бедната си сестра…

Ейдън то гледаше с презрение. Баща му никога не пропускаше възможност да спомене за домашните задължения на Ейдън, сякаш той никога не бе поемал отговорността си за Шарлот. Но баща му беше прав. Шарлот не заслужаваше да живее в бедност, не и при всичко, което беше изстрадала. И все пак, нямаше да остави баща си да се измъкне така лесно.

— Да бъда разумен? — попита Ейдън заплашително, като се наведе леко напред със здраво стиснати юмруци. — Обяснете ми защо трябва да бъда разумен? С един замах сте ме лишили от моята свобода, а да не говорим за пародията със свободната ми воля. И се предполага, че трябва да коленича и да ви бъда благодарен, нали така?

— Сега не трябва да губите самообладание — каза баща му, без да среща погледа му. — Сделката е вече сключена и освен, ако отгоре на всичко не искате да се изправим пред съдебен процес за неустойка, вие ще трябва да се заемете с женитбата. Вече е твърде късно нещата да бъдат върнати.

Ейдън наведе глава, впери поглед в пода, после във върха на обувките си, във всичко, което можеше да отвлече влиянието му да не сграбчи баща си за врата и да го удуши.

— За начало, може би ще благоволите да обясните как ни въвлякохте в тази финансова безизходица?

— Ами, направих няколко неуспешни инвестиции — каза той. — Мислех, че ще ги възстановя, като поема няколко риска на борсата, но сгреших. В последствие се наложи да взема заем, като ипотекирах компанията и после открих, че не мога да го изплатя. Така че вече съм ипотекирал всичко, което имаме… — Гласът му заглъхна.

Ейдън го погледна.

— Предполагам, че ако имението Таунсенд и земите му не са завещани, ние сме на прага да загубим и тях. И сега искате да призная, че сте намерили най-доброто решение за спасението ни от банкрут.

— Не можах да измисля нищо друго — поклати глава лорд Делауеър.

Ейдън стовари обувката си върху пода, сякаш можеше така да смаже своето раздразнение, гняв и чувство на безпомощност. През целия си живот бе давал всичко от себе си, да компенсира грешките на баща си и неговите безразсъдни постъпки. Но нито веднъж не му бе хрумвало, че ще свърши като изкупителна жертва. — И как успяхте да намерите толкова богата наследница при първия изгоден момент — жена, която, бих добавил, никога не ме е виждала? Мисля, че нещо нещата не си пасват.

— Това е обещание, Ейдън. — Бащата протегна умолително ръце. — Едно обещание, което дадох преди единадесет години на най-добрия си приятел.

Ейдън стрелна с поглед баща си, присвил очи.

— Обещание? Какво обещание?

— Ами, разбирате ли, Джон умираше и аз исках да го успокоя по отношение на дъщеря му, която си има само своята леля да се грижи за нея. Естествено, Джон бе загрижен за бъдещето на Серафина. И така, съгласих се, че когато му дойде моментът, вие… ами… ще се ожените за нея.

Невярващ, Ейдън се вторачи в баща си.

— Сам сте се наели да ме сгодявате преди единадесет години, когато съм бил на колко — едва на седемнадесет? — Той зарови ръце в косата си. — Какво, по дяволите, сте мислили? — надигна глас той. — Не може да е било за пари. Тогава имахме достатъчно свои пари!

— Както казах, опитвах се удовлетворя последното желание на един умиращ мъж — промърмори лорд Делауеър. — Не исках да го тревожа в последния му час, като не изпълня молбата му да свържем нашите две семейства.

— Интересно, никога преди не сте споменавали името на Сигрейв или, по дяволите, вие сте направили това споразумение за сметка на дъщерята — студено каза Ейдън. — Твърде интересно е, че никога не си направихте труда да ме информирате за това. Смятам, че предстоящата ми женитба тогава щеше да представлява по-малък интерес за мен.

— Чаках само да станете готов за женитба — оправда се лорд Делауеър. — Надявах се, че ще я ухажвате, като видите дали е подходяща за вас. Планирах леко да ви насоча в правилната посока.

