Катрин Кингсли
Любовен порив (6)

Глава пета

Сърцето на Серафина туптеше толкова бързо в гърлото й, че тя си помисли, че можеше да я задави, докато минаваше през масивната, дървена врата на малкия каменен параклис. Най-накрая беше тук, готова да се срещне с Ейдън, да стане негова съпруга, като изпълни свещената клетва, която си бяха дали един на друг преди толкова дълго време.

Няколко минути очите й привикваха към неясната светлина във вътрешността. Напрягаше се да различи формите около себе си. Нямаше много хора в параклиса, но тя мина покрай силуетите им, с поглед, отправен към олтара, целият осветен от свещите.

Едва можеше да различи очертанията на нещо друго, освен тези на един мъж, който се оказа епископът, ако се съдеше по миртата на главата му и дългата, бяла, инкрустирана със злато роба, която той носеше. За един кратък момент гледката я върна назад към съня й, но епископът нямаше брада, разочаровано осъзна тя, когато очите й бавно привикнаха към полумрака. И той се изправяше сам. Не можеше да види Ейдън никъде наоколо.

Тинкърби, който въпреки разпалените си протести бе набързо извикан от Елспет от задната редица да изпълни дълга си, я докосна нервно по рамото.

— Готова ли сте, госпожице? — я попита мило той, а Серафина успя да кимне утвърдително, като си мислеше, че всеки момент краката й можеха да я излъжат и тя щеше да се строполи на земята.

— Добре — кимна Елспет. — Ще вървя първа. Тя се отправи към амвона, следвана от Серафина, която се придържаше към треперещата ръка на Тинкърби и се стремеше да подчини своите собствени, несигурни крака да вървят един след друг.

Тъкмо бе успяла да възвърне самообладанието си и да погледне напред, когато двама мъже се появиха от сянката вдясно от олтара, като първият зае мястото на младоженеца.

Серафина затаи дъх в очакване, когато той бавно се извърна, за да я види.

Изразът на лицето му излъчваше всичко друго, но не и любов, даже не беше топъл и приветлив. Най-добре можеше да бъде описан като каменно студен. Но това бе най-малката от грижите й. Серафина забави крачка, след това напълно спря, като повлече Тинкърби да спре до нея. Тя се бе втренчила, невярваща на очите си. Тялото й остана неподвижно от шока.

Това не можеше да е Ейдън.

Косата му беше толкова тъмна, че изглеждаше почти черна, бузите му бяха ясно очертани, веждите му се спускаха над две втрещени, сини очи, които се разшириха изумено, когато той отново се втренчи в нея. Тя познаваше тези очи, този смаян поглед, но тези бяха последните очи в света, които очакваше да види.

Леля й бе сбъркала посоката и я бе довела в погрешен параклис! Това бе единственото обяснение. Напълно по погрешка се бе натъкнала на сватбата на подлеца. Нищо чудно, че той изглеждаше толкова изненадан. Явно очакваше своята проклета вещица, а тя се бе появила тук напълно случайно.

Тинкърби я погледна разтревожено.

— Госпожице Серафина?

Тя тъкмо щеше да обясни грешката, когато й хрумна даже още по-ужасна мисъл. Лорд Делауеър седеше в предните редици на параклиса, дъщеря му бе до него и двамата я гледаха така, сякаш точно нея очакваха да видят там. Лорд Делауеър й се усмихваше приветливо. А леля Елспет продължи да марширува към амвона, сякаш всичко беше, както и трябваше да бъде.

Серафина с мъка преглътна буцата на неверие, която бе заседнала в гърлото й. Целият свят се завъртя пред очите й, но не както стана във ваната, когато се понесе в състояние на блаженство. Сега изпита странен ужас.

Това ли беше Ейдън, когото бе очаквала през по-голямата част от живота си? Подлецът, който най-безочливо я бе целунал, макар че щеше да се жени за друга жена на сутринта — жена, която той мразеше?

Сърцето на Серафина замръзна като парче лед в гърдите й, тя преглътна отново, този път срещу вълната на отвращение, която премина през нея. Опита се да се успокои, като си каза, че подлецът си е сменил ролята и заемаше мястото на младоженеца, което в действителност принадлежеше на мъжа, скрит по-дълбоко в сянката. Или може би беше случаен гост, който бе влязъл по-късно не през вратата, през която трябваше. Но в такъв случай кога щеше да има време да се погрижи за собствената си женитба?

Имам среща с палача на другата сутрин, горчиво беше казал той. А ако споменете и дума за любов при тази женитба, мисля, че съм в състояние да ви обеся.

Без да иска, Серафина си спомни всички останали негови язвителни думи против наложената му женитба. И все пак, те бяха неоснователни. Тя не бе богата интригантка. На нейно име нямаше приписано и пени. И тя не бе сторила нищо, абсолютно нищо, за да я презира той. Нищо, освен че го чакаше в продължение на единадесет дълги години. Не. Той просто не можеше да бъде Ейдън, реши тя.

