Катрин Кингсли
Любовен порив (12)

Глава единадесета

Ейдън свали жакета си, разхлаби шалчето около врата си и се хвърли на леглото си в хотел „Трилион“. Бе отседнал в него, докато купеше къща. Тяхната собствена къща бе продадена от потъналия му в дългове баща.

— Проклет идиот — изрече Ейдън с ненавист, като подпря отзад главата си с ръце. От дълго време насам не бе изпитвал такава умора, но сега се чувстваше много по-добре, отколкото преди един месец.

Парите на Серафина разрешиха всичките му финансови проблеми, колкото и усилия да му отне това. Бе харчил буквално всеки час от последния месец. Тичаше между Лондон и Саутхемптъм, изплащаше големи суми на различни кредитори, очароваше банкери, уреждаше тегленето на кредити.

Успя да прегрупира флотилията от кораби, много от които бяха вече в неизправност и извадени на сушата. Подготви товара, нареди на повече хора да бъде платено, даже още повече — да бъдат наети, тъй като в последно време много от работниците бяха уволнени. Но нещата се уредиха, компанията отново бе изправена на крака, корабите й плаваха навсякъде по света.

И всичко това благодарение на съпругата му, съпругата, която отначало той не искаше.

Серафина. Той затвори очи и си представи сладкото й лице за стотен път през тази седмица. Боже, колко много копнееше тя да беше с него. Искаше да й покаже Лондон, да види как лицето й светва от удоволствие при гледките и звуците на града, да я заведе на опера, да танцува с нея, да я представи на приятелите си — ако такива бяха останали. От много, много дълго време не бе идвал в Лондон и малкото хора, на които се натъкна, не преливаха от топлина към него.

Навярно беше по-добре, че този път Серафина не бе с него, реши той, защото за нея щеше да е отегчително да го чака, докато оправя разрухата, причинена от баща му. Но все пак…

Той въздъхна с копнеж, като си спомни какво почувства, когато тялото й се притискаше до неговото през единствената им съвместна нощ. Серафина бе спала дълбоко, но той едва можа да затвори очи, опиянен от нежния аромат на косата й, който му напомняше за разходка в билкова градина под топлите лъчи на лятното слънце. Нейните меки, гъвкави крака се бяха извили толкова естествено покрай неговите, дъхът й бе мек срещу гърдите му и пробуждаше вълни от желание, докато я бе държал покровителски в прегръдките си през малкото часове преди зората.

Държанието й по време на вечерята го бе разчувствало необяснимо. То бе преминало през гама от чувства — защита, страх, благодарност — ако можеше да го нарече така — за това, че бе наел Тинкърби. И най-накрая, дойде последното действие, когато очите на Серафина се размътиха и затрепкаха и тя всъщност го бе погледнала с нещо подобно на любов. Даже нежност, ако бе достатъчно глупав да си го въобрази.

Това беше най-прекрасният момент. Може би трябваше да й дава по-често вино, помисли си той. А може би не, като се вземе предвид катастрофалния ефект, който имаше виното върху останалите й сетива. Нямаше търпение да си отиде вкъщи, което не бе характерно за него в миналото.

На вратата се почука и Тинкърби се появи с един куп дрехи в ръка.

— Ъ, милорд, дрехите са ви изпрани и изгладени точно както ги харесвате. А и куфарите на нейна светлост са вече долу. Нали ще е доволна утре, когато види колко прекрасни неща сте й донесли?

— Надявам се, Тинкърби — каза Ейдън, като се надигна. — Искрено се надявам да е така. Но може и да ме удари по главата. Вашата господарка не ми изглежда да се интересува от прекрасните неща в живота.

— О, мисля, че е така, защото дълго време не е имала такива неща. Казах ви, че госпожица Серафина не е разглезено момиче.

— Да, казахте ми много неща, от които съдя, че жена ми дълго време е водила твърде необикновен живот благодарение на леля й.

— Не трябва да ме разбирате неправилно по отношение на госпожица Елспет, или ще съжалявам за всяка своя дума — каза Тинкърби, като подреди върху стола изгладените дрехи на Ейдън. — Тя наистина е добра жена и няма да ви позволя да помислите нещо лошо за нея, въпреки че има някои странни възгледи. Тя отгледа госпожица Серафина, като я подготвяше единствено да бъде ваша съпруга. Затова заслужава уважение, макар че тя наистина подходи към въпроса различно. Но поне го направи с любов.

