Кристи Голдън
Повелителят на клановете (16)

Петнадесет

Трал замръзна от изненада и срам. Нима беше обидил Оргрим Дуумхамър, великия боен вожд на Ордата? Най-добрият приятел на своя баща? Единственият орк, който го беше вдъхновявал през всичките тези години? Черната броня и бойният чук трябваше да му подскажат истината… Какъв глупак беше само!

Падна на колене и се простря по очи на земята.

— Най-благородни Дуумхамър, моля те за прошка! Аз не знаех… — той хвърли бърз поглед към Дрек’Тар. — Моят наставник можеше поне да ме предупреди…

— И щеше да развали всичко — отвърна Дуумхамър през смях. — Недей да се укоряваш. Аз сам потърсих битката, като те предизвиках. Исках да проверя дали наистина си изпълнен с такава страст и гордост, както въодушевено ме уверяваше Хелскрийм. Но освен доказателство получих още нещо… отнесох си пердаха! — В гърлото на вожда отново заклокочи смях, сякаш току-що беше преживял най-забавното нещо от години насам. Трал започна да се отпуска. Дуумхамър постави нежно ръка върху рамото на младежа.

— Ела и седни до мен, Трал, сине на Дуротан — продължи той. — Докато довършваме вечерята, ти ще ми разкажеш своята история, а аз ще ти разкрия някои неща за твоя баща, които досега не си чувал, защото само аз ги зная.

Трал беше преизпълнен с радост. Той посегна импулсивно и стисна ръката, която лежеше на неговото рамо. Дуумхамър внезапно стана сериозен, срещна погледа на Трал и кимна.

Сега, след като всички бяха наясно кой всъщност бе загадъчният непознат, Дрек’Тар призна, че още от самото начало бе знаел истината и всъщност точно той бе повикал Дуумхамър, изпращайки Уайз-Иър да го доведе.

Хората от клана Фростулф най-после можеха да приветстват своя почетен гост с дължимото му уважение. Те извадиха няколко заека от неприкосновения запас, намазаха ги със специални подправки и ги провесиха над огъня да се пекат. Хвърлиха билки в пламъците и техните опияняващи аромати изпълниха въздуха наоколо. Задумкаха барабани и запищяха гайди, а гърлените гласове на орките запяха стари песни. Радостни звуци се сляха с издигащия се към небето благоуханен дим в ритуално послание на почит към всевластните духове на природните елементи.

Трал мълчеше занемял, но Дуумхамър започна полека да измъква неговата история, като от време на време задаваше въпроси. Когато младият орк приключи със своя разказ, вождът не заговори веднага.

— Този Блакмуър — започна той — ми изглежда същия като Гул’дан. Никога не полага грижи за хората от своя народ, а мисли само за собствената си печалба и удоволствия.

Трал кимна с глава, изразявайки съгласие.

— Аз не бях единственият, който изпитваше на гърба си неговата жестокост и пиянските му изстъпления. Сигурен съм, че той мрази орките, но също така не обича и собствените си хора. Те също страдат от неговите прищевки и грубиянства, когато е в лошо настроение. Всъщност весел съм го виждал само когато печели на облозите.

— А тази Тарита и сержантът… Нямах представа, че хората също познават добротата и честта.

— Именно сержантът за пръв път ме научи да проявявам милост към поваления враг — отвърна Трал, после си спомни нещо и се разсмя. — Пак той ми показа първата хватка, която ти приложих. Много битки съм спечелил с нея.

Дуумхамър също се засмя, после отново продължи сериозно:

— От собствения си опит знам, че мъжете мразят нашия народ, а жените и децата се страхуват от нас. И все пак онова момиче Тарита се е сприятелило с теб по свое желание…

— Нейното сърце е изпълнено с любов и добрина — потвърди Трал. — Бих се гордял да я приема в своя клан, а това е най-голямата похвала, за която мога да се сетя в момента. Има дух на орк, но облагороден от състрадание.

Дуумхамър помълча известно време, после дойде неговият ред да разказва:

— Дълги години след онова позорно поражение аз живеех в усамотение. От време на време чувах какво разправят другите за мен — че съм отшелник и страхливец, който няма смелост да си покаже лицето пред света. Знаеш ли защо странях от останалите орки, Трал?

Трал мълчаливо поклати глава.

