Кристи Голдън
Повелителят на клановете (12)

Единадесет

Никога досега Трал не беше изживявал такава радост. Кланът Уорсонг го бе приел и от няколко дни той пируваше с тях, пееше техните свирепи бойни песни, разговаряше с Хелскрийм и се учеше от него.

Младият воин започна да разбира, че орките не са безмозъчните машини за сеене на смърт, които описваха книгите на хората. Вярно, те бяха господари на бойното поле и изпитваха наслада от проливането на кръв и трошенето на кости, но в същото време имаха богата и задълбочена култура и бяха една благородна раса. Хелскрийм му разказваше за времената, когато всички кланове били самостоятелни. Всеки от тях притежавал собствени символи, обичаи и дори говор. Шаманите, техните духовни водачи, използвали магията на природата, а не злите заклинания на демоничните свръхестествени сили.

— Нима има разлика между магиите? Не са ли те едни и същи? — попита Трал, който искаше да научи повече, защото нямаше дори бегли познания по въпроса.

— Така е, но не съвсем — отвърна Гром. — Понякога резултатът е еднакъв. Например, ако един шаман призове гръмотевица да се изсипе върху враговете му, те ще умрат от изгаряне. Ако един магьосник призове адските огньове от оркския пъкъл срещу своите неприятели, те също ще бъдат изпепелени.

— Значи магията всъщност е еднаква — повтори Трал.

— Не е — продължи Гром, — защото гръмотевицата е естествено природно явление. Шаманът я призовава чрез молба. А за адския огън магьосникът сключва сделка, при която заплаща с част от себе си.

— Но ти каза, че шаманите са на изчезване. Това не означава ли, че похватите на магьосниците са подобри?

— Похватите на магьосниците бяха по-бързи — каза Гром. — Бяха по-действени или поне изглеждаха такива. Обаче винаги настъпва един момент, когато цената трябва да бъде платена, а понякога тя е наистина висока.

Трал научи, че не само той е бил отвратен от странната апатия, налегнала огромна част от орките, които тънеха в безразличие към живота си в лагерите.

— Никой няма обяснение защо се случи това — каза му Хелскрийм, — обаче летаргията продължава да ни поглъща един по един. Отначало я смятахме за заболяване, но тя не ни убива. Състоянието на поразените не се влошаваше с течение на времето.

— Един от орките в лагера мислеше, че тя е свързана с… — Трал замълча, защото не искаше да обижда вожда.

— Говори! — настоя раздразнено Гром. — Свързана с кое?

— С огненочервените очи — отвърна Трал.

— Аха — тъжно измънка Гром. — Може и така да е. Има едно нещо, с което се борим и което вие, синеоките младоци, не разбирате. Надявам се никога да не ви се наложи — за втори път, откакто се бяха запознали, Хелскрийм му се стори смален и изнемощял. Едва сега Трал забеляза, че всъщност вождът беше доста дребен и само ожесточеният боен зов му придаваше застрашителен и могъщ вид. Великият водач на клана Уорсонг линееше. Сякаш единствено волята и силният му характер го поддържаха все още жив. Тялото му беше плетеница от кости и жили, която може би смъртта щеше да разнищи скоро. Макар че го познаваше едва от няколко дни, тъжната истина опечали Трал.

Той не сподели своето наблюдение — Гром Хелскрийм и без това си го знаеше. Погледите им се срещнаха. Вождът кимна унило и побърза да смени темата.

— Орките в лагера нямат надежда, която да ги крепи, нямат цел, за която да се борят — заяви той. — Ти ми разказа, че един от орките успял да събере останките от своята сила, за да инсценира сбиване и да привлече вниманието на охраната, като по този начин ти е осигурил възможност да избягаш. Това ми дава известна надежда. Ако намерим начин да пробудим пленниците, да ги подтикнем да вземат съдбата си в своите собствени ръце… вярвам, че всички те ще надигнат глави. Никой от нас не е стъпвал в тези прокълнати лагери. Разкажи ми всичко, което знаеш за тях, Трал.

