Катрин Кингсли
Любовен порив (10)

Глава девета

— Тинкърби! — възкликна с голямо облекчение Серафина. Тя бе развълнувана да види познат човек, който внезапно изникна от нищото. Бързо изтри очите си, така че той да не можеше да види, че бе плакала. — Какво правите тук?

— Не зная къде другаде трябва да бъда, милейди — усмихна се широко той. — Знаете, че не съм свикнал да седя без работа. А тук няма достатъчно прислуга, за да се грижи както трябва за тази голяма къща.

Той постави гравирания поднос с агнешко върху бюфета и премести супените купи, като леко промърмори, когато се наклони към нея.

— И така, казах на господин Плъм, че съм ви сервирал през целия си живот и няма да спра да върша това сега, особено когато се нуждаете от приятел около вас в новия ви дом. Самият аз навлякох ливреята и грабнах подноса направо от ръцете му, така направих.

— Добре, много се радвам, че ви виждам отново — каза тя, като го оглеждаше в костюма му. Зелено-сребристата униформа на лакеите в Таунсенд стоеше смешно върху прегърбеното му, старо тяло, краката му в дълги чорапи изглеждаха още по-криви, а оплешивяващата му глава бе цялата напудрена.

Тя тъкмо щеше официално да представи Тинкърби, когато Ейдън сам го стори.

— Признавам си, че съм доволен най-накрая да имам възможността да се срещна с вас, Тинкърби — каза Ейдън, като стана от мястото си. За голяма изненада на Серафина той сърдечно разтърси ръката на Тинкърби.

— Мога да кажа същото на вас, ваша светлост. Мислех си, че никога няма да изпратите хора за Серафина — нейна светлост, каквато е сега, и каквато беше крайно време да стане.

— Имахме малко недоразумение — меко каза Ейдън, като отново седна на мястото си. — Но сега, след като нещата са уредени, очаквам, че всичко ще тръгне по мед и масло, както и трябваше да бъде.

— Драго ми е да чуя това, милорд — отвърна Тинкърби, като стрелна със задоволство Серафина. — Не искаме повече нищо да се обърква, особено не в тази щастлива нощ. За момент си помислих, че въобще нямаше да имате булка от начина, по който тя се държеше тази сутрин. Едва не получих сърцебиене, наистина. — Той погледна към Серафина, сякаш тя бе непослушно дете.

— О, не бях толкова обезпокоен — отвърна Ейдън. — Може би видът на лицето ми я шокира. Серафина ми каза, че очаквала някой по ъъъ, по-хрисим на вид.

Тинкърби избухна в гръмогласен смях.

— Няма нищо хрисимо у вас, милорд, това е сигурно. Хванахте я направо за ръката, наистина така направихте, както и трябваше да стане.

Ако можеше да го достигне, Серафина щеше здравата да изрита своя скъп приятел. Вместо това тя погледна към агнешкото с очакване, като се надяваше Тинкърби да си спомни за задълженията си и да спре със своите необмислени забележки.

За нейно голямо облекчение, той се извърна към бюфета и напълни две чинии, после ги постави пред Ейдън и самата нея. Тя въздъхна от облекчение, че поне този път няма да се наложи да се обслужва сама. И без това, достатъчно се изложи със супата, но наистина не можеше да разбере как очакваха от нея седнала да успее със сервирането на супата.

Тинкърби отново напълни чашата на Ейдън и приближи гарафата до ръката му.

— Готово, милорд. Сега ще ви оставя на спокойствие. Наслаждавайте се на вечерята си и ако се нуждаете от още нещо, просто позвънете.

— Всъщност — каза Ейдън, като погледна Тинкърби с израз, който Серафина за нищо на света не можа да разчете, — има още нещо. Нуждая се от камериер, а съпругата ми ме осведоми, че вие сте заемали всякакви длъжности. Тъй като очевидно възнамерявате да останете в Таунсенд, чудех се дали не бихте се заели с тази работа?

Серафина погледна Ейдън, като се опитваше да открие шегата в предложението му.

— Аз — камериер? — след момент се обади Тинкърби. — Никога не съм бил камериер, въпреки че навярно ще мога бързо да се науча. Но убеден ли сте, че не искате да си наемете някой с по-голям опит?

— Мисля, че някой с по-голям опит ще се разочарова от мен — отвърна Ейдън. — Не съм свикнал да сменям дрехите си повече от един или два пъти на ден и не общувам много. Човекът, от когото наистина се нуждая, е някой, който може да ме бръсне гладко и да се грижи за моите принадлежности.

— О, мога много добре да бръсна — промърмори Тинкърби. — Все пак, аз сам се бръсна всеки ден в продължение на петдесет години. Обаче може би в началото ще трябва да се примирите с едно или две порязвания.

— Няма страшно — равнодушно отвърна Ейдън. — Добре. Защо не започнете още тази вечер? Нека някой друг ви смени тук, а вие се качете в спалнята ми. Там ще намерите всичко, от което се нуждаете.

