Кристи Голдън
Повелителят на клановете (13)

Дванадесет

Дните неумолимо преминаваха в седмици и Трал започна да измерва времето не по броя на изгревите, които наблюдаваше, а по броя на снеговалежите. Беше привършил запасите от изсушено месо, които му бяха приготвили от клана Уорсонг, макар че ги бе разпределил на минимални дажби. Понякога капаните му улавяха дребни животинки, но това се случваше все по-рядко, колкото по-високо се изкачваше в планините.

Поне вода имаше в изобилие. Навсякъде около него бълбукаха ледени поточета, а когато се изкачи още по-нагоре, където ручеите бяха замръзнали, започна да похапва от дебелите бели преспи. Често го застигаше свирепа зимна буря и тогава той си изравяше скривалище под снега, в което се свиваше, докато отмине виелицата. Всеки път, докато чакаше сгушен в своята пелерина, той се надяваше, че навяванията няма да го затрупат прекалено дълбоко и на другия ден ще успее да излезе обратно навън.

Трудното пътуване и гладът започнаха да го изтощават. Движенията му ставаха все по-бавни, а крачките по-къси. Често сядаше да почива и после едва успяваше да се надигне от снега и да продължи. Храната му свърши напълно, а вече нямаше глупави зайци и мармот^[1], които да се пъхат в капаните. Само случайните следи по снега му подсказваха, че наоколо все още има живот. От време на време зловещият далечен вой на вълците го подсещаше, че в нощта скитат и други гладни същества. Започна да яде листа и вейки от храсталаците, за да потуши революцията в стомаха си, но понякога се получаваха трудно смилаеми резултати.

През по-голямата част от времето снегът се сипеше обилно. Понякога спираше за кратко и синьото небе се изясняваше, но скоро притъмняваше отново, изпълнено с поредните навъсени сиви облаци. Трал започна да се отчайва. Не знаеше дали върви в правилната посока, която би го отвела до селището на клана Фростулф. Просто продължаваше да крачи, поставяйки равномерно единия си крак пред другия, на инат, твърдо решен да намери своя род или да загине в тези негостоприемни планини.

Започнаха да му се явяват видения. Трал се стряскаше, когато от някоя снежна преспа изскачаше Еделас Блакмуър, крещеше нещо с грубия си глас и размахваше оголен меч. Оркът дори подушваше издайническата миризма на вино от дъха му. Хвърляха се един срещу друг в люта схватка. Трал падаше от изтощение и нямаше сили да отбие следващия удар на генерала. Едва тогава призракът изчезваше, най-често омразният образ се преобразяваше в безобидна скала или изкривено, изсъхнало дърво.

Имаше и по-приятни видения. Понякога Хелскрийм идваше да го спаси и му запалваше сгряващ огън, който бързо изчезваше, щом Трал протегнеше ръце към него. В други случаи негов спасител беше сержантът, който мърмореше, че все трябвало да търси изчезналите си новобранци, и го завиваше с дебело, топло наметало. Най-сладката, но и най-горчива халюцинация беше Тарита. В големите й сини очи се четеше съчувствие, устните й отронваха утешителни слова. Понякога тя почти успяваше да го докосне, преди да се стопи и да изчезне от погледа му.

Трал се напрягаше да върви все напред и напред, докато една сутрин разбра, че просто не може да продължи. Направи поредната крачка и се подготвяше с усилие за следващата, когато тялото му се прекатури напред, сякаш по някакво свое необяснимо желание. Волята му издаваше заповеди да стане, да продължи, но неговото изтощено и измръзнало тяло отказваше да се подчини. Снегът вече не му се струваше студен. Беше му… толкова топло и уютно. Въздъхна и затвори очи.

Лек шум го накара да погледне отново. Не, това сигурно беше поредната илюзия на неговото изтощено съзнание. Трал се загледа безучастно към стоящата пред него глутница вълци с толкова бяла козина, колкото и снегът около тях. Бяха го обградили в кръг, стояха мълчаливо и го гледаха с очакване. Беше му интересно как ли ще се развие това ново и необичайно видение. Дали зверовете щяха да го нападнат, или щяха просто да изчезнат, без да го докоснат? А може би щяха да си чакат така, докато той изпадне в плен на безсъзнанието?