— Глупости! — злобно изрече Ейдън, като го наблюдаваше. — Познавам ви много добре, за да ви повярвам веднага. Ако е това, което сте си намислили, вие щяхте да споменавате името на Серафина Сигрейв при всеки удобен за вас случай, през последните единадесет години.

Лорд Делауеър се сви неловко под безмилостния поглед на Ейдън.

— Ами, добре. Момичето изчезна с леля си и признавам, че бях забравил за нея. Далеч от погледа, далеч от мисълта, както се казва. — Опита плахо да се засмее, но мигновено сподави смеха си при заплашителните искрици в очите на Ейдън.

— Да видим дали съм разбрал — каза Ейдън, като притисна слепоочията си с пръсти, сякаш така можеше да прогони нарастващото главоболие. — За ваше удобство сте забравили обещанието, което сте дали на един умиращ човек, точно както сте забравили неговата дъщеря, докато нуждата от значителна сума пари не ви накара отново да се сетите за тях, нали така?

— Ами всъщност, да. Преглеждах някои стари книжа с надеждата да открия изход от нашите неприятности и се натъкнах на това — продължи той, като изглеждаше силно объркан, защото сега цялата истина излизаше наяве. — Сигрейв подписа предполагаем брачен договор, преди да умре, заедно със списък на всичко, което притежава дъщеря му. По онова време не си направих труда да го прочета, но, както ви казах, само половината от авоарите й са достатъчни да ни изведат от сегашната безизходица. Трябва да благодарим на Бога, че никой друг не я е грабнал преди нас.

— Чудя се защо — неуморно продължи Ейдън. — Или забравихте да ми споменете, че тя има две глави?

— Амии — пророни бащата, като избягваше погледа на Ейдън.

— Боже мой! — простена Ейдън, а сърцето му се сви ужасено от тревога. — Татко, какво друго не сте ми казали?

Лорд Делауеър се почеса по бузата.

— Предполагам, че така също бих могъл да ви подготвя, тъй като твърде скоро сам ще се убедите с очите си.

Ейдън замижа.

— Тя не е най… ами… ъъъ — привлекателното момиче — продължи лорд Делауеър. — Виждате ли, само веднъж съм я виждал, но бях шокиран, тъй като и двамата и родители бяха толкова красиви, а тя, ами, за нещастие, Бог не бе я надарил с красива външност.

— Вие твърдите, че тя е отвратителна. — Ейдън се ощипа по носа, като си мислеше, че сънува кошмар. Нищо, което беше направил през своите двадесет и осем години, без значение колко ужасно беше то, не оправдаваше такава зла съдба.

— Хм, да, да, опасявам се, че е грозна. Тя е твърде бледа, мършава, с изпъкнали очи и грозни зъби и със странно тяло с подутини. Но, Ейдън, не е нужно да я гледате толкова често. Убеден съм, че можете да я настаните в източното крило или нещо подобно.

— Това ли е вашето лекарство за тази нелепа женитба? — изрече Ейдън. — Подхвърляте ми отвратителна наследница и ми предлагате да я държа заключена в източното крило до края на дните й?

— Не зная какво друго бихте могли да сторите — безпомощно отвърна лорд Делауеър. — Не мисля, че ще желаете да се показвате с нея из Лондон. Освен че е грозна, на всичко отгоре не е и много възпитана. Тя е по-скоро навъсена и в действителност подслушва през ключалките.

Ейдън покри лицето си с ръце.

— Боже мой! — изстена той. — Боже мой!

— Мога да разбера, защо леля й е толкова загрижена да я види омъжена. Обзалагам се също, че и момичето е толкова нетърпеливо. Очевидно, няма други кандидати въпреки голямото си наследство — промълви лорд Делауеър, като тъжно поклати глава. — Надявам се, че сега разбирате защо не възнамерявах да спазя това споразумение. Но, моето момче, вярвайте ми. Няма друго разрешение. Серафина Сигрейв е нашата единствена надежда.

