Катрин Кингсли
Любовен порив (4)

Глава трета

— Серафина, какво ви е? — ядосано попита Елспет, когато Серафина не й отговори за втори път в продължение на дълго време. — Изглеждате, сякаш сте видяла дух, толкова сте пребледняла. Нали нищо не ви се е случило в гората? — попита тя, а очите й внезапно се присвиха. Тя измъкна неделната рокля на Серафина и се повдигна на пръсти, за да достигне главата й.

Серафина избегна незабавния отговор, защото роклята се спусна около нея.

— Предполагам, че съм напрегната поради нашето пристигане — отвърна тя, като подаде глава от диплите.

— А до сега ми казвахте, че не можете да стигнете до Таунсенд достатъчно бързо. Твърде много се вживявате, скъпа. По-добре да ви дам успокоително или Оубри ще си помисли, че се жени за дрънкало.

— Не ми трябва успокоително — каза Серафина, като си поправяше роклята с треперещи пръсти. — Просто се нуждая от малко време, за да се приготвя.

— О, три часа насаме със себе си не ви бяха достатъчни, така ли е? — Елспет подаде на Серафина хубавите й обувки. — Добре, поне се надявам, че сте успели да поспите малко. Добре, Тинкърби, сега можете да излезете.

Тинкърби се появи от другата страна на каретата.

— Много добре. — Той одобрително огледа Серафина. — Но мисля, че може би трябва да си пощипете бузите. Пребледняла сте от притеснение.

— Ето, не ви ли казах? — обади се Елспет. — Притеснявате се. Точно така, Тинкърби. Понякога можете да бъдете невероятно умен. — Тя порови в чантата си и извади шишенце и лъжица. — Сега широко отворете уста, скъпа, и не правете гримаси. Малко корен от валериан е това, от което се нуждаете. Успокоява много.

Серафина се насили да изпие тоника, като не желаеше нищо повече от това да я оставят сама. Почти никога не се бе чувствала толкова разтреперана. Влезе в каретата и отправи поглед през прозореца, като се опитваше да се съсредоточи върху предстоящата си среща с Ейдън.

Но не можеше да пропъди от мислите си целувката и мъжа, който й я бе дал. Когато внезапно се събуди и го видя, коленичил пред нея, тя наистина си помисли, че продължаваше да сънува. Все пак струваше й се по-реален, отколкото някой сън, толкова силен, от плът и кръв, с величествено изваяни мускули.

Тя се почувства ужасно засрамена от себе си. И без това бе достатъчно лошо, че си бе помислила, че е красив, достатъчно лошо, че в действителност се бе радвала на компанията му. Но най-лошото, най-отвратителното беше, че бе паднала толкова ниско, да се наслаждава на целувката му.

Бе извадил късмет, че не го шамароса, разярено си помисли тя. Трябваше да го направи. Щеше да изпита огромно задоволство да види отпечатъка на пръстите си върху бузата му — подобаваща награда за това, че я бе сграбчил неочаквано и се бе възползвал от безпомощността й.

Навярно бе майстор на съблазняването — практически го бе доказал и тя със сигурност се бе поддала безразсъдно на очарованието му. Едно глупаво момиче, това бе тя. В собствена защита можеше да каже само, че дълго време не се бе движила сред мъже, ако не се смята проповедникът и Тинкърби, така че как можеше да знае как мъжете подхождат към тези неща?

Този мъж изглеждаше толкова приятен, толкова безопасен! Даже й беше дал полезна информация, като й разказа за всичко, което тя желаеше да узнае, по най-задоволителния начин и така потвърди най-големите й надежди. От думите му, правенето на любов изглеждаше нещо величествено, истинско сливане на сърцето и тялото. Наистина му бе задължена, че й бе казал всичко толкова прямо и откровено.

Такова облекчение бе за нея, че най-накрая бе намерила отговор на въпросите си и щеше да му бъде благодарна, ако в последния момент не бе я сграбчил и… целунал по този начин.

Но, о, как се бе почувствала, когато устните на подлеца докоснаха нейните, ръцете му я притискаха леко зад ушите, а учестените удари на сърцето му съвпадаха с бързото тупкате на нейното. За една секунда бе изгубена, готова да захвърли всичко, даже и предстоящата женитба, само и само да получи още от него.

