Елен Танер Марч
Целувката на Принца (25)

Глава двадесет и четвърта

— Заповядайте, сър. Внимавайте с ремъка.

Конър се наведе от седлото си, за да поеме бутилката, която му подаваше Джейми. Той беше започнал да пие още когато бяха отпътували рано тази сутрин и изглежда нямаше намерение да спира дори сега, когато трябваше да прехвърлят още само едно възвишение, преди да стигнат в Гленарис.

Според Джейми господарят му изглеждаше ужасно. Брадата му беше набола, а под очите му имаше тъмни сенки. Едва миналата нощ, когато беше приготвил вана за Конър в стаята му в странноприемницата, прислужникът беше успял да огледа добре господаря си. Онова, което беше забелязал, го беше разтревожило силно. От началото на есента Конър, изглежда беше отслабнал и беше започнал да показва признаци, че се състарява. Той се държеше по-отнесено и мрачно, отколкото Джейми го беше виждал някога. На всичкото отгоре, въпреки че Конър не беше въздържател, прислужникът му никога не го беше виждал да пие толкова.

За кой ли път, откак го бяха напуснали Единбург, Джейми си помисли, че всичко това се дължеше само на проклетия облог. Нямаше съмнение, че той беше променил значително лорд Конър, което беше изненадващо, като се имаше предвид, че не беше по-труден от предишните, които през годините бяха накарали косата на Джейми да посивее преждевременно.

Обикновено Конър се измъкваше без драскотина след всичките си облози, понякога по-богат, понякога не, но винаги самодоволен и весел.

Но не и този път.

Какво беше това непознато английско момиче, което беше успяло да накара лорд Конър да изглежда толкова измъчен? Той се обърна в седлото си и видя Конър да изпива последните капки бренди и да пъхва празната бутилка в джоба си. Изражението му беше мрачно и Джейми въздъхна, защото много добре знаеше какво означаваше това изражение. Това беше непроницаема маска, която Конър беше изработил още в детството си, за да не позволи на никого да разбере какво мисли… или какво чувства.

Внезапно той изпита едно подозрение, което се стовари върху него като гръм от ясно небе. Джейми зяпна недоверчиво господаря си. Дали пък Картър Слоун не беше прав? Дали Конър Макюън не се беше влюбил в момичето, за което се беше оженил?

Не, това беше невъзможно! Странна любов щеше да бъде тази, щом беше довела до счупването на носа на Кинг Спенсър и до такова безпаметно пиянство!

— Джейми! — изрева неочаквано Конър.

Прислужникът вдигна глава и осъзна, че конят му беше изостанал. Той си помисли, че вече е твърде стар за всичко това, докато разтриваше мрачно схванатите си пръсти.

Когато двамата най-сетне прекосиха последния планински хребет, вече беше късно следобед. През по-голямата част от пътуването им времето беше останало поносимо, но сега вятърът се засили и започна да щипе очите им.

Джейми изпита огромно облекчение, когато най-накрая село Гленарис се появи в низината под тях. От всички комини се издигаше дим, а река Арис блестеше като течно сребро. Замъкът се намираше от другата страна на клисурата — мрачен и свъсен като господаря си.

Конър спря коня си и Джейми направи същото.

— Е — каза след малко Конър. — Стигнахме.

— Да, сър.

— Предполагам, че ще е най-добре да продължим.

— Да, сър.

Но Конър не направи нищо, за да подкара коня си напред. Вместо това той остана на мястото си отпуснал юздите.

Джейми го наблюдаваше подозрително. Какво му ставаше? Краката му ли бяха студени? Откога лорд Конър се колебаеше да се изправи срещу някакъв проблем?

Той си помисли, че наистина трябва да се запознае с английското момиче. Изглежда, че тя беше причината за всичко.

— Готов ли сте, сър? — попита той.

— Както винаги — отвърна безизразно Конър.

Двамата се спуснаха в тръс в равнината и поеха по пътя към селото. Те не спряха да се стоплят в странноприемницата, нито да разговарят с неколцината селяни, които бяха излезли от къщите си. Конър подкара коня си през площада, покрай църквата и се отправи в галоп към замъка. Той не намали скоростта си, докато не стигна до стръмната пътека, която заобикаляше стените на замъка. Тук той изчака Джейми да го настигне, след което двамата заедно минаха през широко отворената врата.

За щастие силният вятър не можеше да проникне в двора. Вместо да слезе при голямата входна врата, Конър се отправи към конюшните, които заемаха цялата дължина на външната стена срещу градината.

