Катрин Кингсли
Любовен порив (17)

Глава шестнадесета

Сърцето на Серафина едва не спря да тупти от изненада.

— К… какво? — изпелтечи тя, ужасена.

Той я погали с пръст по носа.

— Чухте ме. Адам. Кой е той? Не за пръв път ме наричате така. Един мъж по-скоро би желал да чуе жена си да вика неговото собствено име във вихъра на страстите.

Тя втренчи поглед в него. В съзнанието си отчаяно се опитваше да намери някакво приемливо обяснение, но нищо не излезе.

— Вие… вие трябва да сте разбрали погрешно — каза тя, като се хващаше за сламка. — Ейдън, Адам — звучат приблизително еднакво.

— Мисля, че разпознавам името си, когато го чуя — отвърна сухо той. — А вие имате такова виновно изражение. — Той целуна пръстите й. — Има ли нещо, което не сте ми казали, любима?

— Аз… аз не познавам човек на име Адам — отвърна достатъчно убедително тя. С облекчение видя, че той не изглеждаше разстроен. — Наистина мисля, че вие не сте чули добре.

— Възможно е — каза той. — Може би щях да бъда по-склонен да направя сцена на ревност, ако случайно не знаех, че вие самата вярвахте в любовта си към мен преди сватбата. Това само по себе си е толкова невероятен сценарий, че никой не може да го проумее. — Той се ухили. — Почти толкова невероятен, колкото вашия сън, че ви пробождам с копие.

— Ейдън, съжалявам за това — искрено отвърна тя, като прокле Адам — образа на своето въображение, че й създаваше толкова много беди. — Съжалявам, дето си мислих, че ще ме нараните, и поради това ви накарах да чакате толкова дълго.

— А, добре. — Той я погали леко по гърба. — Истината е, че някои жени действително не се чувстват добре първия път.

— Така ли? — възкликна тя, като се измести леко от него и го изгледа изпитателно. — Значи в края на краищата сте ме излъгали — намръщи се тя.

— Не, не точно. Нямаше смисъл да разчитам на някаква далечна възможност, когато и без това вече бяхте изплашена. Помислих си, че тъй като винаги сте яздили по мъжки и без седло, навярно вие неволно сте разрешили този проблем. Бях прав — беше изключително лесно да отнема вашата девственост.

Серафина се замисли върху това. Предположи, че той говореше за цялото това клатене, което тя бе направила. Това обясняваше отсъствието на болката, когато той проникна в нея. Още една причина да отхвърли всичко, което бе сънувала за Адам.

Тя щеше да си поговори сериозно със самата себе си и веднъж завинаги да си забрани тези свои фантазии. Особено сега, когато обичаше Ейдън — въпреки че точно сега не смяташе да му съобщи новината, защото се страхуваше да не го отблъсне от себе си.

— Може да ме лишавате от девствеността ми всеки път, когато пожелаете — каза тя, като се сгуши още по-близо до него. Харесваше й кожата му, мирисът й, нейният вкус.

— Боя се, че отнемането на девствеността е нещо, което може да бъде направено само веднъж — каза той със сподавен смях. Но вашият ентусиазъм ми доставя удоволствие и аз ще съм щастлив да се любя с вас по всяко време на деня и нощта. Например — той сведе главата си към нея и я целуна дълбоко, продължително в устата — мисля, че точно сега е моментът да започнем. Има толкова неща, които можем да направим…

 

 

— Тази сутрин сте в чудесно настроение — каза Тинкърби, като помагаше на Ейдън да си облече жакета.

— Имам всички основания да се чувствам чудесно — отвърна Ейдън, без желание да му каже нещо повече. Не мислеше, че беше нужно Тинкърби да знае, че му отне цели шест седмици, за да изконсумира брака си. — Обаче трябва да си поговоря с лелята на Серафина за някои неща.

— Сега ли, милорд? Добре, ще отида в покоите й, но днес е средата на лятото — любимият й ден в годината да прави магии. Тя ще празнува до полунощ, запомнете думите ми. И да ви напомня, миналата година по това време направи навеса за крави на парчета. Така че не са нужни обяснения на какво е способна в такъв ден.

— Хъм. Добре, няма значение. Ще рискувам — каза Ейдън оживено. — Ще кажете на Джени да не буди жена ми тази сутрин, нали?

Тинкърби докосна с пръст носа си и премигна.