— Защото исках да остана насаме със себе си и да проумея какво ни се беше случило. Да размишлявам на спокойствие, припомняйки си какви бяхме преди. Понякога, също както тази вечер, аз присядах край нечий лагерен огън, приемах гостоприемството на непознати и внимавах какво си говорят, за да се поуча от тях — той се запъна за миг. — Случи се така, че също като теб опознах човешките затвори отвътре. За известно време бях пленник на крал Теренас Лордеронски, който ме показваше на гостите си като някаква екзотична играчка. Накрая избягах от неговия дворец, както ти си избягал от Дърнхолд. После преживях няколко ужасни месеца в един от лагерите. Там видях какво е да бъдеш пречупен и отчаян. Това едва не се случи и с мен.

Дуумхамър се извърна от огъня и впери поглед в Трал. Сивите му очи бяха чисти и ясни. В тях не гореше злият огън, който обагряше зениците на Хелскрийм.

— Духът ми оцеля и аз не се предадох — продължи Дуумхамър, — прескочих стената и се озовах на свобода. С изненада открих, че е лесно да се направи, както си разбрал и ти. Трудно е само за онези, които са загубили душата си и сега се въргалят из калта. Ние, които сме отвън, бихме могли да ги освободим, но не можем да им вдъхнем нов кураж. Ако прасето обича кочината си, отворената врата не означава нищо за него. Същото е и с орките в лагерите — сами трябва да излязат през вратата, когато я отворим за тях.

Трал започна да схваща какво се опитваше да му каже Дуумхамър:

— Искаш да кажеш, че не е достатъчно да разрушим стените, за да освободим нашия народ. Така ще свалим оковите от ръцете им, но тези в душите ще останат.

Дуумхамър кимна.

— Първо, някой трябва да отиде при тях и да им припомни пътя на шаманите и уважението към природните сили, да им помогне да очистят заразените си духове от отровата на демоните и да им подскаже как да върнат храбростта в сърцата си. Трал, ти вече си спечелил доверието и възхитата на клана Уорсонг и техния водач. А ето че сега и Фростулф, най-свободолюбивият и горд клан, който познавам, е готов да те последва в битка. Ако съществува жив орк, който може да накара нашите пречупени братя да си припомнят своето велико минало, това си ти.

Трал си спомни лагерите, вонята и калта, печалната гледка на душевно опустошение в тези грамадни тела… и как се бе измъкнал от хората на Блакмуър едва в последния момент.

— Отвращавам се от това място, но бих се върнал доброволно там, щом има надежда да разбудя орките отново — каза Трал. — Обаче трябва да знаеш, че Блакмуър силно желае да ме залови отново. На два пъти успях да му се изплъзна на косъм. Възнамерявах да поведа атака срещу него в някой близък ден, но…

— Но това се прави с войска — допълни Дуумхамър. — Повярвай ми, Трал, разбирам от тези неща. Знам всичко, което се е случвало по тези земи, нищо че бях самотен скитник. Не се притеснявай, ще оставим фалшиви следи, които Блакмуър и хората му да проследят. Така ще го заблудим относно истинските ти намерения.

— Началниците на лагерите вероятно имат моето описание и заповеди да ме търсят — припомни Трал.

— Те ще се оглеждат за един грамаден, силен и интелигентен Трал с наперен вид — отвърна Дуумхамър. — И няма да обърнат внимание на някой победен, окалян и пречупен орк. Можеш ли да прикриваш упоритата си гордост, приятелю мой? Можеш ли да я преглътнеш временно и да се преструваш, че вече нямаш нито дух, нито собствена воля?

— Ще ми бъде трудно — призна Трал, — но ще го направя, ако с това ще мога да помогна на поробения си народ.

— Ти си достоен син на Дуротан — заяви Дуумхамър със странно дрезгав глас.

Още откакто старият шаман му бе разкрил истината за смъртта на неговите родители, един въпрос упорито чоплеше ума на Трал. Сега той се поколеба за миг, но реши, че трябва да узнае всичко.

— Дрек’Тар ми каза, че Дуротан и Драка тръгнали, за да се срещнат с теб и да ти разкажат за предателството на Гул’дан и за нечистите сили, с които той се бил сдружил, с цел да се сдобие с по-голяма власт. Показах на шамана своята бебешка пелена и тя му разкри, че моите родители са загинали от насилствена смърт, а пък Блакмуър ми е разправял, че ме е намерил захвърлен сам в гората, сред телата на неколцина съсечени орки и един бял вълк. Моля те, кажи ми… баща ми срещна ли се с теб?