— Ще желаете ли да ви приготвя нощните принадлежности, милорд? — любезно попита Тинкърби, а Серафина едва преглътна.

— Само моята пижама. Ще я намерите в дрешника до спалнята ми.

— Много добре — каза Тинкърби. — Ще предам вашите заповеди на господин Плъм и веднага ще се заема с възложената ми задача.

— Благодаря. — Ейдън отново се зае с храната пред себе си.

Напълно объркана, Серафина го погледна за момент. Ейдън изглеждаше, сякаш не бе извършил нищо необичайно, сякаш всеки ден в седмицата имаше навика да наема за свои камериери остарели мъже без опит. Радваше се за Тинкърби, защото положението му на камериер щеше значително да облекчи задълженията му. Но тя знаеше много добре, че някой опитен човек щеше да се грижи по-добре за Ейдън.

Той вдигна очи и срещна смаяния й поглед.

— Защо се взирате в мен? — попита той. — Пречи ли ви това, че наемам Тинкърби на тази длъжност?

— Не… — отвърна Серафина, като извърна поглед от неговия. — Всъщност съм ви благодарна. Но защо го направихте, Ейдън? Какво ви прихвана?

Той сви рамене.

— Както казах, имам нужда от камериер. Оставих моя в Барбадос, а съм за окайване, ако трябва сам да си търся камериер.

— Но защо Тинкърби? Много го обичам, но вие трябва да знаете, че той не е подходящ за тази работа.

— Откъде знаете? — попита той с присмех в очите. — Вие никога не сте имали камериер.

— Не — отвърна остро тя, — нито пък съм имала камериерка. Но не в това е работата. Добре си спомням, когато живеех с баща ми, че Тинкърби не е обикновеният камериер за един истински господин.

— Но, любима моя, вие продължавате да ми казвате, че аз не съм истински господин — изтъкна разумно той, а сините му очи искряха. — От това не следва ли, че не се нуждая от господин, който да се грижи за мен?

— О, вие сте невъзможен — каза тя. — Много добре знаете какво точно искам да кажа. — Тя вдигна чашата си и отпи, като все още се чудеше какво бе намислил Ейдън.

— Да, наистина ви разбирам. Задоволете се с това, че харесвам Тинкърби. Той внася една освежаваща промяна сред обикновените надути прислужници, които се наемат като камериери. Сигурен съм, че двамата ще си паснем много добре, особено след като в процеса си на самообучение той престане да ме порязва.

Серафина не можа да сдържи усмивката си. Идеята Тинкърби да докосне с бръснач влудяващо красивото лице на Ейдън й се стори изключително привлекателна. И сега можеше да си представи Ейдън с малки, окървавени листчета хартия върху гладките бузи.

— Смел сте, милорд — призна тя. — Надявам се да не съжалявате за вашето решение.

— Ще ви кажа нещо. — Той вдигна глава и я погледна право в очите. — Сериозно, Серафина, помислих, че ще сте доволна. Очевидно Тинкърби е много близък с вас, щом като ви придружи до олтара — каза той, като покри устата си със салфетка, за да прикрие усмивката си. — И, честно казано, мисля, че ще изглежда по-добре в собствените си дрехи. Не съм сигурен, че ще успея да задържа сериозния израз върху лицето си, като го гледам всеки ден, облечен като клоун в цирка.

Серафина избухна в смях.

— Същото ми хрумна и на мен. Бедният Тинкърби. Наистина изглежда малко глупаво. — Усмивката й изчезна, когато една тревожна мисъл мина през главата й. — Вие наистина ли го наехте, за да ме зарадвате?

— Да — отвърна кратко той. — Затова. Помислих си, че ще сте по-щастлива, когато знаете, че за него са се погрижили. Наистина не съм много претенциозен и по този начин Тинкърби ще има малко работа в кухнята. Той е твърде стар, за да се справя с цялата йерархия на домакинството. И на всичко отгоре, заслужава награда, че от толкова време предано се грижи за вас.

Серафина почти… почти откри, че харесва Ейдън.

— Благодаря — промълви тя. Не й беше лесно да благодари на Ейдън, за каквото и да е. Но пожела да му поблагодари заради Тинкърби.

— Удоволствието е мое — с лекота отвърна той, като посегна към гарафата.

Серафина го изгледа, докато я вдигаше. Светлината от свещта проблесна по силния му профил. Очите му бяха сведени, съсредоточени върху това, което вършеше. Погледът й падна върху добре оформената му ръка. Пръстите му бяха дълги и тънки, дланта му обгърна кристалната гарафа, докато отново пълнеше чашата й. Тя едва си спомни, че бе изпила първата чаша.

Никога преди не беше пила вино, което може би обясняваше учестените удари на сърцето й и липсата на въздух в гърлото й. Чувстваше се замаяна, сякаш съзнанието й я напускаше.