Младият боец започна разказа си веднага, доволен, че може да помогне. Описа как изглежда лагерът, състоянието на пленниците, броят на пазачите и тяхното разположение. Хелскрийм слушаше внимателно, като само от време на време го прекъсваше, искайки допълнителни подробности. Когато Трал приключи, вождът остана смълчан за дълго.

— Това, че охраната е станала небрежна, е добре — проговори той най-сетне. — Хората са приспани от чувство за безопасност сред покорените орки, които вече не помнят що е чест. Ще използваме това като преимущество. Отдавна мечтая за този миг, Трал! Жадувам да нахлуя като буря в тези мизерни лагери и да освободя затворените там орки! Но се страхувам, че когато отворим вратата, те ще останат да си лежат, преживяйки като говедата, в които, изглежда, са се превърнали, вместо да полетят към своята свобода.

— За съжаление, това е самата истина — отвърна Трал.

Гром изруга цветисто.

— Трябва някак да ги разбудим от тези странни сънища на отчаяние и погром. Според мен, Трал, твоето появяване сега не е никаква случайност. То е предопределено. Гул’дан вече го няма, неговите магьосници са изчезнали до един. Време е отново да станем такива, каквито сме били някога! — Кървавочервените очи на вожда запламтяха ярко. — И ти ще бъдеш част от новата съдба на нашия народ!

* * *

За Блакмуър вече нямаше надежда.

Той разбираше добре, че шансовете да бъде открит Трал стават все по-малки с всеки изминал ден. Вероятно генералът бе пристигнал в лагера броени минути след бягството на неговия гладиатор. Това разминаване беше оставило горчив вкус в устата на командира. Вкус, който той се опитваше да отмие с бира, медовина и вино.

Нямаше никаква следа от роба — просто нищо. Сякаш Трал се беше изпарил и неговото огромно грозно оркско тяло се бе разтворило във въздуха безследно.

Понякога, когато празните бутилки образуваха поредната височка купчинка до масата, Блакмуър изпитваше увереност, че всички заговорничат против него и му пречат да си върне своя домашен любимец. Тази пиянска теория му звучеше все по-убедително и поради предателството на един от хората, на които държеше най-много. Продължаваше да прегръща Тарита както винаги, наслаждаваше се на тялото й, макар ласките му да бяха станали по-груби, и често разговаряше с нея. Но въпреки това понякога, докато тя спеше, болката и гневът му ставаха толкова всеобхватни, че той се измъкваше от леглото, което двамата споделяха, и се напиваше до безсъзнание.

Сега, след изчезването на Трал, надеждата на генерала да поведе армия от орки срещу Алианса се беше изпарила като утринна роса под лъчите на слънцето. Какво можеше да очаква Еделас Блакмуър от бъдещето? Достатъчно лошо бе, че трябваше да се бори срещу белега на позора, оставен му от неговия баща, и да се доказва отново и отново, докато други, нищо незначещи мъже, биваха приемани навсякъде радушно. Да, високият военен пост бе чест, която си бе заслужил съвсем сам, но това не му беше достатъчно. Беше като заточен в тази затънтена крепост, далече от двора на краля, а както се казва: „Далече от очите, далече от ума“… Кой от хората с истинска власт си спомняше за него? Никой, ето кой!

Блакмуър въздъхна отчаяно и жадно отпи поредната дълга глътка вино. На вратата се почука предпазливо.

— Разкарай се! — изръмжа той.

— Милорд — разнесе се страхливият глас на Тамис, бащата на онази предателка. — Пристигнаха новини, милорд. Лорд Лангстън иска да говори с вас.

Надеждата отново разцъфна у Блакмуър, докато пияното му тяло се бореше със земното притегляне. Нямаше кой да му помогне да се изправи — беше средата на следобеда и Тарита се мотаеше някъде, изпълнявайки своите задължения на прислужница. С мъка приземи обутите си в ботуши крака и поседя, докато светът престане да танцува бясно около него.

— Пусни го’а влезе, Тамис! — заповяда той.

Вратата се отвори и Лангстън нахлу енергично в стаята.

— Чудесни новини, милорд! — възкликна той. — Трал е бил забелязан!

