Катрин Кингсли
Любовен порив (23)

Глава двадесет и втора

Късното следобедно небе се отвори и започна да вали като из ведро. Това напълно подхождаше на мрачното настроение на Шарлот. Не можеше да повярва, че Серафина все още се намираше в Таунсенд и че бе имала наглостта да й се противопостави.

Бе толкова уверена, че уличницата щеше да си замине на сутринта, след като имаше цяла нощ пред себе си да обмисли нещастието, което щеше да я сполети, когато Ейдън се завърнеше. Но вместо това, Серафина бе имала дързостта да отиде да работи в градината, селянка такава, и най-упорито пренебрегваше Шарлот.

Твърде скоро Ейдън щеше да се погрижи за Серафина, това поне бе сигурно. Всичко бе изписано на лицето му, когато Шарлот му каза за греха на Серафина. Тя едва се сдържаше да го дочака. А колкото до Рафаел, Ейдън никога повече нямаше да му проговори. Рафаел сигурно щеше да напусне графството заради опетнената си репутация, което напълно задоволяваше Шарлот.

Не искаше никога повече да зърне лицето му. Бе я измамил по най-отвратителния начин и тя не можеше да изпитва нищо друго, освен омраза към него.

Шарлот отвори Библията, намери любимия си псалм — точно първия отгоре, и го зачете на висок глас, с истинска наслада.

— Блажен е този, който не приема съвет от грешните, не се изправя на техния път или не седи в ложето на подигравчиите. А неговата наслада е само Божието слово. Словото Му, върху което той разсъждава ден и нощ. Той е като дърво, посадено от водните порои, което ражда своите плодове и листата му никога не повяхват. Всичко, което направи, процъфтява.

„Бог винаги се грижи за праведните“ — със задоволство си помисли Шарлот. Тя зачете втория стих.

— Не и за грешниците! Те са като плявата, която вятърът отнася. За това безбожниците няма да преживеят Страшния съд, нито грешниците — в обществото от праведните. Защото Бог се грижи за праведните, а грешниците оставя да загинат.

Тя затвори Библията и положи ръце върху нея.

— Точно така — промърмори. — Точно така.

Тя протегна ръцете си над главата. Тялото й бе преситено и отпуснато от любовния масаж на Фредерик тази сутрин. За жалост, трябваше да бъде наказан, защото започваше да върши задълженията си с все по-слаб ентусиазъм, а това нямаше да стане. Представете си, той искаше да бъде преместен на друга длъжност в къщата — каква дързост! Трябваше да се чувства поласкан, че я обслужва. Тя нямаше никакво намерение да му позволи да си отиде сега, не и когато най-накрая бе открила мъж, който да задоволява нуждите й.

Тя се приближи до вратата. Ослуша се, за да се увери, че навън нямаше никой. После придвижи инвалидния си стол в средата на стаята — само в случай, ако се наложеше да се върне в него незабавно. Не искаше никой да открие, че можеше да ходи — далеч по-добре й се струваше да я смятат за безпомощен инвалид.

Тя се изправи и тръгна бавно към прозореца. Надникна през него да види дали Серафина още работеше, паднала на колене — положение, напълно подходящо за нея. Но Серафина вече не беше в градината, прогонена от внезапния пороен дъжд. Жалко. Желаеше да види Серафина, покрита с кал, с коса, заплетена около лицето й, с вид на проститутка, каквато си и беше в действителност.

Някакъв неочакван шум в коридора изтръгна Шарлот от мислите й и тя се завтече бързо към стола. Настани се в него точно навреме, защото вратата се отвори с трясък и Ейдън нахлу вътре с лице така мрачно, както буреносните облаци навън. Чудесно. Той беше също толкова бесен, колкото и когато го бе видяла за последен път. Това предвещаваше само зло за блудницата, за която той се бе оженил.

— Ейдън — каза тя, като протегна ръка към него с намерение да подхрани лошото му настроение. — Бедният ми брат. Толкова се радвам, че дойдохте, защото вашата съпруга…

— Замълчете, Лоти! — изрева той и спря точно пред стола й. Наблюдаваше я отгоре с очи, блеснали от ледена ярост.

Тя се ококори и се хвана с едната ръка за гърлото. Никога не беше виждала Ейдън в такова състояние. Цялата потрепери от страх.

