Елен Танер Марч
Целувката на Принца (27)

Глава двадесет и шеста

Отблъснат! Конър едва се въздържаше да не избухне, докато вървеше обратно към стаята си. Беше получил шамар в лицето и от кого? От онова кльощаво момиченце с огромни като на бухал очи! О, той вече започваше да разбира какво щеше да бъде необходимо, за да получи прошка от Джема — пълзене в калта, молби и може би дори самобичуване!

Е, той нямаше намерение да прави това! Нямаше да падне на колене пред тази горда малка вещица и да я моли за прошка! Да, той се беше възползвал от нея, без да се замисли, беше се държал грубо и непоносимо, но нали най-накрая беше поправил грешката си? В крайна сметка, нали само заради нея беше предложил да бъде отменен облогът. Какво беше виновен той, че Кинг беше отказал?

Някакво слабо гласче в дълбините на съзнанието му възрази, че Джема не знаеше за това, но Конър не му обърна внимание. Беше твърде ядосан, за да се вслушва в такива мисли.

Значи Джейми го смяташе за безотговорно хлапе, а? Ами Джема? Не беше ли детинско това, че тя се държеше с него, сякаш не беше нищо повече, освен кал върху ботушите й?

„Напълно си го заслужаваше“ — прошепна отново слабото гласче, но тази забележка само го ядоса още повече.

Той си помисли, че трябва да се махне от замъка преди разсъмване. Проклет щеше да бъде, ако останеше още един ден под един покрив с тази дяволска жена! А студът и снегът можеха да вървят по дяволите. Конър щеше да премине планинските проходи, дори ако това беше последното нещо, което щеше да направи в живота си.

Като се имаше предвид в какво състояние бяха планинските пътища по това време на годината, най-вероятно това наистина щеше да бъде последното нещо, което щеше да направи в живота си.

Което сигурно щеше да зарадва Джема.

Обзет от ярост, Конър отхвърли тази мисъл.

 

 

Вече се беше съмнало, когато Конър беше събуден от врява в двора.

Той отиде до прозореца. Главата го болеше от умора и от изпитото уиски. Дворът беше пълен с хора, някои на коне, други в теглени от понита каруци, а трети пеш. Въпреки студа мъжете бяха в полички, а жените бяха увити в шалове с шарките на клана Макюън.

— Какво търсят тук, дявол да ги вземе? — изруга той на висок глас, въпреки че му беше напълно ясно. Непоносимата му пралеля беше събрала целия клан, като беше изпратила писма до Инвернес, Абърдийн и дори Глазгоу и Пърт, съобщавайки на всички как Конър се беше оженил. И ето че те бяха тук, събрани в двора на замъка му, беше им студено и сигурно бяха твърде раздразнени, за да приемат добре Джема.

Конър се облече трескаво и когато влезе в голямата зала на замъка и ги чу да изразяват недоволството си, осъзна, че не беше сгрешил. Те вдигаха такъв шум, че можеха да събудят дори мъртвец. Когато стигна до площадката на стълбището и погледна надолу, Конър видя, че те бяха внесли в дома му истинска река от кален, топящ се сняг.

— Ето го! — извика един мъж от Пърт, когато забеляза Конър на площадката.

Насъбралите се го посрещнаха с хор от оплаквания, повечето от които бяха насочени към това, че беше забравил за изполичарите, поради което роднините му бяха прекарали една ужасна нощ, тъй като снегът ги беше принудил да потърсят подслон в малките колиби. Единствените хора, които показаха някакъв признак, че се радваха да го видят, бяха братовчед му Ийчърн и полуглухият му чичо Леополд, чиято майка беше германка и през целия си живот бе отблъсквана от клана, защото беше чужденка.

Конър предполагаше, че точно това подозрение към чужденците беше накарало роднините му да се отзоват на поканата на Мод, след като бяха научили, че се беше оженил за англичанка.

И ето, че те се бяха появили най-неочаквано в замъка му. Конър погледна с отвращение към тълпата в голямата зала. Цялата зала вече беше в боклуци. Едно от червендалестите хлапета на братовчедката Маргрет Макюън си издухваше носа в един от гоблените на стената. Руан Макюън, който въпреки мъжественото си име беше женствен на вид, беше довел със себе си джавкащите си шпаньоли, които в момента се облекчаваха върху една рицарска броня в ъгъла. Къде беше Поп, когато човек имаше нужда от него?

Господи, някой — Конър не можеше да види кой — повръщаше в камината.

