Елен Танер Марч
Целувката на Принца (2)

Глава първа

Джема потръпна и придърпа яката на наметалото по-плътно около врата си. Вятърът хвърляше кичури от косата й срещу лицето й, студените дъждовни капки се впиваха в кожата й. Тя не носеше ръкавици и пръстите й се бяха вцепенили, докато подкарваше Хелиос по пътя. Конят вървеше с наведена глава и дъждът се стичаше между кадифените му уши.

Когато беше излязла от дома на чичо си, есенното слънце бе греело и тя бе прекосила половината от равнината, преди вятърът да се обърне неочаквано и да доведе облаци от север, а заедно с тях и този ужасен, леденостуден дъжд. Промяната на времето я беше заварила неподготвена и сега Джема и конят й се опитваха да се преборят с природната стихия, докато небето се изпълваше с все по-тъмни облаци и около тях бързо се смрачаваше.

Тя почувства облекчение, когато подкара коня си по един тесен коларски път, който свиваше встрани от равнината и водеше към гъста гора. Тук можеше да се подслони от дъжда, но наоколо беше толкова тъмно, че Хелиос започна да цвили неспокойно.

Джема се наведе и погали главата на коня. Тя не се страхуваше от гората и започна да говори успокоително на уплашеното животно, докато го направляваше по покритата с мъх земя.

Тя продължи да язди с наведена глава, като държеше юздите само с една ръка, а другата беше пъхнала в гънките на наметалото си, за да стопли премръзналите си пръсти. Внезапно от храстите изскочиха трима мъже, които я заобиколиха като крещяха и се смееха диво. Хелиос се подплаши, изправи се на задните си крака и миг по-късно се втурна напред, при което тя изпусна юздите и изхвърча от седлото.

Джема падна на земята толкова силно, че за известно време не можеше да си поеме дъх. Преди да успее да се окопити, една голяма ръка се обви около кръста й и тя беше вдигната над земята от някакъв огромен, космат мъж, който я метна на своя кон. Джема чу Хелиос да цвили от уплаха и го видя да се бори, за да се измъкне от двамата мъже, които държаха юздите му. Конят й беше млад и познаваше само нежното отношение на господарката си и сега юздата се впиваше жестоко в устата му и очевидно му причиняваше болка. Животното цвилеше и се мяташе.

— Престанете! — изкрещя тя. — Причинявате му болка!

Тя се опита да се измъкне, но похитителят й сложи ръка върху устата й. Джема захапа ръката му през кожената ръкавица. Мъжът изрева от болка и изненада и й нанесе силен удар в главата.

В главата й сякаш се взриви бомба. Джема се опита да се пребори с обгръщащата я тъмнина и преди да изгуби съзнание, преживя удивителна халюцинация. Някакво животно, голямо, космато животно, излезе с рев от храстите от другата страна на полянката и се хвърли върху мъжете, които се мъчеха да укротят коня й. Тя чу силния трясък на пистолетен изстрел, последван от болезнен вик, и видя как единият от мъжете падна на земята и започна да се гърчи. След това й причерня и тъмнината я погълна.

 

 

Джема изстена и отвори бавно очи. Светлината нахлу в тях и тя бързо ги затвори отново. Джема долови някакво движение край себе си и миг по-късно нещо мокро и студено бе долепено до пулсиращата подутина на челото й. Тя отвори предпазливо очи и се огледа… и видя над себе си нещо безкрайно ужасно. Гъста черна козина и чифт блестящи черни очи се бяха надвесили над нея. Тя осъзна, че това беше животното, което й се беше притекло на помощ. А мокрото, студено нещо на челото й — не беше възможно животното да я ближе с език, нали?

Тя нададе слаб вик и се опита да стане, но беше бутната обратно от чифт много силни — човешки — ръце. Тя премигна объркано и се вгледа в косматото лице над себе си. Сега Джема успя да види, че то беше лице на мъж, въпреки че това не я накара да се почувства по-добре. Той имаше гъста брада, а дългата му, мръсна коса се спускаше върху черните му очи. Мъжът беше облечен в палто от тъмнокафява животинска кожа, което издаваше ужасна миризма. Джема се сви инстинктивно, но движението предизвика силна болка в главата й и тя прехапа устна, за да не изстене.

— Спокойно — каза мъжът с плътен глас. Той махна плата, който беше притиснал до слепоочието й, намокри го в някаква кофа и отново го сложи върху нараненото място. — Гаден удар. Предполагам, че те боли.

