Елен Танер Марч
Целувката на Принца (29)

Глава двадесет и осма

Джема се събуди от звука на вода, която капеше от стряхата. Тя застана пред прозореца, надигна се на пръсти и видя, че ледените висулки, които бяха увиснали от ръба на покрива, бяха започнали да се топят. Потокът, който течеше под стените на замъка, беше повишил значително нивото си.

Тя плесна радостно с ръце и започна да се облича бързо. От доста дни Джема чакаше снегът да започне да се топи, въпреки че й беше неудобно да си признае, че го правеше само защото беше предсказано от Рула Минка, бабата на Фиона, която беше от цигански произход, Фиона беше настояла, че предсказанията на баба й винаги се сбъдвали.

Освен това Фиона бе казала на Джема, че повечето от изполичарите в Гленарис се страхували от старата вещица и дори самата Фиона говореше със страхопочитание за нея. Джема обаче веднага беше харесала старицата, когато един ден бе отишла с Фиона до отдалечената планина, където живееше Минка заедно с едно рошаво овчарско куче на име Григори. Поп и Григори бързо се бяха сприятелили и Джема и Минка се бяха смели много, докато ги бяха наблюдавали как се гонят из снега.

По време на това посещение разговорът се беше насочил към времето и старицата беше предсказала, че малко преди Коледа ще се затопли.

— Снегът ще се стопи — беше предрекла тя — и водата в реките ще се надигне. Пътищата ще бъдат проходими, но само за кратко. Добре сте избрали времето за празненството.

— Откъде знаеш, че съм планирала празненство? — беше попитала с изненада Джема.

— Баба може да вижда в бъдещето — беше казала Фиона, докато бе слагала чая върху огъня.

Джема не беше успяла да прикрие недоверието си и Минка се беше усмихнала, когато беше забелязала това.

— Аз не чета чаени листа, както правят циганките, детето ми. Нито пък имам кристална топка. Не гледам линиите на ръцете, за да предсказвам щастие или мъка.

— Тогава как го правиш?

— Ела насам, дете.

Джема се беше настанила на малкото столче в краката на Минка. Минка, която беше също толкова съсухрена колкото и Мод Макюън, се беше навела напред и бе взела лицето на Джема в ръце. Сбръчканите й старчески пръсти се бяха сторили удивително силни на Джема. Минка беше погледнала тържествено в очите на Джема и бе казала:

— Често бъдещето ни е изписано в сърцата ни и всеки може да го види, но много малко са тези, които знаят как.

— Можем ли да видим нещо в сърцето на мадам Джема, бабо? — беше попитала Фиона и бе застанала до баба си.

— Тъга — беше отвърнала Минка. — И празнота.

Джема бе усетила как бузите й пламват и едва се беше сдържала да не се отдръпне.

— Има една стара история, която се предава от поколения сред моя народ — бе продължила Минка. — Това е една приказка, която ти може би също си чувала. В нея се разказва за една красива принцеса. Тя обещава всичко, което й е най-скъпо, на една грозна зелена жаба.

Фиона се беше разкискала.

— На жаба ли, бабо?

Но Минка не й беше обърнала никакво внимание.

— Лошата магия се вдига, когато принцесата целува жабата.

— И жабата се превръща в красив принц и двамата заживели щастливо след това — се беше намесила нетърпеливо Джема. — Да, знам тази приказка. — Колко жалко, че за нея краят не беше толкова щастлив. Тя беше целунала своята жаба и беше открила, че тя наистина е един красив принц, който обаче беше все така грозен по душа, колкото някога бе изглеждал на външен вид.

Толкова за предсказването на бъдещето! Минка беше успяла само да разгадае миналото на Джема.

— Все още има време — бе настояла циганката, но Джема не бе искала да слуша повече. Не беше искала да се разплаче пред Фиона само защото бабата на момичето й беше припомнила някаква глупава детска приказка.

— За това затопляне… — беше започнала тя, отдръпвайки се бавно от старицата. — Казваш, че снегът ще се стопи достатъчно, за да направи пътищата проходими?

Минка бе затворила очи и бе оставила ръцете си да паднат в скута й. След това бе кимнала.

Джема се беше зарадвала на тази новина, защото се беше надявала, че времето може да се затопли. Откакто Конър беше заминал, обитателите на Гленарис не бяха имали възможност да излязат навън поради студения вятър и високите преспи. Дори краткият преход до колибата на Минка й беше отнел повече от два часа газене из дълбокия до кръста сняг.