— Срещнахме се — отвърна мрачно Дуумхамър — и аз изпитвам огромен срам и вина, че не можах да го опазя жив. Дуротан и Драка пристигнаха, носейки теб, млади Трал, и ми разказаха за предателството на Гул’дан. Познавах баща ти като велик вожд и му повярвах с цялото си сърце. Обещах му своята подкрепа. Реших, че е опасно да го виждат в моя лагер и затова го изпратих заедно с Драка на едно недалечно място, за което смятах, че е безопасно. По-късно научих, че неколцина от моите собствени воини са били шпиони на Гул’дан. Не съм напълно сигурен, но смятам, че именно боецът, когото бях изпратил за водач на Дуротан, всъщност е извикал неговите убийци.

Дуумхамър въздъхна дълбоко, сякаш тежестта на целия свят се беше стоварила върху него и широките му и силни плещи едва я удържаха.

— Дуротан беше мой приятел — продължи бойният вожд, — бих отдал живота си за него и семейството му, но вместо това станах неволна причина за тяхната смърт. И сега мога да изкупя греха си, само като помагам на техния син. Ти си член на един горд и благороден род, Трал, въпреки името, което си решил да запазиш. Нека почетем твоите родители заедно.

* * *

Няколко седмици по-късно, в разгара на пролетта, Трал нахлу с гръм и трясък в едно селце, поръмжа малко срещу земеделците и се остави да бъде заловен. Щом мрежата капан се уви около него, той оклюма и започна да хленчи жално, за да накара войниците да повярват, че духът му е сломен.

Дори когато го освободиха от мрежата в лагера, той внимаваше да не се издаде. Но щом войниците престанаха да му обръщат внимание, Трал започна да се оглежда и си набеляза малцината орки, в които сякаш имаше оцеляла искрица от предишния огън.

Започна да разговаря приятелски с онези, които желаеха да го изслушат. В мрака, докато пазачите дремеха на своите постове, Трал им разказваше истината за древните традиции на техния род. Припомняше им за шаманите и обясняваше, че те черпят своите необикновени сили от единението си с природата.

Разкри пред тях и своите собствени умения. Неведнъж се намираше някой по-недоверчив орк, който настояваше за доказателство. Трал не накара земята да се разтресе, нито призова светкавици и гръмотевици. Вместо това, той взе шепа от калта и потърси живота, останал в нея. По негова воля, пред изумените погледи на затворниците, от кафявата пръст изникнаха тревички и цветя.

— Дори онова, което изглежда мъртво и грозно, притежава сила и красота — каза Трал на онемелите от почуда наблюдатели. Те вдигнаха очи към него и сърцето му подскочи радостно в гърдите, когато забеляза по лицата им плахи проблясъци на надежда.

Докато Трал живееше доброволно като затворник, помагайки на пленените орки да дойдат на себе си, клановете Фростулф и Уорсонг бяха обединили силите си под водачеството на Дуумхамър. Те наблюдаваха лагера, където се намираше младият шаман, и очакваха неговия сигнал.

Отне му повече време, отколкото бе очаквал, за да подбуди затворените орки да започнат да мислят за бунт, но най-сетне моментът бе настъпил. Посред нощ, когато сред тишината се носеше само лекото похъркване на пазачите, Трал падна на колене върху твърдата земя, вдигна ръце и помоли Духовете на водата и огъня да му помогнат да освободи народа си.

И те се отзоваха.

Започна да се сипе лек дъждец. Три ослепителни светкавици разцепиха небето. Гръмотевици разтърсиха земята. Това беше уговореният сигнал. Затворниците стояха на групи, развълнувани и изплашени, и стискаха в ръцете си самоделни оръжия от камъни, тояги и всевъзможни други предмети, каквито можеха да бъдат намерени из лагера. Чакаха Трал да им каже какво да правят.

Ужасяващ писък, по-оглушителен от гръмотевиците, разкъса нощта. Сърцето на Трал трепна от радост. Той би могъл да разпознае този звук навсякъде — това беше бойният призив на Гром Хелскрийм. Ревът накара орките от лагера да подскочат във въздуха, но Трал се провикна успокоително:

— Нашите са пред стените! Те са дошли да ни освободят!

Часовите се бяха разбудили от цялата тази дандания и сега се суетяха около своите постовете, но вече беше твърде късно. Трал отново се помоли на Духа на огъня.

