Елен Танер Марч
Целувката на Принца (9)

Глава осма

— Джема, събуди се.

Джема мигновено отвори очи и се изправи.

— О! Да не би да съм заспала?

— Да.

— Къде сме?

— В Аландрохит.

— Я кажи — попита раздразнено тя, докато отмяташе косата от лицето си, — всички шотландски градове ли имат такива смешни имена? О…! — добави тя миг по-късно и се втренчи с удивление над рамото на Конър.

Конър нареди на кочияшите да спрат на една поляна близо до кръстовището, което водеше към малкото село.

Вдясно се виждаха няколко каменни къщи и малка църква с варосани стени. Вляво се издигаха планините, чиито върхове бяха обвити в гъста мъгла.

„Господи — помисли си Конър, когато забеляза страха по лицето на Джема, — ако тези планини й се струват страшни, какво ли ще стане, когато стигнем в Северна Шотландия!“

Но мисълта за това само възбуди отново гнева му. Въпреки че й беше повтарял постоянно обратното, той никога не бе имал намерение да води Джема в Северна Шотландия, не и в началото на зимата и определено не ако това означаваше още по-продължително пътуване в отвратителната роля на просяк. Единбург беше по-близо, на по-малко от два дни път от Аландрохит, и Конър искаше само да се върне в удобната си къща в Единбург, разположена в квартала на богаташите, да седи край масата за хазарт с чаша алкохол в ръка и хубаво момиче в скута.

Сутринта, когато се беше оженил за Джема, той беше изпратил писмо от Дербишър, в което искаше добри коне за себе си и съпругата си и в което посочваше приблизителната дата на пристигането си в Кинкалий. Вместо да получи онова, което бе поискал в писмото си, Конър бе получил писмо от Кинг, в което приятелите му го уведомяваха, че ще ходят на лов и че не трябва да ги очаква да се върнат преди Деня на вси светии — ако самият Конър се върнеше в Единбург дотогава, което Кинг бе отбелязал, че е твърде съмнително според него.

Конър се беше вбесил от съдържанието на писмото, но гневът му се беше изпарил през дългия следобед, докато Джема бе спала неспокойно на седалката срещу него. Той предполагаше, че не можеше да обвинява приятелите си за това, че напускаха Единбург и щяха да се върнат едва в края на ноември. В крайна сметка, кой би могъл да предположи, че той щеше да се върне от Англия толкова скоро?

Въпреки това, сега щеше да се наложи да отведе Джема в Гленарис вместо в Единбург. Много по-добре щеше да бъде да скрие младата си жена в отдалечената планинска долина, в която се намираше имението му, отколкото да чака завръщането на приятелите си в такъв голям град като Единбург, където всички го познаваха и където слугите му бързо щяха да разнесат новината за брака му.

И все пак нямаше да бъде зле, ако поне му бяха изпратили исканите коне. Каретите на сър Арчибалд не можеха да продължат след Аландрохит, тъй като на по-малко от половин миля след това село пътят свършваше и започваше стръмната планинска пътека, която водеше на север. Пътуването щеше да бъде трудно и Конър отлично знаеше това, тъй като бе ловувал и лагерувал из тези склонове още от детството си. Той трябваше да си признае, че никога не си беше представял, че някой ден ще прави същото в компанията на опърничавата си жена, още по-малко пък, че щеше да мъкне със себе си половината й домакинство!

Търпението му към Джема се беше изчерпало почти напълно, когато той спря до вратата на каретата и се втренчи ядосано в съпругата си.

— След Аландрохит тръгваме на север в онези планини — информира я хладно той. — Време е каретите да се върнат обратно при чичо ти, а ти да облечеш нещо подходящо за езда.

В гърлото й се надигна възражение, но тя си замълча. Значи проклетият грубиян очакваше от нея да язди, така ли? Е, тя щеше да язди и изобщо нямаше да се оплаква! Щеше да покаже на този планински просяк, че английските благородници бяха много по-издръжливи, отколкото той си мислеше!