— Госпожице Серафина? — попита Тинкърби отново, като издърпа носната си кърпичка и попи потното си чело. — Има ли някакъв проблем?

— О, да, ужасен проблем — започна Серафина, но точно в този момент ръката на Елспет, която придържаше Серафина, я разтърси силно.

— Дете — какво ви става? Оубри ви очаква — вижте, той е там при олтара.

Серафина, смаяна, поклати глава.

— Това не е истинският Ейдън — прошепна тя. — Сгрешили сме, лельо.

— Няма грешка — твърдо отвърна леля й. — Със сигурност това е Оубри. И той ще си помисли, че сте най-голямата глупачка на света, ако стоите и не се присъедините към него там горе.

— Но откъде знаете, че това е Ейдън? Никога не сте го виждали преди! — отчаяно простена Серафина.

— Това няма значение — отвърна Елспет, като се взря в лицето на Серафина. — От нервите ви е, скъпа. Булките преживяват такива моменти, знаете, така че напълно естествено е. Даже вашата скъпа майка за момент се разколеба пред прага на женитбата, но тя никога, нито за момент не съжаляваше за това, че се е омъжила.

Съмнение? Серафина никога през живота си не бе изпитвала по-дълбоко съмнение.

— Лельо, казвам ви, това не е Ейдън — настоя тя.

— А аз ви казвам, че това е той — изсъска леля й още по-настоятелно. — И нещо повече, каквато и приумица да ви е влязла в главата, още сега я изгонете оттам, защото вие ще се омъжите за него точно сега. Не искам и да чувам повече за това. Тинкърби, стъпвайте по-живо!

Елспет избута напред към олтара и Серафина, и разтреперания Тинкърби. Кльощавата й ръка мушкаше Серафина в слабия гръб, а тя нямаше друг избор, освен да продължи напред, като влачеше Тинкърби със себе си. Но се почувства, сякаш й бе наложена съдба по-лоша и от смъртта. Цялата й представа за света се срутваше с всяка изминала крачка.

Тя успя да изкачи трите стъпала до олтара, като Тинкърби се блъскаше от едната й страна, а Елспет практично изтегли букета от ръцете й. Серафина се обърна с лице към подлеца, който сега я наблюдаваше с широка усмивка, сякаш двамата споделяха тайна шега.

— Как се казвате? — попита го тя шепнешком, като се наведе по-близо до ухото му. Тя все още отказваше да повярва, че бе при истинския олтар с истинския мъж.

— Ейдън Делауеър — прошепна той и така потвърди най-страшните й опасения. — А вие как се казвате? Започвам да си мисля, че все пак вие не сте Титания.

В блестящите му сини очи се четеше присмех и на Серафина й се прииска едновременно да смаже с юмрук носа му и да избухне в сълзи.

— Серафина Сигрейв — отвърна тя. — Станала е ужасна грешка.

— Няма грешка — също тъй тихо отвърна той. — Освен моята грешка, която лесно ще поправя.

— Няма нищо за поправяне, наистина няма — паникьоса се тя, като знаеше, че той говореше за откраднатата целувка. — Не трябва да се тревожите, аз няма да се омъжа за вас.

— О, да, ще се омъжите — каза той, като хвана ръката й, без да обръща внимание на покашлянето на епископа. — Нямате избор.

Тя издърпа ръката си.

— Няма — настоя тя. — Вие даже не искате да се омъжа за вас!

— Но аз искам! И вие, госпожице Сигрейв, не можете абсолютно нищо да кажете по този въпрос, освен „Да, ще се омъжа“.

Серафина погледна отчаяно към Тинкърби, но не видя нищо повече, освен паника по лицето му. Обезумяло, тя погледна през рамо към леля си, но срещна само строгия й поглед, който обещаваше бързо наказание в случай, че Серафина не се държеше подобаващо. Оттук не можеше да разчита на помощ. Тя погледна назад към първата редица. Лорд Делауеър още се усмихваше щастливо. Лейди Шарлот просто изглеждаше разярена.

Обърна се отново към Ейдън, който само сви широките си рамене.

— Както се убедихте, след като не сте в състояние да развалите един много заплетен правен договор и някои твърди обещания, нищо не ви остава, освен да се омъжите за мен.

Серафина погледна като последно спасение към мъжа, който стоеше зад Ейдън. Беше висок и едър човек, на ръст колкото Ейдън и почти толкова русоляв, колкото тъмнокос бе Ейдън. Косата му бе златисторуса. Сивите му очи се втренчиха в нейните с усмивка на цинично забавление. Той кимна към епископа, а едната му вежда бе вдигната в очакване.

Тя прехапа устни и сведе поглед, като знаеше, че няма избор. С остра болка в гърдите си, породена от разбитите й илюзии и гнева поради собствената й наивност, тя бавно вдигна поглед към епископа и кимна в колебливо съгласие.

