Кристи Голдън
Повелителят на клановете (9)

Осем

Изминали бяха цели два дни от пожара, в който бе изчезнал Трал. Блакмуър ги беше прекарал обзет от гняв и потънал в мрачни мисли. Най-накрая, по настояване на Тамис, той бе излязъл да се поразходи. Идеята на неговия слуга се беше оказала наистина отлична.

Денят беше навъсен и студен, но двамата с Тарита бяха облечени топло, пък и кръвта им се беше раздвижила от бързата езда. Генералът бе искал да отиде на лов, но неговата мекосърдечна любовница го беше убедила да пояздят сред природата и да се порадват на заскрежените дървета и на птиците, които прелитаха сред клоните. Блакмуър я гледаше как препуска върху красивата сива кобила на тъмни петна, която той й беше подарил неотдавна, и съжаляваше, че денят не бе по-топъл, защото знаеше и други начини за приятно прекарване на времето с Тарита.

Вкусен зрял плод се беше оказала дъщерята на Фокстън. Тя беше красиво, послушно дете и бе пораснала, превръщайки се в прекрасна, а също и послушна жена. Обичаше да се взира в ясносините й очи и да заравя глава в дългите й златисти коси. Блакмуър сам не можеше да се познае — дори в ранната си младост не беше се разтапял така. Но след като я беше взел за своя любовница преди няколко години, тя бе изпълнила живота му с развлечения и веселие, което си беше цяло чудо при неговия мрачен характер.

Веднъж Лангстън го беше попитал кога смята да зареже Тарита и да си намери подходяща съпруга. Всъщност Блакмуър нямаше намерение да се лишава от своята любовница, дори след като се ожени. Освен това щеше да има предостатъчно време за такива неща, когато планът му най-накрая се осъществеше. Щом веднъж поставеше Алианса на колене, щеше да се намира в много по-изгодно положение за сключване на политически брак.

Да, наистина нямаше закъде да бърза. Засега му беше приятно да прекарва времето си с Тарита. Беше му хубаво с нея не само в леглото. Когато бяха заедно, се чувстваше подмладен и освежен. Неведнъж, докато беше лежал буден в леглото и я бе наблюдавал как спи, спокойна и красива, огрявана от сребристата лунна светлина, процеждаща се през прозореца, си беше задавал въпроса дали не бе започнал да се влюбва в нея.

Дръпна юздите на Найтсонг, който вече беше започнал да остарява, но все още обичаше да лети в галоп от време на време, и се загледа в Тарита, която обикаляше закачливо с Грей Лейди^[1] около него. Беше я помолил да не сплита косите си на плитка и сега те се стичаха свободно върху раменете й като водопад от чисто злато. За един кратък миг погледите им се срещнаха и тя се засмя радостно.

Да върви по дяволите студът. Щяха да го направят напук на времето — техните наметала щяха да им държат достатъчно топло.

Тъкмо се канеше да й подвикне да слезе от кобилата, за да я отведе в близката горичка, когато чу тропот от препускащи копита. Намръщи се, когато видя изникналия пред него Лангстън. Конят му беше запотен, а дъхът му излизаше на пара в мразовития следобед.

— Милорд — изрече задъхано мъжът, — имаме новини за Трал.

* * *

Майор Лорин Ремка не беше човек, към когото можеш да се отнасяш несериозно. Макар да беше висока съвсем малко повече от метър и половина, тя беше набита и здрава и освен това бе известна като безмилостен унищожител на орки. Преди много години зеленокожите същества бяха изклали нейното село. Силното й желание за мъст я беше довело в армията, но там не приемаха жени и затова тя се беше явила преоблечена като мъж. Когато бяха разкрили нейната хитрина, командващият офицер я бе изпратил право на предните линии. Явно се беше надявал жената да загине веднага, спестявайки му по този начин главоболието да докладва за нея. Обаче Лорин Ремка беше оцеляла на инат и се бе доказала като отличен воин, който дори превъзхождаше повечето от мъжете във войската.