Блакмуър изсумтя. Трал беше „забелязван“ все по-често, откакто генералът бе обявил значителна награда за онзи, който намери избягалия гладиатор, и още по-голяма, ако го залови и доведе. Все пак Лангстън едва ли щеше да се втурне при него с непроверени слухове.

— Кой го е видял? Къде?

— На пет-шест левги от концентрационните лагери, в западна посока — отвърна Лангстън. — Няколко селяни се събудили, когато един орк се опитвал да нахлуе в къщата. Изглежда, е бил гладен. Когато го обградили, той ги заговорил на човешки език, а щом се нахвърлили върху него, започнал да се бие и ги надвил.

— Има ли убити? — Блакмуър се надяваше да няма. Ако неговият домашен любимец бе заклал някого, щеше да му се наложи да плаща обезщетение на селото.

— Не, те казаха, че само ги разхвърлял насам-натам, без да ги нарани, сякаш нарочно се въздържал. Няколко дни по-късно синът на един от земеделците бил отвлечен от група орки. Отвели го в някаква подземна пещера. Първо, заповядали на един грамаден орк да го убие, но онзи отказал, а после, вождът на орките го похвалил за решението му. Момчето било върнато в селото и разказало всичко. И, милорд, детето запомнило всяка дума на присъстващите, защото през цялото време орките разговаряли на човешкия език.

Блакмуър кимна. Това поведение пасваше идеално на Трал — такъв, какъвто го познаваше. Едва ли селяните сами бяха измислили цялата тази история с пощаденото момче, защото за тях всеки орк беше зъл, кръвожаден и опасен. Освен това едва ли някой от тези простаци бе достатъчно умен, за да се досети, че Трал не владее оркския език, защото е отрасъл сред хората.

В името на Светлината… може би все пак щяха да го открият.

* * *

Беше тръгнал поредният слух, че някой е забелязал Трал, и Блакмуър отново бе напуснал Дърнхолд, тръгвайки по следите на своя питомец. Тарита се чувстваше разпъната от две противоречиви чувства. Едното бе отчаяната й надежда слухът да е неверен и Трал да се намира на много километри от посоченото място. А другото бе безкрайното облекчение, което я завладяваше всеки път, когато Блакмуър отсъстваше.

Тя беше тръгнала на ежедневната си разходка из горите около старата крепост. Сега, след края на войната и под строгото управление на Блакмуър, тези земи бяха напълно безопасни. Бяха изловени дори разбойниците, които някога бяха дебнели край главните пътища. Нищо не я заплашваше по тези места, които познаваше като петте си пръста още от своето детство.

Тарита разпусна косата си и я остави да се разпилее върху раменете й. Винаги постъпваше така в редки си мигове на свобода, защото у дома не беше прието жените да носят косите си пуснати. Опиянена от слънцето, тя прокарваше пръсти през дебелите златни кичури и се радваше, че може да си позволи поне това дребно неподчинение.

Погледът й падна върху синините над лявата й китка. Инстинктивно посегна да ги прикрие с другата си ръка.

Не! Няма повече да крие онова, което и бездруго не беше срам за нея. Остави охлузванията да се виждат. Тарита живееше с генерала само за да предпази семейството си. Но нямаше да прикрива злините, които той й причиняваше.

Младата жена въздъхна дълбоко — сянката на Блакмуър я преследваше и тук. Извърна лице към слънцето, опитвайки се да прогони господаря от ума си.

Тръгна да се разхожда към причудливата скала, където си беше взела сбогом с Трал. Приседна пред пещерата, присви дългите си крака към гърдите и ги обви с ръце. Огледа се наоколо за някакви следи от своя приятел, но по земята се виждаха единствено отпечатъци от копитата на горските животни.

След известно време се изправи и пое бавно към дървото, в което се бяха уговорили Трал да скрие верижката, ако има нужда от нейната помощ. Надникна в почернялата коруба, но не забеляза да проблясва сребро. Изпита едновременно и облекчение, и тъга. На Тарита отчаяно й липсваха писането на писма до Трал и неговите мили и мъдри отговори.

Дали нямаше някакъв начин да внуши и на останалите хора своето отношение към орките? Нима никой не разбираше, че те вече не бяха заплаха, че с мъничко уважение можеха да ги превърнат от врагове в ценни съюзници? Вместо това глупаво и дребнаво прахосваха пари и време да ги преследват, ловят и подкарват към лагерите.