Никога преди това, даже и в мечтите си, не бе изпитвала чувството, че е изоставена. Току-що бе открила, че мечтите и реалността са две напълно различни неща, толкова различни, колкото различно е да си спомниш хубава песен, вместо да я изпееш. За момент бе почувствала, че сякаш Мечтата никога не бе съществувала, сякаш тя не бе нищо повече от една тънка паяжина, която бе оплела надеждите й толкова дълго време, нещо нереално, незначително, в сравнение с истинските му устни, впити в нейните, и истинското му тяло, притиснато до нейното собствено.

Погледът на Серафина блуждаеше през прозореца, без да може да се наслади на прекрасните гледки, защото тя знаеше, че безразсъдно бе предала мъжа, за когото щеше да се омъжи. Опита си да извика Мечтата в съзнанието си, да си спомни лицето на Ейдън, израза на любов по него, но не успяваше да види ясно образа. Вместо това, пред вътрешния й поглед непрекъснато се разкриваше лъскавата черна коса на подлеца, искрящите му сини очи и тъмните му вежди, извити като на сатир над очите му.

О, какво уместно сравнение, ядосано си помисли тя. Чудеше се дали сатирът има също такива широки рамене, изваяни скули, такива изящно оформени устни, които знаеха да докосват по такъв вълнуващ начин.

Серафина обгърна главата си с ръце и потрепери от отвращение към себе си. Единадесет години очакване на Ейдън и всичко — разрушено само от тридесетте минути, прекарани в гората с един напълно непознат мъж!

 

 

Предната врата на Таунсенд бе най-огромната, която Серафина някога бе виждала. Все още в ушите й отекваше глухият звук на чукчето.

— О, лельо! — прошепна тя. — Внезапно ме достраша. — Бъдещето й се простираше зад тази врата и тя си нямаше и най-малка представа какво да очаква сега, когато наистина се бе изправила пред нея.

— Глупости, детето ми — каза Елспет. — Няма от какво да се страхувате. Най-после ще стане това, което планирахме.

Серафина кимна и преглътна с усилие.

— Да, зная, че се държа глупаво.

— Нуждаете се от още корен от валериан, скъпа. — Елспет я потупа леко по ръката, когато вратата се отвори със скърцане. — Госпожица Елспет Битън и госпожица Серафина Сигрейв желаят да се срещнат с лорд Оубри — изрече Елспет тържествено пред втрещения прислужник, сякаш тя самата бе кралицата на Англия.

Следващото, което Серафина осъзна, бе, че след Елспет бе отведена през обширен мраморен коридор, после бе въведена в приемната и преди да изчезне, прислужникът оповести нейното пристигане.

Тя се огледа нервно, сякаш можеше да открие Ейдън, скрит в ъгъла, но не видя никой, освен една красива руса жена, която седеше в кресло близо до прозореца. Скутът й бе покрит с килимче. Носеше тъмносиня рокля с висока яка и дълги ръкави.

Ръцете й подскочиха в скута, сякаш бе изненадана, а гергефът, който държеше, се преобърна и падна на земята.

— Добър вечер — каза тя, като не обърна внимание на гергефа, а сините й очи се втренчиха в Серафина с изражение, което Серафина можеше да определи само като ужас.

— Добър… добър вечер — заекна Серафина непохватно, като знаеше какво тази жена трябваше да си мисли за нея, и се почувства по-грозна, отколкото някога е била. — Надявам се, че не сме дошли в неудобно време…

— Ни най-малко — отвърна жената, като бързо отмести поглед. — Аз съм лейди Шарлот Делауеър, сестрата на Оубри. Простете ми, че не ставам, но аз съм саката.

— О, о, толкова съжалявам! — втрещена от новината, отвърна Серафина. Тя пресече бързо стаята, вдигна гергефа и го подаде на Шарлот. — Какво нещастие!

— Хлябът на злочестината и водата на страданието — студено отвърна тя. — Глава тридесета и двадесета от Библията. Моля, не си пилейте състраданието по кръста, който добрият Бог в Своята Мъдрост ми е отредил да нося.

— Моля за вашето извинение — отвърна Серафина, почувствала се сякаш току-що ударена през лицето. — Не исках да ви обиждам. Наистина се надявам, че ще станем най-добрите приятелки — каза тя, като коленичи до креслото и взе в ръцете си ръката на Шарлот.

Шарлот издърпа ръката си.

— Ще видим — отвърна тя. — Не съм домашен любимец, за да бъда галена.