Той незабавно започна своето слово, като говореше, сякаш не можеше да изрича думите си достатъчно бързо.

— Скъпи влюбени, тук сме се събрали пред лицето на Бог и пред тези хора, да съединим този мъж и тази жена в свещен съюз…

С всяка една от неговите думи, които й отсъждаха незавидна съдба, Серафина разбираше, че Мечтата, в която бе вярвала толкова дълго време, беше просто наистина само една мечта.

 

 

Веднага щом церемонията приключи и Ейдън постави на пръста й брачната халка и положи на устните й самодоволната си целувка, той я хвана за ръка и я изведе навън, на слънчевата светлина.

— Е, Титания — обърна се към нея. — В чудесна каша сме се забъркали, нали, въпреки че не съжалявам за това. — Той се ухили към нея. — А кой, за бога, беше мъжът, с когото вървяхте по пътеката? Напомня ми за нашия най-последен прислужник.

Тя рязко издърпа ръката си от неговата.

— Може би намирате всичко това за много забавно, но уверявам ви, че аз въобще не се забавлявам.

— Виждам това — весело отвърна той. — Аз самият съм малко объркан от този развой на нещата, но уверявам ви…

— Не трябва в нищо да ме уверявате — сряза го тя. — Изпитвам остра неприязън към вас. Вие не сте нищо друго, освен един лъжлив мерзавец, който би се възползвал от всеки, за да постигне своите цели.

— Аз съм наранен — отвърна той, като притисна ръка към сърцето си. — Не, наистина съм наранен. Бях въвлечен в тази женитба така невинно, както и вие сте въвлечена в нея.

— Невинно? — гневно отвърна тя. — Вие сте всякакъв, но не и невинен в тази… тази пародия!

— Но как можех да зная коя сте в действителност, когато ви срещнах вчера? — разумно отвърна той. — Просто сбърках самоличността ви, нищо повече.

— Винаги ли целувате жени, чиято самоличност сте сбъркали? — попита тя, а очите й искряха от гняв.

— Не… поне не често — отвърна той, открил, че гневът й го забавляваше. — Обикновено първо се представям. Просто това не ми се стори необходимо вчера. Доколкото си спомням, вие също не се представихте.

— О! — изкрещя тя. — Няма да бъда тормозена от мъж, за когото се омъжих чрез измама.

— Не виждам защо се чувствате повече измамена, отколкото бях аз. — Той се изправи, когато видя първите гости от сватбеното шествие да излизат от църквата. — Що трябва да продължим разговора си по-късно — снижи глас той, като положи леко ръка на рамото й.

Тя яростно се издърпа изпод ръката му и се отдалечи на три стъпки от него.

— Ненавиждам ви — озъби се тя.

— Добре, но опитайте се да прикриете ненавистта си през следващите няколко часа — каза той с весел поглед. — Едва ли някой от тук присъстващите вярва и за момент, че това е любовно пререкание. Но поне можем да не наливаме масло в огъня. Трябва да ходим на сватбена закуска и няма смисъл да пораждаме повече сплетни — и без това достатъчно ще ни одумват след вашето представление при олтара.

Серафина го погледна.

— Представлението ми не може и да се сравнява с вашето. Но съм съгласна, безсмислено е да влошаваме и без това лошото положение. Баща ви не заслужава да бъде тревожен, след като е вече достатъчно объркан, горкият човек.

— Напълно съм съгласен — отвърна Ейдън. — Въпреки че не зная, защо го величаете толкова, след като той е именно човекът, който въвлече и двама ни в тази каша.

— Сигурна съм, че не зная какво имате предвид. — Тя се изкуши да го плесне по арогантно усмихнатото му лице.

— Серафина, сладка моя, мисля, че знаете много добре какво искам да кажа, така че не е нужно да се преструвате. Вие самата трябва да ми обясните, но сега не е нито времето, нито мястото за това. — Той прокара пръст под брадичката й. — Достатъчно е да кажа, че когато се срещнахме вчера, помислих, че сте момиче от местното село, а вие нищо не казахте, за да промените това мое предположение. Как можех да зная, че вие се подготвяте да се омъжвате за мен?

— О, и това прави нещата, които направихте, приемливи? Или вие винаги целувате момичета от по-ниско потекло? — попита засегната тя.

— Не — отвърна той, като се замисли. — Това не е вярно. Но това беше само целувка и аз наистина се извинявам.

— Трябваше да надяна примката, за която говорехте, направо на врата ви. — Серафина го изгледа заплашително.

— Моля ви, недейте. Още не съм прекарал сватбената си нощ!

— О, вие наистина сте мерзавец — избърбори бързо тя, когато се сети за своята сватбена нощ, която и без това бе болезнен въпрос за нея. Ужасена осъзна, че трябваше да я прекара в ръцете на този мъж. Нищо не можеше да бъде по-лошо от това. Абсолютно нищо.

