Елен Танер Марч
Целувката на Принца (7)

Глава шеста

— Джема.

Тя се зарови още по-дълбоко под одеялата.

— Джема, събуди се.

— Махай се.

— Хайде, момиче! Време е да тръгваме.

— Казах ти да се махаш.

Една ръка хвана рамото й и я разтърси. Тя изстена, повдигна глава и видя Конър надвесен над нея. Тя отмести косата от очите си и се загледа в него с празен поглед.

— Време е да тръгваме — повтори отсечено той. — Оставих те да спиш повече, отколкото трябваше.

Мъглата, която беше обвила съзнанието й, се вдигна бавно. Джема забеляза, че раната на челото му беше започнала да заздравява, но охлузването на бузата му беше потъмняло и го правеше да изглежда заплашителен като закоравял кавгаджия по кръчмите. Това впечатление се подсилваше и от широките рамене на този гигант с неговата подобна на грива черна коса, чиято близост караше дъха на Джема да застива в гърдите й.

— Тогава излез, за да се облека — тросна се тя.

— Ти си облечена — напомни й той. — Какво има? Страхуваш се да не бъдеш насилена и затова снощи си легнала с дрехите си? Е, вече няма от какво да се страхуваш. Нямам намерение да си губя времето с кльощаво, твърдоглаво девойче като теб.

Какво означаваше това? Дали не си беше намерил друга? Къде беше ходил цяла нощ?

Тя усети абсурден гняв. Абсурден, защото трябваше да се радва, а не да се ядосва, че Конър беше насочил вниманието си към друга! Господи, ако не беше уверена в противното, щеше да си помисли, че ревнува! Самата мисъл за това беше толкова невероятна, че Джема зарови лице във възглавницата, без да каже нищо повече.

Конър я разтърси отново.

— Джема! — изрева раздразнено той.

— Казах ти да се махаш! — Тя се надигна, блъсна го с ръце в гърдите и падна обратно в леглото. Ама че силен беше този мъж! И само вчера на два пъти се беше заканил да й извие врата!

„Трябва да избягам от него“ — помисли си тя, докато вратата се затръшваше зад широкия гръб на Конър. Но как щеше да го направи? Джема нямаше никаква представа накъде се бяха запътили, нито пък знаеше как да отвлече вниманието му. На всичкото отгоре тя нямаше намерение да си тръгва без Хелиос и без вещите си, но чичо й беше платил щедро на кочияшите да се грижат те да стоят далеч от Джема. Тя подозираше, че да пътува сама и без пари по пътищата на Англия вероятно нямаше да бъде по-приятно от пътуването с човек като Конър Макюън.

Тя си каза да бъде търпелива, въпреки че това беше последното нещо, което искаше. Най-добре щеше да бъде да изчака Конър да я заведе в бордея, който наричаше свой дом и да го убеди, че може да й има доверие. След това щеше да се измъкне, преди той да усети какво става — освен ако преди това не го вбесеше толкова, че той сам да я изхвърли!

Едно нещо обаче беше сигурно — тя нямаше да му позволи да я докосне отново, особено пък по начина, по който го беше направил по-миналата нощ.

Внезапно в съзнанието й се появиха срамни картини. Тя видя ясно огромните ръце на Конър, които опипваха голото й тяло, устните му върху своите, краката му вплетени в нейните, докато проникваше в тялото й и я докосваше по-интимно, отколкото тя бе смятала за възможно.

— Проклет да е! — прошепна Джема. Ако се опиташе да направи това с нея отново, тя щеше да откъсне онова проклето нещо от тялото му! Да видим какъв мъж щеше да бъде без своята мъжественост това голямо животно!

А за това, че я беше нарекъл кльощаво, твърдоглаво девойче…

— Джема! — Викът беше придружен от силно чукане по вратата, от което стените и дъските на пода се разтресоха. — Навън е студено, жено! Защо се бавиш толкова, по дяволите?

Тя вдигна легена и го захвърли с всички сили срещу вратата. Водата се разплиска навсякъде.

