Кристи Голдън
Повелителят на клановете (5)

Четири

Трал беше на дванадесет години, когато за първи път видя друг орк.

В този ден тренираше извън крепостните стени. След като беше спечелил първата си гладиаторска битка на крехките осем години, Блакмуър се бе съгласил със сержанта, че трябва да му бъде предоставена по-голяма свобода — поне по време на тренировките. Все още носеше окови на единия си крак, прикрепени с вериги към огромен каменен блок. Дори орк със силата на Трал не би могъл да избяга с такава тежест на крака. Веригата беше дебела и здрава и нямаше възможност да бъде строшена. Трал беше престанал да й обръща внимание — беше дълга и му оставяше достатъчно свобода за движение. Идеята за бягство никога не бе минавала през ума му. Той беше Трал — робът. Блакмуър беше неговият господар, сержантът бе неговият наставник, а Тарита — неговата тайна приятелка. Всичко си беше наред.

Съжаляваше единствено за това, че така и не беше успял да се сприятели с никой от мъжете, с които тренираше. Всяка година идваше нова група и всички те бяха като излети в един и същи калъп — млади, нетърпеливи, презрителни и леко уплашени от гигантското зелено същество, с което трябваше да тренират. Само сержантът му отправяше по някоя похвала от време на време и само той се намесваше, когато се случеше останалите да се съюзят срещу него. Понякога на Трал му се искаше да отвърне на ударите, но тогава си спомняше на какво го бяха учили. Въпреки че тези мъже го гледаха като враг, той си повтаряше, че те не са неприятели и би било погрешно да убие или рани някой от тях.

Оркът имаше остър слух и винаги чуваше дърдоренето на хората около него. А те го смятаха за безмозъчна твар и никога не си мереха приказките в негово присъствие. Нима някой би внимавал какво говори, когато единственият му слушател е животно? По този начин Трал бе научил, че орките, някогашните свирепи врагове на Алианса, вече не били страшни. Все повече от тях били залавяни и затваряни в места, наречени „концентрационни лагери“. Дърнхолд бил основната база и всички началници на лагери живеели тук, а за ежедневните грижи си имали подчинени. Все още имало отделни схватки, но броят им намалявал с всеки ден. Някои от мъжете, с които тренираше, дори не бяха виждали въоръжен орк, преди да срещнат Трал.

През изминалите години на тренировки, сержантът беше разкрил пред Трал всички тънкости на боя. Младият орк си служеше умело с почти всяко известно оръжие — сабя, меч, копие, боздуган, кама, бич, мрежа, брадва, кривак и алебарда. Понякога му даваха и къса броня — за публиката беше по-вълнуващо, когато бойците бяха леко защитени.

В момента стоеше сред група новобранци. Упражнението, което щяха да правят, му беше познато отдавна и беше тренировка по-скоро за младите мъже, отколкото за Трал. Сержантът наричаше този сценарий „обкръжаване“. На новобранците обясняваше, че са патрул, който се е натъкнал на един от последните останали орки, твърдо решен да не се предаде без бой. Разбира се, ролята на упорития орк се падаше на Трал. Задачата беше да измислят поне три различни начина, по които да бъде заловен или убит воинът единак.

Трал не беше особено очарован от това упражнение. Предпочиташе нормалните двубои, пред задължението да бъде мишена понякога на дванадесет души. Блясъкът в очите на хората и усмивките по лицата им, докато се подготвяха да се бият с него, винаги бяха изумявали Трал. Отначало му беше трудно да направи разлика между измислицата и реалността. Когато бяха разиграли този сценарий за първи път, Трал беше изпитал затруднение да окаже необходимата съпротива, за да се получи някакъв възпитателен ефект. Сержантът го беше дръпнал настрани и му бе обяснил, че няма проблем да се бие срещу своите другари. Хората имаха брони и истински оръжия, а той разполагаше единствено с дървен тренировъчен меч, с който не можеше да ги нарани.

Сега, след опита от толкова много упражнения през последните години, играта му се удаваше все по-лесно. Трал веднага се превръщаше в ръмжащ, развилнял се звяр. Той никога не губеше самообладание по време на тези занимания и макар те да завършваха доста болезнено понякога, оркът продължаваше да вярва на сержанта.

Мъжете се приближиха към него. Точно както очакваше Трал, те избраха обикновена фронтална атака за първата от трите си тактики. Двама бяха въоръжени с мечове, четирима държаха своите копия вдигнати високо, а останалите размахваха секири. Един от юношите се хвърли напред.