Нейните съратници все още помнеха садистичната радост, с която тя бе избивала врага. След всяко убийство тя беше размазвала червено-черната оркска кръв по цялото си лице, оповестявайки своята победа по този начин. Именно нейната кръвожадност караше мъжете да стоят на сериозно разстояние от нея.

В настъпилите времена на мир, майор Ремка си беше намерила ново занимание — да издевателства над плужеците, които някога бяха нейните най-ужасни врагове. Но постепенно задоволството от това бе намаляло, защото зеленушковците бяха спрели да се съпротивляват. Когато късно вечер се забавляваха с игра на карти и се наливаха с пиво, Ремка и нейните хора често си говореха за превръщането на предишните свирепи чудовища в бездушни овце. Явно бяха успели да ги пречупят и от страховитите убийци бяха създали покорни и кланящи се слуги.

Ремка считаше това за своя лична заслуга. Беше открила, че най-хрисими са станали орките с червени очи. Те сякаш постоянно изглеждаха нетърпеливи да получат нови заповеди или похвали, а най-доволни бяха, когато думите идваха от нея.

Точно един от тях прислужваше в нейните покои и сега й приготвяше вана.

— Искам водата да е гореща, Грийкик — извика Ремка. — И гледай този път да не забравиш билките!

— Да, милейди — отвърна женският орк смирено. Почти моментално Ремка надуши свежия аромат на изсушените билки и цветя. Откакто бе дошла да работи тук, все й се струваше, че вони през цялото време. Не можеше да разкара миризмата от дрехите, но поне можеше да накисне тялото си в горещата, ароматизирана вода и да отмие зловонието от кожата си и от своята дълга черна коса.

Ремка беше възприела мъжкия стил на обличане, защото го смяташе за много по-практичен от обичайното женско контене. След толкова много години, прекарани по бойните полета, тя бе свикнала да се облича по този начин и сега го предпочиташе. Свали ботушите си с облекчена въздишка. Точно когато ги оставяше встрани, за да бъдат почистени от Грийкик, на вратата се почука настойчиво.

— Дано да е за нещо добро — промърмори тя на себе си, докато отваряше. — Какво има, Уарик?

— Вчера заловихме един орк… — започна той.

— Да, да, четох доклада ти. Ваната ми изстива, докладвай по-бързо и…

— Този орк ми изглеждаше познат отнякъде… — Не се отказваше Уарик.

— В името на Светлината, Уарик, те всички изглеждат еднакво!

— Не, този изглеждаше по-различно и вече знам защо — мъжът отстъпи встрани и рамката на вратата се изпълни от висока и внушителна фигура. Майор Ремка незабавно застана мирно. Отчаяно й се искаше ботушите да си бяха все още на краката й.

— Генерал-лейтенант Блакмуър — отдаде тя чест отсечено. — С какво мога да ви помогна, сър?

— Майор Ремка — отвърна Еделас Блакмуър, а белите зъби просветнаха сред грижливо подстриганата му брадичка. — Смятам, че сте открили моя изгубен домашен орк.

* * *

Трал слушаше прехласнато историите за доблест и сила, които червеноокият орк редеше с тих глас. Старият воин му разказваше за успешни атаки при невъзможни условия, за героични дела срещу хората, прегазени от помитащата всичко по пътя си зелена вълна, обединена от общата цел. Изрече и изпълнени с копнеж думи за някакви духовни наставници, за които Трал никога не бе предполагал, че ги е имало.

— О, да — заяви тъжно Келгар. — Някога, преди да се превърнем в горда, жадна за битки Орда, ние живеехме в отделни кланове. Във всеки клан имаше мъдри орки, които познаваха магията на вятъра и водата, на небесата и земята, на духовете на дивото. Те живееха в хармония с тези сили и учеха и останалите да ги почитат. Наричахме ги шамани и до появата на магьосниците, техните умения бяха всичко, което знаехме за мощта на заклинанията.

Последните думи сякаш разгневиха Келгар. Той се изплю ядно и изръмжа, за първи път проявявайки някакви чувства.