— Бабо, знаеш ли защо мадам Джема иска снегът да се стопи? — беше попитала Фиона.

Минка бе отворила очи и се беше усмихнала на внучката си.

— Защо ти не ми кажеш?

— За да могат слугите да отсекат една ела от гората на лорд Конър! Мадам Джема казва, че за деня на свети Стефан трябва да си имаме истинска елха!

Когато Джема беше обявила, че голямата зала на замъка ще бъде украсена с коледна елха, останалите бяха приели недоверчиво думите й. С изключение на Фиона, която я обожаваше и вярваше, че тя беше способна на всичко. Всички останали се бяха мръщили, защото никой в Гленарис не беше чувал за подобно нещо.

Джема се беше опитала да им обясни обичая, който беше въведен в Англия наскоро от съпруга на кралица Виктория принц Алберт, който беше германец по рождение, но всички я бяха изгледали, сякаш беше полудяла. Не само слугите и изполичарите, но и роднините на Конър, повечето от които не бяха успели да си заминат, защото обилният снеговалеж беше направил пътищата непроходими.

Докато излизаше от стаята си, тя си мислеше за клана Макюън. Те бяха добри хора и Джема бързо се беше помирила с тях. Дори леля Шарлот, която щеше да бъде майката на семейството, ако Мод упорито не отказваше, да умре, най-накрая беше заявила, че одобрява Джема.

Предложението на Джема цялото семейство да остане в замъка за коледните празници беше посрещнато с голям ентусиазъм. Те й бяха казали, че бяха минали години, откакто обитателите на Гленарис бяха отбелязани тези празници по такъв начин, а когато тя беше обявила, че наемателите и слугите също ще бъдат поканени, някои от по-възрастните членове на семейството бяха изпитали носталгия по старите времена.

Те също така бяха простили на Джема шокиращия начин, по който ги беше посрещнала в деня на тяхното пристигане. Джема знаеше, че Мод се беше погрижила всички да научат скандалните обстоятелства, при които тя се беше омъжила за Конър, и след това те бяха спрели да съчувстват на Конър. Нямаше значение, че Конър беше леърдът на клана, а тя беше англичанка, която беше влязла в семейството без тяхно знание и одобрение. Те щяха да я подкрепят и това беше причината някои от тях да се съгласят да останат в Гленарис за празниците.

Когато влезе в трапезарията за закуска, Джема се изненада колко беше доволна от това, че те бяха при нея. Въпреки че в крайна сметка мнозина от тях бяха решили да се опитат да се преборят със снега и студа и да се приберат по домовете си, неколцина, между които и старият чичо Леополд, бяха решили да останат. Чичо Леополд беше последният жив от тринадесетте синове, които беше родила Доротея Макюън, прабабата на Конър, която по рождение беше германка. Чичо Леополд беше полуглух и едва се влачеше, но беше научил Джема да играе шах и да танцува някакъв шотландски танц, а в свободното си време тя се беше веселила, като бе наблюдавала как старецът мери сили с Мод, което изглежда, ставаше винаги, когато двамата се озовяха в една стая.

Благодарение на хубавото време, следващите няколко дни щяха да бъдат изпълнени с много работа.

Докато слугите обикаляха гората в търсене на коледна елха, Джема и Фиона повикаха на помощ децата на изполичарите и започнаха да събират клонки от вечнозелени дървета и зелен дъб за украсата на залата.

Ентусиазмът на Джема се беше предал и на всички в замъка и скоро в Гленарис се възцари празнична атмосфера.

Но Мод, Джейми и добрата госпожа Сътклиф се тревожеха, че господарката им се претоварваше. Те й казваха, че е твърде слаба, и често се опитваха да я накарат да се храни. Почти всяка вечер Джема си лягаше изтощена, като знаеше, че това тревожи Мод и домакинята, но тя беше благодарна за умората. Нощите й бяха непоносими, защото прекарваше повечето от тях будна и мечтаеше за Конър. Сега поне работата по подготовката на празненството я изморяваше толкова много, че тя заспиваше още щом положеше глава върху възглавницата.

Колкото и щастлив можеше да изглежда отстрани животът на Джема, тя никога не се беше чувствала толкова празна и самотна. Струваше й се, че със заминаването на Конър животът й беше изгубил смисъла си. Тя все още можеше да диша, да се храни, да говори и да работи, но в душата си усещаше само една огромна празнина. Това ли беше любовта? Ако беше така, то тя я мразеше. Човек трябваше само да отвори, който и да било сборник с поеми, за да види, че той е пълен с възхвали на екстаза от любовта, докато истината беше, че любовта беше едно студено, мрачно нещо, което караше човек да се чувства по-скоро мъртъв, отколкото жив.