Ейдън потърка главата си с ръце. Серафина? Всъщност какво беше това абсурдно име Серафина? Пред него изплува неприятно видение — кльощаво момиче, с мършаво лице с остри малки зъбки и изпъкнали очи. Едно момиче, което отчаяно искаше да се омъжи, за когото можеше.

Даже и сега си представяше, как госпожица Серафина Сигрейв се поздравяваше за голямата „придобивка“: Ейдън Делауеър, граф на Оубри, наследник на древни маркизи, може би малко обеднял, но само за момента, защото госпожица Сигрейв явно беше готова да плати достатъчно добре за съпруг с титла и положение.

Очевидно, тя въобще не се интересуваше за някоя друга страна на женитбата. Едва ли щеше да си направи труда да помоли първо да му бъде представена, преди да започнат приготовленията. Много лошо! Може би щеше да съумее по някакъв начин да я накара да се отврати от него, въпреки че се съмняваше, че с нещо, което бе извършил през живота си, можеше да постигне това, освен ако не й признаеше, че беше вероломен убиец. Но той не беше такъв.

Ейдън направи усилие да преглътне буцата на отчаяние, която беше заседнала в гърлото му. По дяволите! Чест, обвързана от споразумение, за което даже не са го питали. Сгоден за жена, която никой друг не искаше въпреки огромното й богатство. Това му говореше за „велика“ сделка.

Мрачно повдигна глава, като изпитваше студ, сякаш смъртта се бе настанила вътре в него.

— Много добре, татко — продума той, като знаеше, че няма изход, не и ако трябваше да спаси семейството си от сиромашия и безчестие. — Ще се оженя за вашата противна наследница, тъй като не виждам какво друго мога да направя. Но знайте, че ви пращам по дяволите заради вашите нелепи, глупави постъпки. Благодаря ви много, че съсипахте живота ми.

Бащата въздъхна от облекчение. Очевидно, съдбата на Ейдън беше най-малката му грижа.

— Благодаря ви — тихо изрече той. — Незабавно ще изпратя да повикат госпожица Сигрейв. Трябва да си извадите специално разрешение, защото сватбата ще се състои възможно най-скоро. Няма време за губене.

Ейдън кимна. После се извърна на пети и излезе, без да погледне назад. Никога през живота си не се бе чувствал толкова отпаднал.

 

 

30 април, 1819 г.

Замъкът Клайд, Уелс

 

— Добре ли прекарахте вечерта, лельо? — Серафина вдигна поглед от еднообразната си писмена работа, когато Елспет нахлу в стаята и захвърли наметалото си на един стол, а пълната си с джунджурии чанта — на друг.

— Божествено, детето ми, просто божествено! — трепетно отвърна Елспет. — Дарих толкова много любов, като празнувах Белтейн с всичките му прекрасни празници на плодородието. Направихме такъв прекрасен кръг, даже посветихме мнозина в тайните на ритуала. Не мога да си представя колко дълго време е изминало от последния. Хората са толкова страхливи по отношение на сборовете на вещиците.

— И с основание — каза Серафина, като остави настрана писалката си. — Осъзнавам, че не вредите на никого с вашите дела, но не мислите ли, че наистина трябва да бъдете по-предпазлива?

— Да се пазя от какво? — надменно попита Елспет. — Ако желая да бъда вещица, ще бъда такава и не давам пет пари дали проповедникът ще открие това. Какво ще направи, ще ме изгори на кладата ли?

Серафина гордо се усмихна на своята скъпа, ексцентрична, дребна леля, която с безпределен ентусиазъм практикуваше всички древни келтски ритуали на Уелс, въпреки, че обикновено имаше още нещо да се желае от заклинанията й.

— Мисля, че би го направил, при положение, че всяка неделя седите в дъното на църквата и се мръщите и сумтите на всяка негова дума.