— Ха така, ваша светлост. Едно момиче има нужда от сън, „особено когато съпругът й я е държал половината нощ будна“.

Ейдън поклати глава. Чудеше се дали Тинкърби някога щеше да се научи да показва, уважение към господаря си. Дълбоко се съмняваше. Той отиде направо в покоите на Елспет и почука на вратата.

— Влезте, влезте и по-бързо — извика тя с високия си глас.

Той отвори вратата, после замря на прага в безмълвна почуда.

Цялата стая бе покрита с камъни, подредени в кръгове. Във всеки кръг имаше различни предмети или символи. Въздухът бе пропит с мириса на тамян, навсякъде горяха свещи. До това, което Ейдън оприличаваше на подвижен олтар, гореше кандилница. Върху олтара бяха поставени чаша, петоъгълник, жезъл, кристална топка и няколко други предмета, които не можа да разпознае. Ейдън погледна вляво от олтара, където бе опряна една метла. За момент прокара ръка през лицето си, после я отпусна.

Елспет Битън бе отишла още по-далеч, отколкото той си представяше.

Бе коленичила на четири крака със задник към него, вирнат във въздуха, и се занимаваше с нещо в средата на един от кръговете.

— Какво чакате? Донесете виното тук, Джени — изкомандва тя.

— Не съм Джени — каза той, като се мъчеше с усилие да прикрие смеха си.

С висок крясък тя рязко се изправи и се обърна към него. Лицето й изразяваше ужас.

— Оубри! Какво правите в покоите ми? — Тя скочи на крака и постави ръце на кокалестите си хълбоци с поглед, вперен в него.

— Сега си навлякохте беда — обади се един сподавен глас отляво на Ейдън. Той извърна рязко глава, за да види кой говореше. Един голям папагал седеше на клонка с вдигната глава и гледаше Ейдън с малкото си кръгло око.

— На мен ли говорехте? — попита Ейдън птицата. Чувстваше се, сякаш се бе озовал в лудница.

— Млък! — извика Елспет и Ейдън не бе сигурен дали тя говореше на него или на птицата. — Обяснете, Оубри.

— Дойдох да поговоря насаме с вас — отвърна той, като се опитваше да възвърне спокойствието си. — За Серафина е.

— Какво за Серафина? — попита тя и вдигна главата си като папагала. — Нещо случило ли й се е?

— На нея й няма нищо. Но мисля, че нещо не е наред с вас. Какво, за бога, си мислехте, когато говорехте на Серафина за копия и как аз съм щял да я накарам да кърви до смърт? Вие глупаво сте я изплашили и тя имаше кошмари.

Елспет потупа с пръст устата си.

— А, това ли бил проблемът? А аз си мислех, че вие не желаете момичето. Ами, това променя всичко.

Ейдън премигна с очи.

— Мислили сте си, че не я желая? Напълно ли сте си загубили ума? Нима Серафина ви е казала нещо, за да си мислите така?

— Тя не ми е споменала и дума по въпроса. Но вие ми казахте достатъчно. Не я обичате.

Ейдън прекоси стаята до един от прозорците и го отвори, жаден за въздух.

— Госпожице Битън — обърна се той към нея с възможно най-спокоен глас. — Може и да не съм влюбен във вашата племенница, но никога не съм твърдял, че не я желая. Защо си мислите такива смешни неща?

— Защото точно това казахте на всички преди сватбата. А Джени ми каза, че нищо не се е случвало във вашето легло. Какво друго можех да предположа? Мисля, че ако проявявате някакъв интерес към Серафина, щяхте да имате достатъчно разум да се справите.

Ейдън прокара пръсти по слепоочията си.

— Джени ви е докладвала за моите лични работи?

— Това момиче носи умна глава на раменете си.

— И какво си помисли Джени, че щяхте да направите по този въпрос? Да проведете още един полезен разговор със съпругата ми ли? — Ейдън отиде до края на стаята и пое дълбок дъх. Опитваше се да запази самообладание, като си напомняше, че имаше работа с луда жена.

На вратата леко се почука и преди Елспет да успееше да отговори, се появи Джени. Носеше гарафата с вино от долния етаж.

— Ето я, госпожице, но мисля, че е по-добре да спрем с лечението — бързо каза тя, без да вижда Ейдън в ъгъла. — Точно сега видях, че тази нощ негова светлост със сигурност си е свършил работата. Но мисля, че Плъм също е пил от лекарството, защото ме пресрещна в кухнята и се опита да ме целуне! Плъм!