Докато Конър тръгна към селото с двама от кочияшите, Джема започна да рови из багажа си и да търси нещо „подходящо“. Какво означаваше това, по дяволите? Подходящо за безкрайни дни по някакъв скалист, несъществуващ път, или може би за падане в някоя пропаст? Или пък подходящо да бъде изядена от изгладнели вълци, защото тя често бе чувала, че в Шотландия гъмжало от такива. И какво изобщо обичаха да ядат вълците? Кадифе или жакард?

Когато Конър се върна с два огромни товарни коня и едно пони, което теглеше някаква каруца, тя вече беше успяла да свали вълнената си рокля в тясното пространство на каретата. Облеклото за езда, което беше облякла, беше от черно кадифе, жакетът беше с бронзови копчета и дантели, а роклята стигаше чак обутите й в ботуши глезени.

Докато излизаше от каретата, Джема забеляза как Конър присвива очи. Брадичката й мигновено се вирна и тя го погледна предизвикателно.

Той тръгна към нея.

— За бога, момиче, не отиваме на лов! Отиваме в планините! Тези дрешки няма да ти свършат работа!

— Тези „дрешки“ са единствените, които имам — отвърна хладно тя. — Ако смяташ, че са неподходящи за ужасното пътуване, може би трябва да ми позволиш да се върна в Дербишър с каретите.

Кочияшите се спогледаха тревожно зад гърба й. Това не убегна от погледа на Конър. Внезапно той изпита желание да защити това малко, гордо създание, което сякаш никой не искаше — нито чичо й, нито слугите й, а най-малкото пък самият Конър. Горката Джема, тя беше само една нищо неподозираща пионка в тази мръсна игра! Какво ли щеше да се случи с нея, когато най-накрая й кажеше да си събере багажа и да си върви?

Но това беше нещо, за което на Конър не му се искаше да мисли. Това беше нещо, което караше съвестта му да се бунтува, нещо, което никога не трябваше да бъде позволено. Така че той за пореден път реагира така, както правеше винаги, когато Джема го караше да се почувства така, както той не желаеше — с гневна подигравка.

— Много добре — изръмжа Конър и скръсти ръце на гърдите си. — Щом искаш да се правиш на модерна ловджийка, така да бъде. Само не идвай да ми плачеш, когато задникът ти посинее! — Той се втренчи в кочияшите, които мигновено застанаха мирно и го погледнаха почтително.

— Искам багажът на жена ми да бъде натоварен на каруцата! — нареди той. — Побързайте, ако обичате! Господин Григ?

— Сър? — отвърна главният кочияш.

— Пистолетите ви, моля. — Конър протегна ръка. — И двата. И барутът също.

Джема изпита тревога, докато гледаше как слугите тичат да изпълнят нарежданията на Конър. Тя за първи път осъзна, че чичо й я беше изоставил напълно. Когато каретите заминеха, тя щеше да остане сама с Конър. Щеше да зависи напълно от него, от мъжа, когото презираше, и щеше да бъде оставена в местност толкова дива и опасна, че дори той бе сметнал за необходимо да се въоръжи за пътуването.

Внезапно погледът й се спря върху Хелиос, който все още беше вързан зад втората карета. На дневната светлина жребецът изглеждаше още по-деликатен. Тя се разтревожи. Внезапно изпита неприятното чувство, че нямаше да й бъде толкова лесно да се измъкне с Хелиос, когато приспеше бдителността на Конър. Не и в тази пуста, враждебна земя.

Така че в момента тя не можеше да направи нищо, освен да позволи на Григ да й помогне да се качи на един от конете. Добре, че беше настояла да вземе собственото си дамско седло, защото нямаше начин краката й да обхванат едрото животно, ако яздеше по мъжки. Наложи й се да ритне коня много силно, за да го накара да направи само една неохотна стъпка.

Тя се обърна към Конър, който наблюдаваше товаренето на каруцата. Слугите на чичо й работеха бързо и очевидно изгаряха от нетърпение да си тръгнат. Очите й се изпълниха със сълзи, когато най-накрая се отдалечиха, защото те бяха последната й връзка с Англия и единствения дом, който някога беше имала.

Може би главният кочияш също бе почувствал някакво неудобство, защото на няколко пъти се обърна да погледне към нея, преди каретите да се изгубят зад завоя в далечината.

