Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Enchanted Prince, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Николай Долчинков, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 87 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Елен Танер Марч. Целувката на принца
ИК „Калпазанов“, София, 1995
Редактор: Мая Арсенова
Коректор: Мариета Суванджиева
ISBN: 954–19–0033-X
История
- — Добавяне
Глава дванадесета
Джема седеше сгушена между сандъците в задната част на теглената от понито каруца. Тя беше заровила лице в палтото на Конър — същото онова палто, което някога беше презирала — и трепереше и се питаше отчаяно дали някога отново щеше да се чувства затоплена. На седалката пред нея широкият гръб на Конър се поклащаше, докато каруцата се мяташе по скалистия път.
Той също беше облечен с палто, въпреки че неговото беше от кожа без подплата и вероятно не топлеше толкова, колкото нейното. Въпреки че все още беше подстриган прилично, тъмната му коса се увиваше около яката му и не беше необходимо той да се обръща, за да може Джема да види, че лицето му беше потъмняло от наболата му брада. Тя изобщо нямаше да се учуди, ако преди да стигнеха до местоназначението си — където и да беше то, по дяволите! — брадата му станеше толкова дълга, колкото преди.
Вчера двамата бяха прекосили планините Грампиан. Времето се беше оказало ужасно и понито постоянно се беше подхлъзвало по заледената земя докато студеният вятър беше брулил лицата им. Джема се беше свила между сандъците, за да се предпази от студа, но вятърът така беше обрулил Конър, че когато бяха спрели да пренощуват, пръстите му се бяха вцепенили и той не можеше да ги движи.
Поне бяха имали възможността да пренощуват в някаква странноприемница, въпреки че тя също се беше оказала примитивна и ужасна както онази в Кинкалий. Джема обаче бе толкова изтощена, че изобщо не бе забелязала това и беше заспала в мига, в който беше легнала върху сламения матрак, до който я беше отнесъл Конър.
Преминаването на Грампианите се беше оказало трудност, каквато тя никога не беше срещала през живота си на разглезена млада дама. Джема все още беше слаба след болестта и бе изтърпяла безмълвно и стоически дългите дни на прехода през планините, но в сърцето си не бе спряла да подклажда огъня на ненавистта си към Конър, който беше единствената причина за всичките й нещастия.
Откакто бяха напуснали Стърлинг преди четири дни те си бяха разменили само няколко думи. Дори когато колелото на каруцата се беше счупило два пъти при сблъсък с по-големи камъни и им се беше наложило да слязат, за да го поправят, те отново бяха останали безмълвни. И в двата случая Конър не й беше позволил да му помогне, така че тя беше останала да стои, треперейки встрани от едва забележимия път, докато той се беше напрягал да повдигне тежката каруца — нещо, което Джема се съмняваше, че е по силите на двама души с неговия ръст.
И двата пъти той се беше държал резервирано и не бе казал нищо. Нито веднъж през тези трудни дни той не се беше оплакал, че му е студено или че е гладен. По пътя нямаше много места, където да спрат, за да се нахранят и напоят, а храната им беше свършила отдавна. Конър не се беше оплакал и от леглото, което си беше постлал под каруцата през двете нощи, през които наблизо не бе имало колиби или ханове.
По-рано Конър й беше обяснил, че живеещите в колибите обработваха предоставените им земи, като плащаха данъци и наем на лордовете, чиято собственост беше земята. Джема беше запозната с отдадените под наем ферми в Дербишър, но се бе ужасила, когато бе открила, че в Шотландия имаше изполичари, които не бяха по-добри от селяни, и че земята, която обработваха всъщност представляваше малък парцел, чиято почва беше твърде неплодородна, за да дава добра реколта. Повечето от колибите, покрай които бяха минали, след като бяха оставили планините зад себе си, бяха напуснати, каменните им комини се рушаха, а по полетата бяха избуяли високи плевели.
— Планински пасища — бе обяснил Конър, когато тя го беше попитала и гласът му бе прозвучал по-мрачно отколкото когато и да било преди.
— Не разбирам — беше отвърнала тя.
— Повече планинци са били прогонени от големите пасища преди много години — беше обяснил мрачно той. — Земите им били отнети, а с тях и възможността да изхранват семействата си. Те били подкарани като стадо говеда, за да освободят пасищата за овцете на лордовете.
Тя се бе ужасила.
— Но… но къде са отишли?