В гласа му се долавяше слаб шотландски акцент, но тази мисъл бързо отстъпи пред спомена за онова, което се бе случило с нея и с Хелиос. Тя отблъсна ръцете на мъжа и се опита да седне, но й причерня и тя отново се отпусна по гръб с болезнен стон.

— Не мърдай, глупачко!

— Но конят ми! Трябва да го намеря!

— В твоето състояние? — попита я укорително непознатият.

Сълзи изпълниха очите на Джема, когато осъзна, че мъжът беше прав. Главата я болеше толкова силно, че дори не можеше да се надигне от леглото. Тя сграбчи дебелата козина на ръкава му.

— Тогава трябва да отидеш ти!

— И да се оставя да ме убият, докато търся коня ти? Те са трима, а аз съм сам.

— Това не те спря преди. Предполагам, че ти беше онзи, който изскочи от храстите?

— Да, но тогава изненадата беше на моя страна, а и имах един куршум в пистолета си.

Тя се втренчи в него.

— Ще ти платя колкото поискаш! Моля те!

— Колкото поискам ли? — Той сякаш се замисли.

Тя кимна и движението й причини непоносима болка. Джема сграбчи главата си и изпъшка.

— Добре тогава, ще се съглася да го направя за малко топла храна.

Тя разтвори широко очи.

— К-какво?

— Топла храна. Не съм се хранил като нормален човек от седмици. Ако ти върна коня, ще ме отведеш ли в дома си, за да ме нахраниш добре?

Това беше най-абсурдното желание, което тя беше чувала през живота си. Джема се беше втренчила в мъжа, убедена, че той беше ненормален, въпреки че в очите му, които сега изобщо не бяха черни, а тъмносини като зимното небе след залеза на слънцето, определено нямаше никакви признаци на лудост.

— Да, да — отвърна нетърпеливо тя. — Ще получиш храна, достойна за крал, дори в златни съдове, ако искаш. А сега, моля те…

— Имам ли думата ти за това?

Джема го изгледа обидено.

— Разбира се.

— Добре тогава. Ела с мен.

— Аз не съм в състояние да…

Думите й потънаха в гънките на вонящото му палто, когато той внезапно я вдигна на ръце. Мъжът беше толкова едър, че тя сякаш беше погълната от ръцете му. Преди изненадата й да беше преминала, той вече я държеше пред един мръсен прозорец. Джема погледна през стъклото и забеляза коня си да стои вързан под едно дърво.

Облекчението й не трая дълго. Щастливата въздишка едва беше напуснала устните й, когато тя се нахвърли върху мъжа, който я държеше в ръцете си.

— Ти ме излъга! — извика тя. — Той е бил тук през цялото време! Ти си просто един проклет измамник!

На загорелите бузи над гъстата брада се появиха две големи червени петна. Миг по-късно Джема бе захвърлена безцеремонно върху грубите одеяла. Известно време двамата останаха да се гледат гневно.

— Знаеш ли, ти си едно разглезено хлапе!

— Ти ме измами! — настоя тя.

— Добра храна — отвърна презрително той. — Малка цена за връщането на коня ти, не мислиш ли?

Джема се почувства неудобно. Това беше вярно. Той можеше да поиска всичко, абсолютно всичко, но беше поискал само храна. А Хелиос беше в безопасност. Не беше ли това единственото нещо, което имаше значение?

Джема знаеше, че трябва да се извини на мъжа, но вместо това вдигна брадичката си и се втренчи гневно в него.

— Сега ще бъдеш ли така добър да ме отведеш у дома?

— Не мога.

Тя присви очи.

— Не можеш или няма да го направиш?

— Господи, ама ти имаш много остър език, девойче! Да не мислиш, че ще държа тук едно хилаво момиче като теб, за да го обезчестя?

Той се извисяваше над нея, мургав и космат, и излъчваше почти животинска сила, която я плашеше. За първи път Джема обмисли положението, в което се намираше. Той беше почти два пъти по-едър от нея и изглеждаше, сякаш беше способен да пречупи гръбнака й само с едно стискане на ръцете си. А тя беше сама с него в тази малка стая.

— Сега не можем да отидем никъде — продължи рязко той и прекъсна паническите й мисли. — Не забелязали, че навън вали сняг?

