Кристи Голдън
Повелителят на клановете (6)

Пет

Беше изминало повече от десетилетие, откакто лейтенант Блакмуър беше открил оркското бебе и бе свързал с него мечтите си за богатство.

Това бяха успешни и щастливи години за господаря на Трал. Еделас Блакмуър, някога лейтенант, а сега генерал-лейтенант, бе изтърпял доста подигравки за своя „домашен орк“, когато го беше довел в Дърнхолд. В началото бе имало моменти на съмнение дали набръчканото малко пеленаче ще оцелее. Благословени да са напращелите от мляко гърди на „господарката“ Фокстън. Блакмуър въобще не беше успял да проумее как така едно човешко същество бе пожелало да откърми орк. Предложението на неговия слуга Тамис беше засилило презрението му към цялото им семейство, но в същото време бе спасило скъпоценния му проект. Затова Блакмуър не се беше поскъпил да ги отрупа с дрънкулки и храна и дори бе осигурил обучение на тяхното момиче.

Днешният ден беше ясен и топъл, но не прекалено горещ — идеалното време за бой. Навесът, украсен в неговите цветове — червено и златно, осигуряваше приятна сянка. Най-различни шарени знамена се полюшваха от лекия ветрец. До ушите на благородника достигаха музика и смях. Аромат на зрели плодове, пресен хляб и печено месо дразнеха приятно неговото обоняние.

Тълпата очакваше предстоящото забавление и вдигаше весела олелия. След битките, настроението на някои от хората, загубили своите облози, щеше да помръкне, но засега всички бяха щастливи и изпълнени с нетърпение.

До Блакмуър, излегнат в своя стол, дремеше и тихичко похъркваше лорд Карамин Лангстън, младото протеже на генерала. Юношата имаше гъста кестенява коса и кафяви очи, силно мускулесто тяло и ленива усмивка. Той бе напълно предан на своя командир и беше единственият човек, с когото Блакмуър бе споделил върховната си мечта. Макар и много по-млад, Лангстън споделяше както идеалите, така и липсата на скрупули, присъща на неговия патрон. Двамата си пасваха напълно.

Блакмуър се пресегна и си откъсна ново парче от печената патица, сервирана до него. За да прокара месото, отпи глътка от своя бокал с вино — червено като кръвта, която скоро щеше да се лее по арената.

Животът беше хубав и ставаше все по-щедър към него след всяка поредна схватка, в която побеждаваше Трал. След всеки двубой Блакмуър си тръгваше с още по-натежала кесия. Неговият „домашен орк“, заради когото някога го бяха подигравали в крепостта, сега беше източник на гордост.

Най-често противниците на Трал бяха обикновени хора. Естествено, от най-подлите, най-лукавите и най-силните, но си оставаха хора. Повечето бяха гладиатори — брутални, закоравели, осъдени престъпници, които се надяваха да излязат от затвора, печелейки пари и слава за своите покровители. Част от тях дори успяваха и спечелваха своята свобода. Други се озоваваха в поредната килия — богато украсена с гоблени по стените и с жена в леглото, но все пак си оставаха затворници. Малко покровители бяха готови да освободят хората, които увеличаваха техните богатства, сражавайки се на арената.

Но някои от двубоите на Трал не бяха с хора и именно те бяха най-вълнуващите.

Преди време орките бяха внушаваща страх и ужас бойна сила. В отдавна приключилата война хората бяха спечелили решителна победа и сега зеленокожите воини се бяха превърнали в подчинена паплач.

Разбира се, плановете на Блакмуър не се променяха от този факт. Врагът беше изолиран в специални концентрационни лагери по същия начин, по който говедата биваха вкарвани в оборите. И ето че сега всички тези лагери бяха изцяло под негово командване, мислеше си доволно генералът.

В началото планът му беше да отгледа орка като добре образован, предан роб и непобедим боец. Предвиждаше да изпрати Трал срещу неговия народ, ако тълпата от тези свирепи и измамни животни изобщо можеше да бъде наречена „народ“. След това, Блакмуър възнамеряваше да използва подчинените кланове за собствените си намерения.