Трал го парира умело. Дървеният му меч полетя нагоре с изумителна скорост. Оркът вдигна масивния си крак и изрита нападателя в гърдите. Младежът се претърколи назад, а по лицето му беше изписано удивление. Остана да лежи на земята, ловейки въздуха с уста като риба на сухо.

Трал отново зае бойна поза, очаквайки следващите двама. Те тръгнаха към него с насочени напред копия. Използвайки меча си, той отхвърли единия встрани със същата лекота, с която би отпъдил нахална муха. Нямаше щит и със свободната си ръка хвана копието на другия, изтръгна го от ръцете му и извъртя наточеното острие към гърдите на човека, който беше размахвал оръжието преди малко.

Ако се водеше истинска битка, Трал вече щеше да е забил копието в тялото на младежа. Но това беше само тренировка и оркът знаеше кога да спре. Той вдигна копието и тъкмо се канеше да го захвърли настрани, когато ужасяващ рев накара всички да замръзнат по местата си.

Трал се обърна и забеляза една каруца, приближаваща по лъкатушещия път към крепостта. Беше виждал такива превозни средства много пъти всеки ден. Пътниците винаги бяха все същите фермери, търговци, новобранци или някакви гостуващи благородници.

Не и този път.

Сега цвилещите коне дърпаха платформа, пълна с чудовищни, прегърбени зелени същества. Те бяха затворени в голяма метална клетка и Трал забеляза, че всички бяха оковани с вериги, прикрепени към пода. Изпита ужас от техния уродлив вид. Бяха огромни, безформени, с гигантски бивни вместо зъби, а очите им бяха мънички и блестяха свирепо…

И тогава истината се стовари върху него. Това бяха орки. Същества от неговия народ. Точно така изглеждаше и той в очите на хората. Тренировъчният меч изпадна от вцепенените му пръсти.

„Аз съм отвратителен. Аз съм ужасяващ. Аз съм чудовище. Нищо чудно, че ме мразят толкова“.

Един от зверовете се обърна и впи очи в Трал. Младият орк искаше да отмести поглед, но сякаш се беше парализирал. Дишаше едва-едва и продължаваше да гледа като хипнотизиран. И видя как оркът успя да се освободи. С оглушителен вик съществото се хвърли върху решетките на клетката, хвана ги със своите окървавени от оковите ръце и пред изумения поглед на Трал огъна дебелите железни пръти встрани. Огромното му туловище успя да се промъкне между тях. Каруцата продължи да се движи с бясната скорост на галопиращите коне. Оркът се приземи тежко и се претърколи няколко пъти, но за части от секундата се изправи на крака и се втурна към Трал и наобиколилите го хора с неочаквана за размерите му бързина.

Оркът отвори ужасяващата си уста и изрева нещо, което звучеше като думи, макар и напълно неразбираеми: „Каг! Бин мог г’тазаг ча!“

— В атака, глупаци такива! — изрева сержантът. Както беше без броня, той грабна един меч и се втурна да пресрещне орка. Мъжете най-после се раздвижиха и хукнаха на помощ на своя инструктор.

Оркът дори не си направи труда да погледне към връхлитащия го човек. Замахна с веригата, висяща от лявата му ръка, удари грамадния мъж право в гърдите и го изпрати във въздуха. И продължи неумолимо напред. Без да откъсва очи от Трал, той изрева отново: „Каг! Бин мог г’тазаг ча!“.

Младият орк, преодолял сковалия го страх, най-сетне се размърда, но не знаеше какво да предприеме. Вдигна изпуснатия си тренировъчен меч и зае защитна стойка, но не тръгна напред. Свирепият звяр продължаваше да лети срещу него. Бяха втълпявали на Трал, че това е враг. Но същевременно беше и същество от неговия народ — орк, също като него. Зовът на кръвта му пречеше да атакува.

Докато Трал гледаше, новобранците се нахвърлиха върху орка с мечове, брадви и каквито други оръжия държаха. Огромното зелено тяло падна на земята под връхлетелия го порой от удари. Кръв потече изпод надвесените мъже и когато всичко приключи, те се отдръпнаха назад и огледаха купчината зелена окървавена плът, която доскоро беше живо същество.

Сержантът се надигна и се подпря на един лакът.

— Трал! — извика той. — Върнете го в килията му! Веднага!

* * *

— В името на всичко свято, какво си направил? — крещеше Блакмуър, вперил безпощаден поглед в сержанта. Бяха му го препоръчали като най-подходящия треньор, но сега се беше превърнал в човек, когото Блакмуър мразеше повече от всичко друго на света. — Трал не трябваше да вижда други орки, не и докато… По дяволите, сега той знае! Какво си мислеше, че правиш?