— Не! Не! — извика Елспет, като заподскача нагоре–надолу и размаха буйно ръце. — Спри, спри!

— Но това е самата истина — настоя Джени. — Вие си мислихте, че еликсирът ви ще въздейства само на лорд Оубри, но лорд Делауеър и Плъм се държат като разгонени жребци.

— Достатъчно — извика Елспет, която още махаше с ръце като кокошка.

Ейдън не можа да повярва на ушите си. Нищо чудно, че през последните няколко дни бе постоянно възбуден.

— Нима сте ми сложили във виното някакво възбуждащо половата активност средство? — изрева той.

Джени скочи уплашена, като едва не счупи гарафата от изненада.

— О, о, ваша светлост! Боже Господи, не знаех, че сте тук! — Тя се втренчи в Ейдън, после отново в Елспет. Очите й се бяха разширили като чинии и изпълнени с уплаха. — О, милостиви Господи…

— Какво си мислехте, че се опитвах да ви кажа, глупаво момиче! — каза Елспет, като сграбчи от ръцете й гарафата. — Махайте се оттук, преди да изречете още една дума и да влошите още повече нещата. Ще приключа въпроса с негова светлост.

Джени изхвърча от стаята, като кършеше ръце и виеше.

— Вие, госпожице Елспет Битън, ми дължите обяснение — остро изрече Ейдън, готов да обеси жената.

— Само се опитвах да помогна — промълви плахо Елспет. — И нали видяхте, че проработи? — добави тя малко по-спокойно.

— Бих казал проработи малко повече отколкото трябваше — разгорещено отвърна Ейдън и сграбчи гарафата. Отиде до прозореца и изля съдържанието на гарафата, която се изкушаваше да изхвърли. Обърна се отново към Елспет, която стоеше с ръце на гърба и с изражение на набито дете.

— Никога повече не вършете това — каза той, като наблягаше на всяка своя дума. Пръстите му стискаха толкова здраво гърлото на гарафата, че кокалчетата му побеляха. — Нямам нужда от любовни еликсири, за да се възбудя сексуално. Благодаря на Бога, и без това сексуалният ми нагон е достатъчно развит. Боже мой, жено, вече бях достатъчно раздразнен поради невярната информация, която сте дали на съпругата ми! Но вашата — каквато и да е там магьосническа отвара превърна живота ми в истински ад през последните няколко дни!

— Съжалявам — сведе глава Елспет. — Само се опитвах да оправя нещата.

— Само сте се опитвали да оправите нещата. — Ейдън въздъхна. — Ами очевидно сте забъркали и цяла каша с Плъм и баща ми, да не говорим за мен. Колко време отнема, за да премине въздействието на тази отрова?

— Може би двадесет и четири часа? — приглушено каза тя. — Не съм напълно сигурна. Никога не съм я опитвала.

Ейдън потри очите си.

— А така! Никога не сте я опитвали и решихте да я изпробвате на мен. — Той протегна ръката си към нея. — Дайте ми я.

Елспет отстъпи назад.

— Но защо да не я задържа, ако обещая да не я използвам отново върху вас? Струваше твърде много да се направи.

— Дайте ми я! — извика Ейдън и Елспет подскочи.

— О, много добре! — отвърна Ейдън мрачно. Тя отиде до един сандък, изправен до стената, и извади оттам бутилка, пълна смътна течност. Подаде му я. — Ето.

Ейдън остави гарафата и взе бутилката от нея. Извади тапата и я подуши. Нямаше определен мирис, но той сега чак разбра защо напоследък виното си бе изгубило типичния червен цвят. А той, глупакът, си бе въобразил, че това се дължеше на неправилно съхраняване. После изля съдържанието на бутилката през прозореца и гледаше как то се разплисква по тревата отдолу. Чудеше се дали някакви странни неща няма да изскочат от мястото.

Върна й обратно бутилката.

— Вижте, госпожице Битън, не ме интересува какви глупости правите във вашите покои, дръжте пакостливите си ръце настрана от мен и всички останали жители на Таунсенд. Признавам, че вашият мехлем, каквото и да има в него, помага на сестра ми и за това съм ви благодарен. Но няма да позволя да упоявате хората ми с испански мухи и разни подозрителни отвари. — Той я изгледа. — Ясно ли се изразих?