Не, тя не беше забелязала това. Джема се приближи до прозореца и този път гигантът не направи нищо, за да й помогне. Той остана да стои на мястото си, скръстил силните си ръце върху гърдите си, без да сваля очи от нея, докато тя притискаше удивено нос към стъклото.

Загрижеността й за Хелиос беше притъпила вниманието й и Джема не беше забелязала едрите снежинки, които падаха от небето. Земята вече беше покрита с няколко сантиметра сняг и по всичко личеше, че преди бурята да свърши, щеше да навали още.

— Ден е — каза тя. — Но как е възможно това? Да не би да съм била в безсъзнание цяла нощ?

— Да. Бях започнал да се питам дали изобщо някога ще се събудиш.

Погледът й проследи неговия и се спря върху кофата с вода. Внезапно Джема осъзна, че той беше останал буден цяла нощ, за да й слага компреси. Тя отново почувства срам и това я подразни. Този мъж я беше накарал да се чувства така вече два пъти и това изобщо не й харесваше!

Джема стисна устни и се приближи до импровизираното легло. Тя се отпусна върху одеялата, които бяха сложени върху пода. Не че искаше да го направи — те миришеха, сякаш не бяха прани от седмици, — а защото коленете й трепереха и вече не искаха да я държат.

— Според мен ще бъде най-добре да изчакаме до утре сутрин — каза мъжът. — Ти изглеждаш твърде слаба, а конят ти е изкълчил предния си крак. Вече е добре — добави той, когато забеляза тревогата на лицето й. — Превързах крака му със сняг и отокът намаля.

Тя стисна устни още по-силно. Джема беше готова да се прибере у дома си, независимо от рисковете, но не искаше да причини по-голямо нараняване на Хелиос. Той беше твърде млад и краката му все още бяха твърде крехки, за да го язди в продължение на мили през снега с изкълчен преден крак.

— Предполагам, че си прав — каза раздразнено тя и се обърна да огледа за първи път помещението. Малката кирпичена къщурка имаше само един прозорец. В опушеното огнище гореше огън, въпреки че топлината му не беше достатъчна да сгрее помещението.

Джема никога не беше идвала тук, но сега си спомни, че в края на полето, през което понякога яздеше, имаше една изоставена овчарска колиба и се зачуди дали сега не се намираше в нея. Ако беше така, нейният спасител вероятно беше прав, като казваше, че трябва да изчакат снега да спре да вали, тъй като колибата беше поне на пет мили от дома на чичо й.

Чичо Арчибалд! Дъхът й замря. Той сигурно беше изпратил някой да я потърси, когато миналата вечер не се беше прибрала.

Миг по-късно надеждата й да бъде открита от хората му се изпари. Те щяха да я търсят в посоката, в която се намираше село Пенроуз, защото тя им беше казала, че ще тръгне натам. Едва когато беше напуснала земите на чичо си, Джема беше завила на север. Когато някой се сетеше да провери в изоставената колиба, която се намираше встрани от главния път за Дерби, тя вече щеше да си бъде у дома.

— Страхувам се, че не мога да ти предложа нищо за ядене — каза мъжът и подпря рамото си на стената, докато я поглеждаше. — Джобовете ми са празни.

— Нужно ли беше да споменаваш за храна? — Тя не беше яла от обяд предния ден и сега стомахът й се бунтуваше.

— Е, искаше ми се да направя престоя ти приятен.

Джема погледна с раздразнение насмешливите очи на непознатия. Възможно ли беше той да се забавляваше от затруднението й?

— Дължа ти голяма благодарност, че пропъди нападателите ми, но… — започна хладно тя.

— Имаш късмет, че се появих навреме — съгласи се той, като я прекъсна ухилено. Зъбите му бяха много бели и равни и блестяха в контраст с брадатото му лице. — Както и че имах един куршум в пистолета си. Мисля, че тъкмо това ги убеди повече от всичко друго, че ще бъде най-разумно да се оттеглят.

Това, както и ужасът, който те несъмнено бяха изпитали, когато това огромно, космато човеко-чудовище се беше нахвърлило без предупреждение върху тях!

Тя въздъхна.

— Тъй като изглежда, че ще трябва да останем тук — започна тя, — може би…

— Трябва да се представим един на друг — завърши мъжът и се ухили по начин, който щеше да бъде очарователен, ако се изключеше външният му вид. — И аз си помислих за същото. Извинявай, че не се сетих за това по-рано. Казвам се Конър Макюън.