Той върна гарафата обратно върху масата и отново се зае с ножа и вилицата. Хипнотизирани, очите на Серафина последваха движението на ръката му, когато той вдигна вилицата с агнешко. Гледаха го, когато вдигна чашата си към своите пълни, чувствени устни и отпи. Погледът й се плъзна по слабите му бузи с едва наболи косъмчета по тях. Изглеждаше още по-сериозен под острия ъгъл на светлината, играеща по бузите му.

Серафина бързо въздъхна и се насили да погледне към собствената си чиния. Но тя нямаше повече апетит. Ръцете й се спуснаха към скута, взеха салфетката оттам и я смачкаха силно, докато се опитваше да успокои бесните удари на сърцето си.

Ейдън вдигна поглед и очите им се срещнаха. Неволно в съзнанието й изплуваха образи, образи от друго време и място, когато мъжът, когото тя обичаше, бе вдигнал чашата си точно по този начин. Когато ръката му, също толкова изящна, се бе протегнала да хване нейната ръка и я бе докоснала по пръстите.

Само че тогава чашата бе от злато. И лицето, което й се усмихваше, бе различно. Очите му бяха тъмни и ясни. Но те имаха същото изражение, както Ейдън сега, един прочувствен израз на обещание.

Осъзна, че Ейдън държи ръката й в своята, че я докосва по пръстите по същия начин.

Някаква горещина я обля, като изпълни тялото й с жар, която я разтапяше. Тя се почувства замаяна, изгубила ориентир. Разтри лицето си с ръка, като се опитваше да се върне в настоящето, да успокои познатия й, дълго жадуван глас, който тя чу вътре в себе си.

— Сара? Сара, какво ви е, любов моя?

Тя силно разтърси глава, като си мислеше, че губи разсъдък. Това беше гласът на Ейдън. Просто гласът на Ейдън, който достигаше до нея отдалече.

— Серафина? — повтори той. Думите му прозвучаха в ушите й. — Какво ви е, любима?

Тя успя да различи чертите му. Лицето му изплува пред очите й, златисто русата му коса се превърна в черна, а кестенявите му очи — в сапфиреносини.

— Няма ми нищо — успя да промълви тя. — Просто твърде много пих.

— Вие изпихте само една чаша, но виното винаги ви е замайвало — усмихна се той.

Серафина изправи глава.

— Какво? — стресната, попита тя. Откъде той можеше да знае това, помисли си тя, наистина обезпокоена. Вече бе попаднала в мъглата, която заплашваше да я погълне.

— Казах, че никога не сте можели да пиете много… — Той силно разтърси глава, след това потри лицето си с ръка, сякаш той бе също така объркан, както самата тя. — Това, което исках да кажа, е, че досега сте водили затворен живот. Очевидно не сте привикнала към никакъв алкохол.

Тя кимна замаяно, като се опитваше да разбере думите му.

— Мисля, че сте прав.

— Зная, че съм прав — каза той, като стана на крака. — Изглеждате бледа. Искате ли да ви занеса до леглото?

Тя кимна утвърдително, като притисна главата си с юмрук.

— Аз… аз съжалявам. Зная, че е глупаво от моя страна. Чувствам се ужасно замаяна.

Той й помогна да стане и без да иска разрешение от нея, я вдигна на ръце, изнесе я от трапезарията, мина през хола и се качи нагоре по стълбите. Серафина отпусна главата си върху рамото му, ръцете й бързо обвиха врата му, докато нейната замаяност още повече се засилваше.

Тя чу отново гласа му, когато той я положи на леглото. За момент се възпротиви, несигурна нито къде се намираше, нито даже коя бе тя.

— Спокойно — промърмори той. — Аз ще бдя над вас. Няма от какво да се страхувате.

Няма от какво да се страхувате. Тя знаеше, че бе чувала тези думи някъде, някъде, когато е била в безопасност, защитена, обичана истински.

Времето ще се върне назад и ще донесе ерата на златото…

Той се отстрани и тя притисна буза до възглавницата. Пред очите й се разстла мъгла, която я зовеше към олтара. Най-накрая спря да се съпротивлява и се отдаде на спокойствието от капитулацията, на Адам, който се издигаше като сянка в обгръщащата я мъгла. Толкова дълго време беше чакала. Любовта и копнежът, бликнали в нея, я доближаваха все повече и повече към него. Повече нямаше Ейдън, съществуваше само Адам, Адам, който също я чакаше.

Времето ще се върне назад и ще донесе ерата на златото…

Тя чу звука от затваряща се врата, едно приглушено хлопване. И тогава ръцете на Адам леко я обърнаха. Това бяха умели, познати ръце, които плъзнаха роклята й през главата и също така лесно я освободиха от долната й риза. Тя си помисли, че може би беше болна, защото той я докосваше така нежно, сякаш беше дете. Плътният му глас й нашепваше успокоителни думи, които тя не можеше да разбере.

Нещо друго премина през главата й, нещо памучно. Бедрата й се издигнаха естествено, докато материята се опъваше покрай тях. Хладните завивки се отместиха, тялото й бе вдигнато от нечии силни ръце, които го поставиха между прохладните дипли.