Засегната, Серафина стана, като преглъщаше с усилие. Очевидно лейди Шарлот Делауеър въобще не я одобряваше. В душата й се загнезди страх, че и брат й можеше да реагира така. Тя се загледа в пода, като искаше той да се разтвори и да я погълне цялата.

Елспет, която беше необичайно мълчалива, пристъпи напред.

— Къде е Оубри? — попита тя и Серафина вдигна поглед, поискала да узнае същото.

Шарлот отмести погледа си от Серафина върху Елспет. Тя смръщи вежди, докато оглеждаше Елспет от горе до долу.

— Боя се, че брат ми бе извикан по работа в последния момент. Помоли ме да поднеса извиненията му.

— О, разбирам! — каза Серафина, като не бе сигурна дали бе разочарована, или почувства облекчение. Увереността й се бе разклатила и тя не бе убедена, че щеше да понесе Ейдън да я погледне със същия презрителен поглед. — Ами, сигурна съм, че работата му трябва да е много важна.

— Естествено! — с леденостуден глас отвърна Шарлот.

— Тогава къде, ако мога да попитам, е лорд Делауеър? — попита Елспет с ръце, поставени на кръста. — Намирам, че това е твърде странно посрещане за жената, която ще стане новата графиня на Оубри.

На Серафина й се прииска да се свие на кълбо, тъй като не мислеше, че Шарлот се нуждаеше от някакво напомняне за темата, която тя очевидно намираше за отвратителна.

— Може би той също е бил извикан по работа? — спомена тактично тя.

Леденият поглед на Шарлот бе отправен отново към Серафина.

— В действителност, госпожице Серафина, баща ми е в своята спалня. Тази вечер той е неразположен, както често му се случва.

— О, какво нещастие! — отвърна Серафина, като си мислеше, че семейство Делауеър страдат от крехко здраве. Надяваше се, че това не се отнасяше и за Ейдън. — Надявам се той скоро да се възстанови. Може да му приготвим топло питие от вино и мляко и мехлем. Леля ми може да прави чудеса с билките.

Шарлот не обърна внимание на забележката й.

— Поръчах подноси с вечеря за вас на втория етаж, като предположих, че ще сте изтощени от пътуването.

— Една лека вечеря от сирене, хляб и плодове би ни задоволила напълно. — Елспет поклати презрително глава. — Елате насам, Серафина, измина един дълъг ден. — Тя я хвана здраво за ръката и я поведе към вратата. — Сигурна съм, че камериерът ще ни заведе до нашите стаи. Надявам се, че утре сутринта ще се видим, лейди Шарлот.

— Имах много неприятности с уреждането на сватбата на брат ми. Със сигурност не предвиждам да я пропусна. — Шарлот наведе отново глава над бродерията си, сякаш двете вече бяха излезли.

Серафина последва леля си през голямата зала, като извиваше и обръщаше глава във всички посоки, за да се запознае с особеностите на новия си дом. Фасадата беше достатъчно внушителна. Голямата къща се издигаше на тераса над реката, заобиколена от градини и гори, които граничеха с обширни поля по двата бряга на реката.

Самата къща — огромно квадратно здание от жълт камък с продълговати прозорци на всичките три етажа, бе величествена, но погледът на Серафина веднага падна върху градините, за които очевидно някога са били полагани внимателни грижи, но сега й изглеждаха запуснати.

Големи стръкове жълти и бели нарциси обграждаха моравите: една прекрасна гледка от жълто и бяло, която не се нуждаеше от грижи, обаче самите полянки, с изключение на малък участък пред къщата, не бяха поливани.

Е, добре, щеше да бъде напълно щастлива самата тя да се грижи за моравите и градините. Така щеше да върши нещо, а тя бе свикнала на работа на открито. Въпреки това, вътрешността на къщата бе коренно различна. Бе украсена с красиви антики и изглеждаше, че на всяка подробност бе отделено голямо внимание. Мебелите проблясваха от непрекъснато полиране с пчелен восък, мраморните подове искряха от чистота, всеки портрет — а те бяха стотици и украсяваха всеки сантиметър от стените — беше изправен с педантична точност.

И все пак, обстановката създаваше впечатление на запуснатост. Серафина не можеше да забележи нищо друго, освен, че пердетата висяха разръфани, коприната бе избеляла от слънцето, а килимчетата се оказаха износени.

