Кристи Голдън
Повелителят на клановете (15)

Четиринадесет

С подкрепата, която духовете му бяха обещали, Трал се чувстваше по-уверен от всякога. Дрек’Тар продължаваше да му разкрива тайните на шаманството и сега упражняваха различните „призиви“, както ги наричаше възрастният орк.

— Магьосниците биха ги определили като заклинания — обясняваше той на Трал, — но ние, шаманите, им казваме просто „призиви“. Отправяме молби към силите на природата, а те ни отговарят, когато сметнат за добре.

— Случвало ли се е някога да не отговорят? — попита Трал.

Дрек’Тар замълча.

— Да — отвърна бавно той. Те седяха в пещерата на стареца и разговаряха до късно през нощта. Трал ценеше много тези разговори и винаги след тях се чувстваше просветлен.

— Кога? Защо? — попита Трал и после добави бързо: — Не ми отговаряй, ако не искаш да си спомняш за това.

— Макар и новак, ти вече си шаман — започна да обяснява Дрек’Тар. — Трябва да познаваш нашите ограничения. Срамувам се от това, но трябва да призная, че неведнъж съм искал неподходящи неща. Веднъж помолих за потоп, който да отнесе едно човешко селище. Бях огорчен и ядосан, защото хората бяха избили мнозина от нашия клан, но в техния лагер имаше и жени, и деца… Затова Водата не пожела да го направи.

— Но нали винаги е имало потопи — каза Трал. — Много невинни хора са загинали, без това да е ставало по нечия молба.

— Природните сили не съществуват, за да се занимават само с нашето племе, Трал — отвърна Дрек’Тар. — Не претендирам, че познавам техните цели и намерения. Те не ги обсъждат с мен. Духът не отвърна на моята молба, защото според него е било жестоко да издави стотици хора, които е сметнал за невинни. По-късно, когато гневът ми се поохлади, осъзнах, че не съм бил прав да го искам.

— За какво друго са ти отказвали?

Дрек’Тар се поколеба.

— Ти сигурно си мислиш, че цял живот съм бил стар и мъдро съм ръководил духовния живот на племето.

Трал се ухили.

— Никой не се ражда стар, Велики шамане.

— Понякога ми се иска да бе станало точно така. Но нявга и аз бях млад като теб и кръвта ми кипеше във вените. Имах самка и дете, които за нещастие загубих.

— В битка срещу хората?

— Не. Те просто бяха повалени от коварна болест и всички молби за пощада, които отправях към природните сили, бяха напразни. В своята печал аз се разгневих — гласът на Дрек’Тар натежа от тъга. — Настоявах пред духовете да върнат живота на моите скъпи същества. Така силно ги разгневих, че те дълги години отказваха да отговарят на моите призиви. Заради моя егоизъм много други от нашия клан също пострадаха, защото силите на природата ни бяха изоставили. По-късно разбрах колко глупаво е било моето желание и помолих духовете за прошка. И те ми простиха.

— Но… според мен е било напълно естествено да поискаш твоите любими същества да бъдат излекувани — каза Трал. — Духовете е трябвало да те разберат и да ти помогнат от съчувствие.

— О, разбраха ме. Моята първа молба беше смирена и природните сили ме изслушаха със състрадание, преди да ми откажат. Следващите ми думи бяха изпълнени с гневно настояване и Духът на живота се обиди, че толкова грубо се осмелявам да нарушавам връзката си с него.

Дрек’Тар протегна ръка и я постави върху рамото на Трал.

— Напълно вероятно е — продължи възрастният орк — ти също да познаеш болката от загубата на любими същества, Трал. Трябва да запомниш, че Духът на живота има причини за всичко, което прави, и ти си длъжен да ги уважаваш.

Младият шаман кимна, изпълнен с печал от загубата, която бе понесъл Дрек’Тар. Не намираше сили да го обвини, че от мъка се беше разбеснял срещу елементите на природата.

— Къде е Уайз-Иър? — попита той, за да смени темата.

— Не знам — на Трал му се стори, че отговорът е подозрително безразличен. — Той е мой спътник, а не роб. Напуска ме, когато пожелае, и се връща, когато сам реши.