— Никога не съм отричал, че съм негодник — ухили се той към нея.

Искаше й се да умре от унижението, че му бе задавала всички онези въпроси и бе слушала лъжите му, че се остави да я заблуди със сладки обещания за блаженство. Точно сега знаеше кой щеше да изпита блаженството. Той изцяло бе пропуснал да спомене това, което изпитваше жената.

— Да, и сега аз съм омъжена за вас — мрачно каза тя. — Разбира се, най-голямото ми желание винаги е било да се омъжа за негодник. Можете ли да си представите колко съм щастлива в този момент?

Той отметна главата си назад и подсвирна.

— Очевидно е, че сте във възторг. — Той взе ръката й в своята. — Няма значение, любов моя. Убеден съм, че ще изгладим недоразуменията между нас.

Елспет изникна при тях, преди Серафина да обмисли отговора си.

— И така, Оубри, най-накрая се срещнахме. — Тя му се усмихна, сякаш поздравяваше отдавна изгубен син. На Серафина й се прииска да изкрещи от ярост. Леля й си нямаше и най-малката представа какъв негодник беше Ейдън. Ако само знаеше, щеше да изтегли една от кокалените си фуркети и да го прободе в сърцето с нея.

— Предполагам, вие сте госпожица Битън? — каза Ейдън, като се поклони над ръката й. — Трябва да ви благодаря, че ми доведохте Серафина толкова бързо. А вие бяхте такава прекрасна шаферка! — добави той с напълно сериозен израз на лицето.

— Постарах се да бъда такава — със задоволство отвърна Елспет. — А и церемонията беше чудесна. Сигурна съм, всеки от нас се чуди за какво си говорехте при олтара. — Тя очакваше отговор от Серафина.

— За нищо — изчерви се Серафина. — Просто се опитвах да се уверя в самоличността на този мъж, преди да се обвържа с него за цял живот. Искам да кажа… тъй като никога не сме се срещали.

Ейдън се засмя.

— А, да. Със сигурност беше объркващо положение. Ако се бях сетил за това, щях да взема със себе си документа си за самоличност и да го представя на моята булка, но за жалост не бях подготвен. — Той сви рамене. — Все пак всичко е добре, когато свършва добре, а аз мисля, че наистина всичко свърши много добре. Скъпа моя, мога ли да ви отведа до къщата? Нашите гости чакат. Моля, придружете ни, госпожице Битън.

Серафина нямаше друг избор, освен да го хване под ръка и да му позволи да я отведе, но тя не му проговори и дума през целия път на връщане.

Ейдън нямаше такъв проблем. Бе зает да говори с Елспет, сякаш тя му бе роднина, която изключително високо ценеше. Забавляваше я с истории за Таунсенд, на свой редя питаше за живота им в Клайд. Изслушваше отговорите й, сякаш животът му зависеше от всяка нейна дума. На Серафина й се искаше да го изрита.

На сватбената закуска продължи в същия дух, като настани Елспет от лявата си страна, а Серафина — от дясната. Серафина преднамерено го пренебрегваше, като вместо с него разговаряше с досадния епископ, но той говореше само по теологически въпроси, които Серафина намираше за объркващи. Чуваше всяка ласкава дума, която Ейдън казваше на леля й.

Най-накрая той подхвана темата, която очевидно не му даваше мира.

— Моля ви, моя скъпа госпожице Битън, кажете ми кой бе господинът, който бе толкова любезен да придружи Серафина до олтара? — Той я погледна с леко сведена глава. — Може би някой стар семеен приятел? Още не съм имал удоволствието да се запозная с него. Чудя се защо не присъства на гощавката.

— О, това не би било подобаващо, защото Тинкърби е моят общ работник. Той се храни в помещенията за прислугата — отвърна Елспет, като погледна Ейдън с израз, който Серафина можеше да оприличи на благоговение.

— Тинкърби ли? — попита Ейдън.

Той стрелна Серафина с язвителен поглед, изпълнен със забавление, така че на Серафина й се прииска да се свие на топка, като си спомняше достатъчно добре как името на Тинкърби бе споменато в разговора им предишния ден. Тя отмести погледа си от неговия и цялата се изчерви.

— Тогава ви служи от дълго време, нали? — попита Ейдън Елспет, сякаш не разбираше смущението на Серафина. На нея наистина й се прииска да го убие.

— О, да. Тинкърби познава Серафина от деня, в който тя се роди, а служеше на баща й в продължение на дълги години преди това. Той е добър човек, макар и малко заблуден в собствените си преценки.

— А, така ли? — Каза Ейдън, като изглеждаше, че едва сподавяше смеха си, което още повече разгневи Серафина. Как се осмеляваше да се подиграва на Тинкърби? Навярно той самият се мислеше за нещо повече от обикновен мъж. Навярно се мислеше за нещо повече и от самата нея, като се вземе предвид безцеремонният начин, по който се отнесе към нея в гората. Очевидно на всичко отгоре Ейдън бе и сноб.