Ейдън погледна невярващо Тинкърби. Както и бе възнамерявал, когато нае Тинкърби, той бе научил много полезна информация от възрастния мъж. Това бе повече от достатъчно, за да породи у Ейдън решението да понася смачканите ризи и жакети, да не говорим за постоянните порязвания по лицето. Но доверието му към Тинкърби нарасна още повече, когато той обсипа с похвали Елспет Битън, защото за него бе присъщо да отговаря сдържано на въпроси, свързани с лелята на Серафина. Тинкърби отговаряше педантично на почти всяка тема и Ейдън започна да подозира, че под педантичността на Тинкърби се криеше златно сърце.

— Както казвате — отвърна Ейдън. — Поне го е направила с любов. — Искаше му се, не за първи път, да можеше да предложи същото на Серафина. Но даже и да успееше, дълбоко се съмняваше, че тя би искала да има нещо общо с него.

Все пак, може би все още имаше искрица надежда, да я убеди да го харесва.

 

 

Серафина наблюдаваше с внимание как Рафаел демонстрираше правилно разрязване на горски гълъб. Умелите му движения бяха съпроводени от непрестанни коментари, повечето от които караха Серафина да се смее неудържимо.

— Точно в средата се заби с кураж сабята, трупът на жертвата се разцепи на две. И така подлото дело е извършено, фехтовачът е прославен и гладен, готов да изяде победения. Единственият проблем е да погълне костите на нещастната жертва. — Той постави месото в устата си, задъвка, после се хвана за гърлото и закашля силно.

Един разтревожен лакей бързо се завтече към него и Рафаел трябваше да го отпрати с извинение.

Серафина се заливаше от смях. През последните три седмици изпитваше голямо задоволство от ежедневните уроци на Рафаел, въпреки че през първия следобед, когато пристигна в Саутуел, беше ужасно уплашена и се чувстваше като измамница пред неговата величествена врата.

Той приветливо я поздрави, като я покани, сякаш влизаше в малка удобна хижа, а не в най-огромната къща, която някога бе виждала. Провеждаше уроците повече като игра, като последователно минаваха стъпка по стъпка. С всичко се шегуваше и нито веднъж не й позволи да се почувства глупава или невежа.

Учеше я какви маниери да използва на масата, на подходящи начини за обръщение, упражняваха пиенето на чай, представяха си, че повикват прислужници по всички възможни начини. Учеше я да прави реверанс и да се движи или да не прави реверанс — според случая. Към всичко това се отнасяше с шеговита непочтителност.

През цялото това време Рафаел й беше като приятел. Серафина никога преди не бе имала приятел и сега много й хареса.

Единственото нещо, което й се стори неуместно, бе, че Рафаел говореше безспирно за Ейдън, за техния живот заедно, за момчешките им подвизи, за времето, прекарано в университета, където си бяха навличали какви ли не бели. Тя нямаше нищо против толкова често да слуша за Ейдън, но Рафаел й разказваше само хубави неща. Чудеше се дали Рафаел някога бе видял и тъмната страна на Ейдън, страната, която се възползваше от невинни момичета, страната, която очароваше, докато се опитваше да съблазнява.

Все пак, ако трябваше да бъде искрена със себе си, трябваше да признае, че в мнението й за Ейдън се наблюдаваше лек обрат под влиянието на историите, разказани от Рафаел, които допълваха представата й за характера му, както и под влиянието на нарастващото й разбиране за нещастния живот, който той бе водил в Таунсенд.

Разбра, че никак не му е било лесно, и имаше моменти, когато сърцето й страдаше за него, защото знаеше какво бе да живееш без майка, а при него и баща му сякаш бе отсъствал от живота му. През своето детство той трябваше да е бил толкова самотен, колкото и тя. Не бе мечтал за вълшебни приказки, за истинска любов и приказни замъци. Вместо това бе възприел живота като сурова действителност, в която трябваше да оцелее. И кой можеше да каже, че Ейдън не бе прав? Нейният възглед за живота нямаше нищо общо с истината.

