Елен Танер Марч
Целувката на Принца (33)

Глава тридесет и втора

По време на вечерята студенината в отношенията между Конър и Джема беше очевидна. Джема се беше появила с подпухнало лице и не беше казала нищо, откакто бе седнала на масата, докато на лицето на Конър беше изписано хладно презрение. Той знаеше, че роднините му усещаха напрежението. Дори Мод сметна за необходимо да си мълчи, но вместо това насочи раздразнението си към слугите.

Конър забеляза, че слугите, които поднасяха блюдата, сякаш вървяха на пръсти. Разговорите бяха напрегнати. Пиеше се твърде много вино. Когато Макнийл донесе брендито и с това беше сложен край на вечерята, всички въздъхнаха с облекчение.

— Един момент — каза Джема, докато хората около масата се приготвяха да станат.

Всички застинаха по местата си и я погледнаха, а Конър наведе глава.

— Искам всички да знаят, че напускам Гленарис — каза тя със спокоен глас.

— Кога? — попита удивен чичо Леополд.

— Утре сутрин.

— И къде ще отидеш, момиче? — поинтересува се Мод.

Конър не смееше да вдигне глава и гледаше ръба на чашата си за бренди, докато чакаше отговора на Джема.

— В Инвернес — отвърна спокойно тя. — Вече уредих нещата с Джанет. Ще остана при нея, докато времето се оправи, след което ще се прибера у дома в Дербишър.

Конър хвърли един поглед на братовчедка си. Тя се изчерви силно и направи безпомощен жест. Той отново наведе глава.

— Извинете ме — каза Джема и излезе от трапезарията.

Конър усещаше погледите на роднините си върху себе си, но никой не каза нищо.

Ръката му стисна чашата. В гробната тишина в трапезарията звукът от счупването на стъклото отекна със силата на експлозия.

 

 

Когато след малко Ийчърн успя да го намери, Конър крачеше напред-назад из кабинета си. Той отказа да забележи братовчед си, докато Ийчърн не затръшна доста грубо вратата и не изкрещя името му.

— Какво? — излая Конър и се обърна към натрапника.

— Кога ще спреш да се държиш като варварин? Иди да поговориш с момичето.

— Да говоря с нея? Предпочитам да я удуша!

— Ами, направи го тогава! Така поне ще си оправиш проклетото настроение. Но преди да я убиеш, нямали поне да й кажеш, че я обичаш? Може би тя иска да чуе точно това.

— Ха!

Ийчърн се намръщи.

— С какво може да ти навреди това? Нали вече опита всичко друго? Не ми казвай, че те е страх!

— Да ме е страх? Разбира се, че не! Не ставай глупав. Просто аз… аз… тя… о, я върви по дяволите, Ийчърн!

— Конър — каза сериозно братовчед му, — не мисля, че вече ще можеш да се криеш зад гнева си. Ако продължиш да го правиш, ще я загубиш завинаги.

— И какво от това? Ще ми бъде много по-добре без нея и ти много добре го знаеш!

— За бога! — изкрещя Ийчърн. — Без нея няма да бъдеш щастлив. Не може да не си разбрал това, човече!

Конър не му отговори. Той просто стоеше неподвижно с отпуснати ръце.

— Върви! — подкани го братовчед му.

— За бога! — избухна Конър. — Джема няма да иска да ме изслуша. Тя не дава пет пари за мен.

— Ти откъде знаеш? Питал ли си я? Върви, Конър! Не чакай повече! Върви!

Тишина.

— Мислиш ли, че трябва да го направя? — попита най-накрая Конър.

— Мътните да те вземат! — изкрещя Ийчърн. — Махай се оттук!

Конър тръгна отнесено към вратата. Там се спря, поколеба се малко, като гледаше втренчено вратата. След това погледна нагоре и на устните му се появи лека усмивка.

— Знаеш ли, Ийчърн, ти не си толкова глупав, колкото те мислех.

— Нито пък ти — отвърна братовчед му.

Двамата се усмихнаха един на друг.

В коридора Конър спря една прислужница и тя му каза, че Джема била тръгнала към перачницата заедно със сестрата на Ийчърн. Конър се отправи натам.