И няма от какво да се страхувате.

След това последва тишина, нарушавана само от стъпките на Адам из стаята. Няколко минути по-късно, нечие тежко тяло се настани до нейното, обвиха я нечии ръце, които я държаха близо, закриляха я.

Тя въздъхна от задоволство. У дома. Най-накрая си беше у дома.

— Благодаря, Адам — промърмори тя, като се унасяше вече в блажен сън. В съзнанието й изплуваха образи.

Времето ще се върне назад и ще донесе ерата на златото…

 

 

Тя седеше в голяма зала с дълга маса по средата, която се простираше от едната страна на подиума до другата. Пред нея, докъдето стигаше погледът, залата бе изпълнена с пъстро облечени хора. Във весела, щастлива врява се разнасяха звуците на празненството.

— Така доволна ли се чувствате, както изглежда е вашият народ, любов моя? Струва ми се, че цяла Кирения се е събрала на нашето сватбено пиршество.

Тя отмести поглед от пира към Адам, който вдигна в тост златната си чаша към нея.

— Много съм доволна за вас, милорд — каза тя с препълнено от любов сърце. — Не всеки ден се жени принц, а вашият народ наистина ви почита.

— Както и почита булката ми. Погледнете лицата на родителите ми, Сара. Знайте, че те и двамата ви се радват много, макар и не толкова, колкото аз.

Тя погледна към края на подиума, където бащата на Адам седеше до неговата майка. И двамата се усмихваха, въпреки че кралицата не изглеждаше толкова доволна, колкото се искаше на Адам.

Клио от Къриъм беше кралица, която се отнасяше сериозно към аристократичния си произход. От началото тя се бе възпротивила на желанието на Адам да се ожени за Серафина, която, въпреки че беше с благородно потекло, не беше от царски род. Даже не беше от острова, а от Антиох на Континента. Но най-накрая се постигна споразумение, като значителното богатство на Сара накрая склони Клио, която също така възнамеряваше да препълни ковчежетата на Кирения.

Сара имаше неспокойното чувство, че трябваше да внимава в отношенията си с Клио. Кралят, напротив, харесваше много. Той бе винаги мил към нея, но лесно се ръководеше от амбициозната си съпруга. Сара имаше неприятното чувство, че погледът на Клио падаше твърде често върху красивия Майкъл Ейнджелис, който бе капитан в армията и най-добрият приятел на Адам.

Майкъл седеше по продължение на масата, като се смееше и разказваше ужасни истории. Острият му ум се отразяваше в пламтящия му поглед. Сара имаше впечатлението, че забелязваше всичко, но тя не можеше да се отърве от чувството, че той бе разсеян към честите погледи на кралицата.

„Тук се крие някаква опасност“ — помисли си тя. След това пожела да можеше да се отърве от тази мисъл, когато ледена тръпка на мрачно предчувствие премина през нея. Сара винаги бе имала развито шесто чувство, което рядко грешеше, и не й харесваше посоката, към която сочеше сега.

Епископът Марголис, който седеше от дясната й страна, се обърна към нея.

— Какво ви тревожи, Сара? През лицето ви премина сянка. Това е странно за един толкова щастлив ден.

Тя поклати глава.

— Нищо ми няма, отче. Просто си помислих за нещо. Но кажете ми: от колко време капитан Ейнджелис е тук след неговата битка?

— О, само от месец, мисля. Последното нападение на арабите бе отблъснато по един великолепен начин. Не вярвам, че отново ще имаме неприятности от тази посока. Страх ви е от едно ново нападение, така ли е, детето ми? Зная, че родният ви град е под постоянния натиск на Селджук Мъслимс. — Той поглади замислено брадата си.

— Не. Не ме е страх — искрено отвърна тя. — Адам мисли, че благодарение усилията на императора, сега постоянните набези на арабите са прекратени. — Тя се усмихна. — Адам е доволен, защото мирът е благоприятен за сделките му.

— Това спомага да се построят още повече кораби и да се търгува много повече стоки. А защо не? Западът има също толкова голяма нужда от нашите стоки, както и ние от техните. И въпреки проблемите, търгуването с Изтока също така се засилва. За Кирения това означава повече пари, на които всички ще се радваме.

Адам се наведе към тях, след като бе доловил края на разговора им.

— Наистина, битката ни нанесе големи финансови загуби. Но няма да мине дълго време и всичко ще се нормализира. Ще си възстановим загубите. Благодаря на Бога, че местоположението на този град е неудобно за нападение — вижте какво трябваше да преживее Фамагуста, която бе пряка цел на южната граница.

Епископът кимна в съгласие.

— Да, но в мирно време Фамагуста има значителни предимства пред вас. Кажете ми, Адам. Споделяте ли възгледите на вашите родители? — попита той, като понижи глас.

— О, може би имате предвид възмущението на майка ми от убийствените пристанищни такси, с които кралят облага всеки кораб, който идва и си отива? — Адам се ухили. — Ако притежавах главното пристанище на острова, навярно щях да направя същото. Във всеки случай нищо не може да се направи.