Тази словесна атака накара сержанта да настръхне.

— Сър, мислех, че ако не сте искали Трал да вижда други орки, можехте да ме уведомите за това. Мислех, че ако не сте искали Трал да вижда други орки, можехте да наредите каруците, които ги превозват, да пристигат по друго време, когато той е в килията си. Мислех, че…

— Достатъчно! — изрева Блакмуър. Той си пое дълбоко въздух и се опита да възстанови своето самообладание. — Злината вече е сторена. Сега трябва да помислим как да я поправим.

По-спокойният му тон накара и сержанта да се отпусне. С не толкова враждебен глас той попита:

— Значи досега Трал не е знаел как изглежда?

— Дори не се досещаше. Нямаше огледала. Нямаше неподвижни водни повърхности. Втълпено му беше, че орките са отрепки, което всъщност е вярно, и че му е позволено да живее, само защото печеля пари от него.

Всеки от мъжете потъна в собствените си мисли и в стаята се възцари тишина. Сержантът почеса замислено червената си брада и заяви:

— И така, той вече знае какъв е собственият му външен вид. И какво от това? Това, че е роден орк, не означава, че от него не би могло да излезе нищо повече от безмозъчен звяр. И всъщност той не е такъв. Ако го насърчавате да мисли за себе си като за по-близък до хората…

Чувайки тези думи, Блакмуър побесня отново.

— Той не е човек! — избухна благородникът. — Той е звяр! Не искам да си въобразява, че просто е един пораснал малко повече зеленокож човек!

— Ще ме прощавате, сър — отвърна сержантът през стиснатите си зъби, — но тогава какво искате да мисли той за себе си?

Блакмуър нямаше готов отговор на този въпрос. Наистина не знаеше и дори не се беше замислял върху това.

А всичко му бе изглеждало толкова просто, когато бе намерил оркското бебе. Идеята му беше да го отгледа като роб, да го обучи да се бие, да му втълпи, че хората са господари и след това да го постави начело на войска, съставена от орките в лагерите, и да атакува Алианса. С Трал, командващ армия от зеленокожи зверове, Блакмуър щеше да притежава мощ, надвишаваща дори най-смелите му фантазии.

Но нещата не се развиваха добре засега. Дълбоко в себе си той разбираше, че сержантът бе прав в някои отношения. Трал трябваше да бъде научен как мислят и разсъждават хората, защото това знание щеше да му потрябва, за да стане повелител на звероподобните орки. И все пак, ако опиташе властта, дали нямаше да се разбунтува? На роба непрекъснато трябваше да му бъде напомняно за неговото безправно положение и за низшия му произход. Трябваше! В името на Светлината, кое беше правилното решение? Как да се отнася с това същество, за да създаде от него бъдещ военачалник, без то да заподозре, че е нещо повече от обикновен гладиатор шампион?

Блакмуър пое дълбоко въздух и се изпъчи. Не можеше да си позволи да изгуби своя престиж пред този прост войник.

— Трал има нужда от напътствия и ние ще му ги осигурим — заяви лейтенантът със забележително спокойствие. — Той научи достатъчно от своите тренировки с новобранците. Време е да научи всичко за битките с хората.

— Сър, той е изключително полезен в тренировките… — започна сержантът.

— Ние унищожихме своите врагове почти до крак — отвърна Блакмуър, спомняйки си за хилядите орки, натъпкани в концентрационните лагери. — Техният водач Дуумхамър изчезна безследно и те се разпръснаха. За нас настъпват мирни времена. Вече няма нужда да обучаваме новобранците да се бият срещу орки. В каквито и битки да участват те за в бъдеще, ще бъдат срещу други хора, а не срещу чудовища.

Проклятие! Май беше прекалил с приказките. Но дори сержантът да бе усетил изплъзналата се реплика, той не го показа с нищо.

— Във време на мир мъжете се нуждаят от отдушник за своята кръвожадност — продължи лейтенантът. — Сега ще ограничим Трал до гладиаторските битки. Това ще ни напълни джобовете и ще ни затрупа със слава — Блакмуър се ухили. — Още не съм видял човека, който може да бъде равностоен противник на този орк.

* * *

Трал се извисяваше над редиците на гладиаторите и представляваше неописуема гледка. Беше достигнал пълния си ръст още много млад и през последните години бе започнал да натрупва маса върху източената си фигура. Беше най-грамадният орк, който мнозина от хората бяха виждали. Той беше господарят на арената и всички го знаеха.