Назъбена мълния удари предната стена, където бяха разположени повечето от пазачите. Грохотът на гръмотевицата и писъците на охраната се смесиха в един ужасен хор. Младият шаман примигна сред настъпилата тъмнина.

Когато зрението му се проясни, той видя грамадната пролука, която се беше образувала в стената. През нея нахлуваше вълна от едри зелени тела. Те се нахвърлиха върху пазачите и сломиха съпротивата им с почти небрежна лекота. Тази гледка изтръгна вълна от радостни възгласи сред орките от лагера.

— Не усещате ли нещо да се раздвижва във вас? — изрева Трал. — Не усещате ли копнеж да се включите в битката и да извоювате своята свобода? Хайде, тръгвайте след мен!

Без да поглежда дали останалите го следват, Трал се втурна към пролуката. Зад гърба си чу техните нерешителни гласове, чиято сила нарастваше с всеки изминал момент. Внезапно усети остро парване в лявата си ръка. Изръмжа, погледна към нея и видя, че там се е забила дебела стрела с черни пера, която се беше показала и от другата страна. Престана да обръща внимание на болката — щеше да се погрижи за раната по-късно, когато изведеше всички от лагера.

Битката кипеше навсякъде около него, стомана срещаше стомана и се чуваха звуците на остриета, забиващи се в плът. Някои от по-умните пазачи се бяха досетили какво става и се опитваха да препречат изхода със собствените си тела. За миг на Трал му стана жал за безсмислената им смърт, но реши, че няма време за излишни чувства, тръсна глава и се втурна в атака.

Издърпа меча от ръката на един от падналите мъже и с лекота отхвърли назад неопитния пазач, който пръв се нахвърли върху него.

— Вървете! По-бързо! — викаше той на затворниците, сочейки пробойната в стената със свободната си ръка. Отначало орките стояха като вкаменени, после един от тях нададе рев и се втурна напред, а другите го последваха бързо. Трал вдигна оръжието си, замахна и пазачът се стовари в калта, разреждайки я със своята кръв.

Задъхан от напрежение, Трал се огледа. Около него бяха останали само бойците на клановете Уорсонг и Фростулф, вплетени в битка с последните живи пазачи. Вътре нямаше повече затворници.

— Отстъпваме! — извика шаманът и се затича към купчината нажежени камъни, които някога бяха представлявали стената на лагера, и към спасителния мрак на нощта. Неговите братя от двата клана го последваха веднага. Един-двама пазачи се опитаха да ги преследват, но орките бяха по-бързи и скоро ги оставиха далече зад себе си.

Бяха се уговорили да се срещнат при една древна каменна грамада. Нощта беше тъмна, но техните очи не се нуждаеха от светлината на луните, за да виждат. Когато Трал пристигна, около осемте извисяващи се камъка вече се бяха събрали десетки орки.

— Успяхме! — извика един мощен глас вдясно на Трал. Той се обърна и видя Дуумхамър. По плочите на черната му броня просветваха алени капки от пролятата човешка кръв. — Успяхме! Вие сте свободни, братя мои! Вие сте свободни!

И този вик, който полетя сред безлунната нощ, изпълни с радост сърцето на Трал.

* * *

— Имай предвид, че съм склонен да отрежа от раменете прекрасната ти глава, ако ми носиш лоша новина, както подозирам — изръмжа Блакмуър на злочестия вестоносец пред него, който имаше на портупея^[1] си отличителните белези на ездач от концентрационните лагери.

Войникът пребледня и започна да отстъпва към вратата.

— Тогава няма да говоря, милорд — отвърна той.

Вдясно пред Блакмуър имаше бутилка, която продължаваше да отвлича вниманието на генерала. Той се опита да обърне гръб на нейните призиви, макар дланите на ръцете му да се бяха изпотили.

— В такъв случай нека отгатна сам. Отново е избухнало въстание в някой от лагерите, всички орки са избягали на свобода и никой не знае къде са отишли.

— Лорд Блакмуър — запелтечи младият вестоносец, — ще ми отрежете ли главата, ако потвърдя вашите думи?