— Доволен съм, че казвате това — отвърна тихо епископът и сключи пръсти.

— Какво друго бих могъл да кажа? — сви рамене той. — Фамагуста ни е впримчила и ще бъде глупаво от наша страна, ако се противопоставим на политиката им. Един протест ще доведе само до още по-голямо увеличение на тарифите. Научихме този урок преди двадесет години и не възнамерявам да научавам още един такъв урок, без значение за какво…

Сара забеляза лекия предупредителен поглед, който Майкъл хвърли на Адам. Адам незабавно прекрати отговора си. Обзе я тревога. Нещо я накара да почувства, че наближаваше опасност. Но всичко се изпари, когато Адам взе ръката й и нежно стисна пръстите й.

— Простете ми, любима. Сега не е време за политика — меко каза той. — Пийте с мен за нашето бъдеще, защото това е началото на нашия съвместен живот, който ще бъде изпълнен с радост от този ден нататък. Кълна ви се, че така ще бъде, даже и след като цели три години чакахме, за да се сбъдне този момент.

Тя се засмя.

— Ако погълна още една глътка вино, ще падна от стола. Всички тези тостове са достатъчни, за да замаят главата ми.

— Вярно е. Откакто ви познавам, никога не сте издържала на вино. Но ако припаднете, толкова по-скоро ще мога да ви отнеса до брачното ни легло.

— Тогава цялата ще бъда ваша — усмихна се тя. — О, Адам, това е най-щастливият ден в живота ми.

— И, надявам се, ще бъде също така най-щастливата ви нощ. — Той я погледна дяволито. Той обгърна лицето й с ръце и й подари една продължителна целувка, която я накара да потрепери този път от наслада. — Но вие сама ще кажете на сутринта.

 

 

— Милейди? Милейди, събудете се. Почти минава десет.

Серафина тъкмо щеше да отвърне раздразнено да не й пречат, за да продължи разговора си с Адам, но отново чу гласа, който я разсъни. Образът пред очите й потрепери и най-накрая, за нейно най-голямо разочарование, напълно изчезна.

Това бе най-хубавият и най-продължителният сън, който досега бе сънувала. Най-много й се искаше да се върне при Адам, даже след като вече знаеше, че той е само една мечта.

И все пак, не можеше да не изпитва ужасно чувство на тъга, че трябваше да се откаже от него, да се раздели с прекрасната Мечта, която толкова дълго време я бе поддържала. Може би фантазиите бяха точно това, но те бяха много по-привлекателни от действителността. Вече усещаше острата липса от Адам. Знаеше, че той бе загубен за нея, бе се върнал на онова въображаемо място, където той и тя бяха живели толкова щастливо. И се бяха обичали толкова много.

Серафина неохотно отвори очи и премигна срещу ярката светлина, когато пердетата се дръпнаха и пропуснаха поток от слънчева светлина. Тя седна в леглото, объркана. Не бе сигурна къде се намираше, но със сигурност знаеше, че бе отново в реалния свят, и това не й хареса.

Обзе я паника, когато започна да си спомня. Тя бе омъжена за ужасния Ейдън и той бе напълно различен от Адам. И за жалост, Ейдън не можеше да пробуди в нея същите чувства, както Адам.

Тя се огледа наоколо, което само усили паниката й. Беше в леглото на Ейдън и даже не знаеше как се бе озовала в него. Но поне Ейдън не беше тук. Само Джени се движеше из стаята.

— О, Джени! — бързо каза тя. — Какво се е случило?

— Бяхте в страната на сънищата, навярно на едно прекрасно място, ако се съди по усмивката, която бе изписана на лицето ви. Помислих си, че никога няма да се събудите. Виках ви и ви разтърсвах отново и отново, а вие само се обръщахте. — Тя се ухили. — Навярно сте прекарали една дълга нощ.

Серафина разтри очи с желанието да можеше да си припомни поне едно нещо от изминалата нощ. За минута бе разговаряла с Ейдън за… за Тинкърби. Точно така. И в следващия момент се намираше тук със слънчевата светлина, която нахлуваше в стаята. Погледна към другата страна на леглото.

Възглавниците бяха вдлъбнати, а чаршафите — измачкани и отметнати настрана. Кръвта й се вледени.

Нима най-накрая се бе случило? Нима Ейдън й бе сторил онова ужасно нещо, докато тя е спала, без дори да го усети? Или нима пред очите й бе спусната завеса, така че да не си спомни?

Бързо огледа тялото си. Беше облечена в нощница. Това беше добър знак, въпреки че не можеше да си спомни как бе успяла да се намъкне в нея. Не почувства никъде по себе си нито болка, нито натъртено или възпалено място. Тя изчака, докато Джени се извърна, за да налее топла вода във ваната. Тогава отдръпна завивките от себе си. Не видя никакви реки от кръв.