Сякаш за да го увери, че няма намерение да се скита някъде и да го изоставя, Сноусонг положи глава върху коленете на младия орк. Той я почеса зад ушите, пожела лека нощ на своя наставник и тръгна към собствената си пещера, за да поспи.

* * *

Дните се точеха съвсем еднообразни, изпълнени с труд и с вечерни забавления край огъня. Трал прекарваше времето си в уроци с Дрек’Тар, а понякога тръгваше на лов с някоя от излизащите групи. Използваше връзката си с природните сили и ги молеше да помогнат на неговия клан: призоваваше Духа на земята, за да му подскаже къде са дивечовите стада, и Духа на въздуха, за да промени посоката на вятъра така, че миризмата на ловците да не ги издава на бдителните животни. Към Духа на живота се обърна с молба за помощ един-единствен път, когато храната в селото беше на привършване и няколко дни поред нямаха никакъв късмет в лова.

Бяха забелязали следи от елени в гората — имаше купчинки прясна тор и кората на дърветата беше обелена тук-там. Но хитрите животни все им се изплъзваха. Всички от клана Фростулф бяха гладни, а децата бяха започнали да линеят опасно бързо.

Трал затвори очи и разпери ръце.

„Дух на живота, моля те, помогни ми да спася своя клан! Няма да вземем повече, отколкото е нужно, за да нахраним гладните. Моля те, Дух на елена, направи саможертва заради нас! Няма да прахосаме твоите дарове и ще те почетем подобаващо. Животът на мнозина зависи от саможертвата на един!“.

Младият шаман се надяваше, че думите му са правилни. Изрече ги с уважение в сърцето, но досега не беше отправял подобна молба. Когато отвори очи, той видя един бял елен, който стоеше само на хвърлей разстояние от него. Спътниците му сякаш не забелязваха видението. Еленът склони глава в мълчалив поздрав, а очите му срещнаха погледа на Трал. Красивото животно се обърна и започна да се отдалечава с дълги подскоци и Трал видя, че то не оставя никакви следи върху снега.

— Следвайте ме — извика той. Ловците от клана Фростулф се запровираха по тясната пътечка след Трал и не след дълго видяха грамаден, здрав елен, който лежеше в снега. Единият му крак стърчеше извит под неестествен ъгъл, а меките му, кафяви очи бяха изпълнени с ужас от болката. Снегът наоколо беше разхвърлян при опитите му да стане, но личеше, че животното не може повече да се изправи.

Трал се приближи и му изпрати мислено послание, за да го успокои:

„Не се страхувай — каза той. — Твоята болка скоро ще свърши, а животът ти ще продължи в нас. Благодаря ти, братко, за твоята саможертва“.

Еленът се отпусна и положи глава върху снега. Младият шаман приклекна и го докосна нежно. Бързо, за да не му причинява допълнителни мъки, счупи дългия му врат. Погледна към останалите и видя, че те го гледат със страхопочитание. Тази вечер племето щеше да се нахрани заради саможертвата на елена, а не поради уменията на ловците.

— Ще вземем това животно, ще изядем неговото месо, от костите му ще направим дръжки за нашите сечива, а от кожата му — дрехи. И нека запомним, че то ни оказа чест, като ни подари живота си.

* * *

Пролетта вече наближаваше и сега Трал работеше рамо до рамо с Дрек’Тар. Двамата молеха Земята да влее сили в непокълналите още семена, за да могат те да израстат като силни растения. Елените, козите и другите, зверове щяха да се хранят с тях и на свой ред щяха да осигурят препитание на клана. Отправяха молби и към Водата, за да спасят своето селище от пролетното топене на снеговете и от лавините, които всеки миг бяха готови да се откъснат от върховете и да пометат всичко пред себе си. Постепенно Трал ставаше все по-силен и ловък в шаманството. До такава степен се беше отдал на новото си поприще, че почти не обръщаше внимание на останалия свят и затова остана изненадан от първите жълти и лилави цветя, подали листенцата си над пролетния сняг.

Веднъж, завръщайки се, след като беше събирал свещени билки в планината, Трал откри с изумление, че кланът Фростулф има гост.