— Заклинания! Могат ли те да нахранят нашия народ и да отгледат децата ни? Водачите запазиха цялата им сила за себе си, пускайки само една тънка струйка да се стича до останалите. Трал, те ни направиха… нещо. Не знам какво беше. Но щом бяхме разгромени, цялото ни желание за битка сякаш се изпари от нас — той склони глава и я подпря върху своите скръстени на коленете ръце, притваряйки червените си очи.

— Всички ли изгубиха желанието да се бият? — попита Трал.

— Всички, които виждаш тук. Онези, които не бяха засегнати, избягаха или бяха избити, защото се съпротивляваха — Келгар продължаваше да държи очите си затворени.

Трал уважи желанието на орка да помълчи, но беше изпълнен с разочарование. Историята на Келгар звучеше достоверно, а за доказателство беше достатъчно да се огледа около себе си. Какво ли е било онова странно „нещо“, направено на орките? Как бе възможно характерът на цяла една раса да бъде толкова променен, та всички да свършат тук, пречупени още преди да бъдат заловени и натикани в тази воняща дупка?

— Но волята за битка е все още силна в тебе, Трал, макар името ти да свидетелства за обратното — очите на стария орк отново бяха отворени и сякаш прогаряха дупки в младежа. — Може би фактът, че си отгледан от хората, те е опазил от влиянието на магьосниците. Има и други като теб — някъде там, на свобода. Стените не са чак толкова високи, че да не можеш да ги изкатериш, стига да имаш желание.

— Наистина искам да избягам — отвърна разпалено Трал. — Кажи ми къде да открия свободните орки.

— Единственият свободен, за когото съм чувал, е Гром Хелскрийм^[2] — каза Келгар. — Той все още е непокорен. Неговият клан Уорсонг^[3] живее някъде в западните земи. Това е всичко, което зная. Очите на Гром са червени като моите, но духът му продължава да се съпротивлява — старият орк сведе глава при тези думи. — Иска ми се и аз да бях толкова силен…

— Можеш да бъдеш — окуражи го Трал. — Ела с мен, Келгар. Аз съм достатъчно як, лесно ще те прехвърля през стените, ако…

Келгар поклати глава.

— Силата ми не си е отишла, Трал. Бих могъл да убия пазачите като на шега. Всеки тук би могъл да го направи. Просто нашето желание го няма. Не искам да се прехвърлям през стените. Искам да остана тук. Не мога да ти го обясня и ме е срам, но това е истината. Ти ще трябва да подпалиш отново страстта и огъня заради всички нас.

Трал кимна за съгласие, макар че не разбираше — кой не би пожелал да бъде свободен? Кой не би искал да се бие, за да си извоюва обратно онова, което му е било отнето, и да отмъсти на хората за стореното срещу неговия народ? Но поне едно му беше ясно: от всички орки тук, той беше единственият, който щеше да вдигне предизвикателно юмрук.

Реши да се преструва на отпуснат и овчедушен като всички останали, за да не привлича вниманието върху себе си. Щеше да изчака падането на нощта. Келгар му беше казал, че ги охраняват само няколко пазачи, обикновено пияни до козирката.

В този момент видя един женски орк. Движеше се енергично, което беше рядка гледка тук. Трал се изправи, когато стана ясно, че женската се беше насочила към тях.

— Ти ли си новият орк? — попита тя на човешкия език.

Той кимна.

— Името ми е Трал.

— Трал, трябва да знаеш, че началникът на лагерите е дошъл за теб.

— Как се казва той? — Младият орк се смрази, защото се беше досетил кой може да е посетителят.

— Не знам. Дрехите му са в червени и златни цветове, с черен сокол върху…

— Блакмуър — изпъшка Трал. — Трябваше да се сетя, че ще успее да ме открие!

Разнесе се пронизителен камбанен звън и всички орки се завъртяха към грамадната кула.

— Трябва да се строим в редица за преброяване, въпреки че това не е обичайното време — каза женската.