Серафина въздъхна от облекчение. Така, значи бе удържал думата си. Но тогава защо не можеше да си спомни нищо?

На вратата се почука и Джени, като се досещаше кой беше, я отвори. След това изчезна. Серафина се втрещи, когато Ейдън влезе в стаята с поднос в ръка. Тя бързо придърпа завивките чак до брадичката си, сякаш така можеше да се защити от него.

— Добро утро — каза той. — Спахте ли добре? — Той се приближи до леглото и постави подноса, след това седна до него. — Реших тази сутрин да ви донеса закуската тук, горе, защото вече е твърде късно, а аз скоро трябва да замина за Лондон. Чай?

Тя кимна с език, стиснат зад зъбите. Искаше й се той да изчезне.

— Мляко? Захар?

Тя поклати глава.

— Нима сте си глътнала езика, или толкова много ви боли главата, че не можете да говорите? — попита той с ирония, като й подаде чаша и наля една за себе си. — Щях да ви поръчам шоколад, но не зная дали обичате.

— Чай е много добре — отвърна тя, като отпиваше от горещата течност.

Той се облегна назад и я погледна продължително с преценяващ поглед.

— И така, Титания. Мисля, че най-добре ще е да привикнете да пиете само роса. Как е главата ви? Боли ли ви?

— Защо трябва да ме боли главата? — подозрително попита тя, като си помисли, че това бе последното нещо, което можеше да очаква.

— Само защото, скъпа ми, невинна съпруго, това е, което чувстват хората, които са препили. Миналата нощ летяхте високо в облаците. Не си ли спомняте?

Серафина се втренчи в него.

— Нима твърдите, че съм се напила? — попита тя, ужасена, че може би наистина бе направила това. — Аз… аз не си спомням. О, Ейдън, не си спомням нищо!

Той вдигна вежди.

— Нищо ли? Съвсем нищо ли не си спомняте? Нима искате да кажете, че неповторимите ми способности са отишли на вятъра?

— О… о, не! — простена тя, като едва не изпусна чашата в скута си. — Вие, порочен и злобен човек! Вие се възползвахте от моята замаяност, нали? О, знаех си. — Тя сведе глава. Цялата бе объркана и смаяна.

Ейдън се разсмя.

— Вие наистина не си спомняте, нали? Всъщност, говорех само за това, че ви вдигнах на ръце и ви занесох до леглото.

— Вие… вие ли го направихте? О, и тогава Джени трябва да ме е разсъблякла — изрече тя с безкрайно облекчение, че загадката се разплиташе.

— Не, всъщност аз направих това. Вие бяхте в такова състояние, че прислугата не трябваше да ви види. Според мен, когато ме видяха да ви нося на ръце нагоре по стълбите с глава, отпусната на рамото ми, те са си помислили, че започва първата ни брачна нощ. Не виждах причина да ги разочаровам. И така, аз самият се наех да ви разсъблека.

На Серафина й се прииска да умре от отчаяние.

— О, не… — каза тя, като скри с ръка устата си. — О, колко ужасно!

— Не мисля така — лукаво отвърна той. — Всъщност много ми хареса. Мисля, че всичко се нареди много добре, макар и напълно случайно. Сега всеки ще си помисли, че женитбата е заела подобаващото й се място. Тази новина за миг ще долети до отделенията на прислугата и после нагоре по стълбите, където най-вече се налага да бъде чута.

— Да… да, мога да разбера това — изрече Серафина, все още разстроена не само от своето собствено поведение, но и от това, че той я бе видял без дрехи, въпреки че това беше изцяло по нейна вина. — Ейдън, кълна ви се, че нямам навика да се напивам до козирката, наистина. Никога досега не съм пила вино, освен една глътка по време на моето причастие.

— Така и подозирах — каза той, явно развълнуван. — Не се безпокойте. Мога да си представя, че вие просто пиете твърде много, твърде бързо и най-вече на празен стомах.

— Аз… аз трябва да съм била много изнервена. Не помня да съм изпила повече от една чаша. — Тя събра смелост да го погледне. — Нима изглеждах като пълна глупачка?

— Нищо подобно. Всъщност вие изпихте само една чаша. Просто съвсем неочаквано, за миг припаднахте. И никак не изглеждахте като пълна глупачка, освен че ме зовяхте с грешно име. — Очите му искряха от вълнение. — Ако бях ревнив мъж, щях да се обидя, но отдавам това на грешка на езика.

Серафина сложи ръка на устата си.

— Как ви наричах? — попита тя, без да иска да знае отговора, ужасена, че вече го знаеше.

— Адам — отвърна той. — Съвсем близо до моето име и всъщност беше твърде привлекателно, както го изричахте. А сега, ако ме наречете Оберон, мисля, че наистина ще полудея от ревност.

Серафина пребледня като платно, напълно съсипана. Наистина трябва да бе загубила разсъдъка си, за да направи такава ужасна грешка.

— Съжалявам — отвърна тя с голямо облекчение, че нищо друго не бе споменала. А дали това беше така? — Не казах нищо друго, нали? — насили се тя да попита.