— Ами ако казваше нещо полезно, нямаше да чувствам такова раздразнение. Но той толкова обича да се грижи за грешниците, за адския огън и първоначалния грях, че наистина, Серафина, глупавите му бръщолевеници ме изкарват извън кожата ми, сякаш не е достатъчно само угнетението, което изпитвам.

Тя тръсна главата си назад толкова силно, че една от кокалените й фуркети се отскубна и излетя накриво и цопна във врящия котел на печката.

— Въобще нямаше да пристъпвам прага на църквата, ако не трябваше да ви водя насам-нататък и поради глупавото обещание, което дадох на баща ви.

Опита се да улови фуркета си с черпака, но след момент се отказа.

— Не наранявай, не наранявай, прекрасна, чиста костице — накрая промърмори тя. Като си сложи престилка, цялата на петна, тя отново наклони котела и подуши отварата. — Хм, мисля, че се нуждае от още малко див пелин — каза, като бръкна в малка кутийка. — А, да, и, Серафина, скъпа, трябват ми и няколко кичура от вашата коса.

Серафина ококори очи.

— Сега пък за какво? — раздразнено попита тя. — Ще оплешивея, ако продължавате да ме скубете. Вашата коса не може ли да свърши работа?

— Разбира се, че не. Цялата ми коса е посивяла, а космите трябва да бъдат тъмни или магията няма да стане. Само вземете няколко косъма от вашия гребен, нали ще го направите, миличка? Вечеряхте ли вече?

— Изминаха векове, откакто ядохме с Тинкърби. Изядохме и последното, което беше останало от яхнията.

— А нахранихте ли моя скъп Бейсил? — хвърли строг поглед през рамото си Елспет.

— Да — отвърна Серафина безучастно, като отново разтвори книгата си. — Той разпиля по-голяма част от храната си на пода, грубо изруга и се опита да ухапе Тинкърби — нищо, различно от обикновеното. Качих го обратно на клона му, лельо — предпазливо изрече тя, като знаеше точно реакцията, която щеше да предизвика. — Преглеждам домакинските ни книги и мисля, че трябва да направим няколко поправки в нашия бюджет. Има някои рецепти, които напоследък бяхте поръчали…

— Ако отново започнете да обсъждате колко много харча за моите специални съставки, ще се разсърдя, Серафина! Знаете ли, понякога ставате голяма досадница. А кажете ми, без моите магии докъде щяхме да стигнем?

— Ами, например, още щяхме да живеем в западното крило.

— Точно така — каза Елспет с жест, който показваше, че въпросът е приключен. — Още малко сяра в сместа и това е всичко. Какво можех да направя, като се разрази силен вятър и пердетата пламнаха?

Серафина потърка челото си и въздъхна.

— А връхчетата от еленови рога? А фурмите от червен хинап? И даже, лельо, скъпоценното око от тритон? Тези неща са много скъпи, а вие знаете, че нямаме излишни пари за харчене. Наистина ли има полза от тези неща?

— Ами не можете ли просто да се сетите, госпожице Всезнайке? — изрече Елспет самодоволно. — Особено сега, когато той се е върнал. — Тя избърса ръце в дрехата си, като остави мръсна, влажна следа по нея.

— Кой се е върнал? — попита Серафина толкова спокойно, колкото можеше. Чудеше се дали леля й говори за реален човек или за някои от земните божества. Тази вечер Елспет може да се бе опитала да призове всекиго, а внезапното й надменно изражение говореше, че навярно си мисли, че е успяла, и искаше Серафина да повярва в това. И, доколкото Серафина я познаваше, Елспет наистина щеше да се опитва да й го внуши.

— Оубри се е завърнал — каза лелята, като постави ръце на кокалестия си ханш. — Ха! Не знаехте това, а сега знаете, нали?

— Оубри? — попита Серафина със сърце, почти спряло да бие. — Имате предвид Ейдън?