— Да — обърна се към него високомерно Серафина. — Тинкърби произлиза от цяло поколение прислужници. Баща му ваксаше обувките в Баухил. Това е мястото, където живеех, преди да бъда прогонена от там, но вие вероятно знаете това.

Тя взе с вилицата си от пилешките дробчета, които бяха задушени в сос от шери, въпреки че изпитваше отвращение от пилешки дробчета, а току-що откри, че не харесваше и вкуса на шерито. Но това бе едно от малкото блюда, които разпозна на масата. Далеч повече бе привикнала към простите ястия — яхния и печено месо.

— Тинкърби дойде с мен в Клайд и ме научи на всичко, което знаеше — от градинарството до миенето на тенджери и тигани — каза тя, като размахваше вилицата си във въздуха, за да подчертае това. — А аз мога да ваксам обувки така добре, както всеки друг. — Тя извърна вилицата в ръката си и постави отвратителната хапка в устата си.

— Колко практично — не пропусна да я засегне той, въпреки че я погледна със странно изражение. — Сигурен съм, че ще научите на това моя камериер веднага щом мога да си позволя да наема такъв.

— Не ме засяга дали ще си позволите камериер или не — отвърна Серафина с пълна уста, като се опитваше да преглътне хапката си. — Разбира се, ако толкова много ви е необходим камериер, предполагам, че винаги ще мога да ви свърша работата. Няма да ви искам много пари.

Ейдън посрещна погледа й равнодушно, сякаш тя не бе казала нищо преднамерено. Той подпря буза на ръката си.

— Приемате ли по пет гвинеи на година? — попита бавно той. — Мисля, че ще успея да се справя с това, въпреки че наистина тази надница изглежда прекалено голяма.

— На тази цена, мили ми лорде, мисля, че всяка сутрин трябва да ви замервам по главата с вашите обувки и да считам това за допълнително възнаграждение. — Тя присви очи. — Но тогава може би това ще бъде най-добрият начин да ви събуждам от сън.

Ейдън се засмя.

— Виждам, че занапред ме очаква бурен живот. По-добре е да се подготвя за това.

Елспет, която досега не бе пропуснала и дума от техния разговор, избухна в смях.

— И вашата изгора също, мисля. В ръцете си държите една неопитна девойка, Оубри.

Серафина цялата се изчерви като цвекло и погледна към леля си с желанието тя да си затвори устата. Познаваше Елспет и знаеше, че тя щеше да предложи на Ейдън нейното целомъдрие за десерт. Кръвта й кипна.

— О, никога не използвам невинни хора — отвърна Ейдън. — Вярвам в изкуството на доброволното убеждаване.

Отчаяна, на Серафина й се прииска да се скрие под масата. Тя стрелна Ейдън с омразен поглед и се върна отново към епископа и скучния му разговор.

Не можеше да чака удобна възможност да избяга. Отчаяно се нуждаеше от усамотение и време, за да събере обърканите си мисли. Но за ужас на Серафина компанията се премести в гостната, когато най-накрая приключи с вечерята.

Мъжът, който бе представен на Серафина като дука на Саутуел и я накара само още повече да се почувства не на мястото си, избута стола на Шарлот към прозореца и я включи в разговора с гръб към нея. Знаеше, че и двамата преднамерено не я забелязваха, което не й помагаше да преодолее чувството, че е пренебрегната.

Но вече бе узнала какво си мислеше Шарлот за нея и тъй като по време на закуската дукът не правеше нищо друго, освен да я стрелка със студен поглед, за нея това не бе голяма изненада. Нали Елспет бе казала, че Шарлот криеше змия в пазвата си? На Серафина й се струваше, че там тя криеше цяло гнездо със змии. Тя гледаше навъсено из стаята.

Лорд Делауеър и Елспет бяха изчезнали някъде между трапезарията и приемната зала, като отведоха и Ейдън със себе си. Той се извини достатъчно добре, като каза, че ще се върне скоро. Ако зависеше от нея, можеше въобще да не се завърне. Никога.

Епископът и викарият се бяха увлекли в спор за някаква глупава теологическа сентенция. Серафина не прояви интерес да се присъедини към този разговор. Техният Бог не я интересуваше в този момент.

Остана й да говори само с жената на викария, но бързо откри, че беше изключително глупава жена, изпълнена с претенции и сервилност, от която на човек можеше да му призлее. Тя дърдореше ли дърдореше, докато на Серафина не й се прииска да извие дебелия й врат.

— О, милейди, трябва да ви кажа, че намирам за вълнуващо най-накрая да се омъжите за любимия от детството ви — приказваше тя. — Цялото село се вълнува от новината.

— За моя любим от детството? — ужасена, Серафина се взря в нея. — Откъде ви хрумна тази идея?

