Елен Танер Марч
Целувката на Принца (18)

Глава седемнадесета

Когато Конър разтовари и последните чували от каруцата и ги подреди в ъгъла на колибата с намерението да ги отвори на следващата сутрин, вече му бяха станали ясни две неща за кученцето на Джема. Първото беше, че то не беше обучено, което си пролича, когато върху скъпия килим на Джема се появиха няколко мокри петна.

Вторият, също толкова неприятен за Конър факт, беше, че скимтящото животинче не го харесваше изобщо. Нямаше място по глезените му, което да не беше издраскано или ухапано. Веднъж-дваж, докато Джема не бе гледала към него, той бе изпратил малкото чудовище по гръб върху пода със силно разклащане на крака си. Но кучето беше толкова дяволски упорито, че миг по-късно отново се връщаше и се вкопчваше в петата на ботуша му с ръмжене.

Сега Конър стоеше и гледаше надолу към скимтящата топка козина, когато Джема обяви, че ще си ляга и ще вземе кучето със себе си. Тя вдигна отвратителната твар на ръце и малкото чудовище незабавно стана кротко като ангелче и започна да ближе лицето и ръцете й.

За Конър това беше още по-нетърпимо от другите прегрешения на животинчето и той не се сдържа да го изкаже.

— И без това не си добре дошъл горе — информира го високомерно Джема и добави без никаква следа от неудобство: — Имам женски проблеми и трябва да остана сама.

Това му дойде много и той остана безмълвен, докато Джема се качваше по стълбите към тавана. Конър веднага беше разбрал смисъла на думите й, но не можеше да повярва, че тя го беше информирала за нещо толкова лично с такова спокойствие. Това ли беше същата онази жена, която почти бе припаднала, когато той се беше съблякъл и измил пред нея в овчарската колиба в Дербишър? Това ли беше жената, която се изчервяваше като домат всеки път, когато той споменеше за „бельо“, „любене“ или нещо също толкова забранено?

Любене…

Внезапно Конър осъзна истинския смисъл на думите на Джема. По дяволите! Колко дълго трябваше да стои настрани от нея? Три дни? Четири? Непоносимо! Той се съмняваше, че щеше да успее да издържи дори няколко часа, защото не бе мислил за нищо друго, откакто беше напуснал Гленарис.

Конър нито за миг не си беше помислил, че след завръщането му Джема щеше да откаже да го приеме в леглото си.

Той си спомни как я беше любил през онази дълга, омагьосана нощ, преди да тръгне за имението си. Той се радваше на факта, че Джема толкова много се беше зарадвала на завръщането му. О, да, тя се беше опитала да прикрие радостта си, но Конър вече започваше да опознава доста добре малката хитрица. Заекването й, изчервяването й и начинът, по който се беше залепила за него, докато бе разтоварвал каруцата, му показваха, че категоричните отрицания, които тя бе изрекла, си бяха просто лъжи.

Но какво беше станало сега? Конър беше изхвърлен заради някакво куче!

От друга страна, Джема не беше казала, че няма да го приеме в леглото си, след като проблемът й отминеше, нали?

Докато си постилаше да спи на пода под таванското помещение, Конър си тананикаше весело. Той чуваше как Джема се движи над него и си представяше как тя се съблича в тясното пространство. Вероятно беше облякла една от своите нощници с високи яки, които трябваше да защитят скромността й. Но Конър вече знаеше твърде добре какви невероятни прелести бяха скрити под това консервативно облекло.

Когато се изми и съблече, той угаси последната запалена свещ и си легна. Джема също беше угасила своята свещ и в колибата цареше пълен мрак. Конър чу драскането на ноктите на териера по дъските над главата си, последвано от шумоленето на юргана и тихо кикотене. Той стисна устни. Несъмнено в този момент четирикракото чудовище се беше сгушило на топлото място, което той копнееше да заеме.

Той се обърна по гръб, затвори очи и се приготви за една безсънна нощ. Но през последните два дни се беше претоварвал толкова, че не усети как умората надви възбудата му. Неспокойното му мятане престана и не след дълго Конър започна да диша дълбоко и равномерно.

