Кристи Голдън
Повелителят на клановете (7)

Шест

Зарешетеният покрив над главата на трал му позволяваше да наблюдава светлината на луните.

През изминалите дни той бе внимавал да не издаде своето намерение с някой непредпазлив намек пред войниците, които го бяха пребили, или пред сержанта. Блакмуър отново се отнасяше с него така, сякаш нищо не се беше случило, но точно той не биваше да заподозре за решението му да избяга. Оркът продължаваше да се държи раболепно, както и преди, но за първи път усещаше колко противно му е това поведение. Очите му не се отлепяха от земята, макар да знаеше, че не стои по-долу от хората. Оставяше се покорно да му слагат железните окови, въпреки че би могъл да разкъса и веригите, и четворката пазачи, преди да са успели дори да помръднат. Въпреки това, поведението му не се промени — нито в килията, нито на арената или на тренировъчното поле.

През първите няколко дни Трал беше забелязал, че сержантът го наблюдава изпитателно, сякаш очаквайки да види някаква промяна в него. Но мъжът така и не беше отворил дума за последните събития, а пък оркът много внимаваше да не събуди някакви подозрения. Нека си мислят, че са го пречупили. Той съжаляваше единствено за това, че няма да види изражението върху лицето на Блакмуър, когато му докладват за изчезването на неговия „домашен орк“.

За първи път в живота си Трал очакваше нещо с нетърпение. Мисълта за бягство бе събудила у него непознат дотогава глад. Досега всичките му стремежи бяха насочени към това да получи одобрението на своя господар. Затова се стараеше толкова на тренировките и се стремеше на всяка цена да победи на арената.

Никога не се беше замислял сериозно какво означава да си свободен. Да вървиш под слънцето без окови, да спиш под звездите… Той не беше прекарал навън нито една нощ през целия си окаян живот. Какво ли беше усещането от това да виждаш светлината на луните, без да е препречена от решетки?

Най-накрая беше дал свобода на своето въображение, подхранвано дълги години от книгите и от писмата на Тари. Нощем лежеше буден в сламеното легло и си представяше срещата си с някой от своя народ. Бе изчел всичко, което хората бяха написали за „противните зелени чудовища“. Не беше забравил и онази смущаваща среща с орка, който се бе освободил от клетката и със страшни крясъци се беше нахвърлил срещу него. Само ако можеше да научи какво бе извикал той! Но познанията му по оркски бяха толкова елементарни… Някой ден щеше да открие своя народ и на всяка цена щеше да разбере какво му бе крещял онзи…

Хората го бяха отгледали и тренирали само за да печелят от него. Те нямаха нужда от неговата любов и вярност. Младият орк изпитваше благодарност единствено към сержанта и към Тари, защото те го бяха научили на чест и доброта. Едва тогава бе вникнал в истинската същност на Блакмуър и беше разбрал, че той няма никаква представа какво означават тези чувства. Самият Трал нямаше да ги срещне, докато оставаше собственост на генерала.

Най-накрая бе настъпила нощта, когато луните — едната голяма и сребърна, а другата по-малка и синьо-зелена — бяха намалели до едва видими, слабо осветени сърпове.

Тари беше приветствала неговото желание да избяга и дори бе предложила да му помогне — точно както той се беше надявал дълбоко в своето сърце. Двамата бяха изработили план, бяха вложили в него предвидливост и ум и сега Трал беше сигурен, че ще успее. Момичето щеше да определи кога да действат и той очакваше нейния сигнал.

Тъкмо се беше унесъл и дремеше на пресекулки, когато биенето на голямата камбана го стресна и разбуди. Той скочи бързо и отиде в най-отдалечения ъгъл на килията. Преди известно време с много усилия Трал беше успял да разхлаби един от камъните и бе издълбал дупка зад него. Там държеше най-ценните си притежания — писмата, които беше получил от Тари. Сега издърпа камъка, извади листовете пергамент и ги уви в единственото друго нещо, което имаше значение за него — пелената с белия вълк върху синьо поле. Притисна вързопа към гърдите си, отиде при вратата и зачака своя миг.

Камбаната продължаваше да бие, но сега към нея се бяха присъединили уплашени викове и писъци. Чувствителното му обоняние, много по-остро от това на хората, надуши миризмата на дим. С всеки неспокоен удар на сърцето му, пушекът ставаше все по-силен и той вече виждаше оранжево-жълтите светлини на пламъците от тъмнината на своята килия.

— Пожар! — долитаха крясъци отвън. — Пожар!

Без да е наясно защо, Трал се хвърли върху сламеното легло. Затвори очи и се престори на заспал. Задиша бавно и дълбоко, за да се успокои.

Изведнъж чу отварянето на шпионката върху вратата. Продължи да лежи съвсем неподвижно.

