Катрин Кингсли
Любовен порив (14)

Глава тринадесета

Ейдън крачеше в залата и очакваше с нетърпение Серафина да се появи. Още не можеше да повярва на добрия си късмет. Тя му бе позволила да я целуне. Наистина му бе позволила да я целуне. И, Боже Господи, това бе едно необичайно преживяване, даже нещо по-добро, отколкото си бе представял. Почувства се, сякаш през целия си живот бе очаквал тази целувка.

А и тя почти го накара да загуби разсъдъка си. Още бе изумен на себе си, че успя да се спре. Но да запазеше доверието на Серафина бе много по-важно, отколкото физическото удоволствие, въпреки че бе напълно сигурен, че можеше да я отведе под завивките, ако бе малко по-настойчив.

Не знаеше какво му бе станало. Никога преди не бе позволявал на жена така, да му влезе под кожата, както сега, да снеме внимателно изградената от него защитна стена, готов да направи всичко за нея. Ако тя поискаше луната, най-вероятно той щеше да започне да се катери по дърветата и да се опитва да я улови. Бе стигнал толкова далеч, че да й предложи отделна спалня, като постави на карта всички внимателно скроени планове, в един безумен момент на откровеност.

И все пак, тя отказа предложението му. Това го обърка повече от всичко друго. Но тя не искаше да прави любов с него. Тогава защо, за бога, искаше да споделя леглото му? И как той, щеше да удържи на клетвата си да не я докосне, докато тя не го помоли, когато щеше да лежи до нея всяка вечер?

Но въпреки всичко, от начина, по който тя отвърна на една проста целувка, можеше да се съди, че нямаше да чака дълго време преди наистина да я убеди, че правенето на любов е нещо хубаво.

— Ето къде сте били, Оубри. Най-накрая пристигнахте и нито минута по-рано от месец.

Стреснат, той се извърна, за да види Елспет, която скачаше по стълбите като малко момиче.

— О… добър вечер, госпожице Битън — каза той, докато тя леко скочи от последното стъпало. Нямаше да го изненада, даже ако бе решила да се пързаля по парапета. — Надявам се, че сте добре?

— Как иначе да съм? Никога не съм боледувала и няма да започвам отсега. Хареса ли ви вашият концерт, момче?

— Моят ли — о, да. Да, много. Винаги съм обичал музиката, а Серафина е свършила чудесна работа да научи прислугата на тази песен. Бях впечатлен. И развълнуван.

— Разбира се. Серафина има необикновен талант. Ако си науми, най-вероятно ще научи и крава да пее.

Ейдън не успя да сдържи смеха си. Елспет Битън може би беше най-странната жена, която някога бе срещал, но тя много му харесваше. И въпреки ексцентричния начин, по който бе отгледала племенницата си, той не можеше да съжалява за това, въпреки че някои от историите на Тинкърби за необичайните склонности на Елспет предизвикваха тревога у него. Не му се нравеше идеята да открие странни съставки в супата си.

— Представям си, че Серафина може да постигне всичко, което си науми — каза той, като се чудеше какво беше това по лицето на Елспет, което бе залепнало на буци по сбръчканата й кожа. Изглеждаше, сякаш се бе търкаляла в чувал с брашно. Може би някой от съмнителните й експерименти отново бе пропаднал, реши той.

— О, да — отвърна Елспет. — Детето има желязна воля. Веднъж да си постави нещо за цел, постига го.

Това Ейдън и сам бе разбрал. Онова, което искаше да узнае, бе как човек можеше да я разубеди.

— Като говорим за това, госпожице Битън, чудех се, не можете ли да ми кажете нещо — поде той внимателно. — Очевидно преди много време Серафина си е наумила, че това ще е любовен съюз. Имате ли някаква представа как й е хрумнало?

Погледът на Елспет се изостри като поглед на ястреб и Ейдън за пръв път прозря, че в него се криеше голяма интелигентност.

— Това е ваша грижа, момчето ми, не моя. Но какво ви кара да мислите, че това не е любовен съюз? — попита предизвикателно тя. — „Има много повече неща на небето и земята, Хорацио, отколкото са нещата, за които мечтаете във вашата философия“ — добави тя саркастично. — Просто добавете вашето собствено име, Оубри, и си вземете урок от Шекспир. Или може би и вие сте религиозен фанатик като сестра ви? Някой трябва да затвори устата на това момиче.

Ейдън въздъхна благодарен, че Тинкърби го бе предупредил за убежденията на Елспет.