— Тебе търсят, Трал — разтревожи се Келгар. — Не се оставяй да те хванат, тръгвай веднага! Пазачите ще тичат да се покажат пред началника. Аз ще се опитам да им отвлека вниманието. Най-безопасното място на оградата е в края на лагера. Тръгвай, докато ние се влачим като стадо, призовани от зова на камбаната — каза той, а гласът и изражението на лицето му издаваха, колко бе отвратен от себе си и от останалите. — Бягай! Веднага!

Трал нямаше нужда от нова покана. Извъртя се на пети и хукна бързо срещу внезапното гъмжило от орки, тътрещо се в обратната посока. Докато се буташе да мине между тях, внезапно чу болезнен рев. Пищеше женският орк. Трал нямаше време да се обръща, но когато чу Келгар да крещи разярено някакви груби оркски думи, се досети, че той изпълнява дадената дума да предизвика суматоха. Келгар беше успял да открие дълбоко в себе си остатъци от стария си боен дух и се биеше с женския орк. Пазачите се втурнаха да прекратят затворническата свада. Малобройната охрана, която се разхождаше по стените, също се насочи надолу. По виковете им разбра, че това е изключително рядко събитие за лагера.

Вероятно щяха да пребият и Келгар, и невинната женска. Трал ги съжаляваше, но благодарение на техните действия той щеше да бъде свободен. Закле се да направи всичко според възможностите си никога повече човек да не посяга на орк.

Отраснал в строго охранявана килия, където хората бяха наблюдавали всяко негово движение, сега Трал направо бе изумен от леснината, с която се изкатери по стената и успя да избяга на свобода. Наблизо се простираше гъста зеленина. Хукна към нея, по-бърз от всякога, защото усещаше, че е твърде уязвим, докато е на открито. За негово щастие никой не вдигна тревога, нито се видяха някакви преследвачи.

Няколко часа тича на зигзаг под прикритието на гората. Правеше всички хитрини, които бе научил от книгите, за да затрудни потерята, която очакваше да го последва. Накрая забави ход задъхан и давещ се за глътка въздух. Покатери се върху едно дебело дърво и подаде глава през гъстия листак. Около него се беше ширнало море от зеленина и не се виждаше нищо застрашително.

Замижавайки, той потърси с поглед слънцето. То вървеше по своя вечен път, падайки бавно към хоризонта на запад.

На запад! Келгар бе казал, че кланът на Хелскрийм се намира на запад!

Трал щеше да открие този Хелскрийм и двамата заедно щяха да освободят своите затворени братя и сестри.

* * *

Скръстил ръце зад гърба си, Еделас Блакмуър, началникът на всички лагери, крачеше бавно пред редицата от орки. Всички се отдръпваха от него, забивайки погледи в калните си крака. Трябваше да признае, че макар и смъртно опасни, те бяха далеч по-забавни, когато духът им все още бе живеел в тях.

Генералът не хареса вонята и вдигна напарфюмирана кърпичка към носа си. Майор Ремка подтичваше след него като кученце и очакваше заповедите на своя началник. Той бе чувал добри неща за нея. Беше много по-кадърна от мнозинството мъже под негово командване.

Но ако тя бе заловила неговия Трал и след това го беше оставила да се изниже между пръстите й, за нея нямаше да се намери нито капчица милост.

— Къде е онзи, който ти е заприличал на Трал? — обърна се той нетърпеливо към Уарик. Младият мъж изглеждаше значително по-хладнокръвен от своя офицер Ремка, но и неговите очи започнаха да подскачат в паника.

— Виждал съм го на гладиаторската арена, а и сините очи при тях са изключение и лесно се запомнят… — отвърна Уарик, но езикът му се оплете и го предаде.

— Виждаш ли го тук?

— Не, генерале. Няма го.

— Сигурно не е бил Трал.

— Намерихме в него някои неща, които беше откраднал — заяви Уарик и лицето му просия. Щракна с пръсти и един от неговите хора тичешком пристигна с голяма торба. — Познато ли ви е това? — попита той и протегна към Блакмуър една кама, държейки я с дръжката напред, както изискваше етикетът.

На Блакмуър му секна дъхът. Неговата изчезнала кама! Не бе много скъпа, но му беше липсвала… Прокара бавно палец по черния сокол, гравиран върху острието.

