Кристи Голдън
Повелителят на клановете (21)

Двадесет

Сякаш небесата се продъниха и от тях се изсипа пороен дъжд, който залепи тъмната коса на Блакмуър върху неговата глава. Той се подхлъзна върху неочаквано превърналата се в кал земя. Падна тежко и си изкара въздуха. Мъжът се насили да се изправи на крака и продължи да тича напред. Имаше само един-единствен изход от този кървав, оглушителен ад!

Стигна до покоите си и се хвърли към бюрото, потърси ключа с треперещи пръсти. Изтърва го на два пъти, преди да стигне с олюляване до гоблена край леглото. Дръпна покривалото със замах и отключи бравата.

Блакмуър се втурна напред, забравил за стъпалата, и се изтърколи надолу по тях. Въпреки че беше мъртвопиян, а може би и точно заради това, той се отърва само с няколко синини. Светлината, проникваща през вратата на спалнята, осветяваше прохода едва на няколко метра, след което следваше плътен мрак. Изруга, че не се бе сетил да си вземе лампа, но вече беше твърде късно за това. Беше твърде късно за толкова много неща…

Хукна през тунела, колкото го държаха краката. Искаше да се измъкне и да избяга в гората. Щеше да се върне по-късно, когато клането приключеше. Щеше да се престори, че… всъщност и той не знаеше какво точно. Все щеше да измисли нещо.

Земята се разлюля отново, Блакмуър изгуби равновесие и падна. Усети как върху него се посипаха дребни камъчета и пръст. Когато трусът най-сетне отмина, мъжът се изправи и тръгна напред с протегнати ръце. Навсякъде из въздуха се стелеше прах и той започна да кашля.

Малко по-нататък пръстите му се натъкнаха на огромна купчина скални отломъци. Тунелът се беше срутил. В продължение на няколко секунди Блакмуър се опитваше разярено да си пробие път. След това, хлипайки, се свлече на земята. Ами сега? Какво щеше да стане с него?

Земята пак се разтресе, Блакмуър скочи на крака и се затича по обратния път. Вината и страхът от орките бяха силни, но инстинктът му за оцеляване беше по-могъщ. Оглушителен звук прониза въздуха и Блакмуър с ужас разбра, че тунелът отново се срутва, но този път съвсем близо зад него. Паниката му придаде нови сили и той затича към спасителния изход, изпреварвайки само с една-две стъпки падащия свод, който продължаваше да се разрушава, следвайки го по петите.

Мъжът се запрепъва нагоре по стъпалата и се хвърли в стаята си, точно когато и последната част от прохода рухна с гръм и трясък. Падна на пода и сграбчи килима, сякаш той можеше да му предложи солидна защита в този внезапно полудял свят. Ужасяващите земни трусове продължаваха и май нямаха никакво намерение да спрат.

След няколко мига, които му се сториха като часове, земята отново утихна. Блакмуър не смееше да помръдне и продължаваше да лежи по лице на пода, дишайки тежко.

С ясен звън във въздуха прелетя меч и се забоде на сантиметри от носа му. Мъжът изпищя и се дръпна назад. Вдигна поглед и видя, че пред него стоеше Трал, стиснал друг меч в ръка.

В името на Светлината, нима бе забравил колко грамаден беше този орк? Облечен в черна броня и размахващ огромния си меч, той се извисяваше над проснатия на пода Блакмуър така, както планинските върхове се извисяват над равнините. Нима в здравата му челюст винаги се беше долавяла такава твърдост, такова… присъствие?

— Трал — заекна Блакмуър, — мога да ти обясня…

— Не — отвърна спокойно Трал, което изплаши човека повече, отколкото ако върху него се беше изсипал страшен гняв. — Не можеш да ми обясниш. За такова нещо оправдание няма. Има само битка, която отлагам отдавна. Дуел до смърт. Вземи меча!

Блакмуър събра крака под себе си.