Новодошлият орк изглеждаше огромен, макар да беше трудно да се прецени дали е мускулест, защото бе загърнат плътно в огромно черно наметало. Беше се привел в близост до огъня и сякаш не усещаше топлината на пролетния ден.

Сноусонг се втурна напред с размахана опашка, за да потърка носа си в този на Уайз-Иър, който отново се беше завърнал незнайно откъде. Трал се обърна към Дрек’Тар:

— Кой е непознатият?

— Странстващ отшелник — отвърна Дрек’Тар. — Не го познаваме. Каза, че се изгубил в планините, Уайз-Иър го открил и го довел при нас.

Трал погледна към паницата, пълна с топла яхния, която странникът държеше в огромната си длан. Също така забеляза колко учтиво се отнасяха към него всички останали от клана.

— Приемате го с повече доверие, отколкото проявихте към мен — заяде се той, въпреки че не изпитваше никакво раздразнение от факта.

Дрек’Тар се засмя.

— Той дойде при нас с молба да го подслоним само за няколко дни, преди да продължи по пътя си. Не развяваше окъсана пелена, тъкана от някой Фростулф, нито искаше да бъде приет като свой. Освен това не се появи в разгара на зимата, а в по-подходящ момент. Пролетта вече настъпва и има изобилие от храна, която можем да споделим с него.

Трал призна, че шаманът има право. Отиде при непознатия и приседна до него, за да му окаже необходимото уважение, което според традицията дължаха на всеки гост.

— Привет, страннико. Отдавна ли обикаляш по света?

Оркът го изгледа изпод качулката, засенчила неговото лице. Сивите му очи гледаха строго, но отговорът му беше учтив и дори почтителен.

— По-дълго, отколкото бих желал да си спомням, млади момко. Задължен съм ви за това, че ме подслонихте. Досега смятах, че прокуденият клан Фростулф е само легенда, измислена от сподвижниците на Гул’дан за сплашване на останалите орки.

Чувството на преданост към неговия клан накара Трал да отвърне:

— Били сме заточени тук несправедливо, но въпреки това продължаваме да отстояваме своето достойнство дори на това сурово място.

— Научих, че доскоро и ти си бил чужденец сред своя клан — заяви непознатият. — Разказваха ми за теб, млади Трал.

— С добри думи, надявам се — каза Трал, който не беше сигурен накъде върви разговорът.

— Достатъчно добри — отговори загадъчно непознатият. Той продължи да загребва от яхнията си и Трал видя, че ръцете му са жилести и силни.

— От кой клан си ти, приятелю?

Ръката с лъжицата замръзна на половината път до устата му.

— Вече нямам клан. Скитам се самичък.

— Всички ли бяха избити?

— Някои бяха избити, а другите са пленени… Впрочем последните също са мъртви, макар и не телом, а само духом — отвърна оркът с болка в гласа. — Но нека не говорим повече за това.

Трал наклони глава на една страна. Изпитваше неудобство в присъствието на този непознат, а освен това го глождеше някакво съмнение. Нещо в странника не беше точно такова, каквото изглеждаше. Младият шаман се изправи, кимна и потърси Дрек’Тар.

— Би трябвало да държим под око новодошлия — рече Трал на своя наставник. — У него има нещо, което не ми харесва.

Дрек’Тар отметна глава назад и се разсмя.

— Когато дойде при нас, самият ти беше обект на недоверие, а ето че сега се отнасяш по същия начин към този изгладнял странник. Трал, Трал… имаш да учиш още толкова много…

Докато вечеряха, младежът продължи да наблюдава внимателно непознатия, но се стремеше да не го прави твърде очевидно. Онзи носеше огромна торба, до която не позволяваше да се докосва никой. Така и не свали черното си наметало. Отговаряше на въпросите учтиво, но много лаконично и не разкриваше почти нищо за себе си. Трал научи единствено, че оркът бил отшелник от двадесет години и обикалял самичък по света, отдаден на своите спомени за славните предишни дни, но без да прави нещо, за да ги върне.

По едно време Утул попита:

— Виждал ли си концентрационните лагери? Трал разправя, че затворените там напълно били изгубили волята си.

— Да, но в това няма нищо странно — заяви непознатият. — Вече няма за какво да се борят.