— Някои от тях се заселили в равнините, но повечето прекосили океана и се заселили в Канада, Америка и Нова Зеландия. Предполагам, че голяма част от тях са били вкарани в затвора или са загинали.
Джема за първи път бе чула Конър да говори толкова страстно по някаква тема. Дали и неговите роднини не бяха между прогонените от собствената им страна? Веднъж той й бе споменал, че и двамата му родители били мъртви. Възможно ли беше те също да бяха станали жертва на такова нечовешко отношение? Това определено можеше да обясни ужасната бедност на Конър, причината, за която беше загадка за Джема, като се имаше предвид, че той все пак беше силен, млад мъж и очевидно беше получил добро образование.
Но ако случаят наистина беше такъв, защо той я водеше натам? Дали не възнамеряваше да използва богатството й, за да си върне изгубените земи?
„Ти си една голяма загадка, Конър Макюън“ — помисли си тя за пореден път. Отново й се прииска да бе имала възможността да зададе няколко въпроса на братовчед му. Конър обаче се беше погрижил Ийчърн да отпътува от Стърлинг много преди тя да се беше събудила.
Поне в едно нещо Конър се беше оказал прав — в решението си да отпрати Хелиос. Въпреки че жребецът й липсваше ужасно, сега Джема осъзнаваше, че той едва ли щеше да мине през планините, без да се нарани. Дори понито, което теглеше каруцата, изглеждаше мършаво и вече не се движеше толкова бързо колкото когато бяха тръгнали.
Тя не бе попитала Конър какво се бе случило с малоумния Дирк, а и той така и не бе повдигнал въпроса. Джема откриваше, че той никога не казваше много за каквото и да било. Самотна и нещастна, тя се сгуши между сандъците и си наложи да заспи. Единственият начин да се спаси от скуката и студа беше, като сънува нещо хубаво. И като не мисли за бъдещето.
— Джема?
Тя си помисли, че сигурно е подремнала няколко минути, но когато надигна глава, с удивление откри, че вече се свечеряваше. Невероятно красивият залез беше боядисал западния хоризонт в оранжево-червено. Джема седна в каруцата и видя, че се намират на ръба на някакво широко тресавище. В далечината се виждаха планини, но наоколо нямаше нищо друго, освен безкрайно пространство от торф, пресечено от поточета, които се спускаха надолу и се вливаха в някакво езеро.
Не се виждаше никакъв знак за човешко присъствие. Пейзажът беше пуст, сякаш това беше някаква чужда планета. Тя вдигна очи към Конър, тъй като не можеше да разбере защо я беше събудил.
— Пристигнахме — обясни той, когато погледът му срещна нейния.
Но къде се намираха? Джема беше озадачена.
— Това ли е Гленарис?
— Какво те кара да мислиш така? — Конър очевидно беше изненадан.
— Ти ми каза, че отиваме там.
— О, не, това не е Гленарис! — Той се разсмя, сякаш тя беше казала нещо много смешно. — Парцелът ни се намира зад онова възвишение там — обясни ухилено той и посочи с ръка.
Погледът й проследи ръката му и се спря върху брега на отдалеченото езеро. Джема не можа да забележи нищо, освен вода, скали и няколко борови дървета. Това не можеше да е домът на Конър! Той сигурно се шегуваше с нея!
— Оттук не можеш да видиш колибата — добави той.
— Да вървим тогава — тросна се Джема. — Искам да стигнем там, преди да се стъмни.
Но през тресавището нямаше път и каруцата често затъваше в мъхнатата, влажна земя. На два пъти се наложи Конър да слезе и да бута, докато мърмореше нещо много лошо за тежестта на сандъците й. Джема не му обръщаше внимание, защото знаеше, че съдържанието на тези сандъци беше ключът към нейната свобода. Продажбата на вещите й щеше да й осигури достатъчно средства, за да избяга далеч от Конър.
Въпреки това за нея се оказа трудно да поддържа самочувствието си, когато най-накрая стигнаха до скалистите брегове на езерото — което Конър наричаше Лох — и Джема видя за първи път парцела им. Вече се беше стъмнило и слънцето отдавна беше изчезнало зад планините. Тази вечер нямаше луна, но дори и в тъмнината тя успя да различи смътните очертания на каменните стени на малка къщурка с два прозореца, които приличаха на невиждащи очи. Докато приближаваха към колибата, Джема забеляза, че от комина и сламения покрив не беше останало много. Навсякъде се виждаха откъртени парчета мазилка. Ниска, покрита с лишеи каменна стена водеше от колибата към малко каменисто поле.