Три мрачни фигури се извисиха зад вълците. О, сигурно това също бяха видения. Точно тези не го бяха посещавали досега. Съществата бяха увити в дебели кожи от главата до петите. Изглежда им беше топло, но сигурно не чак толкова колкото на него. Лицата им бяха скрити в обточени с кожа качулки, но Трал успя да различи стърчащите напред широки челюсти. Като прибави към тях и огромния ръст на новодошлите, лесно се досети, че това са орки.

Този път младият воин се разгневи на своето съзнание. Вече беше свикнал с всякакви халюцинации, но сега се страхуваше, че ще умре, преди да е задоволил любопитството си. Какво ли му гласяха тези нови въображаеми личности?

В този миг очите му се затвориха и светът около него спря да съществува.

* * *

— Мисля, че вече е буден — гласчето беше нежно и тънко. Трал се размърда и повдигна натежалите клепачи на очите си.

Едно оркско дете се беше надвесило любопитно над него. Трал отвори по-широко очи, за да огледа момчето. Сред клана Уорсонг нямаше малки орки. Хелскрийм му беше обяснил, че неговите бойци се оттеглили след няколко поредни люти битки, които стопили броя им, а децата измрели първи, защото не издържали на тежките условия по време на отстъплението.

— Здравей — каза Трал на оркски, но от устата му излезе само дрезгав шепот. Момчето подскочи уплашено, а после се засмя.

— Наистина е буден! — извика детето и побягна нанякъде. В полезрението на Трал изникна нов орк, който явно беше преживял много зими.

Типичните оркски черти сякаш бяха нарочно подчертани по неговото престаряло лице. Долната му челюст беше провиснала, зъбите му бяха по-жълти от тези на Трал, голяма част от тях липсваха или бяха изпочупени. Очите му бяха със странен млечнобял цвят и в тях не се виждаха зеници. Тялото на този орк беше изкривено и прегърбено. Беше почти толкова нисък, колкото и детето, но самото му присъствие накара Трал да се стегне инстинктивно.

— Хм — каза старият орк, — тъкмо бях почнал да мисля, че ще умреш, млади момко.

Трал усети пристъп на раздразнение.

— Съжалявам, че съм те разочаровал — отвърна той.

— Нашият неписан закон на честта ни задължава да помагаме на изпадналите в нужда — продължи оркът, — но винаги е по-лесно, ако се окаже, че помощта ни не е пристигнала навреме. Така остава едно гърло по-малко за хранене.

Трал беше слисан от искрената грубост на другия, но предпочете да замълчи.

— Моето име е Дрек’Тар. Аз съм шаман на клана Фростулф и техен закрилник. А ти кой си?

Трал се удиви при мисълта, че този съсухрен възрастен орк е закрилник на всички членове на племето. Опита да се надигне, но за негова огромна изненада сякаш някаква невидима ръка го хвана и го тръшна обратно върху кожите. Изненадан, той погледна към Дрек’Тар и забеляза, че старецът бе променил положението на пръстите си едва забележимо.

— Не съм ти давал разрешение да се изправяш — заяви шаманът. — Отговори на въпроса ми, страннико, иначе може и да забравя за гостоприемството.

Трал, който въпреки всичко беше изпълнен с уважение към старейшината, отвърна:

— Името ми е Трал.

— Трал! — изплю Дрек’Тар. — Човешка дума, която значи поробване.

— Да — каза Трал, — дума, която означава „роб“ на оркския език. Но вече не съм роб. Запазих името, за да ми напомня за моите задължения. Освободих се от оковите, които носех, и тръгнах да открия своето истинско минало — без да се замисля, Трал направи нов опит да се изправи и пак беше съборен обратно. Този път забеляза лекото раздвижване на съсухрените ръце. Старият орк наистина беше могъщ в магията.

— Защо нашите приятели вълците те откриха да се луташ сред вихрушката? — попита настоятелно Дрек’Тар. Очите му гледаха малко встрани от неговия събеседник и Трал разбра, че всъщност възрастният орк беше сляп.

— Това е дълга история.

— Имам достатъчно време.

Трал се засмя. С изненада откри, че харесва чудатия стар шаман. Предаде се на неумолимата сила, която го притискаше легнал по гръб, и разказа живота си от начало докрай. Как Блакмуър го беше намерил като бебе, как го бе отгледал и научил да чете и да се бие. Разказа на шамана за прекрасната добра Тарита, за бездушните орки, които беше срещнал в лагерите, за перипетиите си по пътя към Хелскрийм и как накрая се бе срещнал с него, за това, как великият вожд го беше научил на законите на бойците и на езика на неговия народ.

