Кристи Голдън
Повелителят на клановете (14)

Тринадесет

О станалата част от дългата зима беше сурова, но Трал се наслаждаваше на топлината, грееща вътре в него, и не обръщаше никакво внимание на свирепите виелици. Сега той беше признат член на клана, и дори при племето Уорсонг не се бе чувствал толкова пълноценен. През деня ходеше на лов с останалите, които вече бяха негово семейство, а в свободното си време разговаряше продължително с Дрек’Тар. Нощем младият орк седеше край огъня и беше част от шумната и весела група, която пееше песни и редеше предания за отминалите славни години.

Дрек’Тар често му разказваше истории за неговия смел баща и Трал винаги биваше обземан от гордост и щастие, когато го слушаше. Усещаше, че възрастният орк продължава да премълчава част от истината, но не искаше да насилва нещата. Вече се доверяваше напълно на стареца и вярваше, че той ще му каже онова, което трябва да знае.

Трал си намери и един неповторим приятел. Една вечер, както беше обичаят им, всички от племето бяха насядали около огъня и си приказваха. Техните вълчи спътници спяха отвъд кръга от светлина. Изведнъж един млад вълк се отдели от глутницата и приближи. Орките замлъкнаха в любопитно очакване.

— Тази млада женска е решила да направи своя Избор днес — обяви тържествено Дрек’Тар. Трал отдавна беше престанал да се учудва от мъдростта на шамана, но все пак му бе любопитно как той е разбрал какъв е полът на вълка и че е готов да направи своя Избор. Самият той дори не знаеше какво означава това.

Старецът се изправи с мъка на крака, пъшкайки болезнено, и протегна ръце към вълчицата.

— Прекрасна моя, ти искаш да създадеш връзка с някой от нашия клан. Пристъпи напред и избери онзи, с когото ще бъдеш обвързана до края на дните си — подкани я той.

Вълчицата остана спокойно на своето място. Не бързаше, ушите й потръпваха, а тъмните й очи внимателно се вглеждаха във всеки от присъстващите орки. По-възрастните вече имаха спътници, но много от младите още не бяха Избрани.

След кратката схватка, предизвикана от преднамерената му грубост, Утул бързо бе станал най-преданият приятел на Трал. Сега той стоеше напрегнат и беше очевидно колко силно се надява този великолепен, грациозен звяр да избере именно него.

Очите на вълчицата и Трал се срещнаха и сякаш мълния прободе телата им.

С дълги скокове красивото животно се насочи към него и легна в краката му. Погледът му се впери предано в очите на младежа. Той усети как го залива топла вълна на родство с това създание, макар то да бе различно от неговия собствен вид. Вече беше сигурен, че заедно щяха да пътуват през своя живот, докато единият от двамата не срещнеше края на дните си.

Посегна бавно и докосна прекрасно оформената глава на Сноусонг^[1]. Козината й беше мека, плътна и приятна на пипане. Изпълни го чувство на нежност и привързаност. Той беше Избран и някой щеше да го обича за цял живот!

Орките нададоха одобрителни викове, а силно разочарованият Утул първи потупа Трал по рамото.

— Кажи ни нейното име — изрече Дрек’Тар.

— Казва се Сноусонг — отвърна Трал, без да разбере как го е научил. Вълчицата доволно притвори очи и той долови нейното одобрение.

* * *

Една вечер към края на зимата Дрек’Тар му разкри причината за гибелта на Дуротан.

Все по-често се разнасяше песента на капките от топящия се под лъчите на слънцето сняг. Този следобед Трал се навърташе около стареца, гледайки почтително как шаманът извършва ритуала, свързан с пролетното топене на снега. Дрек’Тар молеше Духа на водата да не бърза да се освободи от оковите на зимата и да внимава с посоката, за да не залее с потоп лагера на клана Фростулф. Откакто го беше избрала, Сноусонг стоеше до Трал като вярна, мълчалива бяла сянка.

Трал почувства някакво раздвижване в себе си, някакво непознато усещане, и долови един тих глас: „Ние чуваме молбата ти и не я намираме за непристойна, Дрек’Тар. Няма да потечем натам, където живее твоето племе, шамане“.

Дрек’Тар се поклони и приключи церемонията според древните предписания.

— Аз го чух — заяви Трал. — Чух как снегът ти проговори!

Дрек’Тар обърна слепите си очи към младежа.

— Усетих, че го чуваш — каза той. — Явно си разбрал и възприел всичко, на което те научих, и си готов да бъдеш посветен. Това ще стане утре. Но тази вечер искам да дойдеш при мен, защото имам да ти казвам още нещо.