Джема се вслушваше в дишането му от мястото си на тавана. Страховете, които беше изпитвала по време на отсъствието му, й се бяха сторили абсурдни след завръщането му. Колибата вече не беше празна и отново й се струваше топла и уютна. Тя се обърна настрани и допря буза до меката козина на кученцето. Присъствието му я радваше много. Нищо, че тя предпочиташе да спи облегната на широкия гръб на Конър. Той поне се беше върнал жив и здрав и на нея й беше достатъчно само да си напомни, че той спеше долу, за да се успокои и заспи.

Конър се събуди от нещо топло, което се стичаше по голата му пета, която се беше измъкнала изпод завивката. Той отвори натежалите си клепачи и видя смътните очертания на нещо черно-бяло, което клечеше на пода до крака му. Топлината се разля и започна да става по-мокра и Конър скочи на крака с вик. Той прескочи мокрото петно на земята, сграбчи кучето и го изхвърли навън. След това изтича да прибере на безопасно място завивките си, като не преставаше да ругае.

Тихият смях на Джема го накара да застине на мястото си. Той вдигна поглед нагоре и видя, че тя беше подала глава и надничаше надолу.

— Давам ти една седмица да научиш това псе на добри обноски — изръмжа той, като се опитваше да говори строго, но това не му се удаваше, тъй като Джема изглеждаше толкова очарователно.

— Ами ако не успея? — попита го игриво тя.

— Тогава ще си направим барбекю от него.

Тя поклати глава с престорено отвращение.

— Сериозно! Знам, че вие шотландците се храните като варвари, но никога не съм предполагала, че можете да паднете толкова ниско, че да ядете собствените си домашни любимци.

— Това, скъпо момиче, не е домашен любимец. То е напаст.

Въпросната напаст вече драскаше по вратата и скимтеше жално.

— Ще го пуснеш ли вътре? — попита тя с най-сладкия си глас.

— Не. Първо трябва да избърша локвата, която остави на пода, и да си измия краката.

— Моля те. — Тя повиши леко глас, за да бъде чута над воя, който бе заменил скимтенето. — Поп вероятно е гладен и…

— Кой?

— Поп.

— Поп! — Той не можеше да повярва на ушите си. — Що за тъпо име е това?

— Много си е хубаво!

— Но чичо ти ми каза, че си от англиканската църква!

Тя се разсмя.

— Така е! Имах предвид поета, а не някакъв свещеник.

— Алигзандър Поп?

— Ами да, разбира се.

Джема се загледа подозрително в Конър, който се беше намръщил.

— Откъде знаеш за Алигзандър Поп? — попитаха двамата едновременно.

Конър смяташе, че никоя млада дама, отгледана в един изпълнен с толкова много привилегии свят като този на Джема, не би могла да се откъсне достатъчно дълго от уроците си по пиано, рисуване, бродерия, от непрестанните балове и вечеринки, за да отвори книга с поеми, още по-малко пък от автор като Поп. Дългите есета на Поп и особено сатиричните му творби не бяха нещата, които биха могли да заинтересоват едно младо момиче с благородно потекло. Той се надяваше, че Джема нямаше да започне да го пита как така е чел поезия.

— Поп — повтори той, като все още не можеше да повярва, че Джема знаеше нещо повече за него, освен името му. — Защо точно Поп?

Очите й проблеснаха весело.

— Не е ли очевидно? По-голямата част от живота си, когато не е превеждал гръцки автори, той е прекарал осмивайки литературни критици и писатели, а най-много е обичал да се надсмива над краля. Представям си как моят Поп ще разруши твоето самочувствие по същия начин.

Което означаваше, че тя още от миналата вечер знаеше как нейният Поп беше издраскал и нахапал глезените му! Конър я погледна в блестящите очи и избухна в бурен смях. О, боже, нямаше друга жена като нея.

Вече напълно облечена, Джема се плъзна по стълбите с детински ентусиазъм. Тя тръгна към вратата, но се спря по средата на стаята.

— Господи — каза изненадано тя. — Откъде си взел това?

Конър се огледа объркано.

— Кое?

— Онзи юрган.

— Който е метнат върху стола ли? Спах на него миналата нощ. Твоят отвратителен Поп почти успя да го съсипе тази сутрин.