— Нека да не намесваме сестра ми в този разговор — каза с възможно най-голямо търпение той. — Питах ви как Серафина е повярвала, че ще се омъжи по любов?

— А какво друго мислите, че я е накарало да се омъжи за вас? — изсъска Елспет. — Благодарете се на това, което имате, Оубри, и не задавайте много глупави въпроси, защото те няма да ви донесат нито добро, нито ще улеснят задачата ви. Вече сте женен и е ваша вината, ако сте дали на Серафина някакво основание да се съмнява във вас. Не са много мъжете, които могат да се похвалят, че съдбата им е донесла право в ръцете, без да си помръднат и малкия пръст, такова съкровище.

Това шантаво изказване даде отговора на Ейдън. Очевидно главата на Серафина бе пълна с много от глупостите на Елспет и нищо чудно, че бе толкова много разочарована. Все пак, той още не можеше да проумее, защо тя си мислеше, че ще падне в обятията на човек, който я обича, когато дори не си бяха разменили и едно писмо през живота си.

— Не се опълчвам срещу съдбата си, ако това си мислите. Но щеше да е по-добре да кажете на Серафина истината, вместо глупостите за истинската любов. Аз не съм рицар в блестящи доспехи, госпожице Битън, и няма вероятност да се превърна в такъв скоро.

— Никой не е казвал, че сте рицар, нито пък е споменавал за някакви блестящи доспехи. Но вие сте мъж със съпруга, така че предлагам ви да се замислите за това. — Тя посочи към стълбището.

Ейдън погледна натам и сърцето му едва не замря в гърдите.

— Титания — изрече на един дъх той и се втренчи смаян в нея. Серафина стоеше по средата на стълбите, облечена в една от вечерните рокли, които той й бе донесъл. Дантеленото елече от морскозелена дантела с висока талия върху белия сатен съвършено пасваше на слабата й фигура. Грациозните й ръце бяха покрити с бели ръкавици до лактите, а в тъмната й коса, вдигната във висока прическа с прекрасни къдрици, които падаха покрай бузите й, бяха вплетени цветя.

С всяка своя подробност изглеждаше като графиня и все пак не бе изгубила чертите си на вълшебна кралица. Сега изглеждаше само по-елегантна. Той не успя да сдържи въздишката си на облекчение. Поради някаква незнайна причина си бе въобразил, че като я облечеше подобаващо за нейното положение, тя можеше да заприлича на всяка друга жена, която някога бе познавал.

Но сега се убеди, че нямаше значение как бе облечена. Дрехите не можеха да променят Серафина, можеха само да подчертаят нейната очарователност. Красотата й го заслепи, принизи и смая.

Тя се спусна по стълбите към него. Розовите й устни се усмихваха колебливо, а бузите й бяха леко румени.

— Добър вечер, лельо. Ейдън? — Тя се втренчи в него с тревога. — Доволен ли сте?

Бе толкова впечатлен, че не можеше да разсъждава.

— Аз… да, доволен съм — едва изрече той. — Изглеждате, сякаш сте излезли направо от модно списание. Не — нещо повече — поправи се, като отчаяно се стремеше да овладее гласа си. — Вие сте приказно видение, Серафина. Истинско видение — искрено каза той.

— Преувеличавате — саркастично се обади Елспет.

Ейдън не обърна внимание на забележката й.

— Аз… аз не съм си представял, че ще изглеждате толкова красива. Надминавате всички мои очаквания.

— Наистина ли ви харесвам? — попита Серафина, като си играеше с елечето. — Никога преди не съм имала нещо толкова изискано. Чувствам се малко глупаво.

С всяка частица от тялото си Ейдън искаше да я вземе на ръце и да я целува безразсъдно, докато не я убеди колко хубава е тя и какво непреодолимо желание предизвикваше у него. Но очевидно не можеше да направи това, така че му оставаше само да се усмихва и да се надява, че не изглеждаше като смаяния идиот, какъвто се чувстваше.

— Изглеждате всякаква, но не и глупава — каза той с желанието Елспет да я нямаше, така че да можеше да й каже какво в действителност чувстваше.

— Благодаря — отвърна на усмивката му срамежливо тя. — Благодаря, че сте ми поръчали такива чудесни неща. Благодаря, че не се разочаровахте от мен — боях се от това. Толкова дълго се опитвах да реша какво най-много ще ви хареса.