— Как откъде? От лорд Делауеър, разбира се. Казва, че са ви сгодили, когато лорд Оубри бил на седемнадесет години. Колко романтично — изгука тя.

— Въобще не е, госпожо Лидъл — отвърна Серафина. — По мое разбиране перовете и бъдещите перове на кралството никога не се женят по любов, нито са достатъчно глупави, за да си изберат съпруги, които очакват любов от тях. Такива подсладени сантименталности са запазени само за хората от по-низшите прослойки.

— О… — каза госпожа Лидъл и глупавата й усмивка помръкна. — Но аз мислех…

— Разбрали сте погрешно — спокойно отговори Серафина, даже след като почувства, че сърцето и се разбива от иронията на предположението на госпожа Лидъл. — Сватбата бе подготвена от нашите двама бащи, нищо повече — продължи тя. — Убедена съм, че лорд Оубри твърде скоро ще поеме по своя път, без да е нужно да изпълнява съпружеските си задължения, веднъж да се сдобие с наследник.

Дукът на Саутуел бавно вдигна глава от разговора си с Шарлот. Той изгледа Серафина с дълъг, преценяващ поглед, срещайки нейния равнодушно, със студени очи, изпълнени с явна неприязън.

Серафина сведе поглед, изпълнена с желанието да избухне в сълзи от отчаяние. Чувстваше се така, сякаш се е омъжила във вражеския лагер, без да е създала свой собствен. Беше й повече от ясно, че нито сестрата на Ейдън, нито братовчед му я смятаха за подходяща булка, и това едва ли можеше да я изненада, защото Ейдън споделяше това тяхно чувство. Ейдън щеше да бъде много по-добре със съпруга, която приличаше на него, някоя студена и безчувствена, някоя, която не я беше грижа дали бе обичана, или тя самата изпитваше любов. Вече знаеше това от него. Както и много повече.

Наистина не можеше да понесе и минута повече, заобиколена от тези непознати личности.

— Моля да ме извините — каза тя, като усилено премигваше, за да задържи сълзите си. — Чувствам се изтощена от празненството. — Тя почти избяга от стаята, като ни най-малко не я интересуваше, че всички я гледат.

 

 

Серафина се преоблече в една от старите си рокли и се измъкна през задната врата на къщата, като не желаеше да срещне никой друг човек. Не знаеше къде да отиде. Знаеше, че само искаше да изчезне толкова бързо, колкото бе възможно.

Но бе изминала само няколко ярда, когато един глас зад нея я накара да спре.

— А, ето къде сте били, графиньо — с равен глас изрече дукът на Саутуел, което накара Серафина да се обърне разтревожена.

— О, вие ли сте… ваше дучество — глупаво отвърна тя, като не знаеше как точно да се обърне към него. Как само желаеше леля й да я бе подготвила по-добре за тези неща.

— Вярно е, дук съм. Но моля, наричайте ме Рафаел, след като сега вече сме едно семейство. — Той изрече това, сякаш самата мисъл за това го отвращаваше.

— Да, да, предполагам, че сме такова — каза тя, а ръцете й нервно се вкопчваха в краищата на полата й. Не бе сигурна защо, но бе убедена, че щом той бе приятел на Ейдън, те не могат да бъдат нищо друго, освен врагове.

— Очарован съм. Но тъй като сме вече едно семейство, бих желал да разбера защо, когато погледнете Ейдън, в очите ви се появява злоба, а в сърцето ви — омраза. — Той я погледна с равния си поглед.

— Аз… аз не мога да говоря за това — каза тя, като отчаяно желаеше да избяга. — Ейдън трябва да ви каже, ако иска.

— Какво той има да ми казва, което вече не ми е казал? Пред мен той изля чувствата си по отношение на сватбата.

— В този случай мога само да предполагам, че ви е казал, че съм го заставила да се ожени за мен. Уверявам ви, нямам нищо общо с това. — Серафина отмести поглед от неговия. В устата си усети още по-горчивия вкус на раздразнението.

— Нима? — спокойно попита той. — Известно е, че жените използват всички средства, с които разполагат, за да се издигнат в обществото. Така че може би бихте искали да се възползвате от възможността и да обясните.

— Няма нищо за обяснявано — нещастно отвърна Серафина, като знаеше, че не можеше да обясни нищо, даже и на самата себе си.

— Не? Тогава, ако не желаете да ми кажете за мотивите си по отношение на женитбата ви с Ейдън, може би ще ми обясните вашето поведение на сватбената гощавка. Защо беше това изключително язвителното порицание, което направихте за намеренията на Ейдън пред съпругата на викария. Нима се опитвате да го направите на глупак сега, след като сте приели титлата му?

Серафина яростно разтърси глава.

— Не ме интересува титлата му. Тя не значи нищо за мен, точно както Ейдън не значи нищо за мен. О, защо не ме оставите на мира? — напълно отчаяна изрече тя.