— Хелскрийм ми каза, че съм от клана Фростулф — завърши Трал. — Позна по малкото парче плат, в което съм бил повит като бебе. Мога да ти покажа… — замлъкна смутен. Естествено, на Дрек’Тар нищо не можеше да му бъде „показано“.

Очакваше шаманът да избухне при тази обида, но Дрек’Тар просто протегна ръка.

— Дай ми го.

Натискът върху гръдния му кош изчезна и Трал се изправи. Бръкна в торбата, извади окъсаното парче от пелената и безмълвно го подаде на шамана.

Дрек’Тар го пое с две ръце, повдигна го към гърдите си, промърмори тихо няколко думи, които Трал не успя да долови, и кимна.

— Точно както очаквах — изрече той и въздъхна тежко. Шаманът върна парчето на Трал. — Този плат наистина носи символа на клана Фростулф и е бил изпреден от твоята майка. Всички ние те смятахме за мъртъв.

— Как успя да разбереш, че… — и тогава Трал осъзна докрай какво му беше казал Дрек’Тар. Надеждата отново покълна у него. — Ти си познавал майка ми? И баща ми? Кой съм аз?

Дрек’Тар вдигна глава и впери слепите си очи в младежа.

— Ти си единственото дете на нашия изчезнал вожд Дуротан и неговата сърцата съпруга Драка.

Дрек’Тар предложи на Трал да похапне апетитна яхния от месо, бульон и корени и му разказа останалата част от неговото минало или поне това, което му беше известно. Двамата седяха в пещерата на стареца. Изтегнати около буйния огън, увити с дебели кожени наметки, възрастният шаман и младият воин се чувстваха топло и уютно. Палкар — момчето, което помагаше на Дрек’Тар и бе изтичало да го извика, когато Трал се бе пробудил — загреба с черпака от топлата яхния и внимателно постави дървената паница в ръцете на шамана. Оркът отложи разговора за по-късно и започна да се храни. Палкар стоеше мълчаливо. Чуваше се единствено пукането на цепениците в огъня и бавното, равномерно дишане на Уайз-Иър^[2], вълка спътник на Дрек’Тар.

Това беше мъчителна и трудна за разказване история и Дрек’Тар никога не бе допускал, че отново ще говори за нея.

— Баща ти и майка ти бяха най-почитаните орки сред клана Фростулф. Преди много зими те ни напуснаха, отправяйки се със страховита задача на далечен и труден път, от който така и не се завърнаха. Не знаехме какво се е случило с тях… до този момент — той посочи към бебешката пелена. — Нишките на този плат ми разказаха, че твоите родители са били убити, а ти си оцелял и си бил отгледан от хората.

Платът беше изтъкан от вълната на верните спътници на племето — белите кози, които не се страхуваха от суровите условия в негостоприемните планини. И понеже нишките някога са били част от живо същество, те притежаваха своя собствена памет. Именно те бяха разкрили пред Дрек’Тар част от живота на младия орк и видяното от шамана потвърждаваше историята, която му бе разказал Трал.

Старецът усети съмнението на своя гостенин — как така някаква си пелена му беше „проговорила“?

— И каква беше задачата, която е струвала живота на моите родители? — попита младежът.

Дрек’Тар още не беше готов да говори за това.

— Може би ще ти разкажа някога. Но сега имаме други проблеми. Ти ме поставяш в затруднено положение, Трал. Идваш през най-тежкия от всички сезони и като членове на твоя клан ние сме длъжни да те приемем. Но това не означава, че ще получаваш топлина, храна и подслон, без да правиш нещо за останалите.

— Не съм дошъл тук, за да лентяйствам — обиди се Трал. — Аз съм силен. Мога да работя здраво, да ходя на лов. Мога да ви предам уменията на хората и да ви науча да се биете по-добре срещу тях. Мога…

Дрек’Тар вдигна повелително ръка и прекъсна неспирното бърборене на младежа. Беше се заслушал в огъня, който му нашепваше нещо. Шаманът се наведе, за да чува по-ясно думите.