— Ще ми харесвате каквото и да облечете — каза той, като взе ръката й. Но още повече ще ми харесвате, ако сте гола, добави безмълвно гласът на подлеца в него. — Да отидем в приемната зала?

— Ейдън! — извика Шарлот, когато влязоха. — О, вие се завърнахте! Едва можах да ви дочакам. Елате насам, скъпо момче, и целунете сестра си. Колко много ми липсвахте — трябва да ми разкажете всичко. — Тя се засмя напрегнато и протегна ръцете си към него. — Благодаря за новите ми рокли. Не исках да го казвам, но със сигурност започвах да се чувствам одрипавяла.

Ейдън прекоси стаята и целуна сестра си по бузата.

— Изглеждате добре, Лоти — промълви той, изненадан от свежия цвят на лицето й. То не бе така изпито, както винаги бе изглеждало, и Ейдън недоумяваше на какво се дължи тази промяна.

— Добре съм — усмихна му се тя. — Вашата скъпа съпруга ми даде мехлем, който оказва благотворно влияние на болката ми.

— Така ли? — попита Ейдън, като хвърли подозрителен поглед към Елспет. Беше сигурен, че зад мехлема стоеше Елспет, но въпреки това бе доволен, че нещо помагаше на бедната му сестра.

— Да, и аз наистина съм й много задължена. Сега спя по-добре през нощта. О, Серафина, колко очарователно изглеждате. Роклята ви стои прекрасно. Нали Ейдън има изискан вкус?

— Да — съгласи се Серафина, — сама нямаше да успея да си избера такъв чеиз, но Ейдън е свършил чудесна работа. — Тя го погледна срамежливо.

Сърцето на Ейдън трепна от удоволствие. Почувства се като надут петел, въпреки че в действителност нямаше нищо общо с избирането на нейния чеиз — трябваше да си напомни да изпрати картичка с благодарности на Хариет. Най-важното беше, че Серафина бе доволна от него. Нещо повече, оказа се, че Шарлот харесва съпругата му. Това само по себе си бе чудо, при нейното враждебно отношение, когато заминаваше — отношение, което го бе тревожило до голяма степен през последния месец.

Слушаше колко свободно разговаряше Серафина с Шарлот, наблюдаваше как весело се смееше с Елспет и баща му — все още с бистър поглед и трезвен, въпреки че минаваше седем. Това само по себе си беше невероятно.

Той я наблюдаваше през цялата вечеря. Едва не припадна, когато тя изискано се обслужи от блюдата, които лакеят поставяше от едната й страна, сякаш бе вършила това през целия си живот. Маниерите й на масата бяха безупречни, за разлика от тези на леля й. Не можеше да се сети откъде бе придобила това умение, освен ако Шарлот не бе я научила.

И, о, чудо на чудесата! По време на цялата вечеря Шарлот цитира само два пасажа от Библията.

Ейдън се почувства, сякаш бе влязъл в нечия друга къща, където властваха разбирателството и хармонията. За пръв път, откакто се помнеше, наистина изпита удоволствие от вечерята.

— Това бе интересна вечер — обърна се той към Серафина веднага щом пожела лека нощ на леля й — последния човек, който преди тях се прибра в покоите си. — Имам само един въпрос към вас.

Серафина се извърна от отворената врата. Усмивката й угасна.

— Какъв е той? — попита тя с внезапно, нервно изражение на лицето. — Разочаровах ли ви по някакъв начин?

— Да сте ме разочаровали ли? — попита той изненадано. — Всичко друго, но не и това. Само щях да ви попитам дали не сте разпръснали вълшебен прашец наоколо. Не мога да измисля друго обяснение за коренните промени, на които станах свидетел тази вечер.

Серафина избухна в смях.

— Точно обратното, на което казвате — мисля, че тайно в сърцето си вярвате в чудеса, Ейдън.

— Започвам да мисля, че или трябва да вярвам в чудеса, или, че започвам да си въобразявам. Не съм сигурен дали ме е грижа. Преди четири седмици щях да се закълна, че е невъзможно да се получи такава приятна вечер. — Той поклати глава. — И все пак, не мога да се съмнявам в това, на което станах свидетел. Боже Господи, баща ми изпи само две чаши вино през цялата вечер. Повярвайте ми, аз ги броих. Не мога да си спомня дали някога съм го виждал да си ляга трезвен.

Серафина притисна ръцете си една в друга.