Тя се намръщи, докато следваше леля си по внушителното централно стълбище. Даже лакеят, който ги водеше, изглеждаше безупречен, но капнал от умора. Сигурно има твърде много задължения, а не разполага с достатъчно време, за да ги изпълнява, помисли си тя. Не че Серафина знаеше много за лакеите, (дори и това, което знаеше за тях, вече почти бе забравила), но тя наистина познаваше, макар и малко, човешката природа, след като бе помагала на леля си сред селяните и арендаторите на Клайд, като ги подкрепяше, когато бяха болни, и ги окуражаваше по време на нещастие.

Таунсенд бе обхванат от някаква беда, беше убедена в това. Но тя не можеше да си представи в какво се криеше тайната.

Даже камериерката, която им донесе вечерята, изглеждаше изтощена, с тъмни кръгове под очите. Тя почти не говореше. Със сигурност не се усмихваше, даже и когато Серафина й поблагодари учтиво. Просто кимна, направи бърз реверанс и избяга като куче, което се страхуваше да не бъде изритано.

— Лельо — внимателно подхвана темата Серафина веднага щом приключи с вечерята, — не смятате ли, че има нещо странно в Таунсенд?

— Не мога да отгатна какво имаш предвид — отговори Елспет, като ядеше ябълка. — Ако се тревожите, че Оубри не е тук, не се терзайте. Напълно подобаващо е за него да се държи на разстояние от вас през вечерта преди сватбата. Очевидно той почита добрия късмет, който го е споходил, скъпа. — Тя се протегна назад към облегалката на стола, на която стоеше Бейсил, и му подаде парче от плода.

— О! — каза Серафина, като го видя да хвърля парчето на пода. За първи път чуваше за този особен обичай, но предполагаше, че леля й бе по-добре осведомена по тези въпроси. — Но какво ще кажете за сестра му? Тя се държеше, сякаш искаше да се отърве от нас колкото се може по-скоро.

— Тази храни усойница в пазвата си — намръщено отвърна Елспет. — Но сега Шарлот е без значение. Ще се справим с нея, когато й дойде времето. Има други неща, за които трябва да поговорим, скъпа, а сега настъпи моментът да ги обсъдим.

— О, така ли? — Пряко волята си, Серафина цялата се изчерви. Имаше чувството, че знаеше какво предстои, и след бурните събития следобеда се надяваше, че леля й щеше да си обясни изчервяването просто с напрегнатите нерви.

— Сега, скъпа моя, естествено беше вашата майка да поговори с вас за това, но тъй като не е тук, мое задължение е да го направя вместо нея. Вие, разбира се, знаете, че утре вечерта Оубри ще спи с вас в леглото ви.

Серафина още повече се изчерви, ушите й започнаха да горят не от объркване, а от срам. Как можеше да каже на леля си, че вече всичко й бяха обяснили, и още по-лошо, че вече знаеше точно как се чувстваш в прегръдките на мъж?

— Серафина, вниманието ви тук ли е? Сега не е време да изпадате в мечти. Мислех, че сте жадна да узнаете това.

— Да, слушам ви — преглътна Серафина с желанието никога да не бе срещала подлеца.

— Добре. Според мен няма нищо по-лошо от това едно момиче да се отправи към брачното легло, без да е осведомено. Но тя не може да знае нищо, без да се е омъжила. — Елспет обели друга ябълка. — И така, да започнем. Не зная колко сте наясно с нещата и колко не сте, но ако сте наблюдавали как се разпложда добитъкът, актът не се различава много от този при човека. — Елспет предъвка замислено с поглед, вперен в далечината. — Мисля, че е въпрос на изтънченост — най-накрая каза тя.

— Изтънченост ли? — повтори Серафина, тъй като не можеше да каже нищо по-добро. Лицето й пламна от неудобство, като си мислеше, че изтънчеността няма абсолютно нищо общо с това. Очевидно тя не беше нещо повече от животното на двора, щом тялото й реагираше така към мъж, когото даже не харесваше, нито пък обичаше.

— Наистина. Разбирате ли, детето ми, когато мъжът се приближи до жената, тялото му, до този момент заспало, се пробужда.

Това изказване накара Серафина смаяно да погледне към леля си с надеждата, че щеше да запълни празнотите на мозайката, оставени от подлеца.

— Какво имате предвид, лельо?

— Ами, трябва да разберете, че интимният орган на мъжа се променя, когато той е възбуден. Той се втвърдява и изправя в готовност като пилон на знаме. Разбирате ли?