— Не зная да има друг Оубри. — Тя почеса с пръст главата си. — Сега… къде оставих писмото на Делауеър? Да видим… може би под солника. — Тя измъкна тъмен лист хартия, смачкан по краищата. — Не, това е рецептата ми. О, колко съм глупава! То е точно в джоба на престилката ми. — Бръкна в него и извади нещо измачкано, което Серафина си помисли, че е писмото, въпреки че по него имаше някакви мазни петна.

Серафина погледна леля си подозрително, като с все сърце се надяваше това да не е някоя от измишльотините й. Ако беше така, мислеше си, че нямаше да може да го понесе.

— Лельо, абсолютно убедена ли сте, че сте го получили? Мислите ли, че ще успея да видя писмото на лорд Делауеър?

— Да го видите ли? Разбира се, че не. Твърде сложно е и във всеки случай, младите госпожици не бива да бъдат въвличани в правни въпроси. Просто пише, че всички приготовления за сватбата са направени и Оубри ви очаква в Таунсенд. Денят на Белтейн е най-подходящият да се научи такава новина, денят, в който се почита сватбата на Бога и Богинята. — Тя си сложи очилата и надникна по-близо към листа, като изглаждаше гънките по него.

Серафина премигна недоумяващо.

— Но… но как? Защо? Имам предвид — защо толкова внезапно след толкова дълго време и без предизвестие? — Тя бе толкова смаяна от съобщението на леля си, че не можеше да мисли свързано.

— Едва ли мога да повярвам, че Оубри е бил в чужбина през последните три години, поне така казва баща му. Но сега, след като се е върнал, иска да ускори сватбата. Ето защо толкова много писма идват и се изпращат на Делауеър през последния месец. Аз — добави величествено тя — договарях брачното ви свидетелство. Естествено, посредством моя адвокат, но той нямаше да се справи без моята помощ.

— Но вие нищо не ми казахте! — Серафина погледна износената си рокля, калните си обувки и я обзе внезапно отчаяние. Знаеше, че не притежаваше нищо по-изискано от неделната си рокля, а тя не бе в по-добро състояние от тази, в която сега бе облечена. — О, защо не ми казахте, не ме предупредихте? Можех да направя нещо, за да се подготвя!

Елспет надникна към нея зад очилата си.

— Не мога и да си помисля какво щяхте да направите. Ето защо, нямаше смисъл да ви карам да се вълнувате много. — Тя затършува по бюрото за лист и писалка. — Ще пиша, че ще пристигнем следващия петък. Сватбата може да стане в събота сутринта. Е, скъпа, защо стоите като статуя? Не чакахте ли именно това през всичките тези години?

Серафина безмълвно кимна, като все още не можеше да се осъзнае.

— Да… аз, аз мисля, че съм шокирана. Нали сте напълно убедена в това?

— За каква ме взимате? Аз съм майстор по тези въпроси — изрече сърдито Елспет. На Серафина й се досмя при мисълта, че леля Елспет беше майстор във всичко. Все пак, нищо друго не й оставаше, освен да повярва на думите на леля си, и тъй като никога не се бе усъмнявала в добрите й намерения, без значение ексцентрични или не, просто трябваше да повярва, че леля Елспет знаеше какво говори.

Не че Серафина знаеше какво се бе споразумяла Елспет. Тя не притежаваше нищо, което да донесе на сватбата, освен себе си. Навярно Елспет бе подписала някакво просто споразумение и сега се чувстваше много горда от себе си.

От своя страна, Серафина ликуваше. Ейдън бе готов да се ожени за нея и божествения план вече можеше да се състои.

Обаче имаше някои практически въпроси, които трябваше да постави пред леля си, но не беше напълно сигурна как да ги засегне.

— Лельо — колебливо поде тя. — Чудя се, смятате ли, че може би е настъпил моментът да поговорим за това, какво се случва след сватбата?

Елспет подскочи.

— О, небеса, дете! Може би е поради деня на Белтейн, но не мисля, че все още трябва да обсъждаме такива неща. Не си мислете, че няма да откриете какво става, когато му дойде времето. — Тя се извърна и отново се зае да бърка отварата си.