— Говорете, моля — поде Рафаел, докато наблюдаваше внимателно как Серафина се опитваше да разреже своя горски гълъб по начина, по който той й бе демонстрирал. — Докато се храните, трябва да сте в състояние и да говорите, обаче не с пълна уста. Как е днес лорд Делауеър?

— Добре е — отговори тя, като се бореше с гълъба.

— Без знак за неговия порок?

— Не до такава степен. Казах ви, той изпи една или две чаши вино на обяд, но изглежда съвсем трезвен. Първото нещо, което прави сутрин, е да излезе в градината и да работи там, докато не стане четири часът.

— А, да — каза Рафаел. — Работа. Имате ли някакъв напредък с прислугата?

Най-накрая Серафина успя да разреже гълъба по правилния начин.

— Да, те работят много добре и всъщност се забавляват.

— Сигурен съм, че преживяват необичайно добри времена — каза той с още по-широка усмивка.

— Но те наистина се отнасят към работата си много сериозно и не мисля, че Ейдън ще се обиди — добави тя, като побутна гълъба си с ножа.

— Сигурен съм, че Ейдън ще е възхитен не само от изненадата, която сте му приготвили. Знаете ли кога ще се връща?

— Не. Въпреки че го очакваме всеки ден. О, не! — възкликна тя, когато половината от гълъба изхвърча от чинията й в скута. Тя погледна надолу с отчаяние. — Не съм сигурна, че някога ще се науча да бъда графиня — каза тя плачевно, като взе парчето с пръсти и го върна в чинията.

— Глупости. Справяте се чудесно — каза Рафаел приглушено през гънките на салфетката си.

— На мен ли се смеете? — попита тя.

— Не, разбира се. Аз… аз просто си прочиствах гърлото. Опитайте се да държите малко по-здраво ножа и вилицата си. Така е по-добре — каза той. — Сега натиснете силно, но стабилно. Постарайте се да не изглеждате, сякаш се борите с носорог. И обикновено графините не си показват езика, когато разрязват храната си.

Серафина погледна към него с усмивка.

— Не мога да се сдържа. Това изисква изключително голяма концентрация.

— Виждам това — сухо отвърна той. — Колкото искате се концентрирайте, но моля ви: говорете. Как е Шарлот?

— Ами… мисля, че ще е доволна от напредъка на баща си, но още се дразни от това, че той се държи като обикновен работник. — Най-накрая Серафина успешно разряза птицата на четири и с облекчение постави едно от парчетата в устата си. — Тя не мисли, че новото занимание на лорд Делауеър е подобаващо за маркиз — каза тя с пълна уста, като със закъснение си спомни съвета на Рафаел, когато той вдигна вежди.

— Поне се държи по-сърдечно с вас — учтиво продължи разговора им Рафаел, докато тя дъвчеше и преглъщаше.

— Много по-сърдечна е — кимна тя в съгласие.

— Мислите ли, че Шарлот ще свикне с мисълта, че вие сте съпругата на Ейдън и затова — постоянна част от Таунсенд?

— О, не. Не зная дали ще се примири с тази мисъл, но наистина се надявам, че може би ще се почувства по-добре.

— Да се почувства по-добре ли? — попита Рафаел, като повдигна вежди от изненада. — Какво искате да кажете?

— Ами, не искам да казвам нищо, докато не се убедя, че ще стане. Но успях да уговоря леля Елспет да приготви лекарство за гърба на Шарлот.

— Лекарство? — възкликна Рафаел, като невярващо се взираше в нея. — Какво лекарство? О, Господи, леля ви да не е приготвила някаква магьосническа отвара?

— Напълно безвредна е, уверявам ви. Всъщност леля Елспет разбира много от лекарства, макар и понякога да изглежда малко загадъчна. Камериерът на Шарлот я разтрива с него по два пъти на ден и й помага да прави някои упражнения за раздвижване на схванатите мускули, което, мисля, до някаква степен е причина за болките й.

— Нейният камериер? Какво, за бога, имате предвид?

— Ами, не зная как по друг начин да го нарека — каза тя. — Това е човекът, който я носи нагоре-надолу по стълбите и я поставя в леглото й.

— Фредерик — нетърпеливо се обади Рафаел. — Но нима искате да кажете, че той втрива това лекарство по цялото тяло на Шарлот?