Тя го изгледа гневно. Джема не беше искала да каже това! Тя предпочиташе изобщо да не му казва името си.

Господ й беше свидетел, че той щеше да започне да се хвали пред всички, когато разбереше кого беше спасил, тъй като тя беше доста известна наоколо. Може би чичо й щеше да успее да го купи? Ако се съдеше по вида му, той едва ли щеше да откаже няколко медни монети в замяна на мълчанието си.

— Казвам се Джема Беърд — започна тя. — Не исках да…

— Мили боже! — възкликна учудено той. — Не говориш сериозно!

Тя затвори уста и го изгледа, сякаш си беше изгубил ума.

— Уверявам те, че е така. Какво значение има това? Чувал ли си за мен?

Вместо да й отговори, мъжът отметна глава назад и избухна в гръмогласен смях, който отекна в малката стая. Джема го изчака да свърши.

— Бихте ли ми казали какво толкова забавно намирате в това, господин… Макюън беше, нали?

— О, съвсем нищо. Просто си мислех колко капризна може да бъде понякога съдбата.

— Точно така. И понеже тя ни принуди да делим една стая до сутринта, трябва да настоя да си свалиш палтото и да го оставиш навън.

— А? — Смехът му секна и той се втренчи гневно в нея.

— Тези кожи, или каквото там са — обясни тя, сякаш говореше на дете със забавено умствено развитие, — вонят.

— Това е палто от меча кожа — изръмжа той. — Лично убих мечката.

— Явно никой не ти е казал, че трябва първо да я ощавиш, преди да си направиш палто от нея.

За миг той изглеждаше, сякаш беше готов да си направи палто от нейната кожа. След това обаче съблече палтото си, отвори вратата и го хвърли върху снега. След това затръшна вратата и се обърна към нея, сложил ръце върху тесните си хълбоци.

— Доволна ли си?

Не, Джема не беше доволна. Под палтото си той беше облечен в мръсен, мазен кожен елек, който също вонеше отвратително. Джема сбърчи нос.

— Какво? И това ли? — вбеси се той.

Тя не отговори и той гневно съблече елека си, като мърмореше ругатни. Елекът последва палтото в снега, но импулсивното му действие не беше достатъчно да задоволи претенциите й. Сега той беше останал по вълнен пуловер, който някога трябва да е бил красив, но сега се беше втвърдил от мръсотия и на много места се беше разплел. Яката на бялата риза, която се виждаше под него, беше пожълтяла и скъсана.

Погледът му срещна нейния. Без да каже нито дума, мъжът вдигна кофата и излезе навън. Когато се върна, Джема видя, че кофата беше пълна със сняг. Мъжът я закачи на един гвоздей над огнището и разбърка жаравата с върха на ботуша си.

Тя го наблюдаваше с широко отворени очи, докато той сваляше пуловера си и го захвърляше на земята. Пуловерът бързо беше последван от ботушите и чорапите му, които бяха също толкова пожълтели, колкото и ризата му. Без да обръща внимание на студа, той започна да разкопчава ризата си и Джема подскочи от изненада, когато той започна да я сваля от широките си рамене.

— Какво правиш!

— Онова, което ти пожела. Свалям вонящите си дрехи. Всичките. Ще ги изпера в кофата. — Той започна да развързва връзките на панталоните си.

— Чакай! — изписка Джема.

Мъжът спря и я погледна въпросително.

— Нали… нали няма да се съблечеш напълно?

— Че как иначе човек може да се изкъпе?

— Д-да се и-изкъпе?

— Да, разбира се. Ако трябва да съм напълно откровен, аз мириша също толкова лошо колкото и дрехите ми. Няма смисъл да пера тях, ако не се измия и аз, нали? Въпреки че щеше да ми бъде много по-лесно, ако имах вана.

— Н-но аз н-не исках да…

Той я изгледа лукаво.

— Сигурен съм, че не си го искала. Но аз определено не искам да обидя чувствителността на една млада дама, нали? Можеш да почакаш навън, но не бих ти го препоръчал. Студено е и ръцете и краката ти ще замръзнат. Не се притеснявай, няма да се бавя много.

— Но няма ли да премръзнеш без дрехи? — попита отчаяно Джема.

— Скъпо момиче, аз съм роден в планините на Шотландия. Студът не означава нищо за мен.