Като кипеше от раздразнение, Серафина подпря брадичка на ръцете си и мрачно впери поглед в домакинските сметки. Вече започваше да си мисли, че никога нямаше да узнае какво става след целувката. Доколкото бе убедена, това бе нещо чудесно, но техническите подробности й убягваха. Знаеше, че мъжът слага семе в жената и от това се образуваше бебе. Но как точно мъжът поставяше семето вътре, тази мисъл просто не й даваше мира. Представи си Ейдън с капкомер, подобен на тези, които Елспет използваше, когато я караше да си отвори устата.

Някак си това обаче й се струваше невероятно и ни най-малко вълнуващо. Трябваше да бъде нещо наистина изключително, мислеше си тя. Иначе това, което ставаше между мъжа и жената, нямаше да бъде пазено в най-дълбока и тъмна тайна. Единственото заключение, до което логично можеше да достигне, беше, че поради различната физика на мъжа и жената, имаше нещо общо с това, как те се докосваха един друг. Поне така се надяваше. Тя харесваше начина, по който Ейдън я докосваше в Мечтата, как я караше да се чувства: цялата разгорещена, изчервена и изпълнена с любов.

Усмихна се. Порив на вълнение премина през нея при мисълта, че нямаше да й се наложи да чака дълго, за да разбере всичко, което искаше да узнае. И даже нямаше да й се наложи да мечтае за това.

 

 

Госпожица Елспет не можеше да търпи глупаци, а до колкото знаеше, лорд Делауеър беше един от най-големите на света. Без да храни илюзии за причините, поради които той с такова закъснение искаше ръката на Серафина за венчавка със сина си, тя внимателно бе проучила работите на Делауеър и както и бе очаквала, откри катастрофа.

Елспет ни най-малко не се интересуваше от финансовите проблеми на Делауеър. Значителното състояние на Серафина можеше без пречки да изведе Делауеър от неговите финансови затруднения. А с категоричните ограничения, които Елспет бе поставила върху определени клаузи от споразумението, племенницата й със сигурност щеше да живее охолно, независимо от действията на Делауеър.

Изпитваше много по-голям интерес към сина на Делауеър, защото се съмняваше, че той лесно щеше да се примири със съдбата си — не че Делауеър му бе оставил някакъв избор.

Тя искаше да знае какво възнамеряваше той по отношение на предстоящата женитба.

— Е, Бейсил — напевно се обърна към любимия си папагал, — сега, след като сме сами, мисля, че мога да надникна, нали?

Бейсил измъкна глава изпод крилото си, отвори очи и се изперчи гордо.

— Беда, нещастие, ври и кипи — промърмори той, като заглаждаше едно дълго зелено перо.

— Така е „Два пъти, два пъти, непосилен труд и беда, огън пламти и котел кипи“ — изрече тя. — Наистина искам да се опиташ да го запомниш правилно, а не виждам защо да не понадникна малко — оправдавайки се, каза тя. — Как по друг начин да узнаем какво да очакваме от момчето?

Бейсил й хвърли продължителен, изпълнен с голямо подозрение, поглед с едното си малко, кръгло, оранжево око и подреди перата си на мястото им.

— Подло, подло — промърмори той.

— Ни най-малко. Просто събирам сведения. Сега млък и ме остави да се съсредоточа.

Бейсил й обърна гръб, сякаш казваше на Елспет, че не иска да има нищо общо с нейните дела, и свря глава под крилото си.

Елспет потри ръце, отиде до едно чекмедже и извади голяма сфера, покрита с черно кадифе.

— Сега — изрече тя, като махна кадифето и постави кристалната топка на малкия си олтар. Тя направи кръг от камъни, после остави кадилницата да дими и запали свещите.

Като издигна високо ръцете си, започна обредната песен.

Въздух, огън, вода, земя,

елементи с астрален произход,

призовавам ви сега, явете ми се!

 

В кръга, сега направен,

спасете ме от ураган или проклятие,

призовавам ви сега, явете ми се!