Серафина се взря в нея. Пилон на знаме? Подлецът не каза нищо за пилон на знаме и образът, който Серафина си представи, я обезпокои много.

— Отлично — каза доволна Елспет. — Сега си представяте мъжа в състояние на пълна възбуда, с полов орган, готов да проникне във вашето тяло.

Серафина нервно облиза долната си устна. Подлецът бе споменал за съединяването на телата, но от думите му това звучеше толкова приятно и забавно: мъжът прониква в жената по начин, напълно безболезнен за нея. Това, което Елспет й казваше, създаваше впечатление за болка.

— Но, лельо, как точно става това? — попита тя с отчаяние. — Не мога да си представя да бъда прободена от пилон за знаме — това трябва да е най-ужасното нещо на света!

За нейна най-голяма изненада, Елспет избухна в смях, като се пляскаш по краката.

— О, скъпото ми дете! — каза тя, като попиваше със салфетката очите си. — Не е по-различно от това да сложиш тапа на бутилка.

Серафина погледна леля си с подозрение, като се питаше дали тази лекция не беше някоя от поредните фантазии на Елспет. На всичко отгоре тя никога не се бе омъжвала, така че откъде можеше да знае?

— Не всички тапи могат да влязат във всички бутилки — отвърна нервно тя.

— О, ще влезе много добре, въпреки че ще ви заболи. Но това е само поради девствената ви ципа. Един бърз тласък ще сложи край на болката ви. Това е кървав процес, но девствената кръв е свята саможертва, така че трябва да сте доволна от това.

Серафина отвори уста, ужасена. Кръв? Първо Ейдън щеше да я прободе със своя орган, който приличал на пилон за знаме, а след това щеше да я накара да кърви? Ръцете й се впиха в полите, а дланите й плувнаха в пот.

— Сигурна ли сте във всичко това? — попита със слаб глас тя.

— Разбира се, че съм сигурна. Наистина, Серафина, как смятате, че се раждат бебетата? Това, което излиза, трябва да бъде сложено вътре, а има само един начин да бъде направено това. — Тя скочи на крака. — Сега, след като изяснихме този въпрос, време ви е да си лягате. Утре ви предстои един велик ден.

Серафина кимна безмълвно.

— Вие сте добро момиче и зная, че ще бъдете чудесна, любяща съпруга — каза Елспет, като за последен път попи устата си.

Тя вдигна Бейсил от стола и го сложи на рамото си, където той продължи да тананика в ухото й.

— И не се тревожете за утре вечерта — каза Елспет, като го прогони от рамото си. — Оубри ще знае точно как да подходи към нещата. И вие ще привикнете към това много бързо.

Тя изчезна през вратата.

Серафина потъна в леглото и покри лицето си с ръце. Колкото и голяма любов да изпитваше към него, в този момент женитбата й с Ейдън не изглеждаше така привлекателна, както преди.

 

 

Ейдън вдигна бокала с бира и отпи голяма глътка.

— Кълна се в Бога, Рейф, тя беше там, излязла направо от вълшебна приказка. Можех да си помисля, че е живяла цял живот в гората, като е пила роса от чашките на цветята.

— Цветята? — не вярваше дукът на Саутуел. — Вие, приятелю, имате вятърни мелници в главата. — Той погледна смаяно братовчед си. — Но тази вечер е ваше право да разбърквате мозъка си както желаете.

— На главата си имаше малък венец от цветя — продължи унесено Ейдън. — Беше с боси крака и носеше обикновена, къса рокличка с цвят на узрели кайсии.

— Очевидно невиждана красавица. — Рафаел кръстоса краката си и подпря с юмрук бузата си. — Предполагам, една Артемида с еленчета и зайчета, които подскачаха около краката й.

— Не, не. Нищо подобно — намръщи се той, като се чудеше как да я опише. — Тя не беше класическа красавица със съвършено изваяни черти. Тя… изглеждаше необикновена. Деликатна. Мека. — Осъзна, че бръщолевеше глупости, но не можеше да се въздържи. — Беше… очарователна — каза той, като седна изправен и притисна дланите си една в друга. — Толкова очарователна, че дъхът ти спира, сякаш току-що си свърнал зад ъгъла и неочаквано си се натъкнал на поляна с прекрасни цветя, диви точно както природата ги е създала. Разбирате ли какво искам да кажа?

Рафаел се усмихна.

— Значи тя се различава от цветята във вашата обичайна розова градина, за която се грижи градинарят?