— Това беше от връхчета на еленови рога — възмутено отвърна тя. — Испанските мухи са дразнещо средство, а не стимулиращо.

— Каквото и да е — нетърпеливо я пресече той. — И, за бога, постарайте се да не направите пожар в къщата. Тук има свещи, достатъчни всички ни да подпалят.

— Но днес е съботата на Лита — денят, в който всички природни стихии достигат връхната си точка — каза Елспет, като провлече единия си крак по пода. — Празнувам плодовитостта на Бога и Богинята, а не мога да направя това без свещи.

— Пет пари не давам какво празнувате — каза Ейдън, готов да изскубе косите си. — Просто внимавайте, чухте ли?

Елспет го погледна дяволито.

— О, ще бъда много внимателна. Но по-добре запомнете този ден, момчето ми, защото магията е също във връхната си точка в деня на лятното слънцестоене и ако бях на ваше място, не бих се подигравала с това. Вие се нуждаете от всяка възможна помощ.

— Вие ми помогнахте повече, отколкото ми беше необходимо — отвърна сухо Ейдън. Той взе гарафата с намерението да я занесе долу на Плъм да я измие с вряща вода. — О — сети се той, — между другото, познавате ли някой, наречен Адам?

— Адам ли? Защо ми е да познавам някой на име Адам? Единственият Адам, за който някога съм чувала, живя преди много време, а дали той си мислеше, че е чудесен тип? — Тя се изсмя на шегата си.

— Няма значение — отвърна Ейдън с мисълта, че може би наистина не бе разбрал Серафина. Дори не знаеше защо си бе направил труда да пита Елспет при положение, че тази жена беше най-побърканата, която някога бе срещал. — Беше глупав въпрос.

— Не всички въпроси са толкова глупави, колкото могат да изглеждат, Оубри. Трябва да запомните това, когато се грижите за бъдещето си. Повечето отговори се крият по-далече в миналото, отколкото вие можете да си представите.

— Сигурно. Довиждане, госпожице Битън — каза Ейдън. Главата започваше да го боли от пушека в стаята и острото раздразнение, което изпитваше към Елспет. — Приятно празнуване. — Напусна бързо стаята, защото не можеше да изтърпи още един момент на лудост.

— Довиждане, Оубри — пожела му Елспет и изчака вратата да се затвори зад него. Веднага след това тя скочи от вълнение и плесна радостно с ръце. — Магията действа, Бейсил — напевно изрече тя и се завъртя в кръг. — На път е да го стори. Не е далеч моментът. Въобще не е далеч.

 

 

Шарлот лежеше спокойно, докато Фредерик я подготвяше за следобедната й разтривка. Беше стиснала зъби от гняв. Нищо не ставаше, както тя искаше, с всяка изминала минута брат й все повече се влюбваше в съпругата си. Този следобед тя ги бе наблюдавала от своето място на прозореца във всекидневната зала. Двамата се разхождаха ръка за ръка. Бе видяла продължителната, страстна целувка, която Ейдън си бе откраднал от Серафина, когато си мислеше, че никой не ги наблюдаваше. Не бе пропуснала и също тъй страстния отговор на Серафина.

Шарлот стисна силно очите си. Сърцето й бе изпълнено с ненавист. Само като видеше Серафина, се поболяваше. Шарлот не бе успяла да открие нищо за снаха си, което можеше да я злепостави, но също така бе принудена да наблюдава и постоянните пламенни погледи, които Ейдън хвърляше на съпругата си, и пресметливия отговор на Серафина, толкова срамежлив — предназначен още повече да го възбуди. О, да, Серафина добре играеше своята роля. Навярно тя бе я играла с години, като се съдеше по нейното въздействие върху Ейдън. Бедният човечец не бе на себе си от женитбата насам. На практика вървеше с изплезен език, докато жена му го водеше за носа — или по-вероятно за мъжкия му член.

Шарлот цялата се изчерви при спомена за щръкналия орган на лакея Питър. Напоследък тя се измъчваше често от тези мисли. Представяше си отново и отново сцената, когато бе открила Питър и Марта заедно. Питър, с изправен член, готов да проникне в Марта. Пенисът му бе толкова огромен, толкова мощен.

Тя бързо пропъди образа от съзнанието си, като леко изстена. Любовните сцени между брат й и съпругата му явно влияеха върху разсъдъка й. И все пак, колкото и порочно да бе това желание, най-силният й копнеж бе същото да й се случеше и на самата нея.