— Тоя няма да мръдне оттук — каза някакъв невидим пазач. — Ха, нищо не би могло да събуди проклетото чудовище. Хайде, да вървим да помагаме.

— Не знам… — отвърна друг глас.

До тях достигнаха още тревожни викове, примесени с пронизителните писъци на децата и кресливи женски гласове.

— Огънят се разраства — изрева припряно първият пазач. — Да вървим!

Трал чу тропота на техните ботуши, чаткащи гръмко върху камъка. Шумът се отдалечи. Той остана сам.

Оркът се изправи и застана пред здравата дървена порта. Както винаги тя беше заключена, но сега наблизо нямаше кой да разбере какво се канеше да стори.

Трал си пое дълбоко въздух, засили се срещу вратата и я удари с лявото си рамо. Тя поддаде, но остана цяла. Продължи да я блъска с цялата си сила. Едва при петия удар на неговото грамадно тяло, вратата се предаде и се натроши. Инерцията го изхвърли напред и той се стовари върху пода, но кратката болка бързо бе заглушена от прилива на обзелата го възбуда.

Трал познаваше добре тези коридори — в крайна сметка, нали всеки ден излизаше и влизаше през тях. Ориентираше се прекрасно на смътната светлина от няколкото факли, окачени на равномерно отдалечени една от друга стойки върху каменните стени. Надолу по това стълбище, нагоре по другото, а после…

Както и преди малко в килията, някакъв първичен инстинкт го предупреди и Трал се долепи към една от стените. Опита се да прикрие огромното си тяло в сенките, доколкото бе възможно.

Само след миг покрай него изтрополиха още неколцина от пазачите, които се бяха втурнали към изхода. За щастие не го видяха и той въздъхна облекчено.

Стражите бяха оставили вратата към вътрешния двор широко отворена. Трал се приближи предпазливо към нея и надникна навън.

Пред очите му се разкри картина на истински хаос. Плевните бяха изцяло погълнати от пламъци, а конете, козите и магаретата се мятаха из двора, обезумели от паника. Това го улесняваше, защото едва ли щяха да го забележат сред цялата тази лудница. Хората бяха образували жива верига и си подаваха кофи с вода, която често се разплискваше в бързината. Докато Трал надзърташе, към тях тичешком се присъединиха още неколцина помагачи.

Оркът погледна към двора пред себе си. Там видя точно каквото му трябваше — в прахоляка се търкаляше захвърлено черно наметало. Не би могло да го покрие целия, но щеше да свърши работа. Изтича, взе пелерината и покри с нея главата си и своя широк гръден кош. После забърза напред, като ходеше приклекнал, за да може наметката да закрива и краката му поне отчасти.

Прекосяването през двора до главната порта му отне само няколко мига, но те му се сториха цяла вечност. Подтичваше с наведена глава, като често се оглеждаше, за да не се блъсне в някоя каруца, натоварена с бъчви дъждовна вода, или в подплашените животни и пищящите деца. Сърцето му биеше диво и сякаш щеше да изхвръкне, докато си проправяше път през царящия наоколо хаос. Горещината от пожара го пърлеше, а буйните пламъци осветяваха цялата околност ярко като слънце. Така, крачка след крачка, той се доближаваше до спасителния мрак.

Най-после се добра до външната порта — неговото последно препятствие. Беше широко отворена и през нея се нижеха още каруци, натоварени с бъчви вода. Кочияшите едва удържаха уплашените коне. Никой не забеляза самотната фигура, която се изниза безшумно и изчезна в тъмнината.

Затича се веднага, щом се измъкна от крепостта. Заряза пътя и се насочи към покритите с гори хълмове отсреща. Сетивата му бяха силно изострени. Непознатите миризми нахлуваха в потръпващите му ноздри и той имаше чувството, че може да усети всеки камък и всяка тревичка, които стъпкваше с бягащите си нозе.

Не след дълго пред очите му изникна чудновата скала. Тарита я беше описала като дракон, застанал на пост над гората. Беше много тъмно, обаче отличното нощно зрение на Трал, допълнено с малко повече въображение, му помогна да разпознае в щръкналия камък дългия врат на обещаното чудовище. Под него трябваше да се намира пещерата, в която щеше да се срещне с момичето.

Постоянно измъчван и мамен от хората, за миг Трал се зачуди, дали Тарита не му беше заложила някакъв капан. Ядосан и засрамен от себе си, той побърза да отхвърли тази мисъл. Момичето винаги се беше отнасяло добре с него. За какво би й притрябвало да го предава? И защо да си създава всичките тези трудности, след като просто можеше да покаже неговите писма на Блакмуър?

Скоро успя да намери тъмния овал на входа, ясно откроен сред сивата скална повърхност. Дори не беше задъхан след стръмното катерене и затова се шмугна в убежището съвсем тихо.