На смрачаване младият орк се появи пред входа на пещерата. Уайз-Иър, спътникът на Дрек’Тар, нададе щастлив вой. Шаманът даде знак на Трал да влезе.

— Седни — предложи той и Трал го послуша. Сноусонг приближи до Уайз-Иър, двата вълка се поздравиха с докосване на носовете, свиха се един до друг и бързо заспаха.

— Ти ми зададе много въпроси за своите родители и тяхната съдба. Липсата на отговори сигурно те е измъчвала. Досега се въздържах да говоря за това, но вече дойде времето да научиш истината. Обаче, първо, искам да се закълнеш в душите на предците си, че това, което ще ти кажа, няма да споделяш с никого, докато не получиш ясен знак, че то може да бъде разкрито.

— Заклевам се — отвърна тържествено Трал. Сърцето му подскачаше лудо. След толкова много години щеше да научи истината.

— Разказвал съм ти, че бяхме изпратени на заточение от Гул’дан, който е мъртъв вече — започна Дрек’Тар. — Това, което не знаеш, е защо. Никой не научи причината, освен мен и твоите родители. Такова беше желанието на Дуротан. Узнаването на истината носеше смърт, а той искаше да запази в безопасност клана си.

Трал мълчеше и не пропускаше нито дума от разказа на Дрек’Тар.

— Всички знаехме, че Гул’дан е зъл и не го вълнуват интересите на народа ни. Но за мнозина остана тайна, колко дълбоко беше неговото предателство. Орките така и не научиха ужасната цена, която и до днес плащаме за неговите действия. Дуротан беше научил истината и затова го изпратиха в изгнание. Значително по-късно, те двамата с Драка и бебето — това беше ти, млади Трал — се отправиха към южните земи, за да разкажат на могъщия оркски вожд Оргрим Дуумхамър за предателството на Гул’дан. Така и не научихме дали твоите родители са успели да стигнат при Дуумхамър, но сме сигурни, че са ги убили, за да не разкрият онова, което знаеха.

Трал беше нетърпелив да попита какво толкова страшно са знаели баща му и майка му, но преглътна въпроса си, решавайки, че шаманът сам ще му разкрие, каквото сметне за необходимо.

Дрек’Тар направи дълга пауза, след което продължи да разказва:

— Гул’дан винаги бе искал властта единствено за себе си. За да постигне своето желание, той ни беше продал в робство. Беше събрал една група от зли оркски магьосници, наречена „Съвета в сянка“, начело на която стоеше той самият. От тях тръгваха заповедите към целия ни народ. Но те бяха в съюз с демоните. Именно от тях бяха получили гнусните си сили и точно с тяхна помощ вдъхнаха на Ордата такава силна любов към убийствата и битките, че орките забравиха за старите си обичаи, за силата на природата и за шаманите. Вече жадуваха единствено за кръв и смърт. Виждал си червения огън в очите на орките в лагерите. По този знак можеш да познаеш, че те са били обсебени от демоничните сили.

Трал ахна. Спомни си за блесналите кървавочервени очи на Хелскрийм и за линеещото му тяло. Но Гром беше запазил разсъдъка и волята си, признаваше силата на милосърдието и не бе обхванат от безмозъчната летаргия, която Трал беше видял в лагерите. Хелскрийм сигурно постоянно се беше борил с демона в душата си. Възхищението на Трал към вожда нарасна още повече, когато осъзна колко силна беше волята му.

— Смятам, че летаргията, за която ни разказа, е предизвикана от празнотата, която орките са изпитали, след като демоничните сили са ги напуснали. Сега, без тази вътрешна енергия, те се чувстват слаби и съкрушени. Не разбират какво се е случило с тях, пък и това не ги вълнува достатъчно, за да се замислят по-сериозно върху него. Трал, те са като празни съдове, които някога са съдържали отрова. И сега отчаяно им се иска да бъдат отново напълнени с нещо благотворно. Само опората на старите обичаи може да ги върне отново към живота. Единствено връзката с чистите сили на природата може да ги изпълни отново със смисъл от съществуването и да уталожи глада в душите им. Връщането към корените ще ги изкара от тяхното вцепенение и ще им напомни за гордите и смели прародители, от които произлизаме всички.

Сякаш хипнотизиран, Трал продължаваше да слуша Дрек’Тар, без да изпуска нито думичка.