Настъпи гробна тишина и след малко вратата се открехна и Конър надникна в стаята.

— Виждам, че съм ти липсвал — каза ухилено той и затвори вратата.

 

 

Два дни по-късно те влязоха в Шотландия и Конър й обясни накъде бяха тръгнали. Движеха се по пътя Отърбърн, който минаваше покрай древните римски руини от Стената на Адриан и щеше да ги отведе в граничните области на Шотландия. Конър й каза, че за тази земя, възпята в толкова много балади, шотландци и англичани бяха водили безброй битки през вековете и Джема мислено си призна, че руините на безброй замъци и абатства придаваха невероятна красота на дивия пейзаж.

Джема никога през живота си не беше напускала Дербишър и не можеше да се прави, че не забелязва пейзажа, колкото и да й се искаше да го направи. Есента беше оцветила в пурпурно хълмовете, които се издигаха към безкрайната синева на небето. Много от тях бяха покрити с кипящи водопади и бързи потоци. Скрити долини с оголени от вятъра дървета бяха прорязани от реки, чиято вода беше толкова чиста, че Джема можеше да види цветните камъчета на дъната им. Есенни цветя цъфтяха край пътя, а по сенчестите склонове пиренът гореше в ярко пурпурно и розово.

Селата, през които минаваха, бяха малко и на голямо разстояние едно от друго, но преминаването на двете им елегантни карети, следвани от чистокръвния жребец, предизвикваше любопитството на селяните дори на най-изолираните колиби, които бяха разпръснати из многобройните долини. Конър й обясни, че повечето от хората, които живееха тук, бяха овчари или изполичари и Джема забеляза, че всички те бяха бедно облечени и доста мръсни. Въпреки студа на късния есенен следобед повечето от тях не носеха панталони под поличките си и бяха обути в износени, пробити ботуши или ходеха боси.

„Ама че паплач — помисли си тя. — И те са като Конър, просяци от първия до последния!“

Джема предполагаше, че това не трябва да я изненадва. В края на краищата, Шотландия беше родината на Конър и всеки един от тези мръсни селяни би се възползвал от възможността, която се беше удала на Конър.

— Имали някаква причина за това мръщене? — попита я неочаквано той. Това бяха първите му думи от повече от един час.

— Всъщност, има — отвърна троснато Джема и започна да му изказва мнението си с подробности, за да убие в него всички илюзии по отношение на начина, по който се чувстваше. Тя откри, че й харесва да го унищожава с думи, особено след като й стана ясно, че Конър предпочиташе по-скоро да й изтръгне езика, отколкото да чуе дори още една дума.

— А какво ще кажеш за вечеря? — добави тя. — Признавам си, че умирам от глад! Освен това ми се иска да подишам малко чист въздух, ако нямаш нищо против. Наистина ли е необходимо да пътуваме толкова много всеки ден? Закъде си се разбързал? И накъде изобщо сме тръгнали?

Конър й хвърли един поглед, който ясно показваше, че предпочиташе да я избави от нещастието й — и себе си! — още сега. Вместо това обаче той отвърна хладно:

— Предполагам, че наистина ти се иска да разбереш, нали?

— Да ти кажа честно — отвърна Джема с леден глас, — опитвам се да не мисля твърде много за това.

— Ще преспим още веднъж по пътя — каза Конър, — след което ще изоставим каретите и ще изпратим багажа напред с каруци.

— Защо? — попита Джема, обзета внезапно от тревога.

— Защото ще трябва да прекосим Коомб.

— Какво?

— Коомб — отвърна самодоволно той. — Една от планините, които разделят пограничните области от южната планинска част на страната. Каретите едва ли ще успеят да минат оттам по това време на годината. В по-високите проходи може дори вече да има сняг.

Тя се втренчи гневно в него.

— Тогава как ще минем оттам?

— На коне.

На коне ли? Като войници, като бедни скитници? Джема стисна устни.

— Никога.

Конър присви очи.