— Да — отвърна Серафина, озадачена от неговото смайване. — Елспет каза, че Шарлот се нуждае от някого със силни ръце, за да върши работата както трябва. И Фредерик се оказа най-добрият избор.

— И Шарлот наистина се примирява с това? — попита той, като облегна и двете си ръце на масата и се наведе напред, взирайки се скептично в нея.

— Отначало тази идея не й се нравеше много, но когато й казах как този мехлем помогна на ревматизма на Тинкърби, който така се бе влошил, че той трябваше да прекарва дни наред на легло, най-накрая промени решението си.

— Забележително! — възкликна той. — Какво има в този вълшебен мехлем?

— Нямам представа. Зная само, че има мазнини от розмарин, обикновена хвойна и нещо, наречено лимонена трева, но останалите съставки леля Елспет пази в строга тайна. Тя подобри рецептата още миналата година.

— Несъмнено в нея има и опашки от попови лъжички — обади се сухо той.

— Опашки от гущер са — разсеяно отвърна Серафина. — Но леля не е поръчвала такива от години, така че в сместа не може да има опашки.

Рафаел едва сдържаше смеха си.

— Надявам се, че не говорите сериозно.

— Напротив. Трябва да разберете, че някои съставки са много скъпи и се набавят трудно — каза тя, като избърса устните си. — Когато поисках една бутилка от скъпоценната й течност, леля Елспет вдигна страхотен скандал — знаете какво мисли за Шарлот, — но аз я убедих, че ще е не само нелюбезно от нейна страна да не помогне на някой, който страда, но също, че Шарлот може и да престане да цитира Библията толкова често, ако гърбът не я боли през цялото време. Тя ми даде две бутилки.

Рафаел се засмя.

— Много хитро. Не зная дали вече не е твърде късно за Шарлот да престане да цитира Библията и искрено се надявам заради вас, тя никога да не открие на какво се основава медицинската практика на леля ви, защото ще настане цял ад, ако си помисли, че е в компанията на вещица.

— Това малко ме безпокои. Търпението на леля Елспет не е от най-силните й черти, а Шарлот непрекъснато я дразни. Но скоро леля ще се върне в Клайд и мисля, че тайната й ще остане неразкрита.

— Добре, докато пернатото й приятелче не се разбъбри — отвърна той с палав поглед.

— О, Рафаел, не ставайте глупак. — Серафина го погледна с раздразнение. — Той не й е приятел, а просто обикновен папагал, който говори твърде много за свое собствено добро.

— Ммм. Шарлот открила ли е вече?

— Боя се, че да. Една от прислужниците безразсъдно й е споменала за него и Шарлот се разбесня, че Бейсил щял да изцапа килимите, да изкълве мебелите и навсякъде да разпространи зараза. Обещах й, че леля Елспет ще го държи затворен в клетката му и че той наистина е много чист. Така че най-накрая тя се предаде, въпреки че не бих казала, че е много щастлива.

— Не. Сигурно не е. Животът в Таунсенд е подреден според нейните собствени желания, даже повече отколкото тя осъзнава. Но промяната ще й се отрази добре. Добре се отразява също и на лорд Делауеър. Когато се върне вкъщи, Ейдън трябва да ви благодари за много неща.

Серафина отмести поглед, като нямаше и най-малка представа какво щеше да си помисли Ейдън.

— Още ли се безпокоите, че няма да сте на нужното ниво? — погледна я отблизо Ейдън.

Серафина не знаеше как да му отговори. Тя внимателно бе избягвала темата за чувствата си към Ейдън. Даже не бе сигурна какво точно изпитваше към него.

— Малко съм нервна — искрено отвърна тя. — Нали ще спазите обещанието си? Не бих искала той да узнае, че сте ме обучавали.

— Ще удържа думата си. Но нима наистина мислите, че Ейдън ще повярва, че сте научили всичко ей — така, от само себе си? — развеселено попита той.

— Може би ще си помисли, че съм научила всичко от Шарлот — каза Серафина. — Поне така се надявам, защото не искам да задава въпроси. — Тя погледна Рафаел малко объркано. — Трябва да призная, когато Ейдън каза, че има още много да уча, аз се заинатих и му заявих, че не искам да имам нищо общо с неговия свят. Не беше много хубаво от моя страна.