Обаче Ордата беше надвита от Алианса, без Трал изобщо да вкуси от битката. Това не съвпадаше с плановете на Блакмуър и го докарваше до бяс.

Но после изникна нова възможност да използва своя опитомен орк. Тя изискваше търпение — нещо, с което Блакмуър не можеше да се похвали, — но наградата щеше да бъде далеч по-голяма от тази, която първоначално си беше пожелал.

Алиансът вече се раздираше от вътрешни противоречия. Елфите се присмиваха на хората, хората се подиграваха на джуджетата, а джуджетата изпитваха недоверие към елфите. Красив малък триъгълник от шовинизъм^[1] и подозрения.

Благородникът се поизправи в стола си, за да наблюдава как Трал побеждава най-грамадния и зловещ на вид мъжага, когото Блакмуър беше виждал досега. Въпреки това, той беше напълно убеден, че никой човек не би могъл да се сравнява с неудържимия зелен звяр, в който се беше превърнал неговият питомец. Публиката закрещя с неудържим възторг, а Блакмуър се усмихна самодоволно. Махна на Тамис Фокстън да се приближи и слугата побърза да притича.

— Милорд?

— Коя поред беше та’а? — Блакмуър усещаше, че говори малко завалено, но хич не му пукаше. Тамис го бе виждал и по-пиян и го беше слагал в леглото почти в безсъзнание.

Превзетото, разтревожено лице на Тамис Фокстън изглеждаше по-загрижено от обикновено.

— Коя поред от кое, милорд? — погледът му прескочи разбиращо към бутилката и се върна върху Блакмуър.

Внезапен гняв обзе командира. Той сграбчи Тамис за яката и го дръпна към себе си, на сантиметри от своето лице.

— Бутилките ли ми броиш, измет така’а? — изсъска той, без да повишава глас.

Блакмуър често си служеше със заплахи, за да държи Тамис под контрол. Най-сериозната беше публичният позор, който можеше да навлече на своя слуга, ако разкриеше истината за начина, по който бе откърмен малкият орк. Разбира се, той нямаше намерение да проиграва този последен коз, независимо колко бе пиян. В крайна сметка това беше само едно средство за сплашване, при това — напълно подходящо за случая.

— Ти накара собствената си жена да откърми чудовището за пари, а си позволя’аш да ме гледаш така… така… съжалително? — с размътения си поглед видя как Тамис пребледнява. Отвратен от неговото уплашено, посивяло лице, Блакмуър го блъсна назад. — Исках да разбера колко битки спечели Трал.

— О, да, сър, разбира се. Половин дузина една след друга — Тамис се спря и погледна жаловито. — При цялото ми уважение, сър, последната го изтощи много. Сигурен ли сте, че искате да го пуснете на арената още три пъти?

Идиоти. Блакмуър беше заобиколен от идиоти. Сержантът беше прочел програмата на битките тази сутрин и също беше настоявал, че оркът се нуждаел от поне няколко минути почивка между отделните битки. Горкото създание трябвало да си отдъхне, представяте ли си?

— О, не… Залозите срещу Трал нарастват с вся’а битка. Той никога не е губил, нито веднъж. Разбира се, че искам да спра и да върна обратно парите на всички тези мили хорица! — с отвращение махна с ръка на Тамис да се разкара. Не беше възможно Трал да бъде победен! Защо тогава да не ковем желязото, докато е горещо?

Трал спечели следващата битка, но дори през алкохолната пелена Блакмуър можеше да прецени, че оркът беше уморен. Премести стола си напред, за да вижда по-добре. Лангстън се беше събудил и го последва.

Следващата, осма поредна битка на Трал се разви така, както Блакмуър и публиката никога не бяха виждали.

Могъщият орк беше изтощен.