— Скъпо момиче, не мисля, че имаш някакъв избор.

— О, напротив, имам.

— И какво ще направиш? — подкачи я той.

— Ще те убия. Ще избягам. И двете.

Конър се ухили.

— И как ще ме убиеш? Нямаш оръжие.

Джема стисна юмруци.

— Все ще измисля нещо.

— Да, вярвам, че ще го направиш.

Безразличието му я вбесяваше. Пълната липса на уважение към чувствата й, към общественото й положение, към разбитите й надежди за щастие, я нараняваше учудващо силно. Въпреки че по време на краткия си, самотен живот тя успешно се бе имунизирала срещу обидния начин, по който се държаха с нея хората и беше приела факта, че съществуването й няма значение за никого, Джема все пак усещаше как неочаквано в гърлото й беше заседнала буца. И това я вбесяваше. Тя нямаше намерение да позволи на Конър Макюън да я разплаче! Той беше червей, човек, на когото не трябваше да обръща никакво внимание и който трябваше да увисне на първото дърво заради начина, по който я беше принудил да се омъжи за него!

— Мразя те — каза тя, без да се интересува колко детински прозвучаха думите й.

— Вярвам ти — отвърна тихо той.

През останалата част от пътуването Джема не каза нищо, но постепенно осъзна, че Конър беше прав. Пейзажът ставаше все по-негостоприемен, а заедно с него и пътят. През целия следобед те продължиха да се изкачват, като каретите подскачаха по дълбоките бразди и камъните и колкото повече долините оставаха в далечината под тях, толкова по-мрачна и заплашителна ставаше околността. Пред тях се виждаха сивите грамади на планините.

„Те приличат на Конър — помисли си Джема, — мрачни, намръщени и грозни.“

Тя не можа да се въздържи и потръпна. Стига! Не можеше да се остави да бъде уплашена от него точно сега, без значение колко много той й приличаше на тази пуста, чужда земя. Той си оставаше просто един презрян просяк, който стоеше много по-ниско от нея по обществено положение и който заслужаваше напълно отмъщението, което Джема му готвеше.

Гневните й мисли бяха прекъснати, когато Конър се наведе през прозореца да даде нареждания на кочияша накъде да кара. Джема не можа да чуе какво отвърна кочияшът, но ако се съдеше по тона му, той определено беше недоволен.

Това я накара да изпита самодоволство. Очевидно и слугите на чичо Арчибалд нямаха кой знае колко високо мнение за Конър. Искаше й се само те да покажеха поне малко съчувствие към нея и да й помогнат да избяга! Но това, разбира се, беше невъзможно. Чичо Арчибалд беше платил твърде щедро на тези алчни мародери и Джема не можеше да очаква никаква помощ от тях!

Каретите напуснаха главния път и тръгнаха по някакъв страничен път, който беше толкова неравен и едва се виждаше, че много скоро се наложи Конър да се качи на капрата, за да им казва накъде да карат в настъпващата тъмнина.

Останала сама в каретата, Джема започна да си мисли за бягство, за това как ще се хвърли през вратата и ще се претърколи в някоя клисура, преди някой да забележи отсъствието й. Разбира се, това беше невъзможно. Не можеше да избяга без пари и без Хелиос, когото нямаше да успее да развърже незабелязано.

„Освен това — помисли си тя, — не мога да се измъкна ей така, без преди това да дам на онзи дългокрак варварин урока, който заслужава!“

 

 

Беше тъмно като в рог, когато каретите най-сетне спряха пред един малък хан, който беше построен сякаш по средата на пустошта. Вместо да отведе съпругата си в Единбург по много по-цивилизования път Джедбърг — Галашиълс, Конър беше избрал по-трудния — и по-неоживен — маршрут през Мофат и хълмовете Пентланд. Планът му беше всяка вечер да спират в изолирани странноприемници като тази тук, където възможността да бъде разпознат практически не съществуваше.