— Има достатъчно неща, за които трябва да се борим — изрече Трал, чийто гняв се разгоря внезапно.

— За свободата. За нашето място под слънцето. За опазването на собствените ни корени и традиции.

— Щом е така, защо вие от клана Фростулф се криете тук горе в планините? — попита заядливо странникът.

— А ти защо си се крил досега в южните земи! — не му остана длъжен Трал.

— Аз нямам намерение да подбуждам орките да отхвърлят оковите си и да въстават срещу своите нови господари — отвърна непознатият спокойно, без да приеме предизвикателството.

— Не смятам да оставам дълго тук — обяви Трал.

— Щом настъпи пролетта, възнамерявам да се присъединя към великия вожд Гром Хелскрийм, за да помогна на неговия благороден клан Уорсонг да нападне лагерите. Ще подбудим нашите братя да се надигнат срещу хората, които не са техни господари, а тирани, държащи ги затворени против волята им! — Трал бе скочил на крака, отпускайки гнева си на воля заради обидата, която този непознат се беше осмелил да изрече. Очакваше Дрек’Тар да го смъмри, но възрастният орк мълчеше, заслушан в спора, и замислено почесваше своя вълк зад ушите. Останалите членове на клана Фростулф се забавляваха от репликите, които си разменяха двамата, и също не се намесваха.

— Гром Хелскрийм — усмихна се презрително непознатият и махна пренебрежително с ръка, — този обладан от демони мечтател. Не, вие от клана Фростулф постъпвате съвсем правилно, като се криете в този пущинак. Виждал съм какво могат да ни сторят хората. За нас е най-добре да ги избягваме, търсейки потайни места, където те не могат да ни открият.

— Бях отгледан от хората. Повярвай ми, зная, че те не са непогрешими! — извика Трал. — И ти казвам, че ти също не си, страхливецо!

— Трал… — обади се Дрек’Тар най-накрая, нарушавайки своето мълчание.

— Не, господарю Дрек’Тар, няма да замълча! Този… този… той идва при нас, търси нашата помощ, яде край огъня ни и се осмелява да обижда смелостта на клана ни, дори на цялата ни раса! Аз няма да търпя това! Не съм вожд и не настоявам за това право, макар че трябваше да бъда мое по рождение! Но като обикновен воин настоявам за правото си да предизвикам този непознат и да му натикам думите обратно в гърлото с върха на меча си!

Очакваше страхливият отшелник да се уплаши и да помоли за извинение, но вместо това онзи се изсмя и се изправи в цял ръст — беше висок почти колкото Трал. При движението наметалото му се разгърна и младежът успя да надникне под него. За негово голямо изумление, арогантният непознат беше покрит от глава до пети в черна броня, поръбена с месинг. Някога, в по-добри дни, тя сигурно е била впечатляваща, но сега металните й плочи бяха очукани, а месингът отдавна не блестеше.

Непознатият отвори своята торба и извади най-големия боен чук, който Трал някога беше виждал. С видима лекота го хвана в ръка, нададе свиреп боен рев и го размаха над главата си.

— Да видим дали ще успееш да го направиш, хлапако! — изрева той.

Останалите орки също закрещяха с гърлените си гласове и се отдръпнаха назад, вместо да наскачат и да защитят застрашения член на клана си. Някои дори се настаниха по-удобно, за да наблюдават схватката. Трал се изненада. Само Сноусонг остана при него, като се премести между своя другар и непознатия. Козината около врата й настръхна и тя оголи зъбите си.

Какво ставаше тук? Той хвърли поглед към Дрек’Тар, който седеше спокойно и безучастно.

Много добре. Който и да бе този странник, той беше обидил Трал и клана Фростулф и младият шаман бе длъжен да защити засегнатата чест дори с цената на живота си.

Мечът му не беше тук, но Утул бързо му подаде дълго копие. Пръстите на Трал се сключиха около дръжката и той започна да тропа с крака, подготвяйки се за битката. Веднага усети как Духът на земята му предложи помощ. Внимателно отказа, защото не искаше да обижда природната сила. С тази битка можеше да се справи и сам. Трябваше да даде един доста закъснял урок на този арогантен непознат.