Конър спря в двора и разпрегна измореното пони от каруцата. Джема не се помръдна от мястото си. Тя седеше и наблюдаваше как Конър пуска понито на свобода. Той отиде до колибата, без да погледне назад към Джема. Натисна с рамо разнебитената врата и тя се отвори широко. Конър наведе глава, докато влизаше в колибата. След няколко секунди сянката му се появи навън.
— Донеси огниво.
Джема нямаше никакво желание да му помага, но й беше студено, така че започна да рови из кожената му торба, докато намери кремък и прахан. Той, разбира се, беше твърде беден, за да си позволи да притежава кибрит.
Тя застана в рамката на вратата и остана там, докато Конър палеше свещите и ги слагаше на завет в дълбоките первази на прозорците. Слабата светлина на свещите освети помещението и Джема подскочи от изненада.
— И т-ти очакваш, ч-че ще живеем тук?
— Утре сутрин ще ти се стори по-уютно.
Джема знаеше, че това беше лъжа. Как можеше тази кочина да изглежда по-добре на дневна светлина? Тя вече беше видяла достатъчно в тъмното, за да разбере, че това беше невъзможно: по ниския таван се виждаха опушени подпорни греди. Камари от пръст, гниещи мебели и разлагащи се боклуци бяха затрупали пода.
— Ела — каза Конър, — в другата стая има легло.
„Другата стая“ се оказа просто малко таванско помещение в единия ъгъл на колибата. Първото стъпало на стълбата се огъна, когато Конър стъпи върху него.
— Няма нужда — тросна се Джема. — Няма да спя там. — Дори на слабата светлина на свещите тя виждаше, че въпросната стая не беше нищо повече от няколко неравни дъски, нахвърляни безразборно една до друга. Нямаше как да разбере доколко беше безопасно да се качва там, нито пък какво беше живяло там досега!
— Тогава къде… — започна нетърпеливо той.
Конър не можа да довърши, тъй като Джема получи пристъп на кашлица, която се беше появила внезапно през последните няколко дни от пътуването им. Тя беше успяла да я скрие от Конър, заравяйки лице в дебелото му палто, когато започнеха пристъпите. Тази вечер обаче беше различно. Влажният въздух край езерото беше раздразнил дробовете й и тя не можеше да спре да кашля. Главата й се мяташе насам-натам, а дробовете й горяха, докато отчаяно се бореше да си поеме дъх.
Джема усети как ръцете на Конър се обвиват около тялото й. Той я вдигна, сякаш беше лека като перце, и я понесе към стълбата. Джема не беше съвсем сигурна как той щеше да успее да се качи горе. Всъщност, тя вече не беше сигурна за нищо. Не можеше да спре да кашля достатъчно дълго, за да си поеме дъх. Чувстваше се замаяна, изгубила ориентация, и откриваше някаква странно спокойствие в това, че лежеше отпусната срещу широките гърди на мъжа си.
— Спокойно — прошепна той в косата й. — Дишай бавно. Ще се оправиш.
Тя затвори очи и положи глава в извивката на рамото му.
Когато се качи на тавана, Конър коленичи и сложи Джема в скута си. Той се опита да поизчисти матрака, който лежеше на пода, и свали палтото от раменете й.
Джема възрази слабо, докато той я слагаше да легне, но заспа, преди той да я беше завил добре с палтото. Конър се върна безшумно долу.
В тъмнината навън потокът ромолеше в безкрайното си надбягване към езерото. Вятърът свистеше над тресавището, а понито се мотаеше наблизо до вратата. Вътре в колибата също не се чуваше нищо, освен тихите нощни звуци — прашенето на свещите, шумоленето на някаква мишка в ъгъла, равномерното дишане на Джема на тавана.
Но Конър не можеше да намери покой и стоеше разтревожен в рамката на вратата. Цялото му тяло го болеше от студа и изтощението. Той седна на едно столче, което беше подпряно до камината. И той като Джема не беше способен да скрие удивлението си докато се оглеждаше наоколо. Лагеруването под открито небе заради преживяването или за отмора беше едно нещо. Животът като пещерен човек беше нещо съвсем различно. Как бе успял Фъргюс Добсън, покойният собственик на имота, да оцелее в такава бедност?