На арената, като изстреляни от катапулт, срещу орка се хвърлиха два планински лъва, уловени неотдавна, затворени, измъчвани и държани почти умиращи от глад. Кремаво-кафявите им кожи изглеждаха като размазани черти, когато те се стрелнаха мълниеносно върху Трал и той падна под свирепите им зъби и нокти.

Тълпата изръмжа ужасена и недоволна. Блакмуър скочи на крака, но се олюля и му се наложи да се хване за стола, за да не се строполи на земята. Парите му бяха застрашени…

И тогава Трал се изправи отново! Нададе яростен рев, откъсна хищните животни от себе си, сякаш бяха безобидни катерички и размаха бързо и умело двата си меча. Младият орк си служеше еднакво добре и с двете ръце, а остриетата проблясваха на ярката слънчева светлина, докато се въртяха и сечаха. Единият лъв падна мъртъв. Дългото гъвкаво тяло се просна, прерязано на две с един-единствен мощен удар. Оцелялото животно, разярено от смъртта на своя другар, нападна с подновено настървение. Този път Трал не се остави да бъде изненадан. Когато лъвът скочи с оголени нокти и зъби, той беше готов да го посрещне. Размаха острието на меча наляво, надясно и отново наляво. Звярът се раздели на четири кървави парчета.

— Я виж ти! — възкликна доволно Лангстън.

Подгрятата публика отново обезумя и нададе одобрителен рев. Трал, който обикновено посрещаше виковете с вдигнати юмруци, тропайки с крака така, че да разтърси земята, сега стоеше с отпуснати рамене. Дишането му беше накъсано и Блакмуър забеляза няколко дълбоки, кървящи рани по неговото тяло. Докато наблюдаваше скъпоценния си роб, генералът видя, как Трал бавно извъртя грозната си глава към него. Погледите им се срещнаха. В очите на орка Блакмуър съзря агония и изтощение… и една неизречена молба.

След това Трал, могъщият воин, падна на колене. Тълпата започна да шуми в недоумение. На Блакмуър му се стори, че долавя съчувствие във виковете. Лангстън впери мълчалив поглед в него.

Проклетият Трал! Той беше орк и се биеше от шестгодишен! Днес повече от схватките бяха срещу хора — могъщи бойци наистина, но нищо, което да се сравнява с неговата брутална сила. Това беше заговор! Искаха да лишат Блакмуър от парите, които щеше да спечели от последната, най-тежка от всички борби. Тъп, егоистичен роб! Иска да се върне в удобната си килия, да си чете книгите, да си яде храната, нали? Е, сега генералът щеше да му даде добър урок!

В този момент на арената тичешком излезе сержантът.

— Лорд Блакмуър! — извика той, свил шепи пред устата си. — Ще се откажете ли от последното предизвикателство?

Гняв изпълни Блакмуър и изби по лицето му. Как се осмеляваше сержантът да иска това от него, пред очите на всички! Олюлявайки се, благородникът стисна по-здраво облегалката на стола, за да запази равновесие. Лангстън се приближи дискретно, за да му предложи своята помощ. Генералът вдигна дясната си ръка напред, после положи дланта й върху своето ляво рамо.

Не.

Сержантът впери поглед в него, сякаш не можеше да повярва на това, което бе видял с очите си. После кимна и даде знак за начало на последната битка.

Трал се изправи с мъка на крака. Изглеждаше така, сякаш крепеше канара на плещите си. На арената изтичаха мъже, за да изнесат мъртвите планински лъвове и разхвърляните по земята оръжия. За предстоящия двубой подадоха на Трал един грамаден боздуган — метален топуз с шипове, прикрепен със синджир за дебела дървена дръжка. Оркът пое оръжието и се опита да заеме застрашителна поза. Дори от разстояние Блакмуър виждаше, че той потръпва неспокойно. Обикновено преди всяка схватка, докато се съсредоточаваше, Трал тъпчеше с крака.

Плавният ритъм въодушевяваше тълпата и помагаше на орка да се подготви за боя. Обаче днес му беше трудно дори да стои изправен.

Това беше само една схватка! Последната! Оркът беше длъжен да издържи и нея!