— Не. Нищо. Защо? Съществува ли Адам в далечното ви тъмно минало? — каза той, като я наблюдаваше с любопитство. — Едва ли е така, но се чудя защо изглеждате толкова виновна.

— Няма нищо, от което да се чувствам виновна — отвърна тя, като се закле никога повече да не вкуси и една чаша вино. Не можеше да понесе, че Ейдън вечно се натъкваше на глупавата й Мечта. Очевидно виното не само бе развързало езика й, но бе развихрило също и фантазиите й. — Знаете много добре, че леля Елспет ме държа изолирана през всичките тези години.

— Да, прекалено дълго, мисля. — Той намаза с масло препечена филийка и й я подаде. — Ето, изяжте това. Ще ви помогне на главата.

— Няма ми нищо на главата — каза тя, но взе филията и настървено я захапа, сякаш не бе яла с дни наред. — Чувствам се много добре — с препълнена уста промърмори тя.

— Тогава благодарете на Бога за добрия си късмет, защото през целия си живот съм пил колкото и за двамата.

— Защо ли не съм изненадана? — язвително изрече тя. — Предполагам, това е другата предпоставка, че сте подлец.

— Просто приемете го като магарешко, младежко прегрешение, като много други такива. Вижте, Серафина, наистина трябва да тръгвам, ако искам да пристигна в Лондон по светло — каза той, като й намаза с масло още една филия и я постави в ръката й. — Тинкърби предложи да ме закара с вашата карета, което смятам за много щедро от негова страна.

— О, Ейдън… но той пристигна само преди два дни. Не желая да го изтощавате, като му нареждате да кара през целия път до Лондон.

— Глупости. И аз мога да карам. Бих взел своята собствена карета, но, изглежда, нямам такава в момента. — Той се усмихна. — Обаче възнамерявам да поправя това заедно с куп други въпроси по най-бързия начин. Ето защо, ще отпътувам днес. Сигурна ли сте, че няма да размислите и да дойдете с мен?

— Не. Няма да дойда. — Самата идея да отиде в Лондон изпълваше със страх сърцето на Серафина. Стигаше й това, че дукът и сестрата на Ейдън й се подиграваха в Таунсенд, но цял град с модерни хора да я оглеждат с насмешливо презрение — това нямаше да може да понесе.

— Виждам, че няма да се помръднете оттук. Много добре тогава. Мисля, че ясно мога да си представя вашите мерки.

Серафина го погледна, като си помисли, че навярно той си припомняше всяка част от голото й тяло от миналата нощ, когато я бе разсъблякъл.

— Сигурна съм, че много добре можете да си представите мерките ми, милорд, въпреки че това няма да ви изведе до никъде.

— Мисля да дам вашите мерки на шивачката, за която ви споменах — продължи той, като пренебрегна язвителната й забележка. — Тя е бърза. Но ще бъде по-бърза, ако й дам нещо допълнително.

— Чудя се какво ли може да бъде това допълнително нещо. — Серафина усети необяснима ревност, че Ейдън можеше да упражни своето голямо очарование върху шивачката. И сега можеше да си го представи как я събаря на леглото, докато шепне в ухото й мерките на съпругата си. „Бързината е всичко, Колет, даже и жена ми да е едно мизерно същество.“ А мадам Колет на свой ред гука с чудесен френски акцент: „Колко жалко, милорд, че не е по-пищно надарена. Но не се тревожете, вашето желание е заповед за мен. Дрехите ми ще я превърнат в истинска графиня, даже и да не е достойна за тази титла. За вас, ваша светлост, ще направя всичко.“

Серафина ядосано прехапа устна.

— Не ми е нужен чеиз, милорд. Ще се справя и с това, което имам. За какво са ми хубави рокли, когато възнамерявам да прекарвам дните си тук, като работя във вашата градина, без някой да ме вижда?

— Можете да работите в градината колкото искате, но независимо от това дали ви харесва или не, ще сте облечена подобаващо за вашето положение в обществото — каза Ейдън, като присви заплашително очи. — Ще се споразумеем, Серафина, така че няма смисъл да ми се сърдите. Не ви моля за прекалено много неща. И така, очаквам да се съгласите по този въпрос, особено след като в този момент аз съм в по-неизгодно положение, отколкото вие.

Серафина отвори уста да му възрази, но осъзна, че той имаше доводи, които тя не искаше да засяга.

— Добре, милорд — отвърна тя въздържано, но всъщност й се искаше да запрати чашата си по него.

— И ще престанете да ме наричате „милорд“! — гневно отсече той. — Имам си име и ще съм ви благодарен да го използвате.

— Добре, но ако престанете да ме наричате „любима“ — отговори тя с прекалено сладък глас. — Това много ме дразни, тъй като очевидно не е истина.

— Тази дума е по-кратка отколкото Серафина — каза той. Веселието се върна на лицето му. — Предполагам, че трябва да ви наричам „проклета вещице“, защото се държите като вещица, но мисля, че това ще ви бъде още по-неприятно.