Това преля чашата на търпението му. Не само че сега щеше да му се наложи да остане в Гленарис още един ден заедно с непокорната си съпруга, но и цялото му проклето семейство се беше домъкнало в замъка му, за да я оглежда!

Докато слизаше по стълбите, му се прииска да беше направил нещо по-лошо на Кинг Спенсър, вместо само да му счупи носа.

 

 

— Джема! Джема, момиче!

Развълнуваният глас на Мод беше придружен от чукането на бастуна й по вратата.

Джема се прозина и стана от леглото, за да отвори вратата. Когато вратата се отвори, тя дочу някакъв шум, който се носеше откъм голямата зала, която се намираше на долния етаж в срещуположното крило на замъка.

— Какво става? — попита тя, докато отстъпваше, за да пусне Мод да влезе.

Старицата определено изглеждаше победоносно.

— Кланът е тук!

— Кой?

— Кланът, момиче! Семейството на Конър!

— Мислех, че ми беше казала, че той няма семейство. Че родителите му са мъртви и…

— О, да, родителите му са мъртви — прекъсна я весело Мод. — Тук са останалите му роднини. Кланът, момиче, кланът!

Какво беше клан? О, да, разбира се? Всички, които имаха някаква роднинска връзка с Конър, независимо колко далечна беше тя, или пък носеха името Макюън, или пък се бяха заклели във вярност на главатаря на клана.

И Мод казваше, че сега всички те бяха тук? В Гленарис?

Джема преглътна с усилие.

— Колко са?

— Тридесет, може би повече.

— Тридесет? Но какво искат, за бога? Защо са решили да… — Тя млъкна и присви вежди. — Ти си ги повикала, нали, Мод? Затова изглеждаш толкова самодоволна, нали? Макар да си знаела, че Конър ще побеснее!

— Хе-хе!

— Но защо? Защо си ги поканила тук?

— Защото е крайно време да се срещнат със съпругата на главатаря си, момиче. Време е Конър да признае, че има съпруга. Срамота е, че се държи така с теб.

И Мод си мислеше, че така щеше да накара Конър да промени мнението си за брака си с нея? Като събереше целият му род, въпреки че Конър не обичаше роднините си? По-скоро щеше да стане точно обратното — той щеше да побеснее от това нашествие и щеше да реши, че Джема е отговорна за него!

„И какво трябва да направя? — питаше се тя. — Да се усмихвам, да правя реверанси и да се държа като срамежлива млада съпруга, след като Ийчърн вече сигурно е разказал на всички, че Конър се е оженил за мен заради някакъв облог?“

Тази мисъл беше непоносима. И унизителна. Джема нямаше да позволи на Конър да я посрами или унижи отново.

— Ще трябва да ги нахраниш, момиче — казваше Мод.

Тя вдигна глава.

— Какво?

— Да ги нахраниш. Те сигурно са гладни след дългото пътуване, да не говорим за това, че са били принудени да прекарат нощта в колибите в селото. Няма нищо по-важно за един Макюън от храната.

— О, знам прекрасно това — съгласи се Джема, повече замислена, отколкото раздразнена. Внезапно тя вдигна глава и изправи рамене. — Много добре, лельо Мод. Ще ги нахраня. Ще им приготвя закуска, която дълго ще помнят.

Мод изглеждаше доволна.

— Аз ще тръгвам.

— Закуската е след два часа — извика Джема след отдалечаващата се старица.

 

 

През следващите два часа в замъка Гленарис цареше пълен хаос. Тъй като Конър рядко даваше приеми, малкото му слуги не бяха подготвени за такова нашествие от гладни посетители. Наложи се да бъдат отворени и почистени отдавна неизползвани стаи за гости, да бъдат запалени огньове и да бъдат разопаковани багажите на гостите. Горката Фиона беше принудена да слиза и да се качва по стълбите с кофи гореща вода, докато в кухнята госпожа Сътклиф приготвяше закуска за тридесет души.

Неудобството не беше спестено и на Конър. Всеки член на семейството желаеше да се срещне с него: Руан Макюън — за да му поиска заем, Ангъс Макюън — за да обсъди някаква смехотворна идея за общ бизнес, Макюън от Инвернес — за да му трият сол на главата заради състоянието на земите му — нищо че техните също не бяха в по-добро състояние и всички искаха да изразят възмущението си от тайната му сватба и да го укорят, че се беше оженил за англичанка.