Вратите се отвориха шумно, но за известно време от мрачната вътрешност не се показа никой.

И след това… то излезе. Двете му глави крещяха нечленоразделни звуци. Бледото му тяло се извисяваше над Трал така, както оркът стърчеше над хората. Също като Трал, чудовището държеше само едно оръжие, но то беше много по-подходящо за този двубой — дълго, ужасно на вид копие. С него то можеше да достигне и прониже Трал от голямо разстояние. А оркът трябваше да се приближи плътно до звяра, за да нанесе какъвто и да е удар.

Това не беше честно!

— Кой даде копие на това огре? — изрева Блакмуър към Лангстън. — То трябваше да има нещо подобно на оръжието на Трал!

Блакмуър сякаш беше забравил битките, в които самият Трал разполагаше с дълъг меч или копие срещу своите противници, въоръжени само с къса сабя или брадва.

Огрето се движеше из кръглата арена като бойна машина, а не като живо, дишащо създание. То размахваше пред себе си копието. Едната му глава беше обърната към публиката, а другата гледаше към неговия противник.

Трал никога досега не беше виждал подобна твар и за известно време остана на своето място, изучавайки я с напрегнат поглед. След това се стегна, изправи се в цял ръст и започна да размахва боздугана. Отметна глава назад, тръсна своята дълга, разчорлена черна коса и нададе вик, по-гърлен и от ревовете на огрето.

Чудовището се хвърли в атака с насочено напред копие. В движенията му нямаше никаква изтънченост, а само животинска сила. Трал лесно избегна непохватното нападение, плъзна се под копието и замахна силно с боздугана. Огрето изрева и забави своя устрем, когато топузът с шиповете се забоде здраво в неговия корем. Трал вече се беше стрелнал покрай него и сега се извърташе за нова атака.

Преди огрето да успее да се обърне, Трал му нанесе втори удар отзад. Звярът се строполи на колене, изтърва копието и посегна с ръце към гърба си.

Блакмуър се усмихна. Оркът несъмнено беше счупил гръбнака на жалкото същество. Не бе задължително битките да се водят докрай — на убийството на противника не се гледаше с одобрение, защото така намаляваше списъкът с добри бойци, но все пак смъртта на арената си оставаше напълно реална възможност. Лечителите и техните мехлеми не можеха да съживяват мъртвите. А пък Блакмуър не изпитваше никакво съчувствие към това огре.

Но радостта му се оказа преждевременна.

Докато Трал набираше инерция отново, размахвайки боздугана, огрето се изправи на крака и вдигна изтърваното копие. Оркът замахна към една от главите. За изумление на тълпата, а очевидно и на Трал, чудовището просто протегна дългата си ръка, отби топуза встрани и насочи напред своето острие.

Боздуганът излетя от ръката на Трал. Оркът изгуби равновесие и не можа да се окопити навреме. Още докато отчаяно се мъчеше да се извърти, копието го прониза високо в гърдите, на няколко сантиметра под лявото рамо. Той изрева от болка. Огрето продължи да пристъпва напред, без да отслабва своя натиск, докато накрая копието излезе през гърба на Трал. Оркът падна назад и беше прикован към земята. Чудовището се нахвърли бясно върху него и започна да го удря с юмруци, надавайки пронизителни крясъци и диво ръмжене.

Блакмуър гледаше облещено този неприятен поврат на битката. Неговият орк изглеждаше безпомощен, като дете пред юмруците на някой побойник. Гладиаторският ринг, където най-добрите воини в кралството се състезаваха един срещу друг по сила, умения и ловкост, беше принизен до скотобойна, където едно обезсилено чудовище щеше да бъде пребито от друго, по-голямо от него.

И защо Трал беше допуснал да се случи това?

Някакви мъже се разтичаха по арената. Те започнаха да бодат огрето със заострени колове, опитвайки се да го принудят да остави своята плячка. Звярът заряза Трал и тръгна да гони новите си мъчители. Сред зрителите имаше неколцина магьосници, които веднага хвърлиха заклинание, което обви развилнялото се чудовище като в мрежа и го събори на земята. То започна да се мята, задъхано от ярост, но мъжете го грабнаха без особена нежност, хвърлиха го върху една каруца и го изкараха от ринга.