Джема опипа плътната завивка.

— Германски е, нали?

Наистина беше германски, но Конър нямаше намерение да й казва това. Германските пухени юргани бяха много скъпи и струваха колкото двугодишния доход на един обикновен шотландски изполичар. Той беше взел няколко такива завивки от Гленарис, без дори за миг да си помисли, че Джема може да разбере какви са.

— Може и да са германски — отвърна той. — Не знам. — Внезапно го осени една спасителна идея. — Взех ги на заем от Ийчърн.

— Хелиос! — извика Джема. — Видя ли го?

— Да — излъга Конър, защото жребецът всъщност се намираше в Единбург, а не в Гленарис. — Тъпче се с овес и флиртува с кобилата на Ийчърн. Ийчърн смяташе, че се чувстваш самотна без него, и затова реши да ти подари кучето.

Той забеляза как изражението й се смекчи и изпита ревност. Джема очевидно имаше по-високо мнение за братовчед му, отколкото за самия него. Той си помисли, че те двамата щяха да си бъдат лика-прилика — и двамата бяха млади и красиви.

Конър се ядоса, сграбчи кофата за вода и излезе навън, като затръшна вратата след себе си.

Джема се загледа след него с раздразнение. Господи, това беше най-непредсказуемият мъж, когото беше срещала някога! Сега пък какво му беше станало?

Тя отиде до чувалите и сандъците, които Конър беше докарал миналата вечер, и започна да ги отваря и да подрежда съдържанието им по полиците, които той беше направил в онзи ужасен ден, когато й се беше ядосал толкова много. Тя откри няколко чувала и кутии, които очевидно съдържаха храна, но съдържанието на повечето от тях я озадачаваше. Какво беше това например? Някакви зърна, изсушени и твърди като речни камъни. Ами това бяло, подобно на каша нещо? Тя го вдигна към носа си и го помириса. Мазнина за готвене? Сланина? Ами тези сиви, чупливи неща, които преди месеци може би са били зелеви листа — те пък какво представляваха?

Вратата се отвори и Конър влезе в колибата. Той отиде до огъня, разбърка жаравата и сложи водата да се затопли, докато Джема отместваше кутията, която държеше.

— Е? — каза Конър, като я гледаше с очакване. — Какво имаме за закуска?

Джема по-скоро щеше да умре, отколкото да му признае, че нямаше никаква представа какви бяха тези храни, които беше донесъл, но засега можеше да сервира по-нетрайните продукти — яйцата, сиренето и овесения хляб. Тя се надяваше да го убеди да убие нещо за обяд, за да спечели малко време и да се запознае със загадките на кухнята си.

Нито един от тях изглежда не намираше нищо неестествено във факта, че това беше първата истинска закуска, която споделяха в малката си колиба. Заобиколени от скъпи килими, гоблени и творби на изкуството, те се хранеха в чинии от най-добрия устърски порцелан и със сребърни прибори. За Джема, която в продължение на три дни се бе хранила само с месо от диви птици и риба, овесеният хляб, сиренето, шунката, маслото и мармаладът имаха наистина божествен вкус.

Но към пладне Конър, който цяла сутрин беше копал торф в тресавището и беше строил зимен заслон за мършавото пони, отново бе огладнял.

— Какво има за ядене, момиче? — извика той през прозореца с тон, който трябваше да я накара да се вбеси, но вместо това я изпълни с паника. Какво трябваше да направи сега, по дяволите?

Джема започна да рови трескаво из запасите. Какво се сервираше обикновено за обяд? Пред очите й започнаха да преминават образите на ястия, които беше яла вкъщи — леки супи, крехки меса, свежи зеленчуци от зимната градина и приготвени по най-различни начини от обучения в Лондон главен готвач на чичо й Арчибалд.

Тя си помисли, че нямаше да бъде зле да хапнат супа. Но как се правеше супа? Само че Джема не разполагаше с картофи или моркови, за да я приготви както трябва. Тя не смяташе, че Конър щеше да се задоволи с някаква водниста чорбица.