— Не и докато не получа някои отговори от вас. Виждате ли, много съм загрижен за Ейдън и няма да позволя някаква лъжлива малка нахалница да го клевети, не и когато той не заслужава вашето презрение.

— Това ли ви каза: че съм лъжлива малка нахалница? — Сълзи на яд се появиха в очите й. — Предполагам, не бива да съм изненадана. Навярно е казал това на половината свят.

— А аз се чудя какво сте казали вие на другата половина, милейди? Така да ви наричам сега, нали? „Милейди“? Колко умно от ваша страна да получите ранг и привилегии за сметка на душата на Ейдън.

— Той няма душа! — изкрещя тя. — Той е студен и безчувствен, и… и е един мерзавец!

— Благодаря ви. Това достатъчно добре отговаря на въпросите ми — каза Рафаел, като скръсти ръце на гърдите си. — В този случай проличава ясно защо сте се омъжили за Ейдън. Очарователна картинка, не намирате ли?

— Вие си мислите… вие наистина си мислите, че всичко това съм планирала аз, че съм искала да подведа Ейдън с тази женитба? — разгневено изрече тя. — О, вие сте същият като него!

— Тъй като Ейдън е най-честният човек, когото познавам, чудя се да приема ли това за комплимент?

— Честен ли? — погледна го Серафина. — Това е интересно определение за вашия приятел. Започвам да си мисля, че за всички мъже с ранг и привилегии е присъщо надменното и арогантно поведение. С изключение на баща ми — лоялно добави тя. — Поне той беше мил, внимателен и честен. И ако само знаеше за какъв мъж се е съгласил да ме омъжи, мога да ви уверя, че незабавно щеше да оттегли своето предложение. Никога нямаше да ме повери на Ейдън, не и когато знаеше, че си нямам нищо и никого на света, освен моята леля Елспет.

— О, така ли? — каза Рафаел, а в погледа му се четеше безграничен цинизъм.

— Да, и ако си мислите, че знаете нещата по-добре, дълбоко грешите. Баща ми се грижеше за моето благосъстояние, което е далеч повече, отколкото мога да кажа за Ейдън. Мисли си, че му нося богатство. Ха! — каза тя, като съвършено наподоби интонацията на леля си.

Рафаел се съсредоточи в нея напрегнато.

— Или вие, или аз сме си загубили напълно ума. Или вие лъжете. Третата възможност е най-вероятна, защото зная, че разумът ми е непокътнат, а вие изглеждате твърде умна, за да не сте с всичкия си.

Серафина отскочи възмутена.

— Аз никога не лъжа! — каза тя. — Това би било в противоречие с най-основните принципи на Бога и Богинята.

— О, със сигурност е това тогава — отвърна Рафаел, като прокара едната си ръка през лицето. — Вие сте луда.

— Със сигурност не съм — отвърна Серафина, като осъзна, че бе разкрила твърде много за своите убеждения, но отказа да се върне назад. — Какво ви кара да мислите, че имате право?

За нейна най-голяма изненада Рафаел избухна в смях.

— О, аз съм просто богобоязлив англичанин, който случайно вярва в каноните на църквата, това е всичко.

— Няма нищо погрешно в църквата — каза Серафина с ръце, опрени на хълбоците си. — Пея в хора всяка неделя и, както виждате, не съм пропаднала. Няма нищо погрешно в това да почиташ древните обичаи, които, смея да ви кажа, са създадени много преди появата на християнството.

— И така, вие сте една малка езичница, така ли е? — попита Рейф, като я погледна силно развълнуван. — Предполагам, не бива да се изненадвам, щом толкова дълго време сте живели в Уелс с тази ваша странна леля.

— Леля ми е една напълно благоприлична жена, с добро потекло, а нейните религиозни практики не ви засягат. Също така много грубо от ваша страна е да я наричате странна. Тя е просто ексцентрична.

— Моля за вашето извинение — отвърна Рейф с още по-широка усмивка. — Сега мога да си обясня причината, поради която се инатяхте пред олтара. Може би, защото пред вас нямаше високопоставен жрец да ви венчае? Нищо чудно, че гледахте на епископа с такова голямо неудоволствие.

— Не гледах към епископа с неудоволствие — каза в своя защита Серафина. — Сигурна съм, че той е един чудесен епископ и не беше негова вината, че не исках да се омъжа за Ейдън.

Рафаел се втренчи в нея.

— Сега твърдите, че не сте искали да се омъжите за Ейдън?

— Не, не исках — твърдо отвърна тя. — Мислех, че искам, докато не го видях, но промених решението си.

Рафаел леко почука по носа си с пръст.

— Тогава, тъй като аз съм един объркан, нищо неразбиращ глупак, бихте ли ми казали защо променихте решението си, когато го видяхте? Външният му вид ли ви отблъсна?

— Не ставайте глупак. Всеки може да види, че Ейдън е много красив мъж. Но той не ме обича — завърши Серафина с равен глас.