— Твоите родители бяха научили за тази безчестна сделка. Бяха разбрали, че кръвожадността на Ордата е изкуствено създадена. Демоните и Гул’дан бяха откраднали характерната смелост на орките, насочвайки я в неправилна посока, тъй като искаха да я използват за собствените си долни цели. Дуротан беше разкрил това и нашият клан беше прокуден далече на север, за да се запази тайната. Вождът ни прие изгнанието, но когато ти се роди, осъзна, че няма право да продължава да премълчава истината. Той желаеше един по-добър свят. Свят, в който да израснеш ти, Трал. Ти беше неговият единствен наследник и щеше да станеш следващият вожд на племето. Затова Дуротан и Драка поеха към южните земи, както вече съм ти казвал, за да се срещнат със своя стар приятел Оргрим Дуумхамър.

— Това име ми е познато — досети се Трал. — Той е бил могъщият боен вожд, повелителят на клановете, повел обединените им сили срещу хората.

Дрек’Тар кимна.

— Той беше добър, мъдър и смел водач на орките. Но после преживяхме унизително поражение от хората, предателството на Гул’дан беше разкрито и демоните бяха прокудени. Останалото вече ти е известно.

— Дуумхамър беше ли убит?

— Не, смятам, че не е мъртъв, но нищо не се е чувало за него оттогава. Понякога до нас достигаха странни слухове — че бил станал отшелник; че се бил укрил някъде; че също бил пленен и сега е затворник. За мнозина от народа ни той е легенда. Чакат го да се завърне и да ни освободи от потисничеството на хората.

Трал погледна изпитателно към своя учител.

— А ти какво мислиш, Дрек’Тар?

Възрастният орк се засмя гърлено.

— Мисля — отвърна той, — че ти казах достатъчно и сега е време да си почиваш. Утре е денят на твоето посвещение, ако така са пожелали духовете на предците. Поспи, събери силите си и ела добре подготвен.

Трал се изправи и се поклони почтително. Дори шаманът да не забележеше, той направи това заради самия себе си.

— Ела, Сноусонг — повика той и бялата вълчица тръгна кротко сред нощния мрак до спътника на живота си.

* * *

Дрек’Тар се заслуша и когато се увери, че двамата са се отдалечили, се обърна към Уайз-Иър.

— Имам една задача за теб, приятелю мой. Всъщност вече знаеш какво трябва да правиш.

Трал се опита да заспи, но сънят му убягваше. Чувстваше се неспокоен и възбуден от онова, което щеше да преживее на следващия ден. Дрек’Тар не беше му разказал нищо за посвещаването. Искаше му се да има поне някаква представа какво го очаква.

Все още лежеше буден, когато се сипна зората, изпълвайки пещерата му с бледата си светлина. Изправи се и излезе навън, където цялото племе се беше събрало и чакаше мълчаливо.

Опита се да заговори Утул, но Дрек’Тар вдигна повелително ръка.

— Не ти е позволено да произнасяш нито дума, докато не ти дам знак да говориш! — заяви той. — Тръгни към върховете сам веднага! Сноусонг трябва да остане тук. Не ти е разрешено нито да се храниш, нито да пиеш! Трябва да мислиш единствено за пътеката, по която ще поеме твоето бъдеще. Върни се при мен, когато залезе слънцето! Ритуалът ще започне тогава.

Трал се обърна послушно и пое извън лагера. Сноусонг знаеше какво се очаква от нея и не го последва. Вдигна глава нагоре и започна да вие. Останали вълци се присъединиха към нея. Техният див, сладостен вой придружаваше Трал, докато той се отправяше към планината, за да размишлява.

Денят се изниза по-бързо, отколкото Трал бе очаквал. Съзнанието му все още беше пълно с въпроси, за които нямаше отговор, и той се изненада, когато видя, че светлината вече угасва и слънцето, малка оранжева топка в зимното небе, бе започнало да се скрива зад линията на хоризонта. Трал се върна, огряван от последните лъчи, които обагряха небосклона.

Дрек’Тар го посрещна в близост до селището. Трал веднага забеляза, че двата вълка не бяха наблизо, което беше странно, но го прие като част от ритуала. Приближи се към шамана и зачака. Възрастният орк му даде знак да го последва.

Поведе го по един нисък, покрит със сняг хребет, който Трал не беше виждал дотогава. В отговор на неизречения му въпрос, Дрек’Тар отвърна:

— Това място винаги си е било тук, но не желае да бъде забелязвано. Едва сега, когато те разпознава и посреща с добре дошъл, то става видимо за тебе.