Старецът бе направо смаян. От всичките природни стихии, Огънят беше най-своенравен. Шаманът трябваше да изпълнява ред ритуали, с които да го умилостиви, преди да се обърне към него за съвет или помощ. Дори тогава елементът рядко благоволяваше да отрони повече от една-две думи. А сега Огънят му беше заговорил сам… за Трал!

В съзнанието му се вляха образите на смелия Дуротан и на прекрасната и неудържима Драка и Дрек’Тар заговори с тях в ума си:

„Все още ми липсвате, стари приятели, а ето че вашата кръв се завърна при мен. Синът ви дойде и дори Духът на огъня говори с респект за него. Но аз не мога веднага да му поверя жезъла на водачеството… Не и когато е толкова млад, още непроверен… и толкова човекоподобен!“.

— След като баща ти не се върна, водач на клана Фростулф станах аз — каза Дрек’Тар след дълго мълчание. — Приемам твоето предложение да помагаш, Трал, сине на Дуротан. Но ти ще трябва да докажеш, че заслужаваш мястото си в племето.

* * *

Шест дни по-късно, Трал си пробиваше път през снежната виелица, връщайки се към лагера на племето. На рамото му тежеше голямо животно с дълга козина, което беше убил с помощта на белите вълци. Започна да се чуди дали животът, който беше водил по време на робството, не беше по-лесен.

Побърза да прогони тази мисъл от ума си. Най-накрая мечтата му се беше сбъднала — сега поне живееше сред своя народ. Е, все още не го бяха опознали добре и някои от новите му съплеменници се отнасяха към него враждебно, а гостоприемството им беше сякаш неохотно. Винаги получаваше храна последен, преди него се хранеха дори и вълците. Спеше на най-студеното място, завиваше се с най-тънкото одеяло, ходеше на лов с най-лошите оръжия и винаги му даваха най-черната и трудна работа. Без да се противи, Трал вършеше всичко, което му казваха — почистваше ямите за отпадъци, дереше животните, които ловците убиваха, носеше дърва за огъня и го поддържаше. Работеше смирено, защото разбираше, че го подлагат на това изпитание, за да се уверят, че той не е дошъл при клана Фростулф с надеждата, че ще го носят на ръце.

Поне белите вълци му правеха компания сред тези виелици.

Вечерта, докато седяха край огъня, Трал попита шамана какво свързва вълците с орките. При хората беше виждал много опитомени животни, но тук връзката изглеждаше по-различна и сякаш по-дълбока.

— Така е — отвърна старецът. — Вълците не са опитомени, не и по начина, по който ти разбираш думата. Аз ги поканих и те дойдоха, за да станат наши приятели. Това е част от ролята на шамана. Ние сме свързани с нещата в природата и се стараем винаги да бъдем в хармония с нея. За целия ни клан е полезно това, че вълците станаха наши спътници. Те ловуват с нас, дават ни от топлината си, когато дрехите не смогват да ни сгреят, предупреждават ни за непознати, както направиха, когато дойде ти. Нали знаеш, че щеше да загинеш, ако, нашите приятели не те бяха открили? Ние сме привързани към вълците и се грижим да бъдат добре нахранени, лекуваме техните рани и пазим малките им от могъщите планински орли.

Дрек’Тар подхвърли още една цепеница в пращящия огън и продължи:

— Сключихме подобен съюз и с козите, макар че те не са толкова умни, колкото вълците. Те ни дават своята вълна и мляко. В най-тежките времена се случва някоя от тях да пожертва живота си, за да ни нахрани. В замяна на това ние ги защитаваме. Те са свободни да нарушат уговорката, когато пожелаят, но нито една от тях не го е правила през последните тридесет години.

Трал не можеше да повярва на ушите си — шаманът наистина владееше могъщи сили.

— Освен с животните, ти си свързан и с другите неща в природата, така ли?

Дрек’Тар кимна.

— Мога да призовавам снеговете, ветровете и гръмотевиците. Когато ги помоля, дори дърветата се огъват заради мен. Реките потичат натам, накъдето ги насоча.