— Точно така — отвърна Ейдън, очарован, че Рейф бе схванал за какво става дума, толкова бързо. — Не можете да не погледнете към нея и да не видите слънчевата светлина. И невинността. Боже мой, никога през целия си живот не съм срещал толкова чиста и непорочна жена.

Той се умълча при спомена за нейната срамежлива усмивка, за начина, по който нейните морскозелени очи го наблюдаваха съсредоточено, когато той й обясняваше завоалирано правенето на любов. А после начина, по който го погледна с дълбоко съжаление, когато той й казваше, че не вярва нито в истинската любов, нито във вълшебните приказки. С цялото си сърце се надяваше, че избраникът й нямаше да я нарани толкова силно и да разбие илюзиите й толкова бързо, че поне щеше да бъде внимателен към нея. При мисълта за мъжа, това щастливо копеле, което щеше да се ожени за нея, по вените му пропълзя ревност. И в един абсурден, изпълнен с копнеж момент, той пожела да можеше да бъде на мястото на нейния съпруг.

— Какво преминава сега през обърканото ви съзнание? Изглеждате на стотици мили оттук — каза Рафаел.

— Рейф, живеете от другата страна на гората — поде Ейдън. — Не сте ли срещали във вашите владения една тъмнокоса нимфа?

— О, мили боже! Какво ще правя с вас?

— Мисля да поръчате още по една халба бира — въздъхна Ейдън. — Попитах кръчмаря дали не е виждал жена, която да прилича на нея, но той ме погледна с празен поглед и каза, че не е виждал такава жена, при все че живее тук, откакто се помни. Започвам да си мисля, че тя е плод на моето въображение.

Рафаел вдигна вежди.

— Възможно е и така да е, въпреки че никога не съм мислил, че сте склонен да си измисляте. Все пак сега е нощта преди сватбата, а вие не сте на себе си, откакто баща ви донесе тъжната новина. Което ми напомня… — смаян съм, че случайно ви намирам тук. Сигурно госпожица Сигрейв вече е пристигнала в Таунсенд?

Ейдън потрепери.

— Не ми напомняйте. Докато говорим, тази вещица сигурно обикаля из новия си дом и преценява наум всичко в него.

— Кажете ми как приема Шарлот предстоящата ви сватба? Нямах възможност да я посетя през последните две седмици и сам да разбера това.

— О, вие познавате Лоти. Тя е светица. Естествено, не изпитва задоволство от женитбата ми и е загрижена за мен, но прави всичко възможно да се показва твърда. — Той замълча, докато Рафаел повика жената на бара.

— Ваша светлост, с какво мога да ви услужа? — каза Бетси, като направи реверанс и се усмихна приканващо към Ейдън, когато Рейф поръча по още две халби бира.

Ейдън я погледна. Бетси беше хубаво момиче и преди няколко години той бе прекарал една нощ в леглото й, но тази вечер нямаше настроение да се занимава с жена като нея, особено когато в съзнанието му пламтеше образът на една кралица на феите. Той наистина започна да се съмнява в здравия си разум.

На мили наоколо нямаше друго село, а младите девойки не изчезват просто ей — така в нищото, особено след като не се придвижват с нищо друго, освен с краката си. Тя трябваше да е вървяла с часове, за да стигне някъде другаде, освен ако не беше тук, в Дандъл. Но това бе малко селце, където всички се познаваха. Със сигурност тя представляваше загадка за него.

— Шарлот ще се справи — каза Рейф, като се облегна назад в стола си. — Отвратително е, че у нея не е останала надежда, че самата тя ще се омъжи. Колкото и да я убеждавам да се разхожда и да контактува с хората, тя даже не излиза извън къщата, освен на църква в неделите. Инвалидният й стол може лесно да се пренася, но тя настоява, че е по-щастлива да си стои вкъщи.

— Знаете как се чувства Лоти по отношение на своето състояние — отвърна Ейдън, като не обърна внимание на пищните гърди, които Бетси му предостави да види, когато тя се върна с халбите бира. — Не обича хората да я съжаляват и аз не мога да я виня за това. — Той зарови ръце в косата си. — Не трябваше да я оставям сама тази вечер, но, кълна се, не можах да преглътна мисълта да се занимавам с тази интригантка госпожица Серафина Сигрейв и нейната леля, която не е по-малка манипулаторка от нея. Цял живот ми предстои да правя това.