Тъй като вече бяха на по-малко от два дни път до Единбург, той не искаше да рискува да налети на някой свой познат, особено като се имаше предвид как беше облечен в момента и че беше придружен от опърничавата си жена, която нямаше да се поколебае да му издере очите пред познатите му.

Затова той бе довел Джема в Кинкалий — това малко селце, в което живееха по-малко от дванадесет души и което се намираше в една тясна долина на западния бряг на езерото Уидо. Скалистите заливчета и гористите брегове на езерото отдавна бяха убежище за контрабандисти, крадци и избягали затворници — изобщо за всеки, който имаше някаква причина да отбягва главния път и полицаите, които патрулираха из градовете по протежението му. Кинкалий беше място, където всеки, който се нуждаеше от убежище, можеше да го намери, независимо от обстоятелствата. Обитателите на селцето открай време знаеха как да си държат устата затворена.

 

 

— И ти очакваш от мен да отседна тук? — попита Джема, когато Конър скочи от капрата да й отвори вратата.

— Или тук, или под звездите.

За миг тя изпита изкушението да направи точно това, но вятърът се беше усилил и вече проникваше през наметалото й, като я караше да трепери и да копнее за топлината на камина.

Прозорците на хана бяха тъмни и никой не излезе да им помогне да се погрижат за конете и да разтоварят багажа си. Никой не отвърна на почукването на Конър и той беше принуден да блъсне силно ниската дървена врата, при което тя се отвори и те влязоха вътре.

Джема се сепна, когато на прага я посрещна облак черен дим.

— Какво са запалили, за бога?

— Торф. Тук няма дърва за огрев. По-добре свикни с това.

Очите й се насълзиха и тя ги избърса с кърпичката си, за да може да вижда. Миг по-късно й се прииска да не го беше правила. Така никога нямаше да забележи, че подът беше от отъпкана пръст и толкова мръсен, сякаш никога не бе метен. Нито пък щеше да види мазните стени, опушения таван и гредите му, които висяха толкова ниско, че Конър трябваше да се приведе, за да мине под тях. И най-накрая, нямаше да й се наложи да види грозния, дребен мъж с пъпчивото лице, който излезе да ги посрещне и гледаше Джема с неприкрита похот, докато по брадата му се стичаше супа.

— Да, какво искате? — изръмжа мъжът.

— Стая — отвърна кратко Конър и хвърли една монета на масата.

— Това не е достатъчно — намръщи се презрително мъжът. Джема забеляза, че повечето му зъби липсваха.

— Аз мисля, че е.

Конър и съдържателят се вгледаха враждебно един в друг. В тишината, която последва, Джема чу някой да шепне възбудено в задната стая и се приближи малко към Конър, просто защото така се чувстваше в по-голяма безопасност.

Очевидно дребният съдържател беше стигнал до заключението, че едрият, брадат пътник пред него не беше човек, с когото искаше да си има работа. Той прибра монетата в джоба си и им даде знак с кимване да го последват.

Джема присви очи, за да вижда по-добре в задименото помещение, и тръгна предпазливо по неравния под. Стаята им се намираше в края на един влажен коридор, в който нямаше нито един прозорец. Тясната врата нямаше нито ключалка, нито резе. Когато съдържателят я отвори, пантите изскърцаха силно.

— Каша? — изръмжа той, като говореше на Конър, но не сваляше похотливия си поглед от Джема. Тя потръпна и бързо мина покрай него и влезе в стаята.

— Възможно най-бързо. — Конър даде още една монета на съдържателя, след което уточни с него вечерята и стаите за кочияшите, докато Джема сваляше наметалото си и оглеждаше стаята.

Онова, което видя, я накара да замръзне на мястото си и да затаи дъх, за да не повърне. По пода бяха нахвърляни изсушени тръстики от онези, които за последен път бяха използвани през средновековието. Между тях бяха пръснати доказателства за престоя на други пътници, остатъци от храната им и разни боклуци. Леглото представляваше най-обикновен сламен матрак, сложен в единия ъгъл на стаята. Водата за миене в легена не беше сменяна откакто последният обитател на стаята си беше заминал, а Джема не смееше дори да погледне в нощното гърне. Тя се приближи бавно до малкото столче под прозореца и се отпусна на него.