Най-накрая, обзета от отчаяние, направи каша, защото имаше някаква смътна представа как се приготвя. Когато водата над огнището завря, Джема изсипа в нея овеса и започна да го разбърква с дървена лъжица с дълга дръжка. Сместа започна да бълбука и да се сгъстява и тя бързо я свали от огъня. След като подреди масата, тя покани Конър да влезе в колибата с гордостта на лондонска дама, която кани гостите си на обяд.

Конър се изми в ъгъла, докато Джема се опитваше да сипе каша в чинията му. Само че лъжицата не искаше да се помръдне от котлето. Тя… тя, изглежда, беше залепнала!

— Виж ти, виж ти — каза весело Конър, докато сядаше на мястото си. — Каша. Основното ястие в шотландската кухня.

Джема се опита да измъкне незабелязано лъжицата, но колкото повече кашата се охлаждаше, толкова по-гъста ставаше. Джема започна да се паникьосва и да мисли, че храната ще се превърне в лепило. Тя дръпна с всички сили и успя да измъкне лъжицата, която излезе бавно и шумно. Китката я болеше от тежестта на огромната сива маса, която висеше от лъжицата. Тя тръшна кашата върху чинията на Конър. Чу се трясък и когато двамата с Конър погледнаха към чинията му, забелязаха, че се е счупила. Той, развеселен огледа лицето на Джема.

— Определено ще залепне за ребрата — отбеляза той.

— Беше… беше си съвсем нормална, когато я свалих от огъня.

Конър се изправи бавно.

— Нищо лошо не е станало. Ще добавим още малко гореща вода.

Когато го направи и след малко усилено разбъркване, кашата отново стана годна за ядене.

Двамата се нахраниха мълчаливо. Джема се питаше ужасена как щеше да приготвя храна по три пъти на ден до края на живота си, след като си нямаше никаква представа от готвене.

Най-накрая Конър изяде и последните остатъци в чинията си, след което се потупа по стомаха с доволството на заситен мъж.

— Ммм. Добре се справи, момиче. С нетърпение очаквам вечерята.

Джема му хвърли един остър поглед. Дали се шегуваше с нея? Но Конър умееше да прикрива истинските си чувства и тя не можеше да разбере дали усмивката му беше искрена. Споменаването на вечерята беше насочило вниманието й към един по-належащ проблем. Какво трябваше да му предложи на вечеря? Не можеше отново да му даде каша, но нямаше представа как да сготви нещо друго. А и откъде можеше да знае? Никога не й се беше налагало да прекарва повече от няколко минути в кухнята в дома на чичо си, при това само за да открадне малко шоколад или някакъв сладкиш докато се мъчеше да избегне лъжицата, която главният готвач вдигаше раздразнено срещу нея.

Когато забеляза как Джема отпуска рамене, Конър изпита съчувствие към нея. Достатъчно му беше само да погледне остатъците от кашата, за да разбере какво я тревожеше. Горката малка Джема! Тя, която не се беше оставила да бъде победена от разбойниците, от безразличието на чичо си, от опортюниста, за когото беше женена и от трудния живот сред шотландските планини, беше отстъпила пред най-женската работа — готвенето.

Конър се сети за госпожа Сътклиф, готвачката в Гленарис, която го беше тъпкала с безброй вкусни ястия по време на краткия му престой в замъка. Той си спомни и Пиер Пу, женствения, но невероятно талантлив французин, когото беше довел преди много години от Париж и който оттогава го глезеше с превъзходна континентална храна.

Конър беше все още гладен и това му напомни, че е в негов интерес да научи Джема на основните неща в готвенето, тъй като нямаше никаква представа колко време трябваше да търпи нейните ястия, преди Ийчърн и останалите да му позволят да се прибере у дома. Въпреки че самият той не беше кой знае колко добър готвач, Конър беше прекарал достатъчно нощи под открито небе, за да знае как да сготви нещо елементарно. Тъй като госпожа Сътклиф беше съставила списъка на запасите, които бе донесъл в колибата, той беше уверен, че в тях беше включено всичко необходимо за здравословната храна, която готвеше готвачката в замъка му. Двамата с Джема сигурно щяха да успеят да се справят с тази толкова важна част от живота си.

Той си помисли мрачно, че от това може би щеше да зависи здравето им.