Когато наближи стълбите, той дочу гласа й да се носи отдолу. Спря се на прага. Джема говореше оживено с братовчедка му и две перачки. Джема очевидно им описваше как беше издигната коледната елха, която двете жени бяха видели на банкета преди две вечери. Тя беше застанала с гръб към вратата и не го забеляза, но Джанет и перачките го видяха.

Джема се обърна и Конър се възхити на умението, с което тя се овладя и запази самообладание пред любопитните погледи на останалите жени. Тя отиде до него, усмихна се заради тях и го хвана под ръка.

— Здравей, Конър. Госпожа Макинтайър току-що ми казваше, че не си слизал тук много отдавна. Ела да видиш прекрасната ни нова машина. Тя разтърсва прането, а след това изцежда водата от него. Господин Макнийл уреди доставката й преди няколко месеца. Минаха седмици докато я получихме, но тя вече е тук.

— Разбира се, покажи ми я — каза той със също толкова приятен тон. Нямаше намерение да дава на слугите повод за клюки. Той се остави да му покажат машината като се преструваше, че му е интересно.

Ийчърн му беше казал просто да поговори с Джема. Просто да й каже истината — че съжаляваше, че я беше наранил и използвал и че любовта му към нея го беше накарала да осъзнае величината на грешката си.

А той наистина я обичаше — толкова силно, че дори сам се плашеше от това.

— Джема… — започна той, без да се интересува, че я прекъсва.

Тя млъкна веднага и го погледна в очите. Едва тогава той забеляза колко големи и напрегнати изглеждаха очите й и колко разтревожена беше тя. Дали това не означаваше, че тя все още го обичаше, ако изобщо някога беше изпитвала някакви чувства към него?

Тази възможност го изненада толкова, че той загуби ума и дума. Настъпи неловко мълчание. Най-накрая Джема се размърда, сякаш щеше да го заговори. Конър я прекъсна бързо.

— Не, Джема. Недей. Сега е мой ред. Ти направи повече отколкото трябваше — и много повече, отколкото заслужавах.

— Не те разбирам, Конър. Какво… какво искаш да кажеш?

— Ела — каза тихо той. — Тук не можем да говорим.

Но когато посегна да я хване за ръката, една от перачките изпищя пронизително. Той се обърна и застана пред Джема, за да я предпази.

— О, господи! — каза тихо Конър, докато гледаше към вратата.

— Какво има? — попита тя и се опита да надникне над рамото му.

Миг по-късно Конър усети как тя се сепна и разбра, че тя също бе забелязала мъжа, който стоеше в сенките под сводестата рамка на вратата — висок, тъмнокос мъж с ужасно деформирано лице и черни дупки на мястото на зъбите.

Той държеше чифт германски пистолети за дуел с дръжки от слонова кост и Конър разпозна оръжията много преди да познае собственика им. Той подсвирна тихо и застина на мястото си. Ръката му стисна ръката на Джема.

— Да, Кон, аз съм! — извика Кинг. — Или поне онова, което е останало от мен.

Той тръгна бавно напред през огромното помещение, без да обръща внимание на Джанет и изплашените перачки. Когато смазаното му лице беше осветено, той не изглеждаше чак толкова ужасен колкото докато беше стоял в сенките. Но определено вече не беше старият дяволски красив разбойник.

Злобата, която Кинг излъчваше, не можеше да бъде сбъркана с друго чувство. Той застана на няколко крачки от Конър като държеше пистолетите насочени към сърцето му и го оглеждаше от главата до петите.

— Голям номер ми изигра, стари приятелю.

Конър поклати глава.

— Не те ударих толкова силно, че да ти избия зъбите.

— Не, поне първоначално. Мина известно време и те сами паднаха. Но този нос е съсипан завинаги, не мислиш ли?

— Външният вид не е всичко на този свят.

Кинг присви очи и огледа Джема.

— Външният вид не е всичко на този свят — повтори бавно той. — Предполагам, че знаеш това по-добре от мен, Кон. В крайна сметка, ти спечели, въпреки че приличаше на грозен просяк. Гленарис, богатството на Беърд, момичето — сега всичко е твое.

— Какво търсиш тук, Кинг?

— Ами, дойдох да те помоля за помощ, разбира се.

— Така ли? — Конър усети треперещите пръсти на Джема да стискат неговите зад гърба му. — И от каква помощ имаш нужда? — попита спокойно той. — И как изобщо си успял да влезеш тук? Кога пристигна?