Трал усети, че е неспокоен и нервен, но замълча, предпочитайки да не си признава. Дрек’Тар махна с ръце и пред изумените очи на Трал снегът се разтопи. Показа се голяма, кръгла скална площадка.

— Застани в средата, Трал, сине на Дуротан — заповяда Дрек’Тар. Сега гласът му не беше дрезгав и треперещ, а изпълнен със сила и мощ, които не се бяха долавяли доскоро. Младият орк се подчини на разпореждането.

— Приготви се за среща с Духовете на природата — каза Дрек’Тар и сърцето на Трал подскочи.

Младежът зачака.

Нищо не се случваше. Всичко наоколо оставаше спокойно. Трал се размърда неловко. Слънцето съвсем се беше скрило и над тях бяха започнали да блещукат звездите. Вече усещаше как в него се надигат гняв и нетърпение, когато един глас отчетливо прозвънтя в главата му:

„Търпението е първото ти изпитание“

Трал си пое дъх уплашено. Гласът продължи:

„Аз съм Духът на земята, Трал, сине на Дуротан. Аз съм почвата, която ражда плодовете, хранещи зверовете и хората. Аз съм скалите — дълбоко заровеният скелет на света, по който ходите. Аз съм всичко, което расте и живее в моята утроба — червей или дърво, трева ши цвете. Питай ме“.

„Какво да питам?“, зачуди се Трал.

Веднага почувства странен кикот, който лекичко вибрираше през краката му.

„Да знаеш въпроса, е част от твоето изпитание“.

Отначало Трал се обърка, но после се окопити и спокойно, както го бе учил Дрек’Тар, зададе своя въпрос:

„Ще ми даваш ли назаем своята сила и мощ, когато имам нужда от тях, за доброто на клана и на онези, на които трябва да помагам?“.

„Помоли ме“, беше отговорът.

Трал започна да тропа с крака. Усещаше, както и преди, когато бе правил така, как силата се надига у него, но този път тя не прерастваше в кръвожадност. Изпълни го усещането за мощ, а волята му стана твърда като камъка. Отдаден на тези сладки чувства, той почти не забелязваше как скалата под него започна да се тресе. Отвори очи едва когато ноздрите му се изпълниха със сладко благоухание.

В земята се беше отворила огромна цепнатина и навсякъде върху онова, което преди беше камък, сега цъфтяха цветя. Трал зяпна от изненада.

„Съгласен съм да ти давам помощта си за доброто на клана и на онези, на които трябва да помогнеш. Почитай ме и този дар ще бъде твой завинаги“.

Трал почувства как силата постепенно намалява и го оставя треперещ от мощта, която доскоро го беше изпълвала. Не му остана много време да се диви на преживяването, защото вече го зовеше нов глас:

„Аз съм Духът на въздуха, Трал, сине на Дуротан. Аз съм ветровете, които носят топлина и хлад на земята. Аз изпълвам дробовете ти. Нося птиците и насекомите, и драконите, и всички неща, които се издигат и се реят из моите висини. Питай ме“.

Този път Трал знаеше какво да прави и отново зададе своя въпрос. Но сега силата, която го изпълваше, беше различна — лека и свободна. Не му беше разрешено да говори, но от самата му душа избликна радостен смях и той не успяваше да го сдържа. Почувства как топли ветрове го галят и прекрасни аромати се вливат в ноздрите му, а когато отвори очи, видя, че се носи високо над земята. Далече под него Дрек’Тар изглеждаше малък като буболечка. Трал не се страхуваше. Духът на въздуха щеше да го подкрепя. Оркът го беше помолил и той се бе отзовал.

Трал се спусна внимателно надолу и докосна с крака земната твърд. Вятърът го помилва нежно и утихна.

Младежът отново усети как го изпълва сила, но този път тя беше почти болезнена. Жега кипеше в тялото му, а по зелената му кожа бе избила обилна пот. Едва преодоляваше желанието да се хвърли в близките снежни преспи. Оркът бе помолил Духът на огъня за помощта му и той се беше отзовал.

Високо във въздуха се разнесе силно прашене. Изненадан, Трал вирна глава нагоре. Светкавици вихреха опасния си танц из нощното небе, като обещание да изпълняват всяко негово желание. Цветята, изпъстрили пропуканата земя, избухнаха в пламъци, изгоряха и се превърнаха в пепел. Да, това беше страховита природна сила! Трал си помисли за приятните огньове, които грееха неговия клан, и в този миг бушуващите пламъците секнаха и на тяхното място остана само малко, уютно огънче.