— Какво… какво има? Какво се е случило? — заекна тя и се сви назад, когато видя Рафаел да се показва на прага. Изглеждаше също толкова ядосан, колкото и Ейдън. Той затвори вратата зад себе си точно пред лицата на любопитните слуги, които се бяха струпали в коридора.

— Може би вие можете да ми кажете — отвърна Ейдън и се наведе към нея. Ръцете му се бяха вкопчили в облегалките на стола й. — Какво, по дяволите, сте намислили?

Стреснатият й поглед се отправи към Рафаел, който извади лист хартия от палтото си и го развя във въздуха с два пръста. Челото му бе смръщено. Това беше бележката, която бе написала на Ейдън. Объркана, тя погледна отново към Ейдън.

— Н… не разбирам. Обясних ви всичко. Ядосан сте, защото си тръгнах, без първо да говоря с вас, така ли?

— Това, за което съм ядосан — започна той, като наблягаше на всяка своя дума, — е, че поради причини, известни само на вас, вие решихте да компрометирате съпругата ми и моя братовчед. Ще ми обясните ли това?

— Но аз… аз не съм компрометирала никого — каза тя. Сърцето й разтревожено се разтуптя. — Казах ви само истината. — Тя посочи с пръст Рафаел. — Попитайте го — настоя с колкото се може по-презрителен глас.

— Нима мислите, че не го направих? — каза Ейдън и се изправи. Две бледи линии от напрежение преминаваха от носа до устата му. — Нима си мислите, че взех Рафаел със себе си само за да ми прави компания, мъжът, когото вие обвинихте, че е обезчестил съпругата ми?

Шарлот преглътна с мъка. Изгаряше я злоба толкова горчива, колкото омразата, която пламтеше в сърцето й.

— Предполагам, че всичко е отрекъл. Но това се очакваше, не е ли така?

— Как се осмелявате? — изрече Рафаел и направи стъпка напред. — Как се осмелявате да изопачите един невинен разговор в противна поредица от лъжи? Вие не разполагате с никакви основания за вашите обвинения, Шарлот. И въпреки това, отидохте право при Ейдън и го обсипахте с всичките тези нелепи лъжи, които съществуват само във вашето болно въображение.

— Така казвате вие. Забравяте, че ви чух. Видях ви също как прегръщате тази блудница. Защо не обясните това?

— Вие, малка глупачке! — каза Рафаел, като я погледна с ледено презрение. — Така предлагах на Серафина някакво облекчение и й вдъхвах увереност. Тя беше разстроена. Не беше нищо повече от това, което бих направил за всеки приятел.

Шарлот присви очи.

— А да кажа ли на Ейдън защо тя беше разстроена, Рафаел? Да му кажа ли, че тя се чувстваше виновна и ужасена за това, че съпругът й щеше да открие истината за вас двамата? — Тя се засмя с отвратителен глас. — Казахте ли на Ейдън, че сте му направили услуга да научите съпругата му как да се люби с мъж?

— Престанете! — извика Ейдън. — Слушах ви достатъчно. За бога, имате толкова порочно съзнание за жена, която сутрин, обед и вечер цитира Библията. Вие даже успяхте да използвате Светото писание, за да тормозите всички около вас с вашата неуместна набожност и с постоянните ви осъдителни думи, сякаш вие сте Самият Бог.

Шарлот ахна шокирана, че Ейдън можеше да бъде толкова жесток.

— А… аз не правя нищо подобно — запротестира тя. — Аз само почитам Божието слово и го произнасям, за да напомня на другите за неговата воля. — Тя затърси носната си кърпичка. По бузите й се стекоха сълзи на обида. — Ейдън… Ейдън, как можахте да се обърнете срещу мен по този начин? Как можахте да се усъмните в добрите ми намерения? Винаги съм вземала присърце вашите интереси.

— Така винаги сте казвали. Вече започвам да се съмнявам в това. Защо ми написахте писмо, в което умишлено разкривате разкаянието на Серафина, намеренията й да ме напусне, когато повече от очевидно е, че тя не е казала нищо подобно? Тя не е сторила нищо, за което да се разкайва!

Шарлот сви устни. Серафина. Всичко винаги опираше до Серафина. О, колко много й се искаше веднъж завинаги да я изгонеше оттук.

— Серафина не беше в състояние сама да пише. Тя ме помоли да ви предам съобщението й.