А защо не? Защо тя, лейди Шарлот Делауеър, да нямаше нормален живот като всеки друг? Тя беше красива жена. Бе открила това напоследък, като прекарваше цели часове в съзерцание на самата себе си в огледалото и си мислеше как Рафаел трябваше да я види. За пръв път от нещастието й насам наистина се забавляваше да се оглежда в огледалата, защото знаеше, че външният й вид бе така свеж, както преди.

Кожата й беше бяла като порцелан, очите й бяха със същия сапфиреносин цвят, както тези на брат й. Чертите на лицето й бяха правилни с класическа красота. Фигурата й бе хубава, даже сега изглеждаше по-добра при упражненията, които правеше.

И, о, тя нямаше търпение да изненада Рафаел с новината си, защото целият му живот щеше да се промени. Това бе единствената причина, поради която се бе съгласила да отиде в Лондон — да се подготви за тяхното бъдеще, да се срещне с подходящите хора.

Но засега това бе нейната тайна, нейната чудесна малка тайна, която тя планираше да запази, докато не дойдеше подходящият момент. А този ден не беше далеч — денят, в който тя щеше да стане от стола, да прекоси стаята и да попадне в обятията на Рафаел.

Болката й бе изчезнала, а с нея и слабостта в краката. Упражненията и постоянните масажи й бяха помогнали да съживи мускулите си и сега тя можеше да стои права без ничия подкрепа, всеки ден все по-дълго и по-дълго. Даже се бе опитвала да направи няколко крачки, въпреки че все още трябваше да се обляга на мебелите и се изморяваше бързо.

Но скоро, много скоро тя щеше да танцува валс с Рафаел. Скоро щеше да стане неговата дукеса — мечтата от детството, която бе пометена от нещастието й, най-накрая се сбъдваше.

Фредерик свърши с разтривките по гърба й и я обърна, за да разтрие краката й отпред. Той вдигна роклята над глезените й, както винаги правеше. Но днес тя се протегна и издърпа роклята над колената си.

Той я погледна стреснато с питащ поглед.

— Наистина, Фредерик — усмихна му се тя. — Няма нужда да сте толкова внимателен с моята скромност. По-скоро бих искала да свършите работата си добре. Колкото по-високо разтривате краката ми, толкова по-добри резултати ще даде лечението. Вие вече помогнахте за подобрението на състоянието ми.

— Да, милейди — отвърна той, като нервно облизваше устните си, и направи както му бе заповядано. Ръцете му се плъзнаха нагоре под роклята й, чак до бедрата, и заразтриваха мускулите. Шарлот въздъхна от удоволствие, когато пръстите му я докоснаха. Не можа да се сдържи и разтвори леко колената си, така че той да може да я разтрива още по-нагоре.

Погледът й се спусна към издатината в слабините му, и тя си представи какво имаше отдолу. Пое остро дъх, когато осъзна, че подутината се движеше, променяше, втвърдяваше. Очертанията ясно прозираха под панталоните му.

Лекото туптене, което бе започнало между краката й, се превърна в отчаяно пулсиране. От женските й устни покапа топла влага, която намокри къдрите й. Тя простена на глас и повдигна бедрата си, като принуди пръстите му да масажират още по-нагоре.

Фредерик затвори очи, капки пот се появиха на челото му. Шарлот знаеше, че той искаше също толкова много да я докосне там, колкото и тя самата искаше да бъде докосната.

Тя разтвори предизвикателно краката си още повече със съзнанието, че бе ужасно покварена, но нямаше сили да се овладее. Цялата пламна с отчаяно желание той да я докосне.

— Милейди — простена Фредерик, дишайки учестено. — Не зная какво… искате ли да… това е… — Той преглътна с усилие. — О, боже!

— Искам да ме докоснете — промълви със слаб глас тя. Гърдите й се издигаха и падаха толкова бързо, колкото и собствените му гърди. — Искам да ме докоснете тук, Фредерик. Зная, че и вие искате да ме докоснете и аз ви позволявам.

— С… сигурна ли сте, милейди? Не искам да загубя работата си, ако промените решението си.

— Вие със сигурност ще загубите работата си, ако не се заемете с това! — извика Шарлот с раздразнение.

— Да, милейди — каза Фредерик с наранено изражение. Той плъзна пръстите си нагоре, като оставяше огнена диря по чувствителната й кожа. Тя изстена, когато той достигна гнездото от къдри и започна леко да го разтрива.