— Аз… аз…

— Вземи меча — повтори Трал с дълбок глас. — Иначе ще те пронижа така, както си седиш, свил се като уплашено дете.

Блакмуър посегна с трепереща ръка и хвана дръжката на оръжието.

„Добре“, помисли си Трал. Блакмуър поне щеше да му достави удоволствието да се бие срещу него.

Първият човек, когото бе потърсил, беше Лангстън. Беше му изключително лесно да сплаши младия лорд и онзи веднага му беше разкрил съществуването на подземния тунел, предвиден за бягство. Болка бе пронизала Трал, когато той се беше досетил, че сигурно по този път Тарита се бе промъкнала, за да се срещне с него.

Той беше призовал земетресение, което да срути тунела, така че Блакмуър да бъде принуден да се върне обратно. Докато го чакаше, Трал беше разбутал мебелите встрани, за да очисти малко свободно пространство за този последен сблъсък.

Блакмуър се изправи с мъка на крака. Наистина ли това беше същият мъж, на когото се бе възхищавал и от когото се беше страхувал като млад? Направо не можеше да повярва. Сега от човека беше останала само една развалина — и морална, и физическа. Трал отново изпита съжаление към него, но то не му даваше право да забрави всички зверства, които беше извършил Блакмуър.

— Хайде, ела ми — изръмжа Трал.

Блакмуър се хвърли напред. Той се оказа по-бърз и съсредоточен, отколкото Трал беше очаквал, имайки предвид неговото състояние, и оркът бе принуден да реагира незабавно, за да избегне пробождането. Парира удара и зачака следващата атака на мъжа.

Двубоят сякаш посъживи господаря на Дърнхолд. На лицето му се изписа гняв и решимост, а движенията му станаха по-отмерени. Мъжът се престори, че атакува отляво, след което замахна от дясната страна. Но Трал успя да блокира с лекота дори този подъл удар.

Сега самият орк тръгна в атака, изненадан и донякъде доволен, че Блакмуър съумява да се защитава успешно. Успя да засегне мъжа откъм незащитената му страна. Човекът оцени тази своя слабост и започна да се оглежда за нещо, което да му послужи като щит.

Трал с лекота откъсна вратата на стаята от нейните панти и я хвърли към Блакмуър.

— Страхливецо, скрий се зад това! — извика му той.

От вратата би излязъл прекрасен щит, за който и да е орк, но тя беше прекалено голяма за Блакмуър. Той я изблъска разярено встрани.

— Все още не е твърде късно, Трал! — заяви човекът, с което изненада орка. — Присъедини се към мен и двамата ще обединим нашите сили! Ще освободя всички орки, останали в лагерите, ако ми дадеш думата си, че те ще се бият под моите знамена! Искам и ти да направиш същото!

Трал беше толкова разгневен от това предложение, че не успя да парира навреме следващата вероломна атака на Блакмуър. Преди оркът да вдигне меча си, острието на мъжа се стрелна към него и с трясък отскочи от черната броня. Само тя спаси Трал от смърт, защото ударът беше наистина великолепен.

— Явно все още си пиян, Блакмуър, щом смяташ, че аз някога ще забравя лицето на погубената от теб Тарита!

Пред погледа на Трал отново падна червена пелена, защото споменът за втренчените в него мъртви сини очи беше непоносим. Досега той беше сдържал ръката си, опитвайки се да даде някакъв шанс на Блакмуър, но сега запрати всичко това по дяволите. Нахвърли се върху човека с безпощадната ярост на приливна вълна, стоварваща се върху крайбрежен град. С всеки гневен удар отмъщаваше за мъченията, които в младостта си беше изпитал от ръцете на този мъж. Когато мечът на Блакмуър излетя от неговата ръка, Трал си представи отново лицето на Тарита и приятелската усмивка, която тя беше отправяла еднакво лъчезарно към хора и орки, без да прави разлика между тях.