— Казах ви, че се опитва — отвърна тя. — Той иска само вашето благоразположение, Ейдън. Чувства се ужасно, че едва не е загубил всичко и че ви е поставил в такова неудобно положение.

— Не е толкова неудобно — каза Ейдън, като прекоси стаята и взе ръцете й в своите. — Започвам да си мисля, че зад неговата глупост се е криела Божията благословия.

На лицето на Серафина се появи замислено изражение.

— Наистина ли? — попита меко тя. — Аз… аз мисля, че може би сте прав.

Ейдън пое дълбоко дъх. Знаеше, че трябваше да очаква и неочакваното от нея, но тя не преставаше да го изненадва.

— Какво искате да кажете? — попита с любопитство, като се чудеше дали неговата целувка не бе оказала по-благотворен ефект върху нея, отколкото първоначално бе подозирал.

— Когато дойдох за първи път в Таунсенд, помислих си, че животът ми изцяло се е объркал. Но тогава осъзнах, че зад всичко това се е криела някаква цел, че нищо не се случва случайно. И така опитах се да разбера каква бе моята цел в живота и видях, че имам шанса да направя нещата тук по-добри — не само за хората около мен, но и за самата мен. — Тя преглътна с усилие. — Разбирате ли?

Сърцето на Ейдън се сви от това непознато чувство, което го караше да изпитва желание да я привлече в своите прегръдки, да я защитава от жестокия свят, да се грижи нежно за нея. По дяволите… Тя беше така отчайващо невинна, главата й бе пълна с тези идиотски, идеалистични мисли за предопределеността. И за любовта. И за съвършени мъже, които препускат на бели коне, за да я отведат при залеза на слънцето.

А най-проклетото нещо от всичко беше, че тя пораждаше желание у него да направи именно това. Искаше му се да крещи от ярост, защото не можеше да бъде това, което тя искаше. Знаеше го добре, не трябваше да се оставя, да бъде впримчен в нейната мечта.

Но, Господи, тя правеше всичко да изглежда толкова привлекателно.

— Ейдън? За какво си мислите? — попита го втренчила поглед в него.

— Мисля си, че съм проклет глупак — грубо каза той, като взе лицето й в ръце и започна да следва с пръст чертите на скулите й. — Ако не бях такъв, щях да ви лъжа, че съм мъжът, за когото сте мечтали, че винаги съм ви обичал, че просто не съм го знаел досега. Ще направя всичко да ви поднеса тази фантазия на сребърен поднос само за да ви видя щастлива. — Той прокара пръст по устните й. — И ако в сърцето си съм наистина негодник, аз също ще ви лъжа, защото зная, че само по този начин мога да ви вкарам в леглото си и да ви любя цяла нощ, като се преструвам, че съм такъв, какъвто не съм.

Серафина сведе поглед.

— Но аз няма да ви повярвам — каза тя. В гъстите й мигли проблеснаха сълзи. — Не вярвам вече, че този мъж съществува. Той бе само една детинска мечта.

Той вдигна лицето й.

— Съжалявам и за това. Толкова много желая да бях този човек, любима, защото вие заслужавате да бъдете щастлива. Предполагам, най-доброто нещо, което мога да направя, е да се опитам да не ви разочаровам повече, отколкото сте в момента.

Серафина премигна. Сълзите й потекоха по бузите.

— Ейдън — преглътна тя. — Моля ви, не поемайте повече отговорността за всичко. Вие също заслужавате да бъдете щастлив, а няма да бъдете такъв, ако постоянно се тревожите да не ме разочаровате. Може би просто трябваше да порасна, да разбера, че нещата не могат винаги да се случват така, както на нас ни се иска. — Тя избърса с треперещи пръсти очите си. — Можем само да приемем това, което животът ни предоставя, и да се опитаме да разберем божествената причина, която се крие зад него.

Сърцето на Ейдън се сви болезнено в гърдите му.

— Серафина. Любима — обърна се той към нея, като трепетно пое дъх и се опита да запази самообладанието си. В този момент я желаеше повече от всякога, искаше да изтрие сълзите й с целувка, да я отведе някъде, където не можеха да я безпокоят божествени или други причини. — Както се чувствам в този момент, почти мога да изгубя и малкото разсъдък, който имам. Мисля, че е по-добре за вас да се качите горе в леглото и да заспите. Ще дойда по-късно.

Серафина сведе глава.

— Обидих ви.