Гневът на генерала избухна внезапно и силно. Блакмуър го усети почти като физическа болка, която веднага бе последвана от мрачно, меланхолично отчаяние. Какво ставаше тук? Как можеха тези тъпи животни, тези проклети овце в оркска кожа да съживят духа си, да пожелаят свобода, да претрепят своите пазачи и да избягат? Какви бяха тези орки воини, появили се от нищото, въоръжени до зъби и изпълнени с омраза и ярост, забравени от десетилетия? Носеха се слухове, че Дуумхамър, проклета да е черната му душа, е изпълзял от скривалището си и сега предвождал тези набези из лагерите. Един от пазачите дори се кълнеше, че видял черната броня с месингов обков, с която бе прочут този мерзавец.

— Можеш да си задържиш главата — заяви Блакмуър, чиито мисли правеха все по-малки кръгчета около бутилката, а ръцете му скоро щяха да посегнат към нея без разрешение. — Ще ти е нужна, за да отнесеш обратно едно съобщение до твоите началници.

— Сър — продължи нещастно вестоносецът, — ако разрешите да добавя…

Блакмуър впери в него кървясал поглед.

— Какво повече може да има?

— Този път подстрекателят е разпознат със сигурност. Той е бил…

— Дуумхамър, да, чух слуховете за него.

— Не, милорд — вестоносецът преглътна с мъка. Блакмуър виждаше едрите капки пот по челото на младежа. — Начело на тези бунтове е… Трал, милорд.

Блакмуър усети как кръвта напуска лицето му.

— Ти си един проклет лъжец, моето момче — изрече меко той. — Признай си.

— Милорд, бих искал да мога, но говоря самата истина. Моят началник водил ръкопашен бой с него и каза, че разпознал лицето му на светлината на светкавиците. Помнел Трал от гладиаторската арена.

— Идвам да му отрежа езика на този твой началник, задето говори такива глупости! — изрева Блакмуър.

— За съжаление, сър, ще трябва да копаете на два метра в земята, за да стигнете до езика му — отвърна вестоносецът. — Той умря от раните си един час след битката.

Онемял от тези новини, Блакмуър се отпусна назад в стола и се опита да си събере мислите. Една бърза глътка щеше да му помогне сега, но внимаваше да не пие пред публика. Вече се чуваха подмятания за „онзи вечно пиян глупак“.

„Не — той облиза устни. — Аз съм Еделас Блакмуър, господар на Дърнхолд и началник на лагерите… Аз обучих това измамно зеленокожо животно с черна кръв и пак аз трябва да съм способен да го надхитря… в името на Светлината, само една глътка, да спрат да ми треперят ръцете…“

Странно чувство на гордост се прокрадна у него. Значи през цялото време е бил прав за Трал. Той си знаеше, че бе открил нещо специално, нещо повече от един обикновен орк. Само ако Трал не беше отхвърлил с презрение предоставената му възможност! Сега двамата заедно можеха да предвождат нападение срещу Алианса. Блакмуър би могъл да язди начело на предани орки, подчинени на неговите заповеди! Глупав, глупав Трал. За един кратък миг мислите на Блакмуър се върнаха обратно към последния побой, който бе нанесъл на домашния си любимец. Може би това беше капката, от която бе преляла чашата…

Не! Той нямаше вина, че робът му беше толкова непокорен. Сега Трал бе обърнал гръб на всички свои привилегии и се беше съюзил с онези ръмжащи, смърдящи и свирепи животни. Нека си носи последствията!

Блакмуър вдигна очи към треперещия пред него вестоносец и се насили да му се усмихне. Войникът се поотпусна, усмихвайки се плахо в отговор. Генералът взе едно перо, потопи го в мастилницата и започна да пише съобщение. Когато свърши, посипа хартията с фин пясък, за да попие мастилото, и я размаха във въздуха, за да изсъхне. После внимателно сгъна посланието, капна малко разтопен восък върху него и го подпечата с пръстена си.

Подаде го на вестоносеца с думите:

— Отнеси това на своя офицер. И пази грижливо главата си, млади господине.

Войничето, което още не смееше да повярва на добрия си късмет, се поклони дълбоко и побърза да изчезне, преди Блакмуър да е променил решението си. Останал сам, генералът грабна бутилката, изскубна тапата и започна да прелива течността на големи глътки в гърлото си. Когато я свали от устните си, няколко капки от течността се разляха по жакета му. Забърса петното небрежно с ръкав и остави останалите грижи на слугите.

— Тамис! — изрева той.

Вратата моментално се отвори и слугата подаде главата си през процепа.

— Да, сър?

— Тичай да намериш Лангстън — Блакмуър се усмихна мрачно. — Имам една малка задача за него.