Натика Блакмуър в ъгъла на стаята. Мъжът успя да измъкне кама от ботуша си и замахна към лицето на Трал, като едва не го прониза в окото. Оркът изрева отмъстително и стовари меча си върху тази човешка отрепка.

Блакмуър не умря веднага. Лежеше и дишаше тежко, а пръстите му стискаха немощно раната, от която на тласъци бликаше червен поток. Човекът вдигна поглед към Трал, но очите му вече бяха започнали да се оцъклят. Струйка кръв се стичаше от устата, която, за изненада на орка, успя да промълви:

— Ти си това… в което аз те превърнах… толкова съм горд… — след тези думи Блакмуър се отпусна и притихна.

* * *

Трал напусна укреплението и влезе във вътрешния двор. Посрещна го пороен дъжд. Хелскрийм прецапа през локвите към него.

— Докладвай! — заповяда Трал, докато очите му преценяващо оглеждаха обстановката.

— Превзехме Дърнхолд, мой бойни вожде — каза Хелскрийм. Той беше покрит с кръв и изглеждаше изпаднал в екстаз, а червените му очи горяха диво. — Подкрепленията на хората са на много километри оттук. Повечето от онези, които оказваха съпротива, най-накрая се предадоха. Почти приключихме с претърсването на крепостта и отделянето на онези, които не участваха в боя. Женските и техните малки са невредими, както ти нареди.

Трал видя групи от своите воини, обградили скупчени мъже, които бяха насядали в калта и гледаха свирепо към победителите. От време на време някой от тях надигаше глава и бълваше люти закани, но бързо му припомняха какво му е положението. Вождът забеляза, че никой от орките не си позволяваше да наруши неговата заповед, нахвърляйки се срещу победените.

— Намери ми Лангстън — Хелскрийм хукна да изпълнява нареждането, а Трал тръгна да оглежда пленниците. Някои от хората бяха ужасени, а други все още бяха настроени войнствено, но вече беше напълно ясно кой контролира Дърнхолд сега. Вождът се обърна и видя Хелскрийм, който вече се връщаше и тикаше Лангстън пред себе с добре премерени бодвания на меча.

Човекът незабавно падна на колене пред Трал. Изпълнен с отвращение, оркът му заповяда да се изправи.

— Предполагам, че ти командваш сега?

— Ами, сержантът… да. Да, аз командвам.

— Имам една задача за теб, Лангстън — Трал се наведе и лицето му се изравни с това на човека. — И ти, и аз знаем за предателството, което планирахте двамата с Блакмуър. Ти си бил съгласен да измениш на своя Алианс. Предлагам ти възможност да изкупиш тази своя грешка и ти препоръчвам да се възползваш от нея.

Очите на Лангстън се взряха в тези на Трал, а страхът малко по малко напусна лицето му. Той кимна.

— Какво трябва да направя?

— Искам да отнесеш едно послание до твоя Алианс. Разкажи им какво се случи днес. Кажи им, че ако изберат пътеката на мира, ние сме готови да започнем търговия и сътрудничество с тях, при условие че освободят останалите в лагерите орки и ни отстъпят земя, при това хубава, върху която да се заселим. Но ако предпочетат пътя на войната, те ще срещнат враг, какъвто дори не са сънували. Сигурно помните, че преди време ние бяхме могъща сила… Това е нищо в сравнение с противника, срещу когото бихте се изправили днес. Ти имаше изключителния късмет да оцелееш в цели два сблъсъка с моята армия. Не се съмнявам, че ще успееш да опишеш по подходящ начин пълната дълбочина на заплахата, която в момента представляваме за вас. За доброто на твоя народ, надявам се, че те ще те изслушат. А сега върви.

Дори калта, размазана по лицето на Лангстън, не успяваше да прикрие неговата бледност, но въпреки това той не сведе погледа си пред Трал.

— Дайте му кон и провизии — заповяда вождът, след като се убеди, че посланието му беше разбрано. — Лангстън е свободен да отиде при своите командири.