— Моя е. Има ли нещо друго?

— Някакви хартийки… Майор Ремка нямаше време да ги прегледа… — Уарик остави изречението недовършено, но Блакмуър го разбра отлично. Тези идиоти бяха неграмотни! Какви ли книжа би могъл да притежавал Трал? Без съмнение страници, откъснати от неговите книги! Блакмуър дръпна торбата и се разрови по дъното. Измъкна един лист и го обърна към светлината.

„… ще ми се да можех да поговоря с теб, вместо да ти изпращам тези писма. Гледам те на арената и сърцето ми се къса…“

Писма! Кой ли бе посмял… Той издърпа още едно.

„… все по-трудно и по-трудно ми е да намирам време за писане. Нашият господар изисква толкова много и от двама ни. Чух, че те биел. Толкова съжалявам за теб, мой скъпи приятелю. Ти не заслужаваш…“

Тарита!

Болка, каквато не беше изпитвал никога през живота си, прониза сърцето му. Той измъкна още от писмата… в името на Светлината, тук сигурно имаше десетки, може би стотици! Колко дълго бяха заговорничили тези двамата? Дишаше тежко. По някаква странна причина очите му смъдяха.

„Тари… Тари, как можа, никога не ти е липсвало нищо…“

— Милорд? — загриженият глас на Ремка извади Блакмуър от болезнения шок. Той си пое дълбоко дъх, примигна, за да спре издайническите сълзи и положи усилия да си върне самообладанието. — Наред ли е всичко?

— Не, майор Ремка — той я погледна хладно, а гласът му беше сдържан както винаги. — Нищо не е наред. Моят орк Трал е най-добрият гладиатор, стъпвал някога на арената. През годините той ми е донесъл много пари и очаквах още повече. Няма съмнение, че вашият човек е пленил именно него. Вие сте го държали в ръцете си. А сега не го забелязвам в тази редица.

Най-сетне той изпита някакво удоволствие от цялата тази ситуация, когато видя как лицето на Ремка изгуби цвета си.

— Може би той се крие някъде из лагера… — запелтечи тя.

— Дано е така — отвърна Блакмуър, оголвайки белите си зъби във вълча усмивка. — Да се надяваме, майор Ремка, в името на вашето собствено бъдеще. Претърсете лагера! Веднага!

Тя се втурна да изпълни заповедта му и започна да крещи на пазачите.

Блакмуър се замисли. Трал едва ли беше толкова глупав да се строи в редицата като куче, което тича след свирката на господаря си. Вече не беше тук. Със сигурност се бе досетил, че търсят него, и беше избягал. Генералът усещаше, че той е вече другаде… Но къде? Що за план бяха сътворили двамата с онази кучка Тарита?

Предчувствието му се оказа вярно. При основното претърсване на лагера не откриха избягалия гладиатор. Никой от орките, проклети да са, не призна да го е виждал. Блакмуър сложи край на славната кариера на Ремка, разжалва я на място, назначи Уарик за нов командир и бавно пое обратно към Дърнхолд.

Лангстън бе излязъл да го посрещне и веднага му изказа своите съчувствия, но дори неговото весело и безмозъчно бърборене не беше в състояние да измъкне Блакмуър от мрачното настроение. В пламъците на една-единствена бурна нощ той бе изгубил две важни за него същества: Трал и Тарита.

Изкачи стълбите към покоите си, спря пред спалнята и бавно отвори вратата. Донесената от него лампа освети лицето на спящата жена. Блакмуър приседна на леглото внимателно, за да не я събуди. Свали ръкавиците си и посегна към меката кадифена извивка на бузата й. Тя беше толкова прекрасна. Нейните докосвания го бяха опиянявали, смехът й го беше запленявал. Но това беше минало.

— Приятни сънища, моя красива предателко — прошепна той. Наведе се и я целуна, а болката в сърцето му все още беше жива. Но освен към другите, той умееше да бъде безмилостен и към себе си. — Спи спокойно, защото скоро ще ми потрябваш.