Конър се смъкна от седлото си. Той свали ръкавиците си и се огледа намръщено. След това внезапно се плесна с длан по челото.

— Дяволите да ме вземат!

Джейми се обърна и видя, че Конър се беше втренчил в една разнебитена черна каляска, която се намираше в далечния ъгъл на конюшнята. Това огромно, официално превозно средство беше останало от една отминала епоха и фенерите му бяха започнали да ръждясват, а боята на герба да се бели.

Джейми също изруга тихо.

— Мод Макюън — каза Конър с глас на обречен. След това се обърна към сенките. — Стюарт!

Един млад коняр се появи тичешком.

— Да, сър, добре дошли, сър.

— Тя откога е тук?

Младежът се спря и извъртя очи. Изражението му сякаш казваше „твърде отдавна“.

— Дойде малко след като тръгнахте за Единбург, сър.

— Трябваше да се досетя, че ще стане така. — Той си пое дълбоко дъх. Точно в този момент Конър не знаеше с кого предпочиташе да се срещне — с Джема, която щеше да бъде силно наранена, когато узнаеше истината за брака им, или с онази фурия Мод Макюън, която несъмнено беше започнала да тъпче главата на жена му с купища лъжи за миналото му още от мига, в който се беше появила в замъка.

Той си помисли, че едно питие щеше да му се отрази добре, но бутилката беше празна.

Конър остави Джейми да донесе куфарите, прекоси двора и се вмъкна в една малка врата зад кухненската градина. Имаше поне една дузина места, от които можеше да се влезе в замъка. Някои от тях бяха известни на всички, а други не бяха, а той използваше тези странични, скрити входове още от детството си. Конър нямаше желание да се срещне с когото и да било, преди да се беше видял с Джема.

Той бе очаквал да намери кухнята празна по това време на деня, но за свое удивление откри, че там гъмжеше от хора. Госпожа Сътклиф и помощничките й палеха огромните пещи и тичаха между дъбовите маси и склада за месо, лук, хляб, варели с олио и чували с брашно. По лицата на всички се виждаше измъченото изражение, което беше типично за всички слуги, когато Мод се появеше в замъка.

Конър успя да се промъкне незабелязано през една странична вратичка, но за свое нещастие в коридора срещна Макнийл.

Възрастният домоуправител не се изненада, когато видя, че господарят му се е завърнал внезапно. Слугите в Гленарис отдавна бяха свикнали с тези внезапни появи и заминавания, но този път на Конър му се стори, че Макнийл изглеждаше невероятно облекчен от появата на господаря си.

Причината, разбира се, беше Мод Макюън и Макнийл се впусна да се оплаква колко обиден бил да го товарят с множество задължения, които не били негова работа. Кореспонденция, инвентар, почистване и ремонти — за кого се мислела тази жена, по дяволите? За домакиня ли?

Конър не му обърна никакво внимание. Той подмина дребния домоуправител, качи се по стълбите и се спря на площадката на горния етаж. Макнийл стоеше точно под него и продължаваше да реди безбройните си оплаквания.

— Добре, добре! — извика Конър на домоуправителя си. — Ще се оправя с това при първа възможност!

— Благодаря ви, сър! — извика в отговор Макнийл, но Конър вече бе тръгнал надолу по коридора към семейната спалня.

Колкото повече Конър се приближаваше към великолепната двойна врата от резбован дъб, толкова повече усещаше как смелостта му го напуска. Бяха изминали повече от две седмици, откакто беше довел Джема в замъка си. Той си спомняше как я бе носил по същия този коридор, как я беше положил в огромното легло и как бе останал дълго да гледа пребледнялото й, неподвижно лице. Той й беше направил дете и тя за малко не беше умряла от кръвоизлива при помятането и всичко това само защото той я беше използвал, без да се замисли нито за миг, за да спечели някакъв глупав облог.

Докато чукаше на вратата, Конър усети колко учестено бие сърцето му. Той беше обзет от тревога, очакване и ужас едновременно.

— Джема?

Никакъв отговор.

Той почука отново.

Никакъв отговор.

Конър отвори бавно вратата.

Стаята беше празна. Леглото беше оправено и си личеше, че никой не беше спал в него скоро. Завесите на прозорците бяха дръпнати и на слабата дневна светлина той успя да забележи, че на масите нямаше свещи, в каната нямаше вода и никъде не се виждаха женски вещи.