Изнесоха и Трал, но много по-внимателно, защото беше под покровителството на Блакмуър.

Генералът бързо пресметна, че заради тази последна битка бе изгубил всяка монета, заложена на Трал през изминалия ден.

Мнозина от неговите другари също бяха заложили на неговия „герой“ и сега той можеше да усети яростта в техните обвинителни погледи, когато те посягаха към своите кесии, но не за да ги допълнят, а за да изплатят дълговете си.

Трал. Трал. Трал!

* * *

Трал лежеше, пъшкайки, върху сламата, която му служеше за легло. Никога досега той не беше подозирал, че може да има подобна болка или подобно изтощение. Сякаш не само силите, но и целият живот бе изцеден от неговото тяло. Искаше му се да изпадне в безсъзнание, да забрави всичко.

Все пак не се остави да бъде погълнат от приятната чернота. Скоро щяха да се появят лечителите — Блакмуър винаги ги изпращаше, когато неговият гладиатор биваше наранен в някоя битка. Самият той също винаги идваше да го види и сега оркът очакваше с нетърпение своя господар, който щеше да го утеши.

Вярно, беше загубил двубоя, но това му се случваше за първи път. Блакмуър щеше да го похвали за доброто представяне в цели осем схватки, при това — една след друга. Беше извършил нечуван досега подвиг и го съзнаваше напълно. Знаеше, че би могъл да победи и огрето, ако се беше изправил срещу него в първия двубой, или в третия, или дори в шестия. Но никой не можеше да очаква от него да спечели срещу толкова силен противник след рекордните осем последователни битки.

Трал примижа, изгарян от раздиращата болка. Огънят в гърдите му беше непоносим. Къде се бавеха тази лечители? Вече трябваше да са дошли! Този път нараняванията му наистина бяха сериозни. Усещаше, че има няколко счупени ребра, счупен крак, множество по-дребни порязвания, без да брои ужасната дупка в рамото, където бе преминало копието. Лечителите трябваше да се появят съвсем скоро, ако господарят му искаше Трал да се бие на другия ден.

Оркът чу отключването на вратата и се опита да повдигне глава, за да види кой влиза в килията, но не успя да събере сили дори за това дребно усилие.

— Лечителите ша’додат… — разнесе се гласът на Блакмуър.

Трал се напрегна. Говорът беше завален и изпълнен с гняв и презрение. Сърцето на ранения гладиатор започна да бие неспокойно. Моля те, не този път… не сега…

— Но няма’е скоро. Искам’те видя как стра’аш, оркско изчадие…

Трал изохка от болка, защото ботушът на Блакмуър се бе забил в корема му. Ударът беше много силен, но не можеше да се сравни с мъката, която налегна сърцето му. Защо го риташе неговият господар? Не беше ли видял колко добре се бе борил?

Всеки момент щеше да изпадне в безсъзнание от болка. Надигна глава и впери помътнелия си поглед в своя мъчител. Чертите на мъжа бяха изкривени от гняв и когато Трал срещна очите му, Блакмуър го удари в лицето с бронирания си юмрук. За миг всичко потъна в мрак и тишина. Когато слухът на Трал се върна, той чу как генералът продължава да го ругае:

— … изгубих хиляди! Чу’аш ли ме, хиляди! Какво ти ста’а? Загуби една малка, жалка битчица!

Разяреният благородник продължаваше да сипе удари върху Трал, който бе започнал да се унася в несвяст. Оркът се чувстваше така, сякаш се отделяше от собственото си тяло, а ритниците усещаше като леки потупвания. Кръв обливаше неговото лице.