— Щом силата ти е толкова голяма, защо продължавате да живеете на толкова сурово място? — попита Трал. — Ако това, което ми казваш, е истина, ти би могъл да превърнеш този пуст планински връх в тучна градина. Никога няма да имате трудности при намирането на храна, враговете ви няма да ви открият…

— Така бих нарушил споразумението си с природните сили и повече никоя от тях не би ми отговорила! — изрева ядосано Дрек’Тар. На Трал му се прииска да вземе думите си назад, но вече беше твърде късно. Очевидно беше обидил стареца жестоко. — Нищо ли не разбираш? Нима общуването ти с алчните хора е изкривило душата ти до такава степен, че ти не можеш да вникнеш в същината на силите на шамана? Получавам всичко като дар, защото моля за него с уважение в сърцето си и съм готов да предложа нещо в замяна! Искам само най-прости неща, жизненонеобходими за моя народ. Понякога моля и за нещо по-голямо, но само когато е добро, справедливо и полезно. В замяна винаги изказвам благодарност към силите на природата, защото знам, че техните дарове са взети назаем, а не купени. Когато ги призовавам, елементите идват при мен, защото сами го пожелават, а не защото аз им заповядвам! Те са могъщи сили, които действат по своя собствена воля, а не като мои роби. Пфу! Какво ли ти обяснявам! Ти никога няма да разбереш — шаманът изръмжа и обърна гръб на младежа.

В продължение на много дни Дрек’Тар не му проговори. Трал продължи да върши черната работа, но усещаше, че все повече се отдалечава от клана Фростулф, вместо да се сближава с него. Една вечер, докато почистваше ямите с отпадъци, един от по-младите орки му извика:

— Ей, робе!

— Името ми е Трал — отвърна мрачно Трал.

Другият орк сви рамене.

— Трал, роб, каква е разликата — нали двете думи означават едно и също. Моят вълк е болен и изцапа постелята си. Почисти я!

Трал изръмжа ниско и гърлено.

— Почисти си я сам! Аз не съм твой слуга, а гост на клана Фростулф — озъби се той.

— О, така ли? Значи си имаме роб на гости? Дръж, човешко момченце, почисти го! — Оркът метна одеялото, преди Трал да реагира. Мръсната постелка залепна за лицето му и той усети мириса на урина.

Нещо в него се пречупи. Кръв наля очите на Трал, обзе го ярост и той изрева от обида. Захвърли изцапаното одеяло и сви юмруци. Започна да тропа ритмично и гневно с крака, както беше правил преди много време на арената. Но тук вместо аплодираща го публика, около него се бе затворил кръг от внезапно притихнали орки, които го гледаха втренчено.

Другият орк се изпъчи упорито.

— Казах да го почистиш, робе!

Трал изрева и скочи.

Младият мъжкар понечи да се брани, но бързо беше повален от бившия гладиатор. Трал изобщо не усети болката от дълбоките рани, нанесени му от острите черни нокти на другия — до такава степен го бяха обзели гневът и обидата. Той не беше ничий роб! Никога повече! Пред него имаше враг и той знаеше как да действа в такъв случай. Притисна го силно, изви му ръцете…

Откъснаха го от младока и го захвърлиха в дълбока снежна преспа. Студът бързо възвърна разсъдъка му и той осъзна, че беше проиграл всичките си шансове да бъде приет от племето. Тази мисъл го разтърси и той остана да седи със сведен поглед, потънал до кръста в снега. Беше се провалил. За него вече нямаше място, което да нарече свой дом.

— Чудех се колко ли време ще ти отнеме да стигнеш дотук — заяви познат глас. Трал вдигна очи равнодушно и видя, че слепият шаман стои пред него. — Изненада ме с това, че издържа толкова дълго.

Трал се надигна бавно.

— Аз вдигнах ръка срещу своите домакини — промълви унило той. — Ще си тръгна веднага.

— Няма да го направиш — отвърна Дрек’Тар спокойно. Трал се обърна и го изгледа с почуда. — Това беше изпитание. Исках да проверя дали имаш нужните качества, за да бъдеш един от племето. Ако беше настоял да станеш вожд, защото притежаваш това право по рождение, щяхме да те отпратим незабавно… дори щяхме да пуснем вълците си по твоите дири, за да те прогонят надалече. Преди да те приемем, искахме да открием в теб смирението. От друга страна, ние не бихме могли да уважаваме някой, който се примирява да остане роб за прекалено дълго време. Ако не беше нападнал Утул заради обидите, които ти отправи, ти нямаше да си истински орк. Радвам се да разпозная в теб един смирен и същевременно горд представител на нашето племе!

Дрек’Тар положи нежно съсухрената си ръка върху мускулестото рамо на младежа.

— По пътя на шамана ще изживееш много трудности. Повярвай ми, тези две качества ще ти потрябват.