Тя го беше напуснала. Беше се върнала в Дербишър. Мод сигурно й беше казала истината и така я беше прогонила. Но как? Откъде беше разбрала дъртата вещица? Ийчърн ли й беше казал, или Мод сама се беше досетила?

Но всичко това вече нямаше никакво значение. Джема я нямаше. Тя си беше събрала нещата и го беше напуснала посред зима, вместо да остане да се изправи срещу него. И Мод, и слугите съвсем естествено я бяха оставили да си тръгне, защото когато Джема си наумеше нещо, дори Мод не можеше да я разубеди.

Пред очите му причерня и пулсът му се ускори. Дяволите да я вземат тази упорита жена! Да не беше полудяла? Как беше възможно дори да си помисли да избяга в нейното състояние? Дали беше взела каруцата? Конър не се беше сетил да се огледа за нея в конюшнята, тъй като каляската на Мод беше отвлякла вниманието му. Дали беше взела някого със себе си? Добре ли се беше облякла? Господи, той искаше отговори, и то веднага!

Конър тръгна обратно по коридора. С всяка крачка гневът му нарастваше, докато най-накрая той беше в състояние да усети как пулсираше във вените му.

На площадката на стълбището Конър се спря, защото дочу някъде далеч да се затръшва врата. Леки стъпки тръгнаха бързо по дебелия килим към него. Господи, той можеше да познае тези стъпки дори насън!

Внезапно Джема се появи от сенките. Тя беше облечена в сива вълнена рокля с висока, скромна яка и ръкави без украса. Въпреки че изглеждаше твърде слаба и очите й бяха хлътнали, бузите й бяха порозовели и подчертаваха класическата красота на лицето й. Късата й коса беше пораснала и сега се убиваше около челото, ушите и тила й. Тя приличаше на момиче в тази сива рокля и изглеждаше напълно недостъпна.

Когато го видя, тя застина рязко на мястото си.

— О! — беше единственото нещо, което Джема каза.

И това беше всичко. Никакви думи за добре дошъл, никакъв признак на радост върху това красиво лице. Само това мрачно възклицание, последвано от мълчание. Тя приличаше на врабче, което се спотайва под някакъв храст, докато ястребът кръжи над главата му. Конър осъзна, че тя вече знаеше.

При тази мисъл нещо в него сякаш замръзна. Той бавно стисна ръце в юмруци. По челото му изби пот. Какво можеше да каже? Какво трябваше да каже? Нищо не можеше да оправдае постъпката му!

— Здравей, Джема — каза той най-накрая.

— Кога се върна? — попита учтиво тя.

— Току-що. Стаята ти беше празна и аз си помислих, че…

— Преместих се в стаята в дъното на коридора. Онази спалня със сините тапети на цветя. Другата беше твърде мрачна и голяма.

Синята стая. Любимата стая на майка му. Исабел Макюън също не беше харесвала мрачната семейна спалня с нейните тежки мебели и черна дъбова ламперия.

— Виждам, че си станала — продължи вдървено Конър. — Мислиш ли, че трябва да го правиш?

Джема сви рамене.

— Чувствам се много по-добре, благодаря.

— Но сигурно… след онова, което се случи… две седмици на легло едва ли са достатъчно, нали?

Тя отметна глава.

— За грипа ли? Не ставай смешен! Знаеш, че е необходимо много повече от това, за да ме повали.

Грип. Значи тя не смяташе да му каже за бебето. Дали не трябваше да й каже, че вече знаеше? Конър се изкашля.

— Джема…

Тя го прекъсна хладно.

— Между другото, къде е жребецът ми? Ти ми каза, че е тук при братовчед ти, но конярят твърди, че никога не го е виждал.

— Наредих да го отведат в Единбург. Конюшнята ми там е много по-добра, а конярят ми е най-добрият в работата с жребци.

— О-хо — каза тя. — Значи имаш и къща в Единбург, така ли? Колко необичайно за един просяк — замък и градска къща.

— Джема…

— О, господи! — добави бързо тя, когато часовникът в коридора под тях удари глухо три пъти. — Толкова късно ли е вече? Извини ме. Имам много работа.

Той остана загледан след нея, докато тя слизаше по стълбите. Конър се чувстваше озадачен и ядосан. Разговорът им беше протекъл по-зле, отколкото си беше представял. Тя вече беше станала недостъпна за него.