Тя често си мислеше, че през пролетта ще може да се върне при чичо си Арчибалд, ако пожелаеше. Тогава може би нямаше да се чувства толкова ужасно.

Но Джема не смееше да мисли за бъдещето. Тя не можеше да си представи как щеше да прекара остатъка от живота си в онази безцветна празнота, каквато той беше без Конър. По-добре щеше да бъде да се хвърли от стените на замъка, отколкото да се изправи срещу тази празнота — което обясняваше защо се беше впуснала с такъв ентусиазъм в подготовката за коледните празници.

 

 

Най-после дългоочакваният ден настъпи. Всичко беше готово. Свещите бяха сложени в свещниците, последните украси бяха поставени на коледната елха, подовете и мебелите бяха почистени за последен път. Двата вола, които се бяха пекли на огромните шишове в продължение на няколко дни, бяха свалени и подготвени да бъдат нарязани. Коледните сладкиши бяха подредени, от избата бяха извадени бъчвите с ейл и вино. Всеки сребърен прибор беше полиран и поставен на огромната банкетна маса. Оставаше само гостите да пристигнат.

Джема беше станала рано сутринта, за да помогне при последните приготовления. Въпреки умората си тя никога не се беше чувствала по-щастлива. Това щеше да бъде едно прекрасно празненство!

Но когато наближи вечерта и тя се прибра в стаята си, за да се изкъпе и преоблече, Джема внезапно осъзна с удивление, че щеше да се разплаче всеки момент. Едва ли беше заради това, че Конър нямаше да присъства на тържеството! Бяха изминали почти два месеца, откакто той беше заминал за Единбург, и оттогава от него нямаше никакви вести. Знаеше, че Джейми му пишеше, но Конър никога не се беше постарал да му отговори. Можеше само да предполага, че той просто не се интересуваше от онова, което ставаше в замъка му, а още по-малко от това какво правеше Джема.

Тя също му бе писала неведнъж, без Джейми да знае за това. Беше описала плановете си за Коледа и го беше попитала дали щеше да се опита да дойде, дори само като глава на семейството и леърд на клана Макюън.

Нито едно от внимателно съчинените й писма не беше получило отговор.

— Е, няма значение! — каза си тя сега, докато се отпускаше във ваната, която Фиона й беше приготвила. Всяко мускулче на тялото й я болеше от усилената работа през последните няколко дни и тя се почувства прекрасно, когато се потопи в горещата вода.

Джема огледа тялото си и забеляза колко беше отслабнала. Зачуди се дали Конър се забавляваше с някоя друга жена, откакто се беше върнал в Единбург. Не можеше да си представи един толкова похотлив мъж като него да издържи дълго без жена, а след като Джема не беше до него, той сигурно търсеше облекчение някъде другаде.

Тя се намръщи и изскочи от ваната. Нямаше да позволи на мислите за Конър да й провалят коледния празник! Всъщност, тя никога повече нямаше да позволи такива мисли да я тревожат! Крайно време беше да забрави за миналото и да спре да мечтае за този твърдоглав мръсник.

Вечерта настъпи и навън бързо падна мрак. В параклиса, който се намираше в далечния край на вътрешния двор на замъка, заби камбана. Звукът й се стори весел на Джема, тъй като обявяваше началото на празника на свети Стефан. Конярите започнаха да палят факли по сводовете на входните врати и стените на замъка, за да осветяват пътя на пристигащите гости. Когато първите звезди се появиха в небето, вратите на конюшнята бяха отворени.

Джема стоеше на източната стена на замъка и гледаше надолу. Гледката я изпълваше с радост. Тя никога не беше имала някакви претенции относно мястото си в семейството, нито пък се осмеляваше да се нарича господарка на Гленарис. Но докато наблюдаваше активността в двора и слушаше звъна на камбаната, тя усети как я обзема някакво странно спокойствие. Поне за тази вечер беше част от семейството. Поне тази вечер щеше да посреща гостите в своя собствен дом и щеше да бъде приета от тях като домакиня по право. Конър може и да я беше отхвърлил, но тази вечер тя щеше да бъде част от неговото семейство и неговия клан. Джема възнамеряваше да се наслаждава на това удоволствие в пълна степен. Утре то щеше да изчезне и щяха да й останат само спомените.

На вратата се почука и Фиона надникна в стаята.