— Така ли? — попита тъжно Рафаел.

— Да. Срамувам се, че показах такъв инат, защото открих, че Ейдън само се е опитвал да ми помогне. Зная, че съм горда, но не искам Ейдън да узнае, че съм променила решението си да се науча да бъда графиня.

— Ейдън е разумен човек. Защо да не изпитва само радост, че сте променили решението си?

— Не мога да обясня. — Тя отчаяно се опитваше да намери някакво приемливо обяснение за своята неохота да каже на Ейдън какво е правила. Не можеше просто да каже на Рафаел истината. — Просто започнахме съвместния си живот с недоразумения и… и аз искам да започнем отначало, да подобря нещата между нас. Но не искам Ейдън да си помисли, че се старая твърде много, защото отново може да сгреши по отношение на намеренията ми.

— А — потри се по устата той. — Мисля, че започвам да разбирам.

— Така ли? Наистина ли разбирате? — попита безкрайно облекчена тя.

— Звучи ми, сякаш искате да зарадвате Ейдън, но не искате той да узнае за това в случай, че започне да си мисли, че вие се интересувате само от това да бъдете графиня. Това ли се опитвате да ми кажете?

— Да! Точно това е. — Имаше нещо повече, много повече, тъй като най-голямата й грижа бе, че Ейдън погрешно можеше да изтълкува желанието й да го дари с щастлив дом, като желание да се предаде пред него по всякакъв начин. Това бе единственото нещо, което тя не бе готова да направи.

— Не казвам, че напълно ви разбирам — бавно поде той, — но аз съм далеч от това да осъждам вашите причини. Радвам се, че искате да опитате с женитба, която в началото ви направи нещастна. Може би даже ще откриете, че от Ейдън става добър съпруг.

Серафина не отговори, най-вече защото нямаше какво да каже.

— Добре, нека не избързваме. Знаете, че високо ценя Ейдън и се надявам, че един ден ще откриете причините за това. Междувременно, не бива да се тревожите по отношение на мен, имате думата ми, че ще държа устата си затворена за моя принос във вашето обучение.

— Благодаря — облекчено отвърна тя. — Оценявам както вашата помощ, така и вашето мълчание.

— За нищо. Сега нека да упражним беленето на плод с нож и вилица.

 

 

Неописуемо горд от себе си, Ейдън се изправи пред главната врата на Таунсенд. Той не само бе донесъл вкъщи три куфара с дрехи за Серафина и сестра си, но също бе докарал и чудесна карета с гравиран върху нея герб на Делауеър и четири бързи коня. На всичко отгоре бе оправил и семейните финанси.

Той се спусна от каретата и изтича по предното стълбище, като взимаше две стъпала за едно. Искаше само да види Серафина да го посреща с усмихнатото си лице — една фантазия, която никому не вредеше и която си бе втълпил през последните четири седмици.

Но вместо Серафина, на вратата го посрещна Плъм. Е, в това няма нищо необичайно, си помисли той, въпреки своето разочарование.

— Къде е нейна светлост? — попита Ейдън веднага щом Плъм приключи с обичайното си приветствено слово.

— Коя нейна светлост, милорд? — попита Плъм. — Лейди Шарлот е в кабинета си, а съпругата ви прекарва следобеда навън.

Ейдън отново се разочарова.

— Знаете ли къде отиде съпругата ми? — попита той, като се стараеше да прикрие нетърпението си.

— Не зная, милорд. Лейди Оубри излиза всеки ден на обед и се връща в четири часа.

— Така ли? — изненада се Ейдън. — На разходка ли отива? — попита той, като си помисли, че можеше да я открие някъде наблизо.

— Не ми се вярва, милорд. Нейна светлост излиза с кон.

— Кон? — Ейдън внезапно се паникьоса при мисълта за Серафина на гърба на буен кон. — Може ли да язди?

— Нямам представа, милорд, но след като всеки ден се връща здрава и читава, предполагам, че може, освен ако не разхожда коня пеша.

Всъщност Плъм му се усмихна и Ейдън си помисли, че трябваше да има халюцинация. Прислугата в Таунсенд никога не се усмихваше, със сигурност не и Плъм. Даже никога не бе знаел, че Плъм има зъби.