— Истината, Шарлот. Разбирате ли, вие въобще не познавате жена ми. Ето, тук сгрешихте. — Той скръсти ръце на гърдите си. — Не само че Серафина е невинна, но тя също така не вярва във вашия адски огън и Божието проклятие. Серафина никога, за нищо на света не би казала нещата, които вие й приписахте.

Шарлот пребледня като смъртник. Тя се почувства разкрита, хваната в капан. Някак си Ейдън бе разбрал, че бе измислила съдържанието на писмото. Усети паника да сграбчва гърдите й.

— Направих го само заради вас, за да направя живота ви по-лек — заекна тя, ужасена от това, което той можеше да направи. — О, Ейдън, не ме намразвайте, моля ви. Помислих, че най-добре ще бъде да я изгоня. Тя и без това вече толкова много ви е наранила, че не исках вие да…

— Да, какво? — попита студено той. — Да говоря лично с жена си? Да разкрия истината от собствената й уста? Шарлот, наистина ли смятахте, че ще се оставя напълно да ме настроите срещу нея?

Шарлот захлипа в кърпичката си повече от яд, отколкото от разкаяние. Тя бе постъпила правилно, знаеше това. Но единственият начин да обърне нещата в своя полза, беше да се престори на разкаяна, защото иначе Ейдън никога нямаше да й прости.

— Съжалявам — отвърна тя, като избърса сълзите си. — Не исках да навредя на никого.

— Трудно ми е да ви повярвам — изрече Ейдън. — Чудя се какво сте казали на Серафина, след като я отведохте. Предполагам, че и върху нея сте излели вероломните си обвинения?

— К… казах й, че не одобрявам това, което е сторила — каза Шарлот, като избегна действителното съдържание на техния разговор.

— И когато приключихте с това, вие съвсем мило я посъветвахте да напусне Таунсенд, нали така?

— Да! — изкрещя тя. — И защо не? Тя ви предаде. Защо да й позволявам да остане тук, в моята къща, след всичко, което е направила? Но тя отказа да си отиде.

— Много добре е направила — обади се Рафаел. — Радвам се, че поне тук има някой, който не се поддава на вашия тормоз.

В този момент тя изпита два пъти по-силна омраза към Рафаел.

— Със сигурност не съм я тормозила. Само се опитах да изтъкна грешката й, но тя отказа да ме изслуша. Но тя не отрече нищо, Ейдън. Нищо!

— Така, както ви познавам, вие навярно не сте й дали възможност да направи това — отвратен, каза Ейдън. — Мили боже, вие можете да бъдете толкова злобна, Шарлот. Навярно сте предизвикали у нея паника, като сте я накарали да повярва на лъжите ви, проклета да сте! Къде е тя?

— Откъде да зная? — отвърна тя, като изящно издуха носа си. — Не съм пъдар.

Ейдън изсумтя.

— Това е нещо ново. И отсега нататък ще запазите проклетите си цитати за себе си. Не искам и да чуя да използвате Библията за вашите собствени подмолни цели.

Възмутена, Шарлот се изправи.

— Никога не съм изопачавала Библията, нито пък съм я използвала за собствените си цели. Аз само следвам Божието слово.

— О? — отвърна Ейдън със сарказъм. — Тогава вие следвате словото Му, по много интересен начин. Съмнявам се, че това е словото, което Той точно е имал предвид.

— Вие едва ли сте човекът, който знае това — изсъска тя. — В продължение на дълги години водите безбожен живот, Ейдън Делауеър. Зная всичко за вашите любовници, за похотливия ви живот. Как смеете да ме обвинявате, мен, която винаги съм водила само един непорочен живот?

— Вече започвам да се съмнявам колко непорочен е вашият живот, Шарлот. От години използвате положението си тук, за да превърнете живота на много хора в истински ад. — Той поклати глава. — Мисля, че сега много по-добре разбирам защо татко посегна към чашката — не беше само това, че бе загубил мама, въпреки че точно от този момент започнаха грижите му. Но това, че трябваше да живее под непрестанния ви тормоз, беше достатъчно основание да го докара до пиянство. И аз не го обвинявам, че се е опитвал да удави в алкохола кошмара да живее с вас. Благодаря на Бога, че Серафина се появи тук и внесе малко щастие в това мрачно място.

— Съпругата ви дойде само да се бърка в нашия живот — гневно извика Шарлот. — Тя направи хаос от моето добре подредено домакинство, подигра се с дисциплината. Само преди две седмици тя каза, че според нея всяка седмица прислугата трябвало да разполага с един пълен почивен ден! Как тогава се предполага, че ще управлявам Таунсенд с такава разглезена прислуга? Питам ви?