— Сега вече си спомних защо никога не ги каня тук — изръмжа той на Джейми, когато най-сетне успя да се скрие в стаята си, за да се обръсне преди закуска.

— Те са любопитни да видят мадам Джема, сър.

— Любопитни ли? По-скоро са побеснели. Никой не пътува чак от Инвернес, че и от по-далеч, само за да изрази почитанията си на нечия млада съпруга. Между другото, къде е тя?

Джейми поклати глава.

— В стаята си, струва ми се. Госпожа Сътклиф каза, че нямало да се появи преди закуска.

— Обзалагам се, че се крие — каза мрачно Конър.

— Да не би да я обвинявате за това, сър? — попита тихо прислужникът.

Конър не му отговори веднага. Той знаеше прекрасно, че следващият един час щеше да бъде дяволски неприятен за Джема. Искаше му се да имаше начин да й спести неприятностите от представянето й пред роднините му, но не можеше да направи нищо. Мод беше планирала всичко с такова лукавство, че вече нямаше как да се измъкне. За съжаление, от всичко това щеше да страда само Джема.

— Държах се зле с нея, нали? — попита тихо той.

Преди Джейми да успее да му отвърне, шумът в голямата зала се усили значително. Конър чу как гостите му започнаха да излизат от стаите си в коридора.

— Къде ми е сакото? — изръмжа той.

— Веднага ще ви го донеса, сър.

Конър слезе по стълбите, като се опитваше да си спомни кога за последен път в голямата зала беше провеждан такъв импровизиран банкет. Дългата маса беше наредена като за официален случай. От всички краища на източното крило бяха донесени столове, а някой беше извадил и красивите порцеланови съдове от Лимож. Сребърните прибори бяха полирани, а чашите блестяха от чистота. Кеир Макнийл беше облякъл копринена жилетка за ролята си на майордом, а прислужниците, които щяха да сервират храната, имаха колосани престилки и чисти бонета. Конър нямаше никаква представа откъде ги бяха измъкнали.

Личеше си, че гостите му са нетърпеливи. Засега никой от тях не беше виждал Джема и за Конър беше очевидно, че тя възнамеряваше да се появи тържествено пред цялото му семейство, вместо да посреща роднините му застанала до Конър в подножието на стълбите, както изискваше традицията. Той знаеше, че роднините му обичаха хубавите спектакли, което си личеше от начина, по който се бяха струпали в подножието на стълбището.

Конър мина между тях, като правеше всичко възможно да се държи любезно. Въпреки че семейството му винаги го беше дразнило, днес той се мъчеше да накара всички да се почувстват добре дошли, за да приемат по-добре Джема. Независимо колко лоши бяха отношенията между него и съпругата му, той нямаше намерение да стои и да гледа как вълците я изяждат.

От друга страна, Джема беше в състояние сама да се грижи за себе си.

Дали?

Конър си представи опънатото й, изморено лице, както го беше видял миналата вечер, и внезапно осъзна, че тя най-вероятно не беше в състояние да се изправи пред тази тълпа. Какво му ставаше? Защо не беше отишъл в стаята й в мига, в който беше разбрал, че роднините му бяха дошли в замъка, за да й даде рамо и да я увери, че ще бъде до нея?

Конър стисна устни. Никога през целия си живот не се беше плашил от нещо — нито от дуели и юмручни боеве, нито от заплахи на раздразнени съпрузи или отхвърлени любовници, нито от възможността да влезе в затвора, пред която също се беше изправял един-два пъти. Защо тогава големите зелени очи на едно малко, тъжно лице го разстройваха толкова силно?

„Защото я обичаш, глупак такъв.“

Внезапно той застина на мястото си. Смехът край него сякаш изчезна и беше заменен от биенето на сърцето му. Лицата около него се сляха в едно сладко, красиво лице, чиито очи някога бяха гледали неговите с чувства, които го бяха разтърсили до дъното на душата му.

Откога беше влюбен в Джема и отказваше да си го признае?

Но това вече нямаше значение.

Факт беше, че Конър беше разбил носа на Кинг без никаква причина.

Той си пое дълбоко дъх. Сърцето му се блъскаше в гърдите. Ама че неподходящ момент беше избрал за осъзнаването на чувствата си. Защо не си беше признал още когато Кинг го беше обвинил, че е влюбен в Джема, вместо да се ядосва на едно такова предположение?