Конър изпрати съдържателя да си върви и препречи вратата с тежкия железен прът от вътрешната й страна. Той запали фенера, който висеше на ръждясал железен гвоздей, и се обърна да огледа стаята.

— Знам, че не е кой знае какво — каза той най-накрая, — но ще останем тук само една нощ. Можеш да спиш на леглото. Аз ще сложа палтото си на пода и… — той млъкна, когато забеляза, че Джема не го слуша. Тя седеше в ъгъла с наведена глава, отпуснала ръце в скута си, и Конър внезапно осъзна, че долната й устна трепереше, защото тя се опитваше да не се разплаче.

— О, по дяволите…

Той се извъртя с гръб към нея и прекара ядосано пръсти през косата си. Конър можеше да понесе гневните изблици на Джема, острия й език, удивително силните й юмручета, да, той всъщност ги предпочиташе пред безмълвното отчаяние, което я беше обзело в момента. С него той не знаеше как да се справи, а не беше свикнал да се чувства толкова безпомощен.

„Ти ми създаваш твърде много проблеми, Джема Беърд!“

Добре, че вдругиден щяха да бъдат в Единбург. Конър нямаше да губи време и веднага щеше да я покаже на Ийчърн, Картър и Кинг, след което незабавно щеше да я изпрати обратно в Дербишър. Адвокатите му щяха да уредят анулирането на брака, а банкерът му щеше да изпрати една значителна сума на Арчибалд Беърд, за да го компенсира за неприятностите. Гленарис щеше да бъде спасен и Конър щеше да си възвърне душевното спокойствие.

За нещастие, точно сега той не беше в състояние да направи нищо, за да помогне на Джема. Всички средства, които беше използвал за успокояването на разтревожени жени в миналото — целувки, ласки, подаряване на красиви дрънкулки или уверения във вечна любов — нямаше да му свършат никаква работа този път. Всъщност, той дори подозираше, че ако се опиташе да приложи някое от тях, тя най-вероятно щеше да се опита да го убие.

Затова той направи единственото нещо, което можеше да направи един уважаващ себе си мъж — обърна се и избяга. По-точно, той за малко не изкърти вратата от пантите в бързината си да излезе от стаята.

Конър беше вбесен. Дяволите да го вземат това момиче! С какво право се отнасяше така с него? Не можеше ли да избухне гневно, вместо да плаче, да го заудря с юмруци и да се опита да го срита в слабините, както правеше обикновено? За бога, всичко друго би било по-добро от това да я гледа как седи там сломена и едва се сдържа да не се разплаче!

Не че това го интересуваше. Изобщо не го интересуваше! Просто той мразеше жените, които му създаваха неприятности, а Джема Беърд беше най-лошата от всички тях!

„Джема Макюън, тъпанар такъв! — напомни си мислено той. — Ти се ожени за нея, нали? Сега тя носи твоето име и твоят пръстен и се закле да ти се подчинява и да те обича до края на живота си!“

О, боже, това беше твърде много!

Докато се гневеше, той се зарече мислено, че щеше да счупи главите на тримата си приятели, които му бяха погодили този мръсен номер. Как смееха да го принуждават да се жени за най-хубавото момиче в Дербишър, което всъщност беше вещица, дяволица, последната жена на света, с която той би искал да се появява в обществото, камо ли пък да се жени за нея и да я влачи чак до Единбург!

„Не аз я накарах да се разплаче! Аз нямам никаква вина за сълзите й! Ийчърн, Картър и Кинг трябва да си платят за това — и ще си платят! Следващия път, когато ги видя, ще им извия проклетите вратове със собствените си ръце!“

Той отиде до най-предната маса, поръча си от най-силното уиски на съдържателя и се настани в ъгъла, за да удави проблемите си в дълбините на пълната бутилка.