— Мисля, че ще бъде най-добре, ако въобще не управлявате Таунсенд — каза остро Ейдън. — Ще наема икономка, която да изпълнява вашите задължения. Отсега нататък, прислугата ще се подчинява само на съпругата ми. Така и трябваше да стане още от самото начало. Но това беше моя грешка.

Шарлот се сви назад в креслото си.

— В… вие не искате да кажете това — изрече тя, а кръвта й във вените се смрази от ужас. — Ейдън, не! — умолително се обърна към него тя. — Таунсенд е моят живот. Той е всичко, което притежавам.

— И ако искате това да продължи, никога повече да не сте посмели да говорите лошо за Серафина. Защото, ако го направите, кълна ви се, ще ви изпратя някъде, където никой да не може да чуе злобните ви нападки. Нещо повече, вие няма да разполагате с прислуга, която да тормозите.

Шарлот цялата пламна от гняв и раздразнение. Тя бързо сведе поглед, преди той да успее да види омразата в очите й.

— Както кажете, Ейдън — каза тя с глас, който трепереше от усилието й да запази спокойствие. Той нямаше да я лиши от господството й в Таунсенд. Тя нямаше да му позволи това. Трябваше просто да измисли нещо, за да го накара да промени решението си.

Ейдън кимна.

— Радвам се, че ме разбрахте. — Той се обърна към Рафаел. — Дълбоко съжалявам за всичко. Ще отида да намеря Серафина.

Шарлот чу как вратата се отваря и затваря. Тя вдигна поглед само за да види, че Рафаел все още беше в стаята и я наблюдава с непроницаемо изражение.

— Нали поне вие ми вярвате? — попита тя, като отчаяно се нуждаеше от съюзник. Колкото и да го презираше, той бе всичко, което й бе останало. — Наистина не исках да причиня зло никому.

Рафаел погали ъгълчето на устните си с ръка, после я отпусна до тялото си.

— Ейдън отиде да търси съпругата си. Аз си отивам вкъщи. Довиждане, Шарлот.

Той се извърна на пети и напусна стаята.

Шарлот стисна треперещите си пръсти и втренчи поглед в тях. Главата й се въртеше от шока, който беше преживяла. Първо Рафаел бе разбил илюзиите й за слава, а сега Ейдън й бе отнел единственото нещо, което й бе останало — господството й над Таунсенд.

Всичко бе заради Серафина. Всичко. Имаше само едно нещо, което й оставаше да направи.

 

 

Веднага щом започна да вали, Серафина се подслони под гъстата корона на стария дъб. Бе отишла горе да нахрани лебедите, които бяха свикнали да се приближават към нея, веднага щом тя се появяваше на хълма. Хубаво й беше в спокойното им присъствие и при голямата им доверчивост. Доверчивост. Доверието беше най-малкото, което имаше в живота й.

Тя се сгуши към дъба с гръб, притиснат към масивния му ствол. Чакаше бурята да отмине. Разнесе се гръмотевица. Светкавица разряза далечното небе. Може и да беше напълно сама, но се чувстваше добре сред бушуващия гняв на естествените сили — толкова чист, толкова мощен. Тук нямаше нито грях, нито злоба. Тук тя се чувстваше в безопасност — за нея това бе най-безопасното място в света.

— Хестия — помоли се тя, като гледаше нагоре през гъстата корона от клони. — Богиньо на огнището и дома, защитете ме сега, моля ви. Запазете ме от лъжливи обвинения, от лоши намерения. Покажете на Ейдън истината, защото не мога да понеса той да вярва, че съм го измамила с друг, даже и той самият да ме е измамил.

Дъждовна капка падна по бузата й, после още една и още една. Когато тя протегна ръка да ги избърше, осъзна, че капките бяха топли — това бяха собствените й сълзи. Тя сведе чело към колената си и даде воля на сълзите си, които се стичаха по бузите й като водопад от съкрушеното й сърце.

Следвай сърцето си и истината сама ще се разкрие…

Думите се носеха като шепот през воя на вятъра точно както беше ги чула веднъж преди време, също така отчаяна, както сега. Но тя бе последвала сърцето си, нещастно си помисли Серафина. Точно в това се криеше бедата. Нима това беше истината, за която говореше Богинята? Че Ейдън, когото тя отчаяно обичаше пряко волята си, си бе взел друга жена в леглото? Знайте, че не възнамерявам да нарушавам сватбената си клетва, се бе заклел той точно под това дърво в деня на сватбата им. Но той я беше нарушил.