Но никой не се върна за нея, както й се искаше, и след известно време тя осъзна, че те си бяха заминали и никога нямаше да се върнат. Зад гърба й Конър се качи на втория кон с отвратителна пъргавина. Тя забеляза ядосано, че той сякаш нямаше никакви проблеми с управляването на едрото животно. Конър яздеше като благородник, в правилна стойка и с отпуснати ръце, и това също подклаждаше гнева й към него. Какво в този мъж го правеше толкова труден за разбиране?

— Кой ще кара каруцата? — попита тя и посочи към тежко натоварената каруца и вързания към нея Хелиос.

Конър дори не я погледна.

— Наех едно момче от селото. Той ще дойде веднага щом си събере… А, ето го и него.

От една от малките къщурки в подножието на хълма излезе едно едро момче, метнало кожена торба през широкия си гръб. То беше облечено в груби селски дрехи. Докато ги приближаваше, момчето се усмихна весело, сякаш се радваше, че тръгва на някакво приключение.

— Дадох монетите на майка си, сър — извика момчето, като говореше на някакъв шотландски диалект, който беше трудноразбираем за Джема. — Много сме ви благодарни, сър.

— Предполагам, че си му платил с моите пари — прошепна язвително Джема на Конър.

— Разбира се — отвърна той с арогантност, от която й се прииска да му удари една плесница. — Дирк, това е госпожа Макюън. Ти трябва да се погрижиш за багажа и жребеца й, както се споразумяхме.

Дирк закима ентусиазирано.

— О, да, сър. — Той се изчерви и погледна Джема. — За мен е удоволствие, госпожо.

— Много добре, Дирк — каза Конър. — Ще се видим в Батгейт. Хайде, Джема, да тръгваме.

Тя обаче беше вбесена и не се помръдна.

— Макюън! — прошепна тя, когато Конър започна да се отдалечава.

Той въздъхна, обърна коня си и се върна при нея. Коляното му докосна полата й, когато той се наведе от седлото си и се вгледа в очите й, докато Дирк ги гледаше ухилено.

— Сега пък какво има, момиче?

— Н-нали няма да го оставиш тук с коня ми и с целия ми багаж?

— Че защо не? Без него ще пътуваме два пъти по-бързо.

— Но… но, той е умствено изостанал! — изсъска тя. — Откъде знаеш, че няма да избяга с багажа ми? Откъде знаеш, че няма да бъде нападнат по пътя? И как можеш да му вярваш, че ще се погрижи Хелиос да…

Конър безмълвно протегна ръка и сложи пръст върху устните й. Жестът му беше толкова интимен, че Джема млъкна от изненада.

— Защото познавам момчето — отвърна спокойно той.

— Познаваш ли го?

— Да. Той ми е стар приятел.

— Не разбирам, Макюън. Как е възможно да го познаваш? Ти каза, че сме много далеч от дома ти?

— Това е малка страна, момиче.

Джема се намръщи и се обърна да погледне едрия шотландец. Той все още стоеше до каруцата, където го бяха оставили, и се хилеше. Тя си наложи да му се усмихне в отговор, въпреки че усмивката й изчезна мигновено, когато Джема се обърна отново към Конър.

— Добре, може би наистина го познаваш. Дори и да е така, не искам да го оставям с Хелиос. Погледни го само! Той не изглежда способен да…

— Джема — прекъсна я Конър и пръстите му стиснаха силно китката й. — Никога не преценявай един мъж по външния му вид. Разбра ли ме? Никога.

В тона му имаше нещо, което тя не беше усещала досега. Погледът му беше толкова напрегнат, че тя сведе очи. Джема погледна надолу и видя дългите пръсти на Конър, които все още държаха китката й. Тя преглътна с усилие и й се прииска той да я пусне, да не се навежда толкова близо до нея.

След това я осени една друга мисъл. Ако Конър твърдеше, че познава този човек, то очевидно и той познаваше Конър. Само ако можеше да му зададе няколко въпроса за ужасния мъж, за когото се беше омъжила, може би щеше да научи накъде се бяха отправили и да успее да планира бягството си…

— Да тръгваме, Джема — повтори Конър.

— Но…

— Без възражения. Тръгваме.

Конър се наведе и дръпна юздите на коня й. Тя нямаше друг избор, освен да му позволи да я отведе.