— Това обръщение е още по-дълго от Серафина — саркастично отвърна тя. — Не искам да бъда вещица, но вие не ми давате избор, като ме притискате да върша всичко, винаги както вие искате.

— Не желая да ви притискам за нищо. — Той върна чашата си на подноса. — Както ви казах вчера, не можете да избегнете хода на времето. Можете да вървите напред с ваше собствено темпо, но не можете да отлагате това завинаги. И аз възнамерявам да ви облека подобаващо, докато свикнете с мисълта, че сте моя съпруга.

Серафина видя, че нямаше смисъл да спори с него, защото той нямаше намерение да я изслуша.

— Облечете ме както искате, но не забравяйте, че не можете да си направите копринено портмоне от свинско ухо. Аз съм това, което съм, Ейдън. И независимо как ще ме облечете, това няма да ме промени, без значение какви са вашите желания.

— Упорита сте, но не безнадеждно — леко се усмихна той. — Бих казал, че бележим някакво развитие. Все пак под ръката си държа съпруга, която е склонна да ми се подчинява.

— Може и да имате съпруга, но със сигурност не съм склонна да ви се подчинявам — отвърна Серафина.

Ейдън рязко се изправи и усмивката му изчезна от лицето.

— Може би все пак сте инат. Много добре, Серафина. Приемете го, както желаете. Ще се върна след един месец.

— Цял месец? — изрече тя. Мислеше си, че той ще отсъства само няколко дни. Един месец изглеждаше като цяла вечност.

— Да, боя се, че е така. Трябва да спася компанията и да си върна някои големи дългове, а също и да уредя куп други въпроси.

— О… о, да, разбира се. Разбирам, че това ще отнеме доста време. Е, добре, моля ви не бързайте да се прибирате вкъщи само заради мен — отвърна тя, като си каза, че нямаше търпение той да замине. Цял месец щеше да спи сама, без да се тревожи какво би могъл да й стори. Това щеше да е балсам за наранената й душа — а тя трябваше да се счита за щастливка, че само душата й бе наранена.

— Щях да ви кажа, че ще ми липсвате, но след вашата последна забележка ще се окажа глупак. Имате голям късмет, че съм търпелив мъж, Серафина, но не разчитайте на търпението ми твърде дълго време. Ще започне да се изчерпва.

Тя го стрелна с поглед, изпълнен с омраза.

— Може би сега трябва да започнете с търсенето на вашите метреси — каза тя. — Бих ви презирала, ако се чувствате лишен от женска ласка по-дълго, отколкото е необходимо.

За нейна най-голяма изненада Ейдън избухна в смях.

— А, така ли? Ако наистина ще се чувствате така, елате тук и ми дайте една сладка целувка за раздяла. Но тъй като наистина мисля, че въобще не ви е грижа как се чувствам, няма да затаявам дъха си.

Серафина скръсти ръце пред гърдите си.

— Знаете какво мисля за целуването с вас?

— Съдба, по-лоша и от смъртта, или нещо подобно? Кажете ми честно, Серафина, толкова ли е лошо? — меко попита той.

Тя се изчерви, като си спомни всъщност колко прекрасно беше.

— Проблемът е в принципа — каза тя, като избегна погледа му от страх, че той щеше да прозре истината в него.

— О, да — принципът. Принципът, че не трябваше да целувам жената, за която щях да се женя, просто защото не знаех, че ще се женя за нея. Много женитби с бъдеще щяха да бъдат разтрогнати, ако следваха този принцип, Титания. Чудя се, осъзнавате ли просто колко забранени целувки се разменят всеки божи ден, без да е навредило това някому?

— Това е друго нещо и не се опитвайте да ме обърквате, защото знаете какво точно ще възразя на това.

— Доколкото разбирам, вие се противопоставяте на всичко, което можете да извършите с мен. — Той се приближи до нейната страна на леглото и Серафина разтревожена се притисна към възглавницата си.

— Отпуснете се. Въпреки мнението ви за моя морал, аз не съм вълк, който ще ви схруска на излизане. Искам само да ви кажа „Довиждане“. — Той се наведе и я целуна леко по челото. Облъхна я слабият аромат на лимон и сандалово дърво, смесен с неговия собствен мирис на мъж. — Ето. Не беше толкова лошо, нали?

Серафина не можа да отговори. Истината беше, че всеки път, когато той я докосваше, през нея преминаваше гореща вълна и тя цялата се разтреперваше. Това бе необяснима за нея реакция, след като тя презираше всеки квадратен инч от мъжкото му тяло.

— Бъдете щастлива — меко й пожела той. — Или поне толкова щастлива, колкото можете да бъдете при тези обстоятелства. И, Серафина, независимо от това дали ще ми повярвате или не, вие винаги ще ми липсвате.

След това той изчезна и остави Серафина сама в голямото му легло.

Не разбираше защо й се прииска да заплаче.