Жалко, че имаше дълг към своето семейство, който й бе попречил да избяга заедно с Трал.

Докато се разхождаше бавно по обратния път, от крепостта прозвуча рог. Господарят на Дърнхолд се беше завърнал. Цялото чувство на лекота и свобода, което я беше изпълвало, изтече от душата й като от отворена рана.

„Каквото и да се случи, нали Трал поне е свободен — помисли си тя. — А моите дни като робиня на Блакмуър са тепърва пред мен и са неизброими“.

* * *

Трал поглъщаше традиционната оркска храна с огромен апетит, биеше се и придобиваше опит. Скоро започна да говори гладко на оркски, макар и със силен акцент. Научи се да дебне своята плячка и престана да е в тежест на ловните групи, когато отиваше с тях за елени. С неговото участие броят на повалените животни дори нарасна. Дебелите му пръсти, които все пак се бяха научили да използват писалото, не изпитваха никакви затруднения, когато правеха капани за зайци или други дребни животинки.

Постепенно кланът Уорсонг го беше приел и за първи път през живота си Трал се чувстваше на своето място.

И тогава дойде новината за разузнавателните групи, изпратени от крепостта Дърнхолд. Рекшак се завърна една вечер от обиколките си по-кисел от обичайното.

— Да поговорим, господарю — обърна се той към Хелскрийм.

— Говори пред всички — отвърна му вождът.

Тази нощ бяха излезли пред пещерата и се наслаждаваха на хладната есенна вечер, пирувайки с плячката, уловена от Трал малко по-рано.

Рекшак хвърли обезпокоен поглед към него и изръмжа:

— Както желаеш. Човеците са започнали да претърсват горите. Облечени са с ливреи в червено и златно, а на техните флагове има черен сокол.

— Блакмуър — промълви отвратено Трал. Този мъж никога ли нямаше да го остави да живее на спокойствие? Нима щяха да го преследват навсякъде, за да го върнат обратно, окован във вериги и да го хвърлят на арената заради извратеното удоволствие на генерала?

Не! Той нямаше да допусне това да се случи! По-скоро щеше да загине в битката, отколкото отново да стане роб! Изгаряше го нетърпението да говори, но уважението изискваше да изчака първо Хелскрийм да се изкаже.

— Не съм изненадан — отвърна Гром със спокоен глас.

Трал се изненада, защото бе очаквал вождът да е разгневен от вестите.

Очевидно Рекшак също бе учуден.

— Господарю — започна той, — странникът Трал изложи всички ни на опасност. Ако хората открият нашите пещери, ние ще зависим единствено от милостта им. Те или ще ни избият, или ще ни подкарат като овце към своите лагери!

— Няма да се случи нито едното, нито другото — каза Хелскрийм. — Освен това не Трал е виновен за надвисналата опасност. Аз му разреших да остане, забрави ли? Нима се съмняваш в мен?

Рекшак сведе глава:

— Не, мой вожде.

— Трал ще остане с нас — обяви Хелскрийм.

— Благодаря, велики вожде — каза Трал, — но Рекшак е прав. Аз трябва да си вървя. Не бива да излагам клана Уорсонг на нови опасности. Ще си тръгна и ще оставя лъжливи следи за преследвачите, които ще водят далеч от вас.

Хелскрийм се наведе към дясната си страна, по-близо до Трал.

— Ние имаме нужда от теб, Трал — заяви той. Очите му горяха в мрака. — Аз имам нужда от теб. Трябва да освободим нашите братя от лагерите.

Трал поклати глава.

— Зимата наближава. Ще бъде трудно да изхраним цялата орда. Освен това… има още нещо, което трябва да направя, преди да застана до теб в похода за освобождаването на нашите братя. Веднъж ти ми каза, че знаеш къде се намира моят клан. Трябва да ги намеря, трябва да науча кой съм аз и какъв е моят произход, преди да бъда готов да те последвам. Смятах да тръгна към тях през пролетта, но Блакмуър ме принуждава да побързам.