Джема го гледаше втренчено, докато той сваляше панталоните си и ги изритваше встрани. За неин ужас миг по-късно той застана пред нея чисто гол. Когато протегна мускулестите си ръце, тя видя, че той беше също толкова космат, колкото и палтото му. Тъмни косми покриваха мускулестите му гърди и плоския му стомах и се спускаха чак до… до…

Тя покри очите си с ръце. До ушите й достигна веселият му смях, последван от плискане на вода. Джема надникна през пръстите си и го видя да се мие. След малко мъжът коленичи на пода, като си тананикаше тихо някаква мелодия, и започна да пере дрехите си.

— Така — каза той. — Сложих ги да съхнат пред огъня. Мисля, че вече можеш да погледнеш.

Джема свали ръцете си и веднага й се прииска да не го беше правила. Тъй като всичките му дрехи бяха мокри, мъжът се беше увил в наметалото й от красиво зелено кадифе, което допреди малко бе лежало простряно върху грубите одеяла на пода. Сега то обгръщаше широките му рамене и се спускаше върху гърдите и бедрата му. Наметалото беше достатъчно дълго да покрие Джема от главата до петите, но стигаше само до средата на бедрата на този варварин.

Да, варварин беше най-точната дума. В крайна сметка, той беше шотландец. Въпреки че кралица Виктория беше започнала да цивилизова омразните шотландски планинци, като беше купила замъка Балморал, всички знаеха, че шотландците бяха варвари. Също като този тук! Как можеше да си седи и да я гледа с такава нахална усмивка на брадатото си лице, когато беше чисто гол под скъпото й кадифено наметало?

Тя се закле мислено, че никога повече няма да носи това наметало. Щеше да го изгори и да пръсне праха му по вятъра!

— Уморена съм — каза хладно тя, обърна му гръб, затвори очи и се престори на заспала.

 

 

Конър спокойно сложи още един пън в огъня и дълго остана да седи и да гледа как пламъците лижат дървото.

Той беше гладен и адски изморен, тъй като цяла нощ не бе мигнал, а се беше грижил за раната на тази горда, златокоса красавица.

Тялото му се разтърси от беззвучен смях. Как ли щяха да се смеят Ийчърн и останалите, когато им разкажеше за начина, по който госпожица Джема Беърд буквално се беше натикала в ръцете му! Късмет беше извадил, че се беше намирал достатъчно наблизо, за да чуе виковете й.

Усмивката му изчезна и той се намръщи. Каквато беше дребна, тя никога не би успяла да се отърве от тримата разбойници, които я бяха нападнали, въпреки че се бе борила смело с тях. Защо беше яздила сама в гората, по дяволите? Никой ли не беше настоял да не тръгва сама, а да язди с прислужник? Ако тя наистина беше толкова богата, колкото твърдеше Кинг Спенсър, би трябвало да пътува с цяла свита придружители. Въпреки че много от по-известните разбойници бяха прогонени от Дербишър много преди кралица Виктория да се беше качила на трона, все още имаше достатъчно безскрупулни бандити, които търсеха изобилната плячка, която пътуваше по главния път между Дерби, Шефийлд и Лийдс.

Конър въздъхна, сви колене и подпря лакти върху тях. Навън отдавна се беше стъмнило и сега единствено огънят в огнището осветяваше колибата. От дълбокото, равномерно дишане на момичето се разбираше, че то вече спеше. Това не го изненадваше, като се имаше предвид, че тя бе понесла удар, който лесно би могъл да я убие.

Конър се обърна и я погледна. Тя беше покрита до брадичката с одеялата и той не можеше да види много, освен част от русата й коса, която пламъците в огнището караха да изглежда червеникава.

Значи това беше Джема Беърд — дребна, стройна, с блестящи зелени очи. И невероятно високомерна. И сигурно беше красива, въпреки че сега бузите й бяха бледи, а лицето й беше намръщено от болката. И все пак тя не беше такава, каквато той си я беше представял.

Докато я гледаше, тя се размърда в съня си и се обърна на другата страна, при което той успя да забележи вирнатия й нос, линията на брадичката и гърлото й и красивата извивка на гърдите й. Докато ги наблюдаваше как се повдигат и спускат, той усети познато раздвижване в слабините си. Конър се намръщи и се обърна отново към огъня. Това също беше нещо, което не бе очаквал — да изпита желание към малката, хилава вещица.

Той легна на пода колкото можеше по-далеч от нея, уви се в топлите гънки на наметалото й и си наложи да заспи колкото можеше по-бързо. За негово неудоволствие, това му отне доста време.