Бе я излъгал. Бе я предал. Той бе повярвал на обвиненията срещу нея, отправени от сестра му. И въпреки всичко тя още го обичаше. Да напусне Ейдън щеше да бъде, все едно се опитва да изтръгне сърцето си — невъзможна задача. Тя се бе отдала с цялото си същество на него и не можеше да промени този неопровержим факт. Просто не беше сигурна как да продължи да го обича и същевременно да оцелее.

— Серафина…

Това беше истински глас, дълбокият му тембър й беше познат до болка. Тя рязко вдигна глава. Ейдън се изправяше само на една крачка от нея. Дъждът струеше по лицето му и прилепваше жакета към изваяните му мускули.

Тя скочи на крака и се втренчи в него, сякаш беше привидение. Но той целият беше от плът и последният човек, когото тя искаше да види. Първата й мисъл беше да избяга, но единствената пътека минаваше точно покрай него.

Инстинктът й надделя над разума. Тя се протегна и достигна най-ниския клон на дъба. Хвана се и се изкатери на дървото. Катереше се бързо и в паническия си бяг дори не си правеше труда да изпитва силата на клоните.

— Серафина, глупачке, какво правите? — извика той и се спусна към дървото. — Полудяхте ли? Навсякъде наоколо падат гръмотевици. Слизайте оттам!

— Не! — извика през рамо тя. — Вървете си. Не искам да говоря с вас. — Тя не успя да достигне по-горния клон и се спря на извивката на един клон с лице, притиснато към дънера. Дишаше учестено.

— Може и да не искате да говорите с мен, което добре разбирам — каза той, като надничаше към нея през листата на дървото. — Но аз искам да говоря с вас. И проклет да съм, ако го направя по този начин. Моля ви, любима, слезте долу. Там горе наистина е опасно. — В гласа му се долавяше истинска уплаха.

— Няма да сляза и не ме наричайте любима — гневно отвърна тя. — Вие не искате да сляза и аз не искам да слушам лъжи.

— Не ви лъжа. — Той зарови ръце в мократа си коса и от нея се разлетяха пръски вода. — За бога, няма нищо, за което да ви лъжа! Ако някой тук е излъган, то това съм аз — и не от вас, а от Шарлот.

Серафина ококори очи. Тя се размърда на клона, така че да може да го вижда по-добре.

— Вие знаете, че тя излъга? — попита тя, несигурна дали е чула правилно. — Но тя каза… тя каза, че вие сте й повярвали — че не искате никога повече да ме видите.

— Зная какво ви е казала или поне предполагам. Точно сега пет пари не давам за това. Моля ви, слезте от дървото, преди да ме принудите аз да се кача при вас.

— Но, но аз нищо не разбирам… — каза Серафина. Главата й се въртеше. Шарлот бе казала всичко толкова ясно. Ейдън я мразеше. Ейдън си мислеше, че тя му бе изневерила. Той искаше тя да си отиде. Но сега я гледаше с очи, изпълнени с истинска загриженост. А и току-що бе казал, че не бе повярвал и дума от това, което Шарлот му бе наговорила.

— Зная, че не разбирате — отвърна грубо Ейдън. — Ако само слезете от вашия клон, ще ви обясня всичко. — Той трепна, когато една гръмотевица падна на другия бряг на езерото. — Сега! — изрева той.

Тя преглътна с усилие. Добре беше, че бе отхвърлил ужасните обвинения на Шарлот срещу нея. Но все още трябваше да отговаря на ужасните обвинения, отправени към самия него.

— А какво ще кажете за Хариет Мънроу? — попита тя.

— Какво искате да знаете за тази проклета жена? — Очите му проблеснаха от раздразнение. — Тя не е нищо повече от един глупав, суетен паун и е трън в петата ми. Това ли искате да знаете?

Серафина го погледна.

— Ако тя е такъв глупав и суетен паун, тогава защо преспахте с нея?

Ейдън гневно вдигна ръце във въздуха.

— Какво значение има това, по дяволите? Тя ми беше подръка. Бях глупав. Не зная! Това вече е минало, за бога.