Бързо привикна към тъмнината и успя да различи Тарита. Тя стоеше облегната на стената на пещерата и го очакваше. Трал се спря за миг, защото знаеше, че неговото зрение бе по-добро от това на хората и тя щеше да го забележи трудно.

Оркът познаваше единствено човешките стандарти, по които се оценяваше красотата на едно същество, и според тях Тарита Фокстън беше прекрасна. Дългата й светла коса бе сплетена на плитка, която се виеше по гърба й. Въпреки тъмнината, Трал веднага разпозна пшениченорусите къдрици, които беше виждал неведнъж сред публиката на гладиаторската арена. Тя бе облечена в тънка нощница и беше загърнала стройната си фигура в тъмно наметало, за да се предпази от нощния хлад. До нея лежеше голяма торба.

Трал се спря за момент, после смело закрачи навътре.

— Тарита — обади се той с развълнуван, дрезгав глас.

Тя възкликна и вдигна поглед към него. Оркът помисли, че я е страх от него, но Тарита се засмя почти веднага.

— Стресна ме! Не знаех, че можеш да се движиш толкова безшумно! — смехът й утихна, но усмивката продължаваше да грее на нейното лице. Тя тръгна към него, протегнала напред и двете си ръце.

Трал внимателно ги пое в своите. Малките бели ръчички потънаха в неговите зелени, почти три пъти по-големи лапи. На ръст Тарита стигаше едва до неговия лакът, но въпреки това по лицето й нямаше и следа от страх. Напротив — беше радостна, че го вижда.

— Бих могъл да те убия — неочаквано за себе си заяви той, чудейки се що за извратено чувство го бе накарало да изрече тези думи. — Тук няма да има никакви свидетели.

Усмивката й просто се разшири.

— Разбира се, че би могъл — потвърди тя с топъл и мелодичен глас. — Но няма да го направиш.

— Защо си сигурна в това?

— Защото те познавам.

Той разтвори своите ръце и я пусна.

— Срещна ли някакви пречки? — попита момичето.

— Никакви — отвърна Трал. — Планът ни беше отличен. В този хаос можеше да избяга и цял оркски клан. Браво на теб, че си пуснала животните, преди да подпалиш плевните.

Тя се усмихна отново. Нослето й се вирна лекичко нагоре, което я направи да изглежда дори още по-млада от нейните… колко, може би осемнадесет-двадесет години?

— Естествено. Те са невинни създания. Никога не бих ги оставила да пострадат. А сега най-добре да побързаме — тя погледна към дима и пламъците, които се виеха към звездното небе над Дърнхолд. — Скоро ще угасят пожара и ще открият твоето изчезване — някаква тъжна мисъл, която Трал не успя да разгадае, за миг хвърли сянка върху нейното лице.

— Както и моето — тя хвана торбата и я премести между тях. — Седни, седни. Искам да ти покажа нещо.

Той се отпусна покорно на земята. Тари зарови из торбата и измъкна някакъв свитък. Разви го, хвана едната му страна и кимна на Трал да поеме другата.

— Това е карта — позна Трал.

— Да, най-точната, която успях да открия. Ето го Дърнхолд — Тарита посочи към нарисуваната малка сграда с вид на замък. — Ние се намираме ето тук, малко на югозапад. Всички концентрационни лагери се намират в радиус от двайсетина левги^[1] от Дърнхолд, тук, тук, тук и тук — тя посочваше към дребните знаци, които дори Трал не успяваше да различи ясно на смътната светлина. — Най-безопасното място за теб е ето тук, в пустошта — и тя забоде пръст в голямо жълто петно, на което не беше изобразено нищо. — Чувала съм, че там все още са останали неколцина от твоя народ. Хората на Блакмуър успяват да открият само следите им, но не и самите тях — тя вдигна поглед към него. — Ще трябва да ги намериш, Трал. И да ги накараш да ти помогнат.

Твоят народ, бе казала Тарита. Не онези същества или зелените чудовища. Внезапно изпита чувство на благодарност към нея, толкова силно, че дълго време не успяваше да отрони нито дума. Най-сетне промълви:

— Защо правиш това? Защо искаш да ми помогнеш?

Тя го погледна, спокойна и усмихната, сякаш виждаше пред себе си принц.

— Защото те помня още като бебе. Ти беше по-малкото ми братче. Остана ми само ти, когато… когато Фаралин умря. Гледах какво правеха с теб през всичките тези години, как те измъчваха и това ме отврати. Исках да ти помогна, да бъда твой приятел… — Тя отклони очи встрани. — Освен това, вече и аз не изпитвам привързаност към нашия господар.

— Той да не е наранил и теб? — внезапно Трал беше обзет от толкова силна ярост, че сам се изненада.