— О, о… — извика тя, когато пръстите му преминаха през пулсиращите й гънки и започнаха да ги разтриват напред — назад, докато тя не простена от върховно удоволствие. — Гърдите ми — извика тя. — Искам и там да ме докоснете.

— Да, милейди — едва успя да промълви Фредерик. С умела ръка свали корсажа на роклята й и откри гърдите й. Обви изящната гърда в дланта си, после пръстите му си заиграха със зърното й, а другата му ръка още я милваше по женските й устни. Шарлот замята главата си напред–назад. Цялото й тяло се разтресе.

— Покажете ми вашия орган — изстена тя. — Извадете го и ми го покажете.

Фредерик стана моравочервен. Преглътна с усилие, но с едната си ръка разтвори панталона си. Пенисът му изникна пред очите й. Шарлот си помисли, че щеше да полудее от вълнение. Беше огромен, стърчеше от гнездо тъмни косми, толкова издут, колкото си спомняше, че беше на Питър. Тъпият му връх беше червен и жаден за любов, капки влага се стичаха по него.

Шарлот простена, протегна ръка и издърпа Фредерик по-близо до себе си.

— Докоснете ме с него — прошепна тя. — Не го вкарвайте в мен, просто ме докоснете.

Фредерик кимна. Той вдигна полите над кръста й. Пред порочния му, похотлив поглед се разкри плътта й. Той се приближи над нея, изправи се на ръце и върхът на огромния му пенис се плъзна между гънките й. Той го потри в нея, както бе направил с пръстите си, но сега беше различно, толкова силно възбуждащо, че й се искаше да изкрещи. Главата му се сведе над нея. Той захапа с устни гърдата й, смучеше я, играеше си отчаяно с нея, докато бедрата му се плъзгаха напред-назад, напред-назад.

Шарлот знаеше, че това, което те правеха, бе грях. Никога не бе възнамерявала да отива толкова далече, но не я интересуваше. Не можеше да спре, не и сега. Това още повече я възбуждаше, след като знаеше колко порочно бе поведението й.

Фредерик се дръпна назад за момент. Тя пое остро дъх, когато нещо проникна в нея — пръстите му, осъзна тя. Те проникваха все по-дълбоко в нея. Докарваха я до пълна лудост, когато се движеха навън-навътре. Палецът му се плъзна до онова малко чувствително зърно, което я караше да стене като полудяла. И тогава той отново се надвеси над нея и притисна пениса си точно където допреди малко бяха пръстите му.

— Не се тревожете, милейди — дрезгаво изрече той, — няма да проникна във вас, само ще ви накарам да се почувствате добре. — Той направи тласък към женските й устни, а върхът на пениса му бе вече в нея. Той застана така и заклати бедрата си толкова леко, отново и отново, докато масажираше с палец зърното на гърдата й. Това едва не я докара до лудост.

Шарлот леко изкрещя, когато достигна до оргазъм. Плътта й пулсираше бясно около тъпия му връх. Той изстена и се изплъзна от нея. Тялото му падна върху нейното. Бедрата му се свиха и той въздъхна. Нещо влажно и лепкаво потече по голия корем на Шарлот.

— Съжалявам, милейди — преглътна той. — Не можах да се сдържа. Стигнах твърде далеч. Надявам се, че не възразявате — по този начин няма да забременеете.

Шарлот докосна с пръсти спермата, с която той я бе опръскал. После доближи пръстите си до устата и потри устните си с лека усмивка. Опита вкуса й, като облиза устните си. Този вкус, солен и непознат, й хареса. Хареса й също и миризмата. Мъжка. Груба. Толкова еротична.

— Въобще нямам нищо против — отвърна тя, като прокара палец по бузата си. — Хареса ми това, което направихте. А на вас?

— О, да, милейди — каза той, като се изправи и закопча панталоните си. Сви рамене. — Постарах се през главата ми да не минават грешни помисли, точно както вие ни учехте. Но през последните няколко дни… не зная, милейди. Честно, бях полудял от сладострастие. Трудно ми беше да ви докосвам и да си мисля за други неща.

Шарлот се усмихна дяволито. Разбира се, че му беше трудно на бедното момче. Той не можеше да й устои и защо не? Тя въздъхна щастливо, като си помисли за всичките щастливи сутрини и следобеди, които щяха да прекарват заедно. Толкова дълго, колкото той я пазеше девствена за Рафаел, можеше да прави с нея всичко, което желаеше. Сега тя нямаше да обърне гръб на това, не и сега, когато току-що откри колко много я възбуждаше сладострастието.