Докато слизаше по стълбите, Джема си помисли, че се бе справила доста добре. Тя се бе страхувала, че няма да успее да се овладее, но страховете й се бяха оказали напразни. Никакви сълзи, никакви крясъци, никакви обвинения. Просто спокойна размяна на въпроси и отговори. Всъщност тя се гордееше със себе си.

Единственото нещо, което я тревожеше, беше начинът, по който беше подскочило сърцето й, когато бе забелязала Конър. Колко отслабнал и измъчен изглеждаше той. За миг тя се беше уплашила, че той се е разболял. Е, сега тя вече знаеше, че той е напълно здрав и че се беше върнал.

Като се вземеха предвид обстоятелствата, тя всъщност трябваше да се смята за късметлийка. Джема вече дори не беше ядосана на мъжа си за това, че се беше оженил за нея само за да спечели някакъв облог. Че как можеше да му бъде сърдита? След онези ужасни първи дни, през които беше пътувала на север с него и го беше мразила, защото бе смятала, че се е оженил за нея заради парите й, сега й беше по-лесно да приеме истината.

Тя съжаляваше само за това, че си беше изгубила времето, като бе изпитвала съжаление към него. Беше го смятала за джентълмен, на когото късметът беше изневерил — някога горд, а днес победен и страдащ. Тя дори бе имала намерението да използва част от богатството си, за да му помогне.

Ха!

— Джема, почакай, ако обичаш.

Тя се спря в подножието на стълбите и погледна нагоре. Конър бе тръгнал след нея. Е, не му беше необходимо много време, за да се съвземе, нали?

Двамата застанаха един срещу друг: Конър на най-долното стъпало, а тя на няколко крачки от него в коридора.

Никой не заговори пръв, всеки изчакваше другият да направи първата крачка.

— Накъде си тръгнала? — попита най-накрая Конър.

— Към кухнята.

— Кухнята? За какво?

Тя повдигна вежди.

— Дълг на жената е да се грижи за домакинството, нали?

— Да, но… — Конър млъкна и прекара ръка по очите си. — Не разбирам. Това означава ли, че… Значи нямаш намерение да си тръгнеш?

Дяволите да го вземат! Защо трябваше да изглежда толкова изморен и озадачен? Това й проваляше удоволствието да го гледа как се гърчи.

Тя повдигна брадичката си.

— Че защо да си тръгвам? Наскоро да си поглеждал навън? Зимата идва. Нямам намерение да пътувам през планините по това време на годината. Пък и сега това е моят дом, нали?

— Твоят…

— Престани да заекваш, Конър. Нали се ожени за мен? Независимо от обстоятелствата, аз ще остана тук известно време.

О, значи така! Това беше играта, която тя беше избрала да играе, а? Да забие ножа дълбоко в него и да го завърти, докато не си отмъстеше? Вместо незабавно да избяга при чичо си Арчи с подвита опашка, тя щеше да се нахвърли върху мъжа си и да го разкъса на парчета.

Това наистина не беше приятна перспектива. Конър вече беше научил колко жестоко може да хапе жена му.

— Сега наистина трябва да вървя — добави тя с високомерието, с което старата Джема бе говорила на своя съпруг просяк. — Извини ме.

Той остана да я наблюдава как се отдалечава с гордо вдигната глава като някаква разглезена наследничка. Нямаше никакво съмнение. Джема си беше възстановила силите.

Едно сухо покашляне накара Конър да се обърне. В сенките той видя пралеля си Мод, която приличаше на мумия, както се беше увила в наметалото си. За последен път я беше виждал в началото на юни на Планинските игри в Аргилшър. Тогава двамата се бяха скарали жестоко както ставаше винаги, заради това, че Конър беше занемарил Гленарис. Той си спомняше, че се беше заканил да изпече езика й на шиш, ако не престане да го шиба с него. Заради тази закана Мод беше стоварила силно бастуна си върху гърба му и Конър бързо беше отстъпил. Оттогава двамата не се бяха виждали.

Сега те стояха един срещу друг като разгневени кучета, готови да се нахвърлят един върху друг.

— Здравей, лельо. Виждам, че си още жива.

— Здравей, племеннико. Виждам, че все още се правиш на равен на бога.

— Ако имаш предвид Джема…

— Точно нея имам предвид! — Черните очи на Мод блестяха гневно. — Да я използваш така жестоко, също като всички други жени в развратното си минало! Да сключваш възмутителни облози с братовчед си и с онова дългоносо хлапе Спенсър, и то само заради тръпката, без да се интересуваш кого ще нараниш, стига да се позабавляваш! Е, запомни ми думите, Конър, момченце, с тази си си намерил майстора и тя ще те накара да съжаляваш!