Хелскрийм изгледа Трал продължително. Едрият орк не сведе очи пред този ужасяващ пламнал поглед. Накрая вождът кимна натъжено:

— Изгарям от желание за отмъщение, но разбирам, че твоята глава разсъждава по-мъдро. Нашите братя страдат затворени, но в летаргията си не усещат болката. Ще ги освободим, когато слънцето отново започне да свети ярко на небето. Не зная къде точно се намира кланът Фростулф, но съм уверен, че зовът на кръвта ще те отведе при тях, ако съдбата иска това.

— Ще тръгна на зазоряване — заяви Трал, а сърцето му биеше лудо в гърдите. Видя как Рекшак, който никога не го беше харесвал, кимна одобрително с глава.

* * *

На следващата заран натъженият Трал си взе сбогом с клана Уорсонг и с техния вожд Гром Хелскрийм.

— Вземи това — каза Гром и свали огърлицата от кости от тънката си шия. — Това са останките на първата ми жертва. Върху тях съм издълбал своите символи. Всеки оркски вожд ще ги разпознае.

Трал започна да протестира, но Хелскрийм оголи острите си жълти бивни и изръмжа. Трал нямаше желание да огорчава вожда, който се беше застъпил за него и му бе доказал уважението си, нито искаше да го разгневи и да чуе отново оглушителния му рев, затова сведе глава и Гром надяна огърлицата около дебелия му врат.

— Ще отведа хората далеч от вас — повтори Трал.

— Няма да има значение, дори да не го направиш — каза Хелскрийм. — Ще ги разкъсаме, като първо започнем от ръцете и краката! — Той се изсмя свирепо и Трал се присъедини към него с облекчение в сърцето.

Усмихнат, боецът се отправи към суровите, студени северни земи, към мястото, откъдето бе дошъл някога.

След няколко часа се отклони от пътя си и кривна към малкото селце, където беше ходил да краде храна и бе изплашил селяните. Внимаваше да не се приближава много, защото острият му слух вече долавяше грубите войнишки гласове.

Остави следи, които лесно щяха да бъдат открити от хората на Блакмуър. Сърцето му се късаше от мъка, докато отпорваше широка ивица от пелената със символа на клана Фростулф. Внимателно увеси парчето от един пън с щръкнали коренища на юг от селото. Искаше войниците да го намерят веднага, но се стремеше да не изглежда прекалено очевидно. Погрижи се да остави и няколко дълбоки, лесно забележими отпечатъка в разкаляната пръст.

При малко повече късмет, войниците щяха да намерят опърпаното парче от познатата на Блакмуър пелена, щяха да видят отпечатъците от краката му и това щеше да ги накара да повярват, че Трал се е насочил на юг.

Внимателно тръгна на заден ход, като се стремеше да улучва точно предишните си стъпки — това бе хитрост, научена от книгите, — а после заподскача от камък на камък и се добра отново до твърдата почва.

Погледът му се спря на алтеракските планини в далечината. Гром му бе разказвал, че техните върхове продължавали да се белеят на фона на небето дори в средата на лятото. Сега Трал щеше да се насочи право към сърцето им, без да е сигурен къде точно отива, а времето вече бе започнало да застудява. Дори на няколко пъти бе поръсвал и малко снежец. Скоро белите пелени щяха да покрият всичко, а най-дебели щяха да бъдат преспите в планините.

От клана Уорсонг го бяха изпратили добре запасен с торба, натъпкана догоре с храна. Бяха му сложили сушено месо, мех за вода, в който можеше да събира и топи снега при нужда, дебела пелерина, която да го пази от острите зъби на зимата, и няколко капана за зайци, с които да си лови плячка, докато пътува.

Късметът и съдбата, добрината на едно момиче и на група непознати орки му бяха помогнали да измине дългия път от Дърнхолд дотук. Гром Хелскрийм беше предрекъл, че за Трал е предопределена важна роля в съдбата на народа на орките и той не трябваше да спира по пътя си към своята орис.

Воинът намести торбата на гърба си, сбогува се мислено със земята на своето минало и закрачи уверено към примамливите планини, сред чиито назъбени върхове и скрити между тях котловини се намираше домът на клана Фростулф.