— Смея да твърдя, че не ви обича. Както и аз, Ейдън случайно е със здрав разум.

— Какво означава това? — възмутено попита тя. — Мислите си, че не съм достойна за любовта на Ейдън, така ли?

Рафаел я погледна твърдо.

— Нямам и най-малка представа — каза той. — С вашето държание тази сутрин по-скоро бих казал, че не сте достойна за него. Но, признавам си, сега съм объркан. Мисля, че трябва да се въздържа от коментар, докато не разбера по-добре тази твърде особена ситуация.

— Добре, това е спорен въпрос, защото Ейдън даже не вярва в любовта.

— Не вярва ли? — попита Рафаел с единия край на устната си, извит нагоре. — И какво ви кара да мислите така?

— Той самият ми го каза, без да се колебае, в момента, когато ми обясни какво точно мисли за тази женитба — каза тя, предизвикана да захвърли предпазливостта настрана. — Това не беше едно чудесно описание, уверявам ви. Сигурна съм, че вече разбирате защо съм толкова разочарована от него.

За първи път Рафаел загуби самообладание.

— Боже Господи… — бавно изрече той. — Вие наистина сте една малка езичница, нали така? — Той я изгледа от горе до долу с остър, преценяващ поглед, сякаш я виждаше за първи път.

Серафина се изчерви от смущение. Тя сгъна ръце около кръста си, сякаш това можеше да я защити от впития му в нея поглед.

— Не съм езичница — защити се тя. — Само ви казах…

— Не е това, което мислите, че имам предвид — каза той, като прекара ръка през косата си. — Серафина… Мога ли да ви наричам Серафина? — попита той.

Тя кимна, като се чудеше на внезапната промяна в тона и израза му. Той изглеждаше почти, почти приятен, но тя не бе готова да снижи защитата си и за момент.

— Кажете ми нещо — каза той с поглед, вперен право в нея. — Днес в параклиса не бе първият път, когато виждате Ейдън, нали?

— Не разбирам какво искате да кажете — каза тя, а сърцето й панически се разтуптя от страх, че по някакъв начин той може би бе разбрал истината.

— Мисля, че ме разбирате, и тъй като казахте, че никога не лъжете, предполагам, че ще бъдете откровена с мен. Вие не водихте този особен разговор пред олтара, нали?

— Пред олтара му казах, че не трябва да се жени за мен. А той каза, че трябва.

Лицето на Рафаел просветна с внезапна искра на силно вълнение.

— Някак си не съм изненадан. Но аз говоря за другия разговор, който сте провели с Ейдън вчера следобед в гората Рокингам.

Серафина пребледня.

— Той ли ви каза за това? — прошепна тя ужасена.

— Наистина той — отвърна Рафаел, а в очите му се четеше веселие. — Той ми разказа всичко за разговора ви и аз мисля, че най-накрая разбирам какво се случи днес.

— Ако ви е разказал всичко — започна Серафина разгорещено, — тогава сте длъжен да разберете защо промених решението си, когато видях за кого ще трябва да се омъжа. Вашият приятел е безпринципен мерзавец.

Рафаел отметна главата си назад и се задави от смях.

— О, не зная. Ейдън си е направил своята малка авантюра, но мисля, че вие прекалявате, като го описвате с толкова остри думи.

— Тогава версията за случилото се, която ви е представил, трябва да е била силно изопачена в негова полза — каза тя. — Уверявам ви, той не се държа като истински господин.

— Ами… може би не изцяло, но вие как така спяхте сама в гората? Озадачен съм от това, особено след като сте били толкова близо до Таунсенд.

— Излязох на разходка. Заспах дълбоко. Мислех, че съм в пълна безопасност — изрече тя. — Никога не бе ми се случвало мъж да дойде при мен и да се опита да ме съблазни, особено след като знаеше, че щях да се омъжвам за другиго, а и той също. Ето защо преживях ужасен шок сутринта.

— Даже и ако си мислех в продължение на хиляди години, никога не би ми хрумнало такова невероятно обяснение. И на кого въобще би му хрумнало? Нищо чудно, че Ейдън изглеждаше толкова изумен в параклиса, бедничкият. Последната личност, която той очакваше да види, бе неговото селско момиче.

Дълбоко засегната, Серафина се изпъчи с цялото достойнство, което можеше да събере.

— Съжалявам, ако приятелят ви мисли, че аз ставам само за ваксане на обувките му — каза тя с желанието да плесне Рафаел по красивото му и аристократично лице. — Но ви уверявам, неговото мнение въобще не ме засяга, нито пък вашето. Приятен ден, ваше дучество.

— Ваша светлост — каза той с широка усмивка.

— О, мога и да съм графиня сега — презрително изрече Серафина, — но няма нужда да се обръщате към мен с титли.

Тя се обърна и избяга, а звукът от неговия смях отекваше зад нея.