Всеки ден по малко от него щеше да се отрази добре на здравето й.

 

 

— Този следобед сте имали сън наяве, скъпа моя — каза лорд Делауеър, като седна на петите си и се усмихна на Серафина. — Мислите ли си за вашето представяне пред обществото като съпруга на Ейдън?

— Не, ни най-малко — отвърна Серафина, като хвърли още един бурен към растящата купчина. — Обществото на Лондон не ме интересува. По-скоро бих останала тук да се грижа за градините, но зная за голямото желание на Ейдън всички ние да направим добро впечатление, така че ще направя всичко по силите си, макар и да се чувствам неудобно. — Тя избърса потта от челото си. — А вие какво мислите за пътуването ни до Лондон, татко?

— О, щастлив съм, че ще успея да поправя грешките си, но аз споделям вашето мнение — ще съм доволен да си остана вкъщи и да наблюдавам как разцъфват градините. Вие още ли мислите, че Елспет няма да промени решението си и да дойде с нас? Тя ще ми липсва.

Серафина се разсмя.

— Ще бъде по-добре за обществото, ако леля ми не присъства. Леля е свикнала повече с тишината и спокойствието и да върши нещата по свой собствен начин. Преди дълго време тя реши, че не желае да има нищо общо с нормалния свят.

— Да, тя е най-ободряващата личност, която съм срещал — засмя се лорд Делауеър. — Часовете, прекарани с нея, са много забавни. Проклинам деня, в който тя ще реши да се върне обратно в Клайд, защото къщата ще бъде празна без нея.

— Зная, и на мен ще ми липсва, въпреки че тя е толкова заета с опитите си, че няма никакво време да разговаряме, освен на вечеря.

— Е, скъпа, вие двете се появихте като слънчев лъч, който освети сивия ни живот. Вижте Шарлот. През последните дни тя е разцъфнала като красива пъпка и почти не чувам лоша дума от нея.

— Шарлот е много по-добре и затова трябва да благодарите на леля. — Тя подхвана с лопатката си един упорит корен и си помисли, че Шарлот може и да се чувства по-добре, но още имаше досадния навик да следи хората и да се появява неочаквано. Имаше нещо, което все още изнервяше Шарлот, колкото и любезно да се държеше с нея. Тя имаше чувството, че Шарлот винаги все нещо търсеше, пъхаше си носа навсякъде, за да открие някаква тайна от живота й преди пристигането в Таунсенд. Серафина с радост щеше да задоволи любопитството й, но нямаше нищо за разказване. За щастие, Шарлот все още не знаеше нищо за убежденията на Елспет и Серафина планираше това да остане така. Ето защо тя без охота отговаряше на въпроси за живота си в Клайд.

— Но мисля, че не на леля ви трябва да благодаря за благоразположението на Ейдън — погледна лорд Делауеър към нея. — Никога не съм го виждал толкова щастлив. Днес имаше вид, сякаш щеше да запее, а това нямаше нищо общо с репетицията на хора.

Серафина се изчерви. Все още не можеше да повярва, че такова щастие беше възможно. Може би все пак вълшебства наистина съществуват, защото Ейдън най-накрая я освободи от призраците й, накара я да изпита цялата сила на любовта си към него. А тя наистина го обичаше, в това сега бе напълно убедена. Богинята наистина я бе свързала с мъжа, за когото бе предопределена. По-късно възнамеряваше да благодари и почете Бога и Богинята с всички подобаващи церемонии. Те й бяха направили истински подарък.

През по-голямата част от нощта Ейдън я бе любил. Той я бе изпълнил с удоволствие, което никога преди не предполагаше, че съществува. Но и денят й бе донесъл наслада, защото неговото присъствие й носеше също такова голямо удоволствие, както правенето на любов.

Разходката им днес бе цяло щастие за нея. Тя вървеше до него, хванала го за ръка, а той я забавляваше с весели истории. Милувките му, които някога я ужасяваха толкова много, сега приемаше с отворени обятия и с радост в сърцето. И най-лекият му допир я караше да потреперва.

— Серафина? Отново ли се замечтахте, скъпа? — озадачено я погледна лорд Делауеър.

Тя се сепна.