— Не се тревожете, Шарлот ще се справи. Тя ще ги постави на мястото им с един от своите строги погледи, които отправя на немарливата слугиня, а след това ще им прочете цитат от Библията за последиците от алчността.

— Много смешно — каза Ейдън, като се загледа в чашата си.

— Напълно сериозен съм — отвърна Рафаел. — Знаете каква е сестра ви със своите лекции по морал. Божествеността е над чистотата или нещо подобно.

— В очите на Лоти нищо не стои над чистотата — изсмя се кратко Ейдън. — Живея в страх, да не нанеса и една прашинка върху излъсканите й подове. Мога да ви уверя какво облекчение изпитвах през последните три години, когато можех да захвърлям обувките си, където и както си исках, без да има кой да ми се кара като на прохождащо дете.

— Е, добре, но тя не иска да навреди на никого с лекциите си — каза Рейф. — Шарлот наистина няма какво друго да прави. Бедното момиче! Може би сега ще насочи вниманието си към превъзпитанието на проклетата ви жена и това може да я отклони от опитите й да ни превъзпита.

Ейдън се ухили.

— Това би било чудесна промяна, нали? Лоти би се превърнала в прекрасна майка. „Майка Шарлот — бичът Божий“. — Усмивката му угасна. — Не е хубаво да й се подигравам. Вие и аз сме почти всичко, което Лоти има на света, и аз трябва да се отнасям с по-голямо разбиране към нейните приумици.

— Както и аз — потри вежда Рейф. — Признавам си, че понякога търпението ми се изчерпва, когато съм с нея, а не бива да е така. Тя е самотна и не дружи с никой друг, освен с проповедника и нещастната му жена. — Устата му потрепна в ъгъла. — Като говорим за това — как Ревърънд Лидъл намира идеята да ви привлече към абатството, за да ви ожени?

— В действителност със задоволство. Мисля, тайно се надява, че това би била добра политическа връзка, надут глупак такъв. Естествено, Лоти лети в облаците, щом очаква приличен, възвишен разговор по време на сватбения обяд. — Той се намръщи.

— Доколкото Лоти можа да понесе идеята за сватбата, тя е решена, приготовленията да бъдат безупречни, подобаващи и на църквата, и на бъдещата маркиза. И оттук епископът. Щастлив съм, че не беше проклетият архиепископ. За щастие, поради предизвестието, направено в последния момент, той бе предварително ангажиран.

Рафаел избухна в смях.

— Майчице! Имай доверие в Шарлот. Все пак тя ще направи всичко възможно да постигне това. Ако някога ме сполети нещастието да се оженя, напомнете ми да се уверя, че сестра ви няма нищо общо с приготовленията.

— Ваше величество, вие можете да се ожените, когато и за когото поискате и никой няма да ви се меси. Ако пожелаете да се ожените в хамбар, само трябва да размахате величествения си пръст на дук, и няма и звук да се чуе. Надявам се да се ожените за някоя жена, към която изпитвате поне малко обич — мрачно отвърна Ейдън.

— Сега пред нас стои не моята, а вашата женитба. И при все, че не завиждам на положението ви, Ейдън, не е хубаво да се отчайвате толкова.

Ейдън просто изстена и Рафаел се опита да му вдъхне увереност, като го прегърна през рамото.

— Как бих желал да ви помогна повече. За моя най-голяма изненада трябва да си призная, че не можах да открия нищо за госпожица Сигрейв от моите източници в Лондон.

— Това е — кратко отговори Ейдън, — защото тя никога не е ходила в Лондон.

— Но защо? — крайно изненадан попита Рейф. — В крайна сметка, тя е наследница, а повечето млади момичета на възраст за женене правят своя чеиз, особено богатите наследници като нея.

— Колкото до това, накратко говорих с братовчед й Едмънд, когато бях в града. Той ми каза, че при единствения път, когато я е срещнал, тя му се сторила най-отвратителното дете, което някога е виждал. Нещо повече, тя била противна малка змия, а това потвърждава всичко, което моят баща ми каза за нея.

Ейдън тежко въздъхна.

— Според Сигрейв, леля й я завлякла в Уелс и я криела там, за да не обижда с отвратителния й външен вид взискателния поглед на обществото. А вие още се чудите защо съм отчаян. О, господи, мисля, че ще се поболея.

— Изпийте си бирата и ми разкажете повече за вашата тайнствена, горска нимфа. Може би това ще ви откъсне от мисълта за неприятностите ви…