— Боже Господи — изрече той вече на ръба да извърши нещо ужасно. — Всичко, но не и това. Вървете, жено, или, кълна се, ще наруша всяка клетва, която някога съм ви давал. Мога и да не съм мъжът, когото желаете, но аз съм мъж, и вие ме изкушавате болезнено.

Това доведе до желания резултат. Тя бързо се отдръпна.

— Лека нощ тогава — пожела му Серафина, като му се усмихна колебливо.

— Лека нощ. Спете спокойно. И, за бога, не се мятайте в съня си, или не отговарям за своите действия.

 

 

Серафина безучастно се остави на Джени да я разсъблече. Мисълта й беше далеч оттук. Даже бъбренето на Джени не прогони мислите й. Думите минаваха покрай нея незабелязано. Тя отговори, без даже да чуе какво казваше. После успя да пожелае на Джени лека нощ. Изми лицето и зъбите си и се плъзна под завивките с поглед, отправен към мястото на Ейдън. Изглеждаше празно. Поради някаква необяснима причина искаше й се да види отпусната на възглавницата тъмнокосата му глава, да види лицето му обърнато към нейното, да почувства тежестта на тялото му върху дюшека.

Искаше й се ръцете му да я прегърнат. Това тя също не разбираше. Цял месец се бе чувствала благодарна, че го няма. Но наистина ли беше така? В продължение на цял месец бе освободена от неприятното му за нея внимание. Но беше ли то толкова неприятно? Цял месец се бе убеждавала, че той не заема важно място в живота й, освен че бе неин съпруг, мъж, когото тя искаше да направи щастлив, даже и да не знаеше дали наистина го харесваше.

И все пак днес всичко се бе променило. Той й бе показал, какъв копнеж тя в действителност изпитва по докосването на устните му до нейните, като бе възбудил всичките й сетива. Бе открила също, че в края на краищата, наистина го харесваше, че той наистина имаше чувства, че можеше да бъде сърцераздирателно искрен, когато поискаше. Той й бе показал своята чувствителност и грижовност. Той се бе възхитил от нея.

Никой, никога преди не се бе възхищавал от Серафина, но тя знаеше, че не може да е сбъркала явната възхита в очите му, когато слизаше по стълбите с притиснати от притеснение един до друг крака.

За пръв път в живота си наистина се бе почувствала красива и от начина, по който той я съзерцаваше през цялата вечер, тя почти повярва, че това бе истина. Не можеше просто да е било заради новата й рокля. Той й бе казал съвсем същото точно преди да я целуне, даже и да се бе опитвал да я съблазни. Преди това даже я бе нарекъл хубава, въпреки че тогава си мислеше, че той се опитваше да я успокои. Не знаеше нищо повече. Почувства се, сякаш въобще нищо не знае.

Ейдън преобръщаше напълно живота й и не за първи път. Представяше си, че главата му почиваше точно тук, а пръстите й пробягваха през меката му, копринена коса и следваха правилните черти на лицето му. Тя сграбчи ръката си, смаяна от посоката на мислите си.

Всичко щеше да бъде различно, щеше да приеме инстинктите си само ако го обичаше, както някога бе обичала Адам преди дълго време в една вълшебна приказка…

Бавно се унесе в сън. Съзнанието й се изпълни с образи, после те се изгубиха и пак се върнаха. Ейдън, който се смееше заедно с нея на някаква шега и вземаше ръката й в своята. Ейдън, който докосваше косата й, след това я вдигаше на ръце и я отнасяше до голямото легло в спалнята си. Заравяше топлите си устни във врата й и шепнеше любовни думи, докато ръцете му сваляха нощницата през главата й, а после отново докосваха нейната плът. Плъзгаха се по кръста й, нагоре към гърдите й. Мачкаше гърдите й в дланите си, докато впиваше устните си в нейните — нещо, което бе запомнила отнякъде другаде.

Тя потреперваше от докосването му. Тялото й се обтягаше като струна, когато главата му се накланяше и той захапваше с устни зърното на гърдата й. Леко го придърпваше. Едната му ръка се плъзгаше надолу по бедрото й, милваше го, а ръцете й здраво го прегръщаха, придърпваха го по-близо, още по-близо, докато той не я докарваше до състояние на страстен копнеж. Сега бе толкова близо, толкова близо да разбере…

Серафина потрепери, извърна се на една страна и протегна ръка да го докосне. Но той не беше там. Тя се натъкна само на студено празно място. През цялото й същество премина някакво неопределено чувство на загуба. Рязко отвори очи и го потърси в мрака. Не знаеше къде бе отишъл, нито пък защо.