— Не. Не точно — тя хвана едната си китка с ръка и започна да я разтрива внимателно. Трал забеляза избледняваща синина, криеща се под ръкава й. — Не и физически. Трудно ми е да ти го обясня…

— Разкажи ми.

— Трал, време е…

— Разкажи ми! — прогърмя гласът му. — Ти си моя приятелка, Тарита! От десет години ми пишеш писма и единственият момент в живота ми, когато се усмихвах, беше, докато ги четях. Хубаво ми беше да зная, че съществува някой, който разбира каква е моята същност, а не ме смята просто за… за чудовището от гладиаторската арена. Ти беше моята светлина в мрака — с цялата нежност, на която беше способен, Трал протегна ръка и я постави много внимателно върху нейното рамо. — Разкажи ми — помоли отново той с по-тих глас.

Нейните очи заблестяха и плувнаха в някаква течност, която се стече по бузите й.

— Толкова се срамувам — прошепна тя.

— Какво става с очите ти? — попита Трал. — И какво означава „срамувам“?

— О, Трал — отвърна Тарита с пресипнал глас и избърса очите си. — Това са сълзи. Те се появяват, когато сме тъжни и нещастни, когато сърцата ни са препълнени с толкова много скръб, че тя няма откъде другаде да излезе — Тарита дишаше учестено. — А срамът идва… когато си направил нещо, което никога не би направил човекът, за когото си се смятал преди, и за което не би желал да научи никой друг. Но вече всички знаят и ти също би могъл да го научиш. Аз съм любовница на Блакмуър.

— Какво означава това?

Тя го погледна тъжно.

— Ти си толкова невинен, Трал. Толкова чист. Но някой ден ще разбереш.

Оркът си припомни откъслечните подхвърляния, дочути на тренировъчното поле, и разбра какво му беше признала Тарита. Той не изпитваше срам за нея, а гняв, че Блакмуър бе посегнал и на неговата прекрасна приятелка. Трал знаеше много добре какво означава да стоиш безпомощен пред господаря на Дърнхолд… А Тарита беше толкова дребна и крехка… Как би могла да го отблъсне?

— Ела с мен — предложи й той.

— Не мога. Кой го знае какво ще направи със семейството ми, ако избягам… — Тя посегна бързо към него и стисна ръцете му. — Но ти можеш. Моля те, тръгвай веднага. Когато се махнеш далече оттук, ще бъда много по-спокойна и ще се радвам, че поне ти си успял да се измъкнеш. Бъди свободен и за двама ни!

Трал кимна, онемял от мъка. Той беше очаквал, че Тари ще му липсва, но след този последен разговор болката от раздялата ставаше непоносима.

Тя отново избърса своите очи и заговори с по-равен глас.

— Напълних тази торба с храна, сложих и няколко меха с вода. Успях да открадна една кама. Не посмях да взема неща, чиято липса можеше да бъде открита. И последно, искам да вземеш това — тя наведе глава и свали една сребърна верижка от дългата си шия. На тънкото синджирче се поклащаше полумесец. — Недалеч от тук има едно старо дърво, поразено от гръмотевица. Блакмуър ми разрешава да се разхождам насам, когато си поискам. Поне за това съм му благодарна. Ако някога минеш отново по тези краища и си изпаднал в затруднение, постави огърлицата в дънера на старото дърво и аз ще дойда в тази пещера още същата вечер, за да ти помогна, с каквото мога.

— Тари… — Трал погледна нещастно към нея.

— Побързай — тя хвърли загрижен поглед надолу, в посока към Дърнхолд. — Измислила съм обяснение за своето отсъствие, но ще бъде по-лесно, ако се върна навреме.

Те се изправиха и се загледаха с неудобство един в друг. Преди Трал да разбере какво става, Тарита пристъпи напред и обгърна грамадното му тяло с тъничките си ръце дотам, докъдето успя да стигне. Лицето й се притисна към неговия корем. Трал се напрегна — всеки телесен допир в миналото бе означавал нападение. Преди никога не беше прегръщан по този начин, но сега разбираше, че това е знак на привързаност. Следвайки своите инстинкти, той погали нежно косата на момичето.

— Наричат те чудовище — промълви тя с дрезгав глас и отстъпи назад. — Но чудовищата са те! Сбогом, Трал.

Тари се обърна, прихвана полите си с ръка и затича обратно към Дърнхолд. Трал остана загледан след нея, докато тя не изчезна от неговия поглед. После прибра внимателно скъпоценната сребърна верижка в своя вързоп и го пъхна при останалите си вещи.

Повдигна торбата и установи, че беше много тежка. Учуди се как Тарита бе успяла да пренесе този товар от дома си дотук. Метна багажа през рамо и излезе от малката пещера.

И после Трал, бившият роб, закрачи към своята съдба.