Хелскрийм сграбчи мъжа за ръка и го поведе към конюшнята.

Трал видя, че орките, които не бяха заети с охрана на пленниците, вече се занимаваха със събиране на провизии съгласно неговите заповеди. Коне, говеда, овце, чували със зърно, чаршафи за превръзки… Новата Орда скоро щеше да притежава всичко, от което се нуждаеше една армия.

Имаше още един човек, с когото Трал трябваше да разговаря и скоро го откри. Мъжете на сержанта не бяха предали своите оръжия, но също така и не ги използваха. Орки и хора стояха въоръжени едни срещу други, но никой от тях не изпитваше особено желание да продължи битката.

Очите на сержанта се присвиха напрегнато, когато видя приближаващия се Трал. Кръгът от орки се раздели, за да пропусне своя боен вожд. Отначало двамата само се гледаха изпитателно. След това по-ловко, отколкото човекът бе очаквал, ръката на Трал се озова до ухото на сержанта, стисна здраво златната халка между дебелите си пръсти и със същата бързина я пусна, като остави обецата да виси на нейното място.

— Ти ме обучи добре, сержанте — прогърмя гласът на Трал.

— Ти беше отличен ученик, Трал — отвърна предпазливо сержантът.

— Блакмуър е мъртъв — съобщи Трал. — В момента извеждаме вашите хора от крепостта и събираме провизии. Дърнхолд продължава да си стои на мястото, само защото такава е моята воля — за потвърждение на своите думи, той тропна с крак по земята и тя отново се раз люля яростно.

— Ти ми разказа за милостта — продължи Трал — и сега би трябвало да се радваш, че си ми преподал този урок. Възнамерявам да изравня Дърнхолд със земята след няколко минути. Вашите подкрепления няма да пристигнат навреме, за да ви помогнат. Ако твоите хора се предадат, на тях и техните семейства ще им бъде позволено да си тръгнат оттук. Ще се погрижим да получите храна и вода, дори оръжия. Онези, които не се предадат, ще загинат под развалините. Без тази крепост и нейните рицари, които охраняват лагерите, за нас ще бъде лесно да освободим останалата част от нашите събратя. Именно това беше моята цел още от самото начало.

— Наистина ли? — попита сержантът. Трал беше сигурен, че човекът си мисли за Блакмуър.

— Моята цел е справедливостта — отвърна Трал. — Винаги съм се стремял към нея и ще продължавам да я следвам.

— Имам ли думата ти, че никой от хората няма да пострада?

— Имаш я — заяви Трал и вдигна глава, за да огледа стоящите наоколо мъже. — Ако не окажете съпротива, ще ви бъде позволено да си тръгнете свободно.

В отговор сержантът хвърли оръжието си върху разкаляната земя. Настъпи мълчание, след което и останалите хора направиха същото. Битката беше приключила.

* * *

Когато орките и оцелелите хора се бяха отдръпнали на безопасно разстояние от крепостта Дърнхолд, Трал призова Духа на земята за последен път.

„Това място не върши добро, а само придава сили на злото. Затова сега нека се срути!“.

Той разпери ръце и започна да тропа ритмично с крак по земята. Затвори очи и си припомни своята тясна килия, мъченията, на които го беше подлагал Блакмуър, омразата и презрението в очите на хората, с които беше тренирал заедно. Докато се ровеше из тези спомени, те му причиняваха изненадващо силна болка. Изживяваше всеки от тях отново за миг, след това го пускаше да си отиде завинаги.

„Нека се срути. Нека се срути!“.

Земята се разтърси за последен път. Трясъкът при раздробяването на грамадните камъни беше оглушителен. Пръстта се устреми нагоре, сякаш искаше да погълне крепостта. Символът на всичко, срещу което Трал се беше борил, се срути сред фонтани от прах. Когато земята най-после се успокои, от могъщото укрепление Дърнхолд бяха останали само огромни купчини камънак и натрошени парчета дървесина. Силни възгласи на одобрение се надигнаха сред редиците на орките. Изтощени и потънали в мрачни мисли, хората гледаха мълчаливо.