И тогава чу леко шумолене някъде в стаята. Надигна глава и бързо втренчи поглед през меката лунна светлина, която проникваше в стаята. Все пак беше тук. Високото му силно тяло изпъкваше на фона на бледата светлина до прозореца. Бе разперил ръце, докато се взираше в мрака навън.

Ейдън. Най-накрая Ейдън бе дошъл в леглото. Тя бе сънувала цялата им среща. Но как? Как бе възможно да сънува нещо, което никога не бе преживяла? Бе го почувствала толкова истинско, толкова действително.

Тя рязко се изправи. И последните остатъци от съня изчезнаха, но тялото й трепереше от спомена за копнежа.

— Ейдън? — промърмори тя, като разтри очите си с ръце.

— А кой друг? — попита той, като се извърна от прозореца и отпусна ръцете си. Беше само по ленена нощна риза, която стигаше до коленете му.

— Къде бяхте? — попита тя и сподави в дланта си една прозявка. Но не можа да устои на желанието, което премина през нея при вида на почти голото му тяло.

— Навън. Разхождах се — кратко каза той.

— Разхождахте се? В този късен час? Защо? — Тя се взря в мрака, като се опитваше да види изражението му, но без успех.

— Защо мислите? Върнете се да спите, Серафина.

Тонът му бе рязък. Остра болка я прониза през сърцето, когато осъзна, че някак си неволно го бе разстроила.

— Ейдън? — попита колебливо тя, а очите й най-накрая привикнаха към оскъдната светлина. — Какво има?

— Няма нищо. Не исках да ви събуждам. — Той легна на леглото и придърпа завивките към себе си. Дюшекът се огъна под тежестта му. Обърна се с гръб към нея.

Серафина подпря буза в ръката си и се загледа в широкия му гръб. Искаше й се да прокара ръка през него, както бе направила в съня си.

— Изглеждате разтревожен. Мога ли да ви помогна?

— Да помогнете ли? — остро се изсмя той. — О, може и да можете, но вие достатъчно добре сте ми вързали ръцете, нали така?

— О — промълви тя, като най-накрая разбра. — Аз… аз съжалявам. — Почувства се глупава и себична, задето бе създала невъзможна ситуация между тях.

— Няма нужда да съжалявате — измърмори той. — Вината е напълно моя, защото съм проклетият глупак, за когото ви говорех преди. Моля ви, любима, заспивайте.

— Ейдън? — настоя тя, като протегна трепетно ръката си и го докосна по гърба, както искаше да направи по-рано. Кожата му пламна под дланта й и тя отдръпна ръката си като ужилена. — Искам само да ви кажа, че… че вече не ви мисля за коварен и безчувствен мерзавец. Вие сте само един великодушен и разбиращ мъж.

Той се обърна с лице към нея. Очите му проблясваха в мрака.

— Мислите, че аз съм великодушен и разбиращ, така ли? Тогава сте също толкова глупава, колкото съм и аз. И ако имате някакъв разум в главата, оставете го там, освен ако не искате да ме съблазните да ви изнасиля тук и сега. — Той легна по гръб и кръстоса ръце на гърдите си. — Лека нощ.

— Лека нощ. — Серафина тайничко го наблюдаваше под клепките си, докато най-накрая той заспа и отпусна ръцете си.

Тя се надигна на лакът и се замисли отново за съня си, изненадана, че въобще го бе сънувала. По този начин винаги бе сънувала Адам, а не Ейдън. Никога Ейдън. Можа да си обясни това само с целувката, която тя и Ейдън си размениха този следобед. Може би тя бе отприщила някакъв поток от чувства, а въображението й само бе разменило лицата.

Наистина, помисли си тя, като погледна към изящно изваяните му пръсти, може би не бе толкова лошо Ейдън да я докосваше по този начин. Но точно в това се криеше проблемът.

Очевидно всичко можеше да служи за плод на нейната фантазия. Ако нещо бе научила от женитбата си, то бе, че истинският живот не прилича на мечтите. И колкото и да й харесваше целувката на Ейдън, нямаше начин да узнае дали щеше да й хареса това, което идваше след нея, без значение какво си въобразяваше. От всичко, което й бе казала Елспет, сигурна беше, че въобще нямаше да й хареса.

Но сега разбираше, че не можеше да отблъсква Ейдън завинаги, и това я плашеше повече от всичко.