Когато не се биеше, пазачите му го затваряха сам в килията, която му отесняваше с всеки изминал ден, въпреки че Блакмуър наскоро бе заповядал да го преместят на по-широко място. Сега Трал разполагаше с неголяма, закрита стая за спане и значително по-просторно помещение, в което да тренира. Тази неприветлива зала имаше решетка вместо покрив и в нея бяха складирани всякакви дървени оръжия, заедно със стария му приятел — опърпаното чучело на трола, върху което да се упражнява. Понякога нощем, когато не можеше да заспи, Трал ставаше и изливаше напрежението си върху плашилото.

Единствено книгите, които му изпращаше Тарита, със скъпоценните съобщения, скрити в тях, успяваха да разведрят малко неговите дни. Двамата си разменяха тайни послания поне веднъж седмично и младият орк често се опитваше да си представи действителността, която му описваше момичето — един свят на изкуства, на красота и приятелство. Свят с храна, която беше нещо различно от загнило месо и помия. Свят, в който, според Тарита, той също имаше своето място.

Беше прочел много книги, изпращани му от Тари, като за някои от тях Блакмуър изобщо нямаше представа. От тях беше научил, че народът на орките живее на малки групи, наречени кланове, и всеки от тях притежава свой собствен отличителен белег. Все по-често погледът му се спираше върху протритата квадратна пелена, върху която беше извезана бяла вълча глава върху синьо поле. Той бързо извръщаше очи встрани, защото не желаеше да оставя мислите си да поемат в тази посока. Какво можеше да направи? Не бе възможно просто да каже на Блакмуър, че се е уморил да бъде роб и да помоли да бъде освободен, за да може да открие своето семейство.

Да се върне при своя народ!

Тази мисъл продължаваше да го чопли.

Тарита живееше при своите хора, при майка си и баща си — Тамис и Кланиа Фокстън. Тя беше ценена и обичана. Получаваше любов и подкрепа и раздаваше щедро от тях и на Трал.

Младият орк беше благодарен за широкото й сърце, в което имаше място и за него.

Понякога се чудеше какво ли мислят за него останалите членове на фамилията Фокстън. Тари не споменаваше почти нищо за тях. Тя му беше разказвала как нейната майка Кланиа го бе откърмила със собственото си мляко, спасявайки живота му по този начин. Отначало Трал се беше трогнал, но когато бе пораснал достатъчно и беше научил повече за хората, бе осъзнал, че Кланиа беше полагала грижи за него не от любов, а защото се бе надявала да получи материални облаги от Блакмуър.

Блакмуър. Накъдето и да поемеха мислите на Трал, накрая винаги опираха в него. За кратко можеше да забрави, че е собственост на лейтенанта, особено когато пишеше на Тари и четеше нейните отговори или когато се оглеждаше за златните й къдрици сред публиката на гладиаторската арена. Можеше да потъне във вълнуващото усещане, което сержантът бе нарекъл „кръвожадност“. Но тези мигове бяха твърде краткотрайни. Когато Блакмуър идваше да го види, за да обсъдят заедно някоя военна стратегия или да поиграят на „Ястреби и зайци“, оркът не чувстваше никаква привързаност към него, нито пък можеше да твърди, че има някакво подобие на семейни отношения с човека. Когато лейтенантът беше в добро настроение, отношението му към Трал беше като на възрастен мъж към дете. Но по-често беше раздразнителен и изпълнен с ярост и тогава младият орк се чувстваше безпомощен като пеленаче. Благородникът можеше да заповяда да го набият, да го оставят без храна, да го жигосат, да го оковат във вериги или — най-лошото наказание, за което той за щастие все още не се беше досетил — да му откаже достъпа до своите книги.

Трал беше наясно, че Тари не води охолния живот на Блакмуър. Тя беше слугиня и имаше купища задължения, но поне не беше роб като него. И освен това имаше приятели, хората не я гледаха с отвращение и тя имаше своето място сред тях.

Ръката му сама посегна към синьото парче плат за повиване. В този момент чу вратата зад гърба му да изщраква. Изтърва пелената, сякаш бе докоснал нещо нечестиво.

— Хайде — подвикна един намръщен пазач и протегна оковите към него. — Време е да се биеш. Чух, че са ти намерили сериозни противници за днес — устните му се извиха в крива усмивка и оголиха кафяви зъби. — А пък господарят Блакмуър е готов да ти одере кожата, ако не спечелиш.