Някъде под тези развалини се намираше и тялото на Еделас Блакмуър.

— Докато не го погребеш в сърцето си, няма да успееш да го заровиш достатъчно дълбоко — разнесе се глас зад гърба му. Трал се обърна и погледна към Дрек’Тар.

— Ти си мъдър, Дрек’Тар — каза му Трал. — Може би прекалено мъдър.

— Добре ли се почувства, когато го уби?

Трал се замисли, преди да отговори.

— Трябваше да го сторя. Блакмуър беше отрова не само за мен, но и за много други орки и хора — Трал се поколеба. — Преди да го убия, той… каза, че се гордеел с мен. Че съм станал това, в което той ме бил превърнал. Дрек’Тар, тази мисъл ме плаши!

— Разбира се, че си това, в което той те е превърнал — отвърна Дрек’Тар и Трал изпита изненада и ужас.

Възрастният шаман нежно докосна защитената му в броня ръка.

— Но също така — допълни Дрек’Тар — ти си и това, в което те е превърнала Тарита. А също и сержантът, и Хелскрийм, и Дуумхамър, и аз, че даже и Сноусонг. Ти си това, в което те е превърнала всяка спечелена или загубена битка. Ти си това, в което сам си се превърнал… Ти си Повелителят на клановете.

След тези думи старият шаман му се поклони, обърна се и си тръгна.

Трал го проследи мълчаливо с поглед. Той се надяваше някой ден да стане също толкова мъдър.

Към него се приближи Хелскрийм.

— Раздадохме на хората храна и вода, мой бойни вожде. Нашите съгледвачи докладваха, че призованите подкрепления скоро ще започнат да пристигат. Трябва да си вървим.

— След секунда. Имам още една задача за теб — той протегна свития си юмрук към Хелскрийм и го отвори. Сребърна верижка с полумесец падна в шепата на Гром. — Открий хората, наричани Фокстън. Вероятно те едва сега са научили за смъртта на своята дъщеря. Предай им това и кажи… кажи им, че тъгувам заедно с тях.

Хелскрийм се поклони и тръгна да изпълни заповедта на Трал. Бойният вожд въздъхна дълбоко. Зад гърба му оставаха развалините на крепостта Дърнхолд, олицетворяващи неговото минало. Отпред се простираше бъдещето и цяло море от орки, притихнали в очакване да ги поведе.

— Днес — извика той, повишавайки глас, за да го чуят всички, — днес нашият народ спечели славна победа. Ние изравнихме със земята могъщото укрепление Дърнхолд и счупихме пръстите на неговия юмрук, стиснал лагерите. Но още не е дошло времето за почивка. Все още не можем да заявим, че сме спечелили войната. Много наши братя и сестри все още линеят в затворите. Но ние знаем, че те скоро ще бъдат свободни. Също като вас, те скоро ще опитат вкуса на свободата и ще познаят мощта на нашата горда раса.

— Ние сме непобедими — продължи Трал — и ще ликуваме, защото нашето дело е справедливо! Да вървим! Нека отидем при лагерите, да съборим стените им и да освободим нашия народ!

Разнесоха се бурни възгласи на одобрение и Трал огледа хилядите горди оркски лица. Те ревяха от възторг и размахваха юмруци във въздуха. Всяка извивка на техните грамадни тела изразяваше радостна възбуда. Вождът си спомни за отпуснатите същества, които беше заварил в лагерите, и почувства прилив на гордост, когато осъзна, че точно той ги беше вдъхновил да възродят отново своя дух.

Докато слушаше орките да скандират неговото име, Трал усети как го изпълва дълго жадуваното спокойствие. След толкова много години на търсене, най-накрая беше намерил истинската си съдба и дълбоко в сърцето си вече знаеше кой е:

Трал, син на Дуротан и боен вожд на Ордата.

Беше намерил своето място.