— По-миналата вечер, към края на празненството. Прекрасно тържество, ако мога да добавя. Жалко, че не бях поканен. — Студеният поглед на Кинг се закова върху Джема.

— Знаеш ли, че от седмици живея в Инвернес и съм зависим от щедростта на отвратителните си роднини и че през цялото това време слушам само новините, които пристигаха от Гленарис? Изглежда, че съпругата ти е направила голямо впечатление на хората тук, Кон. Разбрах, че е спечелила уважението на целия ти клан като те е унижила на закуска една сутрин. Е, хайде, няма защо да се мръщиш така — добави ухилено Кинг. — Трябва да признаеш, че изпълнението е било блестящо. По-добро дори от някои от нашите шегички, нали, Кон?

— Кинг…

— Казаха ми, че най-накрая тя успяла да очарова всички — продължи Кинг, като размаха единия пистолет, за да го прекъсне. — Той погледна към Джема и докосна челото си с дулото на пистолета. — Поздравления, госпожо Макюън.

Джема не каза нищо, но Конър я усещаше как трепери зад него. Той се помоли тя да не загуби самообладание, защото можеше да ядоса Кинг, а той и без това беше опасен мъж, който при това гледаше Джема по начин, който караше примитивните инстинкти на Конър да се надигат с огромна сила.

— Както и да е — продължи Кинг, — чух толкова много хубави неща за младата госпожа Макюън, че когато научих за тържеството по случай деня на свети Стефан, реших сам да дойда и да се уверя дали те отговарят на истината. Промъкнах се през вратата на терасата докато всички си тръгваха. Прекарах нощта в една от свободните спални в западното крило. Никой не разбра, че съм там, освен една млада прислужница, която ме чу да шумоля вътре.

— Не е трябвало да се промъкваш като крадец — каза Конър. — Можел си просто да кажеш кой си и щеше да бъдеш добре дошъл.

— Наистина ли? В този вид? Знаеш ли, че когато вървя по улицата, малките деца и жените се разпищяват, когато ме видят?

— Не може да е чак толкова зле колкото… — започна Конър, но Кинг го прекъсна.

— Така ли мислиш? Лесно ти е да казваш това, след като все още изглеждаш толкова добре, а красивата ти съпруга стои до теб. Винаги съм ти завиждал за хубостта, Кон, а сега, когато съм обезобразен, ти завиждам още повече. А що се отнася до красивата ти съпруга… — Кинг млъкна и почеса замислено главата си с единия пистолет.

Конър се намеси бързо, за да отвлече вниманието му от Джема.

— Дошъл си тук да потърсиш помощта ми. Каквото пожелаеш…

— Трябват ми пари — каза Кинг със студен глас, — за да бъда компенсиран за загубата на Грамблър Хол. Знаеш ли, че семейството ми е на улицата, Кон, и никой не е щастлив от това?

— Облогът беше между теб и Картър — напомни му Конър. — Защо не отидеш при него?

— Защото той не притежава единственото нещо, което желая в момента, Кон. Желая го дори повече от парите. Твоята красива жена. Доколкото си спомням, аз я забелязах пръв, но нямам нищо против да я взема и сега, въпреки че вече е повредена. Оценявам обаче усилията ти да я поукротиш малко.

Конър скочи напред, но Джема го задържа.

— Колко трогателно — изсумтя Кинг. — Много бързо се опита да го защитиш, Джема. Възможно ли е все пак да си се влюбила в него?

— Кинг… — предупреди го Конър.

— Прав сте — намеси се Джема. Тя се отдръпна от мъжа си и застана с гордо вдигната глава пред Кинг, между Конър и дулата на пистолетите. — Абсолютно сте прав, господин Спенсър. Аз го обичам. И ви моля, моля ви да го оставите на мира.

Конър се втренчи в нея.

— Вярно ли е това, Джема? — попита той с дрезгав глас.

Красивите му очи се вдигнаха и я погледнаха.

— Да — едва прошепна тя.

— О, боже! Но как можеш… след всичко…

— Това няма значение. Никога не е имало.

Двамата стояха и се гледаха като мъж и жена, които току-що бяха открили един в друг смисъла на живота си.

— Джема… о, господи! — Конър прокара трепереща ръка по челото си. — Трябваше да си тръгна онази сутрин, когато се появи цялото ми семейство, а ти излезе пред тях облечена в дрипи. Тогава ти ме накара да осъзная, че няма смисъл да ти казвам колко съжалявам, тъй като те бях наранил твърде дълбоко.