— Идват, мадам! Мастър Джейми ги е видял на хълма. Казва, че всички са тръгнали заедно.

По гърба на Джема премина тръпка на вълнение. Точно така й беше описала този ден госпожа Съдърланд. Тя й беше казала, че когато майката на Конър била още жива, големите врати на замъка винаги били отворени така, че да приемат цялата процесия от гости наведнъж. Хората от Гленарис посрещали гостите на вратата начело с иконома и домакинята, както и със свещеника от селото. Гайдарите от замъка свирели традиционните мелодии, докато всички очаквали с растящо нетърпение появата на леърда и съпругата му на стълбите към голямата зала.

Е, Гленарис вече нямаше гайдари, но главният коняр, господин Диамид Джефрис, беше обещал да настрои цигулката си и да изсвири няколко мелодии. Джема също нямаше да слезе по стълбите заедно с леърда на клана Макюън, за да приеме гостите си, защото Конър го нямаше.

Тя отново си каза, че това нямаше значение. Джема се надяваше само, че изполичарите щяха да намерят, че празнично украсеният замък е също толкова великолепен колкото и по времето на майката на Конър. Всяка ниша беше украсена със свещи, клонки от вечнозелени дървета и лентички от златист плат. Върху полиците и балюстрадите бяха увити клонки от върба и дъб, а мебелите бяха украсени с яркоцветни лентички. Джема беше облякла слугите в красиви атлазени дрехи и дори беше вързала червена панделка на врата на Поп.

О, ами коледната елха! Тя беше избрала една огромна ела, която беше отнесена в замъка от чифт силни товарни коне. След това елата беше издигната с помощта на всички мъже в замъка, а дебелият й ствол бе прикрепен с огромни греди и покрит с червено сукно, за да бъдат скрити подпорите.

Ароматните иглички на дървото бяха осветени от свещи, върху малки ламаринени поставки, изработени от ковача на Гленарис. Под ръководството на Джема децата от селото и всички жени от замъка бяха прекарали часове в изработване на украсата за елхата.

Фиона подскачаше развълнувано около нея и Джема вдигна шала си и се огледа за последен път в огледалото над тоалетната си масичка. Колко по-различна изглеждаше сега в сравнение с последния път, когато се беше приготвила за прием в голямата зала! Тогава тя беше треперила от ужас и едва не беше изгубила цялата си смелост, когато беше погледнала в същото това огледало и беше видяла мръсното лице с липсващия преден зъб.

Фиона я подкани да побърза и Джема се отърси от лошите спомени. Тази вечер тя беше подбрала дрехите си много внимателно. Беше облечена в атлазена рокля с цвета на планински пирен. Бодито и ръкавите й бяха украсени по ръбовете с лентички и цветовете на клана Макюън, които Джема беше пришила сама. Техните смели цветове контрастираха идеално с лавандулово сивия цвят на дрехата. Полите й бяха върху кринолин — нещо, което рядко можеше да се види в Шотландия, освен в балните зали на двореца Холирууд.

Косата й беше прибрана на кок обшита с перли мрежичка, която също беше прикрепена с панделка. На шията и на ръцете си тя носеше смарагдените бижута на майка си, които Джейми й беше върнал малко след заминаването на Конър. Тя знаеше, че Джейми не беше разбрал каква е причината за сълзите й, когато беше поела толкова ценното ковчеже, но Джема подозираше, че Конър беше знаел, че тя ще се разплаче и точно затова — според нея това беше проява на страхливост от негова страна — беше натоварил прислужника си да й предаде бижутата.

Малката Фиона опипа почтително роклята на господарката си. В този момент в двора се чу вик. Фиона се втурна към прозореца и долепи нос до стъклото. Джема едва успя да се въздържи да не направи същото. Не беше прилично да шпионира гостите си.

— Е? Те ли са? — попита тя.

— Да! Изглежда, че са всичките, мадам! Много са! Виждам мама и татко, чичо Джок… Ооо! Тади Фаилих също е тук! Вижте! Той ходи с бастун, а Майри Коуан, която го лекува, каза, че счупеният му крак няма да се оправи до пролетта! Погледнете, мадам!

Но Джема не искаше. Внезапно я обзе тревога. Днес се беше запознала с повечето от изполичарите на Конър и въпреки че я бяха поканили учтиво в домовете си, тя предполагаше, че идването им в замъка им беше подействало потискащо.

Всъщност, когато си помисли, че те се чувстваха също толкова нервни, колкото и тя, на Джема й стана по-добре. Тя се почувства още по-добре, когато си напомни, че те бяха честни, обикновени хора, които се бяха отнасяли добре с нея още от самото начало и никога не я бяха държали отговорна за това, че Конър ги пренебрегваше.