Блакмуър беше гледал двубоите. Знаеше колко изтощен бе Трал, с каква мъка беше събирал силите си отново и отново, колко воля му бе необходима, за да победи в цели осем последователни битки. Нима беше очаквал да спечели и последната? Оркът бе вложил всичко от себе си — умение, желание, сила — и беше загубил честно и достойно. Защо това не бе достатъчно за неговия господар?

Ударите престанаха. Той чу отдалечаващите се стъпки на Блакмуър и едно-единствено изречение:

— Сеа’е ред на дру’ите!

Вратата остана отворена. Трал чу нови стъпки. Опита се да се надигне, но отново безуспешно. Заобиколиха го няколко чифта черни войнишки ботуши. Едва сега разбра какво бе имал предвид Блакмуър, какво беше заповядал. Единият от ботушите се засили, полетя напред и се стовари право в лицето му.

Странна белота заля всичко около него, след това притъмня и той изгуби съзнание.

* * *

Трал се събуди с усещане за топлота. Болката, която го беше разкъсвала сякаш цяла вечност, също бе изчезнала. Трима лечители се занимаваха с нараненото му тяло и го налагаха със своите мехлеми. Дишането му вече не беше толкова затруднено и той предположи, че ребрата му са изцерени. Сега мъжете размазваха лепкаво вещество с приятна миризма върху рамото му — очевидно това беше най-тежкото му нараняване.

Докосването беше внимателно, мехлемите — целебни, обаче на хората им липсваше истинско състрадание. Те се грижеха за него, но само защото Блакмуър им бе наредил така, а не от желание да облекчат страданията на своя пациент. Веднъж преди време, още докато беше наивен, Трал искрено им беше поблагодарил за техните грижи. Един от лечителите бе вдигнал поглед, явно изненадан от неговите думи, а след това устните му се бяха изкривили в презрителна гримаса.

— Не се ласкай, чудовище. Ако монетите спрат да текат и мехлемът ще спре да те лекува. По-добре недей да губиш схватките и пази тялото си цяло.

Тогава грубите думи го бяха засегнали, но сега вече не обръщаше внимание на подобни приказки. Трал беше осъзнал много от своите заблуждения. Сякаш пред очите му бе имало розова мъгла, която се беше разпръснала едва напоследък.

Той лежеше тихо под ръцете на вещите лечители. Те приключиха скоро и си тръгнаха.

Оркът се надигна и с изненада видя, че сержантът стои до вратата. Косматите му ръце бяха скръстени върху широкия му гръден кош. Трал не каза нищо. Чудеше се какво ли ново мъчение му предстои сега.

— Разкарах онези озверели мъже от теб — каза тихо старият му инструктор, — но те вече се бяха позабавлявали добре. Съжалявам за това, момко. Наистина съжалявам. Ти ме изуми днес на арената. Блакмуър би трябвало да е изключително горд с теб. А вместо това… — дрезгавият му глас остави изречението недовършено. — Е, просто исках да ти кажа, че ти не заслужаваше това, което направиха с теб генералът и останалите. Ти се справи отлично, момко. Наистина отлично. Сега се отпусни и се опитай да поспиш. Аз си тръгвам. Блакмуър имал някаква… работа… за която искал да говори с мен.

Сякаш се канеше да добави още нещо, но после кимна и си тръгна. Трал се отпусна обратно в своята постеля. Разсеяно забеляза, че сламата под него вече не беше просмукана с кръв — бяха я сменили с прясна и чиста.

Той изпитваше благодарност към сержанта и вярваше на искрените му думи. Но те бяха дошли твърде късно.

Оркът нямаше да позволи да бъде използван повече по този начин.

Преди… преди би се умилквал, кълнейки се да стане по-добър, би направил всичко, за да спечели любовта и уважението, за които копнееше отчаяно.

Но сега беше разбрал, че няма да ги получи никога. Не и докато е роб на Блакмуър.

Трал не смяташе да си губи времето в сънища. Трябваше да обмисли своите планове. Посегна към торбата, където държеше принадлежностите си за писане, и състави кратка бележка до единствения човек, на когото можеше да се довери:

Тари, при следващите тъмни луни смятам да избягам на свобода!