— Разбирам — каза той, като полагаше всевъзможни усилия да не гледа човека втренчено. — Много добре. — Ще видя дали няма да мога да я открия. Погрижете се куфарите от каретата да бъдат свалени и качени горе?

— Много добре, милорд.

Ейдън се извърна на пети и излезе, решен да оседлае Аладин. Цял месец бе чакал да види Серафина и нямаше никакво намерение да чака и минута повече. Той се отправи към конюшните, като се чудеше къде ли яздеше Серафина по четири часа всеки следобед.

Докато минаваше покрай градината с напъпили рози, смътно забеляза, че изглеждаше много по-подредена. Възрастен мъж в износени дрехи чевръсто подкастряше асмите покрай градината. Ейдън смяташе, че всички градинари бяха уволнени, но предположи, че колкото и пристрастена градинарка да беше, Серафина може би бе наела градинар на собствена глава, за да й помага.

И тогава забави крачка, спря и се загледа по-внимателно в мъжа. Невярващ, той се втренчи в него и за втори път през този ден си помисли, че очите му изневеряват.

Отправи се бързо към асмата.

— Татко? — изрече с дрезгав от изумление глас. — Вие ли сте това?

Лорд Делауеър се обърна. Лицето му светеше от удоволствие.

— Ейдън, момчето ми, вие се върнахте? Очаквахме ви всеки момент. Как мина пътуването ви?

Ейдън бавно поклати глава, докато възприемаше външния вид на баща си. Той изглеждаше… здрав. Даже весел, но не онзи вид веселие, което идваше от пиянството. Това бе човек, който никога преди не бе виждал, човек, който работеше усилено.

— Боже мой — каза баща му, а усмивката му угасна. — Не успяхте да възстановите нашите загуби, така ли? Ужасно съжалявам. — Ръката му с градинарските ножици се отпусна. — Направих ужасна бъркотия, нали? — Главата му провисна.

— Не, не, всичко мина добре — промълви Ейдън, все още шокиран. — Просто се изненадах да ви видя тук.

— Благодаря на Бога — каза лорд Делауеър и лицето му отново се проясни. — За един ужасен миг си помислих, че сте пристигнал твърде късно в Лондон. Не ми писахте и продължих да си казвам, че липсата на новини са добри новини. Предполагам, че най-накрая така и стана.

— Да, да, всички новини са добри. — Объркан, Ейдън го погледна по-отблизо. — Не ви писах, защото мислех, че няма да ви интересуват подробностите. И като говоря за това, не знаех, че въобще се интересувате от градинарство. Защо сега?

Баща му се засмя с ведър поглед.

— Реших, че е крайно време да стана полезен. Изабел щеше да се разочарова от състоянието, в което позволих да изпаднат любимите й градини. И така, помислих си, че мога да поправя нещата. — Той извади една носна кърпа и попи челото си. — Серафина бе толкова добра да ми дава указания — това е най-начетеното момиче. Как мислите, Ейдън? Нали изглежда много по-добре? Според мен майка ви щеше да бъде щастлива.

Ейдън се вгледа в него, като се стараеше да събере мислите си. Откакто се помнеше, баща му почти не бе изричал името на майка му. И все пак, сега го изговаряше така свободно, сякаш всеки ден е било на езика му.

Ейдън даже не знаеше, че майка му е обичала градините. Той преглътна бучката в гърлото си и реши да изостави предпазливостта да спомене жената, за която винаги му се бе искало да пита, но не бе имал тази смелост. Майката на Ейдън бе напълно забранена тема.

— Да — с усилие отвърна той. — Сигурен съм, че щеше да бъде щастлива. — Той прокара ръка през лицето си, изпълнен с чувства, които никога преди не бе предполагал, че може да изпитва. — Аз… аз съм доволен, че правите усилие — успя да промълви той.

— Наистина ли, момчето ми? Толкова съм щастлив да го чуя. Не мисля, че някога съм ви доставял удоволствие и толкова съжалявам! — Лорд Делауеър въртеше едно от копчетата в ръцете си. — Надявам се, че ще открия начин да ви се реванширам. Дори ако е нужно само да помагам при разработването на това място, ще го върша с удоволствие.