И какво щеше да прави сега, когато вече беше осъзнал чувствата си? Всеки миг тя щеше да се появи на стълбите и тогава Конър нямаше да бъде в състояние да прикрие чувствата си и да им попречи да се изпишат на лицето му. Господи, не му се искаше да се издаде пред всички тези зяпачи!

Той си наложи да се овладее.

Докато се обръщаше да прокара трепереща ръка по очите си, той осъзна, че разговорите край него заглъхваха и хората се обръщаха един по един към стълбите. Внезапно настъпи гробна тишина.

Конър се обърна към стълбите и усети как светът се срива около него.

— О, господи…

Той не знаеше дали това беше неговият глас или удивените възклицания на гостите. Това нямаше значение. Единственото, което Конър знаеше със сигурност, беше, че му се искаше земята да се разтвори, за да го погълне.

Джема беше застанала на малката площадка по средата на стълбището. Тя беше облечена в наметало на клана Макюън, чийто тъмен цвят подчертаваше зелените й очи. Гънките на наметалото се спускаха предизвикателно по стройното й тяло… но с това свършваше всякакъв намек за красота.

Тя изглеждаше, сякаш току-що беше изпълзяла от някаква канавка. Джема се беше постарала да имитира вида на Конър, когато го беше срещнала за първи път. Ръцете и лицето й бяха покрити с мръсотия, красивите й къдрици бяха мазни и стърчаха като тръни по главата й. Наметалото вонеше на конски тор.

Джема се усмихна на гостите, при което Конър видя, че й липсваше един преден зъб. Когато забеляза Конър, тя му се ухили и му помаха с ръка, след което подръпна грубо някаква част от бельото си и тръгна надолу по стълбите към съпруга си.

Мод спаси положението, като плесна с ръце, за да привлече вниманието на всички, и ги поведе енергично към масата. Докато гостите сядаха по местата си, никой не посмя да погледне към Джема. В голямата зала на Гленарис беше абсолютно тихо. Мод даде знак на Макнийл да започне да сервира храната.

С пребледняло лице Макнийл помогна на Джема да седне на стола си и тя се настани с величието на кралица. Докато всички я гледаха, тя бръкна в гънките на наметалото си и извади кученцето си, след което го сложи на масата и му даде да пие вода от кристалната й чаша.

Конър загуби ума и дума.

Това беше грубо нарушение на етикета. Въпреки че по-голямата част от роднините му имаха кучета и ги хранеха с останките от масата, те никога не им позволяваха да се докосват до приборите.

Конър забеляза как гостите му започнаха да се споглеждат.

Джема се усмихна и погали кучето си по ушите.

— Добре дошли в Гленарис — каза весело тя. — Сигурна съм, че Конър вече ви е казал коя съм и как се е оженил за мен. Уверена съм, всички смятате, че трябва да е полудял, щом като е избрал мен. И знаете ли какво? Аз съм напълно съгласна с вас. — И тя започна да се смее, при което отново показа липсващия си преден зъб. Сега Конър успя да види, че тя беше постигнала този ефект като беше боядисала един от зъбите си в черно. — От друга страна, облогът си е облог, а всички ние знаем, че Конър е джентълмен, който си държи на думата, нали?

Закуската се оказа кошмарна за Конър. Джема се хранеше с пръсти, като мляскаше доволно и се оригваше високо. В един момент тя изплю на пода парчето месо, което дъвчеше, за да го даде на Поп, при което пралеля му Шарлот от Фийфман трябваше да бъде изведена навън, за да не припадне.

Разговорът беше напрегнат. Никой не можеше да изрече и една дума, без да бъде прекъснат от Джема. Забележките й бяха груби и безчувствени, изпъстрени с думи, които можеха да накарат и най-бедния от клана да се изчерви от срам.

Единственият човек, който се забавляваше добре, беше Мод Макюън.

През цялото време Конър седеше безмълвно, като избягваше да среща погледите на гостите си. Лицето и тялото му бяха толкова вцепенени, че можеше да бъде взет за статуя.

Едва в края на закуската, когато половината от присъстващите вече се бяха оттеглили по стаите си, Конър бутна стола си назад и се изправи. Всички, освен Джема, обърнаха очи към него. Той изправи рамене и огледа спокойно хората около масата.

— Надявам се да ме извините до обяд. Имам работа.

Отвърна му хор от облекчени гласове. За първи път през живота си Конър беше успял да спечели съчувствието на близките си. Той си пое дълбоко дъх и остави погледа си да се спре върху Джема.

— Приятен ден, мадам — добави Конър, обърна се и излезе от трапезарията.