Трал благодари сърдечно на Духа на огъня и усети, когато стихията го напусна. Чувстваше се изцеден от страшните енергии, които се редуваха да изпълват тялото му. Беше доволен, че му остава да опознае само още една природна сила.

Когато призова и нея, Духът на водата го заля със спокойствие и хладина и потуши жегата, останала след Духа на огъня. Пред Трал се разля видение за океана, който никога, не беше виждал. Съзнанието му се гмурна да огледа мрачните му дълбини. Нещо студено докосна кожата му. Отвори очи и видя, че над него се сипеше обилен сняг. Със силата на своята воля, Трал първо го превърна в дъжд, а после го спря напълно. Усещаше се обладан от неземна сила и спокойствие. Това му беше дарено от Духа на водата и затова Трал го изпрати с дълбоки и сърдечни благодарности.

Младежът вдигна поглед към Дрек’Тар, но шаманът поклати глава отрицателно.

— Твоето изпитание още не е приключило — каза той.

Внезапно в Трал нахлу нов могъщ прилив на сили, който го разтърси от главата до петите. Той извика задавено. Разбира се, как беше могъл да забрави петата природна сила!

Духът на живота.

„Ние сме Духът на живота, същността и душите на всички живи същества. Ние сме по-могъщи от всички останали. Надминаваме по сила дори трусовете на Земята, ветровете на Въздуха, пламъците на Огъня и потопите на Водата. Говори, Трал, и ни кажи защо смяташ, че си достоен за нашата помощ!“.

Трал напълно забрави да диша. Беше завладян от бушуващите в него енергии. Отвори очи и видя как из въздуха се носеха бледи бели сенки. Вълк, коза, орк, човек, елен… Осъзна, че това бяха душите на живите създания. Усети как у него се надига вълна от отчаяние при мисълта, че беше длъжен да се грижи за всички тях — те бяха толкова много!

Духовете един след друг изпълваха ума и сърцето му и бързо го напускаха. Трал се чувстваше смазан от дългата им върволица, но се стегна, съсредоточи вниманието си и се постара да посрещне подобаващо всеки посетител и да покаже своето уважение. Дори неговите огромни жизнени сили се оказаха недостатъчни за тази тежка задача и той падна на колене. Усещаше главата си тежка като камък.

Нежна мелодия се разнесе наоколо и Трал се огледа.

Сега сенките се носеха из въздуха в спокоен танц и той разбра, че го одобряват и смятат за достоен. Призрачен елен подскачаше край него. През целия си живот от тук насетне, когато отхапеше къс еленско месо, Трал щеше да усеща неговия Дух и щеше да му благодари за това, че го е нахранил.

Следваше Духът на орките и той изпита сродство с всеки орк, който се беше родил някога под слънцето.

Човешкият Дух напомняше повече за сладостното присъствие на Тарита, отколкото за черната жестокост на Блакмуър, макар в това видение да се преплитаха както ярки, така и мрачни, тъмни сенки.

Техният танц му показа още нещо: нещата в живота бяха свързани и ако някой шаман опиташе да разкъса тези нишки, без да проявява внимание и уважение към Духовете, делото му бе обречено на провал.

Скоро всички духове изчезнаха и пред Трал остана да трепти единствено въздухът, празен и чист. Останал без сили, младият шаман се строполи напред. През целия си живот не се бе чувствал толкова изтощен и слаб. Върху рамото си усети успокоителната ръка на Дрек’Тар. Старецът му помогна да се изправи.

— Браво на теб, дете мое — проговори Дрек’Тар, а гласът му трепереше от вълнение. — Надявах се да те приемат… Трябва да знаеш нещо: за последен път нов шаман бе посветен преди много десетилетия. Сега сме останали едва неколцина, всичките старци като мен. Духовете ни бяха сърдити заради черната сделка на нашите магьосници и мощта, която те използваха за порочните си цели. Страхувах се, че стихиите са решили никога повече да не помагат на недостойния ни народ. Сега разбрах, че те са чакали да се появи някой с чисто сърце, който да заслужава даровете им. Ти си първият от дълги години, на когото те оказват тази чест. Освен това, искам да знаеш още нещо: през целия си живот не съм виждал по-силен шаман от теб, а ти едва сега започваш да се учиш.

— Аз… аз смятах, че духовете ще ме изпълнят с усещане за надмощие — заекна Трал с отпаднал глас. — А вместо това… се чувствам толкова смирен…

— Точно това те прави достоен — Дрек’Тар погали бузата на Трал. — Дуротан и Драка биха се гордели с теб.