— Тя ви „беше подръка“? — яростно изрече Серафина, отвратена, че той можеше да бъде толкова груб и презрителен към брачните клетви, които й бе дал. — И просто защото ми бяхте ядосан за нещо, което не бях сторила, вие решихте, че сте в пълното си право да направите същото?

Ейдън я стрелна с недоумяващ поглед.

— Какво? О, Господи… — Той сведе глава и изопна раменете си. После отново погледна нагоре. — Шарлот ли ви каза това? Че съм прекарал нощта с Хариет, когато не се прибрах вкъщи?

Серафина не си направи труда да удостои с отговор въпроса му. Ако наблизо имаше жълъд, тя щеше да замери с него хубавото лице на Ейдън.

— Кълна ви се, любима, през онази нощ само се разхождах. Бродех из пустите улици на Лондон, като се опитвах да избягам от обвиненията на Шарлот срещу вас. От четири години не съм се срещал с Хариет.

— Вие изпратихте Хариет до каретата й — настоя Серафина.

— Да, и на практика насила я качих в нея. Бях вбесен. Видях я как разговаря с вас и Шарлот, и как вие се оттеглихте очевидно разстроена. И реших да я накарам също да се оттегли.

— Тя е избрала чеиза ми — с равен глас отвърна Серафина, леко разчувствана от съпружеския му жест да я защити от нападките на тази жена.

— Тя ли ви каза това? Ами, донякъде е вярно — каза той и се потърка по врата. — Тинкърби и аз се намирахме в безизходица. Току-що бях казал на мадам Бърнард какви модели и цветове мислех, че най-добре ще ви подхождат, но подробностите ми убягваха. И така Хариет, която сякаш падна от небето, се зае с това. Серафина, моля ви, слезте на земята, преди да падне гръм и да ви превърне в пепел!

— Не сте ли се любили с нея? — попита тя, все още несигурна, че той й казваше истината.

— Не! — изкрещя той и заудря по дървото с ръце. — По дяволите, ударих се — гневно разтърси ръцете си той.

— Така ви се пада — със задоволство измрънка тя. — А защо трябва да ви вярвам? Вие сте един егоцентричен подлец и се държите, сякаш дори не ви е грижа дали съм жива или не.

— Нима вие си мислите, че не ме е грижа? — невярващо изрече той. — Любима, проблемът е в това, че ме е грижа прекалено много — та вие сте единствената, на която позволих по този начин да влезе под кожата ми. От грижи по вас вече главата ми е пламнала. По дяволите, защо иначе дойдох тук, тичайки като луд — да не говорим, че рискувам живота си, като стоя под дърво насред гръмотевична буря? Искам да слезете долу.

— Кажете честно: наистина ли през онази вечер не се любихте с Хариет? — прехапа долната си устна тя.

— Серафина, защо да се любя с друга, след като вие сте единствената жена, която желая и винаги ще желая? Обичам ви!

Серафина го погледна смаяна.

— Какво? — прошепна тя. — Какво казвате?

— Обичам ви! — изрева той. — Сега слизайте оттам!

Серафина не успяваше да се движи достатъчно бързо. Когато се спускаше на долния клон, на нея й се пееше от радост. Но в бързината кракът й се подхлъзна. С остър вик на тревога тя усети как се претърколи надолу, без да има нещо, за което да се хване.

— Сара! О, боже, Сара! — Този сърцераздирателен вик се откъсна от гърлото на Ейдън, докато тя падаше надолу.

Още докато беше във въздуха, ръцете му мигновено я сграбчиха и двамата се строполиха на земята. Белите му дробове изсвистяха.

С учестено дишане той се изправи на лакти и я погледна в лицето.

— Добре ли сте?

Тя леко кимна. Очите й се бяха разширили от учудване.

— Благодаря на Бога — въздъхна от облекчение Ейдън. — Така ме изплашихте. — После нежността на изражението му внезапно се замени от буен гняв. — Никога, никога повече не правете това! — яростно изрече той и рязко се изправи на крака. — Или ще ви набия с камшик. А сега станете изпод това проклето дърво. Имате акъл колкото на едно дете.

Той се отдръпна настрана към купчината от разпръснати клони. Беше с гръб към нея, ръцете му бяха отпуснати на хълбоците. Той сведе глава надолу, докато едва си поемаше дъх.

— Ейдън? — песента в сърцето й се издигаше в блажено кресчендо. Благодаря ти, Богиньо. Благодаря ти.

Той я погледна през рамо.