Ейдън не знаеше какво да каже. Чувстваше се, сякаш това е друг свят, където баща му винаги е бил разумен, трезвен и достижим. Но през съзнанието му преминаха образи, които го върнаха в реалността, спомени за един мъж, който се бе изолирал от всички, който се напиваше до козирката, изпадаше в невъобразим бяс само шапката му да паднеше, човек, който даже бе оженил сина си без негово съгласие само за да спаси семейното име.

— Работете, където искате — каза Ейдън с по-твърд глас срещу коварната сантименталност, която го обхвана. — Къщата е толкова ваша, колкото и моя. Едва ли ще се изправя на пътя ви.

Баща му се изчерви и отклони поглед от него.

— Надявах се, че ще ми простите. Но вие имате пълно право да се гневите. Убеден съм, че си го заслужавам.

Ейдън тъкмо щеше да отговори сдържано, когато чу вик. Той се обърна и видя една жена да прекосява ливадата на красива кафява кобила. Косите й се развяваха, краката й бяха на стремената. Ръката й с китка цветя махаше към тях.

Сърцето му се преобърна, като осъзна, че това бе Серафина, която яздеше без седло, сякаш бе родена на коня. Това бе най-привлекателната гледка, която бе виждал от дълго време, въпреки че не можеше да се досети откъде бе намерила този кон.

За един прекрасен момент си помисли, че тя махаше на него, но тази надежда бързо се изпари, когато тя бързо слезе от коня и се втурна към баща му, като остави коня да пасе.

— Вижте! — извика тя. — Напръстниците са цъфнали! Нали ще е доволна леля Елспет? Може да направи… — Тя спря рязко, като ококори очи. Цветята паднаха от ръката й, когато Ейдън излезе от сянката на асмата.

— Здравейте, Серафина — меко я поздрави той, изпълнен с радост да я види като дивата горска нимфа, за която бе копнял. Тя изглеждаше естествена и обикновена, изпълнена с живот. Даже си бе сложила клонка в косите.

— Ейдън — отстъпи назад тя с поглед, насочен към тревата. — Аз… аз не…

— Не ме очаквахте? — попита той, като се доближи до нея и вдигна падналата китка цветя. — Трябваше все пак някога да се завърна.

Тя вдигна глава и срещна погледа му. Очите й бяха изпълнени с изумление, което разби сърцето и надеждите му.

— Здравейте — каза тя със звучния си глас и той разбра, че тя се насили да се усмихне. — Добре дошли у дома.

— Благодаря. Хубаво е да се върна у дома. — Но започваше да се съмнява в това. Приличаше на кошута, готова да се скрие отново в гората. Морскозелените й очи бяха изпълнени с тревога.

Серафина хвърли към баща му умолителен поглед, сякаш търсеше спасение от него, и на Ейдън му стана смешно. Баща му бе последният човек, който можеше да спаси някого.

— Мисля, че трябва да се връщам сега в къщата — каза лорд Делауеър, като пропусна знака на Серафина, както Ейдън знаеше, че ще направи. — Ще се видим след малко.

Ейдън просто кимна, изцяло завладян от Серафина.

— Надявам се, че не съм ви изненадал много — каза той, като й подаде цветята. — Всъщност съм много щастлив да ви видя, даже и да не ми отвръщате със същото чувство.

— О, но аз също се радвам да ви видя. — Тя облиза устните си, устни, които Ейдън жадуваше да целуне, но които бяха недостижими за него. — Просто не очаквах да ви посрещна по този начин — довърши тя объркана.

— И по какъв начин възнамерявахте да ме посрещнете? Може би с брадвичка на вратата?

За негова най-голяма и радостна изненада, Серафина избухна в смях.

— Нищо толкова зловещо — каза тя. — Планирах да ви посрещна подобаващо в неделната си рокля, да ви направя реверанс и тогава да продължа живота си.

Ейдън сведе глава на една страна, изучавайки жена си. Ако не бе сигурен, че разбира, щеше да си помисли, че тя наистина бе доволна да го види. В този момент тя остро му напомняше за кралицата на феите с румени бузи и без страх в очите, която бе срещнал през онзи първи ден в гората.

— Какво е това — истинска усмивка за мен ли?