От пещера и пустиня, море и хълм,

с жезъл, стрък, чаша и петоъгълник —

призовавам ви сега, явете ми се!

Такава е моята воля и нека така да бъде!

След това, тя се настани пред олтара с очи, втренчени в топката, и зачака нетърпеливо. Нищо не се показа.

— По дяволите! — измърмори тя. — Хайде, появи се. Не разполагаме с цял ден. — Взря се още по-внимателно в кристала. Още нищо, но тя не беше толкова добра в този вид гадаене. Беше много по-добра в правенето на магии. Елспет вдигна топката, разтърси я нетърпеливо и един мъглив образ потрепери в нея. С ликуващ глас Елспет я върна обратно на олтара. — Така, сега ще видим какво, какво е.

Като се взираше колкото можеше повече, тя се опита да разгадае размазания образ, въпреки че беше обърнат наопаки. Стана и се наведе над топката, като я гледаше под този ъгъл.

И така, това беше мъж. Много добре. Виждаше черна коса и сини очи, блестящи от гняв, когато той даде воля на порой от ругатни и запрати шалчето си през стаята.

— Проклет да бъде! Проклет да бъде, мътните го взели и отново проклет да е! — крещеше той. — Надявам се да се пържи в ада!

— Тц, тц — неодобрително каза Елспет. — Глупаво момче, не пожелавайте другиму беда, за да не ви сполети вас. Не е чудно, че вие и вашето семейство сте изпадали в толкова много неприятности с това ваше поведение.

Лицето му се смръщи от съсредоточаване, когато той се свлече на бюрото си и заразлиства купчина документи, очевидно не за първи път при скоростта, с която работеше.

Навярно полици, предположи Елспет, записи на заповед, ипотеки, задължения към различни кредитори и търговци на дребно, цялата история на финансовия провал на баща му. Фериботната компания, с която семейството бе натрупало богатството си преди триста години, за жалост бе впримчена от най-лошия дълг. Е, добре, парите на Серафина щяха да оправят тези незначителни проблеми.

Елспет се усмихна щастливо, като си спомни деня, в който тази отвратителна и амбициозна Алис Сигрейв и хленчещият й син Едмънд дойдоха да прочетат завещанието на Джон само за да открият за свой ужас, че докато бяха заграбвали титлата и Баухил, бяха останали с минимален доход от имението, за да поддържат в добър вид имуществото. Серафина наследяваше всичко друго. Така им се падаше на двете змии, радостно си помисли Елспет.

Тя бе особено доволна, че бе натоварена да се разпорежда с наследството на Серафина, като отказа да вземе и пени от него, а го управляваше така, че то се увеличи още повече. Заедно с това, бе доволна, че се грижеше и за самата Серафина.

Тя бе непорочно момиче, което уважаваше земята и нейните създания, грижеше се за Богинята даже след като Елспет трябваше да я води всяка неделя на църква. Тя изпълняваше точно задълженията си и бе невинна за тъмните страни на света. Накратко, Серафина бе съвършена булка.

Сякаш в отговор на тази мисъл, Ейдън изстена и зарови лице в ръцете си, като пръстите му се вкопчиха в косите му.

— Бедното момче — измърмори тя. — Не ви е лесно. Но няма значение. Всичко ще се оправи, ще видите.

Образът се замъгли и затрепка, след това целият избледня и Елспет измърмори неодобрително. И все пак бе научила достатъчно за това, което я интересуваше. И тъй като тя, почти бе изиграла ролята си, всичко, което й оставаше, бе да седи и гледа развитието на събитията. Не можеше да се намесва.

Тежко въздъхна, когато покри отново кристала с пълното съзнание за предстоящите трудности. Все пак, женитбата беше обещаващо начало, даже и да нараняваше чувството на Ейдън за гордост и независимост, но нищо не можеше да бъде направено.

Изплащането на един дълг, натрупан в продължение на хиляди години, не беше лесна задача. Елспет можеше само да се надява, че Серафина и Ейдън щяха да се справят с нея.