Но той наистина ги пренебрегваше! Джема се беше възмутила, когато беше видяла при какви условия живееха някои от семействата в селото. Колибата на Фъргюс Добсън изглеждаше направо като дворец в сравнение със задимените колиби без прозорци, в които я бяха поканили да влезе. Тя беше пила чай от железни чаши с назъбени ръбове и се беше хранила от дървени табли вместо от чинии. Бяха й показали бебета, увити в мръсни пелени, и си беше поиграла с босоноги, мърляви деца с отворени рани по телата.

Когато се беше върнала в замъка след първото такова посещение, Джема беше споделила с Мод възмущението си от Конър и се беше оплакала, че не може да направи нищо, за да помогне на тези семейства. Леля му се беше съгласила, че Конър не правеше много, за да подобри живота на изполичарите си, но тъй като това било нормална практика в Шотландия, тя беше реагирала на желанието на Джема да направи нещо, като я беше потупала състрадателно по ръката.

Въпреки това тя беше удържала на думата си. Докато роднините на Конър я бяха гледали с удивление, тя беше организирала основно почистване на замъка. Всяка стая, килер и склад бяха изпразнени от излишните неща. Отдавна неизползваните легла, одеяла, мебели, дрехи и лампи бяха раздадени на селяните. Огромни топове муселин, вълна и лен бяха разделени между жените във всяко семейство, за да могат да ушият от тях ризи, панталони и елеци за нуждите на близките си.

Джема не беше получила някаква особена благодарност за добрината си. Изполичарите в Гленарис бяха страдали от лишения в продължение на поколения и бяха приели подаръците с голяма доза недоверие. Мод й бе обяснила, че те се отнасяха подозрително към всяка проява на щедрост от страна на предводителите на клана си. На Джема щеше да й бъде необходимо време да спечели симпатиите им.

Независимо от това Фиона и госпожа Сътклиф й бяха казали, че жените на изполичарите одобрявали господарката на замъка, а онези, които все още помнели майката на Конър, изразявали одобрението си от действията на Джема, които им напомняли за доброто старо време. Според други пък тя си губела времето, защото никога нямало да успее да промени леърда. Новината, че лорд Конър беше заминал за Единбург, вече се знаеше от селяните. Джема беше шокирана, когато научи, че неговото поведение не ги беше изненадало, тъй като те го смятаха за твърде разглезен от богатството си, за да оцени какъв подарък му беше направила съдбата в лицето на младата му съпруга.

Фиона отново й напомни, че беше време да слезе долу, и Джема излезе от стаята си.

 

 

Джейми пръв забеляза Джема. Тя стоеше на площадката на стълбището и гледаше надолу към гостите си, които бяха зяпнали красивата коледна елха. Господин Джефрис, който свиреше доста добре „Добрият крал Венцеслас“, беше застанал в подножието на стълбите. Когато забеляза Джема, той бързо засвири „Смелостта на Шотландия“.

Когато звуците на любимия шотландски химн се разнесоха из залата, всички разговори бяха прекратени и гостите се обърнаха към Джема, която стоеше изправена под златистата светлина на свещите. Джейми чу въздишките на хората около себе си докато тя бавно слизаше по стълбите и полите на роклята й докосваха леко перилата и шумоляха тихо. На бялата й шия и изящните й пръсти блестяха смарагди, а обшитата с перли мрежичка караше косата й да изглежда като посипана със звездна светлина.

Едно момиченце се размърда в ръцете на майка си и извади пръста си от устата си, за да попита:

— Това ангел ли е, мамо?

Джейми се усмихна.

В залата избухнаха спонтанни аплодисменти. Джейми не можеше да си представи някой мъж в залата да не беше заслепен от красотата на Джема, и жена, която да не въздишаше завистливо.

Изведнъж огромната входна врата се отвори с трясък и в залата нахлу студен въздух. Аплодисментите стихнаха и Джейми и останалите гости се обърнаха намръщени към закъснелите.

В залата влязоха двама премръзнали мъже и Джейми хвърли един поглед към Джема, която гледаше към вратата над главите на гостите си. Ръцете й се стрелнаха към гърлото и тя извика тихо. Джейми се обърна бързо към вратата и видя, че по-високият от двамата беше свалил качулката на наметалото си и под нея се беше показало небръснатото, изтощено лице на неговия лорд и господар Конър Макюън.