— Мислех, че съм те прогонила завинаги — възрази тя. — И когато се върна по време на празненството аз… аз си помислих, че ще ме убиеш.

Той се изсмя.

— Върнах се, защото мислех, че си решила да ме унижиш отново. Не смятах, че ще мога да понеса това. Но да те убия? Не, не и след като само мисълта за теб ми позволи да остана жив, докато пътувах насам.

— На… наистина ли?

Сърцето му се сви от болка. Думите не бяха достатъчни да опишат колко много означаваше тя за него. Смисълът на живота му. Без Джема той нямаше за какво да живее.

И сега Конър виждаше, че всичко, което чувстваше и мислеше, се отразяваше в очите на Джема, без да бе необходимо да го изрича.

— Конър… — прошепна тя.

— Джема… — отвърна той и протегна ръце към нея.

— Колко трогателно — изсумтя Кинг и магическият момент се разби като стъкло.

Конър бавно посегна към Джема и я бутна отново зад гърба си.

— Каза, че ти трябват пари, Кинг. — Гласът му беше спокоен и леко подигравателен. — Мога да ти ги дам. Колкото поискаш. Ще ти дам и градската си къща в Единбург. Предполагам, че тя ще бъде подходяща за родителите ти и те може би ще я харесат повече в сравнение с онова студено имение в Корнуол.

— О-хо! Картър ми каза, че си искал да ми дадеш онази твоя схлупена колиба, а не къща в града.

Конър замръзна. Неприличната забележка, която беше направил в гнева си, сега се обръщаше срещу него. Той можеше да си представи самодоволния вид на Картър, когато бе предавал думите му на Кинг.

В този миг Конър осъзна, че нямаше да успее да се разбере със стария си приятел. Кинг се беше промъкнал в дома му само с една цел — да го унижи, преди да го унищожи. И очевидно смяташе да използва Джема за това.

— Всъщност — казваше Кинг със закачлива усмивка, — мисля, че все пак бих могъл да се възползвам от старата ти колиба. Може би тъкмо там ще отведа красивата ти съпруга, когато си тръгна оттук, и ще се позабавлявам с нея там, където двамата сте се влюбили един в друг. Колко иронично, не мислиш ли?

— Ти няма да напуснеш Гленарис с Джема, Кинг — каза тихо Конър.

— Само през трупа ти, предполагам? Не се притеснявай, старче. Това може да се уреди лесно.

Забележката му стресна Джема и накара перачките да се разпищят. Кинг очевидно беше забравил за тях, защото се обърна да погледне натам.

Точно това беше чакал Конър. Той блъсна Джема встрани и се хвърли срещу Кинг. Конър знаеше, че няма големи шансове, защото Кинг беше точен стрелец и имаше изключително бързи рефлекси. Но също така знаеше, че това беше единственият му шанс.

За нещастие Кинг вече се беше обърнал към него и стреля едновременно с двата пистолета от упор. Конър се олюля за миг и Джема изпищя, но Конър все пак успя да повали Кинг на пода.

Кинг беше направил грешка, като бе стрелял с двата пистолета, но реакциите му все още бяха светкавични и той започна да удря Конър в челюстта и ребрата с дръжките на оръжията.

Някъде от него течеше кръв, но той беше заслепен от такава ярост, че не чувстваше никаква болка. Кинг от своя страна беше твърде зает да се отбранява, за да бъде в състояние да прецени колко сериозни бяха раните на Конър.

Конър усети, че силите го напускат и ръката му, която беше стиснала гърлото на Кинг, започна да се отпуска. В този момент Кинг използва цялата тежест на тялото си, за да му нанесе един жесток удар в челюстта. Конър пусна гърлото му за миг, но това се оказа достатъчно за Кинг да се измъкне изпод него и да се озове върху му.

Кинг се обърна бързо, но не успя да отбие удара, който Джема му нанесе по главата с тежката дървена бъркалка, която беше измъкнала от казана с прането. Ударът отхвърли Кинг назад. В същия момент се чуха стъпки откъм вратата и Конър видя бяла светкавица и чу трясъка на изстрел. Кинг беше отхвърлен назад за втори път. Той бавно се срина на пода, където Конър лежеше в локва кръв.