Сигурно като всички останали, които бяха принудени да живеят по същия начин в планинските части на Шотландия. За разлика от повече други собственици на земи като него, Конър винаги бе постъпвал честно спрямо своите изполичари, беше се вслушвал в оплакванията им, беше им изпращал храна при лоша реколта и дърва за огрев в по-студените зими и им беше давал по една допълнителна вноска, когато някой от членовете на семействата им се разболееше или починеше. Изполичарите му го уважаваха, доверяваха му болките си и винаги го канеха да влезе и да сподели с тях малко от ценното им уиски или чай всеки път, когато той слезеше от огромния си замък, за да провери как се справят.
Но редките посещения и проявата на съчувствие не можеха да го подготвят да живее като един от тях. И все пак сега той седеше на разнебитеното столче на Фъргюс Добсън, заобиколен от останките от мизерния живот на изполичаря, обречен да се пребори със зимата и с опърничавата си жена, която все още беше твърде слаба, за да бъде изложена на такива трудности. Мисълта за това изобщо не му харесваше.
Нито пък състоянието на Джема.
Конър се намръщи. По някакъв начин нейната болест беше променила отношенията между тях, поне от негова гледна точка. Някак си, може би защото беше положил толкова много усилия, за да спаси живота й в Стърлинг, нейният живот бе придобил голямо значение за него. В крайна сметка, той беше човекът, който беше прекарал безкрайни часове, бършейки трескавото й чело и притискайки я към себе си, когато тялото й се разтърсваше от конвулсии. Той беше човекът, който търпеливо беше слагал лъжица след лъжица гореща супа в устата й, защото тя бе твърде болна, за да се храни сама, както и да забележи кой я хранеше.
Когато Конър я бе докарал в Стърлинг, тя бе толкова изтощена, че нито лекарят, нито госпожа Кенърли бяха очаквали, че ще преживее нощта. Истината беше, че Конър бе споделял мнението им, но сега осъзнаваше, че смяташе за свое лично постижение това, че беше успял да накара Джема да се пребори с болестта си, както и това, че се беше грижил за нея и през следващата нощ, въпреки че тогава за всички бе било ясно, че животът й е извън опасност. Едва тогава той се бе осмелил да тръгне за Инвернес.
И се беше оказал напълно неподготвен за реакцията си, когато се беше завърнал в Стърлинг и бе влязъл в стаята на Джема, за да види пред себе си един жив скелет, който го гледаше с огромните си очи. Тя беше отслабнала толкова много, че сърцето му се свиваше само като я погледнеше.
Но това не беше резултат само от болестта й. Едва сега Конър неохотно се осмеляваше да си признае това. То се дължеше на начина, по който той я бе претоварвал по време на дългото пътуване на север, без да й дава достатъчно време за почивка, хранейки я с възможно най-отвратителната храна.
Шкембе чорба и овесени сладкиши, разредено уиски и зле ферментирал ейл. Що за храна беше това за едно толкова слабо момиче, което и без това беше твърде изплашено и нещастно, за да има добър апетит?
Конър подпря уморено глава на ръцете си. Как щеше да й помогне да възстанови силите си сега? Тази отвратителна дупка не беше подходящо място за момиче с благородно потекло! И как щеше да я накара да се влюби в него, след като той беше виновникът за това, че тя се намираше в тази кочина?
Той си помисли отчаяно, че трябва да развали облога. Още когато се събудеше на следващата сутрин, щеше да отведе Джема в Гленарис.
Ако го направеше, Картър, Ийчърн и Кинг щяха да си умрат от удоволствие, като го гледат как търси милост от тях! Тази мисъл беше непоносима. Пред очите му причерня от гняв.
„Лягай си, Конър. Не мислиш разумно.“
Но къде щеше да спи? На столчето? На мръсния под? Навън в каруцата? Всяка от тези възможности го караше да потръпва от отвращение.
А защо не на тавана?
В съзнанието на Конър изплува образът на Джема, увита в палтото от меча кожа.
Той дори не усети как се изкачи по стълбите. Таванът беше тесен, но Джема дори не се помръдна, когато той се пъхна до нея. Тя спеше легнала на една страна, с гръб към него, и Конър се притисна към нея така, че задникът й се опираше в стомаха и бедрата му. Това беше волност, каквато той не би си позволил, ако тя беше будна и за която тя вероятно щеше да му издере очите, когато се събудеше.
Но в този момент той не се интересуваше какво щеше да му донесе утрото. Достатъчно му беше да чувства мекотата на мечата кожа под себе си и топлото тяло на Джема притиснато толкова интимно към неговото. Конър затвори очи. За първи път от много седмици насам не сънува нищо.