— Съжалявам. Днес съм малко сънлива. Какво казахте?

— Само, че Ейдън изглежда много щастлив и мисля, че той дължи това на вас. Напомня ми за мен самия, когато скъпата ми Изабел още беше жива.

— Така ли? — Бе много доволна, че бащата на Ейдън мислеше така. — Толкова се радвам да го чуя. Най-много от всичко желая Ейдън да е щастлив.

— Защо ли… защо, наистина мисля, че вие го обичате, скъпа моя — каза лорд Делауеър. Лопатата стоеше неподвижна в ръката му. — Нима това е възможно след толкова лошо начало? — Той я погледна с тъга.

Серафина сведе поглед.

— Обичам го с цялото си сърце — отвърна тихо тя. — Но нали вие няма да му кажете? — попита припряно тя. — Не мисля, че ще се зарадва да го чуе.

— Няма да се зарадва да го чуе ли? — невярващо възкликна лорд Делауеър. — Че защо не? Кой мъж не би се зарадвал да чуе, че жена му го обича?

Серафина притисна с длан челото си. Искаше й се да не бе говорила толкова открито.

— Не трябваше да казвам нищо. Просто това е, защото Ейдън не ме обича и аз не искам да го карам да се чувства неудобно, като му натрапвам противни на него емоции.

Лорд Делауер изсумтя.

— Това е най-голямата глупост, която някога съм чувал. И Ейдън може да обича. Но никога не е обичал, не и когато трябваше. Аз съм виновен за това, че се затворих в себе си и пренебрегнах чувствата му. — Той въздъхна тежко и подсили думите, като заби лопатата си в земята. — Разбирате ли, смъртта на Изабел ме съкруши. Оставих Ейдън и Шарлот да се грижат сами за себе си и само аз съм виновен за тяхното нещастие.

— Вие сте наранен, татко. Естествено е за вас да скърбите — опита се да бъде честна Серафина.

— Глупости — рязко отвърна той. — Можех да се погрижа за децата си, вместо да се напивам. Можех да предоставя на Ейдън подкрепата и любовта си, вместо да го обвинявам за смъртта на жена ми. Ако можех да върна последните двадесет и осем години назад, щях да го направя, но не мога, зная това. Но ако има някаква надежда за Ейдън, то това сте вие, скъпа моя, така че, обичайте го, както той заслужава.

Серафина протегна ръката си към неговата. На очите й се появиха сълзи.

— Вие сте добър човек, татко. И мога да разбера защо толкова много ви почиташе баща ми. Сякаш собственият ми баща по някакъв начин се е върнал при мен чрез вас и аз съм толкова благодарна за това.

— О, небеса, дете! Вие може да ме накарате да повярвам, че поне малко ме обичате — каза той с просълзени очи.

— Но аз наистина ви обичам — каза тя, като стисна прашните му ръце. — Толкова ли ви е трудно да повярвате в това?

— Аз съм глупак — изрече грубо лорд Делауеър. Той разтри очите си с ръка, като остави мръсна диря по лицето си. — За толкова много неща съжалявам. Но единственото нещо, за което никога няма да съжалявам, е това, че уредих женитбата ви с моя син, колкото и егоистично да беше от моя страна по онова време. — Той извади носната си кърпа и си издуха носа. — Първото хубаво нещо, с което Бог ни дари, откакто почина моята Изабел, бе, че ви изпрати при нас. За това ще му бъда вечно благодарен. — Той попи очите си. — Съжалявам. Простете на един старец неговите сантименталности.

Дълбоко трогната, Серафина го прегърна през врата.

— Скъпи татко — прошепна тя до бузата му, — прощавам ви всичко, защото вие ме свързахте с Ейдън, а за това ще съм ви вечно признателна. Може би и двамата ще трябва да изчакаме, докато му дойде времето. Но в резултат на това, аз имам не само баща, когото да обичам, но така също и сестра, и съпруг, които също обичам.

Лорд Делауеър се освободи от прегръдката й.

— Боже Господи, момиче — дрезгаво изрече той. — Вие се самозабравяте! Трябва да вървим на репетиция. Утре е нашият дебют, а няма да е хубаво, ако забравим за него.

— Разбира се — засмя се Серафина и усети, че го обичаше още повече. — По-добре е да побързаме.

Те се отправиха към къщата, и двамата вглъбени в собствените си мисли. Серафина се опитваше да изброи щастливите мигове, с които Бог я бе надарил.