— Ако имаш предвид брака ми, мога да ти кажа, че вече съжалявам — отвърна той.

Той се вбеси, когато забеляза доволното изражение на леля си.

— И кой, по дяволите, ти е дал правото да й говориш за моите облози? — попита гневно Конър. — Особено в нейното състояние! Много добре знаеш, че беше болна, и каква беше причината за болестта й! Не се опитвай да ми казваш, че не си знаела, защото не можеш да ме убедиш в това. Ти си просто една малоумна, стара досадница, която…

— Господи, ама в тази голяма студена фурна горял много силен огън — отбеляза подигравателно Мод. — Е, ти нямаш никакво право да ме съдиш, момченце! Не и след като си се възползвал по такъв начин от момичето! А и не аз й казах защо си се оженил за нея. Тя ми го каза, защото вече го знаеше.

— Трудно ми е да ти повярвам.

Мод сви рамене и пъхна бастуна си под мишница, след което започна да рови из наметалото си и да търси пурите си. Конър гледаше с отвращение как тя извади кутия кибрит и запали една от вонящите гадории. Прииска му се да й извие врата на място.

Мод го погледна през облака дим и му се ухили.

— По времето на дядо ми никой не е казвал нищо, когато леърдът хвърлял от крепостните стени онези, които не му били приятни.

— Не ме изкушавай — предупреди я Конър.

Старицата се изкиска. След малко главата й бе обвита от поредния облак дим. Тя пушеше, откакто Конър я помнеше. Дори като млада красавица тя пак беше пушила по време на лов и бе седяла да пие порто и да пуши пури с мъжете дълго след като всички други дами се бяха оттегляли.

Майката на Конър я беше обожавала, а баща му я беше мразил. Повечето мъже с фамилията Макюън я мразеха, въпреки че същото не можеше да се каже за останалите мъже, особено по времето на разюзданата младост на Мод, когато тя бе била известна красавица и любовниците й бяха наброявали цял легион.

Досадна старица. Конър не беше уверен какво изпитваше към нея. Като дете той винаги се бе радвал на способността й да обръща подреденото домакинство на баща му с главата надолу. На семейните срещи тя винаги бе успявала да разплаче Джанет и Ийчърн, въпреки че Конър я беше намирал повече за забавна, отколкото за страшна. По-късно, когато беше пораснал, той просто беше започнал да я смята за твърде дръзка и да я отбягва.

От друга страна, той често беше признавал, че тя беше много по-добра за мъж, отколкото той някога щеше да бъде. Мод беше отличен стрелец, боравеше умело с ножа, а на стари години бастунът й се беше превърнал в твърде опасно оръжие. Тя беше раздразнителна, невъзпитана, груба и арогантна, но Конър винаги си бе признавал тайничко, че животът никога не беше скучен, когато леля му Мод беше наоколо.

За негово нещастие, колкото повече остаряваше Мод, толкова по-отегчена и неспокойна ставаше. Някак си тя винаги успяваше да дочуе за присъствието му в Гленарис и не след дълго старата й каляска тръгваше нагоре по хълма откъм пътя за Инвернес, донасяше със себе си мириса на лавандула и на гроб и хвърляше в паника слугите му.

В момента обаче той нямаше намерение да търпи присъствието на леля си. Не и когато беше уверен, че студенината на Джема към него беше дело на леля му.

— Какво си направила с нея? — попита той.

Ясните й черни очи го погледнаха през облак дим.

— Да съм й направила? Обиждаш ме, Конър. Съвсем нищичко.

— Ха. Подушвам нещо гнило тук.

— Може да си самият ти — отвърна тя. — Смърдиш на прах и уиски. Послушай ме и върви да се поизмиеш, момченце. Крайно време ти е.

Той й обърна бързо гръб, за да не й позволи да види усмивката му. Стара кучка! Щеше да бъде доста зает, щом Джема и Мод бяха решили да го предизвикат едновременно.

Откъде трябваше да започне? Сложил ръце на кръста си, Конър се замисли за кратко. Щеше да започне с Джема, разбира се. Но преди това наистина щеше да направи, както го беше посъветвала леля му и да се изкъпе и преоблече.

Едва тогава щеше да застане срещу непокорната си съпруга и да открие как тя смяташе да го накара да се гърчи като червей.