Трал усети, как земята потрепери под краката му, изразявайки съгласие. Отначало странникът изглеждаше изумен, а след това сякаш остана доволен. Хвърли се в неудържима атака, преди младият орк да успее да се приготви.

Трал блокира удара с копието си, но то не беше предназначено да отбива огромни бойни чукове. Здравата дръжка се пречупи на две като клечка. Младежът напразно се огледа за друго оръжие. Концентрира се, очаквайки следващата атака и се подготви да използва една отлична стратегия, прилагана от него многократно на арената, когато го бяха пускали да се бори с голи ръце срещу въоръжен противник.

Непознатият отново замахна с тежкия боен чук. Трал приклекна, избегна удара и се завъртя пъргаво, с намерението да хване оръжието и да го изтръгне от хватката на своя враг. За негово изумление, този път номерът не мина. Когато ръцете му се сключиха около дръжката, странникът я дръпна бързо към себе си. Трал падна по очи, а непознатият се хвърли отгоре му и го възседна.

Младият боец започна да се извива и успя да се обърне встрани, като приклещи между глезените си единия крак на своя противник. Направи рязко движение и непознатият се олюля и загуби равновесие. Сега и двамата се въргаляха по земята. Трал удари с юмрук китката на ръката, която държеше чука. Странникът изръмжа от болка и отпусна своята хватка. Трал грабна бързо чука и скочи на крака, размахвайки оръжието високо над главата си.

Спря навреме. Тъкмо щеше да стовари тежкия каменен чук върху черепа на своя противник, когато неочаквано го прониза една мисъл — това беше орк, а не човек, излязъл срещу него на бойното поле. При това беше гост на неговото племе и храбър воин, редом с когото би се гордял да влезе в битка.

Докато по-младият воин се колебаеше, олюлявайки се под тежестта на бойния чук, непознатият изръмжа и се хвърли в атака. Върна му номера, който Трал беше използвал срещу него преди малко — замахна с крак напред и го подсече. Стиснал чука, младият шаман не успя да се задържи изправен, залитна и падна. Преди да разбере какво става, другият орк вече беше скочил върху него. Здравите му пръсти се впиха в гърлото на младежа.

Всичко около Трал почервеня. Обзе го свирепа ярост и той започна бясно да се мята. Противникът му беше защитен с броня и бе голям почти колкото него, но младият воин беше по-гъвкав, успя да се освободи и прикова другия под себе си.

Започна да го души, но множество ръце го обгърнаха и го отделиха от жертвата му. Той ревеше и се дърпаше, защото кръвожадността, разгоряла се в сърцето му, настояваше да бъде задоволена. Осем орка от клана Фростулф бяха нужни, за да го задържат прикован към земята, докато червената мъгла пред очите му се разсее и дишането му се успокои. Когато кимна, че всичко е наред, те го пуснаха и му помогнаха да се изправи.

Пред очите му отново изникна непознатият. Той пристъпи напред и се доближи, все още задъхан от напрежението.

Най-неочаквано странникът избухна в гръмогласен смях.

— Много време изтече, откакто някой за последен път ме е предизвиквал — изрева весело той, без да изглежда сърдит, че Трал едва не бе разпилял мозъка му по земята. — И вече не помня преди колко години загубих двубой, макар и само от приятел. Единствено твоят баща го е постигал, млади Трал, дано духът му да почива в мир. Хелскрийм не ме е излъгал. Изглежда, открих своя нов заместник.

Протегна ръка към Трал, но той само я изгледа и се озъби:

— Заместник? Аз те победих, страннико, при това със собствения ти чук. Не знам нито една причина на победителя да се полага второто място.

— Трал! — Гласът на Дрек’Тар изплющя като гръмотевица.

— Той все още не разбира — засмя се непознатият. — Трал, сине на Дуротан, аз изминах дълъг път, за да те открия и да проверя дали слуховете за теб са верни. Гром Хелскрийм твърди, че ти можеш да станеш мой достоен помощник, когато тръгна да освобождавам нашите събратя.

Направи кратка пауза, а в очите му проблясваха весели искрици.

— Моето име, сине на Дуротан, е Оргрим Дуумхамър.