— Какво? — попита рязко той. Все още беше потресен от случилото се.

— Как ме нарекохте? — попита тя с лице, разцъфнало в широка усмивка. Благословена. Тя наистина беше благословена.

— Проклета глупачка — отвърна сухо гой.

— Не. Докато падах — настоя тя със сърце, което щеше да се пръсне от щастие.

Той се намръщи.

— Извиках вашето име.

Серафина се заля от смях и излетя към него като куршум. Прегърна го и преди той да успее да се задържи на крака, двамата отново паднаха на земята. Серафина беше върху него. Смееше се като луда.

— Вие го казахте! — заливаше се в смях тя и обсипваше лицето му с бързи, малки целувки. — Зная, че чух правилно, о, Ейдън — изрече тя и възбудена отметна главата си назад. — Знаех си!

Ейдън бавно вдигна глава, прикован за земята от нейното тяло.

— Какво сте знаели? — попита той, объркан от въодушевлението й.

— Че съдбата наистина ви е предопределила да бъдете мой съпруг — отвърна тя със съзнанието, че нямаше как да му обясни това. То наистина имаше значение. Тя отпусна чело срещу топлото му гърло — там, където пулсът му биеше равномерно. Живот. Душата на Ейдън — душата на Адам. Двете бяха едно и също нещо. Тук. В този момент. Имаше смисъл във всичко, най-накрая имаше. Дори и за момент тя нищо не си бе измисляла, нито пък бе полудяла. Богинята се бе опитала да й го каже, но тя просто не го бе разбрала. Или не бе повярвала достатъчно силно. Но сега тя вярваше. О, колко силно вярваше тя! Всичките й сънища се бяха превърнали в действителност.

Ейдън беше Адам и я обичаше.

— Аз също ви обичам — каза на един дъх тя и го целуна по устата, за да докаже твърдението си.

Ейдън я прегърна силно. Отвърна на целувката й страстно, като отвори уста и я впи в нейната, докато езикът му не срещна нейния. Накара я да изпита страстно желание. Безмълвно я обърна по гръб, бедрото му се притисна между краката й, докато гърбът й опря тревата. Ръцете му разхлабиха панделката, която привързваше косите й.

Той вдигна глава. Ръцете му разресваха гъстите й къдри, докато я гледаше със сапфиреносините си очи, изпълнени с копнеж по нея.

— Серафина, о, боже, любима, вие сте толкова красива. Как й за миг ви хрумна мисълта, че бих желал да съм с друга, след като съм бил с вас?

Тя му се усмихна. Ръцете й го галеха по бузите.

— Бях глупава. Вслушах се в лъжите на Шарлот. — Тя въздъхна от щастие. — Искам само вас. Завинаги.

Зад тях се разнесе силен крясък и двамата извърнаха глави по посока на шума.

Двата лебеда издигаха крилете си едновременно. Дългите им шии се извиваха назад с човки, насочени към небето, докато надаваха своя крясък. Облаците се бяха разкъсали и един ярък лъч слънчева светлина падаше върху огледалната повърхност на езерото — точно там, където плаваха лебедите, и образуваше около тях ореол от мъжделива светлина.

Ейдън се засмя.

— Искам да ви любя тук и сега, но проклет да съм, ако го направя точно пред очите на двойка лебеди, които нямат друга работа, освен да кряскат към нас. Нуждая се от едно топло, сухо легло и пълна интимност за това, което съм намислил да направя.

Серафина прихна да се смее.

— Нима внезапно станахте срамежлив? Не си спомням двата лебеда да ви притесняваха последния път, когато бяхме тук.

— Та аз почти не забелязах проклетите лебеди миналия път. Но сега няма да им доставя удоволствието да ни гледат отново. — Той се изправи и я вдигна на ръце. — Благодарение на вас целите сме вир-вода и изкаляни. — Той я целуна по носа. — Между другото изглеждате невероятно очарователна.

— Мисля, че ви харесвам, като сте вир-вода и изкалян — отвърна тя и го прегърна силно през врата. — Нима възнамерявате да ме носите по целия обратен път към Таунсенд?

— Да. Какъв кавалер ще бъда, ако ви позволя да си намокрите краката?

Серафина го ухапа леко по месестата част на ухото.

— Краката ми няма да станат по-мокри отколкото сега, а и вие в никакъв случай не сте никакъв кавалер.

— За това сте права. И сега имам намерение да ви го докажа.