— А защо не? Нима точно по този начин съпругите не посрещат съпрузите си?

— Моля за извинение. Но последния път, когато ви видях, останах с впечатлението, че щяхте да сте напълно щастлива да ми прережете гърлото.

При тази забележка усмивката й рязко угасна и той се почувства, сякаш току-що слънцето се бе скрило.

Глупак такъв. Кога ще се научиш да си мериш приказките?

— Какво ви е? — мило попита той. — Защо изведнъж станахте тъжна?

— Ейдън, аз… аз трябва да ви се извиня — каза тя, като заби в земята поглед.

— Да ми се извините ли? — Той я изгледа съсредоточено, като се опитваше да се сети в каква беля се бе забъркала в негово отсъствие. Може би виновната й съвест обясняваше топлината на усмивката й, заключи разочарован. — За какво? Какво сте сторили?

— Аз… аз имах време да размисля, докато отсъствахте, и стигнах до заключението, че може би бях малко несправедлива в отношението си към вас.

— Така ли? — изумен попита той. Този вид извинение бе последното нещо, което очакваше да чуе.

— Да. Бях ядосана, уплашена и нещастна. — Тя прехапа долната си устна. Изглеждаше толкова сладка в объркването си. — Но осъзнах, че вие бяхте прав. Тъй като не можем да променим факта, че сме женени, поне можем да опитаме да сме приятели.

Ейдън не можа да повярва на ушите си.

— Искате да сме приятели? — повтори той. — Въпреки всичко?

— Да — срамежливо отвърна тя. — Ще ни отнеме време да се опознаем добре, но тъй като се налага да живеем под един покрив, помислих си, че поне можем да бъдем приятели.

— Имате ли някаква особена идея как можем да постигнем това? — попита той, като я погледна с нарастващо любопитство. От дълго време бе открил, че мислите на Серафина не следваха обичайните логически пътища, така че той нямаше и най-малка представа какво можеше да последва.

— Да — каза тя. — Мисля, че трябва да започнем, както започват приятелите, и да прекараме известно време заедно. Ако, разбира се, това предложение е приемливо за вас.

Приемливо ли? О, той намираше предложението й напълно приемливо. Едва можеше да повярва на добрия си късмет.

— Как бихте искали да прекараме това време? — попита той, като в съзнанието му нахлуха всякакви грешни, изкусителни сцени.

Тя докосна с пръст брадичката си.

— Помислих си, че можем да започнем, като се разхождаме заедно, но само ако имате време. Зная, че сте зает.

— Напротив — отвърна той, като обмисляше всички възможни случаи, които му предоставяха самотните разходки. — Обичам да се разхождам. Какво друго? — Той протегна ръка и нежно свали клонката от косата й, докато говореше. Беше доволен, че тя не се отдръпна.

— Не зная — каза тя. — Може взаимно да си четем на глас?

„Не толкова обещаващо, но не изключва някои възможности“ — си помисли той.

— Няма да се противопоставя на това. Обичам книгите.

— О, виждате ли? — възкликна тя, като плесна с ръце весело. — Аз също ги харесвам, така че в края на краищата може би имаме нещо общо.

От нещата, които тя обичаше да прави, Ейдън разбра, че единственото нещо, което той искаше да правят заедно, може би щеше да стане след дълго време. Но нямаше да пропусне тази златна възможност, само защото все още не я бе осенила тази особена идея.

— Да, вярвам, че може би имаме някои общи неща — внимателно поде той. — И ще бъда повече от щастлив да опитам всички възможности, които могат да ни сближат още повече. — Почувства се като вълк, скрит в овча кожа.

Тя се усмихна.

— Наистина ли? О, колко сте послушен.

— Не струвам нищо, ако не съм послушен — отвърна той, като вдигна ръката й и я целуна. После бързо я пусна, преди тя да бе успяла да се възпротиви. — На вашите заповеди съм.

— Тогава заповядвам ви да се върнете в къщата с мен — каза тя, като му се усмихна по такъв начин, че той едва не я сграбчи в обятията си. — Имам изненада за вас. Почакайте за момент.

Тя хвана коня си, после се насочи към Таунсенд, като водеше кобилата за юздите. Ейдън я следваше от едната й страна с такава готовност, сякаш тя го водеше за юздата.